Бунт

1

Беше гласът на Бога. И Бог беше гневен.

Икономът на краля, който се провираше между масите и пейките, премигна, когато небето се разтвори с нов страховит трясък, който проехтя в далечината. На отсрещната страна на залата един от по-младите слуги сведе глава и старият иконом реши, че се моли. Сега бурята беше точно над тях. Връхлетя кулите и назъбените им парапети, угаси оскъдната следобедна светлина и потопи преждевременно замъка в среднощен мрак. Страхът, насаждан в продължение на няколко месеца от слуховете, сега беше станал толкова голям, че дори Гътред, който се надсмиваше над всички подобни приказки, също го усети.

При следващата светкавица той погледна плетеницата от греди високо над трепкащата светлина на факлите и се запита какво би станало, ако гръмотевицата удари покрива. Представи си библейска сцена: сипещ се отгоре бял огън, разхвърляни по пода овъглени тела, все още стискащи в ръце ножове и чаши. Щяха ли да се изправят по същия начин, по който бяха паднали? Погледна каната, която държеше с покритите си със старчески петна ръце. Той също ли щеше да се изправи?

Полупритворил очи, Гътред начена една молитва, но после спря. Ама че глупости! Това бяха онези ужасни мартенски бури, които правят стариците неспокойни и карат духовниците да виждат в тях предзнаменования. Продължи пътя си между масите, ала не можа да пренебрегне напълно вътрешния глас, който шепнешком му напомняше, че слуховете бяха започнали дълго преди северът да разтвори своята паст и да засипе със сняг, ветрове и гръмотевици Шотландия.

Стиснал здраво каната, за да не излее и капка от скъпоценната течност, икономът заизкачва стъпалата на подиума, издигнат в единия край на голямата зала. С всяка стъпка се издигаше над главите на лордовете, кралските придворни, слугите, кучетата и разните хрантутници, които се боричкаха долу за място и внимание. Гътред беше видял как по команда на управителя на замъка вратарите изведоха навън няколко младежи, успели да се промъкнат неканени в залата. В дните, когато имаше пир, винаги цареше хаос. Конюшните бяха препълнени, покоите на един от лордовете още не бяха готови, няколко съобщения бяха изпратени на погрешен адрес, от бързане слугите ставаха непохватни, а господарите им — гневни. Но въпреки тези трудности и бурното време този следобед кралят, изглежда, беше в добро настроение. Смееше се на нещо, което епископът на Глазгоу току-що беше казал при приближаването на Гътред. Лицето му беше зачервено от пиенето и ужасната горещина, идваща от огнищата в залата. Беше разлял нещо върху робата си. Прясната слама, застлана тази сутрин около масата върху подиума, сега лепнеше под краката от изпадалите върху нея остатъци от медена пита, разлято вино и разсипана мазнина от печеното. Гътред огледа многобройните сребърни подноси и съдове и дискретно навеждайки глава — определяше чия чаша има нужда от напълване. Осемте мъже, които седяха от двете страни на краля, се надвикваха на висок глас с бурята и помежду си и икономът трябваше да се навежда още по-ниско, за да бъде чут.

— Още вино, милорд?

Без да прекъсва разговора, крал Александър подаде чашата си, която беше по-голяма от другите и инкрустирана със скъпоценни камъни.

— Мисля, че вече обсъждахме този въпрос — рече сърдито той, обръщайки се към мъжа от лявата му страна. След като икономът престана да налива червеното вино, кралят отпи една глътка.

— Простете, господарю — отвърна мъжът и постави ръка върху чашата си, когато икономът понечи да я напълни, — но молбата за…

— Благодаря ти, Гътред — рече кралят и икономът продължи към епископа на Глазгоу, който вече държеше чашата си готова.

Мъжът стисна зъби.

— Господарю, молбата за освобождаването на затворника идва директно от моя шурей, а като негов роднина и главен съдия на Глазгоу ще бъде нехайство от моя страна да не й отделя вниманието, което заслужава.

Крал Александър се намръщи, когато черните очи на Джон Комън продължиха да се взират в него. Издълженото лице на лорда на Баденох изглеждаше восъчно бледо на светлината на факлите и също толкова строго, колкото и дрехите му — черен вълнен плащ, поръбен около раменете с прошарена вълча кожа, която така се сливаше с цвета на косата му, че беше невъзможно да се каже къде свършва тя и къде започва кожата на вълка. Гербът на туниката, която носеше отдолу, едва се виждаше — червен щит с избродирани върху него три бели житни класа. Кралят беше поразен колко много приличаше на баща си Червения Комън — същото студено държане и строго изражение. Всички мъже от клана Комън ли бяха такива? Александър огледа масата и спря погледа си на графа на Бюкан, главата на Черните Комъни, които също като Червения Комън носеха името си от цвета на гербовете си — черен щит, украсен с три пшенични класа. Погледът на Александър срещна издължено, слабо лице, което го изгледа дълго и предпазливо. Ако те не бяха толкова способни служители, още преди години да ги беше махнал от двореца. Честно казано, Комъните го притесняваха.

— Както казах, ще помисля по въпроса. Томас от Галоуей е в затвора повече от петдесет години. Сигурен съм, че ще може да издържи още няколко седмици в килията.

— Дори само ден вероятно изглежда като цяла вечност за един Нефинен — рече небрежно Джон Комън, но предизвикателството беше очевидно.

— Нефинен ли? — Александър присви сините си очи. Остави чашата си. Доброто му настроение се беше изпарило. — Този човек се разбунтува против баща ми!

— Тогава е бил още момче, господарю. Хората от Галоуей са го избрали за свой водач.

— И баща ми ги накара да платят за това с кръвта си — каза разпалено Александър. Виното беше разгорещило кръвта му и лицето му се беше зачервило. — Томас от Галоуей беше копеле. Нямаше право да бъде лорд и хората го знаеха.

— Бяха изправени пред труден избор — да бъдат управлявани от копеле или да видят земята си разделена между три дъщери. Сигурен съм, че можете да разберете положението, в което са се оказали, кралю. — Александър усети нещо недоизказано в тона на Комън. Да не би лордът на Баденох да се опитваше да намекне, че неговото собствено положение може да се сравни с това, което беше станало в Галоуей преди повече от половин век? Преди да може да реши дали е така, от далечния край на масата се чу един спокоен глас:

— С приказките си пречите на нашия любезен домакин да се храни, сър Джон. Съвещанието на Съвета приключи.

Джон Комън стрелна с очи говорещия. Когато срещна спокойния поглед на главния лорд-стюард1 Джеймс Стюарт, привидно невъзмутимото му изражение рязко се смени с открита враждебност, но преди да успее да отговори, прозвуча авторитетният глас на епископа на Глазгоу Робърт Уишарт:

— Добре казано, сър Джеймс. Сега устата ни са за това да ядем и да хвалим нашия милостив господар за щедрите му дарове. — Уишарт вдигна чашата си. — Това вино е великолепно, милорд. От Гаскония ли е?

Отговорът на краля беше заглушен от мощния тътен на нова гръмотевица, която накара кучетата да се разлаят, а епископът на Свети Андрю — да разлее питието си.

Уишарт пресилено се усмихна.

— Ако това наистина е Денят на Страшния съд, в такъв случай ще се възнесем с пълни стомаси! — каза той и отпи голяма глътка, която изцапа устните му. Епископът на Свети Андрю, който за разлика от пълния и общителен Уишарт беше слаб и мрачен, протестира при тези думи, но Уишарт продължи да говори, без да му обръща внимание:

— Вие, както и аз, Ваше преосвещенство, знаете, че ако всеки ден бъде обявяван за Ден на Страшния съд, досега да сме се възнесли повече от десет пъти! — Кралят искаше да каже нещо, но се спря, забелязал познато лице да се провира долу през тълпата. Беше един от пажовете на кралицата — способен французин на име Адам. Пътното му наметало лъщеше на светлината на факлите, а черната му коса беше прогизнала от дъжда. Когато Адам се спря за малко край едно от огнищата, влагата по дрехите му започна да се вие около него като мъгла. После пажът тръгна бързо по стъпалата на подиума.

— Милорд! — Адам спря пред краля, за да се поклони и да си поеме дъх. — Нося вест от Кингхорн.

— В тази буря ли? — зачуди се Уишарт, виждайки как Адам се наведе над краля и започна да му шепне нещо на ухото.

Когато свърши, устните на Александър се разтегнаха в лека усмивка.

— Адам, иди да доведеш Том от стаята му. Кажи му да ми донесе наметалото и да оседлае коня ми. Тръгваме веднага за Кингхорн.

— Както заповядате, милорд.

— Случило ли се е нещо? — попита епископът на Свети Андрю, когато Адам заслиза бързо по стъпалата на подиума. — Кралицата, тя…

— Кралицата е добре — рече Александър и широко се усмихна. — Нуждае се от компанията ми. — Той се изправи. Чу се силно скърцане на пейки и тътрене на крака, когато хората в залата се изправиха заедно с него. Някои от тях сръгаха други, които бяха доста пийнали и не бяха станали, да ги последват. Кралят вдигна ръце и повиши глас, обръщайки се към тях:

— Моля ви, седнете. Трябва да ви кажа довиждане, но вие останете и се забавлявайте. — Той даде знак на арфиста си, който веднага започна да свири, и металните звуци от арфата се извисиха над рева на вятъра.

Когато кралят се отдръпна от масата, Джеймс Стюарт застана пред него:

— Милорд, почакайте до сутринта — рече тихо той. — Денят е много лош за пътуване, особено по тези пътища.

Кралят спря, виждайки тревогата, изписана на лицето му. Погледна назад и видя същата тревога в очите на другите около масата, с изключение на Джон Комън, който се беше навел и разговаряше спокойно със своя роднина графа на Бюкан. За момент кралят се поколеба и беше почти готов да се върне на мястото си и да повика Гътред да донесе още вино. Но нещо по-силно го накара да продължи. Последните думи на Комън продължаваха да звучат в ушите му: „Сигурен съм, че можете да разберете положението, в което са изпаднали.“ Александър много добре ги разбираше, защото въпросът кой ще го наследи на трона го тормозеше вече две години — от деня, в който наследникът, на когото възлагаше всичките си надежди, беше последвал безвъзвратно в гроба жена му, дъщеря му и по-малкия му син. Със смъртта на по-голямото му момче наследствената линия на Александър беше прекъсната като песен на солист пред хора. Сега тя продължаваше само като слабо ехо над Северно море в лицето на тригодишната му внучка Маргарет, дете на починалата му дъщеря и на краля на Норвегия. Да, Александър разбираше много добре трудния избор, пред който бяха изправени хората от Галоуей преди петдесет години, когато техният лорд беше умрял, без да остави мъжки наследник.

— Трябва да вървя, Джеймс — каза тихо, но твърдо кралят. — Изминаха почти шест месеца от брачната нощ, а Йоланда все още е без дете, и то не от липса на желание да опитва. Ако с Божията благословия тази вечер приеме семето ми, по това време следващата година бих могъл да имам наследник. Мога да рискувам с една буря за това. — Свали от главата си златната диадема, която носеше по време на събранието на Съвета и на пиршеството, и я подаде на Стюарт. Прекара ръка през косата си, малко сплескана на мястото, където беше стоял обръчът.

— Скоро ще се върна.

Погледът му се спря на Джон Комън.

— Междувременно можеш да кажеш на лорда на Баденох, че ще задоволя молбата на неговия зет. — Очите на Александър закачливо проблеснаха. — Обаче почакай до утре.

— Милорд! — прошепна Джеймс и едва-едва се усмихна.

Александър прекоси подиума, следвайки следите от калните подметки на Адам. Златото по яркочервената му роба проблясваше. Когато вратарят се поклони и отвори двукрилата врата на залата, кралят премина през нея, а звуците на арфата заглъхнаха зад него.

Навън бурята го блъсна като юмрук. Леденостуденият дъжд заплющя в лицето му и почти го заслепи, докато слизаше по стъпалата към двора. Трепна, когато една светкавица раздра мрачното небе. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че сякаш докосваха покривите на сградите, които се простираха пред него в рамките на вътрешните крепостни стени, зад които земята се спускаше стръмно надолу към външните укрепления. От това високо място кралят можеше да вижда отвъд външните крепостни стени, където град Единбург се простираше на изток по гръбнака на огромната скала, в чиято най-висока част се намираше замъкът.

В далечината, в подножието на хълма, той различи смътните очертания на абатството Холируд, а зад него стърчаха брулените от вятъра скали, чиито върхове се губеха в облаците. На север теренът ставаше по-равен и преминаваше в пасбища и ниви. След тях следваха блата, които стигаха до Фърт ъв Форт2, наричан от англичаните Шотландско море. Отвъд това водно пространство, осветявано от време на време от проблясъците на светкавиците, бяха гористите хълмове на Файф и пътят, по който той трябваше да мине. Отстоящият на двадесет мили Кингхорн му се струваше по-далечен от когато и да било. Замислил се за изпълнените с мрачно пророчество думи на епископа на Свети Андрю, че когато настъпи Денят на Страшния съд той със сигурност ще прилича на сегашния, шибан от дъжда, Александър се поколеба на последното стъпало. Ала като видя Адам да тича към него, наложи си да стъпи в калта, представяйки си как младата му съпруга го чака в топлото легло. Щеше да има вино с подправки и светлина, идваща от огнището.

— Милорд, Том лежи болен! — провикна се Адам, опитвайки се да заглуши бурята. Носеше пътното наметало на краля.

— Болен? — Александър сбърчи вежди, докато пажът загръщаше раменете му с поръбената с кожа дреха. Том, който му служеше вече повече от тридесет години, винаги пътуваше с него. Адам може и да беше способен, но той беше любимецът на кралицата, дошъл със свитата й в Шотландия миналата есен.

— Този следобед Том беше добре. Лекарят прегледа ли го?

— Каза, че не е нужно — отвърна Адам и поведе краля през залятия с вода двор. — Тук внимавайте къде стъпвате, сир.

Отпред горяха фенери. Пламъците им приличаха на пърхащи с криле птици, които се блъскат в стъклото. Вятърът разнасяше цвиленето на конете и виковете на мъжете.

— Кой ще ме придружава?

— Том изпрати на негово място мастър Брайс. — Александър свъси още по-дълбоко вежди, когато Адам го въведе в конюшнята. В ноздрите го удари острият мирис на слама и тор.

— Господарю — поздрави го началникът на конюшнята, който водеше красив сив жребец, — лично оседлах за вас Уинтър, макар да не повярвах на ушите си, когато мастър Брайс ми каза, че ще пътувате в това време.

Александър погледна Брайс — мълчалив, не особено съобразителен мъж, който беше на служба при него от малко по-малко от месец. Беше нает да помага на Том, прекалено ангажиран с грижите си за краля, който имаше нова съпруга. Александър възнамеряваше да поиска управителят на двореца да намери някой по-способен, но около подготовката за днешното съвещание на Съвета не му бе останало време. Брайс се поклони, но не каза нищо. Александър изсумтя недоволно и се почувства внезапно изтрезнял, докато навличаше ръкавиците за езда, които му подаде началникът на конюшнята. Когато стъпи върху един пън и оттам се метна на седлото, робата му се замота около трикото, което вече беше успял да зацапа с кал. Можеше да се преоблече в други дрехи, но не искаше да пилее остатъка от деня. Началникът на конюшнята пристегна с рязко дърпане колана на коня и Уинтър затропа нетърпеливо с копита. Двамата му придружители се качиха на конете, които им бяха изведени от конюшните. Това бяха обикновени коне за езда, по-дребни и по-леки от жребеца на краля. Адам беше на отпочинал кон, тъй като неговият се беше изтощил по пътя до Единбург. Началникът на конюшнята ги последва навън в дъжда.

— Бог да ви закриля, господарю!

Адам ги поведе през двора на замъка, където конете пристъпваха уверено по равния терен. Още не се беше свечерило напълно, но през прозорците на караулното помещение при портата се виждаше, че вътре вече са запалили факли срещу настъпващия мрак. Стражите разтвориха портите и тримата се спуснаха по стръмната пътека отвъд тях. Скоро караулното помещение остана далеч назад върху черните скали, а от запалените факли прозорците му заприличаха на огнени очи. Когато минаваха през портата на външните крепостни стени, изненаданите стражи поздравиха краля. По главната улица, която прекосяваше центъра на града, дъждовната вода се стичаше като река. Не се виждаха нито хора, нито каруци и кралят и пажовете препуснаха по-бързо. Бурният вятър развяваше наметалата и косите им и докато стигнат покрайнините на града, вече бяха мокри до кости и премръзнали. Оттам препуснаха през милите открито пространство към Фърт ъв Форт, оставяйки далеч зад себе си Единбург.

При Далмени, блъскани от поривите на вятъра, които идваха от устието на реката, те слязоха от конете пред хижата на стопанина на баржата. Вече напълно се беше стъмнило. Адам затропа по вратата, а кралят се загледа към широката две мили ивица неспокойна, черна като мастило вода. Над далечните хълмове проблесна светкавица, последвана от гръм, чийто тътен се понесе като вълна към тях. Бурята се носеше на север над Файф.

Стопанинът на баржата отвори вратата с фенер в ръка.

— Да? Аха, пак ли си ти? — рече той на груб шотландски. — Погледна зад Адам и се стресна, когато забеляза лицето на краля, осветено от фенера. — Господарю! — възкликна той и отвори широко вратата. — Извинявайте. Моля, влезте вътре да се скриете от дъжда.

— Пътувам за Кингхорн — каза Александър, преминавайки бързо от френския, който беше говорил през целия ден на съвещанието на Съвета, на груб шотландско-английски диалект.

— В тази буря? — стопанинът на баржата погледна с безпокойство пясъчната ивица отвъд къщата, където в тъмното се открояваха очертанията на баржата. — Не бих казал, че е разумно.

— Твоят крал ти даде заповед — скара му се рязко Адам, — той няма нужда от мнението ти.

Стопанинът на баржата надяна качулката на главата си, за да се предпази от вятъра, мина покрай Адам и спря пред краля.

— Господарю, умолявам ви, изчакайте до сутринта. Тук мога да дам подслон на вас и хората ви. Нямам големи удобства, но ще бъдете на сухо.

— Малко по-рано ти не се поколеба да прекараш моя човек през устието.

— Това беше, преди бурята да се разрази напълно. Сега… Да ви кажа откровено, господарю, мисля, че ще е просто твърде опасно.

Търпението на Александър се изчерпа. Като че ли на всяка крачка му се пречеше да стигне до жена си.

— Ако те е страх, ще накарам хората ми да поемат греблата, но при всички случаи ще мина оттатък тази нощ!

Ужасен, лодкарят сведе глава.

— Да, господарю!

Той се запъти към колибата, но после се обърна и каза:

— Бог ми е свидетел, че за мен не би могло да има по-добра смърт от тази да умра заедно със сина на вашия баща.

Александър не отговори и само стисна зъби, когато лодкарят изчезна вътре. Скоро мъжът се върна с шестима мъже, всичките монаси от абатството Дънфърмлън, които бяха получили правото да карат баржата още от времето на Света Маргарита. Вълнените раса и сандалите им едва ли бяха надеждна защита срещу хапещия вятър, но те не се оплакваха и поведоха краля към водата. Брайс и Адам ги последваха, като прекараха железните стремена на конете през кожените ремъци, за да не се блъскат в животните по време на пътуването. Преминаването беше дълго и мъчително. Мъжете бяха свели глави под непрекъснатия дъжд, който шибаше качулките им, а конете бяха неспокойни от клатушкането на баржата. Солените пръски от разпенената водна повърхност заливаха отново и отново устните им, докато носът на баржата ту се надигаше, ту се спускаше. Александър седеше приведен на кърмата, увит в мократа кожена завивка, която стопанинът на баржата му беше дал, за да се предпази от студа. Гръмотевиците вече бяха започнали да се отдалечават, но вятърът не даваше признаци, че се кани да стихне, и тъжната песен, която монасите пееха, докато гребяха в мрака, едва се чуваше. Но въпреки страховете на стопанина на баржата той успя да стигне безпрепятствено до брега на величествения град Инвъркийдинг.

