Ангелският експеримент

67

Синьо, наситеносиньо небе над облаците. На тази височина беше по-студено, но слънцето грееше по-силно. Въздухът беше рядък и лек като шампанско. Трябва да опитате някой път.

Бях щастлива. Шестимата бяхме без дом, без цел, преследвани… И може би щеше да е така цял живот — независимо колко щеше да продължи той. Но…

Вчера се бяхме измъкнали от адските псета в Училището, нали? И се насладихме на гледката как нашите приятели мишеловите кълват и разкъсват Белите престилки и Заличителите.

Ейнджъл отново беше с нас.

Погледнах я — все още не се беше съвзела. Нуждаеше се от време, за да се възстанови от всичко, което й бяха сторили. Само при мисълта за това гневът ме стягаше в желязна хватка, докато направо не можех да си поема дъх. Ейнджъл усети погледа ми, обърна се и ми се усмихна. Половината й лице беше със зелено-жълтеникав оттенък — синината заздравяваше.

— Боже! — каза Ръч и ускори, за да се изравни с мен. — Просто е толкова, толкова… разбираш ме, нали?

Спусна се надолу ловко, после отново се издигна и застана до мен.

— Да, разбирам — отвърнах й с усмивка.

— Искам да кажа… Вятърът, височината, никой не ни преследва, всички сме заедно, за закуска отидохме в „Айхоп“17… — Тя ме погледна със светнал безгрижен поглед: — Виж ни къде сме, толкова е хубаво, а децата долу под нас трябва да ходят на училище или да чистят стаите си. Много мразех да чистя стаята си.

Във времената, когато все още имахме стаи. Въздъхнах. Не мисли за това.

В следващия миг се задавих. Струва ми се, че успях да издам някакъв звук, след което зад клепачите ми изригна ослепителна, зашеметяваща болка.

— Макс? — изпищя Ръч.

Не можех да мисля, да говоря, да се движа. Крилете ми се отпуснаха като хартия и полетях надолу като камък.

Това беше чудовищно тревожно.

Пак.

68

От очите ми рукнаха сълзи. Стиснах глава с ръце, защото болката вътре щеше да пръсне черепа ми. Единствената ми полусъзнателна мисъл беше: Моля ви, оставете ме да се размажа — може би непоносимата болка ще спреспреСПРЕ.

Силните, жилести ръце на Зъба ме подхванаха и усетих, че отново се издигам. Крилете ми висяха смачкани помежду ни, но това беше без значение — вълнуваше ме единствено усещането, че мозъкът ми се е превърнал в космически взрив от несекваща агония. Силите на съзнанието ми стигаха само колкото да се засрамя от звука на собствените си жалки стонове.

В този миг бих дала всичко, за да умра.

Не знам колко време ме носи Зъба. Бавно — много бавно, — болката утихна. Почти успях да отворя лекичко очи. И да преглътна. Предпазливо свалих треперещите си ръце от главата. Искрено вярвах, че ще видя в шепите си парчета кост от черепа ми.

Премигах срещу Зъба. Беше ме приковал с тъмните си очи и все така летеше — въпреки че носеше и мен.

— Братче, тежиш цял тон — каза. — Какво яде? Камъни?

— Да, и бяха по-меки от главата ти — изхриптях аз.

По устните му едва пробяга усмивка. Явно се беше притеснил доста.

— Макс, добре ли си?

Ръч беше уплашена и изглеждаше още по-малка.

— Ъхъ — успях да измуча. Току-що получих удар или нещо подобно.

— Намери къде да кацнем — казах на Зъба. — Моля те.

69

Около час по-късно прецених, че съм се оправила. Въпросът беше от какво?

Бяхме направили бивак за нощта.

— Ей, какви ги вършите! — казах. — Разчистете още храстите, иначе ще запалим цялата гора!

— Май вече си се съвзела — измърмори Зъба и ритна няколко сухи клона встрани от огъня, който Иги се опитваше да запали.

Хвърлих му един поглед, след което заедно с Ръч и с Ейнджъл оградихме купчината съчки с големи камъни. Сигурно ще попитате защо бяхме поверили кибрита на слепеца в ятото. Ами, защото го биваше в тези работи. Във всичко, свързано с огъня — клади, взривове, фитили, бомби, факли… — Иги беше точният човек. Умение, което имаше както плюсове, така и минуси.

Двайсет минути по-късно вече проучвахме кои храни стават за печене на шиш.

— Всъщност не е лошо — обяви Газопровода и отхапа от сгърченото парче салам на шиша си.

— С бананите не става — предупреди ни Ръч мрачно и изтръска слузестата маса в храстите.

— Вкусотия! — изсумтях аз и лепнах една ръжена бисквита върху шоколадово-желирания сандвич, който бях съградила на коляно. Отхапах и в устата ми се разля вкусът на блаженството.

— Тук ми харесва — рече Газопровода доволно. — Все едно сме на летен лагер.

— По-скоро клетен лагер — рече Зъба. — Специално за мутанти.

Подритнах крака му с кубинка.

— Не е толкова зле. Направо си е хубаво.

Зъба ме изгледа, сякаш за да измърмори: „Щом така казваш“, и обърна бекона си над огъня.

Изтегнах се и облегнах глава на навития на топка суичър. Време за почивка. Нямах представа на какво се дължеше болката, но в момента бях добре и не ми беше до тревоги.

Ама че лъжа! Коленете ми буквално се тресяха. Бях наясно, че „учените“ в Училището си играеха с огъня с тези комбинации на ДНК от различни създания. Като цяло след време кръстосаните гени ставаха нестабилни и организмът просто… се самоунищожаваше. С останалите от ятото бяхме ставали свидетели на това милион пъти — съчетанието между куче и заек беше пълен провал. Както и комбинацията между овца и макак. Експериментът между котка и мишка беше произвел огромна, зла и изключително пъргава мишка, която обаче не можеше да яде нито зрънца, нито месо. И умря от глад.

Дори и Заличителите, които принципно се считаха за успех, имаха недостатък — продължителността на живота. Развиваха се от зародиш до бебе за пет седмици, а от бебе до младеж — за около четири години. Отслабваха и умираха на около шестгодишна възраст. Но непрекъснато ги усъвършенстваха.

А ние? Колко време щяхме да издържим ние? Доколкото ми беше известно, бяхме най-дълго оживелите рекомбинанти, създадени в Училището.

Значи можеше да се влошим и да се сринем по всяко време.

Сигурно случилото се с мен днес вещаеше именно това.

— Макс, събуди се — каза Ейнджъл и ме побутна по коляното.

— Будна съм.

Надигнах се, а Ейнджъл припълзя до мен и се сви в скута ми. Обгърнах я с ръце и отметнах рошавите руси къдрици от лицето й.

— Как си, Ейнджъл?

Тя ме изгледа сериозно с големите си сини очи.

— Научих една тайна. Когато бях в Училището. Отнася се за нас. Откъде сме се появили.

70

— Какво искаш да кажеш, миличка? — попитах внимателно. Какво, по дяволите, пък е това сега?

Ейнджъл замачка подгъва на ризата си с пръсти, като избягваше погледа ми. Прогоних мислите от главата си, за да не долови тревогата ми.

