Ако не можеш да бъдеш почтен

5.

Може да сте живели дълго време във Вашингтон и пак да не знаете, че на по-малко от две мили от Белия дом, зад хотел „Шорам“, се намира дива усойна гора, през която се вие тясна асфалтирана лента, наречена Норманстоун Драйв. Човек би си помислил, че там гъмжи от опосуми и зайци, и миещи мечки, и даже някой и друг елен, а може и така да е, само че аз никога не съм ги виждал, макар да съм ходил там достатъчно често.

Защото на Норманстоун Драйв живееше Франк Сайз — в голяма, просторна триетажна къща — причудливата линия на покрива й придаваше такъв вид, сякаш архитектът не бе могъл да се реши между любовта си към романското изкуство и късната английска готика.

Къщата бе кацнала върху стръмния скат на горист хълм, а Сайз живееше там със съпругата си и петте си деца и тримата си прислужници, един от тях бе слабият млад мъж с малка стисната уста и спокойни очи, който ме въведе в кабинета на Сайз, след като бе извървял целия път от къщата, за да отключи високата желязна порта. Портата осигуряваше единствения достъп до къщата, която бе заобиколена от триметров зид, увенчан с три реда бодлива тел. Зидът бе издигнат, след като някой веднъж се бе опитал да отвлече най-малката дъщеря на Сайз.

В едно крило в романски стил кабинетът на Сайз се гушеше под нещо като кръстат свод. Пет прозореца в дълбоки ниши гледаха към гората. Като се изключи една ръчна пишеща машина „Ремингтън“ на метална поставка, украсата на стаята се състоеше предимно от книги. Те покриваха три стени от пода до тавана. Бяха натрупани на камари по шест-седем върху дълга маса. Книги покриваха и почти цялото писалище на Сайз, което изглеждаше поочукано и вехто, макар че може и да бе антика. Още книги, разтворени и затворени, бяха пръснати върху красив стар ориенталски килим. Преместих купчината книги от един стол, за да мога да седна.

— Така работя аз — рече Сайз и в тона му прозвуча по-скоро обяснение, отколкото извинение.

— Изглежда удобно — отвърнах аз.

Бях позвънил на Сайз от една дрогерия близо до Чеви Чейс Съркъл и му бях разказал за смъртта на дъщерята на сенатора. Бях му разправил подробно всичко, защото ми задаваше въпрос след въпрос. За това си го биваше и след като бе питал за всичко, което можа да му дойде наум, бяхме се разбрали, че е по-добре да отида при него, за да решим какво да правя по-нататък.

— Ще трябва да говориш с ченгетата — каза той, като се облегна на стола си.

— Знам. Сигурно ще искат да узнаят защо съм изчезнал.

— Ще им кажеш, че си се уплашил.

— Няма да е далеч от истината.

— Ако е така, бързо си се окопитил.

— Искам да разбера едно нещо.

— Какво? — попита той.

— Дали този напалм е бил предназначен за мене, или за Каролин Еймс.

Сайз взе един жълт молив и отвори уста така, че да може да почуква с гумичката по зъбите си. Реших, че това му помага да мисли.

— За нея — каза той накрая.

— Защо?

— Защото ако е знаела какво има в куфарчето и кога е трябвало да гръмне, за нищо на света нямаше да закъснее, нали?

— Така е.

— Значи трябва да приемем, че не е знаела какво има в куфарчето.

— И че някой го е подменил — рекох аз. — Вече стигнах до тук.

— Да — каза Сайз, — разбирам какво искаш да кажеш. Все пак може да е трябвало да убие нея, не тебе. Фактите са били в главата й, а може и да е имала копие от тоя доклад или описание, каквото каза, че е написала.

— И магнетофонните записи — рекох аз.

Лицето на Сайз просветна.

— Да, записите. Ако има копия от тях, страшно ми се ще да ги пипна.

— Сигурно същото иска и онзи, дето я уби.

— А какво ще кажеш за часа на експлозията? Тя е станала в три и двайсет и пет, а момичето ти определи срещата за три часа. Тая работа ме безпокои.

— Мен още повече — рекох аз. — Ако наистина са искали да убият нея, а не мене, то остава да приемем, че часовниковият механизъм е бил повреден.

— Освен ако оня е искал да очисти и двама ви.

— И това ми мина през ума.

Сайз неволно се усмихна.

— Изплаши ли се?

— Кога, тогава или сега?

— Изобщо.

— Бях дяволски изплашен, но попремина. Малко, да.

Сайз отново почука с гумичката по зъбите си.

— Изкушавам се. Ужасно се изкушавам да го пусна в рубриката. — Последва пауза, докато размишляваше над това. — Но няма — в гласа му прозвуча нещо повече от съжаление. — Новината си я бива, но аз гоня друга цел.

— Все още ли искаш цялата история, до каквото и да ни доведе тя?

— Точно така. Искам я цялата. Ако съществуват копия от тези записи, искам да ги имам. Искам описанието на случая или каквото там е написала, ако все още го има — или ако изобщо го е имало. Искам да разбера и кой я уби.

— И то двайсет и четири часа преди ченгетата, нали така?

Сайз се усмихна, този път малко мрачно.

— Искам да съм пръв, това е. Мислиш ли, че можеш да се справиш… или поне да стигнеш близо до целта?

Вдигнах рамене.

— Не знам. Досега не съм се ровил в убийства. Дори не съм сигурен дали знам как се прави, но все пак имам едно предимство.

— Какво е то?

— Видях как стана всичко.

Той кимна.

— Прав си. Трябва ли ти помощ? Ще ти освободя от моите, ако имаш нужда.

— Все още не.

