Звездна вълна се надига

28. САХ’ОТ

Беше ги следвал през цялата нощ. С приближаването на сутринта Сах’от почувства, че започва да ги разбира.

На зазоряване кикуите напуснаха своите нощни ловни полета и заплуваха към безопасността, която им осигуряваше техният остров. Те прибраха своите плетени мрежи и капани в скрити коралови пещери, взеха примитивните си копия и забързаха сред увеличаващата се светлина. С настъпването на деня щяха да се активизират водораслите-убийци, както и други опасности. През деня кикуите можеха да обикалят горите по върховете на металните възвишения, търсейки черупкови плодове и малки животни в гъстата растителност.

Под вода кикуите приличаха на издути зелени риби с къси, ципести ръце и крака, подобни на плавници. Чифт почти хващателни коремни перки им помагаха да маневрират. Мощните махове, които правеха с крака, позволяваха на ръцете им да носят товари. Около главите им се полюляваше перкоподобен гребен от много тънки камшичета, които събираха разтворения кислород за еластичния им въздушен мехур.

Ловците-събирачи теглеха две мрежи, пълни с ярки ракоподобни същества, които приличаха на многоцветни метални скулптури. Кикуите пееха някаква песен, състояща се от пърпорения, крясъци и изскимтявания.

Сах’от слушаше как си писукат един на другиго, използвайки ограничения си речник, съдържащ само вокализирани сигнали, които координираха техните движения. Всеки път, когато няколко кикуи се издигаха на повърхността за въздух, това тяхно действие биваше съпроводено от поредица сложни чуруликания.

Местните не обръщаха особено внимание на чуждопланетните същества, които ги придружаваха. Сах’от спазваше дистанция, като внимаваше да не им пречи. Разбира се, те знаеха, че той е там. От време на време някой по-млад кикуи пращаше подозрителни звукови сигнали към него. Колкото и странно да беше, изглежда старите ловци го приемаха напълно.

Сах’от погледна нагоре към настъпващата светлина. Въпреки тъмнината, той бе държал своя собствен сонар на минимум през цялата нощ, за да не смущава местните. Беше се чувствал почти сляп и го обземаше паника, когато почти се блъскаше в нещо… или нещо почти се блъскаше в него.

Но все пак си бе заслужавало.

Сега вече доста добре схващаше техния език. Сигналната му структура, подобно на първобитния делфински, се базираше на йерархичното стадо и на темповете на цикъла на вдишване и издишване. Причинноследствената му логика бе малко по-сложна от тази на първобитния делфински и без съмнение това се дължеше на наличието на ръце и употребата на инструменти.

:?: Виж, ние добре половувахме половувахме

— половувахме-добре

:?: Внимателно, внимателно

С късмет

:?: Ще ядем, ЯДЕМ добре, ще ядем —

— без да бъдем изядени Не!

:?: Ще умрем във водата, не във…

Ако се погледнеха само семантичните им способности, тези същества изглеждаха по-незрели за ъплифт, отколкото са били древните земни делфини. Но от друга страна, ако се погледнеше способността им за употреба на инструменти, те бяха по-напред.

Разбира се, фактът, че имаха ръце, вероятно означаваше, че никога нямаше да бъдат особено добри поети. И все пак някои от техните настоящи самохвалства имаха определен чар.

Коланите на бронята на Сах’от го ожулиха, когато се издигна да поеме въздух. Въпреки лекотата й и хидродинамичната й форма, на него му се искаше да я махне от себе си.

Но, разбира се, тези води бяха опасни и той можеше да има нужда от бронята си. А и Кипиру беше някъде наоколо — плуваше встрани от пътя, както беше желателно, но въпреки това подслушваше. Кипиру щеше да сдъвче опашката на Сах’от чак до гръбнака, ако го хванеше без броня.

За разлика от ултратехничните делфини от екипажа на „Стрийкър“, Сах’от се чувстваше неудобно от разните апарати. Той нямаше нищо против компютрите, някои от които можеха да говорят и му помагаха да разговаря с други раси. Но му се искаше приспособленията за преместване, оформяне или убиване на различни обекти да не са необходими.

Той ненавиждаше двата груби израстъка на върха на всяка от гръдните си перки, за които твърдяха, че един ден ще се превърнат в истински ръце за неговия вид. Те не бяха естетични. Той също така намираше за ненужни промените в белите дробове на делфините, които ги правеха по-устойчиви на земните болести и ги привикваха към дишане на оксивода. Обикновените Стенос бреданензис и Турсиопс трункатус, оставени недокоснати от гениите инженери, можеха да надплуват почти всеки от породата „амикус“.

Подобно бе отношението му и към увеличената визуална способност, постигната за сметка на отговарящото за звука сиво мозъчно вещество.

Сах’от отново се издигна, за да поеме въздух, после се потопи, поддържайки темпото на аборигените.

Собственото му мнение бе, че трябва да се набляга на езиковите способности, а не на употребата на инструменти. Това му се струваше по-естествено развитие за природата на делфина, отколкото целия този шум около космическите кораби с делфини, опитващи се да бъдат астронавти и инженери.

Това бе и една от причините той да откаже да се качи в гига на капитана и да помогне в изследването на изоставената флотилия в Шалоу Клъстър. Дори и да имаше нещо или някой, с когото да разговаря там — а за това нямаше никакви доказателства — той нямаше намерение „да се хвърля в огъня“, подкрепян само от група неопитни подопечни! Опитът на „Стрийкър“ сам да се оправи с изоставената флотилия приличаше на играта на група деца с истинска бомба.

Неговите действия му бяха спечелили презрението на екипажа, макар че бе оправдан от трагичната загуба на капитанския гиг.

Тяхното презрение не бе от значение, припомни си Сах’от. Той беше цивилен. Докато изпълняваше задълженията си, не дължеше обяснение никому.