— Чух някои неща — отговори почти шепнешком.

Придърпах я по-близо. Когато Заличителите я отвлякоха, се бях почувствала сякаш ми бяха отрязали ръката. След като си я върнахме, отново бях цяла.

— Неща, които някой е казал или си е помислил? — попитах.

— Помислил — отвърна тя.

Изглеждаше страшно изтощена. Дали пък да не отложим разговора за утре?

— Не. Искам да ти кажа сега — каза тя.

Очевидно беше прочела и моите мисли.

— Просто чух разни работи. Не успях да разбера всичко — някои части липсваха. А и мислите идваха от няколко човека.

— И от Джеб? — попитах, а гърлото ми се сви.

Ейнджъл ме погледна.

— Не. От него не успях да доловя абсолютно нищо. Нищо. Все едно беше мъртъв. — След кратка пауза продължи: — Докато правеха безбройните си тестове, мислеха за мен и за ятото, чудеха се къде сте и дали ще се опитате да ме освободите.

— Е, отговорихме им — казах аз гордо.

— Да — съгласи се тя. — Все едно. Разбрах, че държат информацията за нас някъде другаде. Информация за живота ни.

Умът ми зажужа.

— Моля? — възкликнах. — Например колко ще живеем? Или откъде са взели нашата ДНК?

Исках ли всъщност да науча продължителността на живота си? Не бях сигурна.

Ейнджъл кимна.

— Хайде, казвай! — Иги явно се беше събудил, беше чул разговора ни и сега настояваше с типичната си тактичност.

Пронизах го с поглед — което, разбира се, беше безсмислено. Останалите също се разбудиха.

— Имаме досиета — каза Ейнджъл. — Един вид базовите досиета. Намират се в Ню Йорк, на място, наречено Института.

— Института? — озадачих се аз. — В град Ню Йорк или в щата Ню Йорк?

— Не знам — рече Ейнджъл. — Мисля, че се казваше Институтът. Институтът на живота или нещо подобно.

Зъба се беше втренчил в мен, застинал напрегнато на място. Осъзнах, че вече е взел решението да идем да проверим за какво говори Ейнджъл, затова кимнах отсечено.

— Има и още — каза Ейнджъл. Тънкият й глас потрепери и тя захлупи лице на рамото ми. — Нали все говорим за родителите си и се чудим дали наистина сме направени в епруветки?

Кимнах.

— Моето име го имаше в старите записки на Джеб — прекъсна я Ръч. — Кълна се.

— Знаем, Ръч — казах аз. — Нека изслушаме Ейнджъл.

— Ръч е права — изтърси Ейнджъл. — Имали сме истински родители. Не сме правени в епруветки. Родили сме се като истински деца. От истински човешки майки.

71

Ако в този момент някъде беше изпукал клон, щяхме да подскочим на три метра от земята.

— И си мълчиш от вчера? — възмути се шумно Иги. — Какво ти става? Най-малката си, но това не значи, че трябва да се държиш като най-глупавата.

— Слушайте — рекох и поех въздух, — да се успокоим и да оставим Ейнджъл да довърши. — Отметнах косите от лицето й. — Защо не ни разкажеш всичко, което си чула?

— Успях да уловя само отделни късчета — рече тя смутено. — Съжалявам, наистина. Просто се чувствах ужасно… а и всичко това ме натъжава много, наистина много. Не искам пак да се разплача. О-о, разплаках се.

— Всичко е наред, Ейнджъл — каза Зъба с плътния си глух глас. — Разбираме те. Тук, с нас, вече си в безопасност.

Ръч изглеждаше сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Дадох й знак с поглед да се овладее. Газопровода се приближи до мен и ме хвана за гайката на колана, за да се успокои. Прегърнах го с едната си ръка, а другата остана върху Ейнджъл.

— Оказва се — започна тя бавно, — че идваме от различни места и от различни болници. Вземали са ни веднага след раждането. Но не сме родени в епруветки.

— Защо са ни взели? — попита Зъба. — И как са имплантирали птичата ДНК в телата ни?

— Не успях да разбера — каза Ейнджъл. — Звучеше като че ли… като че ли по някакъв начин са сложили гените в нас, преди да се родим — тя потърка чело. — С теза? Амино… аммо…

— Амниоцентеза? — политах аз, а по гръбнака ми пробяга зловеща тръпка.

— Да — отвърна Ейнджъл. — Точно това. Някак са сложили птичите гени в нас.

— Разбирам. Продължавай — подканих я. Щях да им обясня след това.

— И така, при раждането ни лекарите ни дали на Училището — продължи Ейнджъл. — Чух… чух, че казали на родителите на Ръч, че тя е мъртва. Което е лъжа.

Ръч се разхлипа и големите й кафяви очи плувнаха в сълзи.

— Значи съм имала майка и баща — прошепна тя. — Истински родители.

— А майката на Иги…

Иги застина. Целият в слух, не искаше да изпусне и една дума от устата на Ейнджъл.

— …е мъртва — довърши тя и си пое дъх разтреперана. — Починала при раждането му.

Потресаващата скръб на лицето на Иги беше ужасяваща гледка. Не знаех какво да направя, какво да му кажа. Просто исках да премахна болката, която изпълваше всички ни.

— А ние? — попита Газопровода. — Как са се докопали до нас двамата? През две години?

Ейнджъл избърса очи.

— Нашите родители ни дали на Училището по собствено желание — каза тя и слабите й рамене отново се разтресоха от плач.

Газопровода зяпна безпомощно и се опули.

— Моля?

— Искали да помогнат на Училището — успя да промълви Ейнджъл между хлиповете. — Дали им разрешение да ни сложат птичите гени. И ни оставили там за пари.

Сърцето ми се късаше. Газопровода геройски се опита да запази самообладание, но в крайна сметка беше просто малко момче. Долепи се до мен, захлупи лице в ризата ми и избухна в сълзи.

— А чу ли нещо за мен? Или за Макс?

Зъба белеше кората на една пръчка. Гласът му звучеше равнодушно, но беше стегнал рамене, а лицето му беше изопнато.

— Казали на майка ти, че си мъртъв, като при Ръч — каза Ейнджъл. — Още нямала двайсет години. За баща ти не знаеха нищо. Но на майка ти казали, че си умрял.

Зъба строши на две пръчката, която държеше, а кокалчетата на ръцете му побеляха в мрака. В тъмните му очи проблесна болка. Болка и тъга. И отражението на огъня.

Прокашлях се.

— Ами аз?

Винаги си бях мечтала, че имам майка. Дори… това е толкова срамно, че никога не бих признала, че съм го казала… дори се бях надявала, че един ден тя ще се появи. И че ще бъде прекрасна и ще се омъжи за Джеб. И ще се грижи за всички ни. Да, знам. Жалка история, нали?

Ейнджъл премигна насреща ми.

— За теб не чух нищо, Макс. Нищо. Съжалявам.

72

— Не мога да повярвам! — оповести Газопровода за тридесети път. — Да се откажат от нас! Това са болни хора. Болни изверги. Радвам се, че не ги познавам.

— Съжалявам, Гази — казах и аз за тридесети път и разрових дълбоко съзнанието си за последните капки търпение.

