Ангелският експеримент

1

Интересното, когато си изправен пред неизбежна смърт, е, че приоритетите ти изведнъж се променят. Да вземем за пример настоящия момент.

Бягай! Бягай, по-бързо! Знаеш, че можеш.

Вдишах три пъти. Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Надпреварвах се за живота си. Единствената ми цел беше да избягам. Всичко останало нямаше значение.

Шипките пред мен раздираха зверски ръцете ми? Голяма работа.

Острите камъни, кривите коренища и заострените пръчки осакатяваха босите ми крака? Няма страшно.

Дробовете ми се пръскаха от недостига на въздух? Можех да се справя.

Стига само да успеех да увелича максимално разстоянието между себе си и Заличителите.

Да, Заличителите. Мутанти — полухора полувълци, обикновено въоръжени, винаги кръвожадни. А в момента — преследващи мен.

Виждате ли? Приоритетите наистина се променят.

Бягай. По-бърза си от тях. Можеш да надбягаш всички.

Досега не бях стигала толкова далеч от Училището. Нямах представа къде съм, но въпреки това ръцете ми подскачаха като бутала край тялото, краката препускаха през храсталака, а очите ми трескаво оглеждаха пътя напред в полумрака. Можех да ги надбягам. Щях да намеря открито пространство с достатъчно място, където да…

О, не. О, не. Между дърветата се понесе чудовищният вой на псета, надушили дирята, и на мен ми призля. Можех да надбягам всяко човешко същество — с всички ни беше така, дори с Ейнджъл, а тя е само на шест. Но не можехме да се изплъзнем на голямо куче.

Псета, псета, далеч от мен, искам да оживея поне още ден.

Щяха да ме настигнат. Пред мен гората като че просветляваше… Поляна? Дано, дано… Една поляна би спасила живота ми.

Спуснах се между дърветата. Гърдите ми се повдигаха, а кожата ми бе плътно покрита с тънък слой пот.

Да!

Не… О, не!

Трябваше да спра на мига — размахах ръце и забих пети в каменистата земя.

Не беше поляна. Бях се озовала на върха на скала, която спускаше каменната си снага към невидимата земя на стотици метри под мен.

Гората зад гърба ми беше пълна с насъскани ловни кучета и с обезумели въоръжени Заличители.

И двете възможности бяха ужасни.

Кучетата залаяха бясно. Бяха открили плячката си: моя милост.

Надникнах в бездънната пропаст.

Всъщност имах само една възможност. Ако бяхте на мое място, и вие щяхте да постъпите така.

Затворих очи, разперих ръце и… се отпуснах в нищото отвъд ръба на скалата.

Заличителите се развикаха гневно, а лаят на кучетата доби истерична нотка… Не след дълго чувах единствено вятъра, който свиреше в ушите ми.

За миг ме обзе необяснимо спокойствие. Усмихнах се.

След това поех дълбоко въздух и разперих криле — възможно най-рязко и бързо.

С размах от триста и деветдесет сантиметра, бледожълти, на бели ивици и тук-там с кафяви петънца, подобно на лунички. Щом уловиха въздушната струя, нещо внезапно ме дръпна рязко нагоре, все едно бях отворила парашут. Ох!

Да запомня: да не разпервам криле рязко.

Стиснах зъби и замахнах с всички сили. Вдигнах криле нагоре, после замахнах още веднъж.

Боже мой, та аз летях — както винаги съм мечтала.

Забулените в сянка скали под мен се отдалечиха. Със смях се насочих нагоре. Усещах напрежението в мускулите си, чувах свистенето на въздуха в маховите ми пера1, а вятърът вече беше изсушил потта по челото ми.

Зареях се нагоре покрай скалния отвес, пред очите на озадачените хрътки и разпенените Заличители.

Един от тях, с покрито с козина лице и заострени зъби, вдигна оръжието си. На разкъсаната ми нощница заигра светеща червена точица. Не днес, глупако — помислих си и рязко свих на запад, така че слънцето да заслепи пълните му с омраза очи.

Не днес ще се разделя с живота си.

2

Изправих се рязко в леглото, задъхана и с ръка на сърцето.

Не се сдържах и проверих нощницата си. Нямаше червена точица, нито дупки от куршуми. Отпуснах се тежко назад, омекнала от облекчение.

Леле, как мразех този сън. Винаги се повтаряше едно и също: бягам от Училището, по петите ми тичат Заличители и кучета, аз падам от скалата и изведнъж — пуф! — криле, полет, спасение. И всеки път се събуждам с чувството, че съм се разминала на косъм със смъртта.

Да запомня: да поговоря с подсъзнанието си за по-хубави сънища.