Не го смущаваше и неодобрението по повод свалките му с Дени Зудман. Дълго преди ъплифта мъжките делфини си бяха падали по жени-изследователки. Сах’от приемаше, че това е една древна традиция. Това, което е добро за влюбчивия стар Делфин, е добро и за интелигентния му наследник.

Едно от нещата, които мразеше в човешкия начин на мислене, бе тази необходимост от самооправдание. Хората винаги питаха: „Защо?“. Какво значение имаше защо? Освен човешкият начин за възприемане на нещата съществуваха и други. Всяко китообразно би потвърдило това.

Кикуите цвърчаха развълнувано, докато приближаваха източния край на острова, готвейки се да издигнат плячката си през един процеп в подветрената дига.

Сах’от долови сонарна вълна, подобна на обикалящ прожектор. Кипиру се приближаваше от север, за да го придружи до лагера на земляните.

Сах’от изскочи на повърхността. Повдигна глава и погледна към новия ден. Слънцето се издигаше на изток над мъгла от изпарения, а вятърът носеше шепота на приближаващ дъжд.

Металният привкус на въздуха напомняше на делфина за положението, в което се намираха.

Без съмнение Крейдейки и неговите „инженери“ се опитваха да измъдруват как да се измъкнат от кашата, в която бяха попаднали. И без съмнение техният план щеше да бъде ужасно смел и умен… и щеше да доведе до всеобщата им смърт.

Не беше ли очевидно, че новаците в играта на измъкване и завладяване нямаше да успеят да заблудят галактяните, които я играеха от еони?

Разбира се, той беше предан на човеците. Но знаеше истинската им същност — недодялани хищници, борещи се да оцелеят в една враждебно настроена галактика.

Имаше стара делфинска поговорка, която гласеше следното: „Всички човеци са механици и всички механици са човеци.“ Беше доста оригинална, но очевидно невярна.

Кипиру изскочи на повърхността край него. Сах’от полека издиша, дъхът му бавно се превърна в пара. Той лежеше, наблюдавайки изгрева, докато търпението на Кипиру се изчерпа.

— Веччче е ден, Сах’от. Не бива да сме на открито. Трябва да докладваме, а аз се нуждая от малко храна и почивка!

Сах’от влезе в ролята на завеян учен. Подскочи, сякаш бе сепнат в размишления, по-дълбоки, отколкото Кипиру би могъл да си представи.

— Какво? О, да. Разбира се, пилоте. Съвсем прав сте. Имам интересна информация. Знаете ли, мисля, че схванах езика им.

— Колко хубаво. — Отговорът на Кипиру бе семантично англически, а фонетично — просто писък. Той се гмурна и се насочи към входа на пещерата.

Сах’от потрепна от сарказма на пилота.

Може би имам време да измисля няколко закачливи стихчета, които да вмъкна в своя доклад пред Дени, помисли си той. Жалко, че тя остава на брега и не идва с мен във водата. Но може би днес ще бъде по-благосклонна.

Делфинът започна да съчинява неприлична поезия, докато се гмурна подир Кипиру в непрогледната тъмнина под тях.

Когато стигнаха до края на бившия дънер на дървото-сонда, осветен сега от малък фосфорен фенер, Сах’от забеляза, че някой е изкарал двата уостърскутера от прохода и ги е закотвил в пещерата отдолу. Но поне единият трябваше да е в басейна, ако на Дени и Тошио им се наложеше бързо бягство! Той забърза след Кипиру нагоре по тесния вертикален тунел.

В басейна на върха имаше още два уостърскутера. Сах’от осъзна, че през нощта трябва да е пристигнал някой от кораба.

Тошио и Дени вече бяха край водата и разговаряха с Кипиру. Сах’от погледна Дени закачливо, но реши да не започва веднага.

Довечера ще се опитам да я накарам да дойде с мен във водата, реши той. Ще измисля някакъв претекст, може би нещо, свързано с устройството на корените на дървото-сонда. Вероятно няма да стане, но опитът ще бъде забавен.

Сах’от любопитно подскочи, трептейки с опашка, за да се издигне и да огледа сечището край басейна. Чудеше се кой ли от „Стрийкър“ е дошъл.

Гъстите храсти на юг се разтвориха и двама души, мъж и жена, се зададоха оттам.

Джилиън Баскин коленичи на брега и изсвири поздрав на тринар:

Кипиру отвърна на англически, твърде тривиално:

— Радвам се да те видя, Джилиън. И теб също, Т-том.

Сах’от се гмурна във водата, осъзнавайки с неудоволствие, че още е достигнал определена репутация. За разлика от Кипирлу, той трябваше да отвърне с приветствие, което подобава на това на Джилиън.

По-скоро му се искаше да отиде някъде и да осмисли забележката на Джилиън, особено онази част за приликата с човек… Комплимент ли беше това или в горния регистър на Джилиън имаше нотка на съжаление, когато го изсвири?

Томас Орли стоеше мълчаливо до Джилиън. Сах’от имаше чувството, че мъжът сякаш вижда през него.

Сах’от си пое дъх.

Джилиън плесна с ръце и се засмя.

Том Орли само леко се усмихна. Но очевидно бе потънал в мисли.

— Радвам се, че вие двамата се върнахте — каза той. — Джилиън и аз пристигнахме тази нощ, тя от „Стрийкър“, а аз от мястото, където е потънал корабът, видян от Тошио. Джил ви донесе връзка със „Стрийкър“. Няколко дни ще работи заедно с вас по жизненоважния проблем за Кикуите. Освен това, както разбирам, на кораба има някои приятели, които биха ви помолили да съберете известни сведения за тях. Така ли е, Джилиън?

Русокосата жена кимна. Споменаването на изискванията на Чарли Дарт не очарова особено Тошио и Дени.

