Бунт

Пролог 1262 сл.Хр.

Конете цвилеха. Мечове свистяха във въздуха, сечаха щитове, разбиваха шлемове. Задъхани мъже сипеха ругатни и проклятия през визьорите на шлемовете, а ръцете и плещите им крещяха от силната болка при всеки замах и всеки удар. Прахта от сухата пръст се вдигаше на облаци под краката им и обагряше в жълто въздуха над лозето. В пресъхналите си гърла те усещаха възкиселата миризма на набъбналите в жегата гроздови зърна, а солената пот смъдеше в очите и ги заслепяваше.

В разгара на битката мъж с туника в червено и златистожълто вдигна щита си, за да срещне нов удар. Конят под него се извърна встрани. Той го сръга с коляно да се завърти обратно и на свой ред мушна с меча противника си в ребрата. Острието проби плата на туниката и опря в желязната ризница под нея. До него огромен мъж в наметало на сини и бели райета с избродирани червени птички стовари с все сила меча си върху нечий гръб и от усилието изпръска със слюнка подбрадието на шлема си. Удареният политна напред и изпусна меча. Конят му се препъна и той падна от седлото. Строполи се върху почернялата от смачканото грозде земя и се претърколи встрани, за да избегне копитата на тежките бойни коне, които тъпчеха пръстта наоколо. Едно копито се стовари върху главата му, смачка шлема и безжизненото му тяло остана да лежи, подритвано и тъпкано, докато мъжете над него продължаваха да се бият. Мъжът с туниката в червено и златистожълто вдигна меча си и нададе силен вик, който другите подеха.

„Артур! — викаха те. — Артур!“

Това придаде сила на крайниците им и изпълни дробовете им с още въздух. Продължиха да се бият по-ожесточено и безмилостно. След като повалиха още врагове и събориха други от конете, издигнаха над мелето знаме, което се развя от сухия вятър. Беше кървавочервено, по средата с изправен дракон, бълващ огън.

„Артур! Артур!“

Мъжът с наметалото на сини и бели райета беше загубил меча си, но продължаваше да се бие, използвайки щита си за оръжие. Удари с горния му ръб един мъж под брадичката, извърна се и го стовари по визьора на друг. Изгубил търпение със следващия противник, който не се предаваше, той го сграбчи за врата и го смъкна от седлото. Когато мъжът се строполи между конете, като размахваше безпомощно ръце и надаваше гневни викове, прозвучаха три дълги изсвирвания на рог. Чули звука, онези, които бяха още на конете, един по един наведоха мечове. Едва поемайки си дъх, задърпаха юздите на възбудените животни, за да ги укротят. Тези на земята тръгнаха, препъвайки се, като се мъчеха да си пробият път през тълпата. Бяха заобиколени от чакащи ги пехотинци, въоръжени с къси мечове. Един мъж, който се опита да се измъкне, втурвайки се през лозите, беше довлечен обратно и усмирен с ритници. Оръженосците започнаха да събират разпръсналите се по време на битката коне, останали без ездачи. Мъжът в червено-златистата туника свали шлема си със сребърни криле на дракон. Откри се младо лице с изпъкнали скули и наситено сиви очи. Клепачът на едното беше леко отпуснат надолу, което му придаваше малко лукав вид. Като пое с пълни гърди прашния въздух, принц Едуард огледа победените мъже. Току-що бяха отнели оръжията и на последните противници. Няколко от тях бяха ранени в битката — двама сериозно — и оръженосците трябваше да ги носят. Един мъж се олюляваше, подкрепян от другарите си, и стенеше през окървавените си венци. Предните му зъби бяха избити. Едуард усещаше как кръвта му пулсира във вените и пее песента на победата.

— Още една победа, племеннико.

Дрезгавият глас беше на мъжа с наметалото на сини и бели райета, на места с бродирани червени птички. Уилям де Валънс беше свалил шлема си и беше махнал подбрадието му. Сега то висеше върху желязната яка, която придържаше шлема. По месестото му лице се стичаше пот. Преди Едуард да успее да отговори, един от оръженосците извика:

— Тук има мъртвец, господарю!

