Ангелският експеримент

ЕПИЛОГ

Нищо на света не може да се сравни с това да полетиш рано, да речем, в около шест часа сутринта.

На четири и половина километра над земята все още различавах цветовете на колите, които пъплеха по магистралата Ню Джърси под нас. Беше страхотно отново да се нося във въздуха, да махам с криле и да раздвижвам скованото си тяло. Бяхме се пръснали в небето, така че крилете ни да не се докосват, и се усмихвахме без причина. Щастливи, че сме заедно тук горе, далеч над света, който пазеше загадката и болката ни.

Тото явно харесваше вятърът да роши козината му, а и очевидно височината все още не пречеше на дишането му. Знаех, че другите се вълнуваха, че ще се запознаят с родителите си. Знаех също, че щях да остана неотлъчно с тях до края.

Зъба погледна към мен. Лицето му беше спокойно и безизразно, въпреки че вълнението си личеше дори и в перата му. Усмихнах му се, а тъмните му очи светнаха.

Зъба. Трябваше да помисля за него.

Аз. Трябваше да помисля и за себе си.

Във Вашингтон ни очакваше или невероятно вълнуващо приключение, или сърцераздирателна трагедия. Иги беше на мнение, че срещата с родителите им щеше да ни осигури безопасност, свобода и радост. Аз не бях толкова наивна.

Знанието е тежък товар, Макс — продължи Гласът. — Може да ви помогне, но може и да ви изложи на опасност, с каквато не сте се сблъсквали досега.

Не думай. Но трябваше да го направя.

Макс… Твоята мисия е нещо повече от това да намериш родителите на ятото. Съсредоточи се върху спасяването на целия свят, не само на приятелите си.

Опънах криле и дълго, дълго се реех с вълна топъл въздух. Сякаш се носех на облак — нямате представа какво е чувството. Ще ми се да можехте да опитате с мен. Може би следващия път.

Знаеш ли, Глас — помислих накрая, — приятелите ми са моят свят.