61 часа

6

Питърсън завъртя копчето на радиостанцията. Прозвучаха гласовете на четирима полицаи, които обикаляха западните покрайнини на града в търсене на нарушителите. Резултат все още нямаше и той насочи колата си към непроверените улици. Надясно, наляво, после пак надясно. Под бледите лъчи на луната се виждаха спретнати, подредени в редици къщички със заснежени покриви. Прозорците им излъчваха мека светлина, тротоарите и алеите за автомобили пред тях бяха скрити под дебелото одеяло на снега. Част от улиците бяха почистени от снегорините и отстрани се издигаха високи преспи. Други все още бяха недокоснати, но дебелината на снежната покривка върху тях не беше толкова голяма, колкото в дворовете и по алеите пред къщите. Това доказваше, че днешните валежи са втори или трети за изтеклата седмица. Пътищата вече бяха почиствани и засипвани няколко пъти, в обичайния за зимата ритъм.

— Колко са нарушителите? — попита Ричър.

— Докладвано е за двама — отвърна Питърсън.

— С автомобил?

— Не, пеша.

— И какво правят?

— Просто обикалят.

— Значи трябва да караш по почистените улици. Никой не гази трийсетсантиметров сняг.

Питърсън намали за момент и се замисли. После завъртя волана и навлезе в първата почистена пряка. Снегоринът беше минал на зигзаг по по-широките улици и пресечките им. Платното беше покрито с тънък слой сняг, а отстрани се виждаха високи, все още чисти преспи.

Засякоха нарушителите четири минути по-късно.

Действително бяха двама, изправени рамо до рамо срещу още един човек. Той се оказа началник Холанд. Колата му се виждаше на седем-осем метра по-нататък. „Краун Виктория“ без отличителни знаци. Тъмносиня или черна. Бледата светлина на луната не позволяваше точното определяне на цвета й. Полицейско оборудване, с антени на капака на багажника и изключена синя лампа на покрива. Двигателят работеше, а вратата откъм шофьора зееше отворена. Под двойния ауспух се бяха образували черни локви. Беше ясно, че Холанд бе изскочил навън, за да спре нарушителите.

И двамата бяха бели — високи и яки. С черни ботуши, черни джинси и черни дънкови ризи, черни подплатени жилетки без ръкави и черни ръкавици без пръсти. Връхните им дрехи бяха черни кожени якета, под които се виждаха черни шалове, плътно увити около вратовете. Приличаха на мъртвеца от полицейските фотографии.

Питърсън спря на десетина метра от тях и остана в колата с работещ двигател. Фаровете му осветиха сцената. Нещата не се развиваха добре за Холанд. Той изглеждаше нервен, за разлика от мъжете насреща му, които го бяха притиснали към висока преспа сняг. Лицето му издаваше безпомощност.

Ричър веднага разбра защо.

Кобурът му беше разкопчан и празен, но пистолетът не беше в ръката му. Очите му постоянно се местеха надолу и леко вляво.

Беше хвърлил оръжието си в снега.

Или е било избито от ръката му.

И в двата случая положението му не беше добро.

— Кои са тези? — попита Ричър.

— Нежелани гости — отвърна Питърсън.

— Толкова нежелани, че лично шефът на полицията се е включил в издирването?

— Виждаш това, което виждам и аз.

— Какво ще направиш?

— Положението е деликатно. Вероятно са въоръжени.

— Ти също.

— Не мога да направя Холанд за смях.

— Грешката не е негова. Сигурно са му измръзнали ръцете.

— Току-що е слязъл от колата.

— Не е току-що. Колата работи на място поне от десет минути. Виж локвите под ауспусите.

Питърсън не отговори. И не помръдна.

— Кои са те? — отново попита Ричър.

— Какво те интересува?

— Просто съм любопитен. Тези хора те плашат.

— Така ли мислиш?

— Да. Ако не те плашеха, вече щяха да са на задната седалка, оковани в белезници.

— Те са рокери.

— Не виждам никакви мотоциклети.

— През зимата използват пикапи — поясни Питърсън.

— Незаконно ли е това?

— И са смъркачи.

— Какво е смъркачи?

— Друсат се с кристални метамфетамини.

— Амфетамини?

— Метилирани амфетамини, които стават за пушене. Или по-скоро се вдишват изпаренията им. Използват се стъклени тръбички, счупени електрически крушки или станиол. Нагряваш ги и смъркаш. А после ставаш непредвидим.

— Хората винаги са непредвидими.

