Ако не можеш да бъдеш почтен

18.

Служителят от паркинга ме погледна особено, когато му подадох талона и платих таксата. Реших, че усмивката на лицето ми трябва да е изглеждала малко глуповата. Това беше усмивката ми на историк — тази, която се появява на лицето ми, когато открия нещо от изключителна важност, като факта например, че капитан Бонвил е имал сиви очи, а не сини, както смятаха повечето историци. Ето че бях направил огромно откритие.

Точно така се чувствах сега, когато бях открил, че Кони Мизъл и Игнейшъс Олтигбе са имали една и съща майка. Ако бях просто велик детектив, щях да го нарека съдбоносна улика. Но тъй като в този момент аз гледах на себе си като на велик историк, реших да му сложа етикета „гениално откритие“ — едно от тези открития, които допълват липсващата брънка на фактите, хвърлящи нова светлина върху отдавна отминала епоха. Кони Мизъл беше природена сестра на Игнейшъс Олтигбе. Разбира се. Сега всичко си идваше на мястото.

Обаче нищо подобно. Когато стигнах до колата си, този факт представляваше вече само малко допълнителна информация. Беше малко по-чудноват от всичко друго, което бях открил. Но не и по-полезен.

Паркингът бе един от онези, в които ти позволяват сам да си изкараш колата, стига да не е блокирана. Моята не беше блокирана, така че седнах зад волана и прехвърлих наум всичко. Не стигнах доникъде — само дето не беше чисто съвпадение фактът, че Кони Мизъл и природеният й брат се бяха появили в живота на сенатора Робърт Ф. Еймс по едно и също време, преди шест-седем месеца. Кони Мизъл се бе вкопчила в сенатора. Брат й си беше опитал късмета с дъщерята на сенатора. Сега дъщерята беше мъртва, а също и Игнейшъс Олтигбе. Тук имаше нещо. Нещо страшно коварно може би. В ума ми се въртеше думата „сговор“ и не ми даваше мира. Дума, която идва от френското cahute, означаващо колиба, хижа. Капитан Бонвил я беше употребил в едно писмо до военния министър: „Влязох в сговор с Нат Фишър.“ Тогава думата е означавала „съдружие“; сега обикновено означава „заговор“. Може би Кони Мизъл и нейният брат са били „в сговор“. Това беше само предположение, за което щях да я попитам веднага щом я видех. Открих, че с нетърпение очаквам да я видя. Нещо повече — горях от нетърпение. Изгарях от желание да я видя. Всъщност копнеех — ако не е прекалено сладникава дума.

Излязох от паркинга и две преки по-нататък разбрах защо служителят ме беше погледнал с оня, както сега ми се струва, по-скоро напрегнат, отколкото странен поглед. Причината беше студеното парче метал, което ме докосна точно под ухото. Подскочих леко. Може би около фут.

— Карай си колата, господинчо. Не се стряскай. — Гласът беше или висок баритон, или нисък тенор и би трябвало да принадлежи на мъж. Но не, говореше жена.

— Пистолет ли е това, дето завря в ухото ми? — рекох аз.

— Пистолет.

Пресегнах се бавно и нагласих огледалото за обратно виждане.

— Искаш да видиш как изглеждам ли?

— Това имах предвид — казах аз.

— Виж ме хубаво, малкия — рече тя. Така и направих. Тя имаше широко, почти квадратно лице. Никакъв грим. Косата й беше къса — по-къса даже от моята, и червена като морков. Сигурно беше към тридесет и пет или четиридесет, с чип нос и сурово стиснати устни. Реших, че навремето си трябва да е била страхотна лудетина.

— Не съм красавица, а? — рече тя.

— Искаш да те излъжа ли?

— На момичетата това им харесва — каза тя. — На повечето.

— Имаш ли име? — рекох аз.

— Шегаджия си, а?

— Просто си карам колата — рекох аз, — но не знам накъде.

— Продължавай в тази посока още няколко пресечки. После свиваш вдясно и излизаш на „Уилшир“. Тръгваш по „Уилшир“ и караш все направо.

— Все направо докъде?

— Докато стигнем до едно чудесно тихо местенце.

— И после какво?

— После ще видим.

— Това да не е последната ви новост — обир по лосанджелиски, а?

— Иска ти се да е обир.

— С удоволствие ще ти дам портфейла си и ще те сваля на първия ъгъл.

— Я си карай колата.

Аз си карах колата. Наближаваше три и половина. Движението не беше прекалено натоварено. Хвърлих още един поглед в огледалото. Не можах да видя пистолета. Видях само очите й. Те бяха втренчени в моите. Зелени очи, в тях нямаше нищо студено. Но погледът й бе напрегнат и гневен.

— За кого работиш? — запитах аз.

— Не знам, приятелче, и хич не ме интересува.

— Често ли се занимаваш с тая работа?

— Не ми лази по нервите. Писна ми.

