Ангелският експеримент

86

Вперих очи в мърлявото лице на момчето.

— Кой си ти? — попитах пак с разтреперан глас.

— Аз съм човекът, който ще те ступа, ако не престанеш да се бъзикаш със системата ми — отговори то ядосано.

В следващия миг екранът на компютъра му се изчисти напълно и стана тъмнозелен като военните му дрехи. След това отгоре се появи голям червен надпис: Здравей, Макс.

Зъба рязко завъртя глава към мен, а аз се вгледах безпомощно в големите му тъмни очи. После обърнахме глави обратно към екрана. На него пишеше: Добре дошла в Ню Йорк.

В главата ми заговори глас: Знаех, че ще дойдеш. Имам сериозни планове за теб.

— Чуваш ли го? — прошепнах аз. — Чу ли?

— Какво? — попита Зъба.

— Гласа? — отвърнах.

Болката в главата ми продължаваше, но беше отслабнала и, изглежда, щях да си спестя повръщането. Отново разтрих слепоочия, без да отмествам поглед от компютъра на момчето.

— Какво става? — попита то.

Вече далеч не звучеше смело, а по-скоро стъписано.

— Кой е Макс? Как го правите?

— Не правим нищо — каза Зъба.

В мозъка ми избухна нов пристъп на болка, а на екрана отново заиграха несвързани образи, неясни думи, чертежи, рисунки, всичко — хаотично и объркано.

Докато гледах екрана и разтривах слепоочия, присвита от болка, различих четири думи: Институт за висш живот.

Погледнах Зъба. Кимна незабележимо — и той ги беше прочел.

След това екранът отново угасна.

87

Момчето моментално затрака команди по клавиатурата, като си мърмореше: „Ще проследя това…“

Двамата със Зъба се бяхме втренчили в него. След няколко минути обаче малкият гений спря и ядосано перна компютъра си. Присвитите му очи огледаха всяка подробност: засъхналата кръв по брадичката ми, останалите хлапета около нас.

— Не знам как го правите — рече той с примирено раздразнение в гласа. — Къде ви е машината?

— Нямаме никаква машина — отвърна Зъба. — Страшничко, а?

— Бягате ли от нещо? Неприятности ли си имате?

Джеб ни беше набил в главите, че не трябва да се доверяваме на никого (както бяхме разбрали — включително и на него самия). Малкият гений започваше доста да ме притеснява.

— И защо ти хрумна това? — попита Зъба спокойно.

Момчето завъртя очи.

— Да видим. Може би защото сте група деца, които спят в тунел на метрото. Някак е логично, не мислиш ли?

Добре де, прав беше.

— Ами ти? — попитах го. — И ти си дете, което спи в тунел на метрото. Не трябва ли да ходиш на училище?

Момчето се изсмя.

— Изключиха ме от МИТ.

МИТ23 беше университет за умници — бях го чувала. Това момче не беше достатъчно пораснало за там.

— А-ха-а — опитах се да прозвуча невероятно отегчена.

— Не, сериозно — продължи той с доста овчедушен гласец. — Приеха ме по-рано. За магистър по компютърни технологии. Но се опънах и ми показаха вратата.

— В какъв смисъл се „опъна“? — попита Зъба.

— Отказах да си пия торазина — повдигна рамене той. — Казаха: „Няма торазин, няма университет“.

Бях прекарала достатъчно време в компанията на смахнати учени, за да науча това-онова. Например, че торазинът беше лекарство за шизофрения.

— Значи торазинът не ти хареса? — подметнах.

— Не. — Лицето му се вкамени. — Нито халдолът, мелерилът или зипрексата. Отвратителни са. Хората искат да си трая, да върша каквото ми кажат и да не правя проблеми.

Странно — малко ми напомняше на нас самите. Беше избрал трудния и мизерен живот пред живота под нечии грижи, в който се чувстваш като затворник.

Само че ние не бяхме шизофреници, разбира се. Но като се замисля, аз чувах нечий глас в главата си. По-добре беше да не прибързвам със заключенията.

— И за какво ти е този компютър? — попита Зъба.

Момчето отново вдигна рамене.

— С него си изкарвам хляба. Мога да проникна навсякъде. Понякога хората ми плащат. Работя, когато ми потрябват пари. — Изведнъж затвори уста. — Защо? Кой се интересува?

— Спокойно, братле — повдигна вежди Зъба. — Просто си говорим.

Момчето обаче вече отстъпваше с гневно изражение.

— Кой ви изпраща? — попита по-високо. — Кои сте вие? Оставете ме на мира! Не се приближавайте!

Зъба вдигна ръце в опит да го успокои, но момчето вече се беше обърнало и бягаше. След петнайсетина секунди стъпките му заглъхнаха в мрака.

— Винаги е хубаво да срещнем някой по-луд от самите нас — подметнах аз. — След това се чувстваме що-годе нормални.

— Ние? — рече Зъба.

— Какво става? — попита Иги сънено и се изправи.

С въздишка започнах да разказвам на Иги за момчето с компютъра. Гласа в главата ми, образите, които пробягваха през съзнанието ми по време на пристъпите. Постарах се да прозвуча безгрижно, за да не усети, че всъщност здравата съм се уплашила.

— Може би полудявам — рекох спокойно. — Но това е пътят към славата — като Жана Д’Арк.

— И си проникнала в неговия компютър? — каза Иги подозрително.

— Не виждам как — отвърнах, — но предвид, че нямам никакво понятие в кого или в какво би могла да се крие причината, явно не мога да го изключа като вариант.

— Хм-м. Мислите ли, че има връзка с Училището или с Института? — попита Зъба.

— Или е това, или е по рождение — отвърнах саркастично. — И въпреки нищожния шанс да не е по рождение, хайде наистина, наистина да се постараем да намерим Института утре. Сега поне знаем името му.

Институт за висш живот.

Лесно се помни, а?

88

Случвало ли ви се е да се събудите около хиляда пъти по-уморени, отколкото сте били на лягане?

На следващата сутрин — предположих, че е сутрин, тъй като всички се бяхме събудили, — се чувствах като една от дванайсетте принцеси, които всяка нощ танцували, докато скъсали обувките си, и трябвало да спят на целия следващ ден24. Да, обаче: а) аз не съм принцеса; б) да ти се пръска мозъкът от болка, докато се опитваш да преспиш в тунел на метрото далеч не може да се сравнява с цяла нощ танци; и в) кубинките ми си бяха здрави. Като изключим горните уточнения, чувството беше точно такова.

— Сутрин ли е? — попита Ейнджъл с прозявка.

— Гладна съм. — Както се очакваше, това бяха първите думи на Ръч.

— Добре, ще ви намерим нещо за хапване — рекох уморено. — След това тръгваме да търсим Института.

Със Зъба и с Иги се бяхме разбрали да не казваме на по-малките нито за хакера, нито за последния ми мозъчен пристъп. За какво да ги тревожим?

Бяха ни нужни няколко минути, докато се ориентираме из тунелите на метрото, за да се озовем на светло. Човек осъзнава, че е бил на място със застоял въздух, когато уличната смрад на Ню Йорк му се стори свежа и чиста.

— Колко е светло — рече Газопровода и закри очи с ръка. И после: — Това фъстъци с мед ли са?

Невероятният им аромат беше просто неустоим. Дори на сергията да стоеше Заличител, вероятно пак щяхме да идем да си купим. Загледах продавача. Не. Не беше от тях.

Купихме си фъстъци и закрачихме по Четиринадесета улица, дъвчейки, докато аз се опитвах да измъдря някакъв смислен начин да претърсим града. Първо, указател. Видяхме една телефонна будка пред нас, но верижката на указателя висеше празна. Дали в някой магазин нямаше да ни услужат? Ей! Бюро „Справки“! Изрових някакви монети от джоба си и вдигнах слушалката. Набрах 411.

— Град Ню Йорк, Институт за висш живот — казах, когато автоматичният оператор се включи.

— Съжалявам, търсеният обект отсъства. Моля, проверете и опитайте отново.

Безсилният яд беше вечният ми спътник. Идеше ми да извикам.

— Какво, по дяволите, да правим сега? — попитах Зъба.

Той ме погледна. Явно мислеше по въпроса. Протегна малкото хартиено пликче към мен:

— Фъстъче?

Продължихме напред, като похапвахме и смаяно се взирахме във витрините на магазините. Всичко, което човек можеше да си купи в света, беше изложено на Четиринадесета улица в Ню Йорк. Разбира се, ние не можехме да си позволим нищо. И все пак беше страхотно.

— Усмихни се, дават те по „Скрита камера“ — каза Зъба и посочи една витрина.

Принадлежеше на магазин за техника. Бяха свързали камера с няколко телевизора и излъчваха минувачите отпред. По навик наведохме глави и се обърнахме — включи се инстинктивната ни параноя, че някой може да види изображенията ни.

Внезапно се свих от остра, пронизваща болка в слепоочието. В същото време забелязах на екраните да изникват букви. Пред невярващия ми поглед на телевизорите се изписа: Добро утро, Макс.

— За Бога — сепна се Зъба и застина на място.

Иги се бутна в него и попита:

— Какво? Какво има?

— Това за теб ли е? — попита ме Газопровода. — Откъде те познават?

Да играеш, означава да се учиш, Макс — каза Гласът в главата ми.

Беше същият като снощи. Не можех да преценя дали принадлежеше на дете, или на възрастен, на мъж или на жена, на приятел или на враг. Чудно.

Игрите са изпитание за способностите ти. Забавлението е решаващо за развитието на човечеството. Хайде, Макс, забавлявай се.

Спрях, без да обръщам внимание на тълпите хора, които се носеха около нас по улицата.

— Не искам да се забавлявам! Искам отговори! — изтърсих неволно.

Лудото момиче, което говореше с Гласа в главата си.

Качи се на автобуса за Медисън авеню — каза Гласът. — Слез, когато забавлението започне.

89

Не знам за онези от вас, които чуват гласове, но нещо в тона на моя ме накара да му се подчиня безусловно.

Премигнах и установих, че останалите от ятото ме гледат притеснено с очакването, че ще потъна съвсем в дълбините на лудостта пред очите им.

— Макс, добре ли си? — попита Ръч.

Кимнах, огледах се за табела с името на улицата и казах:

— Мисля, че трябва да се качим на автобуса за Медисън авеню.