Съчувствах му искрено, наистина искрено, но силите ми се бяха изчерпали преди около тринайсет пъти.

Все пак разроших гладката му мека коса и го прегърнах през раменете. Сълзите бяха набраздили мръсното му лице със следите си. Така ми се искаше просто да се върнем в къщата в планината… Заличителите обаче знаеха за нея — вече я бяха нападнали. Никога нямаше да се върнем, но в момента имах нужда да оставя Гази под горещия душ, след което да го сложа в леглото му.

С тези дни обаче беше свършено.

— Ейнджъл? Стана късно, мъниче. Защо не опиташ да поспиш? Всъщност добре е всички да си легнем по-рано.

— И аз също лягам — каза Ръч с глас, все още дрезгавеещ от плача. — Искам този ден да свърши.

Премигнах. Това беше най-краткото изречение, което беше казвала някога.

Шестимата се събрахме в кръг. Вдигнах левия си юмрук, Зъба сложи своя отгоре му и останалите последваха примера му. След това потупахме юмруците на останалите с дясна ръка.

Винаги го правим, независимо къде сме. Навик.

Ейнджъл се сви на мястото си. Завих я с моя суичър. Газопровода легна до нея, след него и Ръч. Клекнах до нея и оправих яката около шията й.

Почти винаги си лягам последна — вероятно искам да се уверя, че останалите са заспали. Заех се да оградя огъня. Зъба реши да ми помогне.

— Може пък ти все пак да си се излюпила.

Шестимата имахме навика да се закачаме, че сме се излюпили от яйца.

Изсмях се сухо.

— Да. Може. Или да са ме намерили в някоя леха със зеле.

— В някаква степен имаш късмет — добави той тихо. — Да не знаеш е по-добре.

Не беше приятно, че винаги успяваше да прочете мислите ми, при това, без да има телепатични способности.

— Така всички възможности са отворени — продължи. — В твоя случай би могло да е по-зле, но би могло да е и далеч по-добре.

Седна на пети, загледа се в огъня и разпери крила, за да ги стопли.

— Нямала е и двайсет. Боже — каза с отвращение. — Сигурно е била наркоманка или нещо подобно.

Не би го казал пред останалите. За някои неща се доверявахме само един на друг.

— Може и да не е така — обадих се и засипах огъня с пепел. — Може да е била нормално момиче, което е направило грешка. Все пак е решила да изчака деветте месеца и да те роди. Може би е имала намерение да те отгледа или да те повери на някое наистина добро приемно семейство.

Зъба изръмжа с недоверие.

— Единият вариант е да попадна в илюзорно добро семейство, което желае да ме осинови. Другият — при орда побъркани учени, които отчаяно искат да правят генетични експерименти с невинни деца. Познай на мен кое се пада.

Той се отпусна уморено до Гази, затвори очи и сложи едната си ръка пред лицето.

— Съжалявам, Зъб — произнесох безгласно.

Накрая си легнах и аз. Протегнах крак, за да докосна Ръч, и прегърнах Ейнджъл. Бях твърде уморена, за да се тревожа за болката в главата ми от по-рано. Твърде уморена да се чудя как щяхме да открием Института в Ню Йорк. Твърде уморена, за да мисля за спасението на света.

73

— Ей! — подвикнах. — Време е да ставате!

Ще си отдъхнете, като научите, че краткият ми престой в безгрижните дебри на отмората приключи категорично още щом слънцето блесна през клепачите ми на следващата сутрин.

Станах и запалих огъня — ето какъв всеотдаен прекрасен водач съм, — а после започнах да подритвам с обич останалите, за да ги събудя.

Наоколо се понесе мучене и пъшкане. Без да им обръщам внимание, се опитах да закрепя тигана с пуканки „Джифи поп“18 на една пръчка над огъня. Пуканки за закуска… Защо не? Нали пак е нещо зърнено! Като… като овесени ядки, но надути от високо самочувствие.

Освен това на картечния трясък на пукащите пуканки е трудно да останеш заспал. Скоро и останалите от ятото се събраха около огъня и взеха да търкат сънено очи.

— Тръгваме към Ню Йорк, банда. Градът, който не спи. Мисля, че имаме шест-седем часа път.

Двайсет минути по-късно един по един се издигнахме над огнището. Аз бях последна, след Ейнджъл. Пробягах около шест метра, скочих във въздуха и размахах силно криле. На около три метра от земята ме връхлетя отново — невидима сила заби невидим болт в черепа ми.

Полетях надолу с вик и се ударих в земята толкова силно, че въздухът излезе от гърдите ми.

Свих се на разтреперано кълбо от болка. Хванах глава с ръце и усетих как по бузите ми капят сълзи. Опитах да сдържа писъците си.

— Макс? — Зъба внимателно докосна рамото ми с пръсти. — Като преди ли е?

Не можех дори да кимна. Можех единствено да стискам глава, за да попреча на мозъка ми да се пръсне по дрехите на приятелите ми. В ушите ми нахлу висок, пронизителен звук. Идваше от мен.

В мозъка ми изригваха червени и оранжеви кръгове, сякаш вътре в мен гърмяха фойерверки. След това се почувствах все едно някой беше опънал киноекран право върху ретините ми — през съзнанието ми с мълниеносна скорост запрепускаха образи, толкова бързо, че започна да ми се гади. Едва успявах да различа отделните кадри — замъглени сгради, неясни пейзажи, неразличими човешки лица, храна, заглавия на вестници, стари черно-бели кадри, психеделични видения, преплитащи се линии…

Не знаех колко време беше продължило… години? Постепенно, много бавно, осъзнах, че мога да се движа. Щом събрах достатъчно сили, припълзях до някакви храсти и изповръщах вътрешностите си.

След това легнах задъхана, полумъртва. Мина известно време, преди да отворя очи и да видя синьото небе, покрито с пухкави бели облаци… и петте притеснени лица пред него.

— Макс, какво става с теб? — каза Ейнджъл.

И видът, и гласът й бяха еднакво изплашени.

— Дали да не те заведем на лекар? — попита Зъба загрижено, като ме прониза с поглед.

— О, да, чудесна идея — отвърнах отпаднало. — Да оповестим съществуването си на още няколко институции.

— Виж… — започна Зъба, но аз го прекъснах:

— Вече съм добре — едва процедих лъжата през зъби. — Може да съм пипнала някакъв стомашен вирус.

Стомашен вирус, който води до рак в мозъка. От онези вируси, които се появяват преди генетичният ти код да се разпадне. Вирус, който вещае смъртта.

— Нека просто стигнем до Ню Йорк — казах.

74

Зъба задържа за доста дълго безизразния си поглед върху мен, след което вдигна рамене и даде знак на Газопровода да излети. Той го послуша неохотно, а останалите го последваха.

— Първо ти — каза Зъба и посочи с палец нагоре.

Стиснах зъби и се изправих на крака. Затичах се неуверено, разперих криле и подскочих във въздуха, готова за нова експлозия от болка. Такава обаче не последва. Все пак усещането, че мога да падна, остана. Помислих си, че ще е ужасно, ако се случи от високо.

— Добре ли си? — попита Ръч, щом полетяхме.

Кимнах.