Едуард се извърна и погледна към оръженосеца, наведен над един труп. Туниката на мъртвия беше покрита с прах, а отстрани на шлема му имаше вдлъбнатина. От едното му око беше бликнала кръв.

— Вземи му бронята и меча — нареди след кратка пауза Едуард на оръженосеца.

— Лорд Едуард! — протестира един от обезоръжените мъже и направи крачка напред, но беше избутан назад от пехотинците. — Искам правата за тялото на другаря ми!

— Можеш да погребеш тялото, след като бъде платен откупът ти, за който ще се споразумеем. Имаш думата ми. Обаче доспехите му са мои! — След тези думи Едуард подаде шлема с драконовите криле и щита си на един оръженосец, пое юздите и пришпори коня между два реда лози.

— Доведете пленниците! — нареди на пешите войници Уилям де Валънс.

Другите воини на Едуард изостанаха, а знамето с дракона се издигаше като червен юмрук над главите им на фона на спускащия се здрач. Докато слугите събираха изпочупените оръжия и ранените коне, отрядът излезе от лозята, без да обръща внимание на дотичалите селяни, които се развикаха при вида на унищожените лози. Мястото за турнира беше определено, както обикновено, между два града, но включването в него на ниви, пасбища и дори села беше неизбежно. Едуард поведе с бавен ход коня си през нивите и свали железните ръкавици. Въпреки кожената подплата по дланите му се бяха появили мехури. Чу зад себе си някои от хората му да мърморят. Предположи, че говорят за мъртвия и за това как безцеремонно беше реагирал. В края на краищата това беше само игра и противниците им бяха мними врагове. Но турнирите нямаше да продължават безкрайно. Скоро полесраженията и противниците щяха да станат напълно истински. Той искаше те да са готови за това.

Започна да свива и разпуска разранените си ръце и погледна към Валънс, който яздеше редом с него. Валънс се беше настанил удобно, отпуснал масивното си тяло върху високата облегалка на седлото, и халките на плетената му ризница подрънкваха върху дървото. За разлика от по-младите рицари той изобщо не показа, че съжалява за случилото се, докато прекарваше захабено парче плат по дължината на меча си. Видя се, че върхът му е много по-остър от тъпите оръжия, които използваха Едуард и останалите мъже от групата. Забелязал погледа на Едуард, Валънс многозначително се усмихна:

— Нямаше как да бъде избегнато, племеннико. Нямаше как.

Едуард не каза нищо, само кимна и отново насочи вниманието си към пътя. Нямаше намерение да спори с чичо си за правилата на турнирите, след като той му беше помогнал да спечели повечето от онези, в които беше участвала неговата група през този сезон. Това му беше донесло коне, оръжия и брони, достатъчни за въоръжаването на цяла армия, да не говорим пък за десетките млади неженени мъже, привлечени от нарастващата му популярност. Преди няколко месеца по време на пир по повод победа един от тях го нарече новия Артур и името му остана, а това привлече още желаещи да се присъединят към групата под знамето с дракона. Валънс може и да беше побойник, чиято репутация на жесток човек беше известна далеч извън пределите на града във Франция, в който беше роден. Ала уменията му на бойното поле и фактът, че беше един от малцината членове на семейството на Едуард, които не го бяха изоставили, го правеха безценен. По тази причина Едуард беше дал на чичо си пълна свобода и не обръщаше внимание на яростните му изблици и множеството му прегрешения.

Когато двама от по-възрастните рицари подхванаха неприлична победна песен, скоро подета и от другите, Едуард се обърна назад, за да види редиците ухилени, потни лица. Повечето бяха малко над двайсетгодишни — като него, в по-голямата си част по-малките синове на френски благородници, привлечени от обещанието за плячка и слава. След месеци участие в турнири Едуард ги познаваше добре. Сега те бяха готови да се бият за него, без да задават въпроси. Още няколко седмици подготовка и щяха да бъдат напълно готови. След това щеше да се върне в Англия начело на отряда, за да си възстанови достойнството и земите си.

