Звездна вълна се надига

46. САХ’ОТ

Беше вечер и кикуите тръгваха към своите ловни полета. Сах’от ги чу как писукат развълнувано, докато се събираха в сечището на запад от поваленото дърво-сонда. Ловците минаха недалеч от басейна по пътя си към скалите по южния бряг на острова, цвърчейки и дишайки с удоволствие.

Сах’от ги слуша, докато тръгнаха. След което се потопи на около метър под повърхността и въздъхна потиснато. Нищо не вървеше както трябва.

Дени се бе променила, а на него това не му харесваше. Вместо обичайното й очарователно кокетство, тя просто не му обръщаше внимание. Бе изслушала две от най-добрите му неприлични стихчета и бе реагирала със сериозност, пренебрегвайки ловките намеци и двусмислици.

Въпреки важността на изследванията й върху кикуите, Таката-Джим й бе заповядал да анализира за Чарлз Дарт и екосистемата на дървото-сонда. На два пъти беше слизала под водата да взема проби под металното възвишение. И беше пренебрегнала изцяло закачливите ухапвания на Сах’от, и дори нещо още по-смущаващо — бе го потупала разсеяно в отговор.

Сах’от разбра, че въпреки всичките си предишни усилия да я свали, всъщност не бе искал тя да се променя. Поне не по този начин.

Заплува нещастен, докато въжето, свързано към един от уотърскутерите, не го придърпа. Новата му задача го задържаше вързан към тази електрическа гадост, изнервен и затворен в малкия басейн, докато истинската му работа беше там, в открито море с аборигените!

Когато Джилиън и Кипиру тръгнаха, той бе предположил, че тяхното отсъствие ще му позволи да прави каквото си иска. Ха! Пилотът и човекът-доктор едва бяха заминали, когато Тошио — именно Тошио — пое командването.

Би трябвало да мога да го правя луд. Как, в името на Петте Галактики, момчето бе успяло да получи по-високия пост?

Беше трудно да се разбере как. Но ето къде беше той — вързан да наблюдава един проклет робот за онова надуто, егоцентрично шимпанзе, което се интересуваше само от скали! Скапаният малък робот нямаше дори мозък, с който да може да се РАЗГОВАРЯ! Не можеш да разговаряш с микропроцесори. Казваш им какво да направят и след това безпомощно наблюдаваш последствията от това, че те приемат всичко буквално!

Бронята му даде сигнал. Бе време за проверка на сондата. Сах’от отвърна саркастично:

Сах’от премести лявото си око на едно ниво с екрана на уотърскутера. Изпрати кодиран импулс към робота и получи в отговор поток от информация.

Роботът най-накрая бе обработил и последните скални образци. Делфинът заповяда малката памет на сондата да се прехвърли в информационните регистри на уотърскутера. Тошио го бе карал да се упражнява толкова пъти, че Сах’от можеше да контролира робота почти несъзнателно.

Той накара сондата да прикрепи кабела към здравата скала, след което да се спусне на нови петдесет метра.

Старото обяснение за дупката под металното възвишение бе изоставено. Не бе необходимо дървото-сонда да копае тунел, дълбок един километър, за да получава хранителни вещества.

Не би трябвало да може да пробие кората на такова разстояние. Масата на корена на дървото-сонда определено бе твърде голяма, за да бъде задвижвана от скромното дърво, което се бе извисявало на повърхността на острова.

Количеството на изкопания материал не би се побрало и на десет метални възвишения. Бяха го открили като седимент, насложен навсякъде по високия подводен хребет, върху който стоеше възвишението.

Тези загадки не бяха привлекателни за Сах’от. Те само доказваха за пореден път, че вселената е странна и че може би човеците, делфините и шимпанзетата трябва да изчакат известно време, преди да предизвикат най-големите й тайни.

Роботът приключи спускането си. Сах’от му нареди да се хване за стената на процепа с диамантените си щипци, след което изтегли въжето му отгоре.

Така постепенно сондата щеше да се спуска надолу. За този малък апарат вече нямаше да има издигане. Самият Сах’от понякога се чувстваше по сходен начин, особено откакто бяха пристигнали на Китруп. Той всъщност не вярваше, че някога ще напусне този мъртъв свят.

За щастие, изследователската програма на сондата беше напълно автоматична след първото задействане. Дори Чарлз Дарт не би имал съществени причини да се оплаква. Освен ако…

Сах’от изруга. Ето ги отново — смущенията, които пречеха на сондата, откакто се бе спуснала под половин километър. Тошио и Кипиру се бяха занимавали с това, но не успяха да открият първопричината.

Пращенето не приличаше на нито едно друго смущение, което Сах’от някога бе чувал… е, не че беше специалист по смущенията. В него имаше някаква ритмичност и изразителност, които всъщност не бяха изцяло неприятни за слушане. Сах’от бе чувал, че някои хора обичат да слушат ритмични шумове. Със сигурност нищо не бе по-невзискателно.

Часовникът в бронята му заглъхна. Сах’от слушаше смущенията и си мислеше за превратностите, за любовта и самотата.

Постепенно Сах’от осъзна, че е възприел ритъма на шума отдолу. Той разтърси глава. Но когато се вслуша отново, той беше още там.

Песен. Това беше песен!

Сах’от се съсредоточи. Приличаше на опит да следваш всички части на една фуга едновременно. Нивата на песента се преплитаха с невероятна сложност.

Нищо чудно, че всички я приемаха за шум! Дори той едва я беше доловил!

Часовникът в бронята му заизпуска сигнали, но Сах’от дори не забеляза това. Бе твърде зает да слуша песента на планетата.

47. „СТРИЙКЪР“

Моки и Хаоке доброволно пожелаха да дежурят като стражи, но по различни причини.

И на двамата им харесваше за разнообразие от време на време да бъдат вън от кораба. И никой от тях нямаше нищо против да стои прикачен в шейната за часове, втренчен в тъмните тихи води.

Но по всичко останало причините за желанието им се различаваха. Хаоке бе поел дежурството с мисълта, че това е необходимо. А Моки се надяваше, че стоенето на стража ще му даде възможност да убие някого.

— Иссскаше ми се Таката-Джим да изпрати мен след Аки, а не К’та-Джон — каза Моки раздразнено. — Бих могъл да проследя малкия хитрец също толкова успешно.

Уотърскутерът на Моки бе спрял на около двадесет ярда от този на Хаоке, над високия подводен хълм, гледащ към кораба. Прожектори все още осветяваха корпуса на „Стрийкър“, но сега мястото бе пусто, забранено за всички с изключение на неколцината определени от помощник-капитана.

Моки погледна към Хаоке през прозрачния въздушен купол на уотърскутера си. Той, както обикновено, бе мълчалив. Напълно бе пренебрегнал бележката на Моки.

Арогантен отрок на воняща сепия! Хаоке беше още един умник-_Турсиопс_ като Крейдейки и онова надуто юнкерче Аки.

Моки изгради малка скулптура от звуци в ума си. Тя представляваше образ на удряния и разкъсвания. Преди той бе поставял Крейдейки в ролята на жертвата. Капитанът, който толкова често го хващаше, че кръшка и го притесняваше, поправяйки англическата му граматика, най-накрая си бе получил заслуженото. Моки бе доволен, но сега се нуждаеше от друга мишена за фантазиите си. Беше безинтересно да си представя каквото и да е, ако вътре нямаше изкормване на някой определен обект.

Калафианецът, Аки, ставаше за целта, когато стана ясно, че младият юнга е предал помощник-капитана. Моки се бе надявал да бъде изпратен след Аки, но Таката-Джим бе наредил това да бъде К’та-Джо, обяснявайки, че задачата е Аки да бъде върнат обратно и наказан, а не убит.

Гигантът изглежда не бе доловил този малък нюанс и бе потеглил натам, въоръжен с мощна лазерна пушка. Може би Таката-Джим имаше по-несъвършен контрол над К’та-Джон и го бе изпратил навън заради своята собствена сигурност. След блясъка, който видя в окото на К’та-Джон, Моки не завиждаше на калафианеца, когато той бъдеше открит.

Нека К’та-Джон се разправи с Аки! Едно изгубено малко удоволствие не можеше да помрачи пълната радост на Моки.

Беше хубаво да получиш ВЛАСТ за разнообразие! В свободното му от дежурство време, всички се отдръпваха от пътя му, като че ли бе водач на стадо. Моки вече бе хвърлил око на една-две от онези готини малки женски в отделението на Макани. Някои от по-младите мъжки също не изглеждаха зле… Моки не беше тесногръд.

Всички те скоро щяха да почнат да се въртят наоколо, щом видеха накъде тегли течението! За кратко се съпротивляваше на нуждата да извика триумфално на примитивен език, но накрая не успя да се въздържи:

Той видя, че Хаоке най-после реагира: леко се помръдна и вдигна глава към Моки. Но остана мълчалив въпреки предизвикателния поглед на Моки. Моки изпрати фокусиран звуков импулс директно към Хаоке, за да му покаже, че и той го слуша!

Надута воняща сения! Хаоке щеше да си получи заслуженото, когато Таката-Джим овладееше положението. А хората от Земята нямаше да възразят, защото Големият Човек Метц беше на страната на Таката-Джим, като се съгласяваше с всичко.

Моки нададе още един писък на примален език, вкусвайки забранения атавизъм с наслада. Той събуждаше нещо дълбоко в него. Всеки допир с първобитното пораждаше още по-голям глад за него.

Нека Хаоке цъка с отвращение! Моки предизвикваше дори галактяните да се изправят срещу него и новия му капитан!

Хаоке стоически понасяше животинските викове на Моки. Но това го подсещаше, че се е свързал с банда от кретени и простаци.

За съжаление, кретените и простаците бяха прави, а най-добрите от екипажа на „Стрийкър“ бяха попаднали в ужасна беда.

Хаоке отчаяно тъгуваше за Крейдейки. Капитанът определено бе сред най-добрите индивиди, които породата можеше да създаде. Но злополуката с него бе направила възможна една мирна и съвсем легална промяна в плановете им, за което Хаоке не можеше да съжалява. Таката-Джим поне съзнаваше глупостта на отчаяния проект за Троянския морски кон.

Дори ако „Стрийкър“ бъдеше преместен тихо при тенанинските останки, дори ако екипът на Тишуут бе успял с помощта на чудо да направи възможно „Стрийкър“ да нахлузи корпуса на галактическия кораб като гигантска маскировка — и да излети при тези условия — какво щеше да им спечели това?

Дори ако Том Орли бе съобщил, че тенанинаците все още се държат в космическата битка, оставаше проблемът със заблуждаването на онези тенанианци, които щяха да пристигнат да спасяват считания за загубен боен кораб и да го ескортират до ариегарда на армията си. Вероятността беше съмнителна.

Орли очевидно бе мъртъв. От няколко дни нямаше никакво известие от него и сега хазартът за успеха на начинанието му се бе превърнал в отчаяно желание.

„Защо просто да не дадем на трижди проклетите галактяни това, което искат? Защо са тези романтични глупости за запазването на информацията само за Съвета на Земните видове? Какво значение има за нас тази група от опасни, отдавна изчезнали гигантски кораби? Очевидно не е наша работа, щом галактяните желаят да се сражават за изоставената флотилия. Дори аборигените на Китруп не заслужават да загинем за тях.“

На Хаоке всичко това му изглеждаше съвсем просто. Несъмнено беше ясно и за Таката-Джим, чийто интелект Хаоке уважаваше.

Но ако всичко беше толкова очевидно, защо личности като Крейдейки, Орли и Хикахи не се съгласяваха с това?

Именно тази му недосетливост не бе позволила на Хаоке да стане подофицер или офицер, каквато възможност сочеха и резултатите от тестовете му, а го бе ограничила да битува като нисш чин в двигателния отсек.

Моки просташки изкрещя ново самохвалство на първичен делфински. Този път дори по-силно. Стеносът се опитваше да го ядоса.

Хаоке въздъхна. Мнозина от екипажа бяха започнали да се държат по този начин, не толкова лошо като Моки, но достатъчно лошо. И те не бяха само Стеноси. Някои от Стеносите се държаха по-добре дори от някои Турсиопси. С изчезването на морала изчезваше и мотивацията им да поддържат Кинийнк, да водят ежедневната си битка с животинската страна на съзнанието, която винаги искаше да се изяви. Едва ли някой бе могъл да предскаже преди седмици кой щеше да се окаже най-податлив на атавизма.

Разбира се, най-добрите от екипажа бяха тръгнали със Суеси и Хикахи.

И то за щастие, помисли си Хаоке. Той размишляваше над иронията, че доброто ставаше лошо и че правилното произлизаше от грешното. Поне Таката-Джим, изглежда, разбираше как се чувства и не се държеше зле с него. Помощник-капитанът бе приел подкрепата му с благодарност.

Хаоке чуваше ударите на опашката на Моки, но преди войнственият малък Стенос да нададе нов дразнещ крясък, високоговорителите в техните уотърскутери се задействаха:

— Хаоке и Моки. Говори свързочник Хурка-пийт… Пот-твърдете връзката!

Повикването беше от корабния оператор за свръзка и наблюдение. Самият факт, че двете длъжности бяха слети в една, показваше колко лошо беше положението.

— Прието, тук Хаоке. Моки в момента не е на себе си. Какво ссстава?

Той чу, че Моки изкашля нещо като протест. Но беше ясно, че ще му е необходимо известно време, за да пренастрои ума си на англически.

— Засякохме обект на изток, Хаоке… Звучи като уостърскутер. Ако е враждебен, да се унищожи. Ако е някой от острова, дда се върне обратно. Ако откажат, стреляйте, за да повредите уотърскутера!

— Разбрано. Хаоке и Моки тръгват. Край на връзката. — След което Хаоке се обърна към занемелия Моки и му се ухили ехидно. — Добре, дърдорко. Хайде да проверим какво ссстава. И внимавай със спусъка! Само ще подсилим карантината. Няма да стреляме по членове на екипажа, освен ако не е крайно наложително!

С нервен импулс той включи двигателя на уотърскутера си. Без да поглежда назад, се издигна от тинестото възвишение и бавно набра скорост, движейки се на изток.

Моки проследи с поглед тръгването на Хаоке, преди да насочи уотърскутера си след него.

Уотърскутерите един след друг се потопиха в мрака. На пасивния хидролокаторен екран те бяха малки неясни точици, които бавно се носеха в сянката на подводния хребет, след което изчезнаха зад него.

Кипиру разтвори десния манипулатор на бронята си и пусна портативния радар. Той се понесе надолу към меката тиня. Делфинът се обърна към Джилиън:

Джилиън бе очаквала стражи. Няколко километра по-назад те бяха включили уотърскутера на забавен автопилот и се бяха отдалечили на северозапад. По времето, когато уотърскутерът отново бе тръгнал, те вече се намираха на няколкостотин ярда западно от главния люк на „СТрийкър“.

Джилиън докосна плавника на Кипиру. Чувствителната кожа трепна под ръката й.

— Нали помниш плана, Кипиру?

Джилиън изненадано вдигна вежди. Тройно издигнато трептене и въпросителен импулс? Това бе необичайно кратък и прям отговор за тринар. Кипиру явно притежаваше по-големи способности, отколкото тя бе предполагала.

— Разбира се, че не, скъпи ездачо на вълни. Извинявай. Ще се заема с моята част от плана и нито за миг не ще се усъмня, че ти ще изпълниш твоята.

Кипиру я погледна така, сякаш аквалангът, който носеше, му пречи. Сякаш искаше да й заговори на нейния роден език. Джилиън долови част от това посредством нежен телепатичен допир.

Тя прегърна гладкото му сиво тяло.

— Пази се, Кипиру. Помни, че ти се възхищавам и те обичам. Много, много…

Пилотът кимна с глава.

Те се спуснаха но склона на възвишението и бързо заплуваха към външния люк на кораба.

48. ТАКАТА-ДЖИМ

Беше невъзможно да се почива.

Таката-Джим завиждаше на човеците за абсолютното безсъзнание, което те наричаха сън. Когато един човек си легне, неговата осезаемост към света изчезва, а мускулите му се разпускат. И ако сънува, той обикновено не участва физически в съня си.

А дори един неоделфин не можеше да се самоизключи по такъв начин. Едната или другата полусфера на мозъка му винаги караулеше, за да контролира дишането му. Сънят за делфина беше едновременно както по-умерено, така и по-сериозно занимание.

Той се въртеше из кабината на капитана, терзан от желанието да се върне в собствената си по-малка каюта. Но символизмът бе важен за екипажа, наследен от него. Последователите му се нуждаеха от нещо повече от закон, за да приемат неговото командване. Беше им необходимо да видят в него Новия Водач. А това означаваше да живее като предишния водач на стадото.

Той си пое дълбоко дъх на повърхността и излъчи прищраквания, които да му покажат стаята в звукови образи.

Крейдейки очевидно бе имал разнородни вкусове. Само Ифни знаеше какви неща бе притежавал, но бе оставил преди влагата на Китруп да ги погълне, капитанът. Но дори и останалата тук колекция бе стряскаща.