— Ще поемем по пътеката покрай брега — каза Александър, когато Адам свали Уинтър от баржата и го поведе по мокрия пясък. В някои от къщите близо до брега се виждаха светлините на запалени огньове, които примамливо примигваха.

— Там ще сме по на завет.

— Не и тази нощ, милорд — предупреди го лодкарят, като взе мокрото кожено наметало, подадено му от краля. — На някои места по пътеката водите на пролетните приливи стигат до самите скали. Водата може да ви отреже пътя и да се окажете изолирани.

— Ще тръгнем по горната пътека, сир — обади се Адам, докато оправяше стремената на краля.

— Ще стигнем по-бързо.

След като решиха откъде да минат, кралят и придружителите му препуснаха по пътеката, която водеше нагоре през гористите склонове отвъд Инвъркийдинг към скалистия път. Напредваха бавно в мрака под клоните на дърветата, но там поне бяха по-защитени от вятъра. Когато излязоха на открито, бурята отново ги заблъска безмилостно. Следваха пътеката, която се виеше нагоре между скалите, които стърчаха над тях и под тях. Почвата беше разкаляна и копитата на конете често затъваха, а това ги принуждаваше да слизат от тях и с мъка да вървят пеш. Адам мина отпред и накара Брайс да язди зад него и да предупреждава краля за по-опасните места. Александър беше изключително опитен ездач, но конят му беше значително по-едър от тези на придружителите му и за него изкачването в лепкавата кал беше много по-трудно. Скоро кралят изостана. Чуваше виковете на хората си сред воя на вятъра, но не можеше да ги види в ужасната тъма. Стисна зъби, укори се, че не беше послушал съвета на управителя на двореца, и започна да рита все по-силно Уинтър в хълбоците, за да го накара да продължи, като непрекъснато го ругаеше и проклинаше, докато накрая животното не започна нервно да пръхти. Продължаваше да си представя младата си жена в топлото легло, но сега гледаше на това по-скоро като на избавление, отколкото като на нещо друго.

Александър напредваше едва-едва с коня си по стръмнината, а при безмилостното дърпане на юздите животното силно тръскаше глава. Това беше безумие. Трябваше да послуша Джеймс и да изчака до сутринта. Реши да повика хората с намерението да ги накара да се върнат обратно. Можеха да потърсят подслон в Инвъркийдинг, докато бурята отмине. В този миг една светкавица раздра мрака и кралят видя скалите отпред да се издигат рязко над пътеката. Отвъд предела на склона лежеше Кингхорн. Не беше далеч, може би само на около миля. Александър са наведе напред в седлото и започна да удря Уинтър по хълбоците, за да накара изтощеното животно да продължи. Пътеката стана още по-стръмна и той долови крясъците на чайките, които кръжаха сред бурята. Вече не чуваше гласовете на хората си. Пътеката се стесни. От лявата му страна имаше само голи скали, а отдясно зейналата черна паст на една пропаст накара стомахът му болезнено да се свие. Знаеше, че до брега оставаше спускане, не по-дълго от стотина метра, но в мрака това разстояние му се струваше безкрайно. Конят му се подхлъзна и той рязко дръпна юздите. От усилието ръцете го заболяха.

— Дий! — изрева кралят, когато едрият кон се подхлъзна отново, изцвили от страх и се опита да се извърне обратно.

— Дий!

Пред него внезапно се извиси една черна сянка.

— Сир!

Александър облекчено въздъхна.

— Поеми юздите ми — извика той на Адам сред воя на вятъра. — Ще сляза от коня. Уинтър не може да ме носи повече нагоре.

— Почакайте, милорд, ще дойда да застана редом с вас. По-нататък земята е по-твърда. Ще ви водя.

— Внимавай, тук съм до самия ръб — предупреди го кралят. Усети как дъждът се стича на ледена струя по гърба му под туниката. — Къде е Брайс?

— Изпратих го напред. — Адам накара коня си да застане между краля и скалите, които се издигаха край пътеката. Една светкавица освети лицето му и разкри напрегнатото му изражение, когато той се протегна и хвана юздите на кралския кон, а същевременно накара своя кон да остане неподвижен, притискайки го с колене.

— Добре, човече! — рече Александър и се приготви. — Едно последно усилие.

— Едно последно усилие, милорд — повтори Адам и се приближи до него.

Първото нещо, което Александър усети, беше разтърсване, когато конят му се наклони. Моментално разбра, че животното е окуцяло и рязкото му изцвилване го потвърди. Собственият му вик заглъхна, преминавайки в стон, когато падна напред и коремът му се удари в дървената извивка на седлото. Сграбчи врата на животното, търсейки опора, но усети друга болка, този път в крака, когато нещо го блъсна отстрани. Успя да види, че това беше конят на Адам, и си даде сметка, че придворният беше пуснал юздите му. После двамата с Уинтър полетяха в мрака.

Адам се помъчи да укроти уплашения си кон, когато кралят изчезна в пропастта. След секунди успя да го успокои достатъчно, че да може да слезе от него. Като държеше юздите в едната си ръка, той се наведе да избърше кръвта от кинжала, който държеше в другата, о мократа трева на пътеката. Когато свърши, повдигна крачола на трикото си и пъхна кинжала в кожената ножница, прикрепена с каишки за прасеца му. След няколко минути отново блесна мълния. Острото зрение на Адам различи някаква сива купчина долу на брега. Изчака. Тази нощ трябваше да има луна, но от бурята тя не се виждаше. Въпреки това вятърът и дъждът сигурно бяха попречили на Брайс да чуе вика на краля, макар че глупакът вероятно вече беше доста далеч напред, за да чуе каквото и да било. Последваха една след друга още три светкавици. Конят продължаваше да лежи на същото място, където беше паднал, но този път Адам забеляза една по-малка фигура близо до него. Червената роба на краля беше ярка като знаме. Доволен, придворният сложи крак в стремето и се метна на седлото. Дори кралят да беше оцелял при падането, той щеше да умре от студа, преди някой да го намери, защото Адам щеше да се погрижи да изпрати издирващата група в грешна посока. Заби шпорите в хълбоците на коня и продължи по скалистата пътека към Кингхорн, като повтаряше наум лъжите, които възнамеряваше да каже на кралицата.

Долу на брега умиращият кон изви глава. Кръвта струеше от дълбоката рана на предния му крак. Тя беше прекъснала сухожилията му и от това беше загубил равновесие, а сега не можеше да се различи от другите рани, получени при падането. Няколко крачки встрани лежеше ездачът му с разперени ръце и врат, извит под невъзможен ъгъл. Бурният вятър, който връхлиташе на пориви от устието, повдигна пеша на кралската туника и тя изплющя върху пясъка, но не последва никакво друго движение.

Днес мъртвите нямаше да се изправят.

2

Момчето едва си поемаше дъх, докато конят препускаше по брега и вдигаше облаци мокър пясък зад себе си, отдалечавайки го все повече от виковете, които ехтяха зад тях. Дръпна с една ръка юздите, изпъна се назад върху седлото и почти се изправи на стремената, за да го накара да спре. Мускулите му затрептяха от усилието. Острият вятър шибна косата в лицето му и го заслепи, а копието, което стискаше в дясната си ръка, неудържимо заподскача нагоре-надолу. Внезапно конят изпъна напред глава толкова силно, че юздата болезнено се впи в стиснатия юмрук на ездача. После животното се насочи в бесен галоп към разбиващите се в брега вълни и момчето изпусна копието. То падна върху пясъка и стана на парчета под копитата. Някъде далеч зад себе си момчето чу някой да го вика:

— Робърт!

Сега хвана юздите с две ръце и като крещеше от яд и уплаха, се опита с всички сили да задържи коня, който продължаваше да се носи като обезумял към разпенената вода. Ослепително бели под слънчевите лъчи, вълните се приближаваха все по-бързо и изпълваха цялото му същество с устрема и грохота си, заглушаваха го. Внезапно усети силен тласък под себе си. Видя как небето за миг като че ли се обърна пред очите му, видя облаците и една кръжаща над него чайка. После полетя с главата напред. Когато изчезна сред разпенените вълни, студът го блъсна в лицето и го накара да се нагълта със солена вода, която изпълни дробовете му. Вълните го подхвърлиха, претърколиха го, а после го всмукаха към дъното. От студа и обхваналата го паника загуби представа кое е горе и кое долу. Усети спазъм в гърдите. Не можеше да диша. Изведнъж кракът му удари дъното. Оттласна се нагоре, изскочи на повърхността и с мъка пое въздух. Следващата вълна го блъсна в гърба, но въпреки че го накара да падне на колене и беше понесен от нея, успя да задържи главата си над водата. Като продължаваше да не изпуска от поглед брега, той с мъка се изправи сред разбиващите се вълни и успя да се измъкне на пясъка. Туниката му се беше залепила за тялото. Докато кашляше и се мъчеше да изплюе погълнатата солена вода, даде си сметка, че вълните бяха смъкнали обувките му и натрошените мидени черупки по брега режеха босите му крака. Наведе се и остави водата да се стича от носа и ушите.

— Робърт!

Чуло вика, момчето се изправи и видя една фигура да крачи по брега към него. Сърцето му се сви, когато забеляза строшеното копие в ръката на инструктора си. Беше по-малко от копията, които носеха мъжете.

— Защо не скъси юздите? — Мъжът спря пред мокрото до кости момче и размаха счупеното копие. — Вече нищо не става от него! И всичко е заради това че не изпълняваш каквото ти се казва!

Треперещ срещу острия вятър, Робърт срещна гневния поглед на учителя. Лицето на ниския, широкоплещест мъж беше зачервено и обляно в пот от тичането. Това поне го накара да изпита известно задоволство.

— Опитах, господин Йотър — рече троснато то и погледна към мястото на брега, където беше спрял конят. Юздите се поклащаха свободно на шията му. Животното тръсна глава и изпръхтя като че ли да му се надсмее. Робърт почувства да го обзема гняв, като си спомни как преди четири седмици го бяха завели в конюшнята на баща му и как вълнението от новия етап на подготовката му се беше изпарило, когато беше видял там единственото оседлано животно — един грамаден боен кон. Беше се учил да язди на безобиден, кротък кон. Огромното черно животно нямаше нищо общо с него. Все едно че щеше да язди дявола. Робърт погледна отново към Йотър.

— Баща ми има над тридесет коня в конюшнята. Защо избра Желязната стъпка? Дори конярите не смеят да го приближат. Прекалено силен е.

— Проблемът не е, че ти липсва сила, а че ти липсва умение — изръмжа Йотър. — Конят ще те слуша, ако изпълняваш указанията ми. Освен това — добави с не толкова язвителен тон той — избран беше от баща ти.

Робърт не каза нищо. Слънчевите лъчи блестяха по мокрите му бузи, когато се загледа в морето. Бледото му лице с надвисналия кичур черна коса беше напрегнато. Отвъд разбиващите се в брега вълни водата беше дълбока и светлозелена. Още по-навътре, при гърбицата на остров Крейг — Приказната скала — тя преминаваше в тъмносиво, а още по-нататък, към далечния остров Арън, ставаше черна. Тук, на брега при Карик, беше слънчев, ветровит пролетен ден, но над хълмовете на Арън от струпалите се облаци цялата сутрин се носеха завеси от дъжд — останки от силните бури, опустошавали Шотландия още от началото на годината. Очите на Робърт откриха на южния хоризонт петното, което бележеше северния край на Ирландия. Забелязал тази едва различима ивица, толкова често забулвана от мъгла, той усети да го пронизва чувството за нещо изгубено. Брат му все още беше някъде там, на това парче земя, оставен на грижите на ирландския лорд, един васал на баща му, при когото и двамата бяха се обучавали. Без съмнение Едуард вече щеше да е приключил тренировките и уроците за деня. Вероятно се състезаваше из плитчините по реката пред господарската къща в Антрим сред смехове и глъчка с малките дървени лодки, които бяха издълбали с другите си млечни братя. Тази вечер щяха да ядат сьомга в хола на лорда и да пият край огъня сладка бира, да слушат разказите му за ирландски герои, яростни битки и търсене на съкровища. Дванадесетте месеца, които Робърт беше прекарал в Антрим, бяха едни от най-хубавите в живота му. Неговият възпитател го беше научил на всичко, което трябваше да знае като по-големия син в един от най-могъщите кланове в Шотландия. Робърт си беше мислил, че ще се завърне у дома, за да заеме полагащото му се място до баща си вече не като момче, а като младеж, поел пътя към рицарството. Но реалността беше смазващо разочароваща.

— Ела, ще започнем отново — рече Йотър и даде знак на Робърт да го последва по брега към Желязната стъпка. — Този път, ако направиш така, както ти казвам, ще можем да избегнем всякакви други…

Думите му бяха прекъснати от силен вик.

През дюните към тях тичаше момченце. Зад него на скалистия нос, издигащ се над бурното море, се виждаше замъкът Търнбери. Над назъбената линия на бойните кули кръжаха чайки и корморани.

Робърт се усмихна, когато видя, че момченцето се затича по-бързо, а късите му крака вдигнаха облаци пясък около него.

— Нийл!

Останал без дъх, най-малкият му брат спря пред него, без да обръща внимание на Йотър, който видимо много се ядоса.

— Дойдоха едни мъже и… — Нийл си пое дъх — и дядо! Изненадан, Робърт широко се усмихна. Веднага хукна през пясъка заедно с Нийл, а мократа му туника заплющя около краката.

— Господарю Робърт — викна сърдито след него Йотър, — урокът не е приключил. — Когато момчетата се обърнаха, той посочи със счупеното копие Желязната стъпка. — Преди да свършим, трябва отново да го яздиш.

— Ще го яздя утре.

— Баща ти ще бъде уведомен за неподчинението.

Робърт присви сърдито сините си очи.

— Ами кажи му тогава — провикна се той и хукна след брат си.

След като превалиха дюните, момчетата минаха покрай малката група къщи, рибарски лодки и стопански постройки, от които се състоеше селото Търнбери, и продължиха да бягат по песъчливата пътека, водеща към замъка. С дългите си крака Робърт тичаше по-бързо и остави Нийл далеч зад себе си. Земята под него беше изровена от пресните стъпки на много коне. Дробовете му горяха, а усилието прогони студа от крайниците му. Прогони и заплахата на Йотър. Когато наближи портите, които бяха широко отворени, един от стражите го заговори:

— Господарю Робърт! — рече ухилен той. — Какво ти направи онзи дявол днес?

Робърт не му обърна внимание, но забави крачка, когато навлезе в двора на замъка. Тук имаше много мъже и коне, за които началникът на конюшнята даваше разпорежданията си. Между бавно движещите се животни Робърт забеляза семейството си. Всички бяха излезли да поздравят неочакваните гости. Погледна с нетърпение към двамата си братя, майка си и трите си сестри, една от които ревеше в ръцете на дойката. За момент погледът му се спря на баща му, графа на Карик, облечен в яркочервена туника, поръбена със златен ширит, а после се премести към новодошлите. С изненада разпозна Джеймс Стюарт, главния лорд-стюард по коронациите в Шотландия, чийто могъщ клан поколения наред заемаше тази длъжност — една от най-важните в страната. Той стоеше редом с един могъщ граф от изтока. Имаше и други, но те останаха някак на заден план, когато погледът на Робърт се спря на достолепния мъж в средата — с гъста като лъвска грива прошарена коса и сурово, набръчкано лице. Беше Робърт Брус, лордът на Анандейл. Човекът, чието име носеха също и те с баща му.

Робърт чу, че Нийл застана задъхан зад него, и се приближи към дядо си. Дядо му беше облечен в покрити с прах туника и плащ с герба на Анандейл. Усмивката замръзна на устните му, когато видя строгото изражение на стария човек. Даде си сметка, че лицата и на останалите възрастни бяха такива. Майка му изглеждаше слисана, а баща му клатеше глава. После Робърт чу думите. Прозвучаха невероятно, но израженията на възрастните потвърдиха, че бяха истина. Повтори думите като въпрос:

— Кралят е мъртъв?

Те се обърнаха и го погледнаха. Стоеше пред тях мокър до кости, с водорасли в косата и пясък по бузите. Забеляза тревогата на майка си и неодобрението на баща си, преди гласът на дядо му да изпълни тишината:

— Ела тук да те видя, момче!

И очите му, черни и искрящи като на ястреб, се вторачиха в него.

3

С неочакваното пристигане на видните лордове слугите в замъка бяха заети до късно през деня да палят огъня в празните стаи, да търсят чисто бельо за леглата и да освободят място в конюшните. Най-напрегнато беше в кухнята, където готвачите трябваше да превърнат обикновеното ядене за и без това многобройното домакинство на графа в пир за седем благородници и армията им от придружители. Това число стана още по-голямо следобед, когато през портите на замъка преминаха още шестима конници. Робърт, който наблюдаваше от прозореца на стаята, която делеше с братята си, имаше чувството, че в деня има нещо знаменателно — нещо недоизказано и предстоящо, което надхвърля новината за смъртта на краля. Зачуди се какво означава това и какво ще стане сега, когато долу в двора стражите затвориха портите зад шестимата ездачи. Някъде в замъка отекна камбана. Последните остатъци светлина избледняха на запад, където над хълмовете на Арън проблясваха безшумно светкавици.

Мъжете влязоха в големия хол, а слугите се запромъкваха между тях и започнаха да наливат червено като рубин вино в големи калаени чаши. Отвън глухият тътен на морето не преставаше и соленият му мирис се смеси с ароматите на ястия и дим от горящи дърва. Изкарани бяха три допълнителни подпори и плотове, за да могат да седнат всички, и залата се препълни. От огъня, който гореше в огромното като пещера огнище, стана задушно. На стената зад централната маса висеше знамето на графа с избродирания на него герб на Карик — червен орнамент на бял фон. Зад друга маса беше провесен огромен гоблен, на който с ярка коприна беше изобразено как Малкълм Канмор убива в бой омразния си съперник Макбет и взема трона. Така той слагаше началото на славната династия, чийто далечен потомък беше кланът Брус. На Робърт фигурата на победоносния крал винаги много му наподобяваше на баща му.

Той запристъпва нетърпеливо пред вратите на залата, докато гостите влизаха един по един вътре. Лордовете заеха местата си край централната маса, а техните рицари и придворни насядаха по пейките около другите маси. С Робърт бяха по-малките му братя Александър, Томас и Нийл и по-голямата му сестра Изабел. Когато влезе и последният мъж — младеж с изумително сини очи, който намигна на чакащите деца, Робърт направи опит да се вмъкне вътре, решен да намери място колкото може по-близо до дядо си. Спря го гласът на майка му:

— Тази вечер ще ядете в стаята си.

Остана като гръмнат. Внушителната, висока фигура на майка му, графинята на Карик, благодарение на брака с която баща му беше станал граф на тази дива област, се показа от тъмното в коридора. Буйната й черна коса беше навита на главата в сложни плитки, придържани от сребърна тел. Бялата й ленена рокля беше изпъната на корема, издут от десетото й дете.

Когато приближи, хванала за ръка едно едва проходило момиченце, погледът й се спря на Робърт:

— Чу ли ме?

— Но, мамо… — започна Изабел.

— Кажете лека нощ на баща си и дядо си и после веднага се качете горе. — Думите бяха казани на галски, което за децата означаваше, че разговорът е приключен. Майка им говореше галски само когато беше ядосана или се обръщаше към слугите. — Сега вървете — рече тя, преминавайки на френски, предпочитания език на съпруга й.

Когато влезе в пълния хол, където гостите тихо разговаряха, Робърт приближи баща си, седнал начело на масата. Опита се да улови погледа му, за да открие признаци на гнева, който би последвал, ако му бяха казали, че е прекъснал обучението си за деня. Графът разговаряше оживено с едър като мечка мъж, облечен в черни кожи. Робърт видя, че е от хората, пристигнали по-късно през деня.