Зъба ме изгледа замислено.

— Защо?

Обърнах се така, че останалите да не ме виждат и казах безгласно:

— Гласът.

Той кимна и прошепна:

— Макс, а ако е клопка?

— Не знам! — отвърнах му. — Може би просто трябва да го слушаме известно време, за да проверим.

— Да слушаме кого! — настоя Газопровода.

Вече вървях към ъгъла. Чух Зъба:

— Макс чува глас в главата си. Не знаем чий.

До тук с идеята да не тревожим останалите.

— Нещо като съвестта й? — попита Ръч. — Телевизорите ли са виновни?

— Не знаем — отвърна Зъба. — Очевидно гласът е поискал да се качим на автобуса за Медисън авеню.

Автобусната спирка беше на четиринайсет пресечки. Качихме се, пуснах монетите в апарата, а шофьорът махна с ръка:

— Минавайте, минавайте — рече отегчено.

Надявах се Гласът да престане с тези скъпи желания, защото не ни оставаха почти никакви пари.

За хора, които се изнервят в тесни затворени пространства или от прекомерната близост с други човешки същества, пътуването в автобус бе същински кошмар. Беше толкова претъпкано, че трябваше да стоим прави, притиснати отвсякъде от хора. Успокоих се с мисълта, че винаги можехме да разбием някой от прозорците с крак и да изскочим навън, но, така или иначе, преживяването опъна и малкото останали ми здрави нерви. Непрекъснато въртях глава и се оглеждах за пътници, които изведнъж се преобразяват в Заличители.

Е, Глас? — помислих си. — Сега какво?

Убедена съм, че ще се учудите — Гласът не отговори.

До мен Ейнджъл ме стискаше доверчиво за ръка и наблюдаваше града през прозореца. Това беше задачата ми — носех отговорност за безопасността на останалите. Трябваше да открия Института. Ако мозъчните ми пристъпи ме убиеха, Зъба щеше да поеме командването, но дотогава аз бях нумеро уно. Не можех да си позволя да предам доверието им. Чуваш ли, Глас? Ако планът ти е да ме накараш да го направя, ще съжалиш, че изобщо… си се появил в мозъка ми.

Боже, бях пълна откачалка.

— Драги пътници — прозвуча гласът на шофьора в колоните. — Петдесет и осма улица! Царството на забавленията!

Погледнах Зъба стреснато, след което изблъсках останалите през задната врата на автобуса. Слязохме на окъпания в слънце тротоар, а автобусът потегли шумно и ни задави с облак дим. Намирахме се в единия край на Сентръл парк.

— Какво… — започнах аз и се ококорих.

На отсрещната страна на улицата се издигаше голяма стъклена сграда. На витрината имаше огромно плюшено мече, огромен дървен войник и петметрова балерина, застанала на един крак.

На табелата пишеше „АФО Шмит“.

Най-великият магазин за играчки на света.

Ами добре.

90

Ние, бедните, ощетени, жалки крилати мутантчета, никога не бяхме влизали в магазин за играчки, а „АФО Шмит“ беше мястото, на което децата се питаха дали не са умрели и не са се озовали в рая. Вътре, точно до входната врата, имаше двуетажен часовник, покрит с движещи се фигури. Песента It’s a Small World25 гърмеше, но реших, че целта е да заглуши глъчката.

Нямах понятие защо бяхме тук. Надеждата, че подобна лудория можеше по някакъв начин да ни доближи до Института, беше доста смела, но все пак взех лидерското решение да проверим какво ще стане.

Редица плюшени животни в реални размери, оглавявани от внушителен жираф, сочеха пътя към отдела с плюшени играчки, който беше колкото цялата ни стара къща.

Газопровода и Ейнджъл бяха зяпнали — опулили очи и отворили усти, те поглъщаха изобилието от неописуеми играчки, което надхвърляше въображението ни.

— Иги — възкликна Газопровода, — има цяла стая с Лего и Бионикъл.

— Върви с тях — казах на Зъба. — Но не ме изпускай от поглед, става ли?

Той кимна и последва момчетата в стаята на Лего, а аз продължих след Ейнджъл и Ръч, които вземаха животно след животно.

— Майчице мила! — възкликна Ръч и прегърна малък плюшен тигър. — О, Макс, не е ли прекрасен? О-о, казва се Самсон.

Примирено се съгласих, че тигърът действително беше прекрасен, но продължавах да се оглеждам или за Заличители, или за някаква следа, към която да ме насочи моя Глас.

Ейнджъл ме подръпна за ръкава:

— Макс?

Обърнах се. Държеше малко плюшено мече. Беше облечено като ангелче, с бяла рокля и малки крилца на гърба. Над главата му се мъдреше малко ореолче от позлатена тел.

Ейнджъл ме гледаше с умолителни очи. Погледнах етикета. Удоволствието да притежаваме малкото плюшено мече щеше да ни струва само четиридесет и девет долара.

— Много съжалявам, Ейнджъл — казах и клекнах пред нея. — Но мечето струва четиридесет и девет долара. Парите ни са на свършване — нямам и толкова. Наистина съжалявам, много бих искала да ти го купя. Знам, че е ангелче като теб самата.

Погалих я по главата и й върнах мечето.

— Ама аз го искам — тросна ми се тя, което изобщо не беше в стила й.

— Казах не. Това е положението, миличка.

Отдалечих се на няколко крачки, без да изпускам момичетата от поглед, за да погледна една витрина на мистична тематика. Пред нея имаше кристални топки — човек трябваше да ги разтръска, след което в едно прозорче се изписваше отговор. Раздрусах една топка. „Много вероятно“, беше резултатът. За съжаление, бях забравила да задам въпрос.

Имаше и някаква игра на име „Ка-бала!“ за цигански гадания, както и една класика — дъска за разговор с духове. Пъхнах ръце в джобове с въздишка и огледах магазина. Дали пък да не останехме да спим тук тази вечер?

С крайчеца на окото си забелязах някакво раздвижване и напрегнах орловото си зрение. Беше онази джаджа на дъската за духове, която предполагаемият „дух“ движеше по дъската и посочваше определена буква — макар че за всички беше ясно, че всъщност я движат децата.

В момента джаджата се движеше, без никой да я докосва.

Огледах се — наоколо нямаше никого. Ейнджъл беше на повече от пет метра и не гледаше в нея, а все още стискаше плюшеното мече. Прокарах ръка над дъската. Нямаше корда. Стрелката беше посочила буквите Щ и Е.

Ще.

Взех дъската и я вдигнах, за да проверя дали отдолу няма магнит. Стрелката посочи поред С, П, А, отново С, застина над И-то и продължи към Ш.

Спасиш.

Пуснах я, сякаш беше нажежена до червено.

Малкият черен триъгълник бавно се задвижи отново към буквата С. Вдигнах вежди. Посочи В, а аз стиснах зъби. На буквата Е бях готова да запратя дъската през магазина. Мрачно я изчаках да довърши. Т. А. После М, А, К, С.

Ще спасиш света, Макс.

91

— Зъб!

Той се обърна, видя изражението ми и мигновено потупа Иги и Газопровода по ръцете. Дойдоха при мен и Ръч под големия часовник.

— Да се махаме оттук — изсумтях аз. — Току-що една дъска за духове ми каза да спася света.

— Еха, значи ще станеш известна — рече Газопровода.

Явно беше имунизиран срещу злокобния страх, който тресеше мен.

— Къде е Ейнджъл? — попита Зъба.

Протегнах ръка и хванах… въздух. Врътнах се и се втурнах към отдела за плюшени животни. Паниката вече завладяваше мислите ми — беше минала едва седмица от отвличането й…

Набих спирачки до едно шимпанзе в реални размери, увиснало на някаква витрина. Пред мен Ейнджъл говореше с някаква възрастна жена. Не бях виждала толкова стар Заличител, така че пулсът ми се успокои малко.

С жален вид тя вдигна мечето ангел и го показа на жената.

— Какво е намислила… — удиви се Зъба.

Жената се поколеба, после каза нещо, което не чух, лицето на Ейнджъл светна и тя кимна ентусиазирано.

— Някой ще купи нещо на Ейнджъл — каза Иги тихо.

Тя знаеше, че я наблюдаваме, но отказваше да ни погледне. Петимата ги последвахме до касата и пред удивения ми поглед жената извади портфейла си с леко объркан вид и плати мечето на Ейнджъл, която буквално взе да подскача на място от радост, стиснала мечето пред гърдите си. Каза „благодаря“ поне хиляда пъти. Жената — все още леко объркана — се усмихна, кимна и излезе от магазина.

Стълпихме се около най-младия член на ятото.

— Какво стана? — попитах. — Откъде-накъде тази жена ти купи мечето? Та то струва четиридесет и девет долара!

— Какво й каза? — поинтересува се Иги. — На нас никой не ни купува разни неща.

— Нищо — отвърна Ейнджъл, стиснала здраво мечето си. — Просто помолих госпожата да ми го купи, тъй като наистина го исках, а нямах достатъчно пари.

Поведох останалите към изхода, преди Ейнджъл да накара някого да й купи гигантския жираф.

Навън слънцето грееше ярко в небето. Време беше за обяд. Както и да продължим търсенето.

— Значи просто помоли някаква непозната да ти купи скъпа играчка и тя те послуша, така ли? — попитах Ейнджъл.

Тя кимна и приглади козината на мечето около ушите му.

— Да. Помолих я да ми го купи. Учтиво, мислено.

92

Спогледах се със Зъба. Това беше малко плашещо. Всъщност доста плашещо.

— Хм… какво точно имаш предвид? — попитах.

Ясно, можеше да чете мислите и чувствата на повечето хора. Но за пръв път чувах, че може и да изпраща мисли.

— Просто я помолих наум — рече Ейнджъл разсеяно и оправи малките бели крилца на мечето. — И тя каза „добре“. И ми го купи. Ще го кръстя Селесте.

— Ейнджъл, искаш да кажеш, че си повлияла на жената и си я накарала да ти купи мечето? — попитах предпазливо.

— Селесте — каза тя. — Какво значи „повлиявам“?

— Да въздействаш на някого или нещо — отговорих. — Звучи ми все едно си накарала жената да ти купи мечето…

— Селесте.

— …Селесте, независимо дали го е искала, или не. Разбираш ли за какво ти говоря?