Произведения на изкуството на артисти от дузина разумни раси лежаха под стъклени похлупаци. Поддаващи се на сонарно възприятие фотографии на странни светове и звезди украсяваха стените.

Музикалната сбирка на Крейдейки беше впечатляваща. Той притежаваше хиляди записи на песни и загадъчни… неща, които караха Таката-Джим да извива гръбнака си, когато ги слушаше. Колекцията от китови балади беше невероятно ценна, а голяма част от тях изглежда бе събирана лично от капитана.

До комуникационния пулт на бюрото имаше снимка на Крейдейки с офицери от „Джеймс Кук“. Капитан Хелена Алварес лично я беше подписала. Прочутата изследователка беше сложила ръка през широкия гладък гръб на делфина — неин помощник-капитан — докато двамата с Крейдейки правеха гримаси пред апарата.

Таката-Джим беше служил на важни кораби — товарни съдове, снабдяващи с провизии колониите Атласт и Калафия — но никога не беше участвал в експедиции като тези на легендарния „Кук“. Никога не беше виждал подобни гледки, нито беше чувал подобни звуци.

Никога преди Шалоу Клъстър… преди деня, в който откриха мъртви кораби с размери колкото луни…

Той ядосано размаха опашката си. Перките му болезнено се удариха в тавана. Дишането му стана тежко.

Нямаше значение. Нищо, което той направеше, не би имало значение, ако успееше! Ако измъкнеше „Стрийкър“ и неговия екипаж невредими от Китруп! Ако го направеше, щеше да има своя снимка. И ръката на гърба му щеше да е тази на президента на Земната Конфедерация.

Вдясно от него се появиха светещи малки точици. Те се сляха в холографски образ само на няколко инча от окото му.

— Да, какво има? — отривисто попита той.

Един развълнуван делфин, който сгъваше и разгъваше манипулаторите на бронята си, нервно кимна. Това беше домакинът на кораба, Супех.

— Ссссър! Сслучи се нещо странно. Не бяхме сссигурни дали трябва да ви б-будим, но…

Таката-Джим си даде сметка, че подводният англически на делфина е почти неразбираем. Горният регистър на Супех се менеше неконтролируемо.

— Успокой се и говори бавно! — остро заповяда той. Делфинът се стресна и направи усилие да се подчини.

— Аз… аз бях близо до външния люк-к. И чух някой да казва, че имало т-тревога. Хурка-пийт изпрати Хаоке и Моки да проверят сигнали от уотърскутер…

— Защо не ме информирахте?

Супех се отдръпна ужасен. За момент изглеждаше твърде уплашен, за да говори. Таката-Джим въздъхна и запази гласа си спокоен.

— Нищо. Вината не е твоя. Продължавай.

Видимо успокоен, Супех продължи:

— Няколко минути по-късно светлината на люка за персонала се ф-включи. Уатасети отиде да провери, а аз не обърнах внимание. Но когато влязоха Спасителката на Живот и Пилота…

Таката-Джим побесня. Само крайната необходимост да чуе незабавно разказа на Супех го възпираше да не се втурне, удряйки из стаята в яростта си!

— … опитах се да ги спра в съответствие с вашите заповеди, но Уатасети и Хисс-каа, правейки гръбни премятания радост, се втурнаха да ги посрещнат!

— Къде са те сега? — запита Таката-Джим.

— Бассскин влезе в централния отсек заедно с Уатасети. Хисс-каа се носи насам-натам, разпространявайки новините иззз кораба. А Кипиру взе един уотърскутер, няколко акваланга и замина!

— Къде замина?

— Об-братно навън! — простена Супех. Владеенето му на англическият му бързо се разпадаше. Таката-Джим се възползва от безпокойството, завзело домакина.

— Кажи на Хурка-пийт да събуди доктор Метц. Метц да ме пресрещне при санаториума с трима стражи. Ти отиди до съблекалнята пред сухия отсек заедно със Сотуут и не п-пускай никого да влиза! Разбрано?

Супех енергично кимна и образът му изчезна.

Таката-Джим се молеше Хурка-пийт да се сети да повика Моки и Хаоке и да ги изпрати по следите на Кипиру. Двамата заедно, с комбинацията от ума на Хаоке и дивашката грубост на Моки, може би щяха да успеят да спрат пилота, преди той да достигнеше останките от тенанинския кораб.

Защо Кта-Джон все още не се е върнал? Пратих го да преследва онзи юнга, за да го отстраня от кораба за известно време. Боях се, че става опасен дори за мен. Нуждаех се от известно време, за да организирам нещата тук без него. Но сега тази Баскин се е върнала по-рано, отколкото очаквах. Може би трябваше да оставя К’та-Джон тук. Способностите на гиганта можеха да бъдат от полза в момента.

Таката-Джим сигнализира на вратата да се отвори и заплува по коридора. Предстоеше му конфронтация, която се бе надявал да забави поне с още четиридесет часа, ако не и повече.

Не трябваше ли да видя сметката на Крейдейки преди това? Щеше да е лесно… повреда на мощностите в гравитационния резервоар, откачен катетър… Метц не би одобрил, но вече има много неща, за които Метц не знае.

За повечето от тях Таката-Джим сам не искаше да знае.

Бързо заплува към вътрешния асансьор.

А може би няма да имам нужда от Кта-Джон, за да се справя с Джилиън Баскин, размишляваше той. В края на краищата какво толкова би могла да направи една човешка женска?

49. ПСИ-БОМБАТА

Купчината от частично изсъхнали водорасли образуваше възвишение сред морето от увивни растения. Том беше издигнал нисък навес с непотребните части от шейната, създавайки си по този начин едно грубо убежище. Той седеше на входа в очакване сред предутринната мрачина и дъвчеше една протеинова пръчка.

Раните му бяха почистени по-възможно най-добрия начин и покрити с втвърдени ленти от медицинска пяна. С храна в стомаха си и с успокояването на част от болките той почти се почувства отново човек.

Провери малкия си осмотичен дестилатор. Горната му част, една чиста торбичка с филтриран отвор в единия край, съдържаше дебел слой солена вода и утайка. Една от манерките под филтъра беше почти пълна.

Том погледна часовника си. Оставаха само пет минути. Нямаше време да напълни дестилатора с нов запас пенлива вода. Дори нямаше да успее да почисти филтрите преди избухването на бомбата.

Той вдигна манерката, затегна здраво капачката й и я сложи в джоба на бедрото си. Измъкна филтъра и отстрани по-голяма част от утайката, преди да затвори дестилатора и да го напъха под колана си. Филтърът вероятно не отстраняваше всички разтворени във водата метални соли. Не беше пригоден за условията на Китруп. И въпреки това малкият пакет вероятно бе най-ценното му имущество в момента.

Светещите цифри на часовника му показваха, че остават три минути.

Том вдигна поглед към небето. На изток бе слабо просветляло, а звездите бяха започнали да избледняват. Предстоеше една ясна и затова и много студена сутрин. Той потрепера и закопча плътно водолазния си костюм. Присви колене.

Една минута.

Когато експлозията се осъществеше, тя щеше да прилича на най-мощния звук, който той някога бе чувал. На най-ярката светлина. Нямаше как да се предпази.

Искаше му се да закрие уши и очи, като че ли предстоеше истински взрив. Вместо това той се взря в една точка на хоризонта и започна да брои в такт с всеки свой дъх. Свободно си позволи да изпадне в транс.

— … седем… осем… девет… десет… — Някаква лекота изпълни гърдите му. Усещането се разпростря по цялото му тяло, притъпяващо и облекчаващо.

Светлината от малкото звезди на запад се пречупваше и създаваше лъчиста паяжина пред полуспуснатите му клепачи, докато той очакваше беззвучната експлозия.

— Сах’от, казах, че съм готов да те сменя сега!

Сах’от се извъртя и погледна Тошио.

— Само още няколко минути, о’кей? Слушшшам нещо!

Тошио се намръщи. Не беше очаквал това от Сах’от! Бе дошъл да смени делфина-лингвист по-рано, защото Сах’от мразеше да работи с робота-сонда!

— Какво става, Тош? — Дени се изправи в спалния си чувал, потри очи и се взря в утринния сумрак.

— Не зная, Дени. Предложих да поема работата, за да не се налага на Сах’от да се разправя с Чарли Дарт, когато се обади. Но той отказва.

Дени сви рамене.

— В такъв случай негова си работа. На теб какво ти пука?

Тошио почувства, че към устните му напира рязък отговор, но успя да го задържи. Нямаше да обръща внимание на Дени, докато тя не се събудеше напълно и не започнеше да се държи цивилизовано.

Дени го бе изненадала след заминаването на Джилиън Баскин и Кипиру, приемайки неговото командване без възражения. През последните два дни тя изглеждаше заинтересувана само от своите микроскопи и проби, като пренебрегваше дори похотливите закачки на Сах’от и отговаряше едносрично на всички въпроси.

Тошио коленичи до комуникационния пулт, свързан с чрез кабел с уотърскутера на Сах’от. Изписа на монитора един въпрос и се намръщи при вида на резултата.

— Сах’от! — каза ядосано той. — Ела тук!

— След сссек… — гласът на делфина звучеше разсеяно.

Тошио присви устни.

Чу как Дени ахна зад него. Тя вероятно не бе разбрала избухването му на тринар в детайли, но бе схванала основната идея. Тошио се почувства оправдан. Това беше тест. Той не бе способен да е спокоен като Джилиън Баскин, но трябваше да си осигури подчинение, иначе щеше да е безполезен като офицер.

Сах’от гледаше към него, мигайки озадачено. След което въздъхна и се приближи към брега на басейна.

— Сах’от, ти не си отбелязал никаква геологическа информация от четири часа насам! А за същото време си спуснал сондата с двеста метра по-надолу! Какво ти става?

Стеносът неуверено се въртеше от една страна на друга. Накрая заговори плахо:

— Чувам някаква п-песен…

Последната дума заглъхна, преди Тошио да се увери в нея. Той погледна към неоделфина, неспособен да повярва на ушите си.

— Ти чуваш какво?

— Песссен…

Тошио вдигна ръце, после ги отпусна. Окончателно се е побъркал, помисли си той. Първо Дени, сега и Сах’от. Отговарям за двама психично болни!

Усети, че Дени се приближава към басейна.

— Слушай, Сах’от — започна Тошио. — Доктор Дарт скоро ще се обади. Как мислиш, че ще реагира, когато…

— Аз ще се заема с него, когато се обади — каза тихо Дени.

— Ти? — Дени беше прекарала последните четиридесет часа, проклинайки дървото-сонда и проблема, възложен й от Таката-Джим по молба на Чарлз Дарт. Това почти напълно бе преустановило нейната работа с Кикуите. Тошио не можеше да допусне, че тя иска да говори с шимпанзето.

— Да, аз. Това, което имам да му кажа, може да го накара напълно да забрави за робота, така че просто освободи Сах’от. Щом твърди, че е чул пеене, може пък и да е истина.

Тошио се втренчи в нея, после сви рамене. Добре. Моята задача е да защитавам тези двамата, а не да поправям научните им заблуждения. Само се надявам Джилиън да оправи положението на кораба, за да мога да докладвам какво става тук.

Дени клекна край водата, за да поговори със Сах’от. Тя започна бавно и сериозно, търпеливо приемайки бавния му англиче-резултат от продължителния му сеанс с робота.

Дени искаше да се гмурне и да изследва сърцевината на металното възвишение. Сах’от склони да я придружи, ако тя изчакаше, докато транскрибира още малко от неговата „музика“. Дени се съгласи, явно напълно необезпокоена от влизането във водата заедно с делфина.

Тошио седна и зачака неизбежното позвъняване от кораба. Спътниците му се бяха променили за една нощ, а той нямаше и най-бегла представа защо!

Очите му го дразнеха. Разтърка ги, но това не му помогна.

Премигна и се опита да погледне към Дени и Сах’от. Ставаше му все по-трудно да фокусира погледа си. Между него и басейна се разстла мъгла. Внезапно почувства усещане за нещо ужасно. То предстоеше да се случи. То сякаш пулсиращо се движеше от тила му към една точка между плешките му.

Сложи ръце на ушите си.

— Дени? Сах’от? Долавяте ли… — той извика последните думи, но едва успя да чуе собствения си глас.

Те погледнаха към него. Дени се изправи и с озадачен вид направи крачка в негова посока.

След миг очите й се разшириха от изненада. Тошио видя неясно раздвижване в ъглите на зрителното си поле. После в гората си появиха кикуи, носещи се към тях през храстите!

Тошио се опита да извади бластера си, знаейки, че вече е твърде късно. Аборигените вече връхлитаха върху тях, размахвайки късите си ръце и пищейки с тънки високи гласчета. Три се блъснаха в него, а две се хвърлиха срещу Дени. Като се бореше с тях, той падна на земята, опитвайки се да държи далеч от лицето си острите им нокти, докато стържещият шум в ума му се засилваше.

И тогава кикуите в миг изчезнаха!

Въпреки дращещия шум в главата си, Тошио се напрегна да се изправи и огледа.

Дени се мяташе напред-назад по земята, стенейки. Тошио се опасяваше да не е наранена от ноктите на кикуите, но когато се търкулна към него, той видя по нея само повърхностни одрасквания.

С треперещи ръце извади бластера си. Неколцината кикуи, които се виждаха наоколо, не се движеха към тях, а пищяха, бързаха към басейна и скачаха в него.

Това не е тяхно дело, помисли си Тошио.

Все едно, че хиляди нокти дращеха по огромна черна учебна дъска.

Телепатична атака! Трябва да се скрием! Трябва да приглушим удара! Трябва да се гмурнем, както постъпиха аборигените!

Главата му бучеше, докато запълзя към басейна. Скоро се спря.

„Не мога да довлека Дени дотук, а и няма да успеем да си сложим акваланги, след като се тресем по такъв начин!“

Промени посоката на пълзенето си и се добра до едно растящо край басейна дърво. Седна и опря гърба си на дънера. Опита се да се концентрира, въпреки пращенето в ума му.

Спомни си на какво те учеше мистър Орли, юнга! Мисли за ума си и влез в него. РАЗБЕРИ илюзиите на врага… Слушай небрежно лъжите му… Използвай философията на Ин и Янг… логиката и вярата, за да устоиш…

Дени стенеше и се търкаляше в прахта на няколко метра от него. Тошио пусна бластера в скута си, за да е готов, когато врагът се приближеше. Той повика Дени, надвиквайки крещящия шум.

— Дени! Вслушай се в своя пулс! Във всеки свой дъх! Те са истински звуци! Това не е!

Той видя, че тя леко се извръща към него. В очите й личеше агония, докато притискаше побелелите си обезкървени ръце към ушите си. Пищенето се усилваше.

— Брой ударите на сърцето си, Дени! Те са… те са като океана, като прибоя! Дени! — извика той. — Чувала ли си някога звук, по-мощен от прибоя? Може ли нещо или някой да изкрещи толкова силно, че да заглуши прилива?

Тя се взираше в него, опитвайки се да изпълни съветите му. Той я виждаше как вдишва дълбоко, като леко отваряше уста, броейки.

— Да! Брой, Дени! Вдишванията и ударите на сърцето си! Има ли звук, който приливът на сърцето ти да не може да надвие?

Тя прикова поглед в очите му, а той — в нейните.

Постепенно, докато воят в главата му достигна до кресчендо, Тошио видя как тя леко му кимна и благодарно му се усмихна.

Сах’от почувства същото. Още когато го връхлетя психичната вълна, басейнът се изпълни с ужасени кикуи. Сах’от беше залян от най-разнообразни шумове, идващи отвън и отвътре. Беше по-заслепяващо от прожектор.

Прииска му се да се гмурне далеч от какофонията. Отблъсквайки завладяващата го паника, той се насили да остане спокоен.

Опита се да отдели шумовете, мислейки на първо място за човеците. Дени и Тошио изглеждаха по-зле от него. Може би бяха по-чувствителни спрямо телепатичната атака. Нямаше как да им помогне!

Кикуите бяха ужасени; пищяха, докато се хвърляха в басейна.

Това се носеше от устите на малките създания… Когато се съсредоточи, му се стори, че психичната атака прилича на вик за помощ. Усещането беше невероятно болезнено, но той го посрещна и се опита да го проумее.

Мислеше, че осъществява напредък — вероятно вече го преодоляваше — когато се добави още един глас, който той чу по нервната си свръзка със сондата! Песента отдолу, която се бе опитвал да дешифрира през цялата нощ, се бе пробудила отново. Тя долиташе от дълбините на Китруп. Простотата й предполагаше разбиране.

+ КОЙ ВИКА? —

— КОЙ ДРЪЗВА ДА НИ БЕЗПОКОИ +

Сах’от изстена, прекъсвайки връзката си със сондата. Три крещящи шума, идващи от различни нива на интелект, бяха предостатъчно. Още един и щеше да полудее!