— Помислих за мама и татко — рече тя.

Светлокафявите й криле махаха в синхрон с моите. Разминавахме се леко само в долния край на маха.

— Обзалагам се… Ако преди единайсет години са мислели, че съм умряла, се обзалагам, че сега ще се зарадват много да ме видят, нали? Ако през цялото това време са си мечтали как се връщам с тях у дома и раста пред очите им… значи много ще се радват да ме видят, нали?

Не казах нищо.

— Освен… — вдигна вежди тя. — Искам да кажа… Вероятно не съм точно такава, каквато са си ме представяли. А? Не че вината е моя или нещо такова, но все пак… аз имам криле.

Да — казах си наум.

— Може и да не ми се зарадват с тези крила и с всичките ми особености — продължи Ръч, а гласът й заглъхна. — Вероятно ще искат нормална дъщеря. Аз обаче не съм нормална — може и да не поискат да се върна при тях. Какво мислиш, Макс?

— Не знам, Ръч — отвърнах. — Но ми се струва, че ако са твои родители, би трябвало да те обичат независимо каква си, дори и да се различаваш от останалите.

Ела ме беше приела такава, каквато съм — с крилете, с особеностите, с всичко. А доктор Мартинес щеше завинаги да си остане олицетворение на идеалната майка. Тя също ме беше приела.

В гърлото ми заседна буца и се опитах да не се разплача. Не ми ли стигаха толкова емоции за една сутрин, изругах под сурдинка. Преди време бях чула Ейнджъл да ругае като моряк, след като удари пръста на крака си, и бях решила да внимавам с приказките. Само това ми липсваше — шестгодишен мутант с мръсен език.

Спомних си как с Ела и майка й правихме курабийки с шоколад. Ние си ги приготвихме. Ей така, с един пакет брашно и няколко яйца. Не готови курабийки, дори не готово тесто. Уханието им, докато се печаха, беше не-ве-ро-ят-но. Ухаеше на… на дом. Ухание на истински дом.

Не бях яла по-вкусни курабийки в живота си, по дяволите.

75

— Боже мой — прошепнах при вида на светлините под нас.

Почти целият град Ню Йорк се намира в единия край на дълъг тънък остров, наречен Манхатън. Очертанията му бяха пределно ясни, тъй като извън тях земята мигом помръкваше. Артериите на града бяха обрамчени от ленивите перлени нанизи на уличните лампи. Имах чувството, че във всеки прозорец на всяка сграда грееше по една лампа.

— Тук има много хора — приближи се Зъба до мен.

Знаех какво си мисли — всички имахме склонност към клаустрофобия и параноя, когато бяхме сред много хора. Не само че Джеб непрекъснато ни повтаряше да не общуваме с никого по каквато и да било причина, а и винаги съществуваше рискът някой непознат изведнъж да се преобрази в Заличител.

— Божичко, божичко — повтаряше Ръч развълнувано. — Хайде да слизаме! Искам да мина по Пето авеню! И да ходя по музеи! — Обърна се към мен с грейнало от нетърпение лице: — Останаха ли ни някакви пари? Може ли да си купим нещо за ядене? И да влезем в някой магазин?

— Имаме малко пари, да — отвърнах аз. — Колкото да си купим нещо за ядене. Но не забравяйте, че сме тук, за да открием Института.

Ръч кимна, макар че явно половината от думите ми бяха минали покрай ушите й.

— Какъв е този звук? — попита Иги и се заслуша. — Музика. Под нас звучи музика? Защо я чуваме чак тук, горе?

Долу Сентръл парк представляваше голям и относително тъмен правоъгълник. На поляна в единия му край видях огромна тълпа хора, осветени от мощни прожектори.

— Предполагам, че има концерт — отговорих на Иги. — В парка. Концерт на открито.

— Ау, че хубаво! — обади се Ръч. — Може ли да идем? Моля те, Макс, моля те! Истински концерт!

Ако въобще беше възможно човек да подскача нагоре-надолу, докато лети, Ръч го постигна.

В парка беше доста тъмно. Долу имаше стотици хиляди хора. Дори и Заличителите биха се затруднили да ни открият в подобна блъсканица. Взех делово решение.

— Да. Трябва да се постараем да кацнем точно зад прожекторите, за да не ни видят.

Приземихме се тихо между няколко дебели дъба. Раздвижихме крака, прибрахме криле и нахлузихме якетата отгоре им. Уверих се, че всички сме заедно и поведох ятото към тълпата, като си придадох небрежен вид. Аз? Да летя? Не-е.

Музиката гърмеше невероятно силно. По-високите и от Иги колони бяха натрупани една върху друга по три. Имах чувството, че самата земя вибрира.

— Какъв е този концерт? — извика Иги в ухото ми.

Надникнах над десетките хиляди глави към издигнатата сцена. Благодарение на орловото си зрение различих музикантите без проблем. Както и надписа над тях: „Натали и Трент Тейлър“.

— Близнаците Тейлър — отговорих, при което повечето от останалите нададоха радостни възгласи. Харесваха близнаците Тейлър.

Смесихме се с тълпата. Ейнджъл не се отделяше от мен, стиснала с малката си ръчичка моята. Бяхме по-назад и не ни се налагаше да се тъпчем подобно на сардини като хората пред сцената. Мисля, че ако се бяхме наблъскали толкова нагъсто, без да можем да помръднем, всички щяхме да пощуреем. Иги качи Газопровода на конче и му даде запалката си, за да я вдигне във въздуха като хилядите хора около нас. Той се заклати в такт с музиката, развявайки пламъчето над себе си.

Когато ме погледна, на лицето му беше изписано такова щастие, че едва не се разплаках. Колко пъти го бях виждала така? Да речем, два? За осем години…

Изслушахме целия концерт на Натали и Трент. Покрай нас потекоха реки от хора, а ние се стопихме в сенките около дърветата. Клоните им бяха дебели и удобни. Литнахме горе и се настанихме на тях.

— Беше страхотно — рече Ръч развълнувано. — Не е за вярване колко много хора имаше, при това всичките на едно място… Ослушайте се само… Нито за миг, не става тихо. Чувам хора, коли, сирени, кучета… А вкъщи беше толкова тихо.

— Прекалено тихо — обади се Газопровода.

— Е, според мен е гадно — каза Иги сухо. — Когато е тихо, мога да преценя кое къде е — предмети, хора… Ориентирам се по ехото. Тук съм обграден от плътна, задушаваща стена от звук. Нямам търпение да се махнем.

— О, Иги, стига! — извика Ръч. — Тук е прекрасно! Ще свикнеш.

— Дошли сме, за да издирим каквото можем за Института — припомних и на двамата. — Съжалявам, Иги, но се надявам скоро да свикнеш. Ръч, не сме дошли да се забавляваме. Целта ни е да открием Института.

— Как ще го направим? — попита Ейнджъл.

— Имам план — рекох твърдо.

За Бога, кога ли щях да престана с всички тези лъжи.

76

Ако обкръжите Ню Йорк с ограда, ще получите най-големият постоянен цирк на света.

Когато се събудихме призори, по дългите с километри алеи на Сентръл парк вече имаше хора, които тичаха, караха колела, дори яздеха. Слязохме от дърветата и тръгнахме нехайно по алеите.