Бяха изминали девет месеца, откакто баща му, кралят, го изпрати в изгнание. Дори майка му си беше замълчала при произнасянето на присъдата: отнемаха земите му в Уелс и Англия, дадени му, когато беше навършил петнадесет години, като част от споразумението за женитбата му. Крал Хенри остана мрачен и безмълвен, когато Едуард напусна на кон двореца „Уестминстър“ на път за Портсмът и кораба, който щеше да го отведе в единствените земи, останали му в Гаскония. Едуард си спомни, че погледна назад само веднъж и видя, че баща му вече се беше обърнал и минаваше през портите на двореца. Стисна зъби, за да прогони спомена, и насочи вниманието си към гледката на въодушевените рицари, които го следваха на уморените си коне и до един повтаряха името на Артур. Баща му щеше да бъде принуден да се извини, когато видеше какъв воин е станал синът му и как хората му го наричаха с името на най-великия крал, живял някога.

Руменината на вечерта избледняваше и първите звезди на небето се показаха, когато отрядът навлезе в двора на ловната хижа от яки греди, заобиколена от помощни постройки и дървета. Едуард слезе от коня. Предаде го на един коняр, каза на Уилям де Валънс да задържи пленниците, когато пристигнат, и се отправи към главната сграда. Искаше да измие прахта от лицето и да утоли жаждата си, преди да се появят другите командири и да бъдат сключени споразуменията за откупите. Принуден да се наведе на входа поради високия си ръст, той влезе в хижата, мина покрай слугите и се качи в стаята си на горния етаж.

Влезе вътре, а дрънченето на бронята и шпорите отекваше по дървения под. Разкопча колана, на който висеше двуострият му меч, захвърли оръжието на леглото и усети как му олекна на кръста. В стаята цареше полумрак; беше осветявана само от една-единствена свещ, която трептеше върху маса до прозореца. Зад нея имаше огледало. Когато се приближи и се наведе, Едуард видя в него образа си. На масата го очакваха специално приготвени кана с вода, леген и кърпа. Изрита встрани поставената пред масата табуретка, наля вода в легена, наведе се и загреба с шепи. Усети я студена като лед върху разгорещеното си лице. Загреба още и почувства как тя се стича на ледени струйки по кожата му и измива прахта и кръвта. Когато привърши, взе кърпата и изтри водата от очите си. Свали я и видя жена си да стои пред него. Гъстата й коса се спускаше на вълни по раменете и стигаше до кръста. Колко често я прибираше под воали, шапки и украшения за глава! Харесваше му да я вижда разпусната. Това беше позволено единствено на него.

Елинор Кастилска присви бадемовите си очи и се усмихна:

— Ти победи.

— Откъде знаеш? — попита той и я придърпа към себе си.

— Чух хората ти да пеят отдалеч. Но дори и да не бях ги чула, щях да разбера от изражението на лицето ти.

Той усети мириса на мед и билки от сапуна, който тя използваше, донесен от Свещената земя. Елинор се отдръпна и се засмя:

— Мокър си!

Едуард се усмихна и целуна отново жена си, придърпа я по-плътно до себе си въпреки протестите й, зацапвайки безупречно чистата й риза с мръсотия от туниката и бронята. Накрая я пусна и се огледа наоколо за вино. Елинор се изправи на пръсти, за да обхване раменете му, а след това го накара да седне на табуретката до масата, докато му наливаше. Почувствал се неудобно да седи все още с бронята си, но твърде уморен да я свали, Едуард наблюдаваше в огледалото как жена му налива вино от лъскава кана с изрисувани по нея паунови пера. Тя остави каната, бързо прекара пръст под ръба й, за да улови една капка, и го облиза, а той усети как го пронизва обичта му към нея. Беше онази любов, която възниква като компенсация за претърпяна загуба. Освен чичо му Елинор беше единственият друг човек, последвал го в изгнанието. Можеше да остане в Лондон сред удобствата и сигурността на дворците Уиндзор или Уестминстър, тъй като присъдата не се отнасяше и за нея. Но тя нито веднъж не беше споменала за подобна възможност.