Тенанианецът Буолт се страхуваше, въпреки че един офицер в служба на Великите Духове не трябваше да се бои от смъртта или от живи врагове.

Совалката се измъкна от люка на неговия флагман „Куегсфайър“. Гигантските врати, масивни и устойчиви, се затвориха зад тях. Пилотът на совалката пое курс към флагмана на Танду.

Танду.

Гребенът на Буолт се изправи с увереност. Щеше да изгуби енергия при престоя си във ледената атмосфера на тандуанския кораб, но беше абсолютно необходимо да запази достолепието си.

Може би един съюз със Зоро щеше да бъде по-малко неприятен. Зороанците поне приличаха повече на тенанинанците, отколкото студенокръвните тандуанците и живееха при нормална температура. Освен това, подчинените на Зоро раси бяха от твърде интересни видове, които народът на Буолт сам би желал да ъплифтира.

Щеше да е по-добре за тях, ако беше така, помисли си той. Защото ние не сме жестоки патрони.

Ако косматите зороанци бяха груби и нагли, то тандуанците бяха ужасяващи създания. Техните подопечни раси бяха странни същества, само от мисълта за които опашката на Буолт настръхваше.

Буолт се намръщи от отвращение. Политиката водеше към странни съюзи. Зоранците бяха най-могъщи сред оцелелите. Тенанинанците бяха най-слаби от главните сили. И макар че философията на Танду бе най-отблъскващата сред тези на противниците на Учението на Абдикатора, в момента те бяха единствените, които стояха на пътя на Зороанския триумф. Тенанианците трябваше да се съюзят с тях поне засега.

Ако тандуанците започнеха да вземат надмощие, тенанианците щяха да имат още една възможност да сменят съюзниците си. Това бе ставало вече няколко пъти и щеше да се случи отново.

Буолт се настройваше за предстоящата среща. Беше твърдо решен да не разкрива ужаса си от факта, че стъпва на тандуански кораб!

На Танду изглежда не им пукаше какво рискуват със своите налудничави, слабо овладени вероятностни пътувания. Откачените манипулации с реалността на техните поданици от расата Еписпарх често им позволяваха да се придвижват по-бързо от своите съперници. Но понякога резултатът от измененията в космическото време бе поглъщането на цели групи кораби и безвъзвратното изхвърляне на тандуанците и техните врагове от вселената! Това беше лудост!

Само дано не използват извратения си начин за пътуване, докато аз съм на борда, сподавено се обадиха молитвените органи на Буолт. Нека начертаем бойните си планове и да свършваме.

Корабите на Танду се появиха в полезрението — шантави, подобни на кокили конструкции, които пренебрегваха всякакви защитни приспособления за сметка на невероятната си бързина и мощ.

Разбира се, дори тези необикновени кораби бяха просто вариации на древни модели от Библиотеката. Танду бяха дръзки, но сред техните престъпления не фигурираше стремежът към оригиналност.

Земните същества в много отношения бяха доста по-оригинални от тандуанците. Техните небрежни технологии бяха просташки навик, произлезъл от оскъдно ъплифтиране.

Буолт се чудеше какво ли правят „делфините“ в момента. Жалко за бедните същества, ако ги докопаха тандуанците или дори зороанците! Даже тези примитивни морски бозайници, подопечни на една груба и космата хищна раса, заслужаваха да бъдат защитени, ако бе възможно.

Разбира се, съществуваха и по-важни неща. Не трябваше да им се позволи да скрият информацията, която притежаваха!

Буолт забеляза, че във възбудата му ноктите на пръстите му са изскочили. Той ги прибра обратно и се замисли, докато совалката се приближаваше към ескадрилата на Танду.

Мислите му бяха прекъснати от внезапен хлад, който накара гърдите му да потреперят… някакво смущение на психично ниво.

— Оператор! — викна той. — Свържете се с флагмана! Вижте дали потвърждават този зов!

— Незабавно, Генерал-Протекторе!

Буолт овладя вълнението си. Телепатичната енергия, която беше доловил, можеше да бъде вража уловка. Все пак я бе почувствал като истинска. Носеше образа на „Крондорсфайър“, който никой вече не се надяваше да види отново!

Изпълни го решителност. В предстоящите преговори щеше да поиска още една услуга. Тандуанците трябваше да осигурят още малко сътрудничество в замяна на помощта на тенанинците.

— Потвърден е, сър. Това е бойният кораб „Крондорсфайър“ — каза пилотът с тръпнещ от радост глас. Гребенът на Буолт се изпъна одобрително. Той втренчено гледаше нарастващите метални очертания пред него и се подготвяше за конфронтацията, за преговорите и за очакването.

Бей Кухуан слушаше китови песни — редки и скъпи записи, които й струваха месечната заплата преди време — когато детекторите засякоха сигнала. Тя неохотно свали слушалките си и отбеляза посоката и интензитета. Имаше толкова много сигнали… бомби, изстрели и капани. Един от малките уазуни й посочи, че точно този сигнал беше излъчен от самата водна планета.

Бей среса мустачките си и се замисли.

— Мисля, че това променя нещата, малки мои. Дали да не напуснем този пръстен от метеорити и да се приближим до мястото на действието? Не е ли време да известим на земляните, че тук, в космоса, има и някой, който им е приятел?

Уазуните изцвърчаха в отговор, че стратегията е нейна работа. Според законите на съюза, те бяха шпиони, а не стратези.

Бей одобри техния сарказъм. Беше много приятен.

— Много добре — каза тя. — Нека тогава се опитаме да се приближим до планетата.

Хикахи припряно се допита до бойния компютър на скифа.

— Това е някакъв вид телепатично оръжие — обяви тя по хидрофона на екипажа, работещ в извънземната развалина. Англическият й беше уверен и прецизен, акцентиран със спокойните обертонове на Кинийнк. — Не откривам други белези на нападение, поради което считам, че долавяме отзвук от битката в космоса. Усещали сссме и други преди, макар и не толкова силни. Намираме се дълбоко под водата и сме частично защитени от психичните вълни. Стиснете зъби, стрийкъри! Опитайте се да не обръщате внимание на удара. Върнете се към задълженията си с ясен разсъдък.

Тя изключи говорителите. Хикахи знаеше, че Тишуут дори и в момента се движи сред работниците, шегувайки се и поддържайки висок духа им.

Телепатичният шум приличаше на дразнещ сърбеж, но сърбеж със странен ритъм. Пулсираше като някакъв код, който тя не можеше добре да схване.

Хикахи погледна към Ханес Суеси, който седеше наблизо с уморен вид. Той щеше да се оттегли за неколкочасова почивка, но явно псионичният удар влияеше по-тежко на него, отколкото на делфините. Бе го оприличил на дращенето на нокти по черна дъска.

— Сещам се за две възможности, Хикахи. Едната означава добри новини. А другата е най-лошото, което може да ни се случи.

Тя кимна с гладката си глава.

— Ние постоянно проверяваме комуникационната система, изпратихме трима куриери със съобщения и въпреки всичко от кораба идва само мълчание. Трябва да предположа най-лошото.

— Че „Стрийкър“ е превзет. — Суеси затвори очи.

— Да. Псссихичната атака идва от повърхността на планетата. Може би галактяните и в момента се бият около кораба — или около това, което е останало от него. — Хикахи взе решение. — Ще се върна на „Стрийкър“ със скифа. Ще изчакам, докато оборудваш помещения за работния екип в тенанинския кораб. Ти се нуждаеш от мощността на скифа, за да презаредиш акумулаторите на тази черупка.

Суеси кимна. Хикахи явно изгаряше от нетърпение да тръгне по-скоро.

— Тогава ще се върна навън да помогна.

— Но ти току-що се освободи от дежурство. Не мога да ти разреша това.

Суеси поклати глава.

— Виж, Хикахи, когато ние организираме убежището си в бойния кораб, ще можем да изпомпаме вътре пречистена оксивода за делфините и те ще могат да си почиват пълноценно. Освен това, тенанинският рейдър е добре защитен срещу телепатичния крясък. И най-важното, аз ще имам свое собствено помещение, което ще е сухо, без тълпа от писукащи, шегуващи се деца, които ме хапят в гръб, веднага щом се обърна на другата страна! — Погледът му беше леко ироничен.

Хикахи меко се усмихна.

— В такъв случай почакай минутка, Създателю на Чудни Играчки. Аз също ще изляза навън и ще ти помогна. Работата ще ни разсссее от дращенето на извънземните нокти.

Зороанката Крат не почувства неприятни трептения. Корабът й бе защитен срещу психични дразнения. Тя научи за смущенията от екипажа. Взе с умерен интерес информационния бюлетин от пиланеца Кулабера.

Бяха засекли много подобни сигнали в течение на битката. Но никой не беше дошъл от планетата. В непосредствена близост до Китруп бяха станали само няколко незначителни схватки.

При нормални обстоятелства тя просто щеше да заповяда изстрелването на самонасочващо се торпедо и да забрави за произшествието. Очакваният танду-тенаниски съюз се формираше наблизо и тя трябваше да планира противодействие. Но нещо, свързано с този сигнал, я заинтригува.

— Определете точния произход на този сигнал върху планетарната карта — нареди тя на пиланеца. — Отбележете и местата на всички известни падания на вражески кораби върху Китруп.

— До момента те сигурно наброяват десетки и местоположенията им са доста неопределени — излая пиланският статистик. Гласът му бе висок и остър. Устата му се разтваряше за всяка сричка, а косматите му мигли се вееха над малките му черни очи.

Крат не го удостои и с поглед. Само изсъска:

— Намесата на зороанците за прекратяване подчинението на Пила към Киза не ви е направила Старша раса. Смяташ ли, че е нужно да поставяш под въпрос заповедите ми? Както едно глезено шимпанзе прави с човек?

Кулабера се разтрепера и бързо се поклони. Якият Пиланец се отдалечи към информационния център.

Крат измърка доволно. Да, пиланците бяха толкова близо до перфектното. Арогантни и властни спрямо собствените си подопечни и съседи, те припваха да изпълнят всеки каприз на зороанците. Колко хубаво е да си от Старша раса!

За това тя дължеше нещо на хората. За няколко века те почти бяха изместили тимбримите като същества, даващи независимост на подчинените си раси. Те символизираха всичко грешно в ъплифт-либерализма. Когато Земята бъдеше най-сетне покорена и на хората бъдеше даден статус на подопечни, трябваше да ги замести нечий друг лош пример.

Крат включи една лична комуникационна линия. Екранът се освети от образа на зороанката Притил, младата командирка на един от корабите във флотилията на Крат.

— Да, флотска майко. — Притил се поклони бавно и демонстративно. — Слушам ви.

Езиците на Крат потрепераха от наглостта на младата женска.

— Кораб номер шестнадесет се забави в последната битка, Притил.

— Аз не мисля така. — Притил оглеждаше нокътя си. Тя го почистваше пред екрана — нетактичност, предвидена да покаже безразличие.

Младите женски рядко съзнаваха, че истинската обида трябва да бъде прикрита и на жертвата да е необходимо време, за да я открие. Крат реши, че трябва да предаде на Притил този урок.

— Необходима ти е почивка за поправки. В следващата битка кораб номер шестнадесет ще бъде почти неизползваем. Все пак има един начин да спечелим чест и евентуално плячка.

Притил вдигна поглед, изразяващ нарастващ интерес.

— Да, флотска майко?

— Прихванахме сигнал, който звучи като от враг, молещ за помощ. Аз подозирам, че може да означава нещо друго.

Вкусът на загадката очевидно изкушаваше Притил.

— Слушам ви внимателно, групова майко.

Крат се усмихна пред тази предопределеност. Тя знаеше, че по-младите командирки тайно вярват на всички легенди за предчувствията на Крат. Тя знаеше, че Притил ще прояви интерес.

Трябва още много да се учиш, мислеше си Крат, преди да ме свалиш и да заемеш моя пост, Притил. Още много белези трябва да покрият младата ти козина. Ще ми бъде приятно да те обучавам, докато настъпи този ден, дъще моя.

Джилиън и Макани вдигнаха глави, когато Таката-Джим и Игнасио Метц влязоха в корабния санаториум, придружени от три яки, солидно екипирани и мрачни Стеноса.

Уатасети нададе неразбираем вик на възмущение и се изправи пред тях. Асистентките на Макани зацвърчаха зад гърба на корабния лекар.

Джилиън срещна погледа на Макани. Мигът на конфронтацията бе настъпил. Сега щяха да разберат дали Макани само си е въобразявала. Джилиън все още таеше надежда, че Таката-Джим и Метц имат приемливи причини за действията си и че случилото се с Крейдейки е наистина случайно.

Макани вече си имаше определено мнение. Аки, младият юнкер от Калафия, още не се бе завърнал. Докторът гледаше към Таката-Джим като към тигрова акула. Изражението на лицето на мъжкия делфин почти с нищо не опровергаваше този образ.

Джилиън разполагаше с тайно оръжие, но се бе заклела никога да не го използва, освен при непосредствена опасност. Нека те действат първи, помисли си тя. Нека си разкрият картите докрай, преди ние да извадим последния си коз.

Началото можеше да бъде опасно. Тя бе имала време само да се свърже за кратко с Нис от кабинета си, преди да се добере до санаториума. Положението й можеше да стане много тежко, ако не бе преценила точно степента на обхваналия „Стрийкър“ атавизъм. Може би трябваше да остави Кипиру при себе си.

— Доктор Баскин! — Игнасио Метц се бе хванал за една доста отдалечена дръжка в стената и бе оставил на един въоръжен Стенос да мине пред него. — Радвам се да ви видя отново, но защо не известихте за пристигането си?

— Това е грубо нарушение на правилата за безопасност, докторе — добави Таката-Джим.

Значи играта е такава, помисли си Джилиън. И те ще се опитат да използват това, за да ме натикат в клетка.

— Ами, аз дойдох за сбирката на корабния съвет, уважаеми делфин и човек. Получих известие от доктор Макани, която ме повика за него. Съжалявам, ако вашите свързочници не са доловили моя отговор. Чух, че повечето от тях са нови и неопитни в тази работа.

Таката-Джим се намръщи. Беше напълно възможно тя наистина да бе изпратила такъв сигнал, който да се бе загубил в суматохата на мостика.

— Съобщението на Макани сссъщо е в противоречие със заповедите! А вашето връщане е против моите особени инструкции!

Джилиън си придаде удивен израз.

— Нима тя просто не е предавала вашия сигнал за свикване на корабния съвет? Правилата са ясни. Вие трябва да свикате корабен съвет двадесет и четири часа след смъртта на капитана или неспособността му да изпълнява функциите си.

— Приготовленията за това бяха в ход! Но при извънредно положение действащият капитан може да изчака със свикването на съвета. Когато се сблъсквам с явно неподчинение на заповеди, аз съм в правото ссси да…

Джилиън се напрегна. Подготовката й нямаше да е от полза, ако Таката-Джим се проявеше ирационално. Можеше да й се наложи да скочи над редицата автоматични лекари към парапета отгоре. Кабинетът й беше само на няколко крачки.

— … да наредя да бъдете задържани под-д стража и изслушани едва след премахването на извънредното положение.

Джилиън се вгледа в израженията на стражите. Дали наистина щяха да склонят да навредят на един човек? Реши, че може би наистина е така.

Устата й беше пресъхнала, но тя с нищо не издаде чувствата си.

— Надценили сте законния си статус, лейтенант — отговори внимателно тя. — Мисля, че малцина от делфините на борда ще бъдат изненадани да научат, че…

Думите заседнаха в гърлото й. Джилиън почувства как по гърба й пробягаха ледени тръпки, докато въздухът сякаш се завъртя около нея. След това, когато се хвана за една дръжка в стената, един дълбок ръмжащ звук започна да се надига във вътрешността на главата й.

Другите я гледаха втренчено, озадачени от поведението й. След миг и те го почувстваха.

Таката-Джим се извъртя и извика:

— Псионично оръжие! Макани, свържи ме с мостика! Ние сме нападнати!

Делфинът-лекар се дръпна встрани, удивена от бързината на Таката-Джим, който се стрелна край нея. Джилиън притисна ръце към ушите си и видя, че Метц прави същото, докато стържещият звук се усилваше. Стражите бяха смутени, и уплашено удряха наоколо с могъщите си перки.

„Дали да не побягна сега?“, опита се да се замисли Джилиън. Но ако това е нападение, ние трябва да изоставим разправиите и да обединим силите си.

— Невежжжи! — викаше Таката-Джим в комуникационния пулт. — Какво означава само на около хиляда мили оттук?! Определете го т-точно!… Защо не включите активните сензори?

— Чакайте! — изкрещя Джилиън. Тя плясна с ръце. Сред мъглата от надигаща се в нея радост тя започна да се смее.

Таката-Джим продължи да се кара на екипажа на мостика, но всички останали се извърнаха изненадано към нея.

Джилиън се смееше. Тя пляскаше във водата, пръскаше близкия автомат, дори хвана Уатасети за извиващата му се опашка. Тогава и Таката-Джим замлъкна, удивен от явно невротичния й изблик на радост. Той се втренчи в нея, нехаещ за бесните крясъци, идващи от мостика.

