Звездна вълна се надига

64. КРЕЙДЕЙКИ / САХ’ОТ

Крейдейки се взря в холограмата и се съсредоточи. Беше му по-лесно да говори, отколкото да слуша. Можеше да се сеща за думите, по една или две, да ги произнася бавно, нанизвайки ги като перли на огърлица.

— …нервна присадка… възстановена… от Джилиън и Макани… но… но… реч… още… още…

— Още ти убягва — кимна образът на Сах’от. — Но сега вече можеш да използваш различни оръдия на труда и играчки?

Крейдейки се концентрира върху простия въпрос на Сах’от. Можеш-да-използваш… Всяка дума бе ясна, значението й — очевидно. Но в поредица те не означаваха нищо за него. Беше потискащо!

Сах’от премина на тринар.

Крейдейки кимна. Така беше по-добре, въпреки че дори тринарът достигаше до него като чужд език.

Крейдейки сведе поглед. Знаеше, че в тази проста фраза има елементи на първобитен делфински, особено в повторението и високото изсвирване. Беше унизително да имаш здрав, можещ ум и да знаеш, че за външния свят говориш като умствено ограничен.

В същото време той се чудеше дали Сах’от е забелязал следи от езика на сънищата му — гласовете на старите богове.

Слушайки капитана, Сах’от изпита облекчение. Първият им разговор бе започнал добре, но към края вниманието на Крейдейки бе започнало да се отклонява, особено когато Сах’от го бе подложил на поредица езикови текстове.

Сега, след последната операция на Макани той изглеждаше много по-съсредоточен.

Сах’от реши да провери способността на Крейдейки да разбира това, което слуша, разказвайки му за своето откритие. Той внимателно и бавно обясни на тринар за „пеенето“, което бе чул, докато бе свързан с робота в тунела, прокопан от дървото-сонда. Всъщност от изражението на капитана изглеждаше, че той смята пеенето на планетата за най-естественото нещо на света.

— Свържи… свържи ме… моля те… аз… ще… слушам… слушам…

Поласкан, Сах’от одобрително хлопна челюсти. Не че Крейдейки с повредените си нервни центрове щеше да различи нещо друго, освен смущения. На Сах’от му бяха необходими целите проницателност и опит, които притежаваше, за да долови рефрена. С изключение на онзи единствен път, когато гласовете отдолу бяха извикали с явен гняв, звуците бяха почти аморфни.

Той отново потрепера, спомняйки си онзи епизод.

— Добре, Крейдейки — каза той, докато осъществяваше връзката. — Слушай внимателно!

Очите на Крейдейки съсредоточено се притвориха, когато смущенията запращяха и запукаха по линията.

65. ДЖИЛИЪН

— По дяволите! Не можем да я чакаме, за да потеглим. На Хикахи може да са й необходими два дни, за да заобиколи със скифа! Искам дотогава „Стрийкър“ да е на сигурно място в Морския кон.

Изображението на Суеси сви рамене.

— Е, можете да й оставите бележка.

Джилиън разтърка очите си.

— Точно това ще направим. Ще оставим радиостанция на настоящото място на „Стрийкър“, за да останем във връзка с екипа на острова. В нея ще оставя съобщение за Хикахи.

— А Дени и Тошио?

Сега Джилиън сви рамене.

— Надявах се да изпратя скифа за тях и Сах’от… и, може би, за Том. Но при сегашното положение вероятно е по-добре да наредя на Дени и Сах’от да тръгнат към вас с уотърскутера. Не ми е приятно да го правя. Опасно е, но Тошио ми е необходим, за да наблюдава Таката-Джим до последния момент.

Тя не спомена другата причина, поради която искаше Тошио да остане до последно. И двамата знаеха, че ако Том Орли се насочеше обратно, щеше да отиде на острова. И трябваше някой да го изчака.

— Наистина ли ще изоставим Метц и Таката-Джим? — Суеси изглеждаше озадачен.

— И Чарли, очевидно. Той се промъкна на спомагателния кораб. Да, решението е тяхно. Надяват се да се доберат у дома, след като галактяните ни взривят. Може и да са прави. Както и да е, последната дума ще има Хикахи, когато най-после се появи и разбере, че е капитан. — Джилиън поклати глава. — Ифни като че ли се е отклонила от пътя си и ни поставя нови изпитания, а, Ханес?

По-възрастният инженер се усмихна и каза:

— Късметът винаги е изменчив. Затова и Ифни е жена.

— Хм! — Но Джилиън нямаше сили да го удостои с наистина изпепеляващ поглед. На конзолата до холограмата се появи светлинка.

— Това е, Ханес. Машинното отделение е готово. Трябва да прекъсвам. Ще тръгваме.

— Късмет, Джилиън. — Суеси вдигна палец и прекъсна връзката.

Джилиън превключи комуникационните линии и се включи във връзката между „Стрийкър“ и острова.

— Сах’от, тук е Джилиън. Съжалявам, че ви прекъсвам, но би ли съобщил на капитана, че ще тръгваме. — Беше учтиво да съобщи това на Крейдейки. Доскоро „Стрийкър“ бе негов кораб.