Въпреки че беше хладно, си наложих да стана от топлото легло. Сложих чисти дрехи — за мое учудване Ръч беше прибрала прането.

Останалите още спяха — разполагах с няколко минути тишина и спокойствие, за да се подготвя за деня.

На път към кухнята надзърнах през прозорците в коридора. Тази гледка ми беше любима — утринното слънце над билото на планината, ясното небе, плътните сенки, фактът, че наоколо няма и помен от други хора.

Намирахме се високо в планината, в безопасност, сами — аз и моето семейство.

Къщата ни имаше формата на полегнало Е. Трите чертички стърчаха на носещи греди над стръмен каньон и когато гледах през прозорците, ми се струваше, че се носим във въздуха. По скалата за „якост“ от едно до десет тази къща беше поне петнайсет.

Място, на което със семейството ми можехме да бъдем себе си. Да се чувстваме свободни. Имам предвид буквално, тоест не затворени в клетки.

Но това е дълга история. Подробностите — по-късно.

И, разбира се, най-хубавото — никакви възрастни. След като се нанесохме тук, Джеб Бачълдър се грижеше за нас като истински татко. Той ни спаси. Никой от нас нямаше родители, но Джеб беше приел ролята блестящо.

Преди две години изчезна. И аз, и всички останали бяхме сигурни, че е мъртъв, но не обсъдихме това. Вече щяхме да се оправяме сами.

Точно така — никой не ни нарежда как да се държим, какво да ядем, кога да си лягаме. Така де, освен мен. Аз съм най-голямата, затова задачата да следя всичко да бъде наред се пада на мен. Трудна и неблагодарна работа, но все някой трябва да я свърши.

Не ходим на училище, така че се благодарим на Бога за интернет — в противен случай нямаше да знаем нищичко. Така не ни се пречкат нито учители, нито лекари, нито социални работници. Простата истина е, че ако никой не знае за нас, ще останем живи.

Тършувах за нещо за ядене в кухнята, когато някой сънено затътри крака зад мен.

— Добр’утро, Макс.

3

— Добро утро, Гази — отвърнах.

Осемгодишният хлапак се тръшна на масата с подпухнали от съня клепачи. Стиснах го за раменете и го целунах по главата. Казваме му „Газопровода“ от бебе. Какво да ви обяснявам… Детето просто има доста своеволна храносмилателна система. Един мъдър съвет: не стойте от подветрената му страна.

Газопровода премигна насреща ми с големи, красиви и доверчиви сини очи.

— Какво има за закуска? — попита и се надигна очаквателно.

Меката му руса коса стърчеше на всички страни. Напомняше пуха на птиче голишарче.

— Ами… Изненада е — отвърнах, защото нямах никаква представа.

— Ще сипя сок — предложи помощта си Газопровода.

Заля ме вълна очарование. Той беше наистина сладко дете, както и сестра му. Двамата с шестгодишната Ейнджъл бяха единствените кръвни роднини между нас, но, така или иначе, всички бяхме едно семейство.

Скоро и високият блед Иги се появи в кухнята. Той се стовари със затворени очи съвършено точно върху изтърбушения ни диван. Слепотата го затрудняваше само в случаите, когато някой от нас преместеше някоя мебел или нещо друго, без да го предупреди.

— Здрасти, Иг! Чудесна сутрин! — изчуруликах.

— Изчезни — измърмори той сънено.

— Хубаво — отвърнах. — Пропускаш закуската.

Надникнах в хладилника с наивната надежда, че феите на храната са се отбили през нощта. Изведнъж космите на врата ми настръхнаха. Изправих се рязко и се обърнах.

— Няма ли най-сетне да престанеш? — възкликнах.

Зъба винаги се появяваше така — от нищото, подобно на оживяла мрачна сянка. Изгледа ме невъзмутимо. Вече беше облечен и готов за действие, сресал тъмната си и въздълга коса назад. Беше четири месеца по-малък от мен, но вече се извисяваше над главата ми с четири пръста.

— Да престана какво? — попита спокойно. — Да дишам?

Вдигнах вежди.

— Знаеш за какво говоря.

Иги измуча, надигна се и обяви:

— Ще опържа яйца.

Вероятно ако държах повече на женските принципи, щях да се подразня, че едно по-малко с шест месеца сляпо момче готви по-добре от мен самата.

Но не държа на тях. И не се подразних.

Огледах кухнята. Готови бяхме за закуска.

— Зъб, сложи масата. Отивам да събудя Ръч и Ейнджъл.

Двете момичета спяха в най-малката стая. Влязох и заварих единадесетгодишната Ръч да спи увита в завивките си. Когато устата й е затворена, е неузнаваема — помислих си иронично. В будно състояние я наричаме Ръч, защото непрекъснато дърдори и ръчка хората около себе си.