— Том! — извика тя на глас. — Аз ти казах, че не можеш да умреш! По дяволите, аз те обичам, копеле такова!… О, ако аз бях заминала, щях вече да съм се върнала обратно!

Делфините я гледаха и очите им непрекъснато се разширяваха, докато осъзнаваха за какво говори тя.

Тя се смееше, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Том — говореше тя нежно, — казах ти, че не можеш да умреш! — И сляпо прегръщаше всеки около себе си.

Някакви звуци достигнаха до Крейдейки, докато лежеше в безтегловност.

Приличаше на слушане на Бетовен или на опит наистина да разбереш песен на кашалот.

Някой бе оставил радиовръзката включена в случай, че той издаде нови звуци. Никой не се бе сетил, че връзката се осъществява и в двете посоки. Думите от външното помещение проникваха в гравитационния резервоар.

Звуците бяха мъчителни като духовете на значението в една велика симфония — намекващи, че композиторът е доловил нещо, което нотите могат само бегло да отразят, а думите никога няма дори да доближат.

Таката-Джим викаше и порицаваше. Заплашителният му тон бе ясно доловим. Както и предпазливостта в гласа на Джилиън Баскин. Само ако можеше да разбира думите! Но англическият бе загубен за него.

Крейдейки знаеше, че корабът му е в опасност и че той не може да помогне с нищо. Старите богове не бяха свършили с него и нямаше да му позволят да мръдне. Имаха да му показват още много, преди да станеше готов да служи на целите им.

Той се бе примирил с периодичните епизоди на ужас — като потопяването за бой с гигантски октопод, последвано от издигане за почивка преди новото спускане в хаоса. Когато дойдеха да го отведат ДОЛУ, той отново щеше да попадне във водовъртежа на въображаеми символи, пулсиращи сънища, които удряха като с чук инженерния му ум с настойчивите импресии на отвъдното.

Това не би било възможно, ако не бяха увредени говорните му центрове. Крейдейки скърбеше за загубата на речта. Той слушаше звуците от говор, идващи от външния свят, концентрирайки се с всички сили върху тайнствената им музикалност, която му беше така близка.

„Не всичко е загубено“, реши той след известно време. Бе успял да разпознае няколко откъслечни думи. Прости думи, най-вече имена на предмети или същества или прости действия, свързани с тях.

На това бяха способни и далечните му прадеди.

Но той не можеше да запомни повече от три или четири думи поред, така че беше невъзможно да схване един разговор. Успяваше с много усилия да разгадае някое изречение, само за да го забрави напълно, когато се заловеше със следващото. Беше мъчително трудно и най-накрая си наложи да прекрати напразните си опити.

„Това не е начинът“, реши той.

Трябваше да се опита да открие модела, каза си. Да използва триковете, които старите богове бяха използвали спрямо него. Да обобщава. Да усвоява… подобно на опита да разбере какво е чувствал Бетовен, потопявайки се в загадката на Концерта за цигулка.

Сърдитите звуци на ядосани разумни същества се носеха по микрофона. Шумовете се удряха в стените на помещението и се пръскаха като малки капчици. След ужасяващата красота на онова ДОЛУ, той се чувстваше отвратен. Насили се да слуша, да търси начин — някакъв скромен начин да помогне на „Стрийкър“ и неговия екипаж.

Желанието се надигаше в него, докато той се концентрираше. Търсеше център, фокус в хаотичните звуци.

Въпреки волята си, той почувства, че започва да пее на глас. Опита се да спре, знаейки до какво ще доведе това, но звуците неволно се излъчваха от челото му, последвани скоро от поредица тихи стонове.

Звуците от спора в санаториума се отдалечаваха, докато собствената му песен оплиташе все по-плътна и по-плътна паяжина около него. Бучащите, пращящи отзвуци караха стените да изчезват и наоколо се създаваше една нова реалност. Нечие тъмно присъствие се формираше край него.

Без думи той му каза да се маха.

: Не: Ние Се Върнахме: Имаш Още Какво Да Учиш:

Доколкото зная, вие сте само един мой делириум! Никой от вас не може да издаде свой собствен звук! Винаги говорите само с отражения от моя сонар!

: Твоите Сигнали Били Ли Са Някога Толкова Сложни?:

Кой знае на какво е способно моето подсъзнание? В спомените ми има повече странни звуци, отколкото някога е чувало друго китообразно! Бил съм на места, където живи облаци свирят на укротени урагани! Чувал съм пулсациите на черни дупки и съм слушал песните на звезди.

: Това Са Само Допълнителни Доказателства, Че Ти Си Този, Който Ни Трябва: Който Ни Е Необходим:

Аз съм необходим тук!

: Наистина. Ела, Крейдейки:

Старият бог К-К-Ки-Крий се приближи по-близо. Звуково прозрачната му фигура блестеше. Острите му зъби просветваха. Фантазия или не, гигантското същество започна да се движи, водейки го както преди със себе си, а той бе безсилен да се съпротивлява.

: ДОЛУ:

Тогава, точно когато примирението започна да завладява Крейдейки, той чу един звук. Чудно как не идваше от него, отразен в откачения му сън. Звукът идваше отнякъде другаде, мощен и настойчив!

: Не Обръщай Внимание: Ела:

Умът на Крейдейки се хвърли след него, сякаш звукът беше ято от барбуни, въпреки че шумът се усили до оглушителни децибели.

: Ти Си Чувствителен: Притежаваш Телепатия, Която Не Си Познавал Досега: Още Не Знаеш Ползата От Нея: Откажи Се От Бързите Успехи: Тръгни По Трудния Път:

Крейдейки се засмя и открито прие външния шум. Той избухна в него, разбивайки светещата чернота на стария бог на звукови частици, които тлееха и постепенно изчезваха.

: Този Път Е Загубен За Теб:

: Крейдейки:

След което богът с голямото чело изчезна. Крейдейки се засмя на избавлението си от жестоката илюзия, благодарен за новия звук, който го бе освободил.

Но шумът продължаваше да нараства. Победата се превърна в паника, докато звукът се усилваше и се превръщаше в налягане в главата му, притискащо стените на черепа му, блъскащо настойчиво, за да излезе навън.

Крейдейки нададе бълбукащ писък на отчаяние, докато се опитваше да яхне бучащия прилив.

50. „СТРИЙКЪР“

Вълните на псевдозвука най-сетне отшумяха.

— Крейдейки! — извика Макани и се спусна към капитанския резервоар. Останалите също се извърнаха натам, забелязвайки едва сега страданията на ранения делфин.

— Какво му е? — попита Джилиън, доплувала до Макани. Тя виждаше как капитанът немощно се мята, издавайки бавни, заглъхващи стенания.

— Не зная. Никой не го наблюдаваше, докато телепатичната експлозия не започна да отшумява. Едва сега забелязах, че е обезпокоен.

Едрата тъмносива фигура в резервоара сега изглеждаше поуспокоена. Мускулите по гърба на Крейдейки бавно се отпускаха, а самият той нададе тих бълбукащ вик.

Игнасио Мети доплува до Джилиън.

— Между впрочем, Джилиън… — започна той, — бих желал да знаете, че много се радвам, че Том е жив, въпреки че това забавяне не вещае добро. Аз все още залагам живота си, че този негов план за Троянския морски кон е зле скроен.

— Тогава ще обсъдим това на корабния съвет, нали, доктор Метц? — каза спокойно тя.

Метц се прокашля.

— Не съм убеден, че действащият капитан ще позволи… — Той замлъкна под втренчения й поглед и сведе очи.

Тя се обърна към Таката-Джим. Ако той направеше нещо прибързано, това можеше окончателно да разруши морала на „Стрийкър“. Джилиън трябваше да го убеди, че ще загуби, ако започне борба срещу нея. Трябваше да му предложи и изход, в противен случай на борда можеше да избухне междуособна война.

Таката-Джим също я погледна с една смесица от чиста враждебност и пресметливост в очите си. Тя видя как чувствителният връх на челюстта му се насочи поред към всеки от делфините, преценявайки тяхната реакция. Новината, че Томас Орли е все още жив, щеше да се разнесе из кораба като с тръба. Един от въоръжените стражи, предвидливо и грижливо подбрани от капитана, вече изглеждаше предателски радостен и обнадеждено разговаряше с Уатасети.

„Трябва да действам бързо, — осъзна Джилиън. — Той е отчаян.“

Тя усмихнато се приближи до Таката-Джим. Той се отдръпна, а един от верните му Стеноси внимателно я наблюдаваше отстрани.

Джилиън заговори тихо, така че останалите да не могат да я чуват.

— Дори не си мисли за това, Таката-Джим. Делфините на борда си спомниха за Том Орли. Ако си допускал преди това, че можеш да ме нападнеш, то сега положението се промени.

Очите на Таката-Джим се разшириха и Джилиън разбра, че е попаднала в целта, спекулирайки с легендата за телепатичните си способности.

— Освен това ще стоя близо до Игнасио Метц. Той е доста наивен, но ако види, че съм нападната, ще го загубиш. А ти имаш нужда от човешка подкрепа, нали? Без подкрепа от страна поне на едного, дори и твоите Стеноси ще се отдръпнат от теб.

Таката-Джим шумно хлопна челюсти.

— Не се опитвайте да ме заплашвате! Не е необходимо да ви нападам. Аз представлявам законната власт на този кораб. Ще ви оставя под домашен арессст!

Джилиън разглеждаше ноктите си.

— Не бъди толкова сигурен.

— Да не би да тласнете екипажа към неподчинение на законния господар на кораба? — Таката-Джим изглеждаше наистина шокиран. Сигурно знаеше, че вероятно повечето Турсиопси щяха да я последват, независими от законите. Но това щеше да означава бунт, който щеше да разкъса екипажа на две. — Законът е на моя страна! — изсъска той.

Джилиън въздъхна. Трябваше да изиграе последния си коз, независимо от вредите, които щеше да причини, ако делфините на Земята научеха за това. Тя прошепна двете думи, които не бе желала да изрича гласно:

— Тайни заповеди.

Таката-Джим се втренчи в нея, след това нададе тъжен вик. Вдигна се на опашката си и скочи назад, докато неговият страж премигваше объркано. Джилиън се обърна и видя Метц и Уатасети да ги гледат удивено.

— Не ви вярвам! — изкрещя Таката-Джим, пръскайки вода във всички посоки. — На Земята ни бе обещано! „Стрийкър“ е наш!

Джилиън сви рамене.

— Попитай екипажа си на мостика дали работят бойните компютри — предложи му тя. — Накарай някого да се опита да излезе през външния люк. Опитай се да отвориш вратата към оръжейното отделение.

Таката-Джим се изви и се понесе към комуникационния пулт в далечния край на помещението. Стражът му изгледа Джилиън за миг, след което го последва. Погледът му издаваше неувереност.

Джилиън знаеше, че не всички от екипажа щяха да приемат това по този начин. По-голямата част щяха да бъдат доволни. Но всичко щеше да доведе до определено последствие. Една от главните цели на експедицията на „Стрийкър“ — да се създаде у неоделфините чувство на независимост и самоувереност — бе провалена.

Нямах ли никакъв избор? Нямаше ли нещо, което бих могла да опитам преди това?

Тя поклати глава; искаше й се Том да бе тук. Том би могъл да оправи всичко с едно малко саркастично стихче, което да засрами всички.

О, Том, помисли си тя. Трябваше аз да тръгна вместо теб.

— Джилиън!

Перките на Макани биеха водата и бронята й се тресеше със звън. С единия си метален манипулатор тя сочеше към ранения делфин, намиращ се в гравитационния резервоар.

Крейдейки гледаше към нея!

— Господи, но вие казахте, че мостът между мозъчните му полукълба е увреден! — ахна Метц.

Цялото тяло на Крейдейки издаваше пределна концентрация. Той издиша тежко и отчаяно извика:

— Навън!

— Не е възможно! — прошепна Макани. — Говорните му цццентрове…

Крейдейки се смръщи от усилие:

Това беше детински изказ на тринар, но примесен с някакъв странен тон. А тъмните му очи издаваха интелект. Телепатията на Джилиън се задейства.

— Навън! — Той се гърчеше из резервоара и блъскаше стъклото с мощните си перки. Повтори англическата дума. Намаляващата сила на звука го правеше да звучи като фраза на първобитен език.

— Навън-н-н!

— Помогнете му да излезе — нареди Макани на асистентките си. — Внимателно! Бързо!

Таката-Джим се отдръпна от пулта за свръзка и се понесе обратно с голяма скорост. По лицето му се четеше гняв. Но при резервоара внезапно спря и се втренчи в ясните очи на капитана.

Това беше последният удар.

Той започна да се върти напред-назад, сякаш не можеше да избере подходящ телесен език. Таката-Джим се извърна към Джилиън.

— Правех това, което смятах за най-добро за интересите на кораба, екипажа и мисията ни. Мога да се защитя отлично на Земята.

Джилиън сви рамене.

— Да се надяваме, че ще имате тази възможност.

Таката-Джим сухо се изсмя.

— Добре, ще проведем този митичен корабен съвет. Ще го свикам след един час. Но нека ви предупредя — не прекалявайте, доктор Баскин. Все още имам сссили. Трябва да намерим компромис. Опитайте се да ме опозорите и ще разцепите екипажа на две. И т-тогава аз ще се бия с вас — добави тихо той.

Джилиън кимна. Бе постигнала необходимото. Дори Таката-Джим да бе извършил най-големите подлости, в които го подозираше Макани, нямаше доказателства и наистина беше въпрос на компромис или на междуособна война на кораба. На Първия офицер трябваше да му се намери изход.

— Ще запомня това, Таката-Джим. Ще се видим след час. Ще бъда там.

Таката-Джим се извърна да си върви, последван от преданите си стражи.

Джилиън видя Игнасио Метц да се взира след делфина-лейтенант.

— Загубихте контрол, нали? — попита тя сухо, минавайки край него.

Главата на генния инженер трепна.

— Какво, Джилиън? Какво искате да кажете? — Но лицето му го издаваше. Като мнозина други, така и Метц бе склонен да надценява телепатичните й способности. Сега вероятно се чудеше дали е прочела мислите му.

— Няма значение. — Джилиън леко се усмихна. — Да вървим да видим това чудо.

И тя заплува към мястото, където Макани нетърпеливо чакаше подаващия се от резервоара Крейдейки. Метц я погледна неуверено, преди да я последва.

51. ТОМАС ОРЛИ

С треперещи ръце отстрани водораслите от входа на убежището си. Изпълзя изпод навеса и премигна в мъгливата утрин.

Беше се събрал плътен слой ниска облачност. Все още не се виждаха извънземни кораби и това беше добре. Той се опасяваше, че те ще пристигнат докато е безпомощен, борейки се с последствията от психичната бомба.

Не му беше леко. В първите минути психичните удари бяха надвили хипнотичните му защити, изпълвайки ума му с извънземен вой. Два часа — бяха му се сторили цяла вечност — той се бе борил с влудяващи образи, пулсиращи, разтърсващи нервите светлини и звуци. Том още трепереше, реагирайки на експлозията.

Надявам се, че там има още тенанинци и че те ще се спуснат за кораба си. Иначе не би си струвало.

Според Джилиън Нис бе убеден, че е намерил правилните кодове в Библиотеката, взета от тенанинския кораб. Ако все още имаше тенанинци в системата, те трябваше да се опитат да отговорят. Би трябвало експлозията да е почувствана на милиони мили във всички посоки.

Той отстрани с ръка мръсотията от пролуката във водораслите. Мътна морска вода се плискаше в дупката. Друга пролука вероятно лежеше само на няколко метра отвъд следващата могилка — килимът от водорасли непрестанно се променяше и движеше — но Том се нуждаеше от вход във водата, който да му е под ръка.

Той разчисти лигавата маса, доколкото можа, след което изми ръцете си и се разположи удобно, наблюдавайки небето от своя подслон. В скута си разположи останалите телепатични бомби.

За щастие, те не бяха толкова мощни, колкото предишната, съдържаща тенаниския зов за помощ. Те представляваха просто предварително записани съобщения, създадени да пренесат един кратък код на няколко хиляди километра.

Бе спасил само три съдържащи съобщения сфери от потъващия хидроплан, поради което можеше да предаде само ограничен брой факти. В зависимост от това коя бомба взривеше, Джилиън и Крейдейки щяха да разберат какви извънземни са успели да проучат зова за помощ.

Разбира се, можеше да се случи и нещо, което да не пасне на нито един от начертаните сценарии. В такъв случай той трябваше да реши дали да изпрати едно двусмислено съобщение или да изчака.

Може би щеше да е по-добре, ако бях взел радио, помисли си той. Но всеки боен кораб в околността можеше мигновено да прехване едно радиопредаване и да взриви местонахождението му, преди да е изрекъл и няколко думи. А една бомба, съдържаща известие, щеше да изпълни целта си за една-две секунди и беше много по-трудна за откриване.