Орли продължи:

— Другата цел на идването на Джил тук бе да ми достави известна екипировка. Тази сутрин трябва да замина. Ще използвам соларен хидроплан.

Кипиру си пое дъх. Започна да възразява, но Орли вдигна ръка.

— Зная, че е рисковано. Но трябва да направя един експеримент, за да проверя дали разработеният от нас план за бягство ще бъде успешен. И тъй като вие сте единствените, с които разполагам, ще ви помоля за вашата помощ.

Опашката на Сах’от се тресеше под водата. Той се гмурна, за да скрие чувствата си, но това беше трудно. Твърде трудно!

Значи те наистина щяха да се опитат да избягат!

Беше очаквал нещо по-добро от Орли и Баскин. Те бяха интелигентните и опитни, почти митични служители на Съвета на земните видове. Винаги оцеляващите.

А сега говореха налудничави неща и очакваха от него да им помогне! Не осъзнаваха ли срещу какво се възправят?!

Той се доближи до Кипиру с маската на учтив, верен поданик. Но вътре в него бушуваше негодувание, докато слушаше лудия план, който уж трябваше да ги спаси от чудовищата с изпъкнали очи.

29. ТАКАТА-ДЖИМ

— Сбирката на корабния съвет беше истинско бедствие. Положението е по-лошо, отколкото си мислех — въздъхна помощник-капитанът.

Кта-Джон тръсна голямата си тъпоноса глава в знак на съгласие и каза:

— Чух, че кодовото название на тозззи проект е „Троянското морско конче“. Какво означава това?

— Това е литературна алюзия — отвърна Таката-Джим. Той се чудеше къде ли низшият офицер бе ходил на училище. — Ще ти обясня някой друг път. Сега трябва да помисля. Трябва да има и друг начин, освен този самоубийствен план, който Крейдейки и Орли са измислили. Надявах се Крейдейки да прояви здрав разум. Но сега просто не знам.

— Той не ви ли изссслуша?

— О, беше много учтив!

— Онзи глупак Метц плуваше точно в моя килватер, а Крейдейки беше толкова мил да изслуша и двама ни. Сбирката продължи четири часа! Но въпреки всичко капитанът реши да следва плана на Орли! Онази женска Баскин вече тръгна с необходимата му екипировка.

Двата Стеноса дълго помълчаха. Кта-Джон изчакваше думите на помощник-капитана.

Опашката на Таката-Джим плясна във водата.

— Защо Крейдейки дори не обмисли излъчването на местонахождението на нашата находка и не го опита! Вместо това той и Орли искат да излъжат разумни същества, които си поставят капани едни на други вече милиони години! Ще бъдем направо опечени! Сравнена с този план, дори твоята идея за внезапен опит да пробием обкръжението, е по-добра. Поне ще имаме възможност да маневрираме!

— Аз само предлагам една славна алтернатива пред неговия налудничав опит — каза Кта-Джон. — Но ще последвам вашия план. Питам се, ако ние намерим начин да спасим кораба и екипажа, дали облагите за нас няма да надхвърлят зззапазването на живота ни?

Таката-Джим поклати глава.

— Ако аз бях капитан, можжже би. Но нас ни командва този луд, предан на дълга си гений, който ще ни доведе само до гибел.

Той се извърна, потънал в мислите си, и заплува мълчаливо надолу по коридора.

Очите на Кта-Джон се стесниха, докато го проследяваше с поглед. Мехурчетата от носовата му дупка излизаха на малки, равномерни интервали.

30. АКИ

Не беше честно! Почти на всички, на които имаха доверие, им беше разрешено да тръгнат с Хикахи или да се присъединят към екипа, който работеше по останките на тенанинския кораб. Поправките на „Стрийкър“ бяха почти завършени, а той все още висеше тук, където не се случваше нищо важно!

Аки плуваше в своето учебно помещение под един въздушен резервоар близо до горния край на централния отсек. Мехурчета безпрепятствено се издигаха през страниците на холотекста, изложен пред него.

Най-тъпата от всички идеи! Да го карат да учи астронавигация, докато корабът стои на дъното на океана!

Той се опита да се съсредоточи върху тънкостите на навигацията, но умът му се рееше. Замисли се за Тошио. Колко време бе изминало, откакто не бяха имали възможност да направят някоя свястна лудория? Сигурно имаше повече от месец, откакто бяха откраднали очилата на Брукида и ги бяха подменили с лещи с друг диоптър.

„Надявам се, че Тошио е добре. Но той поне върши нещо. Защо Крейдейки настоява да остана тук, когато при останките от падналия кораб е необходим всеки добър механик“?

Аки отново се опита да се концентрира върху текста, но някакъв шум отвлече вниманието му. Той погледна надолу към шумната кавга до едно от отделенията за хранене. Два делфина се удряха с плавниците си, докато няколко други ги наблюдаваха.

Аки се дръпна от въздушния резервоар и се гмурна към каращите се.

— Прессстанете! — извика той. — Спрете веднага! — Той плясна със собствените си плавници, за да раздели Ст’ата и Срика-джо.

Наблюдателите се отдръпнаха малко назад, но биещите се не му обърнаха внимание. Те продължаваха да се блъскат и хапят. Една перка удари Аки в гърдите и го завъртя.

Той преглътна, за да оправи дишането си. Как намираха енергия да се бият в оксивода?

Той доплува до един от зрителите.

— Пика’тоу… Пика’тоу! — Аки захапа делфина за плавника и зае повелително положение, докато Пика’тоу ядосано се извръщаше. Не бе лесно да се изправи срещу него. Аки се чувстваше много млад. Но Крейдейки го бе научил какво да прави. Когато един делфин се върне към дивото си състояние, накарай го да фокусира погледа си.