Тя повдигна вежди, а после и рамене и се огледа гузно. Но после лицето й светна.

— Да, но аз наистина исках Селесте. Повече от всичко на целия свят.

Все едно това оправяше нещата.

Отворих уста, за да започна с житейския урок, който непременно трябваше да бъде изнесен в този момент, но Зъба улови погледа ми. Изражението му казваше: „зарежи“. Млъкнах и кимнах, решена по-късно да разбера защо го беше направил.

А сега, обратно към мисията. Де да имах поне една проклета следа към този Институт.

За обяд си купихме фалафели, които погълнахме на крак, оглеждайки се за опасности. Ейнджъл затъкна мечето си — Селесте — в ластика на панталоните си, за да са свободни ръцете й.

Тя е само на шест и боговете знаят, че не е получила обичайното възпитание. Въпреки това все си мислех, че е достатъчно голяма, за да прави разлика между добри и лоши постъпки. Надявах се, че разбира, че да повлияе на жената, за да й купи Селесте, беше лошо. И все пак го беше направила.

Това ме притесняваше.

Потръпнах и докоснах слепоочието си, а Гласът рече с копринен тон:

Това е просто играчка, Макс. Децата заслужават играчки. Не мислиш ли, че и ти заслужаваш някоя?

— Голяма съм за играчки — троснах се ядосано, а Зъба ме погледна учудено.

— Искаше играчка ли? — попита Газопровода объркано.

Поклатих глава. Не ми обръщайте внимание, момчета, просто пак разговарям с моето Гласче. Поне този път главата не ме болеше толкова.

Съжалявам, че понякога боли, Макс. Не искам да ти причинявам болка. Искам да ти помогна.

Стиснах устни, за да не отговарям. Когато ми трябваше информация, мълчеше. Когато не исках да го чувам, изведнъж започваше да дърдори.

Дразнещо — почти колкото Зъба.

93

Бях на път да откача сериозно. Накъдето и да се обърнех, ме дебнеше нещо от отвъдното. Ако не беше глас в главата ми, щеше да е телевизорът на някоя витрина. Или невръстен хакер в тунела на метрото, на чийто компютърен екран се мъдри съдържанието на мозъка ми. Или шофьор на автобус, който знае къде е забавлението. Или Заличители. Как беше онзи израз — параноик ли си, ако някой те преследва наистина?

— Обградени сме — изсумтях, вперила поглед в носовете на кубинките, докато крачехме по улицата.

Усетих, че Зъба се завъртя на 360 градуса и застана пред мен.

— Губим време — казах накрая ядосано. — Трябва да намерим Института. Да научим миналото и бъдещето си. А не да влизаме по магазини за играчки. Трябва да подходим сериозно към това.

Всичко с времето си, Макс.

Зъба понечи да ми отговори, но аз вдигнах пръст — един момент.

Трябва да се научиш да си почиваш. Почивката подпомага ученето и общуването. Изследванията го доказват. А ти не си почиваш.

— Много ясно, че не си почивам! — изсъсках тихо. — Трябва да намерим Института! Парите ни свършват! И непрекъснато сме в опасност!

Останалите бяха спрели и ме оглеждаха разтревожено. Зъба вероятно обмисляше дали да не ме пратят в лудницата.

Съвсем се бях побъркала, нали? Нещо беше повредило мозъка ми — бях получила удар или кой знае какво и сега чувах гласове. По което се отличавах от останалите в ятото. Твърде много. Чувствах се самотна.

Един глас, Макс. Не гласове. Успокой се.

— Какво има, Макс? — попита Газопровода.

Поех дълбоко въздух и се опитах да се овладея.

— Имам чувството, че всеки момент ще избухна — казах искрено. — Преди три дни Ейнджъл сподели чутото — че можем да намерим повече информация за нас на място на име Института в Ню Йорк. Повече информация. Може би онова, което винаги сме искали да научим.

— Тоест да разберем нещо за родителите си? — рече Иги.

— Да — отговорих. — Но откакто дойдохме, се случват само странни неща и не съм сигурна…

Без предупреждение косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Здравейте, деца!

Двама Заличители изскочиха от входа на една сграда точно пред нас.

Ейнджъл изпищя, а аз инстинктивно я сграбчих за ръката и я дръпнах рязко назад. След миг се бяхме обърнали и препускахме по тротоара с всички сили. Зъба и Иги бяха зад нас, Ръч и Газопровода — от двете ни страни. Тротоарите бяха пълни с хора и беше като бягане с препятствия.

— Пресичаме! — извиках и изскочих на улицата.

Съпътствани от гневните клаксони на шофьорите Шестимата се шмугнахме между две движещи се таксита. Зад нас чух силно туп! и учуден сподавен вик.

— Куриер на колело отнесе единия Заличител! — извика Зъба.

Можете ли да се изкискате, докато препускате с всички сили, за да спасите живота си и се опитвате да опазите шестгодишно дете? Аз мога.

Две секунди по-късно обаче една силна ръка с остри нокти ме хвана за косата, дръпна ме назад и загубих опора. Изтръгнаха ръката на Ейнджъл от моята, а тя изпищя, уплашена до смърт. Мислите, че разбирате какво значи това? Уплашена до смърт? Повярвайте, лъжете се.

94

Без да спира, якият Заличител ме метна през рамо, все едно бях безжизнен труп. Усетих острата му животинска миризма и видях кръвожадния му поглед. Смееше се, доволен, че е успял да ме хване. Дългите му жълтеникави зъби изглеждаха твърде големи за устата му. Ейнджъл продължаваше да пищи.

Уплашена до смърт!

Ритах, виках, удрях, блъсках, драсках, но Заличителят просто се спусна надолу по улицата със смях под изумените погледи на минувачите.

— Филм ли снимат? — попита някой.

Не — това е прекалено истинско за Холивуд. Те са по продълженията.

Вдигнах глава и видях Зъба, който се носеше към нас с мрачна решителност. Не изоставаше, но не ни и настигаше. Ако имаха кола, с мен беше свършено. Борех се с всички сили — щипех Заличителя, млатех и дращех, но с ярост осъзнах, че звярът почти не усещаше. Да не би да ги отглеждаха без рецептори за болка?

— Зъб! — ревнах, защото видях, че е останал по-назад отпреди. Бяхме по-бързи. Все още можех бегло да различа пронизителните писъци на Ейнджъл. Ругатните, които знаех, се сипеха от устата ми между ударите, шамарите и ритниците. Заличителят дори не забави крачка.

И изведнъж полетяхме надолу, внезапно, без предупреждение, все едно някой беше отрязал краката на Заличителя. Той се стовари на земята болезнено, а главата ми издрънча толкова силно на плочките, че видях звезди посред бял ден. Краката ми бяха заклещени. Започнах да ритам бясно и да се гърча, за да се измъкна изпод него.

Той не помръдваше. Съзнание ли беше загубил? Как?

Издрапах назад на четири крака и се втренчих в Заличителя. Не помръдваше, а очите му гледаха със стъклен блясък. От устата му, наполовина преобразена във вълча муцуна, се проточваше струя кръв. Няколко любопитни минувачи бяха спрели и ни гледаха, но повечето подминаваха, вдигнали телефони до ушите си. Обичайният живот в Ню Йорк.

Зъба дохвърча отнякъде, вдигна ме рязко на крака и ме дръпна след себе си.

— Чакай! — казах. — Зъб… мисля, че е мъртъв.

Зъба погледна мен, после Заличителя, и заби обувка в неподвижното му тяло. Той не помръдна и не мигна. Без да пуска ръката ми, Зъба клекна до него и стисна китката му с пръсти, готов да скочи и при най-малкото движение.

— Права си — каза и се изправи. — Мъртъв е. Какво му направи?

— Нищо. Помъчих се да се освободя, но без резултат. После изведнъж се срина като торба цимент.

Тълпата се сгъсти и се приближи. Дотичаха и останалите от ятото. Ейнджъл скочи в прегръдките ми и избухна в плач. Стиснах я и я утеших, като й казах, че всичко е наред и съм в безопасност.

Зъба обърна яката на Заличителя за секунда. И двамата видяхме татуировката на врата му: 11–00–07.

В този миг се появи полицейска кола с виещи сирени и мигащи светлини.

Започнахме да отстъпваме назад, встрани от тълпата.

— Проклет наркоман! — каза Зъба високо.

Тръгнахме бързо и свихме зад първия ъгъл. Пуснах Ейнджъл на земята и тя взе да подтичва с подсмърчане, за да не изостане. Стиснах я здраво за ръката и й се усмихнах успокояващо, но отвътре треперех. Едва ми се беше разминало.

Трябваше да намерим Института и да се махнем оттук — да се върнем обратно в пустинята. Някъде, където никога нямаше да ни намерят. Но денят вече беше към края си. Намирахме се близо до парка, където бяхме решили да преспим. Колите и такситата се носеха по улицата покрай нас, нехаещи за драматичните събития от преди малко.

— Значи е бил на пет години — рече Зъба тихо.

Кимнах.

— Създаден през ноември 2000 година, номер седем от партидата. Явно не са особено издръжливи.

А колко издръжливи бяхме ние? Всички заедно? Или поотделно?

Поех дълбоко въздух и се огледах. Очите ми се спряха на едно такси, което имаше на покрива си реклама със светещ надпис като онези на пицария „Феймъс Джо“, на някоя фирма за почистване или на някой ресторант. На тази тук се въртеше следният надпис: „Всяко пътешествие започва с една крачка“.

Като късметче от кафе на покрива на такси. Всяко пътешествие, една крачка. Една крачка. Премигнах, спрях на място и наведох очи към краката си, които правеха крачка след крачка в това дълго, странно пътешествие. След това забелязах едно криво повехнало дърво, засадено в дупка на тротоара. Корените му бяха защитени с метална решетка. Между пръчките й едва се виждаше пластмасова карта. Взех я, като се помолих да не е свързана със запален фитил.

Беше карта за банкомат. И отгоре й пишеше моето име: Максимум Райд. Дръпнах Зъба за ръкава и безмълвно му я показах. Опулените му за миг очи издадоха, че и той е смаян.

И воала, старата ми дружка Гласът се появи точно в този миг:

Можеш да я използваш, ако разгадаеш каква е паролата.