След час около нас хвърчаха кънкьори, уличните артисти оправяха реквизита си, а край пейките беше пълно с хора с кучета и майки, които бутаха количките си.

— Онази жена води шест бели пудела! — изсъска Ръч в шепата си. — За чий дявол са й цели шест пудела?

— Може да ги продава на деца с големи очи — предположих аз.

— Усещам някаква страхотна миризма — обади се Иги и взе да върти глава, за да открие източника й. — Какво е това? Ето там — посочи вляво от мен.

— Един човек продава нещо за ядене — отговорих. — Пише „фъстъци с мед“.

— Ето къде отивам — каза Иги. — Може ли малко пари?

Тримата с Иги и Ейнджъл купихме шест малки пакетчета фъстъци с мед (наистина ухаеха райски), а Зъба, Ръч и Газопровода отидоха да видят една жена, облечена като клоун, която продаваше балони.

Когато тръгнахме към тях, нещо в поведението на жената клоун ме смути. Беше вперила поглед в един изтупан чернокос мъж, който вървеше по близката алея. Той също я погледна.

По гърба ми пробягаха тръпки. На мига цялото удоволствие от хубавата сутрин се изпари. Попаднах в плен на страха, гнева и изключително силния инстинкт за самосъхранение.

— Иги, тревога — прошепнах. — Бързо при останалите.

Ейнджъл се беше долепила плътно до мен, стиснала здраво ръката ми. Забързахме към другите. Зъба по навик оглеждаше околността и щом забеляза напрегнатото ми изражение, хвана Ръч и Газопровода за раменете и ги поведе към нас.

Събрахме се и ускорихме крачка. Един поглед назад ме увери, че чернокосият тип ни следва. Към него се присъедини жена. На вид беше същата като него — пропита от решителност и сила.

През ума ми потече река от героично премълчани ругатни. Огледах околността за възможни маршрути за бягство, места, откъдето можехме да излетим, места, където да се скрием.

Настигаха ни.

— Бягайте! — казах.

И шестимата можехме да надбягаме повечето възрастни, но Заличителите също бяха генетично усъвършенствани. Не намерехме ли изход, бяхме свършени.

Преследвачите ни станаха трима — появи се още един красавец. Подтичваха леко и скъсяваха разстоянието помежду ни.

Алеите се вливаха една в друга, като ту се стесняваха, ту се разширяваха. Непрекъснато трябваше да отскачаме от пътя на колоездачи и кънкьори, които се движеха твърде бързо, за да ни избегнат.

— Четирима са — обяви Зъба. — По-бързо, банда!

Ускорихме ход. Бяха на около двайсет метра зад нас. На красивите им лица грееха мазни усмивки.

— Шестима! — казах.

— Прекалено бързи са — констатира Зъба очевидното. — Дали да не полетим?

Прехапах устни и стиснах ръката на Ейнджъл още по-здраво. Какво да правим, какво да правим? Приближаваха все повече и повече…

— Вече са осем! — каза Зъба.

77

— Наляво! — каза Иги.

Безпрекословно всички рязко свихме наляво. Нямах никаква представа как беше разбрал какво ще намерим там.

Алеята внезапно свърши в нещо като площадче, по чиято периферия улични продавачи предлагаха какво ли не. Пред групата тухлени сгради отляво голямо множество деца чакаха да преминат през метален портал.

Мярнах една табела: „Зоопарк «Сентръл парк»“.

— В тълпата! — прошепнах.

Ловко се смесихме с групата деца. Зъба, Иги, Ръч и аз приклекнахме, за да изглеждаме по-ниски, и се запромъквахме към средата на множеството, за да сме заобиколени отвсякъде с деца. Присъствието ни явно не смущаваше останалите — към двеста чакаха да влязат през портала.

Потиснах желанието си да измуча като крава и надникнах през рамото на едно момиче. Заличителите се бяха разпръснали и се оглеждаха за нас с ядосан вид.

Един от гадовете се опита да мине покрай полицая на портала на зоопарка, но онзи застана на пътя му.

— Днес пускаме само ученици — чух гласа му. — Достъпът за възрастни е ограничен. Вие сте придружител? Така ли? Да видя пропуска ви.

Заличителят изръмжа глухо, отстъпи и се върна при останалите. Ухилих се — спрян от нюйоркско ченге. Да живеят униформите!

Стигнахме портала — моментът на истината.

И ни пуснаха!

— Минавайте, минавайте — мърмореше човекът на портала и ръкомахаше, без дори да ни поглежда.

Щом влязохме, се отделихме от останалите, изчакахме малко и плеснахме ръце една в друга.

— Яко! — каза Газопровода. — Само за ученици! Да! Това място ми харесва!

— Зоопарк! — възкликна Ръч.

Направо трепереше от вълнение.

— Винаги съм мечтала да вляза в зоопарк! Чела съм за тях, гледала съм предавания. Това е върхът! Благодаря, Макс.

Заслугата, че се бяхме озовали тук, не беше моя, но се усмихнах и кимнах — Макс великодушната.

— Хайде, да влезем по-навътре — каза Иги притеснено. — Да се отдалечим повече от тях. Майко мила, това лъв ли беше? Нали е в клетка?

— Намираме се в зоопарк, Иги — рече Ръч, хвана го под ръка и го поведе. — Всички са в клетки.

Както бяхме и ние неотдавна.

78

— Леле, гледайте! Бяла мечка!

Газопровода залепи лице на стъклената преграда и се втренчи в огромната бяла мечка, която плуваше нехайно в басейна си. Бяха пуснали във водата един празен варел вместо играчка и в момента тя го буташе насам-натам.

Ще го кажа направо: досега не бяхме виждали подобни животни. Не и на живо. Нашето детство не беше низ от екскурзии и неделни излети с родителите ни. Това беше непознат чуден свят, в който децата се разхождаха спокойно из зоопарка, животните живееха в широки хубави ограждения, без да подлежат на генетични опити, а ние бяхме свободни, без да сме оплетени в жиците на електрокардиографа и гривните за кръвно налягане.

Беше върховно.

Да вземем тази мечка. Всъщност две мечки. Една голяма, главна мечка, и една по-малка — резервна. Ограждението им беше доста широко, с гигантски камъни, огромен басейн и играчки за забавление.

— Братче — обади се Газопровода замечтано. — Как ми се иска да имам басейн!

Ей, ало? А защо не къща? И безопасност? И достатъчно храна?

Тези неща бяха също толкова недостижими, колкото и басейнът. Пресегнах се и стиснах Гази за рамото.

— Да, би било страхотно — съгласих се.

Всички тези животни — въпреки че бяха затворени в ограждения, вероятно отегчени до смърт, може би самотни, — все пак бяха в по-добро положение от нас в Училището. Бях нащрек, в плен на гнева и тревогата, все още напомпана с адреналин след гонитбата със Заличителите. Животните ми навяваха твърде много спомени за ранното ми детство, когато живеех в малка клетка и не можех дори да се изправя в нея.

Което ме подсети — бяхме тук, за да намерим Института, каквото и да представляваше той. Съвсем скоро може би щяхме да научим кои сме, откъде идваме, какво точно се беше случило с нас.