— Пика’тоу! Престани да ги слушаш и използвай очите си! Погледни ме! Като корабен офицер аз ти заповядвам да ми помогнеш да прекратим този бой!

Замаяното изражение напусна лицето на Пика’тоу. Той кимна.

— Слушам, сссър. — Аки бе удивен от неговата тъпота.

Капки кръв се превръщаха в розови петна, докато биещите се забавиха ударите си, а дробовете им отчаяно пъхтяха за въздух. Аки събра още три делфина, удряйки ги и викайки им да фокусират погледа си, след което се намеси. Раздели най-после Стеноса и готвача и ги поведе под стража към санаториума. Доктор Макани можеше да ги държи изолирани един от друг, докато той докладва за случилото се на капитана.

Аки вдигна поглед и забеляза наблизо да минава нисшия офицер Кта-Джон. Гигантът дори не предложи помощта си. „Той вероятно е наблюдавал цялата сцена“, помисли си Аки с горчивина. Кта-Джон не би имал нужда от помощта на зяпачите. Би могъл да спре побойниците само с едно изръмжаване.

Кта-Джон бързо се носеше с напрегнато изражение към външния люк.

Аки въздъхна.

Добре, може би Крейдейки си има причини да ме държи тук в края на краищата. Сега, когато Хикахи тръгна с механиците, той се нуждае от помощ, за да се грижи за останалите на борда.

Той перна Срика-джо по носа, за да го накара да продължи. Стеносът изквича една ругатня на почти примален език, но се подчини.

Поне намерих извинение да не уча астронавигация, помисли си Аки с ирония.

31. СУЕСИ

— Не! Спрете! Върнете се назад и опитайте отново — този път по-внимателно!

Ханес Суеси скептично наблюдаваше как делфините-механици обръщат своите тежки уотърскутери и отново издърпват от помещението напречната греда.

Това беше третият им опит да наместят една подпора в зейналия отвор в опашната част на потъналия тенаниански кораб. Бяха близо до правилното й поставяне, но този път водещият уотърскутер отново се бе забавил и почти бе оставил краят й да бъде ударен във вътрешната стена на бойния съд.

— Хей, Олело, ето как да избегнеш това. — Той се обърна към пилота на водещия уотърскутер. Гласът му бе усилен от хидрофоните на водния апарат. — Когато стигнеш до оня йероглиф, който прилича на двуглав чакал, вдигни носа ето така! — И показа с движение на ръцете си.

Делфинът за миг го погледна неразбиращо, след което енергично закима.

Суеси се намръщи в отговор на несериозността. Но те нямаше да са делфини, ако не се шегуваха през половината от времето и не бяха изпълнени с енергия през другата половина. Освен това наистина работеха здравата.

Въпреки всичко, работата под вода беше шибано занимание. В сравнение с него конструирането в безтегловност беше истинско удоволствие.

От двадесет и първи век насам хората бяха научили много за строенето в космоса. Бяха намерили решения на проблемите с инерцията и ротацията, каквито нямаше дори и в Библиотеката. На същества, които разполагаха с антигравитацията от билиони години, не им бе необходимо да ги откриват.

През последните триста години беше натрупан много по-малък опит в строителните работи под вода, дори и в земните делфински общества, и съвсем никакъв в поправянето или плячкосването на космически кораби на дъното на океана.

Ако безтегловната инерция създаваше проблеми в орбита, то какво оставаше за почти непредвидимата плаваемост на потопените материали? Силата, необходима за преместването на масивен обект, варираше в съответствие със скоростта, с която той вече пътуваше, както и с пречките, с които се сблъскваше във всеки един момент. В космоса не съществуваха подобни усложнения.

Докато делфините пренасочваха подпората, Суеси погледна във вътрешността на кораба, за да види как върви останалата работа. Блясъкът на лазерни триони, ярки като хелиеви прожектори, осветяваше бавното разчленяване на централното помещение на тенанианския рейдър. Постепенно се оформяше една голяма цилиндрична празнина.

Лейтенант Тишуут ръководеше тази част от работата. Работниците й действаха по уникалния неоделфински маниер. Всеки делфин използваше очите си или инструменти за по-близка работа. Но когато приближаваше до някакъв предмет, главата на всеки работник се задвижваше в циркулярно въртене, разпращайки малки звукови импулси от закръгления „пъпеш“, който придаваше на Турсиопса типичния за тази порода интелигентен вид. Чувствителният към звук край на долната му челюст леко се поклащаше, за да изгради един стереоскопичен образ.

Помещението бе изпълнено с пискливи звуци. Суеси винаги се удивляваше как делфините успяват да разберат въобще нещо от подобна какофония.

Те бяха шумни момчета и на него му се искаше да разполага с повече като тях.

Суеси се надяваше Хикахи вече да е тук с другите делфини. Тя трябваше да докара със себе си някой от спомагателните кораби, осигурявайки му сухо местенце, а на останалите — възможност да си починат на чист въздух. Ако собствената му група скоро не бъдеше облекчена, можеше да се стигне и до нещастни случаи.

Планът, предложен от Орли, беше направо дяволски. Суеси се бе надявал, че Крейдейки и корабният съвет ще измислят някаква алтернатива, но тези, които се бяха противопоставили на плана, не бяха успели да предложат нещо по-добро. „Стрийкър“ щеше да бъде преместен, веднага щом дойдеше сигналът от Томас Орли.

Очевидно Крейдейки бе решил, че почти нямат какво да губят.

Във водата се разнесе стържещ звук. Суеси трепна и се огледа. Краят на една тенанианска квантова спирачка висеше свободно, счупен точно при свръзката в края на подпората, нагласяна от Олело. Обикновено безразличният делфин гледаше към него с очевидно смущение.