Огледах се, но загадъчното такси беше изчезнало.

— Мога да я използвам, ако разгадая паролата — казах на Зъба.

Той кимна.

— Добре.

Преглътнах и пъхнах картата в джоба си.

— Хайде просто да се доберем до парка — рекох. — До уютния безопасен Сентръл парк.

95

— Откъде разбира Гласът къде съм и какво виждам пред себе си? — прошепнах на Зъба.

Бяхме насядали по дебелите удобни клони на един огромен дъб в Сентръл парк. Бяхме на близо дванайсет метра височина и ако говорехме тихо, никой нямаше да ни чуе.

Освен ако на дървото нямаше микрофони.

Честно казано, вече не бих се учудила на нищо.

— Вътре в теб е — каза Зъба и се облегна на ствола на дървото. — И винаги е с теб. Ако е включен към някое от сетивата ти, знае къде си и какво правиш.

О, не — помислих си посърнало. Не се бях сетила за това. Значи никога не бях сама, така ли?

— Дори и в тоалетната? — Газопровода се ококори учудено и се ухили.

Ръч успя да сдържи своята усмивка, а аз изгледах Гази ядно с присвити очи. Ейнджъл оправяше роклята на Селесте и приглаждаше козината й.

Извадих банковата карта и я разгледах. Все още носех онази, която откраднахме от гадняра в Калифорния. Сравних ги. Приличаха си — новата изглеждаше съвсем редовна. Мушнах старата в един процеп в кората на дъба — така или иначе, вече не можехме да я използваме.

— Само трябва да разгадаем паролата — изсумтях и завъртях картата в ръце.

Страхотно. Щяхме да се справим за не повече от хиляда години.

Бях смачкана от умора. Освен това имах брутална цицина от удара в плочките. Все едно си нямах достатъчно проблеми с главата напоследък.

Безмълвно вдигнах левия си юмрук. Зъба сложи своя отгоре, после Иги и Ръч го последваха. Гази се пресегна и успя да стигне. Ейнджъл се наведе и сложи юмручето си върху това на Гази, а после и лапата на Селесте върху него. Чух, че Гази изпусна въздуха си. Отнякъде. Потупахме ръце, след което се настанихме удобно по дебелите клони. Ейнджъл беше точно над мен — стъпалото й беше увиснало и докосваше коляното ми. Нагласи Селесте стабилно до ствола. Стана ми мило.

Вечерният въздух ме унесе. Последната ми мисъл беше, че съм благодарна, че ще прекараме заедно поне още една нощ в безопасност.

96

— Незаконно е да се катерите по дърветата в Сентръл парк — пропищя тънък, но доста силен глас.

Отворих очи и на мига срещнах тези на Зъба. Погледнахме надолу.

Под дървото имаше черно-бяла кола с включени полицейски сирени. Явно в Ню Йорк си нямаха други престъпления и се занимаваха с групичка деца, приютили се в дърветата.

— Как изобщо са разбрали, че сме тук? — измърмори Газопровода. — Кой би погледнал нагоре в дървото?

Униформена полицайка говореше по мегафона на колата.

— Незаконно е да се катерите по дърветата в Сентръл парк — повтори тя. — Моля, слезте веднага.

Измучах. Налагаше се да се изтътрузим тромаво по стъблото, вместо просто да скочим и да кацнем по зашеметяващия си мутантски начин.

— Слушайте, банда — започнах аз. — Слизаме. И се стараем да изглеждаме нормални. Щом стигнем земята, ще се опитаме да избягаме. Ако се разделим, среща на ъгъла на Петдесет и четвърта улица и Пето авеню. Comprende26?

Кимнаха. Зъба тръгна надолу първи, следван от Иги, който внимателно опипваше пътя си. За възрастта си бяха изключително пъргави — като катерици.

Ейнджъл тръгна трета, после Ръч, Гази и аз последна.

— Навсякъде има табели, на които ясно пише, че катеренето по дърветата е забранено — започна надуто другият полицай.

Започнахме да отстъпваме внимателно, като се стараехме да изглеждаме неподвижни.

— Избягали сте от къщи ли? — попита полицайката. — Ще ви вземем с нас. Може да се обадите по телефона на вашите.

Хм, госпожо, това надали ще се получи…

Появи се още една полицейска кола с още двама полицаи. Радиостанцията изпращя и полицайката я вдигна, за да отговори.

— Сега! — прошепнах и шестимата побягнахме с всички сили.

— Селесте! — чух гласа на Ейнджъл.

Обърнах се — беше изпуснала мечето и тичаше назад към него. Двама полицаи също.

— Не! — изкрещях, стиснах я за ръка и я дръпнах след мен.

Тя се заинати, запъна пети в земята и опита да разтвори пръстите ми. Взех я в ръце и се втурнах напред. Когато настигнах Зъба, я дадох на него.

Погледнах през рамо. Полицайката държеше мечето в ръце и гледаше след нас. Останалите се качваха по колите. Точно преди да завия зад ъгъла, видях едно високо ченге да влиза в автомобила си. Стиснах очи два пъти, а сърцето ми направо спря. Това беше Джеб. Дали? Поклатих глава и се втурнах след останалите.

— Селесте! — плачеше Ейнджъл и протягаше ръце през рамото на Зъба. — Селесте!

Звучеше покъртително. Страшно ми беше мъчно, че се наложи да оставим играчката й, но ако трябваше да избирам между Ейнджъл и Селесте, щях да избера нея без колебание. Дори и с риск да ме намразеше.

— Ще ти купя друго! — обещах задъхано, опитвайки се да не изоставам от Зъба.

— Не искам друго! — изви тя, обви врата му с ръце и се разплака.

— Измъкнахме ли им се? — викна Газопровода през рамо. Погледнах зад себе си. Две полицейски коли с надути сирени се промушваха в трафика след нас.

— Не!

Наведох глава и ускорих крачка.

Понякога имах чувството, че никога нямаше да живеем на свобода и в безопасност. Никога, нито за миг. Макар че май като цяло нямаше да живеем още дълго.

97

Тръгнахме на югоизток. Излязохме от парка с надеждата да ни изгубят сред безкрайния поток от хора по улиците.

Зъба пусна Ейнджъл на земята и тя послушно тръгна с нас. Бялото й личице беше мокро от сълзите. Чувствах се наистина ужасно за Селесте. Иги тичаше до мен — беше протегнал ръка и леко ме докосваше. Не изоставаше и не се отделяше от нас. На моменти забравях, че не вижда. Пресякохме Петдесет и четвърта улица, а полицията все още бе по петите ни.

— Да влезем в някой магазин? — настигна ме Зъба. — А после през задния изход?

Замислих се. Само да можехме да полетим — далеч от земята, шума, хората и полицията, нагоре към ясното синьо небе, на свобода… Крилете ме засърбяха — копнееха да се разгърнат широко и да уловят слънцето и вятъра.

— Да, да опитаме — изстрелях в отговор. — Да завием на изток по Петдесет и първа.

Завихме и продължихме надолу по тротоара. Като мълнии. Почти се изсмях — улицата беше еднопосочна и на полицаите щеше да се наложи да заобиколят.

Само трябваше да си намерим безопасно укритие, преди да ни настигнат…

— Какво е това? — викна Ръч и посочи пред себе си.

Набих спирачки като по анимационните филми. Пред нас се издигаше огромна сива каменна постройка. Беше доста висока и завършваше с остри, назъбени върхове, не като небостъргач. Сякаш някакъв сив каменен кристал беше протегнал снага към небето и се простираше и изтъняваше нагоре. Имаше три сводести входа, като този по средата беше най-широк.

— Това музей ли е? — попита Газопровода.

Потърсих някаква табела.

— Не — отговорих. — Катедралата „Сейнт Патрик“. Църква е.

— Църква — възкликна Ръч. — Никога не съм влизала в църква. Може ли?

Тъкмо да й напомня, че животът ни е заложен на карта и сега не е моментът за туризъм, когато Зъба процеди тихо:

— Убежище.

Спомних си, че в миналото църквите служели като убежище за хората — вътре не пускали полиция. Преди столетия. Вероятно вече не беше така. Катедралата обаче беше огромна и пълна с туристи, така че бе подходящо място да се стопим сред множеството.

98

През огромната двойна врата в средата се лееше неспирен поток от хора. Смесихме се с тях и се опитахме да се впишем в обстановката. Веднага щом престъпихме прага, стана прохладно и се разнесе мирис на нещо древно, мистично, с една дума… религиозно, предполагам.

Вътре хората се разделяха. Една част се събираха за организирана обиколка, а останалите просто се разхождаха наоколо, четяха обяснителните табелки и разгръщаха брошури. Въпреки че сградата беше с размерите на футболно игрище и пълна със стотици поклонници, бе невероятно тихо.

В предната част хората бяха насядали по пейките или коленичили с наведени глави.

— Да вървим — казах. — Натам.

Шестимата се понесохме мълчаливо по хладния мраморен под към огромния бял олтар в предната част на църквата. Отметнала глава назад, Ръч беше зяпнала и се дивеше на слънчевата светлина, която проникваше през витражите на прозорците. Таванът беше на височина поне колкото триетажна сграда, сводест и украсен като в дворец.

— Тук е страхотно — изшептя Газопровода, а аз кимнах.

Вътре се чувствах добре, в безопасност, въпреки че Заличителите или полицаите можеха да влязат както всички останали. Но пространството беше огромно, имаше много хора и добра видимост. Изобщо не беше зле. Беше добро място.

— Какво правят онези? — прошепна Ейнджъл.

— Мисля, че се молят — отвърнах й.

— Хайде и ние да се помолим — поиска тя.

— Хм…

Тя обаче вече беше тръгнала към една празна пейка. Промуши се до средата, наведе се и спусна преградата за коленете. Огледа останалите хора, за да провери как точно трябва да застане, коленичи и наведе глава над сключените си длани.

Готова бях да се обзаложа, че се моли за Селесте.

Наместихме се на пейката до нея и коленичихме неловко и смутено. Пипнешком Иги установи позата на Гази и застана като него.

— За какво се молим? — попита той тихо.

— Ами… за каквото искате — предложих аз.

— Молим се на Бог, нали? — Ръч искаше да е сигурна.

— Мисля, че това е идеята — отговорих, макар че всъщност нямах представа.