— Разззбира се, Джилиън. — Чу се поредица високи, повтарящи се изсвирвания на тринар, подобен на първобитен делфински. Много от тях надхвърляха дори геннозасиления слухов обхват на Джилиън.

— Капитанът иска да наблюдава придвижването отвън — каза Сах’от. — Обещава да не пречи.

Джилиън не виждаше причина да му откаже.

— Добре. Но му кажи първо да се види с Уатасети, да използва батискаф и да бъде внимателен! Няма да можем да отделим никого да го търси, ако се заблуди!

Отново започна поредица високочестотни изсвирвания, които Джилиън почти не разбираше. Крейдейки съобщи, че е разбрал.

— А, освен това, Сах’от — добави Джилиън, — моля те, предай на Тошио да ми се обади веднага щом спомагателният кораб пристигне.

— Слушам!

Джилиън прекъсна връзката и стана, за да се екипира. Трябваше да се занимава с толкова много неща едновременно!

Чудя се дали постъпих правилно, позволявайки на Чарлз Дарт да се измъкне, помисли си тя. Какво ще правя, ако той или Таката-Джим постъпят по начин, който не очаквам?

Малка светлинка се появи на комуникационния й пулт. Нис все още искаше да разговаря с нея. Светлината не показваше, че е спешно. Джилиън реши да го пренебрегне, докато бързаше към мостика, за да наблюдава придвижването.

66. АКИ

С болящи го мускули, Аки бавно изплува от пещерата, в която си бе почивал до зазоряване.

Няколко пъти дълбоко си пое дъх и се гмурна, разпилявайки ято от яркооцветени рибоподобни същества в отблясъците на утринната светлина. Без да се замисли, той се хвърли през ятото и сграбчи една едра риба, наслаждавайки се с челюстите си на отчаяните й усилия да се измъкне. Но металният вкус нагарчаше. Той пусна съществото, плюейки.

Червени облаци разпръсваха розово сияние на изток, когато той отново се изкачи на повърхността. Гладът клокочеше в стомасите му. Чудеше се дали звукът е достатъчно силен, за да бъде доловен от неговия преследвач.

Не е честно! Когато Кта-Джон ме открие, той поне ще се сдобие с нещо за ядене!

Аки се отърси. Каква нелепа мисъл!

— Излагаш се юнга — каза си той. — К’та-Джон не е канибал. Той е… е…

Е какво? Аки си спомни последното усилие вчера по залез, когато някак беше успял да се добере до веригата метални възвишения само на метри пред преследвача си. Гонитбата сред малките островчета беше бъркотия от мехурчета, прибои и ловни викове. Часове наред, след като най-сетне бе намерил укритие, той чуваше резките сонарни писъци, които доказваха, че К’та-Джон не се е отдалечил.

Мисълта за гиганта накара Аки да потрепери. Що за създание бе той? Причината не беше само в иранионалността на тази смъртоносна гонитба; имаше и нещо друго, нещо в начина, по който ловуваше К’та-Джон. Звуковите му импулси съдържаха някаква злоба, която караше Аки да изпитва желание да се свие на топка.

Разбира се, отчасти на гените на вида Стенос може би се дължаха неговите размери и гнева му. Но у К’та-Джон имаше и нещо друго. Нещо много по-различно трябва да бе заложено в генетичния му код. Нещо ужасяващо. Нещо, с което Аки, израснал на Калафия, никога не се бе сблъсквал.

Той доплува до хребета на една коралова могила и подаде уста над северния му край. Чуваха се само естествените звуци на китрупския океан.

Подскочи на опашка и огледа околността визуално. На запад ли да тръгне или на север? Към Хикахи или към Тошио?

По-добре на север. Тази верига от острови може би стигаше и до онзи, на който се намираше лагерът. И можеше да осигури прикритие.

Той се стрелна през четвърткилометровата пролука до следващия остров, след което се ослуша. Нямаше промяна. Дишайки малко по-тежко, той прекоси следващия канал, след това по-следваща, плувайки бързо, ослушвайки се и възобновявайки предпазливото си придвижване.

Чу странно, сложно цвърчене вдясно от себе си. Остана неподвижен, докато не осъзна, че това не можеше да е К’та-Джон. Отклони се леко, за да погледне.

Това беше подводен ловен строй от балоноподобни същества с уголемени въздушни мехури и живи сини лица. Те влачеха груби съоръжения и мрежи, пълни с тресяща се плячка. С изключение на няколко холограми, изпратени от Дени Зудман и Сах’от, това бе първият поглед на Аки към туземците на Китруп, кикуите. Той ги гледаше очарован, след което заплува към тях. Бе мислил, че е още твърде далеч от Тошио, но ако тази група беше същата…

Веднага щом го съзряха, ловците запищяха в паника. Хвърляйки мрежите си, те се закатериха по покрития с водорасли бряг на близкия остров. Аки осъзна, че трябва да се е натъкнал на друго племе, което никога преди не бе виждало делфин.

Все пак дори това, че ги видя, беше нещо. Той проследи как и последният изчезва от погледа му. След това отново пое на север.

Но когато отмина северния бряг на следващия остров, над него прелетя остър звуков сигнал.