— Ехо, миличка, време е да ставаш — казах и леко я побутнах по рамото. — Закуската е в десет.

Ръч премигна и опита да ме фокусира с кафявите си очи.

— К’во? — промърмори.

— Съмна се — отвърнах. — Ставай, нямаш избор.

Ръч изпъшка и се надигна. Макар че технически беше будна, тялото й още спеше.

Единият край на стаята беше преграден с тънка завеса — Ейнджъл обичаше малките уютни местенца. Скрито отзад, леглото й напомняше гнездо — пълно с плюшени играчки, с книги и с повечето й дрехи. Дръпнах завесата с усмивка.

— Охо, та ти вече си се облякла — установих и се наведох да я прегърна.

— Здрасти, Макс — поздрави ме Ейнджъл и измъкна русите си къдрици изпод яката. — Ще ме закопчаеш ли?

— Аха. — Обърнах я и се заех с копчетата.

Не бях споделяла с останалите, но просто обожавах, обожавах, обожавах Ейнджъл. Може би защото се бях грижила за нея практически откакто беше бебе. Или защото беше невероятно сладка и обичлива.

— Или пък защото съм ти като дъщеричка — каза Ейнджъл и ме погледна. — Не се тревожи, Макс, няма да казвам на никого. Освен това и аз обичам най-много теб.

Обви шията ми с тънките си ръчички и лепна една малко лигава целувка на бузата ми. Стиснах я здраво в прегръдките си. Ами да… това е другата особеност при Ейнджъл.

Умее да чете мисли.

4

— Хайде днес да идем да берем ягоди — каза твърдо Ейнджъл и загреба бъркани яйца с вилицата си. — Вече са узрели.

— Става, Ейнджъл, ще дойда с теб — отвърна Газопровода, даде звучно потвърждение на безславния си прякор и се изхили.

— За Бога, Гази! — обадих се укорително.

— Противо… газ… — задави се Иги, хвана се за гърлото и се престори, че се задушава.

— Аз съм готов. — Зъба се изправи пъргаво и отнесе чинията си на мивката.

— Извинете — рече Газопровода механично и продължи да се храни.

— Права си, Ейнджъл — намеси се и Ръч. — Мисля, че чистият въздух ще се отрази добре на всички ни. И аз идвам.

— Всички отиваме — казах аз.

Навън беше прекрасно — небето беше ясно и безоблачно и се усещаше първата майска горещина. Взехме кофи и кошници и Ейнджъл ни поведе към огромна ливада с горски ягоди. Хвана ме за ръка и рече доволно:

— Ако ти направиш сладкиш, аз ще направя сладки с ягоди.

— Искам да видя деня, в който Макс ще направи сладкиш — чух гласа на Иги. — Аз ще го направя, Ейнджъл.

Обърнах се към него и възкликнах:

— Много мило от твоя страна. Вярно, не съм кой знае каква готвачка, но пък винаги мога добре да те подредя. Не го забравяй!

Иги се разсмя и отрече с вдигане на ръце. Ръч едва се сдържаше да не прихне, Зъба се беше ухилил, а Газопровода изглеждаше… дяволито.

— Ти ли го каза? — попитах Гази.

Той се усмихна и вдигна рамене с едва прикрито задоволство. Когато беше на три години, осъзнах, че може да имитира почти всеки звук и глас. Бях загубила броя на случаите, в които Иги и Зъба бяха на крачка от сбиването заради нещо, което Гази беше казал с гласа на единия или другия. Могъща дарба, от която той се възползваше с охота.

Поредното чудато умение — всеки имаше по някое. Каквито и да бяха, определено правеха живота ни по-вълнуващ.

До мен Ейнджъл застина на място и изпищя.

Изгледах я стреснато. В следващия миг от небето подобно на паяци се спуснаха мъже със странни, подобни на вълчи муцуни лица, с огромни зъби и блестящи кървясали очи. Заличители! И това не беше сън.

5

Нямаше време за разсъждения. Джеб ни беше научил да не мислим, а направо да действаме. Хвърлих се срещу един от Заличителите, завъртях се във въздуха и забих мощен ритник в широките му гърди. Шутът му изкара въздуха със силно „Уф!“. Разнесе се ужасна воня като от канал, изложен на горещите слънчеви лъчи.

Последвалите събития бяха като от филм — поредица внушителни кадри, които изглеждаха направо нереални. Нанесох втори удар, след което един от Заличителите ме фрасна с такава сила, че главата ми се отметна настрани, а в устата ми бликна кръв. С крайчеца на окото мярнах, че Зъба се е заел сам с един Заличител. В следващия миг към противника му се присъединиха още двама и той падна под ударите на ноктестите им ръчища.

