Бездна

6.

Седяха на люлеещите се столове на задната веранда на магазина, пиеха брезова бира и гледаха през моравата към тъмната редица от борове. За да отговори на интереса на Бъд, Хач му разказа за част от приключенията си като епидемиолог в Мексико и Южна Америка. Ала успя да избегне въпроса за причините за завръщането си. Не се чувстваше още достатъчно готов да започне с обясненията. Много му се искаше да се върне на лодката, да окачи преносимата скара на кърмовия релинг, да хвърли върху нея един бифтек и да се отпусне с греховно сухо мартини в ръка. Ала знаеше, че етикецията на малкото градче изискваше да прекара поне час в празни приказки със стария бакалин.

— Разкажи ми какво се случи в града, след като го напуснах — рече той, за да запълни неловкото мълчание в разговора и за да предотврати нови въпроси.

Виждаше, че Бъд си умира да узнае защо се бе завърнал, ала мейнската учтивост не му позволяваше да попита.

— Е, виж сега — започна Бъд. — Тук станаха големи промени.

След което той продължи да разказва как преди пет години била вдигната нова пристройка към гимназията, как домът на семейство Тибодо изгорял до основи, докато били на почивка край Ниагарския водопад, как Франк Пикет връхлетял с лодката си върху Олд хъмп и я потопил, тъй като бил обърнал някое и друго питие повече. Най-накрая попита Хач дали е видял хубавата нова сграда на пожарната.

— Разбира се — отвърна Хач, а вътре в себе си изпита жал, че старата, дървена, едноетажната сграда е била разрушена и заменена с чудовищна, обкована с метални листи постройка.

— И навсякъде се вдигат нови къщи. Виладжии — изсмя се неодобрително Бъд, ала Хач бе съвсем наясно, че касовият му апарат никак не страдаше от това.

Във всеки случай думите на Бъд се отнасяха за три или четири летни вили на нос Брийдс, плюс няколко ремонтирани фермерски къщи във вътрешността и новия пансион.

Бъд завърши с тъжно кимване.

— Всичко се промени тук, след като замина. Едва ли ще познаеш града. — Залюля се със стола и въздъхна. — Значи си дошъл да продадеш къщата?

Хач леко се стегна.

— Не, дошъл съм да живея тук. Поне през останалата част от лятото.

— Наистина ли? — попита Бъд. — На почивка?

— Вече ти казах — отвърна Хач, като се опита да поддържа небрежен тон. — Тук съм по една деликатна работа. Обещавам ти, Бъд, че няма да бъде пазена дълго време в тайна.

Леко засегнат, Бъд се облегна назад.

— Знаеш, че няма да проявя интерес към бизнесделата ти. Но доколкото разбрах, ти си лекар.

— Така е. И точно с това ще се занимавам тук.

Хач отпи от бирата си и тайно погледна часовника си.

— Но, Малин — каза бакалинът и неловко се размърда на стола си, — ние си имаме доктор в града. Доктор Фрейзиър. Той е здрав като бик и може да проживее още двайсетина години.

— Е, малко арсеник в чая му може да уреди тази работа — рече Хач.

Бакалинът го погледна разтревожен.

— Не се безпокой, Бъд — усмихна се в отговор Хач, — няма да конкурирам доктор Фрейзиър.

Припомни си още веднъж, че чувството му за хумор не можеше да се ползва с популярност в селския Мейн.

— Това — добре. — Бъд изгледа косо госта си. — Тогава значи работата ти е свързана с онези вертолети.

Хач го погледна озадачен.

— Вчера беше. Хубав, ясен ден. Долетяха два вертолета. Ама големи бяха. Прелетяха право над града и се насочиха към островите. Видях ги да висят бая време над остров Рагид. Помислих си, че са от военната база. — Изражението на Бъд стана загадъчно. — Ала може и да не са били оттам.

Изскърцването на летящите врати спести на Хач необходимостта да отговори. Той изчака, докато Бъд се затътри тежко да обслужи клиента си.

— Бизнесът май върви добре — рече той, когато Бъд се върна.

— Едва ли — отвърна Бъд. — Извън сезона населението се свива до осемстотин души.

Хач си помисли, че населението на Стормхейвън винаги си бе било в тези рамки.

— Ами да — продължи Бъд, — децата просто си заминават след като завършат училище. Не искат да останат в града. Отиват в големите градове — Бангор, Огъста. Едно дори стигна до Бостън. През последните три години заминаха пет деца. Ако не бяха летовниците, или онзи нудистки лагер в Пайн нек, едва ли щях да завъртя и два петака в касата си.

Хач кимна леко. Бъд очевидно преуспяваше, но щеше да бъде неучтиво да не се съгласи с него в собствения му магазин. „Нудисткият лагер“, за който говореше, бе всъщност колония на артисти, разположена в старо имение в боровата гора на десетина мили от брега. Хач си спомни, че преди трийсетина години изваждащ кошовете си за омари рибар бе видял за пръв път нудист на плажа. Паметта в това крайбрежно градче от Мейн бе наистина дълга.

— А как е майка ти? — попита Бъд.

— Почина през 1985 година. От рак.

— Съжалявам много. — Хач усети, че Бъд бе искрен. — Тя бе добра жена и възпита… един добър син.

След кратко мълчание Бъд се облегна отново на стола и обърна бирата си.

— Срещна ли се вече с Клеър? — попита той възможно най-небрежно.

Хач забави отговора си.

— Тя тук ли е? — отвърна той със същата небрежност.

— Аха — рече Бъд. — Настъпиха някои промени в живота й. А ти? Имаш ли семейство?

Хач се усмихна.

— Нямам съпруга. Поне още не.

Той остави празната си бутилка и се изправи. Време беше вече да си ходи.

— Бъд, беше страхотно да те видя. Мисля, че е време да отида да си сготвя вечеря.

Бъд кимна, потупа го по гърба, докато Хач си проправяше път из магазина. Хвана летящата врата, а Бъд се прокашля.

— Има още едно нещо, Малин.

Хач се смръзна. Съзнаваше, че дотук се бе отървал твърде лесно. Изчака разтревожен въпроса, който бе неминуем.

— Внимавай с тези захарни пръчки — рече важно Бъд. — Нали знаеш, зъбите ти няма да издържат вечно.