Аки се разтрепера. Как?! Дали К’та-Джон не бе предугадил логиката му за островната верига? Или някакъв демоничен инстинкт му бе подсказал къде да търси жертвата си?

Странният крясък отново премина над него. През нощта бе мутирал още повече в режещ глух вик, който накара Аки да потрепери.

Викът прозвуча отново, този път по-близо, и Аки разбра, че няма да може да се скрие. Този вик щеше да го открие във всяка пукнатина или теснина, докато не го обземеше паника. Трябваше да побегне, докато все още контролираше разсъдъка си!

67. КИПИРУ

Боят започна в сумрака преди зазоряване.

Няколко часа преди това Кипиру забеляза, че уотърскутерът на неговия преследвач работи с пълна мощност. Моторът ревеше, но не се повреждаше. Кипиру форсира и своя, но вече беше твърде късно. Малко след това той чу свистенето на насочено към него торпедо. Изви наляво и надолу, хвърляйки баласта си.

Торпедото премина край него и изчезна в тъмнината. Силен писък на разочарование и възмущение отекна сред подводните възвишения. Кипиру вече бе свикнал да чува мръсотии на първобитен език от своя преследвач.

Вече почти беше достигнал веригата от метални възвишения, зад които бяха изчезнали двата гонещи се делфина преди няколко часа. Докато се приближаваше, Кипиру бе чул далечните ловни викове и бе изтръпнал от една мъчителна асоциация, в която все още не искаше да повярва. Тя го караше да се страхува още по-силно за Аки.

Сега Кипиру имаше свои проблеми. Той пожела късмет на Аки, докато се отървеше от идиота, който гонеше него самия.

Над него просветляваше. Кипиру спусна уотърскутера си зад един неравен хребет, след което намали двигателя и зачака.

Моки изруга, когато малкото торпедо пропусна целта си.

Той залюля челюст наляво и надясно. Бе зарязал сензорите на уотърскутера и го управляваше само ръчно.

Къде е умникът! Нека се появи, за да свърша с него!

Моки беше изморен, отпаднал и безкрайно отегчен. Никога не бе допускал, че да бъдеш Велик Водач може да се окаже толкова досадно. Искаше силният, водещ почти до оргазъм гняв да се върне. Опита се отново да възобнови желанието си за кръв, но продължаваше да мисли за избиването на риби, а не на делфини.

Само ако можеше да повтори яростта, която бе чул в ловния вик на К’та-Джон! Моки вече не мразеше внушаващия страх гигант. Бе започнал да го смята за дух, за създание с чисто демонична природа. Той щеше да убие този умник Турсиопс и да поднесе главата му на К’та-Джон като доказателство за достойнствата си да стане негов ученик. След това Моки също щеше да се превърне в стихия, в ужас, на който никой не би дръзнал да се противопостави.

Моки подкара машината в кръг, придържайки се близо до дъното, за да използва преимуществото на звуковите сенки. Турсиопсът бе завил вляво с висока скорост. Завоят му трябваше да бъде по-широк от този на Моки, следователно Моки само трябваше да го преследва по правилната хорда.

Той бе стоял на стража, когато бе започнало това преследване, така че уостърскутерът му разполагаше с торпеда. Сигурен беше, че умникът няма такива. Той изсвири в предусещане на края на това отегчително преследване.

Звук! Извърна се толкова рязко, че удари носа си в пластмасовия въздушен резервоар. Насочи уотърскутера напред, подготвяйки ново торпедо. То вече щеше да довърши врага му.

Отвесен процеп се разширяваше в голям подводен каньон. Моки увеличи баласта си и се спусна, придържайки се към стената. Намали и спря.

Минутите се нижеха и звукът от приглушени двигатели вляво от него ставаше все по-силен. Приближаващият се уотърскутер се движеше близо до скалите на още по-голяма дълбочина.

Изведнъж се оказа под него! Моки реши да не стреля веднага. Беше прекалено лесно! Нека умникът усети как смъртта се стоварва върху него в гръб, твърде близка, за да бъде избегната. Нека се погърчи в паника, преди торпедото на Моки да разкъса тялото му на парчета!

Батискафът му изръмжа и се хвърли в преследване. Жертвата му не можеше да се отклони навреме! Моки радостно заграчи:

Прекъсна напева си. Защо умникът не бягаше?

Той се бе осланял само на звука. Едва сега погледна желаната си жертва.

Другият уотърскутер бе празен! Той се носеше бавно, неуправляван. Но тогава къде…?

Гласът беше над него! Моки извика, опитвайки се едновременно да обърне уотърскутера и да изстреля торпедото. Двигателите изреваха отчаяно и спряха. Нервната му присадка се повреди точно когато съзря един гладък сив Турсиопс на два метра над себе си, със сияещи от идващата отгоре светлина бели зъби.

Моки изпищя, когато бластерът на пилота избухна със синкав лазерен отблясък.

68. ТОМ ОРЛИ

Откъде се бяха появили всички те?

Том Орли се скри зад ниска купчина от водорасли и огледа разнообразните извънземни отряди, очертани на хоризонта. Преброи поне три групи, които се движеха от различни страни към подобната на яйчена черупка развалина.