— Лека нощ, татко — рече тихо той.

Графът го погледна, но продължи разговора. Като се питаше със засилващо се чувство на облекчение дали поради необичайните събития през деня в края на краищата Йотър не бе казал нищо на баща му, Робърт бързо премина към дядо си, седнал в другия край на масата. Лордът на Анандейл беше вдигнал на ръце малката му сестричка Кристин, влязла в залата, щапукайки с майка им.

— С какво я храниш, лейди Марджори? — попита старият Брус и с пъшкане остави детето на земята.

Графинята се усмихна топло на стария човек.

— А сега, тръгвайте! — рече тя и поведе децата си към вратата, където бавачката ги чакаше, за да ги придружи до горния етаж. Робърт продължаваше да се бави, надявайки се да остане, но баща му строго каза:

— Чу какво каза майка ти. Вън!

Лордът на Анандейл погледна Робърт, а после се обърна към графа:

— Сине, след теб момчето е глава на фамилията. Трябва да остане. — Старият човек се поклони леко на Марджори: — С твое позволение, милейди.

Преди графинята да успее да отговори, бащата на Робърт заговори отново:

— Глава на фамилията? — Тонът му беше рязък като удар с камшик. — На единадесет години е, а не може да се задържи на седлото с копие в ръка. Чудя се защо изобщо го пратих в Антрим, щом като това е резултатът от труда ми.

Бузите на Робърт пламнаха и той наведе глава, защото си помисли, че мъжете в залата може да видят колко е засрамен.

В действителност никой не го гледаше. Вниманието им беше насочено към двамата мъже в двата края на масата, вперили един в друг очи в мълчалива война, едните черни и гневни, студени като стомана и надменни, а другите леденосини и презрително присвити.

— Нямам нищо против Робърт да остане. — Графинята се приближи до мъжа си и сложи ръце на раменете му, за да го успокои.

Графът промърмори нещо, докато жена му се настаняваше на специално приготвения за нея стол, покрит с възглавници, но Робърт не го слушаше. Прехапа устни, за да прикрие усмивката си, когато дядо му посочи пейката най-близо до него. Трима мъже на нея, сред които беше и самият главен стюард по коронациите, се сместиха, за да седне. Робърт забеляза ревнивия поглед на брат си Александър и от това победата му стана още по-сладка. После другите деца бяха изведени навън. Огледа се наоколо, докато сядаше, и видя, че до него е синеокият младеж, който му намигна. Наведе леко глава в нещо средно между кимване и поклон, несигурен дали младият мъж заслужава обикновена любезност или дълбоко уважение. В отговор младежът му се усмихна.

— Лорд-стюард! — започна дядото на Робърт. Резкият му, авторитетен глас накара мъжете около него да млъкнат. — Бихте ли открили нашия Съвет, като споделите с моя син и лорда на Айлей новините от кралския дворец, които сега научихме? — каза той и кимна към подобния на мечка мъж, облечен в кожи, който разговаряше с графа. — Ангъс, в писмото до теб те уведомих за лошите вести, станали причина за събирането ни тази вечер, но има и други подробности, които не можех да рискувам да разкрия в него и…

— Татко — прекъсна го графът, — предполагам, че преди да започнем, трябва да представим някои от хората. Нашите другари тук може и да се познават по име, но не всички са се запознавали лично. — Той не дочака отговор, а се изправи. Яркочервената му роба се надипли около него, когато посочи с ръка широкоплещестия мъж с черна лъскава коса, седнал на централната маса. — Сър Патрик, граф на Дънбар.

Робърт премести погледа си от строгото изражение на дядо си, когато баща му продължи.

— Сър Уолтър Стюарт, граф на Ментийт, и синовете му Александър и Джон. — Графът посочи с ръка трима мъже с еднакви червеникави коси и червендалести, покрити с лунички лица. После се обърна към лорда на Айлей, седнал от дясната му страна, облечен в кожи: — Сър Ангъс Мор Макдоналд. — След това кимна към седналия по-нататък на масата пълен мъж с открито изражение и синеокия младеж до Робърт. — И синовете му Александър и Ангъс Ог. — Баща му седна до графинята и разпери широко ръце: — Лейди Марджори и аз имаме честта да ви приветстваме в нашата банкетна зала въпреки обстоятелствата. — Той наведе глава към Джеймс, когато слугите влязоха с димящи съдини, пълни със задушено еленско, поръсено с ароматна мащерка. — Сега, лорд-стюард, можете да започнете. С нетърпение очаквам да чуя от вас всички подробности.

Робърт огледа масата, като се опитваше да свърже лицата на хората пред него с имената и историите за тях. Беше наясно, че се намира в компанията на някои от най-могъщите мъже в кралството. Само това беше достатъчно, за да се почувства по-малко засегнат от факта, че баща му не го спомена в представянията. Лорд-стюардът се изправи.

— На всички ви е известна съкрушителната истина, че нашият благороден крал и господар Александър умря миналия месец, докато яздеше с намерение да посети кралицата в Кингхорн. В бурята се е отдалечил от ескорта си. Изглежда, че конят му се е подхлъзнал и е паднал с него от скалата. Вратът му е бил строшен при падането.

Мрачните думи на лорда бяха придружени само от стърженето на черпаците в супниците, докато слугите чакаха да започнат да сервират първо на централната маса. Миризмата на месо изпълни ноздрите на Робърт, докато един слуга сипваше гъстата яхния в тренчъра3 пред него. Дебелото парче хляб имаше вдлъбнатина по средата, в която да се събира сосът. Момчето погледна към баща си и забеляза, че той слуша внимателно. Потърси пипнешком лъжицата, но видя, че не му бяха дали. Слугата продължи покрай редицата мъже, но Робърт не посмя да го извика. Не беше ял от сутринта и стомахът му къркореше.

— Веднага след като тялото му беше открито, Комъните се опитаха да установят контрол. — В спокойния тон на лорда се усетиха гневни нотки. — За щастие много от кралските служители бяха в Единбург за съвещанието на Съвета и успяхме да попречим на амбициите им. — Той кимна към графа на Дънбар. — Сър Патрик и аз с подкрепата на епископа на Глазгоу наложихме да бъде избран съвет от шестима настойници. Те ще управляват, докато бъде коронясан нов крал.

— Кои са шестимата? — попита лордът на Айлей и плътният му глас изпълни помещението. Френският му беше скован и тромав. Родният му език беше галски.

— Аз — отговори стюардът, — епископите на Глазгоу и Свети Андрю, графът на Файф и главите на клановете на Червените и на Черните Комъни.

— Равенство на силите — промърмори графът на Карик и потопи лъжица в яхнията. — Жалко, че не сте могли да наклоните по-решително везните във ваша полза, лорд-стюард.

— Комъните заемат едни от най-важните длъжности в кралството ни, не могат да бъдат държани настрана.

Робърт се беше загледал във вечерята си и тъкмо се питаше дали ще може да се храни с ръце, когато една лъжица се появи от дясната му страна. Ангъс Макдоналд извади малък нож от канията на колана си, отряза едно парче от края на паницата и си го пъхна в устата. Очите му весело проблеснаха на светлината на факлите. Робърт кимна на сина на лорда на Айлей и загреба с лъжицата от яхнията си.

— Всички си даваме добре сметка, че Комъните се стремят да контролират трона — продължи Джеймс. — Винаги са го правили, дори със сила, както си спомнят някои от вас. — Стюардът погледна към лорда на Анандейл, който кимна, но не каза нищо. — Обаче има нещо по-обезпокоително от стремежа към власт. — Той се обърна към останалите мъже: — В двореца се научих, че е добре да се наблюдават тези, които са най-близко до краля. Веднага след смъртта му един от шпионите ми чул сър Джон Комън да нарежда на един от рицарите си да занесе известие на Галоуей. В него Комън съобщавал за смъртта на Александър, както и това, че кралят наредил да бъде освободен един затворник, за когото беше представена молба на съвещанието на Съвета. Обаче вниманието на моя човек било привлечено от друго нещо. Комън рекъл: кажи на шурея ми, че скоро ще се срещна с него, защото наближава времето, когато белият лъв ще почервенее.

След тези думи няколко души започнаха да говорят едновременно. Графът на Карик сбърчи вежди и погледна стюарда.

— Балиол ли? — попита рязко той.

— Ние сме на мнение — кимна с глава към него Джеймс, — че Червения Комън възнамерява да постави на трона лорда на Галоуей.

Ръката на Робърт, която държеше лъжицата, спря пред устата. Огледа мрачните лица на мъжете около масата, но никое не му подсказа как бяха стигнали до това заключение. Остави лъжицата, когато присъстващите започнаха да говорят един през друг. Изведнъж схвана връзката. Лъвът върху знамето на Галоуей беше бял, а лъвът върху знамето на краля на Шотландия беше червен. Когато белият лъв стане червен…

Плътният глас на лорд Айлей заглуши останалите:

— Това е сериозно обвинение за хора, положили клетва за вярност. — Ангъс Мор Макдоналд се наклони напред и кожите върху грамадната му фигура се размърдаха. — Минаха само две години, откакто лордовете на Шотландия се заклеха, че признават внучката на Александър за негова наследница. Сега Маргарет има правото върху трона. Всички положихме тази клетва. Не обичам Комъните, но да ги обвиняваме, че заедно с Джон Балиол от Галоуей са нарушили клетвата…?

— Кой от нас е предполагал, че ще трябва да я изпълним, особено след женитбата на краля с Йоланда? — възрази Патрик от Дънбар и прекара ръка по мазната си коса. — Признаването на кралската внучка в Норвегия за негова наследница беше разумна предохранителна мярка, а не реалност, пред която някой от нас би се изправил. Клетвата за вярност, която положихме в онзи ден, ни притиска с тежестта си. Колцина ще останат равнодушни и доволни да бъдат управлявани отдалеч от една инфанта в чуждо кралство? — Той кимна към стюарда. — Не се съмнявам, че Балиол, воден от амбициите на Комъните, се е прицелил в трона.

— Трябва бързо да действаме — рече граф Карик. — Не можем да оставим Комъните да сложат своя роднина върху Камъка на съдбата. — Той удари с юмрук по масата и съдовете и чашите издрънчаха. — Не можем да им позволим да вземат онова, което е наше! — Замълча и погледна лорда на Анандейл: — Онова, което е твое, татко — поправи се графът. — Ако някой в това кралство трябва да заеме трона, това си ти. Твоите претенции са по-големи от тези на Балиол.

— Не и по първородство — рече тихо графът на Ментийт и погледна лорда на Анандейл, който запази мълчание. — Според закона за първородството Балиол печели.

— Претенциите на баща ми спрямо трона не са само според закона за първородството. Той беше посочен за евентуален наследник от бащата на краля!

Мъжете заговориха едновременно, а Робърт се вгледа в дядо си. Веднъж, преди няколко години, старият лорд му беше говорил за това. Добре си спомняше гордостта, изписана на лицето на дядо му, когато му беше разказал с големи подробности за деня, в който крал Александър II го посочил за свой наследник. Били на лов и кралят паднал от коня. Не се наранил тежко, но случката очевидно станала повод да се обезпокои, защото накарал всички придружаващи го лордове да паднат на колене в прахта на онази горска пътека. Там ги заклел да признаят сър Робърт Брус, в чиито вени тече кралска кръв, за негов наследник, в случай че умре, без да остави потомство. Тогава дядо му бил на осемнадесет години. Две години по-късно кралят се сдобил със син и кралската наследствена линия била продължена, но направеното обещание останало отпечатано в съзнанието на Брус през всичките последвали години. Робърт беше гледал на него само като на една невероятна история — вярна, но отнасяща се единствено за далечното минало, подобно на историите за ирландския герой Фион Макул, които неговият наставник му беше разказвал в Антрим. Сега, когато седеше в хола на баща си с тези видни мъже, историята придоби реалност, от която по гърба го полазиха тръпки. Дядо му можеше да стане крал. Разговарящите мъже започнаха да викат все по-силно и имаше опасност да се стигне до пререкания, когато лорд Анандейл се изправи. Огънят в огнището хвърляше червеникави отблясъци върху набръчканото му лице.

— Достатъчно! — резкият му глас прекъсна думите им и накара всички да млъкнат. — Обичах Александър не само както поданик обича краля си, но и както баща — сина си.

Робърт видя как бузите на баща му почервеняха при тези думи.

— Обещах да му служа до последния си дъх — продължи лордът, вглеждайки се поотделно в лицата на всички присъстващи. — А това означава да изпълня клетвата, която аз и всички ние сме дали — да признаем внучката му за наша кралица. Трябва да попречим на Джон Балиол да седне на трона. Трябва да пазим трона само за нея. Мъж, който наруши клетвата, не заслужава да живее — рече рязко той и седна отново на мястото си.

— Съгласен съм — каза Джеймс Стюарт в настъпилата тишина. — Но как да защитим трона? Ако Комъните възнамеряват Балиол да стане крал, няма да обърнат внимание на протестите на никого. Страхувам се, че имат достатъчно влияние в кралството, за да направят така, че това да стане със или без подкрепата на настойниците.

— Съветите и настойниците не са отговорът — отвърна лорд Анандейл — Мислих много върху това през дългия ни път дотук. Комъните разбират само от едно нещо и то е силата. — Той огледа присъстващите. — Трябва да поставим стоманен обръч около Галоуей. С поредица нападения ще завладеем главните крепости под контрола на джустисиара4 Джон Комън и хората на Балиол. С един удар можем да сложим край на присъствието на Комън в Галоуей и да представим Балиол като слаб човек, който не може да защити дори собствените си граници, камо ли пък да бъде крал. Ненавистта на дядо му към Комъните, които контролираха обширни области в Шотландия и в продължение на поколения имаха влияние в дворцовите среди, беше известна на Робърт. Когато първите Комъни прекосили Английското море с Уилям Завоевателя, те го направили не като лордове на богати имения в Нормандия, каквито бяха прадедите на Робърт, а като скромни чиновници. В тази си роля преуспели в Англия при поредица от крале след Завладяването и по-късно се насочили на север към Шотландия. Чрез покровителства и лукавства богатството им достигнало такива размери, че един Комън, а не мъж от клана Брус, станал първият нормандски граф на Шотландия и чрез женитба дори имал известни претенции за трона. Дядото на Робърт винаги беше твърдял, че синовете на писари нямат място сред благородниците. Изглежда, че открай време омразата на стария човек беше много по-дълбока от обикновено презрение. Робърт така и не беше разбрал причината и до този момент не му беше идвало наум да попита за нея.

— Трябва да се свържем с Ричард де Бърг — каза бащата на Робърт. — Графът на Ълстър с готовност ще даде оръжие и войници. Хората от Галоуей от дълго време са трън в задника му с нападенията си срещу Ирландия. Трябва също да уведомим и крал Едуард. Като шурей на Александър той ще поиска да има думата при определянето на наследника веднага щом като научи за смъртта му.

— Кралят на Англия беше първият, който беше уведомен извън Шотландия — отвърна стюардът. — Епископът на Свети Андрю изпрати послание до Едуард във Франция в деня, в който беше открито тялото на Александър.

— Затова е още по-наложително да се свържем с него — рече графът и се вгледа в баща си. — Ако Маргарет бъде доведена тук да управлява, тя ще има нужда от регент, който да управлява вместо нея, докато навърши пълнолетие и бъде избран евентуален наследник. Като завладеем опорните пунктове на Комън, ще докажем, че заслужаваме да ни бъде поверена тази роля. Ще покажем и силата си, а силата — добави убедено той — е нещо, което крал Едуард цени.

— Ще се обърнем с молба към сър Ричард де Бърг, ако възникне такава нужда — съгласи се лорд Анандейл. — Ала не е нужно да замесваме краля в нашите работи.

— Не съм съгласен — възрази графът. — С подкрепата на Едуард ще имаме най-добрата възможност да застанем начело на новото правителство.

— Крал Едуард е добър приятел и съюзник и семейството ни дължи много от богатството си на него, но той взема сам решенията и ще направи само това, което е най-добро за интересите на кралството му — Тонът на стария човек беше непреклонен.

Графът продължи да не сваля очи от баща си още няколко секунди, а после кимна.

— Ще събера хората на Карик.

— Аз също ще мога да отделя известен брой хора — рече лордът на Айлей.

— Не можем всички да те подкрепим открито — рече Джеймс Стюарт. — Не и с оръжие. Това кралство е било разделено достатъчно дълго през годините. Не мога да позволя враждата да прерасне в гражданска война. — Той замълча за момент. — Обаче съм съгласен. Тронът трябва да е на Маргарет.

Лордът на Анандейл се облегна назад и вдигна чашата си.

— Тогава Бог да ни даде сила.

4

Робърт падна на колене в тревата и се опита да си поеме въздух. Потта се стичаше по бузите му, кръвта пулсираше в главата му. Когато черните кръгове пред очите му изчезнаха, той се просна по гръб. Чу гласовете на приближаващи хора, останали без дъх, и трополенето на приглушените им стъпки по земята. Подпря се на лакът, премигна срещу слънчевата светлина и видя тримата си братя, които идваха задъхани нагоре по хълма към него.

Томас пристигна пръв, навел глава, съсредоточил се върху изкачването. Зад него беше Нийл, който пълзеше по корем и правеше отчаяни усилия да изпревари Томас, въпреки че беше две години по-малък от него. Доста по-назад беше Александър, който нарочно вървеше бавно нагоре. Томас спечели и се отпусна върху топлата трева до Робърт, шумно поемайки си дъх. Туниката му беше мокра от пот. След секунди Нийл се присъедини към тях.

— Как успяваш да си толкова бърз?

Робърт се усмихна на най-малкия си брат и остана да лежи по гръб, чакайки болката в мускулите да отмине.

— Не сме опитвали това от години и исках да видя дали още мога да го правя — каза Робърт и се усмихна още по-широко.

— Винаги ще ни побеждаваш. Най-големият си — промърмори Томас и седна в тревата. Мократа му от пот коса беше паднала върху очите. Беше къдрава и руса като на Кристин, малката им сестра. Останалите деца бяха тъмнокоси като майка си с изключение на русата им полусестра Маргарет, която вече беше омъжена и не живееше с тях.

— Александър е по-голям от теб и Нийл — отвърна Робърт, — а и двамата го победихте.

— Не положих усилия — рече троснато Александър. — А сега, след като ти спечели, хайде да се връщаме.

Робърт седна в тревата и въздъхна. След седмици без упражнения и учене не го свърташе на едно място. Замъкът трескаво очакваше нападението и възрастните бяха напрегнати и заети. От градчетата и именията из графство Карик всеки ден пристигаха още рицари, всички васали на баща им. Робърт познаваше повечето от тях, тъй като всички в даден момент бяха коленичили и полагали свещена клетва за вярност пред графа и бяха стискали ръката му в уверение на своята лоялност срещу неговото съгласие да им даде парче земя. Също както баща им притежаваше земите си по право, дадено му от краля и от него се очакваше да му служи по време на война, да плаща ренти и да изпълнява задължения като това да пази крепостите, от рицарите от Карик, положили клетва, се изискваше да се сражават за графа. Водеха със себе си своите оръженосци и пеши войници и всеки беше въоръжен и готов за нападението срещу Галоуей. От тази суетня напред-назад баща им беше в ужасно лошо настроение и затова още в ранни зори Робърт и братята му се бяха измъкнали сами през портите. Освободени от потискащата атмосфера и гневните подвиквания на графа, те почувстваха облекчение, а златистият от залязващото слънце късен следобед беше един от най-великолепните след завръщането на Робърт от Ирландия. Нямаше намерение да го пропилява.

— Хайде да останем още! — предложи той.

— Някой ще забележи, че ни няма. Отсъстваме вече почти час.

— Кой ще забележи? Всички са заети.

— Да не искаш да кажеш, че няма да дойдеш?