Потърках уста с ръка. Определено се притеснявах, а долавях и първите признаци на главоболие. Ръч, Газопровода, Ейнджъл и Иги обаче се забавляваха искрено. Ръч описваше всичко на Иги, смееха се и тичаха наоколо. Като нормални деца. Разбира се, ако не броим крилете, свити на гърба им, и всичко останало.

— От това място ме побиват тръпки — каза Зъба.

— И теб ли? Аз направо ще превъртя — признах си. — Какви спомени само! А и ме мъчи… — понечих да кажа „главоболие“, но реших да не се оплаквам, защото не исках Зъба пак да заопява, че трябва да ида на лекар. — …неустоимо желание да освободя животните.

— Да ги освободиш от какво? — попита той сухо.

— Просто да са на свобода, да избягат — отговорих.

— На свобода посред Манхатън? — отбеляза той. — Свободни да живеят без защита, без хора, които да им дават храна, без никаква представа как да се грижат сами за себе си? Тук им е по-добре. Освен ако нямаш намерението да отлетиш до Гренландия с бяла мечка на гръб.

Понякога логиката може да бъде изключително досадна наука. Стрелнах Зъба с поглед и отидох да събера останалите.

— Може ли вече да тръгваме? — Опитах се да не звуча жалка. Не подобаваше на водач. — Просто искам… да се махна оттук.

— Виждаш ми се позеленяла — заяви Газопровода заинтригувано.

Действително беше започнало да ми се гади.

— Да. Може ли да тръгваме, преди да повърна пред всички тези невинни дечица?

— Насам — каза Зъба и посочи голям процеп между две изкуствени скали. Водеше към алея, явно за служителите — беше преградена с въже и пустееше.

Успях да стигна дотам, без да падна, да се разпищя или да повърна. Какъв напредък.

79

— Знаете ли какво му харесвам на Ню Йорк? — започна Газопровода, докато шумно мляскаше своя кашер19 хотдог. — Пълно е с хора, които са далеч по-странни от нас.

— Значи се вписваме, така ли? — попита Иги.

Погледнах го. Сладоледът, който ближеше, беше като умалено негово копие — тънка, издължена фунийка и ванилов вкус. Вече надхвърляше метър и осемдесет — не лошо постижение за четиринайсетгодишен младеж. Винаги бях смятала, че заради ръста, бледата кожа и светлата червеникаворуса коса той се набива на очи най-много от шестима ни. По широкия нюйоркски булевард около нас обаче крачеха убийствено красиви супермодели, пънкари, готик типове, рокери, покрити в кожа, костюмари, студенти, хора от всяко кътче на света… Ами да, шестте деца с издути якета, опърпани дрехи и съмнителна хигиена наистина не се забелязваха.

— Горе-долу — казах. — Разбира се, това няма да ни спаси от Заличителите.

Механично огледах околността на триста и шейсет градуса, за да проверя за неприятности.

— Като стана дума за тях — намеси се Зъба, — явно си имаме работа с версия 6.0.

— И аз си мислех същото — потвърдих. — Реколтата тази година има по-човешки вид. Има и жени. Което е неприятно.

Докато говорех, изучавах лицата на минувачите в търсене на следи от животинско хладнокръвие, зло пламъче в очите, сурово стиснати челюсти.

— Да. Всички знаем колко кръвожадни са жените. И се бият нечестно — каза Зъба.

Вдигнах очи. Ама че шегобиец!

— Искам едно бурито20? — примоли се Ръч, когато наближихме поредния уличен търговец. Обърна се към мен и заподскача назад по тротоара. — Какво е „ниш“? Нали може да изям едно бурито?

— Книш — поправих я аз. — Нещо като пържено квадратно парче картофено пюре.

Оглеждах всяка сграда — без да знам какво търсех. Нима очаквах голяма табела с надпис „Института“?

— А какво е „кисело зеле“? — попита Ейнджъл.

— Не ти трябва да знаеш — отговорих. — Повярвай ми.

Купихме по едно горещо увито във фолио бурито за всеки.

— Прекрасно е да можеш да си купуваш храна ей така, докато ходиш по улицата — заяви Ръч доволно. — На всеки две пресечки някой продава нещо за хапване. Има и закусвални. Обожавам закусвалните! Навсякъде са! Накъдето и да се обърне човек, е заобиколен от всичко, от което се нуждае — храна, банки, спирки на метрото, автобуси, яки магазини, сергии с плодове направо на улицата. Това е най-страхотното място на света, казвам ви! Дали да не се преместим тук за постоянно?

— Със сигурност ще улесним Заличителите — казах аз. — Няма да се налага да ни дирят в нищото.

Ръч повдигна вежди, а Ейнджъл ме хвана за ръка.

— Но си права, Ръч — рекох, разкаяна, че съм попарила ентусиазма й. — Разбирам какво имаш предвид.

Всичко, за което говореше, обаче струваше пари, а нашите бяха на привършване. А и имахме мисия.

Изведнъж заковах на място, сякаш ме бяха побили в земята.

Зъба измери лицето ми с поглед.

— Пак ли болката? — попита притихнало и се огледа, сякаш планираше къде да ме заведе, ако внезапно се сгърча.

Поклатих глава и вдъхнах дълбоко.

— Курабийки!

Той ме изгледа тъпо.

Завъртях се в търсене на източника на аромата. Майчице. Точно пред нас се мъдреше червената витрина на магазин. „Мисис Филдс“, по-точно. По улицата се носеше миризмата на пресни, току-що извадени от фурната курабийки. Ухаеше на къщата на Ела… на безопасност, на дом.

— Искам курабийки — обявих и дръпнах Ейнджъл след себе си в магазина.

Бяха страхотни.

Но не можеха да се сравняват с домашните.

80

— Е, какъв е великият план за откриването на Института? — попита Иги.

— Уморих се от това ходене — обади се Ръч. — Не може ли да поседнем за малко?

Без да дочака отговор, тя се свлече на широките каменни стъпала пред някаква сграда. Облегна глава на ръцете си и затвори очи.

— Хм…

Просто да обикаляме, докато не го видим, не звучеше като особено убедителен отговор. Иги обаче беше уцелил в десетката — не знаех как да намерим Института. Не знаех как изглежда, не знаех дори дали изобщо се намира в рамките на града.

Газопровода и Ейнджъл седнаха до Ръч. За пореден път се изумих какви сладки деца бяха — за мутанти.

— Да погледнем в някой телефонен указател? — предложи Зъба. — От време на време ги има21.

— Да, не е лоша идея — отвърнах, ядосана, че не мога да измисля нищо по-добро.

Трябваше ни някаква информационна система — например компютър, в който да проникнем. Загледах се в един от двата големи мраморни лъва пред сградата. Много претенциозно.

Мигнах и лъвовете станаха четири, сякаш образите им се наложиха един върху друг. Зверовете заиграха пред очите ми, а аз разтърсих глава. Мигнах повторно и всичко отново стана нормално. Усетих тежест в гърдите си — мозъкът ми отново отказваше.

— Е, какво ще правим? — попита Иги.

Да, водачо. Води.

