Ако не можеш да бъдеш почтен

6.

Споровете се разгорещяваха все повече и повече, тъй че според мен силата на семейните разпри достигна шеста степен по скалата на Лукас. Дори седма.

Всичко започна предната вечер, когато се прибрах вкъщи и направих грешката да разкажа на Сара за онова интересно нещо, което едва не ми се случи същия следобед на Кънетикът Авеню.

Отначало тя се изплаши, толкова се изплаши, че настоя да си легнем незабавно, поне за малко, за да може да ме успокои така, както тя най-добре умееше. Тъй че прекарахме в леглото три четвърти час, утешавайки се взаимно по един възхитително еротичен начин.

След това битката започна. Тя се разгаряше, докато се занимавахме с мартинито и с Уолтър Кронкайт12, достигна връхната си точка на вечерята (задушени говежди ребра, бостънска салатка и моркови с масло), после стихна до накъсана, враждебна стрелба. На закуска (препържени яйца, недопържен бекон, недопечени филийки) вече бяхме отрязали всякакви средства за комуникация, като се изключи някое рязко изшумоляване на вестник или шумно оставена чаша.

— Е, добре — рекох накрая аз, — съжалявам, задето едва не ме убиха. Моля за извинение.

— Вечният умник — подхвърли тя, загледана в своята градина.

Като забеляза, че отново разговаряме, Мартин Ръдърфорд се намеси с „Харат сон плок“. Или пък „плог“.

— Можеше поне да ми звъннеш и да ми кажеш, че си добре.

За един миг се изкуших да й изясня логичността на това изявление.

— Съжалявам — казах аз. — Следващия път ще знам.

— Какво искаш да кажеш с това „следващия път“? Такава ли ще бъде работата ти при Франк Сайз? Когато започна, ти каза, че ще можеш да работиш вкъщи. През последните три седмици си бил вкъщи само два дни. Останалото време беше или в Джорджия, или в Пентагона с оня смахнат майор.

Смахнатият майор бе Карл Съмърс, специалист по военната история на САЩ, който пишеше докторската си дисертация (за което самата армия бе в неведение) — сравнително изследване на военните черноборсаджийски операции на европейския театър по време на Втората световна война и на тези, които се извършваха в разгара на Виетнамската война. Беше приготвил нещо изключително пикантно. След завършване на дисертацията възнамеряваше да я издаде като книга, да се оттегли от армията и заедно да постъпим в онзи мой парамаунтски университет. Сара смяташе, че е смахнат, защото всеки ден той извървяваше по десет мили до работното ми място и обратно, не хапваше нищо друго, освен крехко месо и съвсем прясно сирене, гарнирано с покълнало жито, а в събота вечер си слагаше червена перука и се шляеше из Джорджтаун, опитвайки се да хване нещо под шестнадесет години. Майор Съмърс можеше да върши оная работа само с четиринадесет-петнадесет годишни момичета и твърдеше, че това го безпокояло много, но не чак толкова, та да предприеме нещо. Майорът беше на тридесет и шест.

Усмихнах се на Сара — успокоително, както се надявах — и казах:

— Свърших си работата в Пентагона. Вече ще си стоя вкъщи повече.

— Не искам да се държа като някоя досадна и тъпа мадама — рече тя, — но когато ми каза, че едва не са те убили, най-напред се изплаших. Изплаших се ужасно, защото ужасно много ме засяга всичко, което става с теб. После се ядосах. Не можех иначе. Просто страшно се вбесих.

— Ами добре — отвърнах. — Хайде да забравим за това.

Тя ме погледна сурово и спокойно:

— Харесва ти, нали?

— Кое?

— Да се ровиш в мръсотията. Колкото повече гадост има, толкова повече ти харесва. Колкото по-изродени, порочни и извратени са хората, толкова по-силно те привличат. И добре се справяш. Тъкмо това ме безпокои понякога.

— Аз съм просто историк — казах аз.

Тя кимна.

— Мисля, че знам къде най-много искаш да работиш.

— Къде?

— В преизподнята. Щеше да си умреш от щастие, ако можеше да станеш историк на дявола.

Главната квартира на лобистката шайка, която се назоваваше „Багър Организейшън Инкорпорейтед“, се помещаваше в една сравнително стара къща на Кю Стрийт западно от Кънетикът Авеню, деляха я няколко къщи от „Децата на Кришна“ и малко по-наблизо бе мястото, където един квартет от доктори правеше луди пари, като се грижеше за страховите изживявания на по-богатите алкохолици от града.