Робърт изгледа брат си, застанал над него с ръце на кръста. Александър беше винаги сериозен, дори и като момче на годините на Нийл, но напоследък беше станал тъжен като монах. Робърт се чудеше на тази промяна, толкова очевидна след завръщането му от Антрим. Помисли си, че тя има нещо общо с баща им. Може би графът се беше държал грубо с брат му, докато той отсъстваше? Но баща им, изглежда, все още беше най-доволен от Александър и от Томас, съответно най-послушния и най-тихия от петте братя. Изведнъж се сети за един възможен отговор. Докато той и Едуард се намираха на обучение в Ирландия, Александър беше станал най-големият син в семейството. Със завръщането на Робърт може би брат му се беше почувствал ограбен, защото му отнемаха това място. Не изпита съжаление към него. Александър не знаеше как да изрази съжалението си, че семейството му ще възлага всичките си надежди за бъдещето не на него. А пък и баща им изглеждаше решен всячески да му попречи да докаже, че заслужава да бъде натоварен с тази голяма отговорност, помисли си мрачно той.

— Върви, щом искаш — рече Робърт, отново легна по гръб и затвори очи. — Аз ще остана.

— Вие трябва да дойдете — рече Александър, обръщайки се към Томас и Нийл. — Освен ако не искате да опитате колана на татко.

Робърт отвори съвсем леко едното си око и видя как Томас се изправи. Усети, че го обзема гняв, когато двете момчета се отдалечиха надолу по хълма. А някога Томас, също като Нийл, беше готов да направи всичко, което той кажеше. Отпусна отново глава в тревата, заслушан в жуженето на пчелите, и му се прииска Едуард да беше тук. Обаче на брат му, който беше с година по-малък от него, му оставаха още шест месеца обучение. Едуард беше много добър в боя с дървен меч, можеше да се катери по дърветата най-високо от всички, да лъже, без да му мигне окото, и да се изправи срещу всяко предизвикателство. Без него тук беше скучно.

Нийл се примъкна към него.

— Какво ще правим?

След малко Робърт скочи на крака, решен да не позволи на Александър да му развали следобеда.

— Ще те науча да се биеш. — Изтича до няколко огъвани от вятъра дървета, хвана един тънък клон и го наведе, докато не се счупи. После го прекърши на две, окастри листата и подаде по-дългата пръчка на брат си, който изгаряше, от нетърпение да започнат.

— Тук ще се упражняваме. — Робърт посочи една полянка.

В далечината се виждаха редуващите се на изток високи хълмове на Карик. В долната част склоновете им бяха покрити с гори, но върховете им бяха голи. На Робърт му приличаха на стари, оплешивели мъже, ограждащи като стражи Търнбери.

— Ето така — каза той и застана разкрачен, хванал пръчката с две ръце.

Нийл се постара лицето му да бъде също толкова сериозно, като на брат му. На коленете трикото му беше изцапано със зелено от тревата.

Робърт замахна бавно с пръчката от горе на долу към врата на момчето.

— Посрещни меча ми!

Нийл замахна към пръчката на Робърт.

— Прекалено бързо. Трябва да започнеш бавно. Ето така. — Робърт отново вдигна пръчката, като се стараеше да я държи в средата на тялото си, после бавно я наклони първо на едната страна, после на другата, а след това я вдигна високо над главата си. — После по-бързо — каза той и движенията му станаха по-резки, а пръчката изсвистя във въздуха. — Представи си, че се сражаваш с някого — извика през рамо той.

— С кого?

— С някой враг. С някой Комън!

Нийл шибна с пръчката тревата.

— Гледай, Робърт! Имам двама!

— Двама ли? — Робърт посочи с пръчката към подножието на хълма. — Там долу има цяла армия! — Изкрещя и се втурна надолу по стръмния склон, вдигнал пръчката високо над главата си. — Смърт на всички Комъни!

Нийл се втурна след него, а крясъците му преминаха в бурен смях, когато Робърт се спъна и се просна на земята. Изпъшка, когато брат му се стовари отгоре му, надавайки победоносен вик. Двамата се изтърколиха заедно надолу по склона, като захвърлиха оръжията си в тревата. Спряха се чак близо до дъното, без да забележат застаналата там фигура, която ги наблюдаваше.

— Какво правите?

Непознатият глас накара Робърт да отвори очи. Гледаше отдолу на горе едно момиче, което бе застанало срещу него. Изблъска брат си и се изправи пред нея. Момичето беше тънко като вейка, с дълга черна коса, сплетена на плитки, подобни на миши опашки, които падаха върху кокалестите му рамене. Носеше овехтяла рокля, която някога може да е била бяла, но сега беше станала сива от мръсотия. Изпоцапаните й ръце стискаха малък чувал. От нея лъхаше силна миризма на пръст и цветя, но вниманието на Робърт беше привлечено най-вече от очите, които очевидно бяха най-голямото нещо в нея и заемаха доминиращо положение върху слабото й лице.

— Теб какво ти влиза в работата? — отвърна на галски той, почувствал се неловко от втренчения й поглед. Момичето извърна към него глава.

— Кой си ти?

— Той е наследникът на графа на Карик, господар на тези земи.

Робърт стрелна Нийл с очи, за да го накара да млъкне, но момичето, изглежда, не забеляза това. Изпитателният му поглед се плъзна от мократа от пот туника към изцапаното му лице. Изкриви устни, когато се спря на косата. Робърт вдигна ръка и напипа в нея стрък трева. Смачка го между пръстите си, когато видя момичето да свива рамене.

— Не приличаш на граф — рече момичето, обърна се и тръгна през тревата. Робърт го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и забеляза, че не е с обувки, нито дори сандали с дървени подметки, каквито носеха селяните на полето. Познаваше по физиономия всички в Търнбери и хората, живеещи в този район — слуги и васали на баща му, фермери и рибари, както и техните жени и децата им, дори търговци и служители от Еър и другите градове наблизо. Тогава защо не беше виждал това нахално момиче, което се скиташе само из пущинаците?

— Как се осмелява да говори така? — промърмори Нийл.

Робърт не го слушаше.

— Хайде — каза тихо той и тръгна през тревата към дърветата, които покриваха долните склонове на хълма.

— Поели сме по грешен път — рече Нийл, поглеждайки към долината, която водеше към морето и където в далечината се виждаше да се синее част от него. Започна да подтичва, за да не изостава от по-дългокракия си брат. — Робърт!

— Тихо — рече рязко Робърт, когато навлязоха между дърветата.

Момичето пое, без да бърза, по една камениста пътека, която следваше извивките на плитка река. Благодарение на топлия вятър, който се носеше над бълбукащата вода, можа да я чуе как пее. Тя стигна до едно място с камъни в реката, повдигна полите на сивата си рокля и притича по тях, а после продължи по другия бряг по покрития с гъста папрат хълм. Робърт се огледа наоколо, спомняйки си за един лов, на който дядо му го беше взел със себе си в горите на Анандейл. Старият човек му беше обяснил колко е важно ловецът да има добро прикритие, за да не го види жертвата му. Между него и водата имаше малка група самодивски дървета, едно хълмче и няколко едри камъка.

— Трябва да си вървим у дома, Робърт — прошепна застаналият до него Нийл. — Александър е прав. Някой може да ни потърси.

Робърт спря, но продължи да не сваля очи от момичето. Спомни си надутото изражение на Александър и усети как го хваща яд, когато си представи как двамата с Нийл преминават през портите на замъка.

— Прави, каквото аз правя — нареди му той и хукна към дърветата, а момичето продължи да слиза надолу по хълма. Беше игра, но на сериозно, както по време на лов. Двете момчета притичваха от дърво към височинка, от скала към храст. Последваха момичето през реката и по склона надолу до следващата долина, доста по-гориста от първата. От време на време момичето спираше и се оглеждаше, а момчетата се хвърляха на земята сред гъстите храсти. Изглежда, че тя ги водеше по криволичещ път през потоци и под сводовете на паднали дървета. След известно време изкачи друг стръмен бряг. Когато изчезна зад хребета на хълма, Робърт тръгна след нея. Извърна се назад, когато забеляза, че Нийл не го последва.

— Хайде!

— Знам къде сме — прошепна Нийл. Лицето му, полузакрито от надвисналите клони, беше тревожно.

Робърт нетърпеливо закима.

— Знам, намираме се недалеч от Търнбери. Ще видим къде ще отиде и се връщаме у дома.

— Робърт, почакай!

Без да обръща внимание на брат си, Робърт тръгна нагоре по хълма. Когато стигна върха, забеляза нещо да се сивее долу сред дърветата и започна да се спуска, като се хващаше за виещите се корени. Когато стигна дъното, усети миризма на дим от горящи дърва. Запита се дали идва от селото, но Търнбери беше на две мили на запад. Отпред дърветата започнаха да оредяват. Робърт спря. Момичето се беше отправило към една зелена падина, зад която се извисяваше хълм, осеян със скали и храсти. Върхът му беше обагрен в розово от лъчите на залязващото слънце, но долината беше в сянка. В подножието на хълма се беше сгушила малка дървена къща, измазана с кал. През отвор на покрива се виеше дим. Край къщата имаше свинарник с ограда от колове, в който две прасета ровеха замислени в калта. Робърт се извърна, усетил брат си зад себе си.

— Това е къщата й — каза тихо той и отново насочи вниманието си към мизерното жилище.

— Нали ти казах — прошепна Нийл, доволен от това, че се е оказал прав, но беше и уплашен.

Момичето, почти стигнало вратата, минаваше под сянката на голям дъб. През листака Робърт забеляза от клоните да висят някакви подобия на паяжини. И преди беше идвал в тази долина и беше виждал дървото, но дори Едуард не се беше осмелил да се приближи достатъчно, за да разбере какви са тези странни паяжини.

— Хайде да си вървим — замоли го Нийл и го хвана за ръката. Робърт се поколеба. Продължаваше да гледа къщата. Старицата, която живееше там, беше добре известна. Тя беше магьосница. Имаше две кучета, които Едуард беше нарекъл Вълците на ада. Веднъж те бяха подгонили Александър и едно го беше ухапало. От вратата на спалнята на родителите им Робърт беше наблюдавал как лекарят зашива раната. Очакваше баща му гневно да реагира, като изпрати хора в къщата на старицата да убият животното, но той само беше стиснал Александър за раменете толкова силно, че момчето беше премигнало.

„Никога повече не приближавай къщата й — беше прошепнал гневно графът. — Никога.“

Робърт беше почти готов да позволи на Нийл да го отведе, когато момичето спря пред вратата. Обърна се, посочи с ръка към тях и им махна. Робърт ококори очи. Когато тя отвори вратата и се скри вътре, той чу, че излая куче, но после настъпи тишина. Отдръпна се от Нийл и се отправи решително надолу по хълма. Беше наследник на граф, втори по ранг след краля в йерархията на благородниците. Един ден щеше да наследи земя в Ирландия и Англия, богатото имение Анандейл и древната област Карик, а мъжете, подвластни на баща му, щяха да коленичат пред него. Можеше да отиде навсякъде, където поиска. Чу се силно пращене, когато стъпи на гнил клон. Извърна се назад с надеждата, че Нийл не беше видял как се стресна. Ухили се смело насреща му, но после рязко се извърна, чул яростен лай. Иззад къщата към тях се втурнаха две огромни сенки. Робърт мерна жълти зъби и сплъстена черна козина и хукна към дърветата. Нийл тичаше пред него и ревеше ужасен.

5

Над хълмовете на Галоуей се сипваше сива зора. Над полята се беше спуснала бяла мъгла и сред нея добитъкът придобиваше странни очертания. Денят щеше да е горещ, но без слънце, а небето на изток обещаваше само влажен сумрак. Чайките кръжаха бавно над кафеникавите води на река Ур и претърсваха калните й брегове. С отдръпването на прилива в Солуей Фърт водата беше станала по-плитка.

На западния бряг на залива върху един широк хълм се издигаше замък, защитен от едната страна от реката, а откъм сушата — от дълбок ров. Дъното му беше покрито с лепкава, червена глина и единственото място, където можеше да бъде преминат, беше подвижният мост, вдигнат за през нощта. От дъното нагоре стърчаха два реда дървени колове и наподобяваха хора, които ще носят ковчег на погребение и чакат да поемат товара си. В подножието на коловете, обгърнати в мрак, невидими за стражите, които ходеха напред-назад високо горе по укрепленията, имаше седем мъже. Глината беше полепнала по ръцете им, по ръкавите и по предниците на подплатените им кожени туники. Беше изцапала и лицата им, закрити с вълнени качулки, както и триката и ботушите им. Седяха там повече от час, затънали до колене в калта, с крака, вкочанени от студа. Никой не говореше. До тях достигаха само равнодушните крясъци на чайките и приглушените разговори на стражите. От време на време се споглеждаха и очите им проблясваха, но после бързо извръщаха глави и всеки потъваше в собствения си свят в очакване на сутрешната камбана, като се питаха дали ще започне да бие, преди скриващата ги мъгла да се вдигне и небето да изсветлее и да стане по-бяло от пепел.

Минутите се точеха бавно, но накрая от вътрешността на замъка се чу да бие камбана. При звука й мъжете в рова изпънаха тела. Някои предпазливо започнаха да свиват и разпускат ръце и да пристъпват от крак на крак в рядката кал. Приглушеният говор на стражите бе заменен от резки подвиквания, когато се заеха с ежедневното си задължение да спускат моста. Той се разтресе, провиснал на крепящите го дебели въжета, и мъжете в рова вдигнаха глави, за да наблюдават как тъмната сянка се спуска към тях, а мъглата се раздвижва с приближаването му. После мостът се стовари с глух тътен върху коловете. Това беше последвано от стържещ звук, когато резетата на портите бяха дръпнати и по дъските горе се чуха да трополят стражите. Един от тях отиде до ръба на моста. Прозина се шумно и разтвори връхната си дреха и копчелъка си.

— Иди да пикаеш в шахтата, Боли.

Стражът погледна през рамо.

— Лордът замина. Тук няма кой да ме види.

— Освен ние — рече другият. — А дори жена ти не иска да види сбръчкания ти чеп.

Боли прати една псувня по адрес на ухилените си другари и продължи да се облекчава в рова. Жълтата струйка потече по един от коловете, спря се за миг в една вдлъбнатина в дървото и продължи надолу. Горещата течност обля ръцете на един от мъжете, подпрял се на стълба. Той вдигна нагоре глава. Боли тъкмо си закопчаваше гащите, когато се чу слабо трополене. Погледна по посока на коларския път, който водеше от подвижния мост към гората, и видя, че от мъглата се показват две фигури. Другарите му също ги бяха видели. Всички притихнаха и посегнаха към дръжките на мечовете си. Боли премигна в здрача, когато трополенето се усили. След миг си даде сметка, че двамата мъже търкаляха буре.

— Стой! — извика той, оправи връхната си дреха и излезе напред да ги посрещне. Кимна с глава към бурето. — Какво има вътре?

— Най-хубавата медовина, каквато правят отсам Солуей — отвърна единият от мъжете и спря в края на подвижния мост. — Нашият господар дойде за пазара в Буитъл, но ни изпрати с този подарък за лорд Джон Балиол. Ако негова светлост я хареса, господарят ни може да докара и още на разумна цена.

— Сър Джон не е тук. — Боли се приближи към бурето и го огледа.

— Какво е това? — провикна се един от другите пазачи и тръгна към тях по моста с ръка върху дръжката на меча.

— Медовина за сър Джон.

— А за нас няма ли?

Боли погледна търговците и се ухили.

— Ами ще трябва да я опитам, за да се уверя, че е добра.

Той откачи една зацапана глинена чаша от колана си, близо до дръжката на меча.

— И гледай да сипеш като за лорда.

Търговецът взе чашата, а другият изправи бурето. Наведе се и опипа запушалката. В това време на няколко стъпки по-нататък в края на моста се показа една мръсна ръка и се хвана за дъските. Внезапно търговецът се изправи. Замахна рязко и стовари юмрука си заедно с чашата в лицето на пазача. Тя се счупи в челюстта на Боли и парче от нея се заби в бузата му. Боли падна на една страна и от бузата и устните му бликна кръв. Другият страж извика и побягна, а другарят на търговеца вдигна крак и под туниката му проблесна металът на бронята му. Ритна силно бурето. Дървото се разцепи под ботуша му, той пъхна ръце в отвора и оттам се показа валмо агнешка вълна, от която извади два къси меча. Подхвърли единия на другаря си тъкмо в момента, в който съвзелият се Боли измъкна своя меч и изрева от гняв и болка. Двамата се нахвърлиха един върху друг и в този момент се чуха още викове. Останалите пазачи бяха забелязали фигурите, които се прехвърляха през края на моста. Първият мъж имаше нож между зъбите. Един от пазачите се втурна към него, но той се претърколи по дъските, стиснал ножа в ръка. Пазачът посегна да забие меча си в него, но мъжът отскочи встрани и замахна с ножа отзад зад коляното му, за да отреже ремъците, които придържаха наколенниците на бронята. Стражът нададе вик и падна, а нападателят му замахна отново с ножа и го заби в окото му. Пазачът се срина на земята и тялото му се сгърчи в конвулсии. Нападателят погледна надолу по моста, видя, че и останалите се бяха прехвърлили върху него, а по-нататък двамата с бурето продължаваха да се бият. Нямаше време да посегне към оръжията, защото отгоре му връхлетя друг страж. Избегна, снишавайки се, първия удар, но при втория мечът на стража се заби в корема му. Дебелата подплата на туниката му пое част от удара, но мъжът политна силно назад. Кракът му увисна във въздуха и той полетя в рова.

Боли, от чиято буза продължаваше да тече кръв там, където се беше забило парчето глина, нададе силен рев и замахна с меча срещу мъжа, който го беше ранил. Мъжът отби удара, а с другата ръка удари силно Боли по бузата, забивайки парчето още по-дълбоко. Боли извика и се опита да отскочи назад, а нападателят се хвърли напред срещу него, използвайки тежестта си. Блъсна го със свободната си ръка и събори окървавения пазач в рова. Докато другарите му продължаваха да се сражават, мъжът приклекна до разбитото буре и измъкна още къси мечове от вълната вътре. Втурна се по моста към другите, които бяха въоръжени само с ножове и не можеха да се защитават успешно срещу широките мечове на пазачите. Двама вече бяха убити. Обаче сега, когато другарите му отстъпиха назад, за да вземат оръжията от него, силите се изравниха. Щом нападателите се прегрупираха и отново се втурнаха в атака, чу се звън на камбана. Тупурдията беше разбудила останалите стражи на замъка. От бойниците полетяха стрели. Една се заби в земята зад мъжа, който донесе оръжията на другарите си, а сега тичаше с всички сили по моста. Заобикаляйки един мъртъв пазач, той стигна до портите тъкмо в мига, когато един от защитниците се втурна напред да го посрещне. Инерцията, която беше набрал, го изправи точно пред върха на меча на нападателя. Острието проби туниката и подплатата и проникна в меката плът на корема.

Нападателят натисна с цялата тежест на тялото си върху меча и го заби още по-дълбоко, а после с рязко въртеливо движение го изтегли навън. Пазачът остана на колене с ръце, притиснали раната, която обагри в червено туниката му с извезан бял лъв, а нападателят мина покрай него към онази част от моста, която се намираше зад портите. Започна да сече с меча си въжето, конци от което се късаха под ударите му. Когато то се скъса окончателно и се отпусна, мъжът измъкна един рог изпод туниката си. Поднесе го към устните си и издаде един-единствен плътен звук.

Шумът, последвал призива на рога, започна с приглушено трополене някъде във вътрешността на гората около замъка. Постепенно премина в оглушителен тропот, когато шейсетина мъже, от тях двадесетина на коне, се втурнаха по коларския път, следвани от бягащи с всички сили пешаци. Когато наближиха висящия мост, един ездач се отдели от групата и ги изпревари. Подкованите копита на бялата му кобила зачаткаха по дъските. В едната ръка държеше широк меч, а в другата щит, на който се виждаше червен орнамент на бял фон. Под бялата мантия, извезана по същия начин, носеше ризница и трико, а лицето му беше скрито под голям шлем. Ездачът пришпори коня си към портите. Разпръсна останалите там пазачи, които се мъчеха да ги затворят, и влезе във вътрешния двор.