Скована от притеснение, че главата ми може да избухне всеки момент, се зачудих мога ли някак да отложа отговора си. Вдигнах поглед към сградата пред нас. Имаше си име. И то беше „Обществена библиотека по хуманитарни и социални науки — Ню Йорк“. Аха. Библиотека.

Кимнах към сградата.

— Ще започнем оттук — рекох делово и плеснах два пъти с ръце като знак към малките да стават. — Предполагам, че вътре ще имат компютри, бази данни…

Краят на изречението увисна недовършено, а аз тръгнах целенасочено нагоре по стълбите. Ръч, Гази и Ейнджъл ме последваха.

— Как го прави? — чух Зъба да пита Иги.

81

Вътре в библиотеката беше страхотно. Никой от нас не беше попадал на подобно място, така че се оглеждахме като прости селянчета — каквито и бяхме.

— Мога ли да ви помогна? — рече един млад мъж, седнал зад полиран дървен плот. Погледът му беше леко неодобрителен, но явно нямаше намерение да изтръгне гръкляна на някой от нас, затова реших, че не е Заличител.

— Да — пристъпих напред.

Опитах се да си придам сериозен обигран вид — доколкото беше възможно за четиринайсетгодишен мутант, който никога не е попадал в библиотека.

— Бих желала да потърся информация за един институт, който, мисля, е в Ню Йорк — засиях насреща му с наистина лъчезарна усмивка и той премигна. — За съжаление, не знам цялото му име, нито къде точно в града се намира. Мога ли да ползвам някакъв компютър за подобна справка? Или някаква база данни?

Мъжът ни огледа един по един. Ейнджъл пристъпи до мен, хвана ме за ръка и му се усмихна сладко като… ами, да, като същинско ангелче22.

— На четвъртия етаж — каза мъжът след кратка пауза. — В залата до главната читалня има компютри. Безплатни са, но трябва да се запишете.

— Благодаря ви много — отвърнах и отново се усмихнах.

Изнесохме се към асансьорите.

Газопровода натисна четворката.

— Каква омайница само — обади се Зъба, без да ме поглежда.

— Моля?

Не разбрах какъв беше проблемът, но той не каза нищо повече.

Понесохме се нагоре, въпреки че усещането в тясното пространство не беше приятно. Когато вратите на четвъртия етаж се отвориха, по челото ми беше избила пот. Изскочихме навън, сякаш бяхме под налягане.

На мига намерихме дълга маса с компютри и инструкции как да търсим в интернет. Трябваше единствено да се запишем на пропуска. Подписах се със замах като „Ела Мартинес“, а служителят ми се усмихна.

И това беше последното лъчезарно нещо в следващия час и половина. Двамата със Зъба опитахме каквито варианти се сетихме и открихме милион институти — както в Манхатън, така и в целия щат Ню Йорк, — но никой от тях не даваше признаци да е нашият. Личният ми фаворит? Институт за реализиране на вътрешния потенциал на вашия домашен любимец. Ако някой може да ми обясни що за чудо е това, нека ми пише.

Ейнджъл беше легнала в краката ни под масата и си мърмореше тихичко. Ръч и Газопровода играеха на бесеница на парче хартия. От време на време избухваха спорове, тъй като и двамата не можеха да напишат правилно и собственото си име.

Иги беше седнал неподвижно. Знаех, че се ослушва за всеки шепот, всяко проскърцване на стол, всяко прошумоляване на плат в залата, и изгражда невидима карта на заобикалящата го среда.

Въведох поредната инструкция за търсене, след което за мой потрес образът на екрана на компютъра се разкриви и блокира. През него се заниза поредица оранжеви букви: грешка, грешка, грешка. Накрая екранът угасна и се изключи.

— И без това скоро ще затварят — каза Зъба.

— Не може ли да преспим тук? — рече Иги предпазливо. — Толкова е тихо. Харесва ми.

— Ами, не мисля — отвърнах аз и се огледах.

Не бях усетила, че повечето хора си бяха тръгнали — бяхме сами в залата. С изключение на една охранителка в униформа, която тъкмо ни беше видяла. Запъти се към нас, но нещо в нея, в съвършено овладяната й походка, включи вътрешния ми сигнал за тревога.

— Да се разделим — промърморих и издърпах Иги от стола му.

Изскочихме от залата, намерихме стълбите и се втурнахме надолу с всички сили. Очаквах Заличителите да ни връхлетят всеки момент, но когато излязохме навън в сумрака на късния следобед и се спуснахме по каменните стълби, след нас нямаше никого.

82

— Може ли да се върнем до парка с метрото? — попита Ръч уморено.

Ставаше късно. Бяхме решили и тази вечер да преспим в Сентръл парк. Беше огромен и тъмен и беше пълен с дървета.

— Само на около осемнайсет пресечки е — казах.

Ейнджъл обаче също едва гледаше — все още не се беше възстановила напълно.

— Да проверим колко ще струва.

На петото стъпало към входа на метрото вече се бях стегнала. Ръч, Ейнджъл и Газопровода бяха твърде уморени, за да се притеснят от тясното пространство, но ние със Зъба и Иги се озъртахме тревожно.

Цената беше два долара на човек, а децата под метър и десет се возеха безплатно. Хвърлих един поглед на Ейнджъл. Въпреки че беше едва на шест, вече беше поне метър и двайсет. Значи дванайсет долара.

Само че на касата нямаше никого. Налагаше се да използваме апарата за билети. По-скоро бихме го използвали, ако дреболия от типа да прескочиш преградата, докато никой не гледа, ни притесняваше.

Влязохме вътре. Изтекоха десет минути, а метрото не идваше. Десет дъ-ъ-ъ-ълги минути, в които едва се сдържах да не се разпищя и да не започна да се катеря по стените. Ако ни бяха проследили и Заличителите дойдеха насам…

Иги обърна глава и се заслуша в нещо откъм тъмния тунел.

— Какво? — попитах.

— Хора — отвърна той. — Там вътре.

— Работници?

— Не мисля.

Взрях се в мрака. Когато се съсредоточих, също дочух гласове. Далеч навътре в тунела забелязах просветването на нещо като огън — поне отражението му зад завоя.

Взех решение на мига — това винаги успокояваше останалите и ги караше да се почувстват в безопасност.

— Хайде — казах и скочих от перона на релсите, които чезнеха в тъмнината.

83

— Какво пише тук? — попита Газопровода и посочи малка метална табела с надпис: „Не стъпвай на третата релса!“

— Пише, че по третата релса тече електричество с мощност седемстотин волта — каза Зъба. — Докоснеш ли я, ще пукнеш като пуканка.

— Добре — обадих се. — Уместна забележка. Никой да не доближава третата релса.

След това хвърлих на Зъба поглед: Благодаря ти за живописното описание. Той едва сдържа усмивката си.

Иги първи усети метрото.

— Пазете се от релсите — каза той и застина, за да го хвана под ръка.

Наредихме се покрай гнусната влажна стена и се долепихме максимално близо до нея.

След тридесет секунди влакът профуча толкова бързо, че въздушното течение ни засмука към него. Затиснах Ейнджъл с коляно — струята спокойно можеше да я вдигне от мястото й.

— Е, това си беше доста стряскащо — заключих аз, след като предпазливо се отлепихме от стената.