— Колко? — рекох аз.

— Какво колко?

— Колко ще ти платят?

— За тебе ли?

— Точно така.

— За тебе ще ми дадат три хилядарки. Ти си от специалния бюджет — и аз трябва да си вадя хляба.

— Мога да ти предложа пет хиляди, ако те интересува по-изгодно споразумение.

— И откъде ще ги намериш тия пет хиляди, преди да стигнем брега? Голям фукльо си. Имало е такива, дето са ми предлагали по двайсет хилядарки, само да ги пусна. Лошото беше, че трябваше да ходят да ги вземат отнякъде. Няма начин.

— Ще се разберем някак си — рекох аз.

В огледалото за обратно виждане забелязах как поклати глава.

— Няма да стане — каза тя. — Пък трябва да мисля и за реномето си.

— Къде се закачи за мене? — запитах аз.

— На летището. Имах ти описанието, пък и не е мъчно да те забележи човек. Имаш смешна походка.

— Болен съм нещо — казах аз.

— Е, още малко и няма да има нужда да се тревожиш за това. Само да не го удариш на молба. Много като тебе почват да ми приплакват и просто се вбесявам. Ти нали не искаш да ме ядосаш?

— Не — рекох аз. — Не искам да те ядосам.

— Много добре — каза тя. — Сега на другия ъгъл свий надясно.

Движехме се по Пикоу Булевард в западна посока. На другия ъгъл светеше жълто. Улицата, по която искаше да завия, беше „Уилтън Плейс“. Огледах се наоколо. Движението беше все така умерено. Навярно в Лос Анжелос то е винаги такова. Минах на дясното платно. Дръпнах крака си от газта. На ъгъла светна червено. Пред мен имаше две коли. Бяха спрели на светофара. Погледнах в страничното огледало. Зад мене имаше най-малко три или четири коли. Вляво други коли се движеха напред. Натиснах педала и увеличих скоростта. В последния момент, преди да блъсна колата пред мен, ударих спирачки. Грабнах ключовете на колата си и ги хвърлих през прозореца. После отворих вратата и понечих да изляза.

— Влизай вътре! — изсъска тя.

Извъртях се бавно върху седалката и се заизмъквах заднишком. Видях пистолета. Тя го държеше в дясната си ръка. Ръката не трепваше. Пистолетът май беше тридесет и осми калибър с къса цев. Поклатих глава.

— Ако ще правиш нещо, сладур, сега му е времето — рекох аз и бавно продължих да се измъквам заднишком, все още леко приведен. Зад мен някакви коли започнаха да свирят. Тя погледна назад. После погледна мене. Стори ми се, че видях как показалецът й се изопна върху спусъка. Но не бях сигурен. Навярно това очаквах да видя.

— Мръсно копеле! — рече тя, повдигна пуловера си и мушна револвера в колана на джинсите си. Изправих се до колата. Онази се хвърли към дясната задна врата и изскочи навън. Засвириха още клаксони. Беше светнало зелено. Тя се отдалечи с пружиниращи стъпки надолу по тротоара. Забелязах, че носеше спортни обувки. Не се обърна. Просто си вървеше с лека, непринудена походка, сякаш вършеше такова нещо всеки следобед към три и половина. А може и да беше така.

От колата зад мен слезе един мъж и се приближи. Беше около четирийсетгодишен, с морави бузи и нос на пияница.

— Хм, ето ти един начин да се отървеш от тях — рече той.

— Да — отвърнах аз, — може би.

— Имаше ли кавга?

— Горе-долу.

— Видях те, като хвърли ключовете. Ако бях женен за нещо такова, и аз щях да ги хвърля.

— Видяхте ли къде паднаха?

— Май някъде в онова платно — рече той. — Аз ще се направя на ченге, а ти иди да си ги потърсиш.

Той вдигна дясната си ръка с изопната длан, както правят полицаите, и колите спряха. Това му е хубавото на Лос Анжелис. Пешеходецът има някакви шансове. Започнах да търся ключовете. Открих ги след четирийсет и пет секунди. Хвърлил ги бях по-далече, отколкото предполагах. Вдигнах ги високо, за да може червендалестият мъж да види, че съм ги намерил. Той кимна, а сетне с ръкомахане даде път на колите. Това, изглежда, го забавляваше.

Когато се качвах в колата си, той се приближи и каза:

— Сега, като се отърва от нея, май ще е най-добре да си я караш така.

— Мисля, че си прав — рекох аз.

— Доста е по-големичка от тебе, а?

— Доста — отвърнах аз. — Заради това се карахме толкова.

Той удари с длан по вратата на колата.

— Трябва да си намериш някоя по-млада. И може да не е моя работа, ама трябва да е и по-женствена.

Погледнах го, докато палех колата.

— Ами какво да правя с децата?

Той поклати глава и понечи да каже нещо — нещо мъдро навярно, ала аз потеглих, преди да чуя какво е то.