Иги все още беше прав, но едното му око беше скрито от голяма подутина.

Надмогнах шока и скочих на крака. Видях, че Газопровода се е проснал по лице на земята. Втурнах се към него, но някой ме сграбчи. Двама Заличители извиха ръцете ми зад гърба, а трети застана пред мен с хищно блеснали очи. Лицето му вече се беше преобразило напълно в муцуна. Вдигна ръка, стисна я в юмрук и ми нанесе мощен удар в стомаха. Превих се на две от неописуемата, разкъсваща болка и се строполих на земята.

В полусъзнание чух писъците на Ейнджъл и рева на Ръч.

Ставай! — заповядах си и се опитах да си поема въздух. — Ставай!

Като чудати деца мутанти сме далеч по-силни от нормалните възрастни хора. Заличителите обаче не са обикновени възрастни, а и имаха числено превъзходство. Бяхме обречени. Надигнах се на четири крака и едва успях да не повърна.

Изправих се със залитане. Очите ми се наляха с кръв — бях готова да убивам. Двама Заличители държаха Ръч за краката и ръцете. Залюляха я и я запратиха във въздуха. Главата й се удари в едно дърво, от гърдите и се изтръгна глух вик от болка, тялото и се преви и падна върху боровите иглички на земята.

С прегракнал вик, заглушен от кръвта в устата ми, се втурнах напред и плеснах с шепи косматите уши на един от Заличителите. Тъпанчетата му се пукнаха, той изпищя и падна на колене.

— Макс! — разнесе се пронизителният и ужасен писък на Ейнджъл.

Обърнах се. Един Заличител беше стиснал ръцете й. Прескочих просналия се в безсъзнание на пътя ми Иги и се затичах към нея. Двама Заличители скочиха отгоре ми, повалиха ме и единият ме затисна с коляно в гърдите. Замятах се задъхано. Единият звяр ме цапардоса силно през лицето и ноктите му оставиха дълбока диря в бузата ми.

Замаяна, паднах назад, а двамата ме затиснаха на земята. Ужасена видях как трима напъхват Ейнджъл — моето мъниче — в някакъв чувал. Тя плачеше и пищеше. Един от тримата я удари.

Замятах се бясно и се опитах да извикам, но от гърлото ми излезе само дрезгаво, прегракнало хриптене:

— Пуснете ме, тъпи, гадни…

Задавих се, а Заличителите отново ме тръшнаха по гръб.

Един от тях се надвеси над мен и се ухили зловещо.

— Макс… — започна той.

Стомахът ми се сви — нима го познавах?

— Радвам се да те видя отново — продължи звярът разговорливо. — Изглеждаш много зле. Предвид, че винаги си се държала все едно си нещо повече от останалите, това ме радва.

— Кой си ти? — изхриптях аз с изстинало сърце.

Усмивката разкри дългите остри зъби на Заличителя.

— Не ме ли позна? Явно съм пораснал.

В този миг го разпознах и се опулих насреща ужасена.

— Ари — прошепнах, а той избухна в див кикот.

Изправи се, тежката му черна обувка се понесе към главата ми, черепът ми отскочи от удара и всичко потъна в мрак.

Последната ми мисъл беше пропита с отчаяние — Ари беше син на Джеб. Бяха го превърнали в Заличител. Беше само на седем години.

6

— Макс? — разнесе се уплашеният детски глас на Газопровода.

Чу се ужасяващ нисък стон. Осъзнах, че го издавам аз.

Газопровода и Зъба се бяха надвесили над мен, а охлузените им и насинени лица изразяваха загриженост.

— Добре съм — изхъхрих, макар че нямах никаква представа дали наистина е така.

Споменът за случилото се ме връхлетя внезапно и се опитах да се надигна.

— Къде е Ейнджъл? — Звучах изтощено.

Зъба прикова тъмните си очи в моите.

— Няма я. Отвлякоха я.

Уплаших се, че отново ще загубя съзнание. Спомних си как на девет години бях гледала Заличителите през армираните прозорци на лабораторията. Беше привечер. Белите престилки бяха пуснали няколко шимпанзета в двора на Училището и бяха насъскали група новосъздадени Заличители срещу тях. За да се научат да ловуват.

Ужасените писъци и крясъците от болка на шимпанзетата все още ечаха в паметта ми.

Същите тези сега държаха Ейнджъл.

Обзе ме гняв — защо не взеха мен? Защо бяха избрали едно невръстно момиченце? Аз можех и да оцелея. Може би.

Изправих се разтреперана на крака. Виеше ми се свят и се наложи да се облегна на Зъба. Проявата на слабост ме вбеси.