Том се замисли за „Стрийкър“. Струваше му се, че е изминала цяла вечност, откакто бе напуснал кораба. Всичко, което жадуваше, бе там — храна, сън, топъл душ и неговата жена.

Той се усмихна на реда, по който нуждите се бяха появили в мислите му. Е, Джил щеше да го разбере.

Можеше да се наложи „Стрийкър“ да го изостави, ако неговият експеримент осигуреше малка надежда за бягства от Китруп. Това щеше да бъде една достойна смърт.

Той не се боеше от това да умре, а от възможността да не успее да направи всичко, което би могъл, и да не успее да се изсмее на смъртта когато тя дойдеше за него. Този последен жест бе важен.

Представи си нещо друго, доста по-неприятно — „Стрийкър“ вече пленен, битката в космоса — приключила, всичките му усилия — безполезни.

Том потрепера. По-добре бе да си представя, че се жертва в името на нещо.

Силен бриз караше облаците да се движат. Те се сливаха и разделяха в плътни влажни групи. Том заслони очите си от блясъка от изток. Около един радиан южно от обвитото в изпарения утринно слънце му се стори, че вижда някакво движение в небето. Свря се по-дълбоко в самоделната си пещера.

От една от източните облачни групи бавно се спускаше някакъв тъмен обект. Виещата се пара за миг скри формата и размерите му, докато той се носеше високо над морето от водорасли.

Слаб монотонен гърмеж достигна до Том. Той напрегна погледа си, проклинайки загубения бинокъл. Тогава мъглите за кратко се разпръснаха и той ясно видя спускащия се кораб. Приличаше на чудовищно водно конче, силно заострено и заплашително.

Само няколко раси ровеха толкова дълбоко в Библиотеката в търсене на странни модели, колкото идиосинкратичните безмилостни тандуанци. Големи издатини стърчаха във всички посоки от тесния корпус — нещо типично за Тандуанските конструкции.

Ала в единия край на кораба някакъв тъп, клиновиден апендикс разваляше всеобщото впечатление на безгрижно, жестоко изящество. Той някак не пасваше на общата направа.

Преди да може да го разгледа по-добре, облаците се сляха, закривайки приближаващия се рейдър. Все пак слабото бучене на мощните двигатели леко се усили.

Том почеса сърбящата го петдневна брада. Появата на Тандуанци не бе добра вест. Ако те останеха единствените показали се, той трябваше да взриви съобщителна бомба номер три, за да извести „Стрийкър“ да се стегне и подготви за един смъртоносен полет.

Това беше враг, с който Човечеството никога не бе успявало да се разбере. В схватките из Галактиките земни кораби рядко бяха пленявали тандуански съдове, дори и при случаи на преимущество на своя страна. А когато наоколо нямаше свидетели, тандуанците обичаха да започват битки. Неотменни бяха заповедите да ги избягват на всяка цена, докато тимбримианските съветници не обучеха човешките екипажи на рядкото изкуство да побеждават тези майстори на подлостите в боя.

Ако тандуанците останеха единствените появили се, това също означаваше, че той най-вероятно е видял последния си изгрев. Защото с взривяването на съобщителна бомба почти сигурно щеше да издаде местонахождението си. Тандуанците имаха подчинени раси, които можеха да надушват телепатично дори мисъл.

Слушай, Ифни, мислеше си той. Изпрати и нечий друг кораб тук. Няма да настоявам да е тенанински. Един рейдър на Джофур ще е достатъчен. Объркай нещата тук и аз обещавам да кажа пет сури от корана и десет пъти „Аве Мария“, когато се върна у дома. Става ли? Дори ще проиграя няколко кредита на ротативка, ако желаеш.

Той си представи как една тимбримиано-човешко-синтианска бойна флотилия се показва от облаците, разбива тандуанците и прочиства небето от фанатици. Беше прекрасно видение, макар че се сещаше за дузина причини, които го правеха невъзможно. Синтианците например не биха се намесили, въпреки че бяха съвсем приятелски настроени; не биха се намесили, ако не бяха съвсем убедени в успеха. Тимбримите вероятно щяха да помогнат на Земята да се защити, но не биха заложили прекрасните си хуманоидни шии за група загубени земляни.

Добре, Ифни, господарке на късмета и щастието. Той опипа бомба номер три. Ще се задоволя и с един стар повреден тенанински кораб.

Инфинити6 не му отговори веднага. Той не го и очакваше.

Боботенето сякаш премина точно над главата му. Космите му настръхнаха, когато силовото поле на кораба покри местността. Скромните му телепатични способности доловиха мощта на щитовете на рейдъра.

След това ръмженето започна да се отдалечава наляво от него. Том погледна на запад. Облаците се разделиха достатъчно, за да открият кораба на Танду — и той видя, че това е един лек изтребител за близък бой.

Докато го наблюдаваше, тъпият апендикс се отдели от кораба-майка и се понесе бавно на юг. Том се намръщи. Това не приличаше на познатите му тандуански разузнавателни кораби. Бе съвсем различен модел, як и тромав, приличащ на…

Мъглата отново се сгъсти, скривайки двата кораба. Тяхното неясно ръмжене заглуши бученето на близкия вулкан.

Изведнъж три ярки струи зелена светлина прорязаха облаците от мястото, където Том за последен път бе видял тандуанския изстребител, и се удариха в морето с ярък пламък. Разнесе се свръхзвуков грохот.

Отначало той помисли, че тандуанците обстрелват повърхността на планетата. Но шумна ярка експлозия в облаците показа, че самият изстребител беше обект на обстрел. Нещо високо над облаците стреляше по тандуанците!

Бе твърде зает да събира екипировката си, за да губи време в ликуване! Държеше главата си извърната и така избягваше заслепяващите ултравиолетови лъчи антиматерия, с които изтребителят обстрелваше своя нападател. Вълни от горещина изгаряха тила и лявото му рамо, докато натъпкваше пси-бомбите под колана си и слагаше дихателната маска на лицето си.

Унищожителните лъчи оставяха резки топлинна енергия по небето. Той сграбчи раницата си и се гмурна в дупката, която бе прочистил по-рано в плътно слепените водорасли.

Боботенето изведнъж заглъхна, когато той се хвърли в джунглата от висящи увивни растения. През процепите в растителния килим водата се озаряваше от ярките отблясъци от битката.

Том откри, че подсъзнателно сдържа дъха си. Това беше безсмислено. Дихателната маска нямаше да позволи много кислород да излезе от нея, но щеше да отдели въглеродния двуокис. Той започна да вдишва и издишва, хващайки се за един як корен като опора.

Откри, че не му достига въздух. С всичката тази растителност около себе си бе очаквал кислородното съдържание във водата да бъде високо. Но миниатюрният индикатор на ръба на маската му сочеше точно обратното. Водата бе дори бедна на кислород в сравнение с богатата бленда на Китрупското море. Веещите се хриле на маската му осигуряваха само една трета от необходимия кислород, дори при положение, че стоеше неподвижно.

Само след няколко минути щеше да почувства световъртеж. А скоро след това щеше да припадне.

Ревът на битката проникваше през килима от водорасли като поредица от глухи детонации. Ярки светлини прорязваха мрака през пролуките в растителния покрив, една от които се намираше точно пред Орли. Дори отразена, светлината го заслепяваше. Той видя как дори ластари, които бяха оцелели след изригванията на вулкана, се гърчеха и свиваха от топлината, след което се разпадаха почернели.

„Свършено е с останалата ми екипировка“, отбеляза той.

Свършено бе и с надеждата за излизане на повърхността за въздух.

Той уви крака си около плътния корен, като свали раницата от гърба си. Започна да рови в нея, търсейки нещо, което би му помогнало да импровизира. Сред плътните сенки можеше да проверява съдържанието й най-вече пипнешком.

Инерционният рекордер, който Джилиън му бе дала, един пакет протеинови пръчки, две манерки „прясна“ вода, заряди за новия бластер, набор от инструменти.

Аерометърът светеше оранжево. Том пъхна раницата между колената си и разтвори набора инструменти. Сграбчи един малък гумен маркуч. Пъхна единия му край в маската. Клапанът държеше, но съдържанието на маркуча плисна в устата му и го задави.

Нямаше време за финес. Той се изкатери нагоре по корена, приближавайки се до пролуката във водорасловия слой.

Том стисна маркуча под другия край, но когато го изправи, от него потече горчива мазна вода. Той дръпна лицето си, но все пак глътна малко. Имаше неприятен вкус.

Клапанът на маската щеше да изхвърли течността, ако не нахлуеше твърде много.

Том се протегна и извади маркуча над повърхността. Духна здраво в него, изплювайки навън лигава маса.

Проблесна топлинен лъч и опари пръстите му, намиращи се под водата. Той подтисна инстинктивното желание да извика или да дръпне ръка от болката. Чувстваше, че съзнанието му започва да се замъглява, а заедно с него и волята да държи лявата си ръка изложена на жестоката горещина.

Вдъхна дълбоко и най-сетне бе възнаграден с тънка струя влажен въздух. Том отчаяно засмука. Горещият, пълен с изпарения въздух имаше вкус на пушек, но бе ценен. Той издишваше в маската, вярвайки, че тя ще запази мъчително добития кислород.

Болката в дробовете му отслабна, а мъките на ръката му се усилиха. Точно когато си мислеше, че вече не може да я държи там, изгарящата топлина започна да намалява, спадайки до неясно блещукане в небето.

На няколко метра встрани имаше друг процеп във водораслите, откъдето той би могъл да подаде маркуча между два дебели корена, без сам да се показва. Том вдъхна още няколко пъти, след което стисна маркуча. Но преди да продължи с приготовленията си, ярка синя светлина озари водата, премахвайки сенките и мрака. Почувства мощна детонация, след което морето започна да го подмята като парцалена кукла.

Нещо огромно бе паднало в океана и го бе развълнувало. Коренът, който използваше като опора, се откъсна и той се озова във водовъртеж от гърчещи се лиани. Водата откъсна раницата от него. Хвърли се след нея, но нещо го удари в тила, от което той загуби равновесие. Раницата изчезна сред шума и играещите сенки.

Том се сви на топка, пазейки с ръце краищата на маската от удрящите го водорасли.

Първата му мисъл, когато се съвзе, бе смътната изненада, че още диша.

Смяташе, че битката продължава, докато не осъзна, че друсането, което изпитваше, идваше от собственото му тяло. А бученето в ушите му си беше просто бучене в ушите му.

Пулсиращата му лява ръка бе просната върху един як хоризонтален пън. Мътна зеленикава вода се плискаше в брадичката му, бутайки дихателната му маска. Дробовете му го боляха, а въздухът беше спарен.

Той вдигна треперещата си дясна ръка и смъкна маската около врата си. Нейните филтри го бяха предпазвали от вонята на озон, но въпреки това сега той дълбоко и с благодарност си пое дъх.

Вероятно в последния момент бе предпочел изгарянето пред задушаването и бе изскочил на повърхността. За щастие, битката бе приключила, точно преди той да се покаже.

Том устоя на изкушението да разтърка очите си; слузта по ръцете му нямаше да им бъде от полза. Вътрешна биологична команда бе предизвикала потичането на сълзи, които отмиваха по-голяма част от заслепяващата го материя.

Когато отново можеше да вижда добре, той погледна нагоре.

На север вулканът пушеше както винаги. Облаците се бяха разкъсали на места, откривайки многобройни виещи се флагове от многоцветен пушек. Навсякъде около Том от опърлените водорасли изпълзяваха малки същества, които възобновяваха обичайните си занимания — да ядат или да бъдат изяждани. В небето вече нямаше бойни кораби, обстрелващи се взаимно с топлинни лъчи.

За първи път Том бе доволен от монотонната топография на килима от водорасли. Почти не бе необходимо да се надига, за да види колоните от пушек, издигащи се от бавно гаснещите останки на корабите.

Докато наблюдаваше, видя как една далечна метална отломка експлодира. Звукът го достигна секунди по-късно като поредица от приглушени покашляния, разделяни на равни интервали от ярки проблясъци. Неясните очертания потъваха. Том отклони поглед от последния взрив. Когато отново се взря натам, не можа да долови нищо, освен облаци пара и една леко съскане, което се удави в тишина.

Навсякъде наоколо се поклащаха други отломки. Том бавно се огледа в кръг, сякаш в чест на разрушението. Имаше предостатъчно останки за една средна по мащаб схватка.

Той се засмя на иронията на положението, въпреки че дробовете му го заболяха по-силно. Галактяните бяха дошли да проверят един фалшив сигнал за помощ и бяха пренесли смъртоносната си вражда в нещо, което трябваше да бъде спасителна мисия. Сега те бяха мъртви, а той все още живееше. Това не приличаше на случайните капризи на Ифни. Бе твърде загадъчно, неясно дело на самия Бог.

Това означава ли, че отново съм сам?, зачуди се той. Ще е прекалено. Толкова много изстрели и взривове и единственият оцелял да е един прост човек?

Вероятно не задълго. Заради битката бе загубил почти всичките си провизии, които с толкова усилия бе спасил от хидроплана. Том внезапно се намръщи. Съобщителните бомби! Опипа кръста си и светът сякаш се разпадна пред очите му. Бе останала само една от сферите! Другите сигурно бяха изпадали при борбата му с водовъртежа.

Когато дясната му ръка престана да трепери, той внимателно я пъхна под колана и извади пси-бомбата, неговата последна връзка със „Стрийкър“… с Джилиън.

Тя беше потвърждаващата… бомбата, която трябваше да взриви, ако смяташе, че Троянският морски кон трябва да излети. Сега трябваше да решава между точно тази и никоя друга. Да или Не беше всичко, което можеше да съобщи.

Бих искал само да зная чии бяха онези кораби, които стреляха по тандуанците.

Прибирайки бомбата обратно, той възобнови бавното си оглеждане. Една от останките на северозападния хоризонт приличаше на частично счупена черупка от яйце. От нея още се издигаше пушек, но огънят изглежда бе угаснал. Нямаше взривове и не личеше да потъва.

Добре, помисли си Том. Това ще бъде моята цел. Изглежда достатъчно запазена, за да предлага някои възможности. В нея може да има запазена екипировка и храна. И е сигурен подслон, ако не е радиоактивна.

Изглеждаше само на около пет километра, но разстоянието можеше да лъже. Една цел поне щеше да му осигури занимание. Той се нуждаеше от повече информация. Развалината може би щеше да му съобщи това, което искаше да знае.

Замисли се дали да тръгне по „суша“, доверявайки се на изморените си крака при преодоляването на пустинята от водорасли, или да опита пътуване под вода, плувайки от процеп на процеп, предизвиквайки непознатите същества от морските дълбини.

Внезапно чу задавен вой на двигатели зад себе си, обърна се и видя един малък космически кораб, бавно носещ се на север само на метри над океана. Ярките му щитове тлееха. Движението му беше тежко и криво.

Том сложи маската и се приготви да се гмурне, но малкият кораб не идваше към него. Той се носеше западно от него, от моторите му изскачаха искри. Грозни черни ивици минаваха през корпуса му, а една от стените му бе изгоряла.

Дъхът на Том спря. Той никога не бе виждал подобен модел. Но се сещаше за няколко раси с подобен стил на строене на космически кораби.

Повредените двигатели на разузнавателния кораб се задавиха и той се потопи във водата. Воят на гравитационния му генератор започна да отслабва.

Екипажът явно знаеше, че с кораба им е свършено. Той изви и се насочи към острова. Том съчувстваше със затаен дъх на отчаяните усилия на извънземния пилот. Носейки се точно над водораслите, корабът се скри от погледа му зад планинския хребет.

Ветровете донесоха глухия удар от приземяването.

Том изчака. След няколко секунди защитното поле на кораба се разпадна с мощен тътен. Светещи отломки се разхвърчаха над морето. Парчетата цопваха във водата или бавно догаряха сред водораслите.

Той се съмняваше, че някой е успял да се спаси навреме от кораба.

Том промени направлението си. Крайната му цел си оставаше яйчената черупка, полюляваща се на няколко мили от него. Но той реши първо да прегледа останките на разузнавателния кораб. Може би там щеше да открие доказателство, което да улесни вземането на решение. Може би там щеше да намери храна.

Той се опита да пълзи по водораслите, но го намери за доста трудно. Още трепереше.

Добре тогава. Ще тръгна под вода. Вероятно и двата начина са еднакво рисковани.

Освен това, подводната панорама може и да ми хареса.

52. АКИ

Копелето не се отказваше!

Аки беше изтощен. Металният дъх на водата се смесваше с вкуса на жлъчка от предния му стомах, докато плуваше с всички сили на югоизток. Отчаяно се нуждаеше от почивка, но знаеше, че не може да си позволи да загуби преднината, която има пред преследвача си.

От време на време той зърваше К’та-Джон на около два километра след себе си. Гигантският делфин с тъмна опашка изглеждаше неуморим. Дъхът му излизаше на високи вертикални струи, подобни на малки комети от мъгла, докато той пореше водата.