На около миля зад него вулканът все още ръмжеше. Той бе напуснал катастрофиралия тенанински разузнавателен кораб призори, оставяйки паничка с ценна прясна вода под устата на умиращия пилот, за в случай, че се събудеше.

Бе тръгнал скоро след като бе забелязал отряда на Танду, изпробвайки новоизплетените си „водораслови обувки“ върху неравната хлъзгава повърхност. Плоските, прилични на снегоходки приспособления му помагаха предпазливо да върви по килима от лиани.

В началото се движеше по-бързо от другите. Но скоро тандуанците възприеха нова техника на придвижване. Спряха да се мотаят из блатото и поеха с бърз ход. Том остана снишен и изпълнен с безпокойство относно онова, което щеше да се случи, ако го забележеха.

А сега се бяха появили и други отряди, един от югозапад, а друг — от запад. Той още не ги различаваше ясно — просто точки, поклащащи се бавно и трудно на ниския неравен хоризонт. Но откъде, по дяволите, се бяха появили те?

Тандуанците бяха най-близо. Бяха поне осем или девет, приближаващи се в колона. Всяко от съществата извиваше шестте си вретеновидни крака, така че да разпредели тежестта си максимално равномерно. В ръцете си люлееха дълги бляскави инструменти, които можеха да са единствено оръжия. Маршируваха бързо напред.

Том се зачуди каква е новата им тактика. Тогава забеляза, че първият тандуанец не носи оръжие. Вместо това той водеше на каишка едно тромаво, рунтаво същество. Водачът вървеше приведен над подчиненото си създание, сякаш го насърчаваше да изпълнява възложената му задача.

Том рискува да вдигне глава няколко фута над купчината.

— Ха, проклет да съм!

Косматото същество създаваше земя — или поне стабилна повърхност — тесен път пред отряда! Точно пред и от двете страни на тази пътека имаше бледо сияние, където реалността сякаш се бореше срещу необичайната намеса.

Еписиарх! За момент Том забрави за положението, в което се намираше, благодарен за тази рядка гледка.

Докато наблюдаваше, пътят пропадна на едно място. Светлите ивици по краищата му се събраха с шумен скот. Тандуанският воин, който стоеше там, заудря и замаха с ръце и крака, падайки сред водораслите. С борбата си той само разкъса покритието и разшири дупката достатъчно, за да потъне най-накрая като камък в морето.

Сякаш никой от останалите тандуанци не забеляза това. Двамината зад процепа го прескочиха, за да стигнат до временно твърдата „земя“ отвъд. Отрядът, намалял с един, продължаваше напред.

Том разтърси глава. Трябваше да достигне до останките пръв! Не можеше да позволи на тандуанците да го изпреварят.

И все пак, ако направеше нещо, дори само да възобновеше собственото си придвижване, те щяха да го забележат. Не се съмняваше в майсторството им с онези оръжия, които носеха. Нито един човешки воин не оцеляваше, ако подценеше тандуанците.

Том клекна неохотно и развърза връзките на водорасловите си обувки. Захвърли ги и внимателно пропълзя до края на една пролука в килима от увивни растения.

Броеше бавно, чакайки да чуе приближаването на колоната галактяни. На ум репетираше действията си.

Като си пое няколко пъти дълбоко въздух, той свали дихателната маска на лицето си, проверявайки дали прилепва плътно и дали колекторите са чисти. След това извади бластера си от кобура, държейки го с две ръце.

Постави крака върху два здрави корена и провери равновесието си. Басейнът с открита вода бе точно пред него.

Притвори очи.

Телепатията му долови и фиксира мощните психични излъчвания на странния извънземен медиум, намиращ се сега само на около осемдесет метра от него.

— Джилиън… — прошепна Том. След което с едновременно внезапно и плавно движение се изправи и насочи оръжието си напред. Отвори широко очи и стреля.

69. ТОШИО

Въпреки възраженията на Тошио, те бяха използвали и последната енергия на спомагателния кораб, за да го приземят върху острова. Той бе предложил да разшири с взрив пролуката под металното възвишение, но Таката-Джим хладно бе отхвърлил предложението му.

Това означаваше два часа тежък труд за покриването на малкия кораб с растителност за маскировка. Тошио дори не бе сигурен дали това щеше да помогне, ако битката в космоса завършеше и галактяните насочеха цялото си внимание към повърхността на планетата.

Метц и Дарт трябваше да му помагат. Тошио ги бе пратил да секат храсталаци, но установи, че трябва непрекъснато да им казва какво да правят. Дарт бе мрачен и ядосан, че е командван от един юнга, на когото бе заповядвал само преди няколко дни. Той очевидно искаше да отиде при екипировката, която в развълнуваното си състояние бе оставил до дървото-сонда, преди да бъде включен в работния екип. Метц не се противеше, но изгаряше от нетърпение да отиде да поговори с Дени, така че беше разсеян и повече от безполезен.

В края на краищата Тошио ги отпрати и двамата, и довърши работата сам.

Най-сетне корабът бе замаскиран. Той се свлече на земята и се облегна на дънера на едно дърво.