— Трябва да я освободим — казах притеснено и се опитах да се задържа права. — Трябва да я освободим, преди…

През съзнанието ми се заредиха ужасяващи картини: как гонят Ейнджъл, как я нараняват, как я убиват. Преглътнах и ги прогоних.

— Е, банда, готови ли сте за преследване? — огледах останалите четирима.

Имаха вид на нещо изплюто от месомелачка.

— Да — рече Ръч през сълзи.

— Аз съм готов — избоботи Иги заради сцепената си устна.

Газопровода кимна сериозно.

За мой ужас за миг в очите ми плувнаха горещи сълзи. Избърсах ги бързо с опакото на ръката си, с убеждението, че в подобен момент трябва да разчитам на гнева си.

Иги наклони леко глава. Което значеше, че трябва да напрегна слух. Направих го — някъде далеч бръмчеше двигател.

— Натам! — каза Иги и посочи.

Петимата с мъка се затичахме тромаво по посока на звука. След сто метра гората свърши на ръба на отвесна скала, извисяваща се на около петнайсет метра над стар изоставен горски път.

Изведнъж по пътя с диво подскачане се зададе черен хамър2, целият в прах и кал. Сърцето ми заби учестено — бях сигурна, напълно сигурна, че малкото ми мъниче, моята Ейнджъл, е вътре. На път към място, където да умреш се смяташе за благословия.

Нямаше да позволя това, не и докато бях жива.

— Да я спасим! — извиках аз и отстъпих около три метра назад. Останалите ми направиха път. Затичах се към ръба и просто скочих в нищото.

Понесох се стремително към пътя.

След което разперих криле и улових вятъра на мига.

И полетях.

7

Всъщност кошмарът, който сънувах, не се различаваше особено от истинския ми живот. С приятелите ми наистина бяхме живели в смрадливата дупка, наречена Училището. Бяхме творение на учени, на Белите престилки, присадили ДНК от птици в човешките ни гени. Джеб навремето също носел бяла престилка, но ни съжалил и ни отвлякъл оттам.

Бяхме деца птици, ято от шестима. Заличителите искаха смъртта ни. А сега шестгодишната Ейнджъл беше в ръцете им.

Поредният мах напрегна мускулите на двуметровите ми криле. Завих рязко и се понесох след джипа. С бърз поглед назад се уверих, че Ръч е скочила след мен от скалата, следвана от Иги, Газопровода и Зъба. Спуснахме се стремително надолу към колата в стегната формация. Зъба отчупи сух клон от едно дърво, пикира отвесно и удари предното стъкло на хамъра.

Возилото поднесе, а един от прозорците се отвори. Отвътре се показа дуло на пушка и по стволовете около мен затрещяха куршуми. Въздухът се изпълни с мириса на горещ метал и барутен дим. Скрих се между дърветата, без да изпускам колата от поглед. Зъба отново блъсна по стъклото. Куршумите вече свистяха и през другите прозорци на колата. Зъба разумно се издигна на безопасно разстояние.

— Ейнджъл! — извиках аз. — Тук сме! Ще те спасим!

— Напред! — викна Зъба и аз видях поляна на около двеста метра пред нас. Между дърветата бегло различих зеленикавия силует на хеликоптер. Хамърът подскачаше бясно по изровения път. Спогледах се със Зъба и той кимна. Трябваше да се възползваме от момента, в който щяха да преведат Ейнджъл от колата до хеликоптера.

Всичко обаче се случи изключително бързо. Хамърът неочаквано наби спирачки и поднесе в калта. Вратата се отвори с трясък и отвътре изникна един Заличител. Зъба се спусна към него, но отскочи с вик, а от ръката му потече кръв. Заличителят се втурна към хеликоптера и се метна през отворения люк. Втори Заличител слезе от колата, оголи огромните си жълти кучешки зъби и запрати нещо във въздуха. Ръч извика, сграбчи Иги за ръката и двамата се понесоха шеметно нагоре. Пред тях гръмна граната и във въздуха полетяха парчета метал и дървесна кора.

Перката на хеликоптера набираше скорост. Спуснах се между дърветата. Нямаше да позволя да отмъкнат мъничето ми. Нямаше да я върнат на онова място.

Ари се стрелна навън, понесъл чувала с Ейнджъл.

Устремих се към хеликоптера с кипнала от страх и отчаян гняв кръв. Ари метна чувала с Ейнджъл през вратата му и скочи вътре — беше изключително пъргав. Хвърлих се нагоре с яростен рев и се хванах за едната ска за приземяване. Металната тръба беше нагорещена от слънцето и твърде дебела, за да се задържа само с ръка. Преметнах лакът отгоре й и се опитах да се закрепя.