Сградата бе тясна, триетажна, от червени тухли, със сутерен, имаше и известна историческа стойност, която обаче не бе достатъчна, че да вдигне цената й или да разтревожи Историческото дружество на окръг Колумбия, ако някой решеше да я събори; за да я превърне в паркинг. Изглежда, някога президентът Хардинг13 бе настанил тук своята любовница за кратко време, докато й намери по-дискретно жилище малко по-нататък на Кънетикът Авеню 2311.

Освободих таксито, влязох в малкото фоайе, натиснах един черен бутон с надпис „Звънец“ и зачаках да се случи нещо. След миг някакъв глас с железни нотки каза „да“, а аз рекох „Дикейтър Лукас“.

„Добре“ — отвърна гласът и секунда по-късно се чу бръмчене. Кафявата метална врата нямаше дръжка, така че просто я бутнах. След като нищо не се случи, отново натиснах звънеца и железният глас се обади: „Бутни по-силно.“ Бутнах по-силно и вратата се отвори с лекота. Почуках с пръст по вратата само за да проверя дали е от чиста стомана. Оказа се, че е така.

Влязох в просторен салон, облицован със стара, старателно излъскана ламперия от светъл дъб. В десния край извито стълбище водеше към втория етаж. Вляво едно младо хубаво момиче седеше зад кафяво метално бюро.

— Мистър Лукас? — обърна се тя към мен с широка усмивка.

— Да.

— Влезте в кабинета на мистър Кътър през тази врата.

Вратата, която ми посочи, се намираше вляво зад гърба и. Озовах се в просторния кабинет на някакъв нисък мъж, който прекосяваше стаята, за да ме посрещне. Вървеше с протегната напред ръка.

— Аз съм Джони Кътър, мистър Лукас — рече той. Стиснах дланта му и тя се оказа твърда, голяма и силна.

— Приятно ми е — казах аз.

— Моля ви, седнете. Полковникът ще приключи с телефонния си разговор само след миг, а ако нямате нищо против, аз ще продължа да подписвам някои писма.

Отвърнах му, че нямам нищо против. Седнах на тапицирания с кожа стол, а Кътър отиде зад резбованото си писалище, където сякаш заприлича на силна мускулеста жаба, притаила се и оставена да бди над спящия принц. Наблюдавах го как подписва писмата. Правеше го внимателно, дори със старание, като се усмихваше едва-едва, сякаш все още му доставяше удоволствие да вижда името си написано.

Огледах стаята. Въпреки пищното махагоново бюро, тежките тапицирани с кожа мебели, дебелите ориенталски килими и облицованите със сукно стени, кабинетът на Кътър предлагаше толкова топлина и уют, колкото и една ротна канцелария, което не беше за чудене, след като Кътър бе прекарал в армията двадесет години, последните десет — като старшина.

Когато Кътър свърши с писмата, той ме погледна и на два пъти примигна бавно, както би примигнала жаба. После стана и закрачи към вратата. Накъдето и да се упътеше, той като че все маршируваше. Почука два пъти силно и аз се запитах на колко ли други места и в колко ли други страни бе чукал точно по същия начин, за да отнесе на полковник Уейд Мори Багър вести за сполуки или за бедствия, или просто новината, че е пет часът и е време да се прибира у дома.

Когато един глас каза „Влез“, Кътър отвори вратата и излая: „Мистър Лукас е тук.“ Гласът му беше дрезгав и дълбок, подплатен с тежест и заплаха, глас, за какъвто мечтаят всички данъчни служби.

Телосложението на Кътър напомняше обърнат надолу триъгълник. Стоеше на вратата с изопнати назад рамене, сякаш бе прикован към нея. С кимване на глава, което бе почти тик, ми даде знак да вляза.