По дяволите Таката-Джим! Тошио и Дени трябваше да се погрижат за сигурността на лагера, да докладват откритията си за кикуите на Метц, да се качат на уотърскутерите си и да се махнат оттук! Джилиън очакваше, че ще тръгнат след няколко часа, а още почти нищо не бе свършено.

Като капак на всичко от „Стрийкър“ го бяха предупредили час по-рано, че вероятно може да очаква пристигането и на гратисчия със спомагателния кораб. Джилиън реши да не арестуват Чарли за нарушаване на заповеди, въпреки че той май бе откраднал екипировка от поне дузина лаборатории. Тошио бе доволен, че му бе спестено поне това бреме. А и наоколо нямаше нищо подходящо за затвор.

Вляво от Тошио растителността изшумоля. Серия механични изжужавания акомпанираше на звука от падаща растителност. След малко четири ходещи машини — „паяци“ — изскочиха от храсталака и навлязоха в неговото малко сечище. По един делфин Стенос лежеше в плувната кабина на всеки от бронираните механизми и направляваше четирите им високи крака чрез нервната си присадка. Тошио се изправи, докато те приближаваха.

Таката-Джим мина покрай него мълчаливо и го изгледа хладно. Другите три паяка го последваха, като минаха през сечището и изчезнаха отново в гората. Стеносите разговаряха помежду си на гърлен тринар.

Тошио се втренчи след тях. Разбра, че дори е затаил дъх.

— Не съм сигурен за Таката-Джим, но онези делфини с него са по-ненормални и от хищните риби на Атласт — каза си той на глас, клатейки глава. Беше срещал няколко така наречени Стеноси на Калафия. Някои бяха показали странности — както положителни, така и отрицателни, като Сах’от например. Но никой от тях нямаше толкова безумен поглед, колкото спътниците на бившия помощник-капитан.

Звукът от процесията отшумя. Тошио се изправи на крака.

Чудеше се защо Джилиън въобще бе пуснала Таката-Джим. Защо просто не го бе хвърлила заедно с последователите му в ареста и не бе приключила С това?!

Всъщност беше добра идея да се остави един екип със спомагателния кораб, който да се опита да се промъкне към Земята, ако „Стрийкър“ загинеше при опита си за бягство. Джилиън вероятно не бе могла да отдели никой от доверените членове на екипажа. Но…

Той пое към селището на кикуите, размишлявайки по пътя.

Разбира се, спомагателният кораб беше прегледан основно. Таката-Джим не можеше да се свърже с галактяните, дори и да искаше. А Тошио не виждаше причина, поради която да иска.

Но ако имаше такава? И ако намереше начин?

Тошио за малко не се блъсна в едно дърво — дотолкова се бе съсредоточил в размишленията си. Вдигна поглед и коригира пътя си.

„Просто трябва да се уверя — реши той. — Довечера ще проверя дали той може да причини неприятности.“

Довечера.

Възрастните на племето бяха насядали в кръг на една полянка в центъра на селището. Игнасио Метц и Дени Зудман седяха в единия край. Точно срещу тях бе приклекнала Майката на Гнездото. Нейните ярки зелено-червени дихателни торбички дишаха шумно. Старейшините от двете й страни се издигаха и спадаха като верига весело оцветени балони сред процеждащата се в гората слънчева светлина.

Тошио спря в края на полянката. Слънцето се промъкваше през дърветата, разкривайки това съвещание на различни раси.

Майката на Гнездото на Кикуи цвърчеше, размахвайки лапите си нагоре-надолу по един странен начин, който по думите на Дени изразяваше радост. Ако най-възрастната женска беше ядосана, жестовете й щяха да бъдат кръстосани. Беше удивително прост модел за изразяване. Останалите от племето повтаряха нейните звуци, изпреварвайки я понякога с надигащи се и заглъхващи възгласи на съгласие.

Игнасио Метц кимаше развълнувано, притискайки с ръка слушалката, в която чуваше компютърния превод. Когато възгласите позатихнаха, той изрече няколко думи в микрофона. От високоговорителя на компютъра се изля поток от високочестотни, повтарящи се писукания.

Лицето на Дени показваше облекчение. Тя се бе опасявала от първата среща на специалиста по ъплифт с кикуите. Но очевидно Метц не бе провалил дългите й и предпазливи преговори с аборигените. Съвещанието изглежда отиваше към край, удовлетворяващ и двете страни.

Дени забеляза Тошио и ослепително му се усмихна. Стана и напусна кръга без церемониалности. Забърза към мястото, където стоеше той.

— Как върви? — попита Тошио.

— Великолепно! Излиза, че гой е прочел всяка дума, която съм изпратила на кораба! Разбира стадния им протокол, физическите им белези за пол и възраст и смята, че моят поведенчески анализ е образцов! Образцов!

Тошио се усмихна, споделяйки радостта й.

— Спомена, че ще ме предложи за член на Центъра по Ъплифт! Представяш ли си? — Дени непрестанно подскачаше от вълнение.

— А договорът?

— О, те са готови по всяко време. Ако Хикахи дойде със скифа, ние ще вземем дузина кикуи с нас на „Стрийкър“. Иначе неколцина ще тръгнат с Метц в спомагателния кораб. Всичко е уредено.

