61 часа

30

Питърсън непрекъснато поглеждаше часовника си. Ричър отчиташе времето наум. Седем вечерта. Седем и пет. Седем и десет. Седем и четвърт. Улицата беше все така безлюдна. Никаква промяна в гледката от навеса на верандата. Сняг, лед, вятър, колата на Питърсън, патрулката, бдителният полицай в нея. Питърсън измъкна пистолета си от кобура, провери пълнителя и го пъхна обратно. Револверът на Ричър беше в джоба на панталоните му. Не беше нужно да го проверява. Усещаше тежестта му.

Питърсън пристъпи към прозореца. Ричър седна на стола на Джанет Солтър. Продължаваше да мисли за пистата, за каменната постройка и за дървените къщи.

Най-вече за първата от тях.

— Ким има ли сестра? — попита той.

— Не — поклати глава Питърсън.

— Племенница, братовчедка?

— Няма племенници. Няколко братовчеди. Защо питаш?

— Сетих се за онова момиче в дървената къща. Изглеждаше ми познато. В първия момент си помислих, че съм я виждал някъде. Което е невъзможно. Но продължавам да се питам. Или е типична представителка на тукашните жени, или прилича на някоя, която съм виждал.

— Тук нямаме характерен местен тип жени.

— Мислиш ли? Ти и Холанд си приличате като близнаци.

— Той е по-стар от мен.

— Независимо от това.

— Може би малко си приличаме. Но нямаме характерен местен тип.

— В такъв случай момичето прилича на някоя, която съм виждал. Още първата вечер. Но Ким беше единствената жена, която видях въпросната вечер.

— А бабичките в автобуса?

— Няма прилика.

— Сервитьорката в ресторанта?

— Не.

— Ким няма сестри. Нито племенници. А доколкото си спомням, братовчедите й са от мъжки пол.

— Ясно — кимна Ричър.

— Може би си видял мъж. Братята и сестрите си приличат. Сестрата на Лоуъл например му е одрала кожата. Помниш ли го? Полицая, когото срещна?

— Горката му сестра — промърмори Ричър.

— Всъщност как изглеждаше тайнственото момиче?

— Висока, слаба и руса.

— Тук всички сме високи, слаби и руси.

— Точно това исках да кажа.

— Но се различаваме.

— Само ако човек се концентрира — рече Ричър.

Питърсън се усмихна и отново се обърна към прозореца. Ричър се присъедини към него. Седем и двайсет. Всичко беше спокойно.

Далеч на югоизток Сюзан Търнър отново вдигна телефона. Нейният човек във Военновъздушните сили отговори на първото позвъняване. Каза, че тъкмо се канел да й се обади. Имал новини. Току-що беше получил въпросните документи.

— Какво има там долу? — попита Сюзан.

Той й обясни.

— Много е общо. Няма ли начин да се добереш до повече подробности?

— Ти каза, че въпросът е неофициален.

— И наистина е такъв.

— Звучиш така, сякаш от него зависи повишението ти.

— Опитвам се да помогна на един човек, това е всичко. Но общите приказки не ми вършат работа.

— На кого се опитваш да помогнеш?

Сюзан Търнър забави отговора си.

— На един приятел.

— Добър приятел?

— Все още не знам.

— А колко добър искаш да бъде?

— Толкова, че да си заслужава още малко проучвания.

— Добре, ще ги имаш — каза нейният човек. — Ще ти се обадя.

В седем и половина Джанет Солтър се раздвижи. Ричър чу стъпките й в коридора. Полицайката в антрето похвали добрата вечеря, а домакинята й благодари и влезе в гостната. Ричър искаше да я прибере в мазето, но реши да изчака включването на сирените. Тогава тя със сигурност щеше да го послуша.

— Какво ще се случи? — попита тя.

— Защо мислите, че ще се случи нещо? — отвърна с въпрос Питърсън.

— Защото сте тук, а не у дома при жена си и децата си, мистър Питърсън. И защото мистър Ричър е по-мълчалив от обикновено.

— Нищо няма да се случи — рече Питърсън.

— Вечерната проверка в затвора започва в осем — обади се Ричър. — Смятаме, че един затворник ще липсва и те ще натиснат паникбутона.

— В осем?

— Може би минута по-късно.

— Бягство?

— Според нас вече се е случило — отвърна Питърсън. — Но те ще го открият едва след преброяването.

— Разбирам.

— Затова нямам намерение да си тръгвам — добави полицаят.

— Благодаря за загрижеността, но мисля, че ще ви накарам да си вървите. Вие сте следващият началник на полицията и трябва да бъдете съхранен за благото на града.

— Това е лудост!

— Не, така се вземат правилните решения. Човек трябва да знае кога да се изключи от уравнението.

— Не мога да го направя.

— Сделката си е сделка, дори и ако началник Холанд не изпълни обещанията, които ми даде.

— Няма да си тръгна.

— Напротив, ще си тръгнете.

Щабът на Военновъздушните сили за сигурност се намираше на територията на военновъздушната база „Лакланд“ в Тексас. Но при тях нямаше еквивалент на елитната 110-а част към Военната полиция на Сухопътните сили. Най-близо до нея се оказа програмата „Финикс-Рейвън“, в рамките на която действаха няколко специализирани екипа. Командирът на един от тях току-що бе приключил разговора си със Сюзан Търнър от Вирджиния малко след като беше разговарял със завеждащия архива на Военновъздушните сили, който се намираше на около хиляда и шестстотин километра от базата.

— Това е всичко, с което разполагам — беше казал завеждащият.

— Много е общо.

— Друго нямам.

— Трябва да има и още нещо.

— Няма.

— Внимателно ли проверихте?

— Колкото и дълго да гледаш празния лист, на него няма да се появят думи.

— Откъде е пристигнала доставката?

— Нима очаквате да проследя някакъв товарен полет отпреди петдесет години?

— А можете ли?

— Съжалявам, майоре. Това е древна история. Все едно да ме попитате какво са закусвали неандерталците преди един милион години.

В осем без десет къщата на Джанет Солтър потъна в тишина. Невидимото напрежение се предаваше от човек на човек. Полицайката в антрето напусна мястото си на първото стъпало и застана зад входната врата. Колежката й в библиотеката зае позиция по-близо до прозореца. Питърсън наблюдаваше улицата, а Джанет Солтър изравняваше с бързи, точни и малко нервни движения на пръстите на дясната си ръка обложките на книгите по лавиците.

Ричър седеше на стола със затворени очи. Нищо не можеше да се случи, преди да завият сирените.

Часовникът шумно тиктакаше.

Осем без пет вечерта.

Оставаха осем часа.