Обзе ме някаква странна, необяснима увереност, че ако човек иска да се помоли за нещо, именно тук може да го направи. С високите внушителни тавани, мрамора, величието, вярата и отдадеността, които ни заобикаляха, катедралата наистина изглеждаше като място, където молитвите на шест бездомни деца могат да бъдат чути.

— Скъпи Боже — рече Ръч тихо, — искам истински родители. Но искам и те да ме искат. И да ме обичат. Аз самата ги обичам. Моля те, опитай се да ми помогнеш. Благодаря ти много. С обич, Ръч.

Така де, не твърдя, че имаме опит с тези работи.

— Моля, върни ми Селесте — прошепна Ейнджъл със здраво стиснати очи. — И ми помогни да стана като Макс, когато порасна. И пази всички ни. И направи нещо лошо на лошите. Искам да престанат да ни тормозят.

Амин, казах наум.

С учудване видях, че Зъба също е затворил очи. Устните му обаче бяха неподвижни и не издаваше нито звук. Сигурно просто си почиваше.

— Искам да прогледна — каза Иги. — Както беше преди, когато бях малък. И искам да получа шанс да дам на Джеб онова, което му се полага. Благодаря.

— Боже, искам да стана голям и силен — прошепна Газопровода.

Гърлото ме стегна при вида на малкото момче с разрошена светла коса, стиснало съсредоточено очи. Беше само на осем, но никой не знаеше кога изтича срокът му на годност.

— За да мога да помагам на Макс и на другите хора.

Преглътнах и замигах бързо, за да овладея сълзите си. Поех си дълбоко въздух, издишах, след което се огледах крадешком на 360 градуса. В катедралата царяха тишина и спокойствие и нямаше и помен от Заличители.

Дали мъжът, когото видях с полицаите, беше Джеб? Те истински полицаи ли бяха, или просто главорези от Училището? Или от Института? Колко жалко, че Ейнджъл изпусна Селесте! За Бога! Най-сетне беше открила нещо, към което наистина да се привърже, а съдбата го изтръгна от ръцете и.

— Моля те, помогни на Ейнджъл за Селесте — чух собствения си шепот и осъзнах, че съм затворила очи.

Нямах представа на кого говоря — никога не се бях замисляла дали вярвам в Бог. Дали Бог би позволил на Белите престилки в Училището да вършат такива неща? Как точно действаше?

Но вече бях започнала, затова продължих:

— И ми помогни да съм по-добър водач и по-добър човек — казах беззвучно. — Дай ми смелост, сила и ум. Помогни ми да се погрижа за ятото. И да намеря отговорите. Ами… благодаря.

Прокашлях се.

Не знам колко време останахме така — накрая коленете ми бяха изтръпнали. Сякаш това прекрасно място ни обгърна — по начина, по който вятърът приглаждаше перата ни.

Този дом ни харесваше. Не искахме да го напускаме.

99

Сериозно обмислих идеята да останем в катедралата — да се скрием и да преспим тук. Горе имаше балкони за хора, а сградата беше огромна. Дали пък нямаше да стане? Обърнах се към Зъба.

— Дали да…

Свих се от острата болка в главата ми. Не беше силна колкото преди, но стиснах очи и не можах да проговоря цяла минута.

Появиха се и образите — занизаха се през съзнанието ми като филм. Имаше архитектурни проекти, чертежи, някакво подобие на карта на метрото. Двойна ДНК спирала се изви през „екрана“ ми, след което беше засенчена от остарели нечетими изрезки от вестници, насечени звуци, цветни картички на Ню Йорк. Изображението на някаква сграда се задържа за няколко секунди — висока и зеленикава. Видях и адреса — намираше се на Тридесет и първа улица. После пред очите ми потече поток от цифри. За Бога, хора, какво означаваше всичко това?

Поех си няколко дълбоки глътки въздух и усетих, че болката отслабва. Отворих очи. Намирах се в сумрака на катедралата. По петте лица около мен беше изписана тревога.

— Можеш ли да ходиш? — попита Зъба лаконично.

Кимнах.

Излязохме през високата врата, като следвахме група японски туристи. Светлината навън беше твърде ярка и засенчих очи. Имах леко главоболие и малко ми се гадеше.

Щом се отдалечихме от тълпата, спрях.

— В главата си видях Тридесет и първа улица — обявих. — И някаква серия цифри.

— Което значи… — каза Иги очаквателно.

— Не знам — признах аз. — Може би Институтът е на Тридесет и първа улица?

— Това би ни улеснило — каза Зъба. — Изток или запад?

— Не знам.

— Видя ли нещо друго? — попита той търпеливо.

— Ами, серия цифри — повторих. — И някаква висока зеленикава сграда.

— Трябва просто да извървим цялата дължина на Тридесет и първа улица — заключи Ръч. — От край до край, за да потърсим сградата. Нали? Искам да кажа, щом си я видяла в съзнанието си, трябва да има някаква причина. Или видя няколко сгради, или цял град? Какво точно?

— Само тази — отговорих.

Кафявите очи на Ръч се уголемиха. Ейнджъл ме гледаше смутено. Всички чувствахме едно и също — някаква смесица от притеснение и нетърпение, съчетани с всепроникващ страх. От една страна, в Института можеше да намерим обяснение на всичко — отговори на всички въпроси, които някога си бяхме задавали за нас самите, за миналото ни, за родителите ни. Можехме да научим повече дори и за загадъчния Директор, когото бяха споменали Белите престилки. От друга, чувствахме се сякаш доброволно се връщаме в Училището и звъним на входната врата. Сякаш се предавахме в ръцете на злото. Двете чувства ни разкъсваха.

Няма да знаеш, докато не разбереш — изчурулика Гласът ми.

100

— Имаме ли пари? Поне малко? — попита Газопровода, когато подминахме една количка с полски наденички.

— Може би — казах и извадих картата. — Какво ще кажеш? — обърнах се към Зъба. — Да опитаме ли?

— Ами със сигурност се нуждаем от пари — каза той. — Но това може да е капан, начин да установят къде сме и какво правим.

— Да — поколебах се аз.

Спокойно, Макс. Можеш да я използваш — обади се Гласът ми. — Само трябва да налучкаш паролата.

Благодаря ти, Глас — помислих кисело. — Някакъв шанс просто да ми кажеш тъпата парола?

Разбира се, че не. Не дай Боже нещо да ни е лесно.

Трябваше да намерим пари. Можеше да опитаме с просия, но вероятно на мига някой щеше да викне полиция. Деца без надзор и прочее. За търсене на работа също не можеше и дума да става. Да крадем? Само в краен случай. Все още не се беше стигнало дотам.

Картата можеше да е валидна за всяка от десетките банки. Поех дълбоко въздух и застанах пред един банкомат. Прокарах картата през отвора и написах „maxride“.

Без резултат.

После опитах с годините ни: „14, 11, 8, 6“.

Грешка.

Реших да напиша просто „парола“.

Грешка. Банкоматът се изключи и ме посъветва да се свържа с „Обслужване на клиенти“.

Продължихме по улицата. Имах чувството, че сякаш се бавим нарочно, в опит да се подготвим за срещата си с Института. Поне така си го обясняваше психологът в мен.

— Защо не опиташ с първите букви на имената ни? — предложи Газопровода.

— Или нещо от типа на „искамдаполучапари“ — каза Ръч.

Усмихнах й се.

— Трябва да е по-кратка.

До мен Ейнджъл влачеше крака с наведена глава.

Ако имах пари, можех да й купя нова Селесте.

На банкомата на следващата пресечка опитах с инициалите на имената ни: МЗИРГЕ. Не.

Опитах „Училище“ и „Максимум“.

Каза ми да се свържа с „Обслужване на клиенти“.

По-нататък пробвах със „Зъба“, „Иги“ и „Газопровода“.

На следващата пресечка беше ред на „Ръч“ и „Ейнджъл“, след което ми хрумна да опитам с днешната дата.

Явно много настояваха да се свържа с „Обслужване на клиенти“.

Знам какво се чудите: дали опитах с рождените ни дати, или гражданските ни номера.

Ами не. Никой от нас не знаеше точната си рождена дата, въпреки че всеки си беше харесал определен ден за рожден. А и по някаква странна причина откачалките в Училището бяха пропуснали да ни регистрират в социалната служба. Така че нямахме надежди за пенсия.

Спрях пред следващия банкомат и обезнадеждено поклатих глава.

— Не знам какво да правя — признах си.

Мисля, че това беше вторият път, в който си позволявах да изрека подобно нещо.

Ейнджъл ме погледна уморено с тъжните си сини очи.

— Защо не опиташ с „майка“? — попита и пъхна върха на маратонката си в една пукнатина в тротоара.

— Откъде ти хрумна? — попитах учудено.

Тя вдигна рамене и понечи да притисне Селесте към гърдите си, но отпусна празната си ръка.

Спогледах се със Зъба, след което бавно вкарах картата в отвора и въведох цифрите, които съответстваха на „майка“.

КАКЪВ ТИП ТРАНЗАКЦИЯ ИСКАТЕ ДА НАПРАВИТЕ? — попита ме екранът.

Онемяла изтеглих двеста долара и ги пъхнах във вътрешния си джоб.

— Как я разбра? — попита Зъба Ейнджъл.

Тонът му беше небрежен, но походката издаваше напрежението му.

Ейнджъл отново вдигна малките си рамене, а после ги отпусна вяло. Дори косата й имаше посърнал, тъжен вид.

— Просто ми хрумна — каза тя.

— Някакъв глас ли ти го каза? — попитах и се зачудих дали моят Глас не ми изневерява.

Тя поклати глава отрицателно.

— Думата просто се появи в главата ми. Не знам защо.

Двамата със Зъба отново се спогледахме, но не казахме нищо. Не знаех какво си мислеше той, но аз си спомних, че Ейнджъл беше прекарала няколко дни в Училището, преди да я спасим. Кой знае какво се беше случило там… Какви ужасяващи, гнусни експерименти… Може би бяха сложили чип и в нейното тяло.

Или нещо по-лошо.

101

След още няколко пресечки завихме наляво и тръгнахме към Ийст Ривър. Ставах все по-напрегната. Дишах насечено. Всяка стъпка ни отвеждаше все по-близо до предполагаемото място на Института — в който може би се пазеха тайните на целия ни живот и отговорите на всичките ни въпроси.