Аки дишаше учестено и се чувстваше прималял от глад. Изруга на англически, но това не го удовлетвори. Повече му помогна една мръсна фраза на първобитен делфински.

Трябваше да може да удължи поне още малко разстоянието между себе си и К’та-Джон. Но някаква съставка във водата намаляваше хидродинамичните възможности на кожата му. Някаква субстанция предизвикваше алергична реакция. Иначе гладката му и мека кожа сега беше насечена и подута. Имаше чувството, че плува в гликоза, а не във вода. Аки се чудеше защо никой не бе докладвал за подобно явление. Дали то не влияеше само върху делфини от Калафия?

Това беше още една от неприятностите, връхлетяли го, откакто бе напуснал кораба.

Бягството от К’та-Джон не се бе оказало толкова лесно. Насочвайки се на югоизток, той трябваше да може да завие надясно или наляво за помощ, — или към Хикахи и екипа при тенаниската останка, или към острова на Тошио. Но всеки път, когато се опиташе да промени посоката, К’та-Джон скъсяваше ъгъла. Аки не можеше да си позволи да губи още от преднината си.

Вълна от фокусиран звуков импулс го застигна отзад. Искаше му се да се свие на топка всеки път, когато това се случеше. Не беше нормално един делфин да бяга от друг толкова дълго време. В далечното минало някой младок, разгневил стар мъжкар — опитвайки се например да се съеши с някоя женска от харема му — можеше да бъде подгонен или ударен. Но гневът рядко траеше дълго. На Аки му се наложи да подтисне желанието си да спре и да се опита да се разбере с К’та-Джон.

Каква би била ползата от това? Гигантът очевидно беше луд.

Преимуществото му в скоростта бе изгубено поради загадъчното кожно дразнение. Да се гмурне и така да се отърве от К’та-Джон, също бе изключено. Стенос бреданензис бяха дълбоководни делфини. К’та-Джон вероятно се гмуркаше по-дълбоко от всеки друг на борда на „Стрийкър“.

Следващият път, когато погледна назад, видя, че К’та-Джон се е доближил на около километър зад него. Аки въздъхна с бълбукане и удвои усилията си.

Близо до хоризонта се простираше линия от покрити със зеленина възвишения, може би на около четири-пет километра. Трябваше да издържи до тях!

53. МОКИ

Моки с пределна скорост караше уотърскутера на юг, разпращайки пред себе си сонарни импулси като от ловджийски рог.

— …викам Хаоке, викам Моки. Тук Хурка-пийт. Обадете се. Потвърдете, моля!

Моки гневно тръсна глава. Корабът отново се опитваше да се свърже с него. Делфинът включи предавателя на уотърскутера и се опита да говори ясно:

— Д-да! Как-кво иссскаш?

След кратка пауза чу:

— Моки, нека да говоря с Хаоке.

Моки едва прикри смеха си.

— Хаоке… мъртъв. Убит от нашественика! В момента г-г-г-о преследвам. К-кажи на Таката-Джим, че ще го пипна!

Англическият на Моки бе почти неразбираем и все пак той не дръзна да употреби тринар.

По връзката настъпи продължително мълчание. Моки се надяваше, че сега ще го оставят на мира.

Когато той и Хаоке откриха празния уотърскутер на оная Баскин да се носи бавно на запад с минимална скорост, нещо най-накрая се бе скъсало в него. Той бе изпаднал в объркано, но екзалтирано състояние, с размътено съзнание като в неспокоен сън.

Може би бяха попаднали в засада, а може би той просто си го бе представил. Но когато всичко свърши, Хаоке бе мъртъв, а той, Моки, не съжаляваше.

След това сонарът му бе уловил някакъв обект, насочил се на юг. Още един уотърскутер. Без никакъв размисъл той се бе втурнал в преследването му.

Предавателят изпука.

— Отново съм аз — Хурка-пийт, Моки. Излизаш извън нашия обхват, а все още не можем да използваме радиовръзка. Получаваш две нареждания. Първо — предай съобщение на К’та-Джон веднага да се върне на к-кораба! Мисията му се прекратява! И второ — след като направиш това, сам обърни курса и се връщай! Зззаповедта е директно от капитана!

Светлините и точките на радара вече не означаваха почти нищо за Моки. В момента от значение бяха звуковите сигнали, които сензорите на уотърскутера му подаваха. Нарасналите звукови способности му създаваха божествено усещане, сякаш самият той бе един от Великите Мечтатели. Представяше си, че е огромен кашалот, властелин на дълбините, преследващ плячка, която побягва и при най-малкия знак за приближаването му.

Не много далеч на юг се чуваше приглушеният шум на уотърскутера, който той преследваше. Струваше му се, че вече почти го настига.

Доста по-далеч и наляво имаше два ритмични сигнала, издаващи гонитба. Това сигурно бяха К’та-Джон и надутото калафианче.

Моки с удоволствие би откраднал плячката на К’та-Джон, но това можеше да почака. Главният неприятел бе точно пред него.

— Моки, разбра ли ме? Отговори! Имаш ззаповеди! Трябва…

Моки хлопна челюстта си с отвращение. Прекъсна връзката точно по средата на възванията на Хурка-пийт. И без това му беше трудно да разбира надменния малък нисш офицер. Той никога не се проявяваше като истински Стенос, постоянно учеше Кинийнк с Турсиопсите и се опитваше да се „облагороди“.

Моки реши да се разправи с него веднага щом се погрижеше за враговете си извън кораба.

54. КИПИРУ

Кипиру знаеше, че е преследван. Бе допускал, че може да изпратят някого след него, за да му попречи да стигне до Хикахи.

Но преследвачът му беше някакъв идиот. От далечния вой на двигателите Кипиру разбра, че той кара уотърскутера си със скорост доста над допустимата за машината. На какво ли се надяваше? Кипиру имаше достатъчна преднина, за да влезе във връзка с екипа при тенанинските останки, преди преследвачът му да го доближи. Само трябваше леко да увеличи скоростта си.

Делфинът зад него разпръскваше импулси навсякъде пред себе си, сякаш искаше да съобщи на всички, че приближава.

С цялото си крещене този дебил пречеше на Кипиру да разбере какво става на югоизток. Кипиру се съсредоточи и се опита да игнорира шума, идващ отзад.

Изглежда два делфина, единият от които почти изтощен, а другият мощен и още доста енергичен, плуваха шеметно към линията от възвишения на около петдесетина километра от него.

Какво ставаше? Кой кого гонеше?

Бе се заслушал до такава степен, че внезапно му се наложи да завие, за да избегне сблъсъка с висок подводен хълм. Отклони на запад и мина само на метри от скалите. Възвишението за миг го хвърли в тишина.

Изтананика си това учебно стихче, след което премина на тринар:

Кипиру се порица. Смяташе се, че делфините са отлични пилоти — това им бе спечелило първите излизания в космоса преди повече от век — а той бе известен надлъж и нашир като един от най-добрите. Тогава защо се бе оказало по-трудно да се движи с четиридесет възела под вода, отколкото със светлинна скорост в метеоритен поток?

Уотърскутерът му излезе от сянката на подводния хълм и се върна в открити води. На изток-югоизток отново се появи блед звуков образ на гонещи се китообразни.

Кипиру се концентрира. Да, преследвачът беше едър Стенос, който използваше странни търсещи сонарни импулси…

А този отпред…

…трябва да е Аки, помисли си той. Хлапето е в беда. Голяма беда.

Той почти оглуша за миг, когато мощен звуков импулс от уотърскутера зад него го засече фронтално. Той изцвърча проклятие и тръсна глава, за да се освести.

Почти се извърна, за да се разправи със самовлюбения тъпак зад себе си, но знаеше, че дългът му е пред него.

Кипиру се измъчваше от въпроса какво да предприеме. Казано съвсем точно, неговият дълг бе да предаде на Хикахи съобщение. Но в противоречие с цялата му природа бе да изостави юнгата. Изглежда младокът беше изтощен. Преследвачът му определено го догонваше.

Но ако извиеше на изток, това щеше да позволи на собствения му преследвач да го догони…

Но също така можеше да отвлече вниманието на К’та-Джон, да го накара да свърне.

Това не подобаваше на един офицер на Съвета на Земните видове. Не съответстваше на Кинийнк. Но той не можеше да се ръководи от логиката.

Искаше му се някой далечен негов праправнук да е тук в момента, един напълно зрял и логичен делфин, който би могъл да каже на своя недодялан, полуживотински прародител как да постъпи.

Кипиру въздъхна. „А какво ме кара да мисля, че ще ми позволят да имам праправнуци?“

Реши да не изневерява на същността си. Изви уотърскутера наляво и засили двигателите.

55. ЧАРЛЗ ДАРТ

Един от двамата земляни в стаята — човекът — ровеше из шкафовете и разсеяно хвърляше различни неща в едно отворено куфарче върху леглото. Той слушаше, докато шимпанзето говореше.

— …сондата е спусната на повече от два километра. Радиоактивността нараства бързо, също и температурната разлика. Не съм сигурен, че сондата ще издържи повече от още неколкостотин метра, въпреки че процепът продължава! Както и да е, сега съм убеден, че там е имало изхвърляне на технологични отпадъци от разумна раса и то наскоро! Преди около стотина години!

— Това е много интересно, доктор Дарт. Наистина. — Игнасио Метц се опитваше да не показва раздразнението си. Човек трябва да е търпелив с шимпанзетата и особено с Чарлз Дарт. Все пак бе трудно да събира багажа си, докато шимпанзето неспирно бърбореше, въртейки се на стола в стаята му.

Дарт продължи.

— Ако нещо ме кара да оценявам усилията на Тошио, колкото и неефективни да са, е фактът, че момчето трябва да работи с онзи неприятен делфин-лингвист Сах’от! Все пак получавах добра информация, докато проклетата бомба на Том Орли не избухна и Сах’от не започна да бълнува за „гласове“ отдолу! Скапан и откачен делфин…

Метц подреждаше вещите си. Къде ли е синият ми земен костюм? А, да, вече е опакован. Нека да проверя. Дубликатите от всичките ми бележки вече са натоварени на спомагателния кораб. Какво друго остава?

— … казах, доктор Метц!

— Хмм? — Метц бързо вдигна поглед. — Съжалявам, доктор Дарт. Но всички тези внезапни промени… Убеден съм, че ще ме разберете. Какво казвате?

Дарт сърдито изръмжа.

— Казвах, че искам да дойда с вас! За вас това пътуване може да е нещо като изгнание, но за мен то ще бъде спасение! Трябва да бъда там, където моята работа изисква! — Той удари стената и показа два реда едри пожълтели зъби.

Метц се замисли за миг, поклащайки глава. Изгнание? Може би Таката-Джим го приемаше по този начин. Определено той и Джилиън бяха като нефт и вода. Тя бе решена да задейства плана на Орли и Крейдейки за Троянския морски кон. А Таката-Джим бе непреклонен в противопоставянето си на този план.

Метц бе съгласен с него и остана изненадан, когато лейтенантът смирено отстъпи командването си на корабния съвет, определил Джилиън за временен капитан до завръщането на Хикахи. Това означаваше, че в крайна сметка планът за Морския кон щеше да получи развитие. „Стрийкър“ щеше да започне придвижването си под вода след няколко часа.

След като тази уловка предстоеше да бъде опитана, Метц с радост щеше да напусне кораба. Спомагателният кораб бе просторен и достатъчно удобен. В него той и неговите бележки щяха да са в безопасност. Записите за специфичните му експерименти вероятно щяха да стигнат до Земята, дори когато… ако „Стрийкър“ бъдеше унищожен в опита си за бягство.

Освен това сега можеше да се присъедини към Дени Зудман в изучаването на кикуите. Метц изгаряше от нетърпение да види аборигените.

— Трябва да говориш с Джилиън за идването ти с нас, Чарли — поклати той глава. — Тя ни позволи да отнесем твоята нова сонда на острова. Можеш да се обосновеш с това.

— Но вие с Таката-Джим ми обещахте, че ако ви сътруднича, ако не казвам нищо на Тошио и гласувам за вас на съвета…

Шимпанзето млъкна, когато видя изражението на лицето на Метц. Чарли стисна устни и стана от стола.

— Много ви благодаря! — изръмжа той, докато се отдалечаваше към вратата.

— Виж, Чарли…

Дарт излезе в коридора. Затварящата се врата отряза последните думи на Метц.

Шимпанзето пое по издигащия се коридор, свело глава в израз на решителност.

— Трябва да се добера до там! — промърмори той. — Трябва да има някакъв начин!

56. САХ’ОТ

Когато Джилиън се обади, за да го помоли да разговаря с Крейдейки, първата му мисъл бе да се възпротиви срещу претоварването му с работа.

— Зная, зная — съгласи се Джилиън. — Но ти си единственият, който има необходимата квалификация. Казано по друг начин, ти си единственият, който може да се справи с тази задача. Крейдейки е напълно в съзнание, но не може да говори. Необходим ни е някой, който да му помогне да комуникира посредством неувредените части на мозъка си. А ти си нашият експерт.

Сах’от никога не бе харесвал Крейдейки. А пораженията, получени от капитана, го отвращаваха. Но все пак това бе предизвикателство за неговата суетност.

— А Чарлззз Дарт? Той скапва мен и Тошио от работа и има приоритет над линията.

В холографския си образ Джилиън изглеждаше много уморена.

— Вече не. С Таката-Джим и Метц изпращаме и нова сонда, която той ще може да контролира самостоятелно от кораба. А дотогава неговата задача минава на последно място. Последно място. Ясно ли е?

Сах’от шумно хлопна челюсти в одобрение. Хубаво беше отново да чуе решително ръководство. Фактът, че гласът беше на човек, когото той уважаваше, също помогна.

— Не разбрах защо Метц и Таката-Джим…

— Съобщих всичко на Тошио — каза Джилиън. — Той ще ти обясни, когато има възможност. В момента той е единственият ръководител. Трябва да му се подчинявате безпрекословно. Ясно ли е?

Дори и в напрегната обстановка, Джилиън никога не губеше изискания си стил на говорене. На Сах’от това му се нравеше.

— Да, напълно. А относно резонансите, които долавям от кората на планетата, какво да правя? Доколкото зная, подобен прецедент не съществува! Възможно ли е да отделите някой, който да провери в библиотеката ззза това?

Джилиън се намръщи.

— Твърдиш, че резонанси с интелигентен произход идват от кората на Китруп?

— Точно така.

Джилиън въздъхна.

— Ифни! Изследването на тази планета в спокойствие и мир би отнело десетина години работа на десетина изследователски кораба! — Тя поклати глава. — Не. Повърхностното ми предположение е, че някаква формация от чувствителни скали под повърхността резонира с еманации от битката над нас. Във всеки случай засега този проблем се нарежда в твоите задължения чак след въпроса за безопасността, кикуите и разговорите с Крейдейки. Имаш достатъчно работа и без него.

Сах’от сподави протеста си. Оплакванията само щяха да накарат Джилиън определено да му заповяда да стои настрани от сондата. Още не го бе направила, следователно най-добре беше да си трае.

— Помисли върху своя избор — напомни му Джилиън. — Ако „Стрийкър“ реши да опита бягство, ще се постараем да изпратим скифа да вземе Том и всеки, който желае да се присъедини към нас от острова. Можеш да избираш дали да дойдеш с нас или да останеш с Метц и Таката-Джим и да изчакаш в спомагателния кораб. Съобщи на Тошио решението си.

— Разззбирам. Ще си помисля. — Въпросът изглеждаше някак по-малко спешен, отколкото преди няколко дни. Звуците, идещи отдолу, оказваха влияние върху него. — Ако остана, желая ви много късмет и успех — добави той.

— На теб също — усмихна се Джилиън. — Ти си странна птица, но ако се добера до Земята, ще препоръчам да имаш много внуци. — Образът й изчезна, когато тя прекъсна връзката.

Сах’от втренчено гледаше празния екран. Комплиментът, напълно неочакван, го вцепени за миг. Малко след това неколцина кикуи, които събираха храна наоколо, с изненада видяха един едър делфин да се вдига на опашката си и да танцува из малкия басейн.

57. ДЕНИ И ТОШИО

— Страх ме е.

Почти без да се замисли, Тошио сложи ръка около раменете на Дени и я притисна успокояващо.

— Защо? Няма от какво да се боиш.

Дени вдигна поглед от разбиващите се вълни към него, за да види дали говори сериозно. Тогава разбра, че той я дразни и му се изплези.

Тошио си пое дъх дълбоко и доволно. Не му беше ясно накъде отиват новите му половинчати отношения с Дени. Бяха чисто платонически. Бяха спали заедно последната нощ, но съвсем облечени. Тошио бе предполагал, че ще бъде потискащо и наистина донякъде бе така. Но не чак толкова, колкото бе очаквал.

Все нещо щеше да стане. В момента Дени се нуждаеше от някого до себе си. И на него му беше приятно да удовлетворява тази нейна необходимост.