Тошио погледна към веселите туземци и се опита да не издаде опасенията си. Разбира се, това беше от полза за кикуите като вид. Те щяха да живеят по-добре под патронажа на Човечеството, отколкото под този на почти всяка друга овладяла звездите раса. А земните генетици трябваше да изучат живи екземпляри, преди да подадеха какъвто и да е иск за осиновяване.

Щеше да бъде направено всичко възможно, за да се запази здравето на първата група аборигени. Половината от работата на Дени се състоеше в изучаване на телесните им изисквания и нужди. Но все още нищо не гарантираше оцеляването на първата група. А дори и да оцелееха, Тошио се съмняваше, че те знаеха какви странни неща ще ги връхлетят.

„Те все още не са разумни същества, — припомни си той. — Според Галактическия закон, все още са животни. И, за разлика от всеки друг в Петте Галактики, ние поне се опитваме да обясним на ограничените им мозъци и да поискаме разрешение.“

Но той си спомни и една бурна нощ с проливен дъжд и ярки светкавици, когато малките земноводни се бяха скупчили около него и един ранен делфин, който беше негов приятел, давайки им топлина и сила с компанията си.

Обърна се с гръб към окъпаната от слънцето полянка.

— Тогава вече нищо ли не те задържа тук? — попита той Дени.

Тя поклати глава.

— Е, бих искала да остана още малко, разбира се. Сега, когато приключих с кикуите, мога наистина да се заловя с проблема за металните възвишения. Затова и бях толкова кисела преди няколко дни. Освен уморена, бях и раздразнена от опитите си да реша две първостепенни задачи. Но сега сме на крачка по-близо до решаването на проблема. Между впрочем, знаеш ли, сърцевината на металното възвишение е още жива! Тя е…

Тошио трябваше да я прекъсне, да спре потока от думи.

— Дени! Моля те, спри за минутка! Отговори ми на въпроса. Готова ли си да тръгнеш сега?

Дени премигна. Намръщена, тя смени темата.

— „Стрийкър“ ли? Нещо се е объркало, така ли?

— Те са тръгнали преди няколко часа. Искам да събереш всичките си бележки и мостри и да ги натовариш на уотърскутера си. Ти и Сах’от тръгвате утре сутринта.

Тя го погледна, бавно поглъщайки думите му.

— Искаш да кажеш ти, аз и Сах’от, нали?

— Не. Аз ще остана още малко. Трябва.

— Но защо?

— Виж, Дени, не мога да говоря за това сега. Просто направи както ти казах, моля те.

Когато той се обърна да тръгне към дървото-сонда, тя го сграбчи за ръката.

— Но нали щяхме да тръгнем заедно! Ако ти имаш работа тук, то аз ще те изчакам!

Той тръгна, без да отговори. Не знаеше какво да каже. Беше страшно тъпо, че бе спечелил най-сетне уважението и симпатиите й, а само след няколко часа трябваше да я загуби.

Ако това означава да си голям, аз не се нуждая от него, помисли си той. Гадно е.

Като се приближиха към басейна, до тях достигнаха звуци от шумен спор. Тошио забърза. Дени подтичваше до него, докато не изскочиха от гората.

Чарлз Дарт крещеше и стискаше един тънък цилиндър, хванат в другия край от един от манипулаторите на паяка на Таката-Джим. Чарли се съпротивляваше на дърпането на машината. Таката-Джим се усмихваше с отворена челюст.

Схватката продължи няколко секунди, след което мускулите на неошимпанзето не издържаха и цилиндърът се изхлузи от ръцете му. Той падна по гръб в прахта и едва не се изтърколи в басейна. Скочи отново и даде воля на гнева си.

Тошио видя трите други паяка да маршируват към спомагателния кораб. Всеки от тях носеше по един от тънките цилиндри. Тошио спря и огледа внимателно този, който държеше Таката-Джим. Очите му се разшириха.

— Вече няма опасност — каза му Таката-Джим. В гласа му се долавяше равнодушие. — Конфискувам тези. Ще бъдат в безопасност на борда на моя кораб и не ще причинят вреда.

— Те са мои, мръсен крадец! — Чарлз Дарт яростно подскочи, размахвайки ръце. — Престъпник! Мислиш, че не зная, че ти се опита да убиеш Крейдейки? Всички знаем, че си ти! Ти повреди шамандурите, за да прикриеш доказателството! А сега отмъкваш инструментите ми!

— Които ти без съмнение си откраднал от оръжейния склад на „Стрийкър“. Или предпочиташ да се свържем с доктор Баскин за потвърждение, че наиссстина са твои?

Дарт изръмжа и оголи зъбите си. После се извърна с гръб към неоделфина и седна на земята пред един току-що разопакован на брега на басейна сложен подводен робот-сонда.

Паякът на Таката-Джим започна да се отдалечава, но делфинът забеляза, че Тошио го гледа. За миг хладната резервираност на Таката-Джим се пропука под яростния поглед на младежа. Той отмести погледа си, но после отново го върна към Тошио и каза:

— Не вярвай на всичко, к-което чуеш, момче-човек. Много направих и ще продължавам да правя и съм убеден, че съм прав. Но не аззз навредих на Крейдейки.