— Добре. Как се справяш, досега, искам да кажа?

— Чрез лобистката шайка, за която се предполага, че му е дала подкупа от петдесет хиляди.

— Организацията „Багър“ — рече той. — В кантората си имам една папка за тях. Ще поръчам на Мейбъл да ти я прати вкъщи по човек.

— Добре.

— Попадна ли на нещо там?

Кимнах.

— Може би. Това ще разбера утре сутринта в десет.

— Как?

— Като се срещна с Уейд Мори Багър.

— Със самия полковник?

— Ъ-хъ.

— Лесно се изплъзва.

— Свикнал съм с такива.

— Окей, добре е на връщане да се отбиеш при ченгетата. Имам един познат в отдел „Убийства“ — лейтенант Синкфилд. Ще му се обадя, че си на път към тях. Синкфилд ми дължи две услуги, едната от които е доста голяма. Ето случай да ми се отблагодари, като бъде любезен с тебе.

Станах.

— Окей — рекох аз. — Ако няма други вълнуващи събития, ще се видим на следващата заплата.

— Хубаво е, че ме държиш в течение.

Лейтенант Дейвид Синкфилд от отдел „Убийства“ към столичното полицейско управление — мъж, кажи-речи, на моя възраст — палеше цигарите една от друга, заявявайки, че пушел по четири кутии на ден, и това ме накара да се почувствам ужасно горд, тъй като аз самият ги бях отказал преди две години.

Бях разказал на Синкфилд и на неговия магнетофон всичко, което знаех за смъртта на Каролин Еймс. Седяхме мълчаливо в мрачната стая на третия етаж в районното управление на Индиана Авеню 300, докато лейтенант Синкфилд вероятно се мъчеше да се сети за още нещо, което е трябвало да ме пита, а аз се мъчех да си мисля, че не ми се пуши.

— На колко беше тя — попитах аз, — на двайсет и три?

— На двайсет и две. Точно. Миналия месец е имала рожден ден.

— Имате ли някакви предположения?

Той ме погледна с две сини очи, в които нямаше нищо друго, освен подозрение. Имаше любопитен тънък нос и голяма челюст като на пушач на лула. Косата му вече бе станала оловносива и той, изглежда, бе малко суетен, защото я носеше доста дълга и доста добре сресана. Устните му бяха тънки и повечето време леко стиснати, но когато се усмихна, което стори само веднъж през този един час, докато бях при него, той се усмихна с подозрение.

— Предположения за кое? — попита той.

— За това кой я е убил.

— Нищо не пи липсва, по дяволите — рече той. — Засега имаме теб и май това е всичко.

— Не е много.

Синкфилд като че се съгласи с мен, после отново настъпи мълчание, докато той загаси цигарата си и каза:

— Някой се е добрал до апартамента й.

— О?

— Да. Обърнали са го наопаки. Сигурно са търсили онези записи, за които каза. Не е било обир. Имала е портативен цветен телевизор. Не са го пипнали, само са свалили задния капак, за да погледнат вътре. Имала е и два магнетофона. Единият — от ония, дето се включват към телефон.

— Къде е живяла тя? — попитах аз.

— В Джорджтаун — каза той. — На Ар Стрийт. Имала е фантастична камина с истински дърва, един от ония атриуми, огромна кухня. Наемът й трябва да е бил колкото заплатата ми за две седмици.

— Е, сигурно е можела да си го позволи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че има богато майче.

— И татенце — подхвърли Синкфилд. — Както разбирам, и той не е останал без пари. Мога да си представя жена ми да ми връчи един милион долара. Да, като нищо си го представям. Ти не си женен, нали?

— Вече ме.

— Остани си ерген. — За миг той като че се замисли за собствения си семеен живот, после каза: — Познай какъв подарък е получила Каролин Еймс от майка си за двайсет и първия си рожден ден?

— Един милион зелени хартийки — отвърнах аз.

Синкфилд изглеждаше леко раздразнен от това, че знаех.

— Май наистина си си завирал носа наоколо, а?

— Както ти казах, аз се занимавам с тази история.

— Да. Е, парите са били под попечителство. Трябвало е да живее от лихвите до трийсетия си рожден ден — който тя няма да стигне. Колко прави това годишно според теб?

— Не знам. Както вървят лихвите сега, най-малко шейсет хиляди. Може дори седемдесет и пет.

— Голям зор е виждала, а? Да се мъчиш да караш с шейсет хиляди годишно… — Той замълча. — При това сам.

— Да можех и аз да имам същия проблем.

Синкфилд се намръщи.

— Оня приятел Франк Сайз сигурно ти плаща добре. Той печели много.

— Далече сме от шейсетте хиляди.

— Половината?

— Няма и половината.

Синкфилд спря да се мръщи. Моята новина го успокои. Навярно реши, че може да си позволи дори известно великодушие, след като доходът ми беше от същата категория като неговия, защото каза:

— Все пак намерихме в апартамента й едно любопитно нещо.

— Какво?

— Завещание. Човек не среща често двайсет и две годишни хлапачки с готови завещания. На двайсет и две години си мислиш, че ще живееш вечно плюс още две седмици.

— Колко двайсет и две годишни хлапачки си виждал, дето трябва да берат грижата на един милион под попечителство?

— Не много — съгласи се той. — Всъщност нито една.

— Кога е написала завещанието? — попитах аз.

Той кимна.

— Да, от това може да излезе нещичко. Направила го е преди три седмици.

— На кого е оставила парите?

— На бившия сенатор. На скъпото си татенце.

— Значи все пак имате един подозрителен.

— Защо, по дяволите, не си вървиш вкъщи? — рече Синкфилд.