Мощната въздушна струя от перката едва не прекърши крилете ми. Прибрах ги, а Заличителите се закикотиха, взеха да ме сочат и затръшнаха стъклената врата. Ари взе пушка и я насочи към мен.

— Ще ти доверя една тайна, стара дружке — извика ми. — Объркала си се — ние сме от добрите!

— Ейнджъл — прошепнах аз и очите ми се напълниха със сълзи.

Ноктестият пръст на Ари се сви около спусъка. Щеше да го направи, а мъртва нямаше да съм от полза за никого.

С разкъсваща болка в сърцето проумях, че трябва да се пусна. Преди да полетя стремително надолу, една малка рошава руса главичка се подаде от чувала.

Мъничето ми… Летеше към гибелта си.

И към неща, далеч по-ужасни от гибелта — повярвайте ми.

8

Благодарение на необичайно острото ни зрение на грабливи птици, убийствената агония да следим хеликоптера, който отнасяше Ейнджъл, продължи повече, отколкото при обикновените хора. Гърлото ми се стегна от спазъм на плач. Ейнджъл, за която се бях грижила откакто беше бебе с малки и неукрепнали криле. Чувствах се, сякаш бяха отрязали собственото ми дясно крило и на мястото му зееше зловеща кървава рана.

— Отвлякоха сестра ми! — нададе вой Газопровода и се хвърли на земята.

Винаги се стараеше да се държи като мъж, но беше само на осем години, а адските псета току-що бяха отвлекли сестра му пред очите му. Той заудря земята с юмруци, а Зъба коленичи до него и сложи ръка на рамото му.

— Макс, какво ще правим? — Очите на Ръч плувнаха в сълзи. Беше покрита със синини и рани и стискаше и отпускаше юмруци нетърпеливо. — Плениха Ейнджъл.

Внезапно осъзнах, че ще избухна. Безмълвно скочих във въздуха, разперих криле и полетях с всички сили.

Далеч от очите и ушите на останалите. Пред мен се извисяваше огромна ела и аз кацнах тромаво на един от високите клони, на може би петдесет метра над земята. Сграбчих го здраво, защото не бях преценила добре разстоянието. Увиснах задъхана.

Добре, Макс, мисли. Мисли! Трябва да оправиш нещата! Измисли нещо!

В ума ми нахлу лавина от мисли, чувства, объркване, гняв, болка… Трябваше да се съвзема.

Но не можех.

Току-що бях загубила малката си сестричка.

Малката си дъщеричка.

— Боже! Ейнджъл, Ейнджъл, Ейнджъл!

Развиках се с пълно гърло, стиснах юмруци и започнах да удрям по кората на елата, отново и отново, докато накрая физическата болка не проникна в изтръпналото ми съзнание. Втренчих се в кокалчетата си и видях кръвта, ожулената кожа и треските.

Физическата болка не можеше да се сравнява с тази в сърцето ми.

Моята Ейнджъл, моето мъниче… бяха ми го взели. Беше попаднала в лапите на безмилостни мутанти вълкочовеци, готови да излочат кръвта й. Те щяха да я предадат на отвратителните лабораторни плъхове, които искаха да я нарежат на парчета. Буквално.

Избухнах в плач и се вкопчих в дървото, сякаш беше спасителна лодка от „Титаник“. Разхлипах се толкова силно, че се уплаших да не ми се догади. Постепенно плачът утихна, но продължих да треперя. Избърсах лице в ризата си и я изцапах с кръв.

Останах на дървото, докато дишането ми се успокои и умът ми заработи на нормални обороти. Ръцете обаче ме боляха непоносимо. Да запомня: да престана да удрям неодушевени предмети.

Добре. Време беше да се спусна долу и да бъда силна, да събера останалите и да измислим план Б.

Още нещо — последните думи на Ари горяха в ума ми: Ние сме от добрите.

9

Не помня как долетях до вкъщи. Бях вцепенена и с разбито сърце. На влизане в кухнята първото, което забелязах, беше чинията от закуската на Ейнджъл.

Иги изрева, замахна през кухненския плот и запрати една чаша във въздуха. Стъклото удари Зъба в слепоочието.

— Внимавай, идиот такъв! — извика му той ядосано, после осъзна какво е казал, стисна зъби и ме изгледа с яд.

Солта на сълзите, които се стичаха по бузите ми, щипеше в следите, оставени от ноктите на Заличителя. Без да мисля, извадих комплекта за първа помощ и се заех да почистя раните и ожулванията на Газопровода. От бузата на Ръч течеше кръв — беше я ударил прелитащ шрапнел. Както никога, Ръч мълчеше — беше се свила на дивана и плачеше.

Газопровода вдигна очи към мен.

Как допусна това да се случи, Макс?