— Ами сега, момчета и момичета — простена Суеси, — как ще успеем да придадем на тази черупка сносен вид? Ние причиняваме повече повреди, отколкото врагът, свалил този кораб в битката. Кой ще повярва, че той може да лети с всички тези дупки по него?

Опашката на Олело биеше водата. Той издаваше тъжни стонове.

Суеси въздъхна. И след триста години все още човек трябваше да се отнася по-нежно с делфините. Критиката направо ги смазваше. Позитивното окуражаване вършеше много по-добра работа.

— Е, добре. Да опитаме отново, а? Внимателно. Последният път бяхте съвсем близко.

Суеси поклати глава и се зачуди какъв ли пристъп на лунатизъм го бе подтикнал да стане инженер.

32. ГАЛАКТЯНИТЕ

Битката се бе отдалечила от тази част на космоса; флотилията на Танду отново бе оцеляла.

Групата на Птака се бе обединила със силите на Тенананин и Губру, а и голяма част от силите на Зоро оставаше опасна. Братята на Нощта бяха почти унищожени.

Аксепторът се настани в центъра на мрежата си и внимателно разтвори щитовете си, както беше обучен. Бяха необходими хилядолетия на господарите му тандуанци, за да научат неговата раса изобщо да използва умствени щитове — до такава степен те мразеха да оставят нещо да не бъде забелязано.

Когато пречките бяха отстранени, аксепторът нетърпеливо сондира околния космос, милвайки облаците звезден прах и носещите се останки от кораби. Леко се плъзна над незадействаните телепатични капани и полета от неотстранена вероятност. Битките бяха прекрасни за гледане, но и много опасни.

Откриването на опасности беше друго нещо, на което тандуанците ги бяха обучили. Тайно в себе си видът на аксепторите не приемаше това много сериозно. Можеше ли нещо, което всъщност съществува, да бъде опасно? Еписпархът възприемаше нещата по този начин и се виждаше колко е откачен.

Аксепторът забеляза нещо, на което иначе не би обърнал внимание. Ако имаше свободата да опипва корабите, планетите и снарядите, той щеше да е твърде разсеян, за да забележи подобен дребен нюанс — мислите на един отделен, дисциплиниран разум.

Очарован, аксепторът осъзна, че източникът е синтианец! Тук имаше синтианец и той се опитваше да се свърже със земляните!

Това беше аномалия и именно поради това беше прекрасна. Аксепторът никога преди не беше срещал решителен синтианец.

Пък и синтианците не бяха известни със своите психически умения; но този имаше значителен успех в промъкването си между хилядите телепатични детектори, които всички страни в битката бяха пръснали в околното пространство.

Това значително постижение беше прекрасно в своята неочакваност… още едно доказателство за превъзходството на обективната реалност. Изненадата беше квинтесенцията на живота.

Аксепторът знаеше, че ще бъде наказан, ако продължи да се възхищава на тази случка, вместо да съобщи за нея.

Това също беше източник на удивление, „наказанието“, с което тандуанците успяваха да накарат народа на аксептора да избере едно вместо друго. То ги удивляваше от 40 000 години насам. Някой ден трябваше да направят нещо по този въпрос. Но не бързаха. Да идването на този ден може би те самите щяха да станат патрони. Лесно беше да изчакат още само шейсет хиляди години.

Сигналът от синтианския шпионин се загуби. Очевидно яростта на битката го отдалечаваше от Ктсимини.

Аксепторът го потърси наоколо, леко съжалявайки за загубата. Но сега пред него се разкри величието на битката. Нетърпелив пред богатството от възбуждащи вълнения, което го очакваше, аксепторът реши да докладва за синтианеца по-късно… ако си спомнеше.

33. ТОМАС ОРЛИ

Том хвърли поглед през рамо към събиращите се облаци. Беше още твърде рано да знае дали бурята ще го настигне. Имаше да прелети още доста преди да разбере.

Соларният хидроплан бръмчеше на четиристотин фута от повърхността; малкият летателен уред не бе създаден за чупене на рекорди. Беше твърде недоразвит върху тесния си скелет. Пропелерът се задвижваше от слънчевата светлина, падаща върху широкото прозрачно крило.

Том летеше на североизток, оставяйки на попътните ветрове да вършат по-голямата част от работата. Същите тези ветрове щяха да направят обратното пътуване — ако въобще имаше такова — бавно и рисковано.

Над него мрачни облаци, тласкани на изток от по-бързи ветрове, го преследваха.

Той летеше почти на сляпо, използвайки единствено оранжевото слънце на Китруп за груба ориентация. Компас би бил безполезен, защото богатата на метали планета беше покрита с най-различни магнитни аномалии.

Вятърът свистеше покрай малкия коничен предпазен калъф, покриващ носа на хидроплана. Легнал по корем на тясната платформа, той почти не усещаше бриза край себе си.

На Том му се искаше да има поне още една възглавница. Лактите му се ожулиха, а вратът му започваше да се схваща. Беше преправял много пъти списъка с необходимите му неща, докато накрая се оказа, че трябва да избира между още една телепатична бомба и воден дистилатор, който да му позволи да оцелее, когато стигне до целта си. Цялата му екипировка бе прикрепена към платформата под дюшека, на който лежеше. Издатините правеха удобното лежане почти невъзможно.

Пътуването беше безкрайно и еднообразно — само море и небе.

На два пъти забеляза ята от летящи същества в далечината. Това беше първият знак, че някакви животни летят над Китруп. Можеше ли да са произлезли от летящи риби? Той бе леко изненадан да открие летящи същества на една почти лишена от суша планета.