Интересното беше, че аз всъщност не исках да получавам тези отговори. Ами ако майка ми ме бе предала доброволно, както се е случило с Газопровода и Ейнджъл? Или родителите ми се окажеха някакви ужасни хора? Или пък чудесни, прекрасни хора, които за нищо на света не биха приели уродливата си мутирала дъщеря с близо четириметрови криле? Искам да кажа, че незнанието ми се струваше по-поносимо.

И все пак продължавахме напред, оглеждайки сграда след сграда. Пред всяка другите обръщаха очи към мен, а аз поклащах глава. Изминахме няколко дъ-ъ-ълги пресечки. С всяка крачка ставах все по-напрегната, останалите също.

— Чудя се какво точно представлява Институтът — изтърси Ръч с безпокойство. — Вероятно е нещо като Училището. Тайно ли ще влезем? И как опазват Заличителите в тайна от обикновените хора? Според вас какви досиета имат за нас? Дали ще има имената на истинските ни родители?

— За Бога, Ръч, ще ми пукнеш тъпанчетата! — каза Иги с присъщия си такт.

Сладкото й лице посърна. Прегърнах я за миг.

— Знам, че си притеснена — казах й утешително. — Аз също.

Тя ми се усмихна. В този миг застанахме пред Тридесет и първа улица — изток, номер 433.

Пред сградата от изображението в мозъка ми.

И ако мислите, че в горното изречение няма нищо странно, прочетете го отново.

Беше висока може би четиридесет и пет етажа, със зеленикава старомодна фасада.

— Това ли е? — попита Иги.

— Да — отвърнах. — Готови ли сме?

— Тъй вярно, капитане! — каза Иги твърдо и козирува.

Толкова ми се искаше да можеше да ме види как завъртам очи отегчено.

Изкачихме стъпалата и бутнахме въртящата се врата. Фоайето беше обзаведено с полирано дърво, лъснат месинг и множество тропически растения. Подът беше покрит с гладки гранитни плочи.

— Вижте — каза Зъба тихо и посочи голямо табло със стъклено покритие. Съдържаше описание на всички офиси и компании в сградата с посочен етаж и номер на стая.

„Институт за висш живот“ липсваше. Нямаше никакви институти.

И как иначе? Би било прекалено лесно, нали?

Потърках чело, като премълчах горчивия си разочарован коментар. Отвътре ми идеше да се разплача, да се развикам и да се тръшна на земята, след което да вляза под горещата струя на душа и да си поплача още малко.

Вместо това поех дълбоко въздух и реших да помисля. Огледах се. Наоколо нямаше други списъци с офиси.

Жената на рецепцията седеше пред отворения си лаптоп. В другия край на фоайето беше бюрото на охраната.

— Извинете — рекох любезно. — В сградата има ли компании, които не са посочени на таблото?

— Не.

Рецепционистката ни огледа, след което се върна към писането на нещо изключително важно — например биографията й за следващото интервю за работа. Тръгнахме да си ходим, когато тя се сепна с изненада. Обърнах се. Екранът на компютъра й беше угаснал. Стомахът ме присви.

Под всяка дъга има гърне със злато — се появи на екрана с големи червени букви. Съобщението се разпадна на по-малки букви, които започнаха да се въртят из екрана, докато не го запълниха изцяло.

Гърне със злато под всяка дъга… Е, какво? Тук да не работеха елфи? Или отнякъде щеше да изскочи Джуди Гарланд27 с песен на уста? Не можеше ли да получим някаква ясна информация? Не, това беше загадка, изпитание. Заскърцах със зъби — буквално. Под всяка… Хм-м-м.

— Сградата има ли мазе? — попитах.

Рецепционистката вдигна вежди и ни огледа отново, този път по-строго.

— Кои сте вие? — попита. — Какво искате?

Вдигна брадичка и погледна охранителя. Дали бяха Заличители? Определено биха могли да бъдат. Цялата сграда можеше да е пълна с ужасяващи вълкочовеци.

— Няма значение — промърморих и побутнах останалите към въртящата се врата. Охранителят вече вървеше след нас. На излизане пъхнах една химикалка в улея на вратата. Той се озова в капан между две от крилата и започна да блъска стъклото с цялата си тежест.

На улицата побягнахме.

102

Дробовете ми щяха да се пръснат. Познато ли ви е? След около шест пресечки забавихме ход. Изглежда никой не ни следеше, в трафика нямаше полицейски коли, нямаше и следа от Заличители. Главата ми пулсираше и ме болеше здравата. Имах чувството, че имам нужда да си почина — от живота си.

Внезапно Газопровода се обърна и измлати една пощенска кутия.

— Ама че гадост! — развика се той. — Нищо не се получава както трябва! Непрекъснато някой ни пречи! Макс има проблеми с главата, Ейнджъл загуби Селесте, всички сме гладни — писна ми! Писна ми от всичко!

Смаяна затворих зяпналата си уста и се приближих до него. Сложих ръка на рамото му, но той я блъсна встрани. Останалите се скупчиха около нас — не беше обичайно Гази да се изпуска така. Той беше малкият ми храбрец.

По дяволите.

Ятото ме гледаше в очакване да кажа на Газопровода да се опомни и да се стегне.

Пристъпих напред и го дръпнах в прегръдките си. Облегнах чело в неговото и просто го стиснах в обятията си. Пригладих светлата му коса с пръсти и усетих, че гърбът му потръпва.

— Съжалявам, Гази — промърморих. — Прав си. Наистина всичко е отвратително. Знам, че понякога е трудно. Кажи какво да направим, за да се почувстваш по-добре? — Кълна се, че ако беше казал: „Да се нанесем в Риц“, щях да го направя.

Той подсмръкна, поизправи се и избърса лице в мърлявия си ръкав. Обещах си, че скоро ще купя нови дрехи за всички. Нали бях госпожа Банкерката.

— Наистина ли? — каза той с плахо детско гласче.

— Наистина.

— Ами, тогава искам просто… просто да седнем някъде и да се наядем до насита. Не да ядем в крачка, искам да седнем, да си починем и да се нахраним.

Взрях се сериозно в очите му.

— Мисля, че можем да го уредим.

103

Отново се озовахме близо до Сентръл парк в търсене на заведение, в което да се нахраним. На Петдесет и седма улица имаше едно прилично място, но трябваше да чакаме половин час. Тогава видяхме някакъв ресторант в самия парк, срещу пресечката. Дъбовете наоколо бяха покрити с милиони сини лампички, а на табелата пишеше: „Паркингът за «Гардън тавърн» е насам“. Между дърветата се издигаше внушителна сграда с огромни прозорци, които гледаха към парка.

— Този изглежда страхотно! — каза Гази развълнувано.

И беше последното място на Земята, в което бих искала да влезем. Твърде голямо, твърде лъскаво, твърде скъпо и без съмнение пълно с богаташи възрастни. Нямаше как да се впишем, щяхме да се набием на очи.

Въпреки това Газопровода искаше да се храним тук. А аз му бях обещала, че ще изпълня каквото пожелае.

— Хм… Добре — казах.

Страхът и притеснението вече бяха плъзнали по цялото ми тяло. Зъба отвори тежката стъклена врата и влязохме.

— Уха! — възкликна Ръч и се ококори.

От приемната на входа се влизаше в три отделни зали за хранене. Залата с форма на призма беше пълна с кристали — полилеи, канделабри28, фасетни прозорци. Вход номер две водеше към градината, която изглеждаше като тучна избуяла джунгла, но с маси, столове и келнери по средата. Третата зала се казваше „Замъка“ — за гостите, които искаха да се чувстват царствено, докато дъвчат. И трите зали бяха с високи тавани с греди. В „Замъка“ имаше камина, която можеше да побере цяло теле.

С облекчение забелязах, че не сме единствените деца, макар че само ние нямахме възрастен придружител.

— С какво да ви бъда полезна? — Висока руса жена с излъчване на модел спря очи на нас и после се огледа да провери с кого сме. — Родителите си ли чакате?

— Не — казах и се усмихнах. — Сами сме. Бихме искали маса за шестима, моля. Поканих приятелите си с парите за рождения си ден.

Поредната лъжа, подплатена с поредната усмивка.

— Хм… Ясно — рече жената.

Поведе ни към маса в „Замъка“, в дъното, до кухнята. В случай на нужда това предлагаше удобен маршрут за бягство, затова не се възпротивих.

Докато се настанявахме по столовете, тя ни раздаде големи лъскави менюта.

— Днес ще ви обслужва Джейсън. — Огледа ни за последно с колебание и ни остави.

— Макс, това… е… просто… велико… — каза Ръч развълнувано и се вкопчи в огромното си меню. — Най-жестокото място, на което сме яли!

Меко казано, предвид всички случаи, в които бяхме обядвали нещо, изровено от боклука.

Зъба, Иги и аз се чувствахме ужасно, Ръч, Гази и Ейнджъл бяха в екстаз.

Всъщност „Замъка“ би бил приятен, ако ненавиждах да бъда сред хора, да се набивам на очи, да съм близо до възрастните, да ме тресе параноя и да пилея пари.

Да видим менюто. С облекчение установих, че има отделна част за деца.

— Родителите си ли чакате?

До Иги изникна нисък, набит сервитьор със зализана назад рижа коса — Джейсън.

— Не, сами сме — отвърнах аз.

Той се смръщи и ни огледа критично.

— А-ха. Готови ли сте с поръчката?

— Някой избрал ли си е? — попитах.

Газопровода вдигна очи.

— Колко пилешки филенца има в една порция?

Джейсън доби почти страдалчески вид.

— Мисля, че четири.

— Значи по-добре да си поръчам две порции — каза Газопровода. — И един плодов коктейл. И две чаши мляко.

— Две порции само за вас? — уточни Джейсън.

Газопровода кимна.

— С пържени картофи. За начало.

— Аз искам мелба с горещ шоколад — каза Ейнджъл.

— Първо истинската храна — намесих се аз. — Трябва ти енергия.

— Добре — съгласи се Ейнджъл, премигна и погледна Джейсън. — Не сме някакви лигави богаташчета — каза му тя. — Просто сме гладни.

Джейсън се сепна, изчерви се и пристъпи от крак на крак.