— Кой е там?

Гласът беше враждебен, агресивен и дрезгав, сякаш в последните петдесет години собственикът му беше пушил цигара след цигара. Може би беше така.

Продължихме напред нащрек, с леко надигнати криле — в случай, че се наложеше рязко да полетим във въздуха.

— Никой — викнах убедително на завоя на тунела.

— Уха! — сепна се Газопровода.

Пред нас се разкри град. Малък опърпан град в подземията на Манхатън. Просторната бетонна пещера беше изпълнена с групички хора. Таванът беше висок колкото три етажа, изпъстрен с нарисувани сталактити и капки влага.

Няколко мръсни лица се обърнаха към нас и някой каза:

— Не са ченгета. Деца са.

Забравиха ни, загубили интерес, с изключение на една жена, която сякаш беше нахлузила поне пет ката дрехи.

— Имате ли храна? — изръмжа тя.

Ръч безмълвно извади от джоба си един книш, увит в салфетка, и й го подаде. Жената го подуши, огледа го, след което се обърна с гръб към нас и започна да дъвче.

Тук-таме из помещението имаше двесталитрови варели, в които хората бяха наклали огньове. Пролетната нощ беше топла, но огньовете осигуряваха единствената светлина наоколо и пропъждаха усойната влага, която пълзеше около краката ми.

Това беше друг свят, свят на бездомници, на хора, които не се вписваха никъде другаде, на бегълци… Видяхме група деца, които изглеждаха горе-долу на наша възраст.

Осъзнах, че главата ме боли. Главоболието беше започнало да се засилва от началото на вечерта. Исках единствено да поспя.

— Ей там — посочи жената с книша.

Проследихме жеста й и видяхме тясна бетонна козирка, вградена в стената. Беше дълга десетки метри, осеяна със спящи и седящи хора, маркирали територията си със стари одеяла и кашони. Жената ни беше посочила една десетметрова отсечка, която явно беше свободна.

Погледнах Зъба, а той вдигна рамене. Не беше като в парка, но поне беше сухо, топло и в някаква степен безопасно. Изкатерихме се на козирката, като аз избутах Ейнджъл. Обърнахме гръб на стълпотворението, събрахме юмруци и ги потупахме два пъти. Почти на мига Ръч легна и положи глава на ръцете си.

Двамата със Зъба седнахме на бетона и облегнахме гръб в стената. Отпуснах глава и започнах да разтривам слепоочията си.

— Всичко наред ли е? — попита Зъба.

— Да — измърморих. — Утре ще съм по-добре.

— Легни да поспиш — каза той. — Аз ще поема първата стража.

Усмихнах му се с благодарност и не след дълго потънах дълбоко, дълбоко, дълбоко в сън. Нямах представа как щяхме да разберем кога е сутрин.

84

Експлозията в мозъка ми ме връхлетя отново, докато спях.

Сънувах, че се разхождам безгрижно в поле с жълти цветя като в безумна реклама за шампоан, след което рязко се озовах в седнало положение, стиснала глава в ръце с една-единствена мисъл в ума: смъртта най-сетне ме беше намерила и този път нямаше намерение да ме остави.

Дишах насечено, със съскане. Черепът ми заплашваше да се пръсне от пристъпите на пронизваща болка. Чух, че стена.

Моля те, нека свърши бързо — примолих се на Бог. — Моля те, сложи края, края, края — сега. Моля, моля, моля.

— Макс? — ниският глас на Зъба до ухото ми успя да премине през вълните агония.

Не можех да отговоря. Лицето ми лепнеше, мокро от сълзи. Ако бях на ръба на някоя скала, щях да се хвърля от горе, без да се замисля. И без да разперя криле.

През ума ми минаваха неразбираеми образи, от които взе да ми се гади. Сетивата ми бяха под кръстосан огън от картини, думи, звуци. Някакъв глас говореше неразбрано. Може би моят.

Сякаш отдалеч усетих ръката на Зъба на рамото си, но беше все едно гледам филм — действието нямаше никаква връзка с онова, което изпитвах. Стисках зъби толкова силно, че челюстта ме заболя, след което усетих вкуса на кръв — бях прехапала устна.

Кога щях да видя прословутия тунел със светлина в края, за който говореха всички? В чийто край щяха да ме чакат усмихнати хора с протегнати ръце? Нима децата с криле не отиваха в рая?

В този миг някакъв гневен глас надви болката: Кой се бъзика с моята Макс?

85

Както и преди, болката постепенно утихна, а аз едва не се разревах от яд — щом свършваше, значи не бях мъртва. А щом не бях мъртва, значи можеше да ми се случи отново.

Зад клепачите ми пробягваха образи, но бяха размазани и неразличими. Ако бях сама, щях да започна да вия. Вместо това обаче се налагаше да направя всичко възможно да запазя самообладание, да не събуждам малките (ако вече не го бях направила), да не издавам местоположението ни.

— Кои сте вие? — чу се отново ядосаният глас. — Какво правите? Сринахте цялата ми система, проклети глупаци!

По принцип след подобни думи вече щях да съм на крака. Щях да бутна Ейнджъл и останалите зад гърба си и да си сложа гневното изражение.

Да, но тази вечер бях свита на жалка скимтяща топка, хванала глава с ръце и стиснала клепачи, за да не избухна в плач като някое бебе.

— Какво имаш предвид? — попита Зъба със стоманена нотка в гласа.

— Системата ми се срина. Проследих смущението, идва от вас. Затова ви предупреждавам — престанете или ще стане лошо!

Поех дълбока глътка въздух и потреперих, вцепенена от мисълта, че непознат човек ме вижда в това състояние.

— А на нея какво й е? Надрусана ли е?

— Нищо й няма — изръмжа Зъба. — Не знаем нищо за компютъра ти. Ако имаш поне капка ум, ще се разкараш оттук.

Когато се постарае, Зъба няма равен в студения и заплашителен тон.

Другият отвърна сухо:

— Няма да мръдна, докато не престанете да бъзикате компютъра ми. И защо не закараш гаджето си в болница?

Гаджето? Боже, по-късно това щеше да ми излезе през носа. Думите му бяха достатъчни, за да си наложа да се подпра на лакът и да се надигна до седнало положение.

— Кой, по дяволите, си ти? — изръмжах, но отслабналият ми плачлив гласец развали ефекта.

Запремигах бързо. Дори бледата светлина в тунела ми причиняваше болка. Опитах се да се фокусирам върху натрапника.

Успях с мъка да различа момче на моята възраст: опърпано хлапе със стара военна униформа. На презрамки през раменете си беше окачил очукан лаптоп подобно на ксилофон.

— Не е твоя работа! — сопна ми се той. — Просто престани да съсипваш харддиска ми.

Все още бях отпаднала и ми се гадеше, разцепващото главоболие не ме беше пуснало и потрепервах, но реших, че ще мога да свържа едно смислено изречение.

— Какво искаш да кажеш?

— Това!

Момчето обърна компютъра си към нас. Видях екрана и се ококорих.

Бърканица от прелитащи се образи, картини, карти, редове зашифрован текст, безмълвни филмови кадри на говорещи хора. Всичко онова, което беше заляло мозъка ми по време на пристъпа.