Може би когато всичко свършеше, тя отново щеше да почне да го смята за едно момче, четири години по-младо от нея. Но той се съмняваше в това. Тя го докосваше, държеше ръката му, удряше го с престорен гняв, дори и когато страхът от случката с телепатичната бомба започна да отшумява.

— Кога ще пристигне спомагателният кораб? — Тя пак погледна към океана.

— Някъде късно следобед — отвърна той.

— Таката-Джим и Метц искат да преговарят с извънземните. Какво ще ги спре, ако решат да пренебрегнат заповедите и се опитат?

— Джилиън им е отпуснала мощност, достатъчна само да стигнат дотук. Те разполагат с регенератор, така че ще могат да заредят спомагателния кораб за пътуване в космоса след около месец, но дотогава „Стрийкър“ ще е заминал по един или друг начин.

Дени леко потрепера.

— Таката-Джим няма да разполага с радио — каза Тошио. — А аз ще охранявам нашето, докато скифът дойде да ни вземе. Освен това, какво може да предложи той на галактяните? Той не притежава нито една от картите, отбелязващи местонахождението на изоставената флотилия. Предполагам, че той и Метц ще изчакат, докато всички тръгнат, и тогава ще офейкат към Земята със записките на Метц и с гордостта си.

Дени се взря в първите звезди, осветили продължителния вечерен сумрак на Китруп.

— Ти ще се върнеш ли на „Стрийкър“? — попита тя.

— „Стрийкър“ е моят кораб. Благодаря на Бога, че Крейдейки е още жив. Но дори ако той вече не е капитан, аз му дължа вярност като негов офицер.

Дени му хвърли бърз поглед, после кимна и отново се загледа в морето.

Тя смята, че нямаме никаква надежда, осъзна Тошио. И може би наистина нямаме. Носейки черупката на тенанинския боен кораб като маскировка, ние трябва да имаме и маневреността на калафианска змиорка. А може би дори самата идея да заблудим галактяните не е много добра. Те искат да хванат „Стрийкър“, но не биха спрели стрелбата ни, ако видят един пострадал враг, който се издига за ново сражение. Ако искаме планът да успее, нужно е да има още тенанинци наоколо.

Но и не можем просто да стоим тук и да чакаме, нали? Ако постъпим така, галактяните ще решат, че могат да правят каквото си искат със земляците. Не трябва да допуснем някой да спечели от преследването на един наш изследователски кораб.

Дени изглеждаше притеснена. Тошио смени темата:

— Как върви твоето проучване?

— О, мисля, че отлично. Ясно е, че кикуите са в стадий на прединтелигентност. Твърде дълго време са съзрявали. Всъщност някои еретици-дарвинисти може да сметнат, че те са на път сами да станат разумни същества. Показват някои признаци за това.

Някои консервативни човеци все още поддържаха идеята, че една раса в стадий на прединтелигентност може сама да осъществи скок в стадия на владееща космоса интелигентност, посредством еволюция без намесата на раса-патрон. Повечето галактяни смятаха тази идея за странна и абсурдна, но неуспехът да се открие липсващият благодетел на човечеството бе спечелил известно число привърженици на тази теория.

— А какво става с металното възвишение? — я попита Тошио за нейното друго изследване, започнато по настояване на Чарлз Дарт, когато той бе получил приоритет, и продължавано сега просто от интерес.

Дени сви рамене:

— О, възвишението е живо. Професионалният биолог у мен би дал лявата си ръка, за да може да прекара поне една година с пълна лабораторна екипировка на този остров, за да го изследва! Металоядният псевдокорал, дървото-сонда, живата сърцевина на острова са само симбиоти. Всъщност те са органи на един гигантски организъм! Ако имам възможност да напиша за това на Земята, ще стана прочута… ако някой ми повярва.

— Ще ти повярват — увери я Тошио. — И ще се прочуеш.

С жест й показа, че трябва да се връщат в лагера. След вечеря разполагаха с малко време да се разходят и да поговорят. Сега, когато той командваше тук, трябваше да внимава за стриктното спазване на разписанията.

Дени хвана ръката му, когато поеха към лагера. От време на време вятърът довяваше до тях през гъстата растителност пресекливите викове на туземците, подготвящи се за нощния си лов.

Те мълчаливо вървяха по тяхната пътечка.

58. ГАЛАКТЯНИТЕ

Крат бавно ближеше двойния си нокът, като нарочно не обръщаше внимание на съществата, които бързаха да почистят кървавата каша в ъгъла.

Щеше да си има неприятности за това. Висшият Пилански Съвет щеше да протестира.

Разбира се, като адмирал тя имаше правото да се разправя с всеки член на флотилията както намереше за добре. Но това не извиняваше разкъсването на старшия библиотекар, само защото бе донесъл лоши вести.

Остарявам, помисли си тя. А дъщерята, на която се надявах скоро да стане достатъчно могъща, за да ме свали, е мъртва. Сега кой ще ми окаже честта да го стори, преди да стана разсеяна и да се превърна в опасност за клана?

Малкото космато тяло бе отнесено и един висок паха избърса кръвта. Останалите пиланци я гледаха.

Нека гледат. Когато пленим земляните, това няма да има значение. Ще стана прочута и този инцидент ще бъде забравен от всички и особено от пиланците.

Ако станем първите, добрали се до Прародителите с предложение, Законът вече няма да е от значение. Пиланците просто няма да бъдат нашите старши васали. Те ще бъдат отново наши — за да ги смесваме, променяме и оформяме отново.

— Обратно на работа! Всички! — изкрещя тя, сочейки с мощния си нокът. Викът й накара екипажа да се втурне към работните си сектори. Някои започнаха да поправят димящите повреди от попадението, което бяха получили в последното сражение с тандуанците.

Мисли сега, майко на Зоро. Можеш ли да отделиш кораби, които да изпратиш отново към планетата? Към онзи дяволски вулкан, където всяка флотилия бе изпратила свои представители да се бият и загинат?

Не би трябвало да има оцелели губруанци! Но един повреден разузнавателен кораб на Губру се бе появил на мястото, откъдето бе дошъл зовът за помощ. Бе отишъл там заедно с един изтребител на Танду, кораба на Притил и два други вражески рейдъра, които дори нейните бойни компютри не успяха да идентифицират. Може би единият беше оцелял от флотилията на Братята на Нощта, които се бяха скрили на една от Китрупските луни.

В същото време тук, в открития космос, „решителната“ битка с еретичния съюз на Танду се бе превърнала в кърваво реми. Зороанците все още имаха леко преимущество, поради което оцелелите тенанинци оставаха при тандуанските си съюзници.

Трябваше ли да рискува всичко в следващия сблъсък? Ако тандуанците спечелеха, щеше да е ужасно. Ако получеха Силата, щяха да унищожат толкова много чудесни видове, които зороанците можеха да притежават някой ден.

Ако се стигнеше до избор, тя предполагаше, че тенанинците щяха още веднъж да преминат от едната на другата страна.

— Стратегическият сектор! — извика тя.

— Флотска майко? — Приближи се един воин паха, но спря извън обсега на ръцете й. Той я наблюдаваше внимателно.

Ако получеше възможността, тя щеше да заложи уважение толкова дълбоко в гените на паханците, че никога нищо да не би могло да го изкорени.

Паханецът неволно отстъпи назад, когато нокътят й се разтвори.

— Проверете кои кораби са ни най-непотребни тук. Организирайте ги в малка ескадрила. Ще проучим планетата още веднъж.

Паханецът козирува и бързо се върна към своя сектор. Крат се намести по-удобно в кожената си възглавница.

Необходимо е да отвлечем вниманието на противниците ни, разсъждаваше тя. Вероятно една повторна експедиция към планетата ще обезпокои тенанинците и ще накара тандуанците да помислят, че знаем нещо.

Разбира се, припомни си тя на самата себе си, самите тандуанци може би знаят нещо, което не ни е известно.

59. КРЕЙДЕЙКИ

Крейдейки започва да разбира — наистина започва да разбира:

Старите богове са отчасти фикция, отчасти видова памет, отчасти духове… и отчасти нещо друго… нещо, което един инженер никога не би позволил на ушите си да чуят или на очите си да видят…

Не още. Не още, не. Крейдейки все още трябва да изпълни един свой дълг.

Вече не, вече не инженер — но Крейдейки си остава астронавт. Не е безполезен; Крейдейки ще стори каквото може, каквото може да направи, за да помогне.

Каквото може да направи, за да спаси своя екипаж, своя кораб…

60. ДЖИЛИЪН

Искаше да разтърка очите си, но дихателната маска й пречеше. Предстоеше й още толкова много работа.

Делфините идваха и си отиваха, въртейки се около нея, където и да се намираше, като почти я събаряха в бързината си да докладват и после отново да тръгнат, натоварени със заповеди.

„Надявам се Хикахи скоро да се върне. Мисля, че не се справям лошо, но аз не съм космически офицер. А тя има подготовката да ръководи екипаж. Хикахи дори не знае, че е капитан. Колкото и да се моля отново да възстановят връзката, ще ми бъде неприятно да й съобщя новините.“ — мислеше си Джилиън.

Тя написа кратко съобщение за Емерсън Д’Анити и последният куриер се понесе към двигателния отсек. Уатасети пое до нея, когато тя заплува към външния люк.

В помещението имаше две малки групи делфини, едната при предния изходен люк, а другата — скупчена около спомагателния кораб.

Носът на малкия космически кораб почти докосваше шлюза на един от изходните люкове. Кърмата му се губеше под метален щит в далечния край на помещението.

Когато замине и спомагателният кораб, това място ще изглежда доста пусто, помисли си тя.

Един делфин от групата при люка я зърна и се понесе в нейна посока. Спря рязко пред нея и застина във водата в очакване на заповеди.

— Разззузнавачите и ескортът са готови да тръгнат, когато заповядате, Джилиън.

— Благодаря ти, Дзаа-пт. Това ще стане скоро. Все още ли няма известия от екипа по възстановяване на връзката или от Кипиру?

— Не, сссър. Но куриерът, когото изпратихте след Кипиру, скоро трябва да пристигне при останките.

Беше изнервящо. Таката-Джим бе прерязал връзката с тенанинските останки и сега изглеждаше невъзможно да се открие повредата. За пръв път тя изруга факта, че едножичният кабел можеше да се скрие толкова добре.

От всичко, което знаеха, някаква ужасна беда можеше да се е случила с работния екип точно на същото място, към което тя смяташе да придвижи „Стрийкър“.

Поне добре, че детекторите показваха, че битката в космоса продължава, по-яростна отвсякога.

Но защо се бавеше Том? Той трябваше да взриви съобщителна бомба, когато извънземните пристигнеха, за да проучат предишната негова експлозия. Но след фалшивия зов за помощ не бяха доловили нищо.

Освен всичко останало и проклетият Нис искаше да говори с нея. Не бе включил скритата аларма в кабинета й, показваща, че е спешно, но всеки път, когато тя използваше някой комуникационен пулт, чуваше слабо изщракване, което известяваше желанието на машината за разговор.

Всичко това бе достатъчно, за да накара една жена да се хвърли в леглото, си и да остане там.

Около люка внезапно настъпи раздвижване. Стенният говорител издаде кратък писък на тринар, последван от един по-дълъг доклад на свободен, високочестотен англически.

— Сссър! — Дзаа-пт се обърна развълнувано. — Те докладват…

— Чух — кимна тя — Линията е възстановена. Поздрави екипа от мое име и ги върни на кораба за неколкочасов отдих. След това, ако обичаш, извести на Хурка-пийт незабавно да се свърже с Хикахи. Нека да я успокои и съобщи, че ще задвижим кораба в 21 ч., освен ако тя не възразява. Скоро ще й се обадя и аз.

— Слушам, сссър! — Дзаа-пт се обърна и се отдалечи.

Уатасети мълчаливо я наблюдаваше и чакаше.

— Добре — каза тя. — Нека изпратим Таката-Джим и Метц. Сигурен ли си, че екипажът е разтоварил всичко, което не фигурира в нашия списък, и е проверил всичко, което изгнаниците взимат на борда?

— Да. Те не разззполагат дори със сигнален пистолет. Никакво радио и никакво излишно гориво над минимума, необходим за достигане на острова.

Джилиън и сама бе минала на инспекция в кораба преди няколко часа, докато Метц и Таката-Джим още приготвяха екипировката си. Бе взела няколко допълнителни предпазни мерки, за които никой не знаеше.

— Кой тръгва заедно с тях?

— Трима доброволци, като всички са от странните Стеноси. Всичките мъжки. Претърсихме дори и бандажите им. Чисти са. Сега всички са на спомагателния кораб, готови за тръгване.

Джилиън кимна:

— Тогава за добро или за лошо, нека да се махат оттук, за да продължим с останалата си работа.

В ума си тя вече репетираше какво трябва да каже на Хикахи.

61. ХИКАХИ И СУЕСИ

— Запомнете — каза тя на Тишуут и Суеси, — пазете радио-мълчание на всссяка цена. И се опитайте да не допуснете онези шантави делфини в останките, за да не изядат всичките провизии през първите няколко дни, нали?

Тишуут изрази съгласие с тракване на челюсти, но погледът й бе доста резервиран. Суеси каза:

— Убедена ли си, че никой от нас не бива да тръгне с теб?

— Убедена съм. Ако ми се случи нещастие, не искам да губим още животи. А ако открия оцелели, ще се нуждая от всяко местенце. Във всички случаи скифът основно се движи сам. Всичко, което трябва да правя, е да го наблюдавам.

— Няма да можеш да се биеш, докато пилотираш — отбеляза Ханес.

— Ако имам стрелец до себе си, мога да се поддам на изкушението да поведа бой. А така ще трябва да избягам. Ако „Стрийкър“ е унищожен или пленен, трябва да успея да върна скифа тук, в противен случай вие сте обречени.

Суеси се намръщи, но сметна, че трябва да се съгласи с доводите й. Той беше благодарен, че Хикахи бе останала тук толкова дълго, позволявайки им по този начин да използват енергията на скифа, за да довършат превръщането на останките в годно за живеене място.

Всички ние се безпокоим за „Стрийкър“ и за капитана, помисли си той. Но Хикахи сигурно направо агонизира.

— Добре тогава, довиждане и късмет, Хикахи. Нека господарят на Ифни бди над теб.

— Сссъщото пожелавам и на двама ви. — Хикахи леко хвана ръката на Суеси в челюстите си, след което направи същото с лявата гръдна перка на Тишуут.

Тишуут и Суеси излязоха пред малкия въздушен люк на скифа. Те насочиха уотърскутера си към зеещия отвор в потъналия извънземен боен кораб.

От скифа се разнесе тихо жужене, докато той набираше мощност. Звукът отекна към тях от гигантската скала, която се извисяваше над мястото на катастрофата.

Малкият космически кораб пое бавно на изток, набирайки скорост под водата. Хикахи бе избрала заобиколен маршрут, който да я отведе достатъчно далеч, преди да завие обратно към скривалището на „Стрийкър“. Това щеше да я забави с два дни, но така не би издала откъде идва, ако на мястото на „Стрийкър“ дебнеше враг.

Те гледаха, докато скифът се изгуби в подводния сумрак. Дълго след като Суеси престана да чува нещо, Тишуут бавно поклащаше челюстта си напред-назад, следейки заглъхващия звук.

Два часа по-късно, когато Ханес лягаше за първата си дрямка в новата си суха каюта, приспособеният интерком до леглото му изпука.

Не, не още лоши новини, помисли си той.

Лежейки в мрака с ръка на очите си, той докосна интеркома и каза кратко:

— Какво?

Беше Лъки Каа, младият електронен техник и младши пилот. Гласът му жужеше от вълнение.

— Сър! Тишуут каза да дойдете бързо! Корабът е!

Суеси се изправи на лакът.

— „Стрийкър“?

— Да! Връзззката току-що се възобнови! Искат незабавно да разговарят с Хикахи!

Цялата сила на Суеси го напусна. Той се просна по гръб и простена. О, гаден ден! В момента тя вече е далеч извън обсега на сонарите! В мигове като този изпитвам желание да мога да говоря делфински като Том Орли. Може би на тринар бих могъл да изразя нещо достатъчно иронично и вулгарно относно начина, по който действа вселената.

62. ИЗГНАНИЦИ

Спомагателният кораб гладко се плъзна през люка навън в синкавия здрач на китрупския океан.

— Тръгвате в грешна посока — каза Игнасио Метц, след като шлюзът се бе затворил зад тях. Вместо да завие на изток, корабът се движеше спираловидно нагоре.

— Просто едно малко отклонение — успокои го Таката-Джим. — Сника-джо, кажи на „Стрийкър“, че проверявам състоянието на двигателите.

Делфинът на мястото на помощник-пилота започна да свири по адрес на кораба. Сонарният говорител изписука гневно в отговор. На „Стрийкър“ също бяха забелязали промяната в курса.

Седалката на Метц беше над и зад тази на Таката-Джим. Нивото на водата стигаше до кръста му.

— Какво правите? — попита той.

— Просссто свиквам с уредите за управление…

— Добре, внимавайте! Движим се право към шамандурите-детектори!