„Разбира се, може тези създания да са възпроизведени от някой от древните галактически наематели на Китруп“, помисли си той. „Където природата не успява, разумните същества могат да се справят. Виждал съм и по-странни генетично създадени видове от летящи животни на водна планета.“

Том си спомни времето, когато той и Джилиън бяха придружили стария Джейк Демуа до университетската планета на тимбримите — Катренлин. Между научните сбирки двамата с Джил бяха обиколили един огромен континентален резерват, където видяха големи стада от вида Клидеу да пасат по тревистите равнини в абсолютно прецизни и сложни геометрични фигури. Подрежданията на стадото се променяха спонтанно без никакво явно общуване между индивидите. Тимбримите им обясниха, че древна галактическа раса, която обитавала Катренлин преди векове, програмирала вида Клидеу да създава тези геометрични фигури подобно на мозайка. Оттогава насам никой не бил успял да дешифрира ребуса, заложен у животните. Ако въобще съществуваше ребус.

Джилиън предположи, че фигурите може да са възприети от вида Клидеу за негово собствено удобство. Но обичащите ребуси тимбрими предпочитаха да мислят другояче.

Том се усмихна, спомняйки си това пътуване, тяхната първа мисия като двойка. Оттогава той и Джилиън бяха видели повече чудеса, отколкото можеха да изброят.

Тя вече му липсваше.

Местните птици, или каквото и да бе това, се рееха надалеч от нарастващата преграда облаци. Орли ги наблюдаваше, докато изчезнаха от погледа му. В посоката, в която летеше, не се виждаше и най-малък помен от земя.

Хидропланът развиваше почти двеста възела. Което означаваше, че след около два часа трябваше да стигне до североизточната верига вулканични острови, която Том търсеше. Употребата на радио– или сателитно ориентиране, както и на радар, беше забранен лукс. Единственото упътване за Том беше прикрепената към предното стъкло карта.

Щеше да му бъде по-лесно на връщане. Джилиън настоя той да вземе вътрешен рекордер, за да запише пътя. Рекордерът щеше да го доведе обратно на острова на Хикахи с точност до няколко метра.

Стига да възникнеше такава възможност.

Преследващите го облаци бавно се събираха над и зад него. Ураганните въздушни течения над Китруп бяха наистина опасни. Том си призна, че не би имал нищо против да намери място за кацане, преди бурята да го догони.

Докато следобедът постепенно отминаваше, той забеляза още едно ято летящи същества и на два пъти зърна някакво движение във водата под него — нещо огромно и змиеподобно. И двата пъти съществото изчезна, преди да може да го разгледа по-добре.

По вълните се носеха пръснати водорасли. На места се събираха заедно, образувайки отделни островчета от морска растителност. „Може би летящите твари кацат по тях“, помисли си Том разсеяно. Той се бореше със скуката и разви дълбока омраза към ръбестия предмет, който лежеше точно под левия му бъбрек.

Облаците бяха само на няколко мили зад него, когато видя на хоризонта на север нещо — неясни изпарения, открояващи се на сивеещото небе.

Той увеличи мощността на машината и се насочи към изпаренията. Скоро успя да различи, че това е димен стълб. Виейки се и къдрейки се на североизток, пушекът приличаше на знаме от сажди върху небесния фон.

Том набра височина, въпреки че облаците се скупчваха пред следобедното слънце, хвърляйки сянка върху соларните колектори на хидроплана. Трясна гръм и светкавици осветиха за кратко морския пейзаж.

Когато започна да вали, стрелката на амперметъра се премести към червено. Малкият мотор започна да работи.

Да. Ето го! Остров! Но възвишението изглеждаше все още доста далеч. Беше частично скрито от дим.

Той би предпочел да кацне на тих остров, някой, чийто вулкан не беше толкова активен. Орли се усмихна при мисълта, че въпреки положението, в което беше, все още поставяше изисквания. Ако се наложеше, щеше да кацне и в морето. Малкият хидроплан бе снабден с понтони.

Светлината чезнеше. В нарастващия сумрак Том забеляза, че повърхността на океана е сменила цвета си. Нещо в нея го накара да изсумти от изненада, но не можеше да каже точно в какво се състоеше разликата.

Скоро не му остана много време за наблюдения, защото трябваше да се бори с люшкащия се летателен апарат, сражавайки се за всеки фут височина.

С надеждата, че ще остане достатъчно светло, докато намери място за кацане, той насочваше крехкия хидроплан през поройния дъжд към тлеещия вулкан.

34. КРЕЙДЕЙКИ

Досега не съзнаваше, че корабът изглежда толкова зле.

Крейдейки беше проверявал състоянието на всеки повреден мотор и инструмент. Докато се извършваха поправките, той или Таката-Джим дискретно проверяваха всичко по два или три пъти. Повечето от повредите, които можеха да бъдат отстранени, бяха отстранени.

Но като господар на кораба той трябваше да се грижи и за външния му вид. Някой трябваше да обръща внимание и на естетиката, независимо колко маловажна бе тя. А колкото и успешни да бяха функционалните поправки, „Стрийкър“ вече не беше красив.

Това беше първото излизане на капитана навън. Той носеше акваланг и плуваше над разранения корпус, оглеждайки го внимателно.

Статичните фланци и основните гравитационни подпори щяха да работят. Таката-Джим и Емерсън Д’Анити бяха потвърдили това, а и той сам ги беше проверил. Един от реактивните двигатели беше унищожен от антиматериален лъч при Моргран. Останалата дюза още беше използваема.

Но макар че корпусът беше сигурен и здрав, в него вече липсваше предишното очарование. Външната обвивка беше срязана на две места, там, където лъчите бяха проникнали през щитовете.

Брукида му беше казал, че има една малка зона, където даже металът се бе видоизменил. Структурната цялост на кораба беше запазена, но това означаваше, че някой ги беше уцелил много опасно с вероятностен деформатор. Това парче от „Стрийкър“ бе било разменено с друго от един подобен, но малко по-различен кораб, съдържащ подобни, но малко по-различни бегълци в някаква хипотетична паралелна вселена.