Когато се качи на кораба в Портсмът, Едуард се беше усамотил в трюма. Там, хванал главата си с ръце, той плака за пръв път, откакто беше момче и наблюдаваше от същия този пристан как баща му отплава за Франция, без да го вземе със себе си. Когато изтри сълзите, предизвикани от унижението и, както сам беше признал пред себе си, от страха, че е загубил почти всичко, Елинор беше дошла при него. Беше коленичила, беше хванала ръцете му и му беше казала, че те нямат нужда от краля и кралицата, нито от неговия кръстник заговорник Симон де Монфор — причината за наказанието му. Нямат нужда от никого. Тя говореше с ожесточение, гласът й беше силен и по-решителен откогато и да било преди. По-късно бяха правили любов сред миришещия на кисело трюм под палубата. Бяха женени от седем години, но до този момент техният брачен съюз се характеризираше най-вече с нежност и любезности един към друг. Сега се бяха нахвърлили с настървение, бяха разкъсали дрехите си и бяха излели докрай гнева и страха си сред скърцащите дъски и морето, което ги отнасяше далеч от бреговете на Англия.

Тяхното дете, първото, което предстоеше да се роди, може би плод на онова бясно любене на кораба, издуваше корема й под широката дреха. Елинор се приближи зад него и му подаде чашата. Едуард отпи голяма глътка и виното опари пресъхналото му гърло. Когато остави чашата, погледът му попадна на една книга на ръба на масата, непосредствено извън светлия кръг на свещта, където я беше оставил тази сутрин.

— Ще накарам слугите да ти донесат нещо за ядене.

Докато я слушаше да говори шепнешком и да стиска рамото му, Едуард видя лицето си в огледалото, внезапно станало намръщено и замислено. Докосна пръстите й, благодарен, че тя го познава добре и разбира кога иска да бъде оставен сам. Елинор се обърна, загърна се с мантията си и Едуард я видя в огледалото да се отдалечава, а черната й коса изчезва в мрака. Когато вратата се затвори, той погледна книгата и я придърпа към себе си. Повечето думи върху кожената й подвързия бяха изтрити, но той все още можеше да различи очертанията им.

Това беше една от малкото лични вещи, които беше донесъл със себе си от Англия. През годините я беше препрочитал много пъти заедно с други трудове на Монмътски: „Животът на Мерлин“ и „История на кралете на Британия“, за която сега се говореше, че от нея има повече екземпляри, отколкото от Библията. Едуард знаеше наизуст подвизите на Брут — воинът от Троя, който след Троянската война отплавал на север и основал Британия, знаеше историята на крал Лир и тази за пристигането на Цезар. Обаче най-много харесваше разказите за крал Артур от първото пророчество, което Утер Пендрагон научил от Мерлин, че ще бъде крал и че след него синът му ще управлява цяла Британия, както и пророчеството за ужасното поражение на Артур при Камблам, където той предава короната си на своя братовчед Константайн, преди да отплава за Авалон, за да се лекува. Когато Едуард наблюдава първия си турнир при Смитфийлд в Лондон, той гледаше с възхищение рицарите, облечени като мъжете в двора на Артур, а един от тях беше самият легендарен крал.