Стаята беше елегантна, но не колкото мъжа, който стоеше зад персийското орехово писалище с протегната ръка и ослепителна усмивка на лицето. Това бе Уейд Мори Багър (полковник от американската армия в оставка) и аз бях прекарал два дни в едно място, наречено Осила, в Джорджия, за да науча каквото мога за него. В Осила още помнеха Уейд Мори, макар той да не се бе връщал вкъщи, откакто бе постъпил в армията през 1942 г. Беше от добро потекло, поне по майчина линия. Майка му можеше да проследи родословието си назад до Революцията, до Уейдови от Вирджиния. Фамилията Мори, разбира се, бе дала на Юга двама генерали по време на Гражданската война и в Осила смятаха, че полковник Багър би могъл да претендира за пряко родство и с двамата. Що се отнася до Багърови, колкото по-малко се споменава за тях, толкова по-добре, но именно Лайън Багър е бил този, който навярно е прелъстил хубавичката малка учителка от Мейкън на задната седалка на своята спортна кола в една топла пролетна нощ на 1922 и дори се оженил за нея три месеца по-късно, за да изчезне само след две седмици завинаги, по всяка вероятност на север. Единственото наследство, което Уейд Мори Багър бе получил от баща си, беше солидната фигура, висока шест фута и три инча, чифт тревистозелени очи, мек, дълбок южняшки баритон и ослепителната белозъба, угодлива усмивка, за която в Осила твърдяха, че я имали всички Багърови.

След като се ръкувахме и си казахме „здрасти“, Уейд Мори Багър остана прав, докато не се увери, че съм се настанил удобно. После и той седна на един от онези тапицирани с кожа столове с висока облегалка, така харесвани от съдиите от Върховния съд, качи краката си върху бюрото и ме остави да се любувам на блясъка на меката и еластична кожа на черните му обувки, които сигурно щяха да подхождат и на мене, ако пожелаех да похарча осемдесет и пет долара, ала аз не желаех. Краката ми, както и тези на Кътър, който седеше до мене, почиваха върху дебел килим в тютюнев цвят. Седяхме в меки дълбоки кресла, тапицирани със светла кожа. Също такъв диван имаше до стената. Пред дивана бе сложена продълговата ниска дървена масичка с инкрустации. Краката й бяха грациозно извити и изглеждаше много стара и много скъпа. На стените, облицовани с орехова ламперия, висяха четири картини, които на пръв поглед илюстрираха най-добрите постижения на някои второстепенни френски импресионисти. При втори поглед се оказа, че е точно така и по-късно научих, че организацията „Багър“ ги бе застраховала за 95 000 долара.

Багър отново ми се усмихна, после извърна глава и погледна през един прозорец към еднопосочното движение на Кю Стрийт. Строежът на новото метро предизвикваше задръстване и караше някои шофьори да надуват клаксоните, но Багър не ги чуваше в звуконепроницаемия си кабинет, така както не би чул гръмотевици, нито нископрелитащи самолети, нито пък ако се стигне дотам — свършека на света.

Без да откъсва поглед от уличния поток, Багър каза:

— Надявам се, че работите на мистър Сайз вървят добре.

— Да — отвърнах аз.

— Помолих мистър Кътър да постои с нас, ако не възразявате.

Отговорих, че не възразявам.

Багър обърна глава, за да ме погледне още веднъж. Главата му си я биваше — издължена и тясна, с гъста, падаща на вълни коса, бяла като стари кости. Зелените му очи гледаха изпод дебели черни вежди. Имаше хубав прав нос, а под него — грижливо поддържани, черни като катран мустачки. Волевата му брадичка дори имаше малка приятна вдлъбнатинка. Не бихте я нарекли трапчинка. Това бе гордо лице, дори надменно, което би могло да носи и монокъл, без някой да посмее да каже нещо.

— Вие сте новото попълнение в щаба на мистър Сайз, нали така? — рече Багър.

— Да.

— Мисля, че ги познавам повечето, откакто се нахвърлиха като скакалци върху нас миналата Коледа. Същински скакалци, нали, Джони?

— Точно така — каза Кътър, — скакалци.

— По каква работа искахте да ме видите, мистър Лукас?

— Преди всичко заради „Анакостия Корпорейшън“.

— И какво има още?

— Има още две причини, може да са и повече от две.

— И кои са те?

— Те са президентът на „Анакостия Корпорейшън“ — Франк Хайсмит — и сенаторът Еймс.

— Това, което се случи с дъщерята на сенатора, е потресаващо, нали? — Багър го каза така, сякаш наистина бе потресен. — Чух, че го преживявал тежко. Много тежко.

— Случи му се трудна година — рекох аз. — Но хайде най-напред да поговорим за Франк Хайсмит и неговата „Анакостия Корпорейшън“.