И аз се питах същото.

Вярно, бях водачът им, Макс Непобедимата — но всъщност бях просто едно четиринайсетгодишно момиче. И моментите, в които осъзнавах, че Джеб си беше отишъл завинаги, че бяхме сам-сами, че останалите разчитаха на мен и не можех да ги изоставя… Тези моменти ме съсипваха. Неочаквано отново се превърнах в детето, което мечтаеше Джеб да се завърне… и дори… Ами, исках да съм нормална! Или да имам родители!

Как ли не.

— Ти внимавай! — викна Иги срещу Зъба. — Какво стана? Нали уж виждате? Защо не спасихте Ейнджъл?

— Имаха хеликоптер! — изстена Газопровода и се измъкна от ръцете ми. — И бяха въоръжени! Да не мислиш, че сме бронирани?

— Момчета! Момчета! — повиших тон аз. — Всички сме разстроени. Но врагът не е сред нас! Те са врагът.

Залепих последния лейкопласт на Газопровода и закрачих напред-назад.

— Просто… замълчете за малко, за да помисля — добавих по-спокойно.

Нямаха вина, че спасителната ни мисия беше завършила с такъв грандиозен провал. Нито пък, че Заличителите бяха отвлекли Ейнджъл.

Имаха вина, че кухнята изглеждаше все едно в нея живеят глутница чакали със сериозни хигиенни отклонения, но с това щях да се занимая по-късно. Когато подобни дреболии отново придобиеха смисъл — ако изобщо се стигнеше дотам.

Иги отиде до дивана и насмалко да се настани върху Ръч. Тя се сви в единия край, а когато той седна, положи глава на рамото му. Иги я погали по косата.

— Дишай дълбоко — посъветва ме Газопровода загрижено.

За пореден път едва не избухнах в сълзи. Бях позволила да отвлекат сестра му, бях се провалила в опита си да я спаси, а той се тревожеше за мен.

Зъба беше потънал в мрачно мълчание. Без да откъсва очи от мен, отвори консерва с равиоли и взе една вилица в омотаната си с превръзки ръка.

— Ако искаха да я убият, или да избият всички ни, просто щяха да го направят, нали? — рече Ръч с треперещ глас. — Имаха оръжие. По някаква причина Ейнджъл им трябваше жива. Обаче това дали ние сме живи или мъртви явно не ги интересуваше. Имам предвид, че не се постараха да се уверят, че сме мъртви, разбирате ли? Което ме навежда на мисълта, че имаме шанс отново да се опитаме да спасим Ейнджъл.

— Отлетяха с хеликоптер — каза Газопровода. — Сигурно вече са далеч. Кой знае къде… — Долната му устна потрепери, но той стисна челюсти. — Например в Китай.

Приближих се до него и разроших и без това рошавата му коса.

— Съмнявам се, че ще я отведат в Китай, Гази.

— Знаете къде ще я отведат. — Спокойният тон на Зъба ни помете безмилостно.

Той зачопли дъното на консервата с вилицата.

— И къде според теб? — попита Иги и надигна глава.

Слепите му очи бяха зачервени, пълни с неизплакани сълзи.

— В Училището — казахме двамата със Зъба в един глас.

Както можете да си представите, тези думи ни затиснаха като бетонен блок.

10

Ръч стреснато закри уста с ръка и опули широко очи.

Газопровода се огледа с уплаха, а после се опита да я прогони от лицето си.

Иги изпъна гръб и доби ледено изражение. По време на престоя му в Училището се бяха опитали да подобрят способността му да вижда нощем по хирургически път. Бяха го ослепили завинаги. Просто по погрешка.

— Ще заведат Ейнджъл в Училището? — попита Газопровода объркано.

— Мисля, че да — отговорих аз с надеждата, че звуча уверено и решително. И че крещящата вътре в мен паника не личи.

— Защо? — прошепна Ръч. — Мислех, че след четири години ще са забравили…

— Искат да ни върнат там — обади се Зъба.

Никога не бяхме обсъждали това. Просто го бяхме избутали в тъмните ъгълчета на съзнанието си. Всъщност, по-точно, се опитвахме да забравим времето, когато бяхме оставени на произвола на садистичните сатанински изчадия на място, което беше ужасяващо точно копие на ада и трябваше да бъде изгорено до основи. Да, това е по-точно казано.

— Никога няма да ни забравят. Това, че Джеб ни измъкна, не беше планирано — припомних на Газопровода.

— Джеб знаеше, че ще бъдат готови на всичко, за да ни върнат. Ако някой научи какво сме преживели там, с Училището е свършено — обясни Зъба.