— Не като тези.

— Познаваш ли ги?

— Специално тези не, но познавам породата им.

— В града ли живеят?

— На осем километра на запад. Много са. Устроили са си нещо като лагер. По принцип си стоят там, но хората не ги обичат.

— Мъртвецът е бил един от тях — отбеляза Ричър.

— Вероятно — кимна Питърсън.

— Може би търсят приятеля си.

— Или са тръгнали да отмъщават за него.

Питърсън гледаше през предното стъкло, без да помръдва. На десет метра от тях шоуто продължаваше. Началник Холанд видимо трепереше. От студ или от страх.

А може би и от двете.

— Направи нещо — обади се Ричър.

Питърсън не помръдна.

— Интересна стратегия — продължи Ричър. — Май си решил да чакаш, докато се вкочанят от студ.

Питърсън не отговори.

— Проблемът е там, че Холанд ще се вкочани пръв — добави Ричър.

Питърсън продължаваше да мълчи.

— Ако искаш, ще дойда с теб.

— Ти си цивилен.

— Само технически.

— Не си облечен както трябва. Навън е студено.

— Колко време ще ни отнеме?

— Нямаш оръжие.

— За типове като тези не ми трябва оръжие.

— Кристалният метамфетамин е сериозна работа. Падат всички задръжки.

— Значи ще бъдем на равни начала.

— Те не изпитват болка.

— Не им трябва да изпитват болка. Достатъчно е да изпаднат в безсъзнание.

Питърсън замълча.

— Ти тръгваш наляво, а аз надясно — подхвърли Ричър. — Аз ще привлека вниманието им, а ти ще им минеш в гръб.

На десет метра пред тях Холанд каза нещо и двамата направиха крачка напред. Холанд отстъпи, препъна се и тежко седна в снега. Вече със сигурност не можеше да достигне до мястото, където беше хвърлил пистолета си.

Десет и половина вечерта.

— Опасно е да чакаме повече — предупреди Ричър.

Питърсън кимна и отвори вратата.

— Не ги докосвай, не прави нищо — рече той. — В момента все още са невинни граждани.

— С Холанд по задник пред тях?

— Невинни до доказване на противното. Такъв е законът. Наистина не ги пипай.

Питърсън излезе навън. За момент остана зад отворената врата, после я заобиколи и тръгна напред. Ричър го последва крачка по крачка.

Мъжете ги видяха.

Ричър тръгна надясно, а Питърсън наляво. Температурата в колата зад тях беше двайсет градуса над нулата, навън бе минус дванайсет. А може би бе дори още по-студено. Ричър дръпна ципа на якето си, натика ръце дълбоко в джобовете и сгуши врат в яката. Но само след пет крачки започна да трепери. Това не беше обикновен студ, а жесток мраз. Двамата пред тях отстъпиха крачка назад от Холанд. Той се възползва от пространството и се изправи. Питърсън застана до него. Пистолетът му все още беше в кобура. Ричър направи малък кръг и спря на два метра зад нарушителите. Холанд пристъпи напред, наведе се и изрови пистолета си от снега. Почисти го с длан, надникна в цевта и го тикна в кобура.

Всички стояха неподвижни.

Снегът на платното беше ситен като прах, сред който проблясваха по-едри ледени кристалчета. Питърсън и Холанд не отместваха очи от двамата мъже. Те им отговаряха със същото, въпреки че усещаха присъствието на Ричър зад гърба си. Той вече трепереше с цялото си тяло, зъбите му тракаха. От устата му излитаха малки облачета пара.

Никой не проговори.

Мъжът вдясно от Ричър беше над метър и осемдесет, а раменете му със сигурност бяха по-широки от метър. Това отчасти се дължеше на якето с дебела пухена подплата, но въпреки това личеше, че мъжът е дяволски як. Партньорът му отляво беше с по-скромни габарити, но в замяна на това далеч по-активен. Непрекъснато пристъпваше от крак на крак, правеше чупки в кръста и изпъваше рамене. Без съмнение му беше студено, макар че не трепереше. Всичките тези движения се дължат на химията, а не на температурата, рече си Ричър.

Никой не проговори.

Така изтече още една дълга секунда.

— Момчета, ако не си тръгнете веднага, един от вас ще трябва да ми заеме якето си — обади се най-сетне Ричър.