— Добре — каза Багър. — Хайде.

— Той направи смайваща кариера, нали?

Багър кимна.

— Точно така, смайваща. Мисля, че тук някъде имаме брошурка с кратки биографични данни за него, ако това би могло да ви бъде от полза.

— Чел съм я. Не ми върши работа. Едно време в Денвър си купувах фунийки със сладолед от него. Това беше през четирийсет и девета, когато започна с два камиона — той и жена му ги караха. В петдесет и трета имаше вече четирийсет камиона със сладолед и транспортните профсъюзи се заинтересуваха от тях. Той подкупи един от служителите им да си затвори очите, но Хайсмит все пак го хванаха и го пратиха в затвора във Флорида.

— Всичко това не е съвсем ново за нас, мистър Лукас — рече Багър. — Мистър Хайсмит си плати за грешката.

— Разбира се — казах аз. — Жена му си караше камионите със сладоледа, докато той излезе от затвора. После той продаде предприятието и това му донесе около сто хиляди в брой. Употреби парите, за да купи акции в една денвърска компания за алуминиеви обшивки, наречена „Денсайд Инкорпорейтед“. По някакъв начин я завладя — никой не знае как точно, — а после, с всичките долари, които успя да заеме, купи една чикагска козметична компания — „Миръфеър“, която някога бе имала по четири милиона долара годишен оборот. Когато Хайсмит я купи, чистата й печалба възлизала едва на 9,524 долара — ако не ме лъже паметта.

— Бих казал, че имате дяволски добра памет — рече Кътър.

— Благодаря. После Хайсмит се обедини с поредица от други малки компании — все губещи. През шейсет и първа той направи големия си удар. Попадна на истински троянски кон — компанията „Бойс-дарк Потъри“ от Тълса, която е загубила над един милион долара през шейсет и първа и е имала около седем милиона долара пасив. Както казах, напълно губещо предприятие.

— Губещите могат и да печелят, мистър Лукас — каза Багър.

— Наистина могат, а вашият клиент вече си има цял мини конгломерат от такива. Нарече го „Анакостия Корпорейшън“. Не знам защо. Сигурно му е харесало името. Започна да търси компания с доходи, с която да се обедини. Имал е какво да предложи — благодарение на закона за намаляване на данъците. Ако една печеливша компания се обедини с губеща компания, тя може да намали чувствително данъците си, но тези неща сигурно са ви известни?

— Чували сме за това — отвърна сухо Багър.

— Та вашият клиент Хайсмит се поогледал и открил тъкмо онова, от което имал нужда — „Саут Плейнс Къмпани ъф Далас“. „Саут Плейнс“ тъкмо била разпродала основната част от имуществото си — две петролни рафинерии — и била богата. Разполагала със свободен капитал на стойност около четирийсет и пет милиона — почти половината в брой. Докарвала си е добри годишни печалби. И тъй, Хайсмит сключил сделка с нейния председател и с главните директори. Той предложил да купи акциите им на висока цена. Тогава вървяха по двайсет и два долара едната. Той им предложил по трийсет и един. Не им е оставало нищо друго, освен да се съгласят и да се оставят да бъдат изместени от Хайсмит и някои от неговите приятелчета. Сделката била сключена. Хайсмит възнамерявал да заеме парите от една от възлюбените си бостънски банки. И когато обединяването влезело в сила, задължението към банката щяло да падне върху новообразуваната компания. С други думи „Саут Плейнс“ щяла да плати за собственото си поглъщане.

— Това се прави често — каза Кътър.

— Сигурно — рекох аз. — Но този път някои от акционерите на „Саут Плейнс“ надушили нещо и надали вой. Станало лошо. Хайсмит тръгнал да търси помощ. Дошъл при вас. Трябвало му нещо, което да успокои акционерите, докато той се справи с размирниците. Какво по-добро от това един американски сенатор да се изправи в Сената и да произнесе реч, възхваляваща предстоящото сливане?

Млъкнах. Беше дълга реч. Никой не обели дума. Багър ме гледаше втренчено, върху устните му играеше лека усмивка. Кътър премигна насреща ми един-два пъти.

— Та ето и въпроса ми — казах аз.

— Да? — рече Багър.

— Какво направихте вие двамата с онези двеста хиляди и с двата чувала златни кюлчета, които откраднахте от солните мини в Меркерс, Германия, през април 1945?