Без да обръща внимание на разбягалите се стражи, конникът спря кобилата си пред голяма зала. Чу викове зад себе си от още приближаващи се в галоп ездачи и бутна със свободната си ръка вратата. Тя се разтвори достатъчно, за да може да влезе с коня вътре, като наведе глава, за да не се удари в трегера. В залата горяха само няколко факли, но беше достатъчно светло, за да види, че няма никой. По търкалящите се по масата чаши, една преобърната на пода кошница с пране и по-светлото петно на една от стените, където очевидно е бил окачен гоблен, личеше, че мястото е било напуснато набързо. Ездачът подкара коня по-навътре и тропотът от копитата му отекна глухо в празното помещение. На стената зад една маса, поставена върху подиум, висеше огромно знаме с извезан бял лъв, изправен на задни крака. Виждаше се само едното му око, което гледаше сърдито. Ездачът прибра меча в ножницата и свали шлема си, откривайки лице с изпъкнали скули и стоманеносини очи. Робърт Брус, графът на Карик, срещна погледа на лъва.

— Балиол! — каза тихо той.

Графът чуваше, че навън битката продължава, но замъкът се защитаваше само от малък гарнизон. Беше очевидно, че главният му обитател вече не е тук, въпреки че според слуховете трябваше да е обратното. Като се наведе, той остави шлема си върху една от масите и свали щита. Кобилата дъвчеше мундщука на юздата и по устата й имаше пяна. Брус освободи краката си от стремената, слезе от коня и бронята му издрънча. Отиде при една от горящите факли, свали я от скобата и се отправи към подиума. Стиснал зъби, прескочи стъпалата, а от раздвижването на въздуха факлата се разгоря по-силно. Без да сваля очи от белия лъв, той подложи факлата под знамето. Тънката коприна пламна моментално, а графът отстъпи назад. По устните му заигра лека усмивка, едновременно злобна и детинска. Продължи да стои там и да наблюдава как пламъците бързо обхващат знамето, когато усети, че нещо го блъсна в гърба. Графът се стресна и изпусна факлата, която се търколи по подиума, и пламъкът затрептя. Обърна се и видя мъж с широко отворени очи, който държеше кухненски нож. Като разбра, че бронята беше изпълнила предназначението си и ножът се беше плъзнал по нея, Брус гневно изръмжа, пристъпи напред и стовари обвития си в желязо юмрук в лицето на мъжа. Мъжът политна назад по стъпалата на подиума и се просна върху една маса, която се строши под тежестта му, а сребърните чаши издрънчаха по пода. Графът слезе по стъпалата, извадил меча си. Ритна настрани едно столче и се надвеси над мъжа, който лежеше по гръб сред парчетата дърво.

— Моля ви! — простена той и вдигна ръце. — Моля ви, аз…

Графът заби меча в гърлото му. Мъжът издаде гъргорещ звук, от широко разтворената му уста и от раната бликна кръв, а графът продължи да натиска меча, докато не опря в камъка на пода и повече нямаше накъде да отиде. Тялото на мъжа се тресе в конвулсии няколко секунди, а после притихна. Графът се наведе, за да избърше оръжието о туниката на човека, а в този момент вратите се разтвориха и вътре влязоха група мъже, водени от бащата на Брус. Лордът на Анандейл държеше шлема си под мишница, бялата му коса беше почти прозрачна на светлината, идваща от вратата. Върху дебелата туника отпред беше извезан син лъв — древният герб на клана Брус от времето на крал Дейвид I, направил ги лордове на Анандейл. От дясната страна на гърдите имаше забоден изсушен кафяв лист от палма, донесен от Светите земи, за да им напомня за времето, когато бяха участвали в кръстоносния поход. За графа той извикваше пред очите му спомена за червеникавокафяв път, който се простираше отвъд стените на столицата на кръстоносците Акра под яркочервено небе, за призивите за молитва, които ехтяха от минаретата и бяха заглушавани от звъна на църковни камбани. Бяха се сражавали срещу сарацините под знамето на лорд Едуард и той ги беше наградил за вярната им служба, като издигна на още по-високо равнище тяхното и без това завидно положение в Англия. Графът изведнъж реши, че онези славни дни няма да свършат с това сухо листо, забодено на гърдите на баща му.

Лордът забеляза знамето на Балиол, което се гърчеше в пламъци зад изцапания му с кръв син.

— Гарнизонът се предаде. Буитъл е наш.

Думите му бяха заглушени от силен вик. Нададе го млад мъж, един от няколкото задържани от рицарите, които придружаваха лорда. Той се отскубна от тях, заварвайки ги неподготвени, и изтича до мъжа, проснат сред остатъците от счупената маса. Падна на колене, избута встрани счупените дъски и подложи ръце под главата на мъжа. Кръвта се разля по дрехите му. Погледна Брус, по чийто меч все още имаше голямо петно кръв.

— Копеле! — извика задъхан той и се изправи. — Копеле!

Графът присви очи.

— Убийте този хлапак — нареди той, давайки знак на двама от васалите си и двамата рицари от Карик.

Те пристъпиха напред, но гласът на лорд Анандейл ги спря:

— Казах, че битката свърши. Гарнизонът е свободен да си върви.

Рицарите погледнаха графа, после лорда и наведоха оръжията си.

— Можеш да си вървиш — каза лорд Анандейл на младежа, без да обръща внимание на гнева, изписан върху лицето на сина. — Няма да ти бъде сторено никакво зло.

— Не и без баща ми — процеди през зъби младият мъж. — Той беше икономът на сър Джон Балиол. Заслужава прилично погребение.

След като помисли малко, лордът кимна на двама от хората си:

— Помогнете му.

Младежът вдигна тялото на баща си с помощта на двамата рицари от Анандейл и мина покрай графа на Карик.

— Да те стигне проклятието на свети Малахия! — просъска младежът.

Брус презрително се изсмя.

— Малахия? Запази заплахите си за някой, който вярва в такива неща — процеди през зъби той и пристъпи напред.

— Остави го — властно го спря лордът.

Ала докато наблюдаваше как младият човек носи трупа в сивото утро, лицето на лорд Анандейл беше уплашено.

6

— Моля ви, негова светлост лордът се моли. Ако почакате в гостната, аз мога…

Без да обръща внимание на протестите на монаха, Джон Комън разтвори вратите на църквата „Света Мери“. Корабът на църквата се простря пред него в полумрака, изпълнен с миризма на тамян. След като очите му свикнаха с тъмнината, той забеляза приведена фигура, коленичила пред олтар, осветен със свещи. Когато Комън пристъпи напред, монахът се изпречи пред него:

— Моля ви, сър. Поиска да не го безпокоят.

— Ще направи едно изключение — рече Комън и решително се отправи към коленичилата фигура.

При приближаването му човекът рязко вдигна глава.

Гневното изражение на лицето му се смени с облекчение.

— Братко! — извика той, изправи се и протегна ръце за поздрав. — Благодаря на Бога, че си получил писмото ми. — Отпрати с ръка монаха, който продължаваше да се суети наоколо, а после отново се обърна към Комън и се вгледа одобрително в бронята, която се показваше под плаща му, извезан с герба на Червените Комъни — три бели житни класа на червен фон. — Ти внасяш бодрост в измъчения ми мозък.

Забелязал нетърпението в очите на Джон Балиол, Комън усети да го обзема възмущение. Беше му трудно да го потисне дори и когато прие прегръдката на шурея си. Поглеждайки над рамото на Балиол, вниманието му беше привлечено от олтара. Осветено от свещите, точно под стройната статуя на Девата имаше ковчеже от слонова кост. Когато го видя, възмущението му премина в гняв. Галоуей, на който Балиол щеше да стане пълновластен господар след смъртта на майка му, беше завладян от врагове, а тук този човек беше паднал на колене в уединението на този манастир и се молеше пред сърцето на мъртвия си баща. Ако Комън поставеше пръст върху фамилното родословно дърво и проследеше криволичещите линии обратно до латинското му минало, той също би могъл да претендира, че произхожда от кралската династия Канмор, само че не толкова пряко колкото Балиол. Колко хлъзгаво нещо е кръвта и колко произволно избира кого да издигне на власт. Отпъди тази мисъл. Червените Комъни винаги са се справяли добре, застанали зад трона. Кралят не беше нищо друго освен един инструмент, както казваше баща му. Те бяха музикантите.

Балиол проследи погледа на шурея си до ковчежето от слонова кост. Кимна мрачно, погрешно изтълкувал вниманието на Комън към него като израз на състрадание.

— Това беше първото нещо, което майка ми взе от Буитъл, когато тръгнахме. Все още всеки ден оставя място за него по време на вечеря. Като разпери ръце, за да обгърне дебелите колони, които образуваха поредица от сводове от двете страни на кораба на църквата, Балиол се извърна леко назад.

— Не е ли невероятно какво може да вдъхнови любовта? Майка ми построи този манастир в памет на баща ми. Казах й да погребе сърцето му тук, когато бъде завършен високият олтар, но тя не се съгласи да се раздели с това ковчеже до собствената си смърт, когато, както е наредила, ще бъде погребана заедно с него. Учудвам се на силата, която има една жена в залеза на живота си да построи нещо като това тук.

Отнесеният поглед на Балиол се спря на Комън и той бързо се върна към действителността.

— Мислиш ли, че те биха могли да го разрушат?

— Какво да разрушат? — попита Комън, който все още мислеше за ковчежето със затвореното в него сърце на доскорошния лорд на Галоуей.

— Това място — каза Балиол и започна да крачи напред-назад.

— Дали тези синове на блудници ще дойдат да ме потърсят тук?

Комън видя как Балиол зарови ръка в косата си, кестенява като на сестра му, за която се беше оженил преди единадесет години. Приликата свършваше дотук. Балиол не притежаваше нито чувствеността на сестра си, нито острия й ум. Според Комън жените от клана Балиол бяха надарени с не по-малко смелост от мъжете.

— Имаш ли сведения за местоположението им?

— Да, имам — отвърна мрачно Балиол. — Хората на Брус са завзели Буитъл.

Комън бавно запредъвква лошата новина. Нападенията на клана Брус срещу замъците в Уигтаун и Дъмфрис бяха нанесли удар по устоите, на които се крепеше властта на Комън в Югозападна Шотландия, но макар завладяването на тези две крепости да нарани гордостта на фамилията, то не навреди много на дългосрочните планове на Комъните.

— Откъде знаеш, че крепостта е паднала? В писмото си каза, че тръгваш за абатството Суийтхарт като предохранителна мярка, когато хората на Брус навлязоха в Галоуей.

— Уведоми ме синът на моя иконом. Оставих баща му в Буитъл заедно с един гарнизон, за да пази имуществото, което не можех да взема със себе си. При нападението икономът ми е бил убит от онова копеле граф Карик — процеди през зъби Балиол. — Заедно с осем души от хората ми. Осем!

— Кога е станало това? — продължи да разпитва Комън.

— Преди две седмици.

— И оттогава не си чул нищо за придвижванията на Брус, така ли?

— Доколкото успяхме да разберем, те са спрели в Буитъл.

Комън свъси замислен вежди.

— Синът на иконома ти още ли е тук?

— Да. Зачислих го в армията на Галоуей. Омразата срещу Брус ще го превърне в добър боец в часа на разплата, който ще настъпи.

— Искам да говоря с него.

Балиол последва Комън, когато той тръгна да излиза от църквата.

— Разбира се, но първо нека да помислим за настаняването на хората ти. Отвъд района на абатството има едно поле, където могат да си направят лагер. Ще накарам един от монасите да ти го покаже.

— Няма да е необходимо. С мен са само оръженосците ми.

Балиол спря като закован.

— Оръженосците? Тогава къде е армията ти?

Комън се обърна и го изгледа.

— Няма армия. Дойдох сам.

— Но нали в писмото си ти казах, че имам нужда от хора и мечове, за да спра настъплението на Брус? Васалите ми се разпръснаха, няма как да организирам съпротива. Как мога да се сражавам сам? — повиши гневно тон Балиол. — Разчитах на теб като на мой брат и като джустисиар на Галоуей. — Той разпери ръце. — Защо, за Бога, изобщо си дошъл тук?

— Остави ме да поговоря с този човек и ще ти кажа.

Балиол искаше да продължи да спори, но като видя непреклонното изражение на Комън, посочи към вратите на църквата.

— Ела тогава — рече троснато той. — Дънегол сигурно е на гроба на баща си. Едва ли го е напуснал.

Балиол премигна срещу светлината след мрака в църквата и поведе шурея си през манастира. Обедното слънце грееше безмилостно лицето му, подчертаваше сенките под очите, извивката на отпуснатите му устни и сипаничавите трапчинки по бузите, останали от детската болест. На тридесет и седем той беше с пет години по-млад от Комън, но изглеждаше по-стар заради нездравата си кожа и оредялата коса.

— Другите регенти знаят ли какво става в Галоуей? — попита ядосан Балиол. — Не ги ли е грижа?

— Съобщенията, които пристигаха в Единбург, бяха объркани, но сега всички в двореца знаят за нападението на клана Брус.

— Е, те и не са правили опит да го скрият — отвърна Балиол. — Чух, че са преминали през страната с развети знамена. — Стисна ръце в юмруци, докато минаваха през двора на манастира. Двама от работниците, които помагаха на монасите да се грижат за манастира, пръскаха с вода билките в градината, клюмнали заради юлското слънце. — Наистина изглежда, че искат цяла Шотландия да знае какво правят.

— Искат да те злепоставят — каза след кратко мълчание Комън. — Мисля, че това е мотивът зад нападенията им. Когато дойдоха първите съобщения, уплаших се, че от клана Брус са разкрили плана ни. Сега с падането на Буитъл съм сигурен в това. Този досадник Джеймс Стюарт има очи и уши навсякъде.

— Трябваше да сте по-предпазливи!

— Намерението ни да те поставим на трона не можеше да бъде пазено дълго в тайна — рече сърдито Комън. — Макар да признавам, че трябваше да сме по-добре подготвени да се противопоставим на онези, които биха ни се опълчили, ако разкритието беше станало по-късно.

— Лорд Анандейл не се бори за трона. Той обяви, че се бие заради Норвежката дева.

— Норвежката дева?

— Така наричат Маргарет, внучката на Александър. — Балиол изгледа свирепо шурея си. — Скоро всички ще гледат на него като на спасител, а на мен в най-добрия случай като на разбойник, а в най-лошия — като на предател, който е нарушил клетвата и възнамерява да открадне трона от едно дете! Може би загубих всичко, Джон!

— Не всичко е загубено, братко, и аз не бих се безпокоил за репутацията ти. Лорд Анандейл вреди много повече на собствената си репутация. С посегателствата си върху Галоуей кланът Брус заплашва да подкопае основите на цялото кралство. Правя нужното, така че нарастващото възмущение от тях да бъде използвано в наша изгода.

Балиол не отговори, а потъна в мрачно мълчание, докато преминаваха през покритата галерия в двора на манастира, която водеше до порта във външната стена. Отвъд нея се виждаха жълти ниви, съсипани от жегата. Въздухът беше пълен с насекоми, които бръмчаха на рояци около двамата мъже, докато вървяха през гробището зад извисилата се църква, чиито червени тухлени стени хвърляха сянка върху редиците дървени кръстове. Когато навлязоха по-навътре, Комън забеляза младеж, приклекнал до купчина прясно изкопана пръст. При приближаването им той се изправи.

— Господарю — каза младежът, поклони се на Балиол и погледна подозрително Комън, — изпълних задълженията си. Кълна се, че молитвите за баща ми не пречат на задълженията ми.

— Не съм тук, за да те наказвам — отвърна Балиол. — Този мъж е мой шурей. Това е сър Джон Комън, главен министър на Галоуей и лорд на Баденох. Иска да разговаря с теб.

Когато младежът погледна отново към него, Комън забеляза колко хлътнали са очите му. Изглеждаше така, като че ли не беше спал дни наред. Комън предположи, че е в края на юношеските си години. Даде знак на младия човек да го последва и се отдалечи от гроба.

— Дънегол, нали така?

— Да, сър, Дънегол Макдуъл.

— Разкажи ми за нападението срещу Буитъл, Дънегол.

Комън изслуша разказа на младежа. Отначало гласът му беше колеблив, но скоро стана по-ясен и по-силен, а накрая, когато описваше как баща му бе загинал от ръцете на граф Карик, направо трепереше от гняв.

— И ти дойде тук, за да кажеш на сър Джон какво е сполетяло Буитъл, така ли? — каза Комън, когато Дънегол свърши.

— Не веднага — отвърна той. — Останалите мъже, които бяха освободени, се отправиха към абатството Суийтхарт, за да информират сър Джон и лейди Дерворгила. Оставих тялото на баща ми на техните грижи и доброволно останах, за да наблюдавам замъка и да видя накъде ще се насочи Брус след това.

— Колко дълго престоя там?

— Десет дни.

— И през това време хората на Брус не са напускали Буитъл? — Комън се обърна към Балиол. — Когато войската на Брус завзе Уигтаун и Дъмфрис, разположи гарнизони и на двете места, остана там не повече от няколко дни и после продължи. Очевидно нещо ги е задържало в Буитъл.

— Пристигна един конник — каза бавно Дънегол, без да сваля очи от Комън. — Мисля, че беше на четвъртия ден след превземането на замъка. Можах да го видя добре от скривалището си в гората. Беше въведен веднага вътре. — Дънегол се поклони леко на Балиол. — Съжалявам, забравих да ви кажа това. — Той отново погледна гроба на баща си.

— Конникът имаше ли някакъв герб?

— Щитът му беше в златисто с лента на черни и бели квадрати.

— Гербът на клана Стюарт — сети се веднага Балиол. Комън потисна раздразнението си при това доказателство, че главният стюард е замесен по някакъв начин.

— Времето съвпада — рече троснато той. — Предполагам, че Брус са научили от този конник това, което останалите от нас в двореца вече знаем, и затова са спрели. — Той се отдръпна от стената и даде знак на Балиол да го последва. — Мисля, че битката свърши — рече той тихо, докато вървяха по неравната пътека между гробовете. — Засега. — Комън спря на известно разстояние от Дънегол и се обърна към Балиол: — Още не се е разчуло, но скоро и това ще стане. Затова дойдох. Исках лично да ти го кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Кралицата е бременна, Джон.

Балиол остана като ударен от гръм. Комън продължи:

— Ще трябва да е заченала само седмици преди смъртта на Александър. Акушерката, която я прегледала, обяви, че е бременна в петия месец. Очевидно е имало симптоми и преди, но се предполагаше, че е от мъка след смъртта на краля.

— В такъв случай всичко е било напразно. Целият риск. Всичко е било напразно. — Балиол се вгледа с разкривено от мъка лице в Комън. — Загубих дома си, хората. Уважението!

— Нищо не е свършило — рече рязко Комън.

— Напротив. Това не е някакво бебе в чуждо кралство. Това дете ще бъде истинският наследник на краля!

— Да, но заради това дете, момче или момиче, докато стане пълнолетно, ще трябва да управлява регентски съвет. — Комън се взря в Балиол и принуди шурея си да го погледне. — Все още имаме време.

7

Робърт стисна здраво юздите и въпреки съпротивата на коня дръпна назад масивната глава на Желязната стъпка. Изруга животното с дума, на която го беше научило едно от момчетата, с които се обучаваше в Ирландия, и вдигна копието.

— Скъси юздите! — викна му Йотър.