— Тогава искам това тук, с вкусните ребра — каза Ейнджъл и посочи в раздела за възрастни. — И всичките работи, с които върви. И една кола. И една лимонада.

— Ребрата са половин килограм — каза келнерът. — Половин килограм месо.

— Мхм — кимна Ейнджъл, без да разбира какво има предвид.

— Ще се справи — рекох му. — Много е лакома. Ръч? Какво искаш?

— Една лазаня „Примавера“ — реши Ръч. — Или по-добре две. Нали върви със салата? И с хляб? И мляко. Може ли? — погледна към мен, а аз кимнах.

Джейсън застина — явно реши, че се занасяме с него.

— Две порции лазаня?

— Може би не е зле да си записвате — посъветвах го аз.

Изчаках го да запише поръчките им и продължих:

— За мен първо едно предястие със скариди. После свинско каре с кленов сироп, както си върви със зелето, картофите и прочее. Салатата специалитет с дресинг със синьо сирене. Една лимонада и един студен чай.

Джейсън записа всичко с изражение, сякаш някой му бърка в окото от около час.

— Крем-супа с омари — започна Зъба, — после порция ребра. И една голяма бутилка вода.

— Спагети и кюфтета — обади се и Иги.

— Това е от детското меню — каза келнерът ни с напрежение в гласа. — За клиенти под дванайсетгодишна възраст.

Иги се смръщи.

— Защо не опиташ агнешкия врат? — намесих се аз. — Върви с картофи и спанак, и сос от червено вино и розмарин.

— Добре, хубаво — каза Иги с раздразнение. — И две чаши мляко, и хляб.

Джейсън отпусна бележника си, изгледа ни и каза:

— Това е сериозно количество храна за вас шестимата. Дали не поръчвате прекалено много?

— Разбирам колебанието ви — казах аз и усетих, че няма да издържа още дълго. — Няма проблем. Донесете поръчката, моля.

— Ще трябва да платите всичко, независимо дали го изядете, или не.

— Да, в ресторантите обикновено се прави така — произнесох бавно и подчертано търпеливо.

— Сумата ще е доста висока — настоя той неразумно.

— Ясно ми е — отвърнах, като неуспешно се опитах да запазя добрия тон. — Принципът ми е ясен. Храната струва пари. Многото храна струва много пари. Просто донесете каквото поръчахме. Моля.

Джейсън ме изгледа вдървено и се отправи към кухнята.

— Много приятно място — каза Зъба с безизразно лице.

— Наистина ли поръчахме твърде много? — попита Ейнджъл.

— Не — казах й. — Спокойно. Вероятно не са свикнали с хора с апетит.

Помощник-келнерката донесе два панера с хляб и малки купички със зехтин. Дори и тя ни изгледа скептично.

Забих нокти в бялата покривка. И после всичко се обърна с главата надолу.

104

— Добър ден.

До лакътя ми се беше материализирал мъж в костюм. Джейсън беше с него.

— Здравейте — отвърнах предпазливо.

— Аз съм управителят. Мога ли да бъда полезен с нещо? — попита.

Това уловка ли беше?

— Ами, не мисля — отговорих. — Освен ако в кухнята не липсва някоя от поръчките ни.

— Аха, да, поръчките — рече управителят. — Изглежда, сте поръчали необичайно количество храна. Не бихме искали тя да отиде на боклука, или пък да ви стреснем с висока сметка, тъй като очите ви са били по-гладни от стомасите — изхихика пресилено.

— Ах, много мило от ваша страна — казах на крачка от избухването. — Но наистина сме много гладни. Не е ли в реда на нещата просто да поръчаме и след това да получим поръчката си?

Неизвестно защо това посочване на очевидното не се прие добре.

Управителят придоби изражение на насилена търпеливост.

— Може би ще се чувствате по-добре в някой друг ресторант — каза той. — Бродуей не е далеч.

Невероятно.

— Не думай — изсъсках и най-сетне си изпуснах нервите. — Възможно е, но ние сме тук и сме гладни. Мога да платя, а и днес имаме страхотен апетит. Ще ни донесете ли поръчаното, или не?

Управителят сякаш току-що беше сдъвкал лимон.

— Мисля, че не — отговори той и махна на широкоплещестия мъж, който се въртеше край вратата.

Страхотно, няма що. Почесах се по челото.

— Що за глупост — рече Иги ядосано. — Да си тръгваме. Гази, ще идем в някой ресторант, в който не работят нацисти, искаш ли?

— Добре — рече Газопровода неубедено.

Ейнджъл погледна управителя.

— Джейсън мисли, че си въздух под налягане и миришеш на жена — каза му тя. — Какво значи „мека китка“?

Джейсън се закашля и се изчерви. Управителят го изгледа гневно.

— Хубаво — изправих се аз и хвърлих салфетката на масата. — Тръгваме си. И без това храната тук сигурно е гадна.

И в този миг цъфнаха ченгетата.

Кой беше извикал полиция?

Това истински полицаи ли бяха?

Реших, че няма нужда да ги питаме лично.

105

Помните ли, като казах, че кухнята предлага удобен маршрут за бягство? Щеше да е така, ако полицаите не се бяха разделили и не бяха влезли по двама през предния вход и през — познайте — кухнята.

Хората по масите около нас ни зяпаха удивено. Вероятно за тях това беше най-вълнуващото събитие в последната седмица.

— Нагоре и навън — каза Зъба, а аз кимнах с неохота.

На лицата на Ръч и на Иги се изписа учудване, Гази се ухили, а Ейнджъл присви очи решително.

— Добре, деца — рече полицайката, която идваше към нас, като си проправяше път между масите. — Трябва да дойдете с нас. Ще повикаме родителите ви в участъка.

Джейсън ми се ухили покровителствено и изведнъж побеснях. Толкова ли беше трудно да ни оставят на мира поне за малко? Без да се замислям, взех купичката със зехтин и я нахлупих на главата му. Устата му зейна в идеално „О“, а по лицето му се проточиха струйки зеленикава мазнина.

Ако това го беше изненадало, то последвалото щеше просто да му вземе ума.

С пъргави движения, на каквито беше способен само мутант, скочих върху един от столовете, после на масата, и се хвърлих във въздуха. Разперих криле и ги размахах. Снижих се опасно близо до земята — не се бях засилила, както е препоръчително, — но следващият мах ме издигна нагоре и се понесох към гредите на тавана.

Ейнджъл ме последва, а после и Иги, Газопровода, Ръч и Зъба.

Погледнах надолу и не успях да сдържа смеха си при вида на хората. Смаяни не е думата. Бяха сразени, шашнати, абсолютно потресени.

— Тъпанар! — викна Газопровода и замери управителя с няколко корички хляб.

Зъба кръжеше под тавана и търсеше изход. Видях, че ченгетата се бяха поокопитили и се пръснаха между масите.

Няма да ви лъжа — беше върховно. Вярно, бяхме загазили, вярно, беше много напечено и така нататък, но трябваше да призная, че видът на всички тези хора и израженията на лицата им беше най-хубавото нещо, което ни се беше случвало от пристигането ни в Ню Йорк.

— Насам! — извика Зъба и посочи една капандура с витраж.

— Хайде, банда! — викнах и аз.

Осъзнах, че под нас бляскаха светкавици на фотоапарати. Това хич не беше хубаво.

— Да изчезваме!

Зъба приведе глава, покри я с ръце и се вряза право в капандурата. Прозорецът се пръсна като стъклена дъга и парченцата се посипаха долу.

Иги беше точно зад Ръч, леко докоснал глезена й с пръсти. Двамата последваха Зъба, като присвиха криле в последния момент, за да минат през отвора.

— Ейнджъл, давай! — наредих аз и тя се изстреля нагоре.

Белите й крилца ми напомниха на Селесте.

— Гази! Ти си!

Той се спусна за последен път и грабна нечий десерт. Натъпка цял еклер в устата си, кимна и се мушна през капандурата. Аз бях последна. Излязох на открито, разперих криле и напълних дробове с въздух. Осъзнавах, че току-що бяхме направили огромна и непростима грешка, за която щяхме да си платим.

Но знаете ли какво? Почти си струваше.

Израженията на лицата им…

106

— Към дърветата — казах на Зъба, той кимна и описа голям кръг, за да се насочи на север.

Денят беше мъглив, но не бяхме достатъчно високо, че да ни загубят от поглед. Надявах се никой да не гледа нагоре. Как ли не.

Кацнахме задъхани в един висок явор.

— Добре се получи — каза Зъба и изтръска няколко стъкълца от раменете си.

— Аз съм виновен — рече Газопровода. Лицето му беше омазано с шоколад. — Аз поисках да идем там.

— Вината беше тяхна, Гази — отвърнах аз. — Обзалагам се, че това не бяха истински полицаи. На километри около тях се носеше одеколон „Училище“.

— Дори не се замисли, преди да нахлупиш зехтина на главата на келнера, а? — обади се Зъба.

Погледнах го с досада.

— Аз още съм… — започна Ръч, но замлъкна посред изречението.

Предполагам, щеше да каже „гладна“, но се усети, че моментът не е подходящ.

И все пак наистина бяхме гладни. Трябваше да хапнем нещо. Щом адреналинът ми спаднеше, щях да потърся магазин или нещо подобно.

— Хората ни снимаха — обади се Иги.

— Да — потвърдих обезсърчено. — За неочаквана издънка това печели сериозни точки.

— И става все по-зле — каза един мазен глас.

Подскочих около тридесет сантиметра във въздуха, стиснах клона под себе си и погледнах надолу.

Дървото беше обкръжено от Заличители.

Неволно хвърлих озадачен поглед към Иги — обикновено той беше алармената ни система. Ако не ги беше чул, значи се бяха появили от нищото.

Един от тях пристъпи напред. Затаих дъх. Беше Ари.

— От теб отърваване няма — казах.

— Взе ми думите от устата — отвърна той с животинска усмивка.

— Помня те, когато беше тригодишен — продължих разговорливо. — Беше толкова сладичък, преди да станеш такъв ужасен вълчи тулуп.

— Не съм усетил, че съм обект на внимание — каза той и с изненада долових горчивина в гласа му. — И аз бях затворен на онова място, но вие ме отбягвахте.

Зяпнах.

— Та ти беше нормален — обявих. — И беше син на Джеб.