Според Библиотеката никой никога не бе успял да се научи да контролира междувселенските вероятностни деформатори достатъчно добре, за да ги използва за нещо друго, освен за оръжие, макар да се носеха слухове, че някои от древните видове, които съществуваха „отделно“ от Галактическата цивилизация, от време на време разкривали тайната и я използвали, за да напуснат тази реалност през странична вратичка.

Схващането за безкрайните паралелни вселени бе познато на делфините дълго преди хората да овладеят огъня. То беше основно в мита за Кита-Мечта. Големите морски млекопитаещи пееха с наслада за един безкрайно променящ се свят. Сега, когато вече можеха да използват инструменти, делфините от вида амикус бяха загубили приликата си с тях. Сега те разбираха философията на китовете съвсем малко по-добре от хората.

По-усвоен вариант на вероятностния деформатор беше един от дузината начини, чрез които галактяните надхитряха скоростта на светлината, но предпазливите видове го избягваха. Случваше се, кораби използващи вероятностни скокове, да изчезнат.

Крейдейки си представи, че би могъл да се озове сред група „Стрийкър“-и — всички от различни вселени, всички с капитани, които биха били просто слабо променени варианти на самия него. Китове може би щяха да могат да приемат философски благодушно подобна ситуация. Но той не бе съвсем сигурен за себе си.

Освен това китовете, въпреки философските си дарби, бяха истински невежи по отношение на космическите кораби и машини. Те биха разпознали флотилия от кораби дотолкова, доколкото куче би разпознало отражението си във водата.

Само преди по-малко от два месеца Крейдейки се бе натъкнал на изоставена флотилия от кораби с големината на луни и на възраст, по-голяма от тази на суперновите звезди. Там той бе загубил десетина способни делфина, а оттогава насам бягаше, преследван от армади вражески космически кораби.

Имаше моменти, когато му се искаше по подобие на китовете да бъде по животински сляп за някои неща. Или поне толкова философски настроен.

Крейдейки доплува до един хребет, от който можеше да огледа целия кораб. Ярки хелиеви прожектори хвърляха дълги сенки в прозрачната вода. Екипите под него завършваха инсталирането на тези елементи, които Суеси беше взел от тенанианския кораб. Оставаше само да се вдигнат подпорите за приземяване, за да стане възможно придвижването.

Хикахи бе тръгнала преди няколко часа с отбран екипаж и със скифа — единият от спомагателните по-малки кораби. Крейдейки искаше да може да отдели още помощници за Суеси, но екипажът на „Стрийкър“ и без това вече беше доста по-малък от желания минимум.

Той все още не виждаше алтернатива на плана на Томас Орли. Метц и Таката-Джим не можаха да измислят нищо по-добро от незабавно предаване на победителя в битката над тях, а това беше нещо, което Крейдейки никога нямаше да допусне. Не и докато съществуваше някакъв шанс.

Пасивните сензори показваха, че яростта на битката в космоса расте. След дни тя може би щеше да достигне кулминацията си и пред тях щеше да се представи последната възможност за бягство, замаскирано сред объркването.

Надявам се, че Том е пристигнал и че неговият експеримент е успешен.

Водата отрази звука от изпробването на двигателите. Крейдейки сам бе преценил допустимото ниво на шум. Имаше толкова много неща, по които можеха да ги забележат — неутринови излъчвания от силовия агрегат, гравитационни смущения от статичния екран, телепатични вълни от всекиго на борда. Звукът беше неговата последна грижа.

Докато плуваше, Крейдейки чу нещо зад себе си. Насочи вниманието си към повърхността.

Един неоделфин плуваше близо до шамандурите-детектори, работейки по тях с манипулаторите на бронята си. Крейдейки се приближи.

Той разпозна гигантския Стенос К’та-Джон. Нисшият офицер се стресна. Очите му се разшириха и за момент Крейдейки можа да види бялото около плоските, подобни на лодки зеници.

К’та-Джон бързо възвърна самообладанието си. Устата му се разтвори в усмивка.

Това беше сериозен проблем. Беше жизнено важно командният пулт на „Стрийкър“ да знае какво става в небето и да може да приема известия за мисията на Орли.

Таката-Джим бе трябвало да изпрати някого другиго да свърши тази работа. Екипажът на мостика носеше отговорност за състоянието на шамандурите. И все пак, след като Хикахи, Тишуут и повечето от елитния екипаж на мостика не бяха тук, може би К’та-Джон бе единственият нисш офицер, който не бе толкова необходим.

К’та-Джон кимна. Манипулаторите на бронята му се прибраха. Без да каже нищо повече, той изпусна малък облак мехурчета и се гмурна към светлото отвърстие на люка на „Стрийкър“.

Крейдейки го просдеди с поглед.

Погледнато най-общо, изглеждаше, че К’та-Джон бе реагирал в затрудненото положение на „Стрийкър“ по-правилно от повечето други делфини. Всъщност той като че ли дори бе харесал сражението при Моргран и бе ръководил с истински ентусиазъм своята батарея. Беше наистина способен нисш командир.

Тогава защо настръхвам винаги, когато съм близо до него? Да не би да е някой от експериментите на Метц?

Трябва да накарам доктор Метц да престане да упорства и да ми покаже записките си! Ако е необходимо, ще разбия ключалките му — етикетът да върви по дяволите!

К’та-Джон бе станал постоянен спътник на лейтенант Таката-Джим. Тримата с Метц бяха главните противници на плана на Том Орли. Но имаше и нещо по-лошо. Таката-Джим бе станал по-затворен и мълчалив от всякога.