Робърт тихо наруга и учителя със същата дума, но без да сваля очи от целта, заби пети в мускулестите хълбоци на бойния кон и Желязната стъпка се втурна по брега, бързо преминавайки в галоп. Момчето се наведе напред, за да влезе в тон с бесния ритъм. Отпред щитът, закрепен за въртящата се греда на стълба за стрелба по мишени, бързо се приближаваше. Торбата с пясък, която висеше в другия край на гредата, се издуваше в очакване на удара. Робърт рязко замахна напред с копието, но в последния миг усети остра болка в пръстите и мишената отиде встрани. Профуча покрай стълба, а копието му проби въздуха над щита.

Робърт дръпна рязко юздите на продължаващия да се носи в галоп Желязна стъпка и зави към морето. Днес то беше ведро синьо-зелено. Йотър продължаваше да крещи нарежданията си. Като натисна силно с крака стремената, Робърт се изпъна назад, накара коня рязко да спре и за малко да изхвърчи от седлото.

— Лошо! — извика Йотър. — Отново!

Робърт успокои коня и възстанови равновесието си. Дишаше тежко и продължаваше да изпитва пареща болка в пръстите. Два пръста бяха с шина, привързана с лико. При една тренировка предишната седмица беше ударил мишената под лош ъгъл с такава сила, че пръстите му се бяха извили много назад и се бяха счупили. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, без да обръща внимание на виковете на Йотър да направи завой, благодарен на духащия в лицето му хладен вятър с мирис на сол. Беше септември, но беше толкова горещо, сякаш беше юли. От дългото лято кожата му беше получила силен загар. Денят, в който навърши дванадесет години, дойде и отмина, без да получи вест нито от баща си, нито от дядо си. Нямаше ги вече три месеца. Искаше му се да е с тях, да служи на семейството, но знаеше, че не е готов. Не още. Вдигна отново копието, обърна коня и впери решително поглед в мишената.

— Съсредоточи се! — викна му Йотър.

Робърт сръга коня в хълбоците. Пред очите му беше замъкът Търнбери, но той го виждаше само като някаква извисила се сянка, увенчана с къс небе. Цялото му внимание беше съсредоточено в малкия щит, който бързо се приближаваше. Нададе вик, замахна и заби копието в целта. Цялото му тяло и конят се движеха в пълен синхрон, като че ли за миг се бяха слели в едно. Копието удари с трясък средата на щита и мишената отхвръкна встрани. Подвижната греда бързо се завъртя. Робърт рязко се наведе, очаквайки торбата с пясък да го удари в тила, но вече беше отминал. Усмихна се широко, почувствал нов прилив на сили.

— Добре, господарю Робърт. Хайде пак.

Без да позволява на Желязната стъпка да премине в лек галоп, Робърт направи широк кръг, подготвяйки се за нов опит, решен да го направи пак като предишния път. Бойният кон се движеше добре, подчиняваше се и на най-малкото подръпване на юздите, на всяко притискане на коленете. Все едно че яздеше отново предишния си кротък жребец, само че по-бързо и по-вълнуващо. Щитът вече беше направил кръг и почти беше заел предишното положение. Робърт пришпори коня в пълен галоп и се надигна в седлото. Прицели се. Встрани над водата се чу силен крясък и плющене на крила — две чайки излетяха нагоре сред вълните, борейки се за една риба. От пронизителния звук Желязната стъпка вирна нагоре глава, отклони се и се понесе в бесен галоп по брега.

Препускаха по пясъка, отдалечавайки се от тичащия зад тях Йотър, изкачиха дюните и продължиха през блатистите полета около замъка. Робърт подскачаше неудържимо на седлото. Разбра, че няма да може да спре лесно Желязната стъпка и захвърли копието настрани. Конят прескочи без предупреждение един тесен поток. Когато отново се втурна напред, краката на Робърт се измъкнаха от стремената. Изпусна юздата и се хвана за високата дървена преграда на седлото. Конят продължаваше да се носи напред, насочвайки се към гората, която водеше към хълмовете отвъд Търнбери. Робърт продължаваше да се държи здраво за седлото, като се стараеше да влезе в ритъма на бойния кон, а краката му се поклащаха безпомощно от двете страни на животното в усилие да намерят клатушкащите се стремена. Дърветата се изпречиха пред тях. После изведнъж навлязоха в гората и продължиха да препускат под свода от листа, шибани от клоните.

Конят не спираше лудешкия си бяг и навлизаше все по-навътре. Един клон шибна Робърт през лицето и бузата му пламна. Той се наведе и затвори очи, за да не го ослепи друг. Протегна ръка да хване юздите. Пръстите му ги докоснаха, но не можа да ги сграбчи. Извика, навеждайки се рязко на една страна, когато Желязната стъпка зави наляво, за да избегне едно дърво. После направо изкрещя, когато коляното му се удари в ствола на дървото, покрай което минаваха. Рязката болка отклони вниманието му и той не видя приближаващия се с голяма бързина клон. Удари се в него и беше отхвърлен от седлото. Стовари се тежко на земята сред облак от прах и листа. Желязната стъпка продължи да се носи с трясък през дърветата, а Робърт остана да лежи неподвижен на земята. Пред затворените му очи заигра светлина. Помъчи се да ги отвори и премигна болезнено от яркостта й. Обърна глава на една страна и видя неравномерна редица от храсти орлова папрат, зад която се издигаха дървета. По стволовете им растяха гъби — месести и отровни. Върху лицето му имаше нещо. Усещаше го как пълзи надолу по бузата. Опита се да се изправи на лакти, но пулсиращата болка в главата беше толкова силна, че му се стори, че ще повърне. Строполи се обратно и остана да лежи неподвижно, докато зрението му не се възвърна. Далеч над него в дърветата се виждаше мрежа от светлина. Вдигна ръка към лицето и докосна челото си. Пръстите му се обагриха в червено. Освен непрекъснатото туптене в главата Робърт усети пареща болка и на други места. Коляното му направо пламтеше. Опря ръце в земята и с мъка се повдигна, едва поемайки си дъх от болезненото усилие. Усещаше пулсираща болка и в счупените си пръсти. Трикото му беше разкъсано на коляното и краищата му бяха потъмнели от кръв. През дупката виждаше кожата, зачервена и мокра. Извърна встрани глава и се опита да се ориентира. Дърветата го ограждаха от всички страни, обгръщайки го плътно със зелен полумрак. На брега беше късен следобед, но сега вече се свечеряваше. В гората около него цареше тишина. Чуваше скърцането на клони и шумоленето на листа от вятъра, но не пееха птички, а в храсталаците нямаше звуци, каквито издават дребните животинки. После Робърт чу глухо ръмжене.

Погледна наляво и забеляза как орловата папрат се раздвижи. Силно ръмжене, този път отдясно, го накара рязко да извърне глава. Като се подпря на ръце и се помъчи да превъзмогне болката, която го заливаше на вълни, той се опита да се изправи, но после замръзна на място, когато орловата папрат се разтвори и се показа голяма черна глава. За миг помисли, че е вълк, но ъгловатата челюст и масивната глава подсказваха, че е куче. Устните на звяра се отдръпнаха назад, разкривайки тъмновиолетови венци и оголени зъби. Мускулите на раменете му помръдваха, когато пристъпи с дебнеща походка и изпънат напред врат. От храстите отдясно се показа друго куче с кървясали, свирепи очи. Робърт изкрещя силно насреща им, но това само ги накара да заръмжат по-силно. Пръстите му заопипваха листата, търсещи камък, пръчка, каквото и да било. Някъде измежду дърветата се чу рязък вик, при който и двете кучета веднага легнаха по корем, а това със свирепия поглед започна да вие. От храсталака се показа възрастна жена, стиснала челата тояга в едната си ръка и кожена кесия в другата. Беше загърната с кафяв плащ, чиито краища бяха покрити с бодли и засъхнала кал. Гъстата й коса се спускаше по гърба, тъмна надолу, но с бели нишки при корените. В нея се бяха вплели съчки и листа. Лицето й беше грубо, с остри, изпъкнали скули, строго стиснати устни и извити, гъсти вежди, покрити с пот и мръсотия. Робърт я беше виждал и преди в тази гора, а веднъж преди много време и в селото. Беше магьосницата от къщата в долината, а кучетата, които я гледаха предано, бяха същите, които бяха преследвали него и Нийл.

Когато го видя, жената спря и сбърчи замислено вежди. Издаде през зъби съскащ звук, от който стомахът на Робърт се сви, но звукът не беше предназначен за него. Чули звука, кучетата се изправиха и застанаха до нея. Тя се запъти към Робърт и той забеляза, че нещо в кесията й мърда, сякаш по кожата се плъзгаха малки крайници или люспи. Жената подпря тоягата на едно дърво, наведе се над него и протегна съсухрената си ръка. Робърт се отдръпна, отблъснат от миризмата, но повече от страх да не го докосне. Жената рязко присви очи.

— Стой тук тогава — просъска тя, — остави се на вълците да те докопат.

Галският й беше простоват, без примеси, като че ли никога не беше говорила друг език. Беше по-богат от неговия. Откакто се беше научил да говори, налагаше се да ползва френски, шотландски, латински и галски. Жената грабна тоягата си и тръгна през храстите, следвана от кучетата. Робърт се опита да застане на колене, но беше пронизан от силна болка.

— Почакай!

Жената продължи да върви. Почти се изгуби от погледа му. Клоните зад нея веднага се сплитаха отново.

— Моля те!

Последва мълчание, после храстите се раздвижиха и тя се върна. Робърт протегна ръка. Без да каже дума, жената я хвана. Силата, с която я стисна, го изненада. Бързо се изправи, прекалено бързо. Прехапа устни, за да не извика, когато тежестта на тялото му бе поета от коленете.

— Дръж! — рече грубо жената и му подаде тоягата.

Робърт пое тоягата и се сети за един образ, който бе видял някога в книга: вълшебница описва кръг върху земята с тояга и от центъра на кръга сред огън и дим изскача черен дявол. Почти очакваше на пипане тоягата да не прилича на дърво, ала си беше дървена. Затоплена на мястото, където я беше държала тя. Заедно — жената, подхванала го от едната страна, а той, подпирайки се на тоягата, поеха бавно през гората с кучетата пред тях. След известно време дърветата оредяха и те тръгнаха по склон, който премина в закътана долина. Като видя къщата в подножието на хълма, Робърт разбра, че Желязната стъпка го беше отвел по-далеч в гората, отколкото предполагаше. Примигвайки от болка при всяка стъпка, той погледна нагоре, когато наближиха дъба, който се извисяваше над къщичката. От това разстояние можа да разгледа по-добре подобните на паяжини образувания, които висяха от клоните. Бяха клонки без листа и кора, тънки и бели като кости и вплетени така, че да образуват нещо като клетки. В центъра на всяко от тях на преплетена връв висяха уродливи паяци и разни предмети. Робърт видя късо парче жълт плат, малък сребърен кинжал с почерняло острие, стар пергамент, свит на руло. После жената отвори вратата на къщата и двамата влязоха вътре.

В средата на стаята пращеше огън, който хвърляше кръг кехлибарена светлина в мрака наоколо. Кучетата легнаха край пламъците с изплезени езици. Когато очите му свикнаха със светлината, Робърт видя, че в стаята е пълно с най-различни неща. От гредите над него висяха гърнета и тигани, които на места докосваха главата на жената. Между тях имаше снопове сушени билки и цветя. Робърт имаше чувството, че се намира някъде дълбоко под земята и гледа корените на растящи растения. От тези земни миризми главата му се замая. До далечната стена имаше сламеник с натрупани отгоре му кожи. Пред него по пода бяха разхвърляни черепи и кости. След като помисли малко, реши, че са от животни. Имаше гладки камъчета от морския бряг, инструменти от камък и дърво и двойка птици, чиито мъртви очи приличаха на малки мъниста. Най-изненадващо от всичко беше купчината книги, наредени една върху друга в един ъгъл до вързоп със свитъци пергамент. Някои от книгите очевидно бяха много стари, с оръфани подвързии. Робърт погледна жената, която остави мърдащата кесия върху една полица до няколко глинени гърнета и зловещо изглеждащи ножове. Приближи се заинтригуван към книгите. Заедно с братята и сестрите си беше научен да чете и пише, но това бяха умения, обикновено запазени за духовници, благородници и някои богати търговци. Жената не принадлежеше към никоя от тези групи. Но не се вместваше и в никоя друга група. Беше жена с имот и имущество, която живее сама в пущинака.

Тя се показа отново от тъмната част на стаята с табуретка в ръка, която постави пред огъня.

— Бриджид!

Робърт се стресна, когато купчината кожи върху сламеника се размърда и изпод тях се появи една фигура. Беше момичето, което той проследи дотук преди месеци. Тя се прозя и стана от леглото, а измачканата й сива рокля се спусна на вълни около нея. Големите й очи се вгледаха в него, пълни с изненада и любопитство.

— Седни — каза жената на Робърт и взе тоягата, — а ти ми донеси вода — нареди тя на момичето.

Когато той седна, момичето излезе навън, а жената застана пред полицата и започна да стрива с чукало цели шепи с билки. Разнесе се остра миризма. Момичето се върна с ведро, пълно с вода. Тънките й ръце се бяха изпънали под тежестта. Остави ведрото до огъня, а после отиде при старицата. Двете си прошепнаха нещо, което Робърт не можа да чуе. Погледна недоверчиво, когато момичето се приближи до него с парче ленено платно в ръка. Приклекна до ведрото и го натопи вътре. Роклята й увисна върху слабата й фигура и той можа да види през отвора изпъкналите й ребра. Момичето се изправи и се приближи до него със смачканата кърпа, от която водата се стичаше между пръстите й. Робърт се отдръпна назад, когато тя протегна ръка.

— Мога сам да го направя.

Бриджид му подаде кърпата и седна до огъня, обгърнала с ръце кокалестите си колене. Едно от кучетата вдигна глава и зави срещу нея. Без да му обърне внимание, тя наблюдаваше как Робърт изтрива кръвта от лицето си.

— Може би е бил нападнат — каза тя, обръщайки се към старицата.

— Паднах от коня — рече Робърт.

— Знаеш ли, той е граф.

— Син на граф — поправи я рязко Робърт, почувствал се подразнен от начина, по който момичето говореше, като че ли той не можеше да я чуе.

— Знам кой е — каза старата жена, появила се с купа, пълна с някаква тъмна смес. — Аз го израждах.

Робърт замръзна на мястото си с кърпата, опряна в бузата му. Когато заговори, гласът му отекна в ушите:

— Не. Това не е вярно. Майка ми имаше една и съща акушерка за всичките й деца. — Той поклати глава, ядосан от непромененото изражение на жената. — Тя не би позволила една… — Не довърши изречението.

Старата жена не отговори, а загреба шепа от сместа с билките. Дръпна разкъсания плат на трикото му и я плесна върху кокалестото му коляно, накарвайки го да премигне, а после му подаде тоягата.

— Заведи го до гората, Бриджид. Той знае пътя за вкъщи. — Вгледа се в очите му. — Не идвай повече тук — рече гневно тя. — Нито ти, нито който и да било от твоето семейство.

Робърт остави момичето да го изведе навън в здрача. След потискащата горещина вътре въздухът беше прохладен и той потръпна, докато минаваше под дъба, украсен с бавно поклащащите се мрежи. Главата му се проясни, а от студената смес с билките коляното му изтръпна, макар при всяка стъпка да усещаше сякаш забиваха игла в костта му. Погледна момичето, което вървеше мълчаливо до него, докато той тръгна, накуцвайки, нагоре по хълма.

— Тя майка ли ти е?

— Майка ми е мъртва. Дойдох да живея с Афраиг през зимата. Тя ми е леля.

— Вещица ли е?

В отговор Бриджид само повдигна рамене.

Робърт се канеше да попита дали според нея леля й излъга за това, което беше казала, когато чу в далечината гласове. Споменаваха името му. — Това сигурно е учителят ми — каза й той.

— Защо ти е нужен учител?

— Той ме учи да яздя. За война.

Устните на момичето се разтвориха в усмивка.

— Трябва да си намериш по-добър — рече тя и тръгна обратно през тревата. Робърт я проследи с поглед, а после се отправи към гората и започна да отговаря на повикванията.

Заедно с Йотър в групата за издирването му бяха няколко слуги от замъка и братята на Робърт. Нийл го забеляза пръв. Нададе вик на облекчение и се втурна към него, а после изненадан рязко спря. Йотър, който крачеше зад него, отместваше клоните по пътя си.

— Къде е Желязната стъпка? — попита Робърт, когато учителят го подхвана с месестата си ръка през кръста, за да го подкрепи. Той продължаваше да държи тоягата.

— Намерихме го да се скита близо до селото — каза задъхан Томас, който се приближи заедно с Александър и слугите. — Търсим те от часове. Какво се случи?

— Паднах.

— Ама къде беше?

— Хайде — рече рязко Йотър, — да го заведем у дома. Без съмнение майка му ще иска лекарят да го прегледа.

През целия път до замъка думите на старата жена не излизаха от главата на Робърт. Беше сигурен, че е лъжа, макар да не разбираше защо й беше нужно да го лъже, освен може би от злоба. Но нали вещиците постъпваха тъкмо така? Когато наближиха Търнбери, мислите на Робърт бяха прекъснати, защото видя отряд войници да минава през портите на замъка.

Мъжете се бяха завърнали от война.

Робърт се опита да върви по-бързо, като се мръщеше от болка и досада, а братята му изтичаха напред и нададоха радостни викове. Като ги чуха, някои от мъжете се обърнаха. Лицата им бяха уморени и загорели от слънцето. Зад тях имаше каруци, теглени от волове. Робърт облекчено въздъхна, когато забеляза дядо си в средата на групата. Малко по-напред от лорд Анандейл на бялата си кобила яздеше граф Карик. Когато видя баща си, Робърт изпита смесени чувства, а после вниманието му беше привлечено от каруците, които затрополяха покрай него. Двамата с Йотър спряха, когато видяха отзад да идват още десетина мъже. Робърт се вгледа в изпоцапаните им дрехи и превързаните крайници. Един имаше парче плат върху дясното око, а по бузата му се виждаше засъхнала кръв. Друг беше превързал парче дърво на мястото, където е бил кракът му, китката му беше обвита в парче плат, а лицето му беше восъчно бледо. Повечето мъже седяха прегърбени от двете страни на каруцата и се поклащаха равнодушно от движението. Трима бяха положени по средата, един от тях беше покрит с одеяло и се виждаха само голите му крака, зачервени и подути. Сгушени там с грозните си рани, у хората имаше някаква странна апатия, като че ли подобно на телата и душите им бяха осакатени. Робърт не можеше да свали очи от тях, дори когато Йотър го дръпна настрани и каруцата продължи да трополи напред, отвеждайки ранените мъже към замъка. Веднъж вече беше виждал осакатени тела: на разбойници, затворени в клетки, пред един замък на пътя за Анандейл. Птици кълвяха плътта им. Обаче в тях имаше нещо нереално: не бяха хора, които познаваше.

8

Робърт прекоси, накуцвайки, стаята, като внимаваше да не събуди заспалите си братя. Александър се беше свил на кълбо на една страна, а на нощната светлина лицето му изглеждаше напрегнато от някакво вътрешно безпокойство. Томас спеше по гръб с ръка, преметната през ръба на леглото, и одеяло, омотано около краката. Когато мина покрай Нийл, Робърт видя, че очите на брат му бяха отворени и той го наблюдаваше. Постави пръст върху устните си и се измъкна през вратата.

Тръгна по тъмния коридор, като се подпираше на стената, а тътенът на морето заглушаваше стъпките му. Мина покрай стаята на сестрите си. Още по-нататък, от малката стая до тази на родителите му, се чуваше плач. Вратата беше открехната и вътре гореше свещ. Робърт се приближи. Коляното му продължаваше да тупти под парчето сукно, с което беше превързано. Видя гърба на кърмачката, когато тя се извърна бавно с плачещата му сестра Матилда на ръце. После продължи, насочвайки се към стаята на родителите си.