— Ти ли унищожи шамандурите? — Тошио усещаше Дени близо зад себе си, втренчена в едрия делфин.

— Да. Но не аз зззаложих капана. Като крал Хенри и Бекет-т, аз само го открих после. Кажи това на Земята, ако по някаква странна случайност успееш да се спасиш, а аз не. Друг бе инициаторът.

— Тогава кой? — Тошио сви юмруци.

От носовата дупка на Таката-Джим излезе дълга въздишка.

— Нашият доктор Метц е изкопчил от Съвета работни места за някои, които не би трябвало да участват в тази експедиция. Той е бил нетърпелив. Някои от неговите Стеноси имат… необичайни родословни дървета.

— Стеносите…

— Някои Стеноси! Аз не съм сред експериментите на Метц! Аз съм офицер на космически кораб. Заслужил съм мястото си! — Гласът на делфина беше предизвикателен. — Когато напрежението достигна връхната си точка, някои от тях се обърнаха към мен. Мислех, че мога да ги контролирам. Но имаше един, с който дори аз не можех да се справя. Кажи им ако се върнеш у дома, Тошио Ивашика. Кажи им там, на Земята, че е възможно да превърнеш един делфин в чудовище. Трябва да бъдат предупредени.

Таката-Джим го изгледа настойчиво, след което обърна паяка и последва екипажа си към спомагателния кораб.

— Той е лъжец! — прошепна Дени след отдалечаването му. — Говори много логично и умно, но треперя, когато го слушам!

Тошио гледаше как паякът изчезва по пътеката.

— Не — каза той. — Той е амбициозен и може би също е луд. Освен това вероятно е и предател. Но мисля, че всичко, което каза, определено е истина. Може би от гордост сега се придържа към повърхностна искреност. — Той се обърна, клатейки глава. — Но това не го прави по-малко опасен.

Тошио се приближи към Чарлз Дарт, който го погледна с приятелска усмивка. Младежът приклекна близо до шимпанзето-планетолог.

— Доктор Дарт, колко големи бяха те?

— Кои те, Тошио? Хей! Виждал ли си новия робот? Страхотен е. Може да се спусне до основата на дънера на дървото-сонда и после да проникне странично в онези големи тунели от магма, които открихме…

— Колко големи бяха те, Чарли? — настоя Тошио. Беше напрегнат и готов да удуши шимпанзето. — Отговори ми!

Дарт го погледна кратко, виновно, после сведе очи.

— По около един килотон всяка — въздъхна той. — Почти недостатъчни, за да предизвикат големи размествания в слоевете на планетата. — Той отново погледна нагоре с големи невинни кафяви очи. — Те наистина бяха само едни малки атомни бомбички, честно!

70. ХИКАХИ

Нуждата да се движи тихо поддържаше скоростта й малко по-висока от тази на уотърскутер. Беше изнервящо.

Лишена от връзка с когото и да е за повече от ден, Хикахи изучаваше пейзажа около себе си, за да избегне мислите за Крейдейки и „Стрийкър“. Рано или късно щеше да разбере какво се е случило. А дотогава притесненията само щяха да я изморяват.

Утринната светлина се процеждаше до дъното на каньона, докато тя се движеше на изток и после на север. Покривки от виещи се водорасли се носеха над нея, а риби с медни гърбове се стрелваха за кратко край скифа, докато той не ги оставеше назад.

Веднъж тя забеляза нещо дълго и змиеподобно, което бързо се шмугна в морска пещера при приближаването й. Нямаше време да спира и да го проучва, но засне морското чудовище, минавайки край него.

Какво ще правя, ако намеря „Стрийкър“ унищожен? Ще се върна при тенанинската развалина незабавно. Там се нуждаят от мен. Но тогава аз ще съм капитан. А криенето на дъното на океана не е дълготрайно решение. Не в този смъртоносен свят.

Мога ли да преговарям за предаването ни?

Ако се стигнеше дотам, тя нямаше да позволи Галактяните да я хванат жива. Тя беше една от малцината, която с точните си бележки можеше да намери верния обратен курс към изоставената флотилия.

Може би трябва да изпратя екипажа в безопасност и тогава да се опитам да се измъкна със скифа, размишляваше тя. Не че скифът би могъл да стигне до Земята, дори и ако преодолее блокадата на Галактяните. Но някой трябва да се опита да съобщи на Земята. Може би ще се намери начин фанатиците да бъдат наказани… поведението им да им струва толкова скъпо, че да се замислят, преди повторно да заплашват Земляни.

Хикахи знаеше, че мечтае. След няколко хиляди години хората и техните подопечни раси може би щяха да имат такава сила, може би.

Тя се заслуша. Някакъв звук…

Увеличи обхвата на корабните хидрофони. Филтрите им премахнаха страничните шумове като ръмженето на двигателите или на прибоя. Тя чу далечни убягващи звуци на океански същества.

— Компютър! Провери за наличие на китообразни!

Звукът се промени. Морето стана тихо. И все пак имаше следа от нещо.