— Да, син на Джеб — изръмжа той. — На моменти се чудех знае ли изобщо жив ли съм, или не. Какво, мислите, направиха с мен, докато вие си играехте на семейство с моя баща? Нали не мислите, че просто ме изпратиха по живо, по здраво?

— Така… Този възел го развързахме — обади се Зъба под мустак.

— Ари, бях на десет години — казах му бавно. — Заради тези минали истории ли ни преследваш сега? И искаш да ни убиеш?

— Разбира се, че не. — Ари се изплю на земята. — Преследвам ви, защото това ми е работата. А миналите истории просто я правят приятна — озъби се той.

Показах му среден пръст. (Представяте ли си? Среден пръст. Аз на него… Така де, няма значение.)

Вече беше започнал да се преобразява и когато се ухили, муцуната му сякаш се разцепи на две като на куче. Извади нещо зад гърба си, с кафява козина и две бели…

— Селесте! — проплака Ейнджъл и тръгна надолу.

— Ейнджъл, не! — извиках аз, последвана от вика на Зъба:

— Не мърдай!

Мъничето ми обаче скочи и се приземи на един-два метра от Ари. Останалите Заличители тръгнаха напред, но той вдигна ръка и ги спря. Те застинаха напрегнато по местата си, впили студени вълчи очи в Ейнджъл. Ари размаха Селесте закачливо, а тя пристъпи напред.

Спуснах се на земята. Адреналинът във вените ми скочи.

Отрядът Заличители отново се размърда, но Ари отново ги спря.

— Докоснеш ли я, мъртъв си — заплаших го аз и свих юмруци.

Той се подсмихна и разтърси тъмните си къдрици на отслабващите лъчи на следобедното слънце. После отново размаха Селесте, а до мен Ейнджъл потръпна.

— Дай си ми мечето — каза тя с нисък напрегнат глас.

Ари се засмя.

Ейнджъл пристъпи напред, а аз я хванах за яката.

— Дай-ми-ме-че-то.

Гласът й прозвуча странно, различно. Беше впила поглед в очите му. Усмивката му повехна и на лицето му се изписа объркване. Спомних си как Ейнджъл беше накарала жената в магазина да й купи Селесте.

— Ти си… — започна Ари, след което се задави, закашля се и се хвана за гърлото. — Ти си…

— Пусни мечето веднага. — Гласът на Ейнджъл беше твърд като бетон.

Сякаш против волята си той разтвори острите нокти на силната си ръка и Селесте падна на земята.

Почти неуловима за погледа ми, Ейнджъл сграбчи мечето и скочи обратно на дървото.

Премигнах и се зачудих дали и аз изглеждам толкова изненадана, колкото Ари.

След няколко секунди, през които се опомниха, че Ейнджъл е изчезнала, останалите Заличители се раздвижиха. Ръката на Ари се изстреля напред и един от тях се удари в нея.

— Имате заповеди! — излая той на отряда. — Никога не ги нарушавайте!

Обърна се и ме изгледа замислено.

— Не може да ги нарушавате — каза по-спокойно. Говореше на мен. — Дори и да звучат глупаво. Дори и да ви идва просто да разкъсате ятото на парчета.

Един от Заличителите изръмжа с хищно настървение и аз едва се сдържах да не се разтреперя.

Ари се наведе към мен, сякаш за да ме подуши, както душеше плячка.

— Часът ти наближава, пиленце — прошепна той. — И тогава ще се заема лично с теб.

— Още е рано да точиш зъби, помиярче.

Той отвори уста, за да ми отвърне, но после наклони глава и запуши ухо с пръст, сякаш за да чуе какво му говори някой.

— Директорът ни вика — излая на отряда. — Веднага!

След още един изпитателен поглед към мен, се обърна и тръгна след останалите Заличители. Стопиха се като дим в сумрачните сенки.

107

Горе на дървото Ейнджъл беше стиснала Селесте здраво в прегръдките си и й приказваше тихичко.

— В Училището чух да говорят за Директора — рече Ръч. — Кой е той?

Вдигнах рамене.

— Някоя важна и много лоша особа.

Един от многото, които ни преследваха. Зачудих се дали не беше Джеб, лъжливият ни татко. Нашият спасител и предател.

— Добре ли си? — попита Иги.

Кокалчетата му бяха побелели — толкова здраво стискаше клона. Тупнах го леко с кубинка.

— Направо съм бомба — казах. — Но сега искам да се махаме от тук.

В крайна сметка се озовахме в Горен Ийст Сайд на последния стаж на деветдесететажната сграда. Първите седемдесетина вече бяха остъклени, но тук горе имаше само стени и купчини гипсокартон и изолационни материали. Можехме да се полюбуваме на Ийст Ривър и Сентръл парк през огромните празни пролуки.

С Ръч отидохме до местната бакалия и помъкнахме оттам три тежки торби с храна. Новото ни импровизирано гнездо беше ветровито, но поне бяхме сами и в безопасност. Насладихме се на залеза и се нахранихме. Главата ме болеше, но не твърде силно.

— Уморена съм — каза Ейнджъл. — Искам да си лягам.

— Да, да опитаме да поспим — съгласих се аз. — Денят беше дълъг и относително гаден.

Вдигнах левия си юмрук, а останалите след мен. Ритуалът ни сближаваше, даваше ни сигурност и ни свързваше един с друг.

Двамата с Газопровода разчистихме строителните боклуци, а Иги и Зъба направиха завет с няколко парчета гипсокартон. В крайна сметка се получи уютно леговище и след десет минути ятото потъна в сън.

С изключение на мен.

Как успяваха Заличителите да ни открият толкова лесно? Втренчих се в лявата си китка, сякаш можех с поглед да накарам чипа да излезе над кожата. Може би самата аз бях сигналът — без да го осъзнавам и без да мога да направя каквото и да било по въпроса, освен да изоставя ятото и да се оправям сама. Заличителите ни следяха, но не искаха да ни убият. Защо Ари ги беше спрял днес?

И какво, за Бога, се случваше с Ейнджъл? Телепатичните й способности явно се усилваха. Изстенах при мисълта за укрепналата Ейнджъл, която си поръчва подаръци за рождения ден, чипс преди вечеря и глупави лъскави дрешки.

Не си измисляй допълнителни проблеми, Макс — обади се Гласът ми.

Отдавна не сме се чували — помислих аз.

Притесненията не са особено полезни. Нямаш контрол над онова, което се случва с Ейнджъл. Можеш да спасиш света, но единственото, над което имаш контрол, си ти самата. Лягай да спиш, Макс. Време е да се научиш.

Да се науча на какво? — понечих да попитам, но след това потънах в несъзнателното, сякаш някой ми беше дръпнал щепсела.

108

Когато отворих очи на следващата сутрин, ме посрещнаха с вестници и закуска в леглото.

— К’во? — измучах.

— Донесохме закуска — каза Зъба и отхапа от кексчето си. — Ти спеше непробудно.

Отхапах от своето кексче и усетих, че около мен тегне напрежение.

— Нещо друго?

Зъба кимна към вестниците.

— Реших, че сте ги взели заради комиксите — казах и придърпах купчината към себе си.

Досега основната ни тактика на оцеляване беше да оставаме незабелязани и да се крием. Бих казала, че снимките ни, изтипосани на първа страница в „Ню Йорк Поуст“ под изписаното с дебели букви заглавие „Чудо или илюзия? Свръхчовеци или генни мутанти?“ сложиха край на тази стратегия.

Зъба беше купил четири вестника, но и на четирите заглавни страници ни имаше на размазани снимки как кръжим бодро из „Гардън тавърн“.

— Видях ги, докато пазарувахме — обясни Зъба и допи сока си. — Май не е зле да се покрием за известно време.

— Да, благодаря за съвета — рекох с раздразнение.

Винаги подчертаваше очевидното. Взех „Ню Йорк Таймс“. Под размазаната снимка пишеше: „Никой не е поел отговорността за вероятно най-смайващото изпълнение тази година…“.

Накрая взех кексчето с въздишка.

— С една дума, до тук бяхме с потайността. Изглежда, поне за момента трябва да забравим за Института.

Идеше ми да се разкрещя от яд.

— Може да се маскираме — предложи Газопровода.

— Ами, да. Ще си купим от онези очила с носовете — съгласи се Ейнджъл.

Усмихнах им се.

— Мислите ли, че ще свършат работа?

109

Следобед трябваше отново да идем за храна. Не бяхме успели да намерим шест чифта очила с носове, затова излязохме както си бяхме.

В първия магазин се заредихме със сандвичи, напитки, чипс, бисквити и всичко, което можеше да се яде в движение.

— Предлагам да напуснем града веднага щом се стъмни — казах на Зъба.

Той кимна.

— Къде ще идем?

— Няма да се отдалечаваме — продължих. — Все още не съм се отказала да разучим този Институт. Може да идем навътре в сушата? Или пък някъде край океана?

— Ей, вие!

Подскочих и изпуснах безалкохолното си. Пред нас изникна младеж, подстриган на гребен. Ръч се бутна в гърба ми, а Зъба застина.

— Вие сте идеални! — каза той развълнувано.

Много мило, че поне някой беше на това мнение. Кой обаче беше този откачалник?

— Идеални за какво? — попита Зъба с ледено спокойствие.

Младежът посочи един магазин с мършавата си татуирана ръка. На витрината пишеше: „Ти си: модата утре още днес“.

— Правим фестивал на преобразяването! — обяви момчето, сякаш съобщаваше, че сме спечелили един милион долара. — И можете да се преобразите напълно, при това безплатно — само трябва да позволите на стилиста да прави с вас каквото пожелае.

— И какво ще ни направи? — попита Ръч с интерес.

— Грим, прически, всичко! — обеща момчето ентусиазирано. — Без татуировки. За тях ни трябва разрешение от родителите.

— Ясно, без татуировки — прошепнах аз.

— Аз съм съгласна! — каза Ръч. — Звучи забавно! Може ли, Макс? Искам да се преобразя!

— Ами…

Две тийнейджърки излязоха от „Ти си“. Видът им беше зашеметяващ. Вероятно и приятелите им нямаше да ги разпознаят.

Чухте ли?

— Съгласна съм — побързах да кажа.

Зъба се опули за миг, но аз го погледнах многозначително.

— С удоволствие ще бъдем преобразени. И ще изглеждаме съвсем различни.