Спря отпред, страхувайки се да не би да чуе гласа на баща си. Може би съветът вече беше свършил? Но не, още беше рано и той не беше чул стъпките му по стълбите. Зад вратата цареше тишина. Робърт я бутна и пламъците на свещите вътре трепнаха.

— Ти ли си, Робърт? — чу той гласа на майка си откъм леглото, оградено с виненочервени завеси.

— Не — прошепна той, защото знаеше, че тя имаше предвид баща му.

Завивките се размърдаха и майка му седна в леглото. Отмести завесите, а косата й се спусна на вълни върху раменете.

Сенките в стаята заиграха върху лицето й, подразниха очите й и заличаха вдлъбнатините на бузите й. Раждането на Матилда преди месец не беше лесно и оттогава майка му почти не ставаше от леглото.

— Боли ли те? — чу той изпълнения със загриженост уморен глас на майка си.

Коляното на Робърт го болеше, а също и раната на главата, която докторът беше зашил, но не искаше те да попречат на това, за което беше дошъл тук.

— Не — отвърна той и се приближи, накуцвайки, до леглото, като не можеше да си представи старицата от схлупената къщурка в долината някога да е стъпвала в тази хубава стая, украсена със завеси, килими и резбовани мебели. — Разкажи ми за моето раждане.

На лицето й се изписа изненада, а после тя извърна глава. Нещо сграбчи Робърт отвътре. В този поглед имаше вина.

— Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Аз… — Той се поколеба. Плачът на малката му сестра наруши тишината. — Матилда — рече внезапно той. — Раждането й ме накара да се запитам какво е било моето. Беше ли трудно като нейното?

Майка му го изгледа, а после въздъхна:

— По едно време помислихме, че никога няма да се появиш на този свят. — Тя протегна ръка и докосна бузата му. — Но се появи.

Робърт се отдръпна при докосването й, нетърпелив да чуе отговорите. Реши да кара направо.

— Днес излъгах. — Видя как майка му се намръщи, сведе очи и зачовърка нокътя на пръста си, който се беше откъснал при падането. — В гората не бях сам. Намериха ме. Помогнаха ми. — Майка му се беше отдръпнала от него. — Старата жена с кучетата.

Ръката й стисна завивките.

— Тя каза нещо. — Робърт срещна погледа на майка си. — Каза, че ме е израждала.

— Да — рече тихо графинята.

Робърт поклати глава, не искаше да повярва.

— Но тя е вещица! Как можа да й позволиш… — Той не можа да довърши. От мисълта, че мръсните ръце на старицата първи са докоснали голото му тяло, му се повдигна. Не се замисли, че тогава сигурно е била по-млада. За него тя винаги си беше една съсухрена, стара вещица.

— Някои могат да я наричат вещица — рече тихо майка му, — а други — лечителка.

— Мислех, че Ийд ме е израждала. Ти ми каза, че е израждала всичките ти деца, дори Маргарет. — При нетактичното споменаване на неговата полусестра Робърт забеляза как лицето на майка му се изопна. Първият й съпруг беше рицар, умрял по време на кръстоносен поход, когато тя била бременна. Другар по оръжие на рицаря, сър Робърт Брус се беше върнал от Светите земи, за да каже на овдовялата графиня какво се е случило, и двамата се бяха сближили. След няколко кратки месеца те набързо се оженили, без да получат разрешение от крал Александър, който в яда си ги прогонил от земите им. Само благодарение на намесата на лорд Анандейл скандалът бил потулен и на бащата на Робърт било разрешено да получи Карик като съпруг на новата му жена.

— Ийд наистина те изражда, или поне се опита. Ти умираше в мен, Робърт. — Очите й заблестяха на светлината на свещите. — Раждането продължи прекалено дълго. Тогава Афраиг живееше в селото. Беше добре известна с уменията си на лечителка. Тя ти спаси живота. И моя.

Робърт разбираше, че това не е цялата история. Появиха се други въпроси. Защо родителите му никога не бяха споменавали за това, дори след като Александър беше ухапан от кучетата? И защо жената изглеждаше толкова ядосана? „Не идвай повече тук — беше казала тя. — Нито ти, нито който и да било от твоето семейство.“ Робърт се огледа, чул стъпки в коридора. Майка му, изглежда, не им беше обърнала внимание.

— Тя защо е напуснала селото? — попита бързо той. — Защо е отишла сред хълмовете?

— Беше прогонена — отвърна колебливо майка му. — Баща ти… — Тя рязко спря, чула приближаващите стъпки. Бузите й се зачервиха. — Хайде обратно в леглото, Робърт — нареди му неестествено високо тя.

Чул вратата да се отваря зад него, Робърт се обърна и видя замисленото лице на баща си.

Графът се намръщи и разтвори широко вратата.

— Излез.

Робърт тъкмо се канеше да тръгне, когато усети хладната ръка на майка си върху своята. Тя се наведе напред и леко целуна раната над веждата му. — Няма да говорим повече за това — прошепна тя в ухото му, докато съпругът й сваляше обшитата с кожа роба и я окачваше на закачалката.

На излизане от стаята Робърт погледна баща си, който седна на едно столче, за да си свали ботушите. На светлината от свещите лицето на графа изглеждаше бледо. Робърт се запита какво ли беше станало в Галоуей. Копнееше да отиде при дядо си и да разбере, но беше късно, раните го измъчваха, а и имаше много други въпроси в главата си, които очакваха отговори.

Марджори наблюдаваше как синът й излезе, накуцвайки, от стаята. Съпругът й разтриваше ожуления си от ботуша крак и не вдигна глава. Той толкова много я обичаше. Не можеше ли да прояви малко любов и към момчето? Много пъти й беше казвал, че не иска, когато порасне, наследникът му да бъде мекушав и затова се държеше така грубо с него, но Марджори знаеше, че това не е истинската причина.

— Какво има?

Разбрала, че я беше хванал как го гледа, тя пресилено се усмихна.

— Просто съм уморена. — Намръщи се, когато го видя да нахлузва обратно ботуша и да премигва. — Няма ли да си лягаш?

— След малко — каза той и се приближи до нея.

Марджори отпусна глава върху възглавницата. Притвори очи, когато той я целуна. Не беше уморена, а изтощена. Раждането беше отнело и малкото, което беше останало от младостта й. Десет деца са прекалено много за която и да било жена.

— Почивай си.

Тя усети, че леглото помръдна, когато ръката му се отдръпна, чу го как ходи из стаята, налива си чаша вино, отваря един шкаф. Започна да се унася в дрямка. Познатите звуци, издавани от съпруга след толкова много месеци сама, й действаха успокоително. Малко по-късно чу, че на вратата се почука. Събуди се уплашена, че Робърт се е върнал с още въпроси. Момчето нямаше представа колко щеше да се ядоса баща му, ако научеше, че е бил в къщата на Афраиг. Но не беше синът й. Беше един от хората на мъжа й. Видя как графът му даде една кесия. В другата си ръка съпругът й държеше пергамент, навит на руло.

— Тук има достатъчно за пътуването ти до Франция и обратно. Бъди предпазлив.

— Не се безпокойте, господарю — каза мъжът, взе кесията и я пъхна в една торбичка, окачена на колана му до дръжката на меча. — Ще го занеса в Гаскония.

— Предай го направо на крал Едуард. Не искам някой слуга да го прочете. — Мъжът се поклони и излезе, взел свитъка. Когато съпругът й затвори вратата, графинята затвори очи. След малко усети познатото поклащане на леглото, когато той легна до нея. Сега то не беше толкова успокоително.

9

Робърт вървеше бързо през гората с вдигната качулка, за да се пази от дъжда, който плющеше между клоните. Бързо приближаващите се насреща му дървета заглушиха далечния рев на вълните по брега на Търнбери. Тази година първите есенни бури бяха дошли по-рано. Само преди седмица мъжете от Карик се трудеха под синьо небе, за да приберат и последната реколта. Няколко дни по-късно овесът и ечемикът щяха да бъдат удавени по нивите от дъждовете. Сега добитъкът беше прибран от високопланинските пасища. Онези животни, които нямаше да могат да бъдат изхранени през зимните месеци, щяха да бъдат изклани за месо. Беше време на усилен труд и цялата работна сила беше извикана да работи на полето. Чувстваше се силно липсата на мъжете, които кланът Брус беше загубил при нападението на Галоуей.

Робърт тропаше с чепатата тояга по земята и с всяка крачка навлизаше все по-дълбоко в гората. Чувстваше се глупаво, че щеше да използва тоягата за извинение, но не можа да измисли нищо друго. А беше мислил много по въпроса през тези бурни няколко седмици.

Победите, спечелени с превземането на замъците в Уигтаун, Дъмфрис и Буитъл, бяха останали на заден план, изместени от бременността на кралицата — вест, разпространила се бързо из кралството. Робърт не беше поканен на нито един от съветите, състояли се след завръщането на мъжете, но от дочути откъслечни разговори беше научил, че дядо му решил да се изтегли от Галоуей, като остави само малък гарнизон във всеки замък, докато кралицата роди и бъде сложен край на амбициите на Комън и Балиол. Баща му очевидно беше ядосан от решението за изтегляне — когато старият Брус си замина преди около две седмици, за да се върне с рицарите си в Анандейл, между двамата се беше възцарило мълчание и отношенията им бяха напрегнати. Въпреки нервната атмосфера в клана Брус вниманието на Робърт беше погълнато най-вече от собствените му мисли.

Днес, първият ден след започването на жътвата, той беше успял незабелязано да се измъкне. Когато дърветата започнаха да оредяват, той видя къщичката под хълма. Около основата на дъба, чиито листа бяха започнали да се обагрят в кафяво и жълто, имаше големи локви. Това бяха последните следи от великолепието на отиващото си лято. Прасетата се бяха сгушили в един ъгъл на свинарника под стряхата. Правеха им компания три хубави, червеникави юници. Питайки се откъде старата жена има пари, за да купи животните, Робърт се спусна надолу по разкаляния път, като се подпираше на тоягата.

Когато наближи вратата, посрещна го яростен лай. Иззад къщата изскочиха черните кучета и продължиха да лаят и да се зъбят. Робърт потисна желанието да побегне и продължи напред. Кучетата забавиха ход, снишиха се към земята с издадени напред рамене, готови да нападнат. Робърт изпъна свободната си ръка с дланта нагоре срещу животните, както правеше с ловджийските кучета на дядо си. Дъждовните капки продължиха упорито да се стичат по носа му. По-голямото куче се приближи, като продължаваше да ръмжи. Повдигна глава и издаде напред муцуната си към протегнатата ръка. Робърт с облекчение се засмя, когато усети езика му, розов и мокър, върху дланта си. Вратата с трясък се отвори и старицата се показа на прага. Кучетата се втурнаха през локвите към нея.

— Нали ти казах да не идваш тук?! — извика грубо тя, надвивайки шума от проливния дъжд.

Робърт се приближи към нея и й подаде тоягата.

— Исках да ти я върна.

Веднага щом го каза, си даде сметка колко неубедително и лъжливо беше обяснението му. Видя как на лицето на старицата се появи презрителна усмивка. Когато тя се накани да затвори вратата, той извика:

— И да видя Бриджид.

Жената спря. Изражението й беше нещо средно между насмешка и досада.

— Тя замина, момче.

— Замина ли?

— За Еършър. Един ковач я хареса. — Афраиг кимна към тоягата. — Остави я отвън — рече тя и затвори вратата.

Робърт остана загледан в прояденото дърво, което препречваше пътя му. Усети в него да се надига гняв от унижението и разочарованието. До този момент не беше съзнавал, че последната част от извинението му беше вярна: беше поискал да види отново странното момиче. Сви ръката си в юмрук и затропа по вратата. Тя се отвори.

— Защо я пусна?

Този път изражението на жената стана открито подигравателно.

— Ако знаех, че наследникът на един граф ще се заинтересува, щях да почакам. Може би момичето щеше да ми донесе повече от три крави!

Робърт почувства погнуса, когато устните й се разтвориха и тя избухна в смях, разкривайки жълтите си зъби. Той хвърли тоягата в калта и се накани да си върви. После, внезапно почувствал се силен, се обърна:

— Когато стана граф, ще се погрижа изгнанието ти да продължи. Кракът ти никога няма да стъпи отново в Търнбери.

Презрителният й смях секна.

— Колко много приличаш на баща си — рече тихо тя. — Не бих повярвала, че от великия лорд Анандейл ще се пръкнат две шушумиги, но ето те и теб, доказателство за падението на този могъщ род. — Тя сниши още повече глас: — Това е позор. Позор.

Бузите на Робърт пламнаха.

— Как се осмеляваш! Ти дори не познаваш дядо ми!

Старицата посочи с костеливия си пръст някъде високо в клоните на дъба. Робърт се обърна и видя една от мрежите да се поклаща от вятъра. Не я беше забелязал при предишното си идване тук, а и дървото беше обсипано със зелени листа. Тази мрежа бе по-стара от другите. Клетката от съчки изглеждаше изсъхнала и крехка. Вътре в нея имаше тънко въже, потъмняло от дъжда. Беше вързано на възел като примка.

— Какво е това? — поиска да узнае той и погледна жената. Но старицата беше изчезнала в къщата. Обаче вратата беше оставена отворена. Робърт се поколеба, но любопитството му беше по-голямо от гнева и той пристъпи напред през прага. — Какво общо има това с дядо ми?

Афраиг разпалваше огъня. Около нея се разхвърчаха искри. Тя не отговори.

— Какво е дървото? — настоя той.

— Дъб — отвърна кратко тя.

— Имах предвид какви са тези…

— Знам какво имаше предвид. — Афраиг се изправи и застана срещу него. Вгледа се в лицето му в полумрака. Чуваше се как дъждът трополи по покрива. — Затвори вратата. Топлото ще излезе навън.

Робърт я послуша. Отметна назад прогизналата си качулка и видя, че от плаща и ботушите му на пода се бяха образували локви. Старицата като че ли не ги беше забелязала. Тя седна на едно столче и се наведе към огъня. Очите й се вторачиха в някаква ярка точка в него. Косата й падна върху рамото и увисна като някаква плетена завеса. Кучетата легнаха в краката й, положили глави върху огромните си лапи, а телата им ту се надигаха, ту се спускаха, осветени от червеникавите отблясъци на пламъците.

— Съдби.

Робърт поклати глава при произнасянето на думата, като не разбра значението й. Изчака я да продължи.

— Когато някои мъже или жени искат силно нещо, те идват при мен и вплитат желанията си в своите съдби. Използват силата на дъба, за да получат каквото искат.

— Трябва да отидат в църквата и да се молят. Да помолят Бог за благословията му — отвърна Робърт, заинтригуван от откровението й, но и разтревожен. Той знаеше дума за това, за което тя намекваше, една дума дори по-силна от магьосничество. Ерес. Само Бог можеше да накара бъдещето да се случи, да реши съдбата на човека.

Тя бързо го погледна.

— Има молби, които не получават отговор. Не и от този Бог.

Робърт усети как в него се прокрадва страх, но пристъпи към огъня, забравил за мокрите си дрехи.

— Няма друг.

— Какво знаеш ти за земята под краката си? — Гласът й отново стана рязък и властен. — Или за дивото минало?

Тя напомни на Робърт за един домашен учител, който го беше накарал да напише много пъти имената на шотландските крале, като започне от Кенет Макалпин, мине през Малкълм Канмор и стигне до Александър, докато ги запомни добре.

— Майка ми е наследила графството от баща си, Нийл от Карик, а от майка си — земите ни в Антрим. Когато баща ми се завърнал от Светите земи, той…

— Мислиш, че историята започва с твоя род, така ли? — прекъсна го тя. — Не, момче. Какво знаеш ти за тези острови? — Тя разпери широко ръце. — Шотландия, Англия, Ирландия, старите кралства в Уелс?

В главата на Робърт изникнаха смътни, съвсем различни образи и той отново чу гласа на учителя си да описва идването на римляните, да говори за великите мъже на древния свят, преминали през Британия с огромните си армии, сеещи смърт сред езичниците, които се изправяли срещу тях. Саксонците, облечени в кожи и с руси коси, изтласкали британците обратно сред дивите хълмове на Уелс и Корнуол, очертали земята, която щеше да стане известна като Англия. После нормандците под знамето на Завоевателя. На това място гласът на учителя му винаги се променяше и ставаше по-мек и по-изискан. Едва след като беше чул различни истории в Ирландия, на Робърт му беше дошло наум, че този човек може би беше нагодил разказа си за идването на Завоевателя така, че да е подходящ за ученика му — потомък на нормандския лорд Адам де Брус. Гласът на домашния му учител стихна, заменен от дрезгавия глас на дядо му, който разказваше за битката при Ларгс срещу норвежците в техните кораби с фигури на дракони преди не повече от двадесет години. После, разбира се, идваха светците, Колумба и Ниниън, Андрю и Маргарет. Имената и образите бяха прекалено много и Робърт не знаеше откъде да започне. Накрая повдигна рамене в отговор. Афраиг издаде остър звук през зъбите си, който накара едно от кучетата да вдигне глава и да излае. Тя го ритна и то изскимтя и притихна.

— Римляните — рече Робърт и тежко въздъхна, — после саксонците, нормандците. Знам за тях.

Афраиг го погледна.

— Християнския Бог ли са почитали римляните в техните храмове, в които са принасяли жертви?

— Те са били езичници — призна Робърт, — до Константин.

— Ами мъжете от изтока? Какво знаеш за техните божества? Какво знаеш на Уодън и Фриг?

— Саксонците също са станали християни — отвърна Робърт.

— А твоите ирландски предци по майчина линия, какво знаеш за техните богове? За боговете на Британия? Какво знаеш за Луг с блестящото копие и за Дагда? За Рианон и Бел? — Тя продължи, преди Робърт да успее да отговори. — Ето ги твоите други богове, момче.

— Но те са фалшиви богове на стария свят. Сега никой не ги почита.

— Така ли? На кого жените се молят да намали болките им при раждане? Ти и преди ще трябва да си чувал молитвите на майка си.

— На света Брайд — отговори веднага Робърт. — Християнска светица.

— Някога се наричала Бригантия, богиня на раждането и пролетта. — Афраиг се наведе и взе друг пън, който хвърли в огъня. — Свещениците се преструват, че са забравили това. — Когато пламъците осветиха лицето й, Робърт си даде сметка, че тя не е толкова стара, както първоначално си беше помислил, може би само няколко години по-възрастна от майка му. Под потта и мръсотията видя нещо изненадващо в лицето й, някаква далечна прилика с момичето Бриджид, само че всичко това беше скрито зад изпъкнали скули и желязна твърдост. Запита се откъде знае толкова много, но си спомни книгите, които го бяха изненадали при предишното му идване. Робърт погледна към купчината, която едва се виждаше на светлината, хвърляна от огъня, а после зададе въпроса, който все още нямаше отговор:

— Защо посочи към онази… мрежа в дървото, когато попитах за дядо ми?

— Сигурно знаеш свети Малахия. — Афраиг отново се засмя, когато Робърт се прекръсти, но този път в смеха й нямаше подигравка. — Да, светецът е произнесъл тежко проклятие върху рода ви. Достатъчно тежко, че да накара реката в Анан да прелее и да отнесе замъка там, както и да остане като сянка върху рода Брус повече от сто години, откакто Малахия го е произнесъл.

Робърт кимна, но не каза нищо. Знаеше за проклятието, откакто се помнеше, дълго преди домашният му учител да го запознае с историята на Шотландия. Миналият век Малахия, архиепископ на Армах, пътувал през Анандейл на път за Рим. Докато бил отседнал в замъка Анан, който принадлежал на един от предците на Робърт, архиепископът разбрал, че един човек, обвинен в кражба от фамилията Брус, трябвало да бъде обесен. Малахия се примолил да бъде пощаден животът на крадеца и лордът се съгласил да изпълни молбата му. Но на следващия ден архиепископът видял обвиненият мъж да виси на бесилката. С гневното проклятие на Малахия върху рода Брус се обясняват последвалото разрушаване на техния замък, както и всички сполетели ги нещастия след това. Робърт беше виждал руините на замъка на неговия предшественик в Анан и беше добре запознат с ужасната история за придошлата река. Сега разбра защо въжето в изплетената мрежа е вързано като примка на обесен. Афраиг заговори отново:

— По време на пътуването си към дома от Светите земи дядо ти запалил свещи на гробницата на светеца. Обаче преди години той дойде при мен. Тъй като смяташе, че не е било отговорено на молитвите му, помоли ме да отменя проклятието. Искаше най-накрая родът му да бъде освободен от него.