Едуард взе книгата и пожълтелите й страници се разтвориха там, където беше пъхнато парче пергамент. Загледа се в думите, написани върху него, и мислено си представи, че чува как кралят ги диктува с тържествен тон. Беше препрочитал това писмо много пъти, откакто го получи. Това беше първият контакт с баща му, след като напусна Лондон. Гневът, който първоначално почувства, вече беше отминал. Беше останало само изгарящо го нетърпение. В писмото се говореше за разрушени замъци и разграбени градове, за ниви и пасбища, превърнати в пустош, за изпепелена земя, за осеяни с трупове улици и полета и за смрад, изпълваща въздуха. Мъже, командвани от главатаря Луелин ап Грифит, се бяха спуснали от техните крепости в планините на древното уелско кралство Гуинед. При женитбата си с Елинор Едуард беше получил от баща си много земя, включително една ивица по северното крайбрежие на Уелс, от границата при Честър до бреговете на река Конуи. Според писмото тъкмо тези земи горяха сега. Но това не ставаше за пръв път. Преди шест години, когато Едуард беше на седемнадесет, Луелин беше повел мъжете на Гуинед на въстание срещу английската окупация на тази територия. Нападението се беше оказало много ефикасно и само в течение на няколко дни районът премина под контрола на Луелин, английските замъци бяха опожарени, а гарнизоните — принудени да се спасяват с бягство. Тъй като не разполагаше със средства, Едуард беше отишъл при баща си веднага след първите съобщения, достигнали до него. Кралят му отказа помощта си и заяви, че това е неговата възможност да се докаже като воин и командир пред хората си. Едуард знаеше, че причината е друга и че Хенри е зает преди всичко с опитите си да направи най-малкия си син Едмънд крал на Сицилия и затова иска да пести средства и подкрепа. Накрая, след като успя да получи заем от един от чичовците си, той тръгна сам с хората си да спасява земите си в Уелс. Луелин го беше разгромил. Принуден да отстъпва само след едно сражение, с разпиляна армия и накърнена репутация, Едуард все още си спомняше подигравателните песнички, които пееха за него победоносно ликуващите уелсци.

Междувременно в двореца все повече негодуваха заради абсурдните сицилиански стремежи на Хенри и за това, че фаворизира своите полубратя от ползващата се с лоша слава фамилия на Валънсците, току-що пристигнали в Англия. Водач на протестите срещу краля беше кръстникът на Едуард, Симон де Монфор, граф на Лестър. Той беше привлякъл на своя страна много поддръжници на предизвикателството си срещу Хенри, което стигна своята кулминация на заседание на парламента в Оксфорд, когато кралят беше принуден да отстъпи повечето от властта си на бароните. Разгневен от глупавите действия на Хенри и от собственото си поражение от Луелин, Едуард беше застанал на страната на кръстника си, убедил го да сключи съюз с него срещу баща му. Научавайки за предателството, Хенри го лиши от наследство и го изпрати в изгнание. Едуард прочете писмото още веднъж, задържайки вниманието си на последните пасажи. Това, което отличаваше сегашното въстание, беше фактът, че Луелин ап Грифит беше сторил немислимото и беше обединил под знамената си целия Уелс. До този момент северът и югът бяха разделени не само от планинската преграда Сноудония. В продължение на векове владетелите на трите древни уелски кралства се бяха борили за върховенство, като непрекъснато се сражаваха както помежду си, така и с английските лордове, които граничеха с тях на юг и на изток. В страната открай време цареше хаос. Сега Луелин беше обединил тези бунтари под свое водачество, насочвайки техните копия и лъкове на изток срещу Англия. Хенри беше написал, че Луелин надянал на главата си златна корона и се представял за принц на Уелс. Това не беше каква да е корона, а короната на Артур.

Едуард остана още малко загледан в пергамента, а после го поднесе към свещта. Кожата се сгърчи и пламъкът затрептя буйно около обещанието на баща му, че ако се върне и разгроми Луелин, ще получи обратно всичките си земи. Той беше готов. Готов да се завърне у дома с мъжете, събрали се под знамето му, да заеме отново мястото си в Англия и да приеме извиненията на родителите си. Готов да се разправи с Луелин. Уелсците можеха и да са обединени за пръв път, но тъкмо там се криеше и уязвимото им място, съзряно от Едуард между редовете на писмото. Веднага беше предугадил притегателната сила на една легенда. Луелин сам ясно съзря това, защото не би могъл да избере по-ефикасен символ, с който да обедини народа на Уелс. За тях Артур беше нещо повече от герой, той беше последният британски крал преди саксонците и нормандците. Но след като нещо толкова мощно можеше да обедини един народ в обща идентичност, не следваше ли от това, че тъкмо то можеше да го разедини? Пергаментът се беше свил на черни въглени, когато на вратата се почука. Отвори се и на входа се показа огромната фигура на Уилям де Валънс.

— Командирите пристигнаха да обсъдят откупа на хората си.

Едуард се изправи, оставяйки останките от писмото да се превърнат в пепел върху масата. Остави книгата отворена, а думите по страниците бяха черни на фона на трепкащия пламък на свещта.