— Увеличи обхвата! — Шумът се усили. Освен съскането на смущенията тя долови далечните, но ясно различими викове на плуващи делфини! Това бяха отчаяните звуци на битка.

Дали долавяше отзвуците на сражаващи се, оцелели от някакво нещастие? Как да постъпи? Искаше да се втурне на помощ на уплашените делфини. Но кой ги преследваше?

— Машинни звуци! — нареди тя. Но детекторът светна червено, което показваше, че в обхвата му няма такива. Значи делфините бяха без уотърскутери.

Ако опиташе да им помогне, рискуваше единствената надежда на екипажа в Морския кон. Не трябваше ли да заобиколи гонещите се и да побърза към „Стрийкър“ според плана? Изборът беше мъчителен.

Хикахи намали още скоростта си, за да се придвижи още по-тихо, и насочи скифа на север, към далечните викове.

71. ЧАРЛЗ ДАРТ

Той изчака всички да се отдалечат, преди да отвинти задния капак на новия робот и да провери съдържанието под него.

Да, тя все още беше тук. Укрита на сигурно място.

Е, добре, помисли си той. Бях се надявал да повторя експеримента. Но една бомба трябва да е достатъчна.

72. „СТРИЙКЪР“

Джилиън затвори дневника си и сложи отпечатък от палеца си на защищаващата файла система за самоунищожение. После стана и изключи светлината.

При излизането си от лабораторията тя мина край старинния труп, който бяха взели на такава цена от Шалоу Клъстър. Хърби просто лежеше там, усмихвайки се на светлината на един малък прожектор. Една древна загадка. Една мистерия.

И причинител на неприятности.

Очукан, с белези от сраженията, „Стрийкър“ бавно се движеше по дъното на подводната долина. Моторите му работеха леко, с подтисната мощност. Тъмна разпенена мъгла се вдигаше под него, там, където двигателите му разбутваха наносите.

Ръбестият цилиндър се плъзгаше над мрачни каньони и пропасти, край стените на подводни възвишения и долини. Малки уотърскутери се движеха около него, направлявайки кораба чрез сонари.

Крейдейки отново наблюдаваше своя „Стрийкър“ в движение. Той слушаше кратките доклади на разузнавачите и караула и отговорите на екипажа на мостика. Не разбираше съобщенията в детайли; сложният технически жаргон надвишаваше възможностите му. Но подразбираше положението; екипажът държеше нещата в своите ръце.

„Стрийкър“ не можеше в действителност да блести в неясната синкава светлина на петдесет метра под него, но Крейдейки можеше да го чува — собственият му сонар цъкаше в акомпанимент, докато той се наслаждаваше на глухото боботене на корабните двигатели и си представяше, че отново може да полети с него.

:Никога Вече Крейдейки: Ти Никога Вече Няма Да Летиш С Него:

Привидението, К-К-Кп-Крий, постепенно се материализираше край него, като призрачна фигура от сребристи и звукови сенки. Присъствието на бога не изненада и дори не смути Крейдейки. Беше очаквал появяването му. Богът плуваше мързеливо, като без усилие поддържаше скорост като тази на уотърскутера.

:Ти Побягна От Нас: И Все Пак Сега Целенасочено Ме Извая От Песен: Заради Старите Гласове Които Чу Ли?: Гласовете Отдолу?:

:Да:

Крейдейки мислеше не на тринар или англически, а на новия език, който изучаваше.

:В този свят има някакъв древен гняв: Чух неговата песен:

Огромното чело на въображаемия бог грееше със звездна светлина. Малката му уста се отвори. Зъбите му проблеснаха.

: И Какво Смяташ Да Правиш?:

Крейдейки долови, че той вече знае отговора.

: Да Изпълня Дълга си: — отговори той на собствения език на бога. — : Какво Друго Бих Могъл Да Правя?:

От дълбините на Сънищата на Кита богът въздъхна одобрително.

Крейдейки засили обхвата на хидрофоните си. Далеч напред се чуваха развълнувани отзвуци — радостни викове за поздрав.

Той погледна екрана на радара на уотърскутера си. В далечния му край имаше малка група точки, които се приближаваха. Те се присъединиха към точките, които бяха разузнавачите на „Стрийкър“. Първата трупа сигурно беше отрядът на Тишуут от Морския кон.

Като се увери, че наблизо няма никой, който да го види, той кривна с уотърскутера си в един малък страничен каньон. Скри се в скалните сенки и изключи двигателя си. След това зачака, наблюдавайки как „Стрийкър“ минава под неговото скривалище и изчезва заедно с последните от ескорта зад един завой в обширната долина.

— Сбогом… — Той се съсредоточи върху англическите думи. — Сбогом… и… успех…

Когато вече беше безопасно, той включи мотора на уотърскутера си и се измъкна от малката ниша. Обърна и се насочи на север към мястото, което бяха напуснали преди двадесетина часа.

: Можеш Да Дойдеш С Мен Ако Искаш: — каза той на бога — отчасти въображаем, отчасти нещо друго. Призрачната фигура отговори с не-думи, създадени от собствените сонарни звуци на Крейдейки.

: Ще Те Придружа: Не Бих го Пропуснал дори за Песента на света.