За миг Робърт забеляза някакво странно изражение на лицето й, може би изразяващо нежност, но то изчезна почти веднага, прогонено от изненадващото откритие, че дядо му беше помолил една вещица да свали проклятието от него. И въпреки това беше заинтригуван.

— Кога ще бъде отменено?

Афраиг поклати глава.

— Това не мога да кажа. Дъбът трябва да си свърши работата. Когато това стане, мрежата ще падне.

Робърт се запита дали не би могло да бъде прерязана, щом като е нужно единствено тя да падне, но предположи, че Афраиг ще каже, че това няма да свърши работа. Имаше едно нещо, което той продължаваше да не разбира. В деня, когато Александър беше ухапан от кучето, баща му беше казал на брат му никога да не приближава отново къщата на старата жена. Робърт предполагаше, че това по-скоро се дължеше на опасността от кучетата, отколкото на самата жена, защото графът винаги се отнасяше с презрение към проявите на суеверие. Ала след като майка му беше казала, че изгнанието на Афраиг е дело на графа, той започна да се пита дали няма и още нещо, свързано със заповедта на баща му.

— Защо те прогониха от Търнбери?

Изражението на лицето й веднага се промени и тя се дръпна назад.

— Трябва да си вървиш — рече жената, стана и отиде при полицата, където беше направила компрес за коляното му.

Робърт усети, че е твърде близо до отговорите, които би желал да научи, за да се откаже така лесно.

— Кажи ми. Искам да знам.

— Казах да си вървиш. — Тя взе няколко корена и един нож и застана с гръб към него.

— Мога да попитам баща си.

Жената рязко се извърна и ножът в ръката й проблесна. Робърт отстъпи няколко крачки назад, видял гнева в очите й. За миг си помисли, че тя ще го нападне. После лицето й се промени, строгите черти се смекчиха в бръчки на възрастта. Бавно свали ножа. Ръката й трепереше.

— Веднъж изплетох съдбата на баща ти.

Робърт се вгледа в нея. Разкритието за дядо му беше за него потрес, но той просто не можеше да си представи баща си да моли тази сприхава старица да му предскаже бъдещето. Подобна идея беше толкова нелепа, че изглеждаше направо смешна. Робърт си спомни как баща му подигравателно се подсмихваше на пламенното бдение на дядо му при гробницата на свети Малахия в усилията му да бъде вдигнато проклятието, спомни си с каква насмешка баща му се отнасяше към приказките на местните фермери за демони в гората. Той дори рязко казваше на Робърт да млъкне, когато заговореше за Фион Макул и други ирландски герои, за които беше научил по време на обучението си.

— Окачих го за него на един дъб — рече тихо Афраиг, — но се случи нещо. Един от хората му… — Тя сбърчи вежди и погледна ножа в ръката си. — Помолих го да ми помогне по въпроса, помолих го за правосъдие. Той ми отказа. — Тя вдигна предизвикателно глава и срещна погледа на Робърт. — Тогава разкъсах мрежата за неговата съдба и я оставих на парчета пред стените на замъка.

Въпреки че всичко това му звучеше невероятно, Робърт потрепери, когато чу последните думи на жената. Афраиг се отдръпна и върна ножа на полицата.

— След това той ме прогони от селото. Знам, че искаше да ме прогони и от Карик, но майка ти го спря, защото аз бях спасила живота на първородния му син. Това си ти — довърши тя, без да се обърне.

Една цепеница се срина и огънят отново се разпали, но Робърт не сваляше очи от жената.

— Каква беше съдбата на баща ми?

След кратка пауза тя отговори:

— Да бъде крал на Шотландия.

Шестимата мъже изпълниха душната стая, вдишвайки взаимно потта си. Слугите бяха разпалили голям огън в огнището, за да бъде топло из целия дворец, макар спалнята с нейния ценен обитател да беше по-нататък по коридора. Все пак не беше толкова далеч, че мъжете да не чуват писъците. Сред тези болезнени викове до тях достигаха женски гласове, припрени и тревожни. От време на време крясъците стихваха и се чуваше само хлипане, а гласовете на жените се снишаваха и ставаха неразбираеми. В такива моменти мъжете, които и без това не говореха много, съвсем млъкваха и напрягаха слух, за да чуят следващия писък. Така беше от часове. С горещината напрежението се засилваше.

Джеймс Стюарт се подпря на стената близо до вратата и усети с облекчение студения камък. Прозорците бяха закрити с дебели завеси, зад които се чуваше слабото ромолене на дъжда. Запита се колко ли е часът, но потисна желанието да прекоси стаята и да разтвори завесите. Скоро щеше да съмне. Прехвърли тежестта си от единия на другия крак, опитвайки се да облекчи болката в стъпалата. В стаята имаше само два стола и те бяха заети от Черния Комън, граф на Бюкан, и дебелия граф на Файф, чието наследствено право беше да коронясва всеки нов крал. Стюардът погледна към епископа на Свети Андрю, който се молеше край огъня. Зачуди се как немощният стар човек имаше сили да стои на колене през всичкото време. Появи се набитата фигура на Робърт Уишарт. Когато епископът на Глазгоу мина покрай него, Джеймс срещна погледа на Джон Комън, който стоеше до прозореца.

Лордът на Баденох отвърна на погледа му. Черните му очи бяха пълни с предизвикателство. Джеймс не сведе поглед, усетил дълбоката враждебност, идваща от другия мъж. Двамата никога не се доверяваха един на друг и общуваха в двореца само по необходимост, но откакто кланът Брус нападна Галоуей, неприязънта на Червения Комън към него се беше засилила. Джеймс имаше впечатлението, че лорд Баденох знае, че е замесен в нападението. Е, сега това нямаше значение. В следващите няколко часа щеше да бъде сложен край на опитите на Комън да постави на празния трон своя шурей.

Нов дрезгав писък разкъса тишината. Беше по-продължителен и по-силен, приличаше повече на виене от мъчително страдание, отколкото на вик от болка. Беше последван от дълго мълчание. Когато в коридора се чуха бързи стъпки, Джеймс отмести погледа си от Комън. Епископът на Глазгоу престана да крачи напред-назад, а епископът на Свети Андрю вдигна глава от събраните си за молитва длани. Графът на Бюкан се надигна от стола. Само граф Файф, който беше заспал с брадичка, опряна на гърдите, не се помръдна, когато вратата се отвори.

Появилата се жена спря за момент и огледа застаналите в очакване мъже. Бялата й престилка беше изцапана с кръв. Джеймс усети възкиселата й миризма. Погледът й се спря на него:

— Момче, лорд Стюард! — обяви тя.

— Хвала на Бога — рече Уишарт.

Обаче Джеймс не свали очи от мрачното изражение на жената. След миг тя отговори на въпроса му:

— Беше мъртво в утробата, сър. Не можах да направя нищо за него.

Уишарт гласно изруга.

Джеймс се обърна и прекара ръка през косата си. В този момент забеляза оживилото се лице на Джон Комън.

10

Бордо се събуждаше. Камбанарията на катедралата заля със звън лабиринта от улички. От покривите се разлетяха птици и крилете им внесоха бяла бъркотия във ведрото синьо небе. Капаците на прозорците се разтваряха и се блъскаха във фасадите на магазините, в канавките се изливаха нощни гърнета, обущари, търговци на платове и ковачи, започвайки ежедневната си работа, си подвикваха груби закачки, които ехтяха из тесните улици.

Адам яздеше коня си през събуждащия се град, а звънът от камбаните на катедралата изпълваше ушите му. Почувства се странно, завърнал се в родното си място, след като толкова дълго беше прекарал в чужда земя. Градът изглеждаше необикновено обновен и пълен с обещания, а не място, познато му толкова, колкото собствената кожа. И все пак той знаеше всяка извивка и завой на тези улички, различаваше миризмите, които го посрещаха на всеки ъгъл, като вонята на кръв при кланиците до градските порти, острата миризма на пазара за добитък и възсоления полъх, който идваше от река Гарона. Времето беше меко, зимният вятър не толкова жесток, а тежестта на тайнствеността се беше смъкнала от плещите, позволявайки му да се наслаждава на всеки звук, който го поздравява, на всяка връхлитаща го миризма, на всеки дочут разговор или препирня, на които ставаше свидетел, без да мисли нито за опасността, нито за ползата от това.

Когато камбаните на катедралата млъкнаха, Адам пришпори коня си нагоре по улицата към внушителните стени на замъка, който се извисяваше над града. От кулите се развяваха знамена и флагове, изпъстряйки небето с разноцветието си.

Едно червено знаме, по-голямо от другите и избродирано с три златни лъва, привлече погледа на Адам, докато приближаваше портите. После стражите, облечени в добре ушити туники и цветни трика, го попитаха по каква работа идва и отклониха вниманието му. Слезе от коня и извади свит на руло пергамент от торбата, окачена на седлото, чиято кожа се беше замърсила от пътуването през Франция. Единият страж се вгледа в печата върху документа, докато другият го разпитваше. Отговорите му ги задоволиха, те се отдръпнаха встрани и го пропуснаха да мине под железните зъби на решетката.

Въпреки че беше рано, вътрешният двор на замъка беше пълен със слуги и придворни. Великолепието на сградите и пищните облекла на мъжете и жените, покрай които минаваше, го изпълваха с приятно усещане след дългата зима в Единбург, където се беше чувствал като корабокрушенец, изхвърлен на онази скалиста, черна планина, където вятърът непрекъснато виеше из залите на замъка и беше пълно с бледолики шотландци. Някакви мъже разгъваха дълги цветни знамена и ги окачаха на фасадите и той с изненада осъзна, че сигурно наближаваше Коледа. Мекото време, което се усещаше все по-осезателно, колкото по на юг отиваше, го беше заблудило, че приближава пролетта. Край него мина момиче с буйна кестенява коса, което пасеше три едри гъски. За момент Адам си позволи да се наслади на примамливото поклащане на младите бедра, преди да се отправи към конюшните. След като предаде жребеца си на един коняр, той се отправи към кулата в западния край на двора, от която се развяваше червеното знаме с трите лъва.

При входа на кулата го спряха други стражи и му зададоха още въпроси, но накрая го поведоха по една вита стълба към малка стая, където миризмата на тамян не можеше да притъпи острия мирис на прясна боя. Изчака, докато пажът, който го съпровождаше, почука на една врата. Когато тя се отвори, Адам забеляза вътре друг слуга, докато придружителят му влизаше. Отиде при единствения прозорец на стаята и надникна през решетъчното стъкло, което изкривяваше гледката на града под тях. Вратата се отвори и той се извърна в очакване, но пажът се отправи надолу по стълбите, без да каже нито дума и без по-нататъшни указания. Адам се подпря на стената, тъй като в стаичката нямаше мебели, а само един гоблен. На него се виждаше група млади рицари с червени щитове, украсени със символа, познат на Адам като герб на неговата фамилия — изправен на задните си крака златист дракон, обграден от огън. След известно време вратата отново се отвори и отвътре един мъж даде знак на Адам да влезе. Гостната беше ярко осветена от утринната светлина, която нахлуваше през сводестите прозорци. След сумрака в предишното помещение на Адам му бяха нужни няколко секунди, за да свикнат очите му със светлината. После забеляза мъж, застанал зад маса, отрупана със спретнато подредени купчини пергамент. Самият Адам бе висок доста над метър и осемдесет, затова реши, че това е най-високият човек, когото е виждал някога. Дългата му до раменете коса, прошарена тук-там от бели нишки, беше завита по краищата според модата, но ленената роба, боядисана в тъмносиньо, беше с проста кройка и не приличаше на пищните, украсени с ленти и коприна облекла на придворните му. Безупречно ушита, дрехата прилепваше плътно върху атлетичната фигура и беше пристегната с кожен колан, щампован със сребро. Лицето беше строго, с пепелява, късо подстригана брада около уста, която явно рядко се усмихваше. Само по гледащите втренчено сиви очи можеше да се гадае нещо за мислите на мъжа. Сега в тях се четеше явно нетърпение. Единият клепач беше леко спуснат — единственият по-характерен белег на иначе обикновеното лице. Адам забеляза, че сега това се набиваше повече в очи, отколкото преди двадесет и четири години, когато се бяха срещнали за пръв път. Тогава мъжът пред него беше буен млад лорд в изгнание. Сега, почти на петдесет, той беше крал на Англия, херцог на Гаскония, лорд на Ирландия и завоевател на Уелс.

— Господарю! — поздрави Адам и ниско се поклони.

Бледите очи на краля се преместиха върху застаналия до вратата паж и той му каза:

— Остави ме.

Докато пажът излизаше от стаята, Адам забеляза сцената, нарисувана върху отсрещната стена. Тя не беше тук последния път, когато беше посетил тази стая. На нея също се виждаха рицари с изрисувани върху щитовете дракони, но този път те се бяха събрали около мъж, седнал на каменен трон, със златна диадема на главата. В едната ръка мъжът държеше меч с пречупено острие, а в другата — изящен златен жезъл. Под фреската беше поставен аналой със сложна дърворезба. Адам забеляза върху него книга с кожена подвързия. Дотогава не беше виждал книгата, но знаеше какво представлява.

— Очаквах да пристигнеш по-рано, сър Адам.

Адам погледна назад, когато гласът на Едуард го извади от мислите му.

— Кралицата роди по-късно, отколкото се очакваше, господарю.

— Да разбирам ли, че си свършил работата?

Тонът на Едуард, който обикновено беше много спокоен, сега беше рязък и напрегнат. Тревогата в очите на краля беше още по-необичайна за него. Беше се навел напред, поставил изпъстрените си с вени ръце върху масата.

— Бог свърши работата вместо нас. Детето беше мъртво в утробата на майката.

Едуард се изправи.

— Добре — каза след кратка пауза той. — Това е добре.

Седна в един стол с висока облегалка и погледът му моментално стана твърд и обвиняващ.

— Тази работа трябваше да бъде свършена преди месеци, още преди кралицата да забременее.

Адам усети, че го обзема гняв, макар да внимаваше да не го покаже. Заслужаваше Едуард да го похвали, а не да го укорява. Вярно, че забременяването на кралицата беше неочаквана пречка, но убийството на краля не беше лесна задача. Ако беше извършено от разстояние със стрела от арбалет в гърлото на краля, Адам би могъл да го направи много преди кралицата да зачене. Обаче Едуард беше настоявал смъртта да изглежда като резултат от нещастен случай и затова Адам трябваше да пътува на север до Шотландия в свитата на новата булка на Александър като безличен слуга сред многото други.

Неговото първоначално намерение да отрови краля моментално беше отпаднало. Не можеше да се приближи незабелязано до кухнята, а освен това Александър имаше хора, които опитваха всичко, което ядеше и пиеше. Всяка роля в кралския двор бе възложено на определени слуги и всички ревностно изпълняваха задълженията си. Изминаха доста седмици, докато Адам вземе решение, след като беше пътувал по криещия много опасности път между Единбург и Кингхорн. Дори и след като беше избрал мястото, мина доста време, докато планира самото действие. Трябваше да спечели доверието на кралицата и да чака подходящата възможност, която се появи най-накрая под формата на празненство. Кралят щеше да е пийнал и щеше да е лесно да бъде победен, ако се стигнеше до това, а пролетните приливи означаваха, че скалистата пътека щеше да бъде единственият възможен път. Нужно беше само да убеди младата кралица да го изпрати да повика краля в спалнята й и така несъзнателно щеше да реши участта му е примамливата уловка. Трябваше също да се погрижи най-способният слуга на краля да не може да го съпроводи и по този начин да остане да се справя само с глупака Брайс. Бурята беше благоприятно стечение на обстоятелствата, което Адам нямаше как да предвиди, а съвпадението с приказките за приближаващия Ден на Страшния съд до голяма степен му беше убягнало.

— Както и да е — рече Едуард, сваляйки очи от Адам, — работата е свършена.

Кралят порови из документите на масата и измъкна един от купчината. Адам забеляза голям печат в края. Беше го виждал и преди. Беше от папската курия в Рим.

— Имам разрешението на Негово светейшество — каза Едуард, като приглади с длан писмото. — Ще реша окончателно въпроса, когато се завърна в Англия. Сега имам по-належащи грижи. Крал Филип се мъчи по всякакъв начин да се меси в работите ми тук, в Гаскония. На младия ми братовчед не му харесва, че аз имам повече власт в херцогството, отколкото той. Мисля, че това го изнервя.

В очите на Едуард се забеляза задоволство при тези думи.

— Господарю, можете ли да си позволите да чакате толкова дълго? След смъртта на краля положението в Шотландия е много неспокойно. Кланът Брус се вдигна на оръжие срещу клана Балиол и обвини лорда на Галоуей, че заговорничи, за да вземе короната.

— Кланът Брус не ме безпокои. Граф Карик вече ми изпрати писмо и ме увери в подкрепата си за всяко решение, което ще взема за кралството в бъдеще. Ще направи това, което аз кажа. Що се отнася до останалите шотландски големци, ще им изпратя послания, в които ще наредя на всички да се подчиняват на управлението на Съвета на настойниците дотогава, докато дойде време детето да бъде доведено от Норвегия.

— Мислите ли, че ще се подчинят?

— Никой от тях няма да рискува да загуби земите си в Англия, като ме предизвика.

Адам знаеше какво беше направил този човек в Англия, Уелс и Светите земи. Знаеше какво и как го беше постигнал през годините. Сведе почтително глава, забелязал увереността в очите на Едуард.

— Какво искате да направя, господарю?

— Можеш да се върнеш във владенията си.

Едуард взе документа с прикрепения към него папски печат, стана и отиде до една желязна врата, вградена във вътрешната стена на гостната. Адам видя от едната страна дупка на ключалка. Едуард отключи и постави пергамента вътре. Измъкна оттам кожена кесия, завързана с шнур.

— Вземи — рече той и я подаде на Адам. — Последното ти плащане. Извинявам се за праха, събрал се по него.

— Благодаря, господарю — каза тихо Адам и напъха издутата кесия в торбата на колана си. Замълча за момент, а после попита нещо, за което си мислеше още откакто кралят го беше натоварил с опасната задача. — Дали сте казвали на някой друг за моето участие в тази работа?

Очите на Александър се впиха в неговите.

— Смъртта на крал Едуард беше нещастен случай и си остава такава.

В този момент вратата зад тях се отвори и се чу тих напевен глас да казва:

— Съжалявам. Не знаех, че имаш посетител.

Адам се обърна и видя висока жена с матова кожа и фини черти. Косата й беше скрита под шапчица, от която се спускаше изящен копринен шлейф. Роклята й, която се влачеше по пода, беше богато извезана. Адам не я беше виждал от години и бръчките по лицето на кралицата го изненадаха.

— Ще ви оставя.

— Не е нужно, Елинор — каза Едуард и пристъпи към нея. — Това са само новини от Англия.

Лицето на Елинор стана загрижено.

— Децата?

— Добре са — рече Едуард и суровото му изражение се смекчи в рядка за него и изненадващо нежна усмивка. — Става въпрос за политика и нищо повече. — Като сложи ръка на нежното рамо на жена си и я поведе навътре в стаята, Едуард погледна към Адам и усмивката му изчезна.

— Сър Адам тъкмо си тръгваше.

Когато Адам се отправи към вратата, той погледна фреската и поставката с книгата под нея. Красивите златни букви на корицата блестяха на дневната светлина, оформяйки думите:

Последното пророчество на Мерлин