Двамата се обърнаха много бавно. Лицето на здравеняка вдясно беше полускрито от гъста брада. Космите й бяха покрити със скреж. Приличаше на полярен изследовател. Или на планинар. По-дребният отляво имаше двудневна четина и пъргави очички. Устата му се отваряше и затваряше като риба на сухо. Тънки подвижни устни, развалени зъби.

— Кой си ти? — попита здравенякът отдясно.

— Прибирайте се у дома — отвърна Ричър. — На улицата е много студено за глупости.

Не получи отговор.

Питърсън и Холанд не предприеха нищо, въпреки че бяха останали в гръб на нарушителите. Пистолетите им си останаха в кобурите, а кобурите бяха закопчани. Ричър светкавично обмисли следващите си действия. Винаги е по-добре да си подготвен. Предпочиташе здравенякът да е отляво, защото това би му позволило по-голям замах за удар с дясната ръка. Винаги отстраняваше по-силният от противниците си, когато бяха повече от един. Но и винаги беше готов да прояви гъвкавост. Може би трябваше да даде приоритет на този, който подскачаше до брадатия. Обикновено гигантите са по-бавни и не толкова решителни — разбира се, ако не са под влиянието на стимуланти.

— Или яке, или изчезвайте, момчета — повтори той.

Не получи отговор. После Холанд най-сетне се раздвижи. Направи твърда крачка напред и ядосано изръмжа:

— Махайте се, по дяволите, от града ми!

Едновременно с това блъсна по-дребния в гърба.

Онзи политна към Ричър и използва инерцията, за да се извърти. Ръката му описа широк замах, като на питчър за решителен удар. Ричър за миг улови китката му, после я пусна. Но това беше достатъчно, за да наруши равновесието му. Той се олюля, кракът му направи крачка встрани, а юмрукът му профуча доста далеч от лицето на Холанд.

После мъжът се завъртя и замахна към Ричър. Точка по въпроса невинен до доказване на противното, помисли си Ричър, направи бърза крачка вляво и юмрукът профуча на сантиметър от брадичката му. Подето от инерцията, тялото на нападателя се завъртя. Ричър ловко го изрита в глезена и той се просна по очи на леда. Това предизвика намесата на гиганта, който раздвижи огромните си крака и тръгна със стиснати юмруци към него. От ноздрите му излитаха облачета пара като на разярен бик от детските илюстровани книжки.

Лесна плячка.

Ричър го изчака да замахне, после обедини инерцията му със собственото си светкавично движение. Лакътят му потъна в бялото петно кожа между брадата и косата на гиганта. Като сабя, която се прибира в ножницата. Мачът свърши. Или почти свърши, тъй като по-дребният мъж вече се беше надигнал на колене и длани — като спринтьор, който очаква стартовия изстрел. Ритникът на Ричър го улучи в челото. Очите му се извъртяха с бялото нагоре, тялото му рухна на една страна с подгънати крака.

Ричър отново напъха ръце в джобовете си.

— Господи Исусе! — възкликна Питърсън.

Двамата бандити лежаха един до друг. Черни купчини върху леда, проблясващ под лунните лъчи. Над тях се извиваха облачета пара. Питърсън не каза нищо повече. Холанд се върна при колата си, проведе кратък разговор по радиостанцията и се заклатушка обратно.

— Току-що повиках две линейки — обяви след цяла дълга минута той.

Очите му бяха заковани в Ричър, който само сви рамене.

— Не искаш и да знаеш защо повиках две линейки? — попита шефът на полицията.

— Защото се подхлъзнах — отвърна Ричър.

— Какво?

— Подхлъзнах се на леда.

— Това ли е версията? Подхлъзваш се и без да искаш, ги поваляш?

— Не. Подхлъзнах се, когато замахнах към онзи, големия. Което омекоти удара. Ако не бях се подхлъзнал, нямаше да викаш две линейки, а само една. Плюс катафалката на Съдебна медицина.

Холанд отмести очи.

— Иди да ме чакаш в колата — рече Питърсън.

Адвокатът си легна в единайсет и четвърт. Децата му го бяха изпреварили с два часа, а съпругата му още беше в кухнята. Той постави обувките си в шкафа, свали вратовръзката и окачи сакото си на закачалка. Ризата, бельото и чорапите отидоха в коша за пране. Облече пижама, облекчи се в тоалетната и изми зъбите си. После се пъхна под завивките и отправи очи към тавана. В главата му все още звучеше смехът на мъжа, на когото се бе обадил малко преди да напусне магистралата. Нещо средно между лай и възбудено хълцане. Пълен с очакване и злорадство. Да се отстрани свидетелят, бе изрекъл той, а онзи от другата страна на линията бе зацвилил от щастие.