Помощник-капитанът се превръщаше в истински проблем. Крейдейки изпитваше съчувствие към лейтенанта. Не беше негова вината, че това експериментално пътешествие се бе превърнало в тежко изпитание. Но съжалението нямаше да попречи на Крейдейки да повиши Хикахи на по-висок пост от Таката-Джим, веднага щом екипажът отново се събереше на кораба.

Таката-Джим изглежда се досещаше какво предстои. Досещаше се и за доклада, който капитанът трябваше да представи на Центъра по Ъплифт за всеки от своите офицери. Правото на Таката-Джим да има потомство можеше да бъде поставено под съмнение.

Крейдейки си представяше как се чувства помощник-капитанът. Имаше мигове, когато даже и самият той бе подтиснат от нарастващата инвазия на ъплифта; когато почти му се искаше да изквичи на първобитен делфински: „Кой ви дава това право?!“ И сладката хипноза на мита за Кита-Мечта го зовеше да се върне и да прегърне Старите Богове.

Подобни моменти винаги отминаваха и той си спомняше, че в цялата вселена няма нищо, което да желае повече от управлението на космически кораб, от събирането на записи с космически песни и от изследването на теченията сред звездите.

Край него премина ято местни риби. Те донякъде приличаха на барбуни, доста странни барбуни с ярки, метални люспи.

Той изпита внезапно желание да ги подгони, да призове своя здравата работещ екипаж да го придружи в лова!

Представи си как неговите инженери и техници хвърлят броните си, събират се в чуруликаща глутница и яростно погват бедните създания, ловейки ги във въздуха, когато паниката ги принуди да изскачат над повърхността.

Дори ако някои делфини се увлекат и погълнат малко метал, щеше да си струва за повдигане на настроението.

Това бе стих, изпълнен със съжаление.

Нямаше време за ловни забавления, не и докато самите те бяха преследван дивеч.

Сигналният часовник в бронята му извести, че му остава въздух само за още тридесет минути. Той тръсна глава. Ако медитацията му се задълбочеше, можеше да се появи и Нукапаи. Пимеричната богиня щеше да го възбуди. Нежният й глас щеше да му напомни за отсъствието на Хикахи.

Наблюдателните шамандури подскачаха наблизо, поклащани от леките подводни течения. Той доплува по-близо до гладкия червенобял овоид, над който бе работил Кта-Джон, и забеляза, че капакът е оставен отворен.

Сонарният му приемник изпращя. По нервната връзка до него достигна един усилен от устройството глас.

— Капитане, говори Таката-Джим. Приключихме с изззпробването на двигателите и статичните генератори. Работят по новите параметри, които вие постановихте. Освен това Суеси се обади да каже, че работата по… „Троянския морски кон“ напредва. Хикахи е пристигнала и изпраща поззздрави.

— Добре. — Крейдейки изпрати думите си направо по нервната връзка. — Има ли някакви съобщения от Орли?

— Не, сър. А и става късно. Сигурен ли сте, че още държите на този ваш план? Ами ако той не успее да изпрати съобщение до нас чрез пси-бомба?

— Вече обсъдихме всички възможни варианти.

— Значи въпреки всичко ще преместим кораба? Смятам, че трябва да обсъдим това още веднъж.

Крейдейки почувства как го обхваща гняв.

— Няма да обсъждаме плановете си по открит канал, помощник. А и вече всичко е решено. Ще се върна след малко. Междувременно проверете още веднъж дали всичко е наред. Трябва да сме готови, когато Том се обади.

— Слушам, сър. — Гласът на Таката-Джим въобще не звучеше извинително.

Крейдейки вече не помнеше колко пъти го бяха питали за този план. Ако му нямаха доверие, понеже е „само един делфин“, то трябваше да обърнат внимание, че идеята все пак е на Томас Орли! Освен това той, Крейдейки, беше капитанът. Той беше отговорен за спасяването на техните животи и честта им.

Когато бе служил на борда на изследователския кораб „Джеймс Кук“, никога не се беше сблъсквал с подобно отношение към неговия началник, капитан Алварес.

Той заудря водата с опашка, докато се поуспокои. Броеше ударите, докато успокояващото учение на Кинийнк го завладя.

Реши да не обръща внимание. По-голямата част от екипажа не го разпитваше, а и останалите се подчиняваха на нарежданията му. Това вероятно бе нормално за един експериментален екипаж, намиращ се в състояние на невиждан стрес.

„Където има разум, там винаги има изход“, учеше Кинийнк. Всички проблеми съдържаха елементите на своите решения.

Той подаде команда на своите манипулатори да се протегнат и да хванат капака на шамандурата.

Ако тя беше в изправност, той щеше да намери начин да възнагради Таката-Джим. Това щеше да е ключът към лейтенанта, начинът да го върне отново в корабното общество и да прекъсне порочната му изолация. „Където има разум…“

Бяха му необходими само няколко минути, за да разбере дали шамандурата е в ред. Пъхна един извод от своя нервен център в компютъра на шамандурата. Заповяда на машината да съобщи своето състояние.

Ярка електрическа дъга проблесна пред него. Крейдейки изпищя, когато токовият удар разби двигателите на бронята му и разряза кожата около нервната му приставка.

Задействала се е защитата от проникване, осъзна той в странна вкочаненост. Но как…?

Той усещаше всичко като на забавен кадър. Токът се бореше със защитните диоди на неговия нервен амплификатор. Главната му електрическа верига бе извадена от строя, но изолиращата почти незабавно се включи на засечка.

Парализиран, Крейдейки сякаш чу някакъв глас сред туптящите, борещи се електрически полета, един глас, който му се подиграваше:

Сред надигащия се в тялото му писък на агония, Крейдейки нададе един недисциплиниран вик на първобитен делфински, първият в живота му на възрастен. После обърна корем нагоре, за да отплува в тъмнина, по-дълбока от нощта.