— Защо тогава не ги издадем? — попита Ръч. — Може да идем в някоя телевизия и да им разкажем. Да им покажем — вижте, присадиха ни криле, на невинни, невръстни деца…

— Вярно е, че за тях това ще е пагубно — намеси се Иги. — Но нас ще ни тикнат в някой зоопарк.

— Какво да правим тогава? — В гласа на Газопровода се прокрадна паника.

Зъба беше излязъл от стаята. Върна се със сноп пожълтели листа в ръце. Ръбовете им бяха нагризани и той изтупа няколко миши изпражнения от хартията.

— Уф-ф! — рече Ръч и избърса нос в ръкава си. — Уф-ф, това да не са…

— Вземи — Зъба ми подаде листата.

Бяха старите разпечатки на Джеб. След изчезването му разчистихме бюрото му и скрихме всичко дълбоко в един шкаф, далеч от очите ни.

Наредихме листата на кухненската маса. Още при първия поглед косъмчетата на врата ми настръхнаха — да не говорим за силния миши парфюм. Какво ли не бих дала да се занимавам с нещо друго!

Зъба запрелиства документите. Вдигна голям кафяв хартиен плик, запечатан с парче восък. Погледна ме, аз кимнах одобрително и той отчупи восъка с нокътя на палеца си.

— Какво е това? — попита Газопровода.

— Карта — отвърна Зъба и извади избелял топографски чертеж.

— Карта на какво? — Ръч се приведе напред и надникна през рамото на Зъба.

— На тайна лаборатория — казах и усетих как стомахът ми се обръща.

Живеех с надеждата никога да не ми се наложи да виждам картата отново, никога да не се налага да отворя восъчния печат.

— Намира се в Калифорния. Това е Училището.

11

— Какво? — изскимтя Газопровода.

Иги стана още по-блед — ако изобщо беше възможно.

— Ще заведат Ейнджъл там — обясних аз. — Така че това е мястото, където трябва да идем, за да си я върнем.

— О… — започна Ръч и мозъкът й заработи бясно. — Да. Трябва да идем да спасим Ейнджъл. Не можем да я оставим с онези хора. Те са… чудовища. Ще й сторят ужасни неща. Ще я затворят в клетка. Ще я наранят. Но ние сме петима. Така че всички заедно трябва да… мпф-ф-ф… — Запуших устата й с ръка, а тя разтвори пръстите ми един по един. — Хм… Колко ли е далеч?

— Горе-долу на около хиляда километра — каза Зъба. — Поне седем часа полет, без да включваме почивките.

— Дали първо да не го обсъдим? — попита Иги, без да обръща глава. — Имат сериозно числено превъзходство.

— Не. — Вперила очи в картата, вече набелязвах маршрути, места за почивка, резервни варианти.

— Не може ли да гласуваме? Бяха въоръжени. И имаха хеликоптер. — Тонът на Иги беше доста настоятелен.

— Иги, това не е демокрация — казах аз. Разбирах страховете му, но не можех да направя нищо по въпроса. — А максокрация. Ясно ти е, че сме длъжни да тръгнем след Ейнджъл. Надали очакваш да им позволим да ни я отмъкнат ей така. Шестимата се грижим един за друг — независимо какво се случи. Никой от нас няма да бъде затворен в клетка, поне докато аз съм жива. — Поех дълбоко дъх. — Всъщност след Ейнджъл ще тръгнем аз, Ръч и Зъба. Искам вие с Газопровода да останете тук и да пазите къщата. Има някаква нищожна вероятност Ейнджъл да избяга и да се върне.

Настъпи мъртвешко мълчание.

— Колко си прозрачна — рече Иги и се обърна към мен. — Не това е причината да ни оставиш тук. Защо не си кажеш направо?

От напрежение ме присви стомахът. Нямах време за това. Тоест Ейнджъл нямаше време за това.

— Добре — рекох и се опитах да прозвуча помирително. — Вярно е. Не искам да идвате. Не можеш да отречеш, че си сляп, и макар че летиш страхотно наоколо, защото познаваш местността, не мога да си позволя да се тревожа и за теб при схватка със Заличителите.

Лицето на Иги се изкриви от гняв. Отвори уста, но Газопровода го изпревари.

— Ами аз? — изстена той. — Не ме интересува дали са въоръжени, или в хеликоптер, или са Заличители. Тя е моя сестра.

— Точно така. И щом държат толкова на нея, вероятно и ти си важен — отбелязах. — Освен това летиш страхотно, но си на осем години, а ни чакат дълги безсънни часове.

— Джеб никога не би ни оставил — рече Иги гневно. — Никога!

Стиснах устни. Наистина правех всичко по силите си.

— Вероятно е така — признах, — но няма да разберем. Джеб е мъртъв. Хайде, стягайте се!