Ричър влезе в колата на Питърсън и затръшна вратата. Лицето му беше изтръпнало от студа. Насочи решетката на отоплението към себе си и включи вентилаторите на максимум. После се облегна назад и зачака. Линейките се появиха след пет минути с включени сигнални светлини, които хвърляха синьо-червени отблясъци по снега. Натовариха двамата пациенти и бързо потеглиха. И двамата още бяха в несвяст. Но състоянието им не беше сериозно. Общи контузии, може би плюс някое друго разтягане. След три дни на легло щяха да са като нови. Разбира се, ако си вземаха лекарствата, най-вече болкоуспокояващите.

Ричър остана в колата. На десет метра пред него Холанд и Питърсън разговаряха на студа. Стояха близо един до друг, полуизвърнати, с гръб към колата. Разговаряха тихо. Съдейки по поведението им, Ричър стигна до заключението, че говорят за него.

— Възможно ли е да е той? — попита началник Холанд.

— Ако е той, значи току-що прати в болница двама от предполагаемите си съюзници — отвърна Питърсън. — Това ми се струва странно.

— Може би е номер. Може би са го планирали заедно. Или пък някой от онези се готвеше да каже нещо компрометиращо и той го накара да млъкне.

— Той защищаваше себе си, шефе.

— Отначало.

— Останалото беше самоотбрана.

— Сигурен ли си, че не е той?

— Сто процента. Няма как да е той. Шансът да се появи тук е едно на милион.

— Не е възможно нарочно да е причинил катастрофата на автобуса, нали?

— За тази цел би трябвало да прекоси целия салон и да нападне шофьора. Но никой не е казал такова нещо. Нито шофьорът, нито пътниците.

— Добре — кимна Холанд. — А шофьорът? Възможно ли е да е причинил катастрофата умишлено?

— Би било страшно рисковано.

— Не е задължително. Може би е познавал пътя, минавал е по него много пъти — и през лятото, и през зимата. Знае къде се образуват поледици. Не му е било трудно да подхлъзне автобуса.

— Някаква кола е поднесла и се е насочила към него.

— Той го казва.

— Би могъл да получи наранявания. Би могъл да убие хора и да попадне в болница, а после и в затвора за непредумишлено убийство.

— А може би не. Съвременните автобуси разполагат с всевъзможни електронни системи. Тракшън контрол, спирачки с антиблокираща система и прочие. Достатъчно е било да завърти волана малко по-рязко, а после да го насочи към канавката. После ние го приемаме с отворени обятия, като добрия самарянин.

— Довечера мога да поговоря с Ричър — предложи Питърсън. — Той е важен свидетел, защото е бил в автобуса. Със сигурност ще получим по-ясна представа за онова, което се е случило.

— Тоя е психопат! — отсече Холанд. — Искам да се махне от тук.

— Пътищата са затворени.

— В такъв случай го искам заключен.

— Наистина ли? — изгледа го Питърсън. — Честно казано, на мен ми се струва доста умен човек. Помисли малко, шефе. На теб ти спести най-малко един счупен нос, а мен ме освободи от задължението да застрелям двама души. На практика направи голяма услуга и на двама ни.

— Случайно.

— А може би нарочно.

— Нима мислиш, че е знаел какво прави? Тук, сега?

— Точно така мисля. Според мен той е човек, който вниква в нещата пет секунди преди останалите.

— Сериозно ли говориш?

— Да, сър. Прекарах известно време с него.

Холанд сви рамене.

— Добре, поговори с него, след като искаш…

— Може би трябва да го използваме по-добре? Той е бивш военен и знае много неща.

— Какви неща?

— За онова, което се намира на запад.

— Харесваш ли го?

— Няма значение дали го харесвам. Можем да го използваме. При създалите се обстоятелства би било престъпление да не го направим.

— Това ми звучи като признание за безсилие.

— Не, сър. Това е здрав разум. По-добре да потърсим помощ, преди да са ни сритали задниците.

— Какво можем да споделим с него?

— Повечето, а може би всичко — въздъхна Питърсън. — И бездруго той много бързо ще разбере за какво става въпрос.

— Така ли би постъпил, ако си началник на полицията?

— Да, сър.

Холанд се замисли, после бавно кимна.

— Добре, съгласен съм. Поговори с него.

Единайсет без пет вечерта.

Оставаха петдесет и три часа.