Метц удивено наблюдаваше как корабът се носи към екипа от делфини, който разглобяваше подслушвателните апарати. Делфините се разбягаха от пътя им, проклинайки силно кораба, който се вряза в завързаните шамандури. Метални отломки се разпиляха край носа му и се свлякоха в мрака.

Таката-Джим сякаш не бе забелязал това. Той спокойно обърна совалката и я насочи с умерена скорост на запад, към острова.

Сонарният говорител записука. Доктор Метц се изчерви. Цивилизовани делфини не би трябвало да използват такъв език!

— Кажи им, че беше нещастен случай — нареди Таката-Джим на втория пилот. — Управлението не беше в ред, но сега положението е овладяно. Продължаваме в съответствие с нарежданията — под вода към острова.

Спомагателният кораб се плъзна по един тесен каньон, оставяйки ярко осветената подводна долина и „Стрийкър“ зад себе си.

— Нещастен случай, как ли не! — Думите бяха последвани от тънък смях, идващ от задната част на залата за управление. — Знаете ли, допусках, че не бихте тръгнал без първо да унищожите уличаващото доказателство, Таката-Джим.

Метц се пребори с колана си и се извърна. Очите му се разшириха от изненада.

— Чарлз Дарт! Какво правите тук?

Седнало на лавицата в един шкаф — чиято врата сега беше отворена — облеченото в космически екип шимпанзе му се ухили в отговор.

— Ами изпробвам инициативността си, доктор Метц. Сега можете да сте сигурен в нея и да отбележите това в своите записки. Искам да получа кредит за това. — И той избухна в писклив кикот, усилен от говорителя в скафандъра му.

Таката-Джим се извърна и за момент изгледа шимпанзето. После изсумтя и отново се зае с пилотирането.

Чарли видимо се колебаеше дали да се спусне във водата, въпреки че тя не можеше да проникне през скафандъра му. Той се потопи в течността чак до ръба на предпазния си шлем.

— Но как…? — започна Метц.

Чарли пренесе един голям, тежък водонепроницаем сак от шкафа до човешката седалка до Метц.

— Използвах дедукция — заговори той, докато се качваше на стола. — Предположих, че момчетата на Джилиън ще следят само поведението на неколцина грухтящи Стеноса. Тогава, помислих си, защо да не се вмъкна в спомагателния кораб по един път, за който те дори не биха се сетили?

Метц го изгледа с удивление и каза:

— Ръкавът! Пропълзял си в един от покритите канали, използвани от строителите на Земята, и си се добрал до входа на кораба отдолу, покрай двигателите…

— Точно! — Чарли просто сияеше, докато закопчаваше колана си.

— Вероятно се е наложило да отстраниш някои платформи в стената на ръкава. Никой делфин не би могъл да стори подобно нещо в затворено пространство, затова те въобще не са помислили за това.

— Да.

Метц огледа Чарли отгоре до долу.

— Минал си много близо до двигателите. Не се ли опече?

— Хммм. Измервателните уреди на моя скафандър показват, че съм малко алангле — пошегува се Чарли, духайки пръстите си.

Метц се усмихна.

— Аз наистина ще отбележа тази проява на досетливост, доктор Дарт! И добре дошъл на борда. И без това ще бъда твърде зает с кикуите, за да се грижа за този твой робот-сонда. Сега ти би могъл да го сториш по най-добрия начин.

Дарт доволно кимна.

— Затова съм тук.

— Отлично. Може би ще изиграем също така и няколко партии шах?

— С удоволствие.

Те се отпуснаха в седалките си и загледаха как океанските хребети се нижат край тях. На всеки няколко минути единият поглеждаше към другия и избухваше в смях. Стеносите мълчаха.

— Какво има в сака? — Метц посочи голямата чанта в скута на Дарт.

Чарли сви рамене.

— Лични аксесоари, инструменти. Само най-необходимите.

Метц кимна и отново се облегна назад. Наистина бе хубаво, че шимпанзето щеше да е с него в това пътуване. Делфините бяха симпатяги, разбира се. Но представителите на по-старата подопечна на Човечеството раса винаги го бяха впечатлявали като по-добри събеседници. Освен това, делфините играеха ужасно шах.

Час по-късно Метц си спомни първите думи на Чарли, когато последният бе обявил присъствието си на борда. Какво точно имаше предвид шимпанзето, когато обвини Таката-Джим в „унищожаването на доказателствата“? Това беше доста загадъчно.

Той зададе въпроса на Дарт.

— Попитайте лейтенанта — предложи му Чарли. — Той изглежда знае какво имах предвид. Ние не се разбираме много добре — изръмжа той.

Метц кимна искрено.

— Ще го попитам. Веднага щом се установим на острова.

63. ТОМ ОРЛИ

Той внимателно се придвижваше от дупка на дупка в преплетените сенки под килима от водорасли. Дихателната маска му помагаше да изкара дълго време с едно вдишване, особено когато доближи острова и трябваше да търси път към брега.

Том най-сетне изпълзя на сушата, точно когато оранжевото слънце Ктсимини се спусна зад голяма група облаци на западния небосклон. Дългият китрупски ден щеше да продължи още известно време, но на него му липсваше директната топлина на слънчевите лъчи. Охлаждането на изпаренията го накара да потрепери, докато се измъкваше от един процеп във водораслите. Той се добра до скалистия бряг, изпълзя на ръце и колене върху едно хълмче на няколко метра над морската повърхност и тежко се облегна на грапавия базалт. После свали дихателната маска около врата си.

Островът сякаш леко се поклащаше като корк, подскачащ във вода. Щеше да му е необходимо известно време, за да свикне отново с твърда земя — тъкмо колкото щеше да му е необходимо, помисли той с ирония, за да свърши това, за което бе дошъл тук, и да се върне обратно във водата.

Той свали кичурите зеленикава слуз от раменете си и потрепера, докато влагата бавно се изпаряваше.

Глад. А, да, имаше и нещо такова. То поне отвличаше ума му от влагата и студа. Той се замисли дали да не изяде последната си протеинова пръчка, но реши, че може да почака. Това бе всичката храна, с която разполагаше за хиляда километра напред, освен ако не намереше нещо в извънземните останки.

От мястото, където се бе разбил малкия извънземен разузнавателен кораб, точно от другата страна на планинския склон все още се издигаше дим. Тънката струя се издигаше високо и се смесваше със саждивите пушеци от кратера на вулкана. Понякога Том чуваше и ръмженето на самата планина.

Добре. Да тръгвам.

Той събра краката си под себе си и се изправи.

Виеше му се свят. Все пак беше приятно изненадан, че можеше да стои прав без големи затруднения.

Може би Джил е права, помисли си той. Може би притежавам резерви, до които никога по-рано не съм се докосвал.

Той се обърна надясно, направи една крачка и за малко не падна. Закрепи се, после се заклатушка по скалистия склон, благодарен на дебелите си ръкавици, защото му се налагаше да се катери по назъбени камъни, остри като кремък. Стъпка по стъпка се приближаваше към източника на дима.

Когато изкачи едно малко възвишение, той видя мястото на корабокрушението.

Разузнавателният съд се бе разцепил на три части. Кърмовият отсек лежеше скрит, само предната му част стърчеше от гъстата растителност. Том провери радиационния измервател на ръба на маската си. Можеше да издържи няколко дни, ако се наложеше.

Предната половина на кораба се бе разцепила на две части по дължина, разпилявайки съдържанието си по каменистата повърхност. Откъснатите краища на фини жици се поклащаха над металните останки, които бяха сцепени и разкривени като твърд карамел.

Помисли си дали да не извади бластера си, но реши, че е по-добре и двете му ръце да са свободни в случай, че паднеше.

Изглежда доста лесно, каза си Том. Просто ще се спусна и ще разгледам проклетото нещо. Постепенно.

Той внимателно се спусна по склона и стигна до кораба без произшествия.

Не бе останало много.

Том разглеждаше пръснатите малки парчета, разпознавайки части от различни уреди. Но нищо не му подсказваше това, което искаше да разбере.

Нямаше и храна.

Големи огънати листове метал лежаха навсякъде. Том се приближи до един, който изглеждаше поизстинал, и се опита да го вдигне. Беше твърде тежък, за да го повдигне повече от няколко инча, преди да го изпусне.

Том подпря ръце на коленете си за момент, дишайки тежко.

На няколко метра от него имаше голяма купчина от довлечени от водата растения. Той отиде до нея и издърпа няколко по-дебели стръка от изсъхнали водорасли. Бяха жилави, но твърде меки, за да ги използва като лостове.

Том почеса брадата си и се замисли. Погледна към морето, покрито до самия хоризонт с гадни, слузести водорасли. Най-накрая той започна да събира изсъхнали лиани на две купчини.

След смрачаване седна край огъня, накладен от довлечените от водата растения, и започна да сплита от стръкове жилави лиани чифт големи плоски ветрила, приличащи на тенис-ракети с примки в единия край. Не бе сигурен дали щяха да му свършат работа, но утре щеше да разбере това.

Той запя тихо на тринар, за да отвлече мислите си от измъчващия го глад. Ехото от учебната песничка нежно заотеква от близките скали.

Том внезапно спря и наведе глава. След миг извади бластера от кобура си.

Беше ли чул нещо? Или само си въобразяваше?

Тихо се изтърколи вън от осветеното от огъня пространство и се сви в тъмнината. Огледа се и се опита като делфин да чуе формата на нещата. Приведен като ловец, бавно започна да обикаля покрития с отломки плаж.

— Баркеемклеф Аннатан П’Кленно. В’чувекф?

Той се просна зад едно парче от корпуса и се отърколи встрани. Дишайки с отворена уста, за да бъде по-тих, той се заслуша.

— В’чув’ек Кент’туун ф?

Гласът резонираше, като че ли идваше от метална кутия… изпод една от по-големите отломки? Някой оцелял? Кой би допуснал?

Том извика:

— Биркех’клеф. В’човек идес’к. В’Тенан’клеф ф? — След това изчака. Когато гласът от мрака отговори, Том скочи на крака и се затича.

— Идатесс. В’Тенан’клееф…

Той отново се просна на земята, скривайки се зад друга купчина разнебитен метал. Запълзя на лакти и бързо огледа тази страна на корпуса.

И насочи оръжието си към очите на едно едро влечугоподобно лице, намиращо се само на метър от него. Лицето се намръщи в неясната лунна светлина.

Той бе срещал тенанинец само веднъж и ги бе изучавал в училището на Катренлин една седмица. Съществото бе полупремазано под масивна метална плоскост. Том предположи, че лицето му изразява болка. Ръцете и гърбът на разузнавача бяха счупени при удара.

— В’чувек т’бархит па…

Том се приспособи към диалекта, използван от тенанинеца. Той използваше един вариант на галактически език шест.

— …няма да ви убия, човече, дори да можех. Искам само да ви убедя да поговорите с мен и да ме разсеете за известно време.

Том прибра бластера си и седна с кръстосани крака пред пилота. Щеше да е учтиво да изслуша съществото и да се опита да го избави от мъките му, ако то го помолеше за това.

— Съжалявам, че не мога да ви излекувам — отговори Том на галактически шест. — Въпреки че сте враг, аз никога не съм смятал тенанинците за съвсем зли.

Съществото отново се смръщи от болка. Главата му постоянно се удряше в металния покрив и всеки път то простенваше.

— И ние не смятаме чувек’влех за напълно безперспективни, въпреки че са упорити, диви и непочтителни.

Том се поклони, приемайки като цяло частичния комплимент. После предложи:

— Готов да извърша услугата на унищожение, стига да я желаете.

— Много мило от ваша страна, но това не е нашият начин. Ще чакам, докато болката балансира живота ми. Великите Духове ще ме приемат като храбрец.

Том сведе поглед.

— Нека ви приемат като храбрец.

Тенанинецът задиша накъсано със затворени очи. Ръката на Том премина по колана му. Докосна издутината — съобщителната бомба. Дали още чакат там, на „Стрийкър“?, запита се той. Какво ще реши да направи Крейдейки, ако не получи съобщение от мен? Трябва да разбера какво е станало в битката над Китруп.

— Като разговор и развлечение — предложи той, — дали да не си обменим въпроси?

Тенанинецът отвори очи, изразяващи, изглежда, чувство на благодарност.

— Чудесно. Чудесна идея. Като по-старши ще започна аз. Ще ви задавам прости въпроси, за да не ви измъчвам.

Том сви рамене. Притежаваме Библиотеката от вече почти триста години. Имали сме сложна цивилизация повече от шест хиляди години. И все още никой не вярва, че хората могат да бъдат нещо повече от невежи диваци.

— Защо от Моргран вие не побягнахте към някое по-сигурно убежище? — попита разузнавачът. — Земята не би могла да ви защити, нито онези негодници тимбримите, които ви водят по лоши пътища. Но съюзът на абдикаторите е силен. При нас щяхте да бъдете в безопасност. Защо не дойдохте при нас?

Той изкарваше всичко толкова просто! Де да беше така! Само ако имаше някой наистина могъщ съюз, който не би поискал в замяна повече, отколкото „Стрийкър“ или Земята биха могли да платят. Как да обясни на тенанинеца, че неговите абдикатори са само малко по-приятни от останалите фанатици?

— Наша политика е никога да не се предаваме пред заплахи и опасности — каза Том. — Никога. Нашата история доказва стойността на тази традиция в по-голяма степен, отколкото могат да си представят запознатите с аналите на Библиотеката. Нашето откритие ще бъде предоставено само на Галактическите Институти и то само от нашия Съвет на Земните видове.

При споменаването на откритието на „Стрийкър“ лицето на тенанинеца изрази зле прикрит интерес. Но той изчака своя ред, давайки според етикецията следващия въпрос на Том.

— Тенанинците печелят ли в сражението над нас? — нетърпеливо попита Том. — Видях тандуанци. Кой има надмощие в небето?

През дихателните клапани на пилота просвири въздух.

— Славните се провалиха. Най-многобройни и силни са убийците тандуанци и езичниците зороанци. Атакуваме където и когато можем, но Славните се провалиха. Еретиците ще спечелят плячката.

Беше малко нетактично изказване, след като „част от плячката“ седеше пред него. Том тихо изруга. Какво щеше да прави сега? Някои от тенанинците бяха оцелели, но можеше ли да каже на Крейдейки да продължи според плана, базирайки се само на този факт? Трябваше ли да прибягнат към уловка, която, дори при успех, би им спечелила съюзници, които са твърде слаби, за да им бъдат от полза?

Тенанинецът пак задиша накъсано.

Макар че не бе негов ред, Том зададе следващия си въпрос.

— Студено ли ви е? Ще преместя моя огън тук. Освен това трябва да свърша известна работа, докато разговаряме. Простете на по-младшия патрон, ако с нещо ви обижда.

Тенанинецът го погледна с виолетовите си котешки очи.

— Учтиво казано. Знаехме, че вие, хората, не притежавате никакви маниери. А може би просто не сте научени, но поне сте добронамерени… — Разузнавачът хъхреше и издухваше песъчинки от дихателните си клапани, докато Том бързо пренасяше лагера си. Край блещукащия огън тенанинецът въздъхна. — Подходящо е, че попаднал в капан и умиращ в един примитивен свят, аз ще бъда стоплен от уменията и сръчностите за правене на огън на един хищник. Ще ви помоля да разкажете на едно обречено на смърт същество за вашето откритие. Без тайни, просто приказка… приказка за чудото на Великото Завръщане…

Том се върна към спомена, от който все още потръпваше, и започна:

— Представете си кораби, космически кораби — древни, с много пробойни, огромни като луни…

Когато се събуди край топлата жарава от огъня, зората едва просветляваше, хвърляйки дълги неясни сенки по плажа.

Том се чувстваше много по-добре. Стомахът му бе привикнал към постите, а сънят му бе помогнал много. Все още беше слаб, но се усещаше готов да предприеме пътуване към следващото възможно убежище.

Изправи се, отърси се от многоцветния пясък и погледна на север. Да, поклащащата се останка все още беше там. Надежда на хоризонта.

Вляво от него, под масивната отломка от корпуса, Тенанинският разузнавач дишаше леко и бавно умираше. Беше заспал, слушайки приказката на Том за Шалоу Клъстър, за светещите гигантски кораби и за загадъчните символи по тях. Том се съмняваше, че съществото някога отново ще се събуди.

Щеше да се обърне и да вдигне обувките, които бе сплел снощи, когато се намръщи и се втренчи към източния хоризонт, засенчвайки с ръка очите си.

Поне да бе спасил бинокъла!

Присви очи и най-сетне различи линия от сенки, движещи се на фона на просветляващия хоризонт, — няколко фигури с вретеновидни крака и едно по-дребно тромаво същество. Редицата неясни силуети се движеше бавно на север.

Том потрепера. Те се бяха насочили към яйцевидната останка. И ако не реагираше бързо, щяха да го лишат от единствената възможност за оцеляване.

Сега вече можа и да различи, че са тандуанци.