Бунт

37

Есента на 1295 година започна с тъмно небе, изпълнено с буреносни облаци, и с биенето на барабани. Вещаещи гибел и разорение знамения — идващи от дете, родено с две глави, до рибар, който твърдеше, че видял духа на крал Александър да витае над скалите близо до Кингхорн и да сочи с призрачната си ръка към Единбург.

Из градовете и селата на Шотландия бързо се разпространи вестта, че Джон Балиол е заменен от новия Съвет на дванадесетте. Хората разговаряха разтревожени и се питаха какво ще стане. Някои бяха доволни от промяната, тъй като обвиняваха краля, че слабостта му е станала причина за предаването на свободите на Шотландия в ръцете на крал Едуард, и вярваха, че създаденият Съвет ще възстанови правата им. Много повече хора обаче се тревожеха заради кървавото завладяване на Уелс от Едуард. Носеха се слухове, че дванадесетте изпратили делегация до крал Филип, която да се опита да сключи военен съюз с врага на Англия, и всички със затаен дъх чакаха наближаването на новата година.

В тези тревожни дни вниманието на Робърт, чието завръщане в Шотландия беше ознаменувано със звън на сватбена камбана, беше обсебено най-вече от скръбта за загубата на дядо му и с опитите да се примири с пристигането на баща си. Но дори и той не можеше да не чува засилващия се тътен на приближаващия конфликт. Празникът Вси светии дойде със силни морски бури, които връхлетяха източното крайбрежие и събориха новата стена на катедралата „Свети Андрю“, убивайки петима зидари. На следващия ден дойде новината, че шотландската делегация сключила военен съюз с крал Филип срещу Едуард. Хората говореха, че войната със сигурност скоро ще започне. Робърт, чиято млада жена беше бременна, очакваше английският крал да постигне някакво споразумение със Съвета на дванадесетте. Той знаеше колко много беше струвала на Едуард победата в Уелс и се съмняваше, че кралят или бароните му имат желание за нов конфликт, особено когато английските войници продължаваха да са ангажирани в Гаскония. Отговорът на Едуард го изненада.

След като научи за съюза, кралят поиска да му бъдат предадени три крепости в Шотландия и забрани французи да навлизат в шотландска територия. Там, където Балиол би отстъпил, Съветът прояви твърдост и воден от Комън, отказа да предаде трите крепости. В отговор Едуард конфискува английските земи и имуществото на тези мъже и нареди на шерифите си да арестуват всеки шотландец, заварен в кралството му. Скоро стана ясно, че това са последните действия преди неизбежното. Надигащото се по време на преговорите напрежение можеше само да експлодира.

Преди Коледа в Лохмейбън пристигнаха заповеди с печата на крал Джон, но подписани от Джон Комън от името на дванадесетте. В тях се нареждаше лордът на Анандейл и синът му да се подготвят за оръжейна инспекция през новата година. Изборът беше ясен — или да се бият за крал, когото ненавиждат и да загубят английските си имения, или да предадат кралството си и да загубят шотландските си земи. Робърт се почувства разкъсан между шотландското си наследство и клетвата си пред Рицарите на Дракона и крал Едуард. Обаче за баща му изборът изглеждаше ясен. Той се разгневи и каза на кралските пратеници, че по-скоро би загубил земите и живота си, отколкото да вдигне меча си в подкрепа на претендента за трона. Разтревожен от бунтарското настроение на баща си, Робърт не знаеше, че лордът вече беше установил контакт със своя стар съюзник крал Едуард. Скоро след това Брус напусна със семейството си и хората си Анандейл. Взели със себе си всичко, което можеха да носят — съпругата на Робърт, Изобел, беше бременна в петия месец, — те се отправиха през границата към Карлайл, където баща му беше назначен за губернатор на града от името на крал Едуард.

През следващите седмици до тях достигнаха откъслечни съобщения, но никое не беше така недвусмислено като писмото на самия крал Джон, в което той уведомяваше Робърт и баща му, че земите им в Карик и Анандейл са били конфискувани и поставени под опеката на братовчеда на Джон Комън, графа на Бъчан, оглавяващ клана на Черните Комъни. Благородниците от клана Брус не бяха единствените в Шотландия, претърпели подобни загуби. Техният стар приятел и член на съюза в Търнбери граф Патрик от Дънбар също отказа да се бие за Балиол, както направи и граф Ангъс. След като предпочетоха да останат верни на Едуард, и двамата бяха лишени от имотите си. Обаче от това загубата на земите на Робърт в Карик не стана по-поносима. Той се беше родил там и там беше получил правото върху Карик от дядо си. След като февруарските снегове отминаха и ледът, сковал земята, се превърна в киша от мартенските дъждове, през Англия на север започнаха да се точат каруци с жито и бурета с бира, следвани покрай крайбрежието от кораби, натоварени с камъни и греди за обсадни машини. Те бяха последвани от рицарски роти и пехотни части. Всички трябваше да се съединят при Нюкасъл — сборния пункт за новия военен поход.

Скоро войната щеше да започне.

Робърт яздеше из тъмните улици на Карлайл, а копитата на Хънтър се плъзгаха от време на време в калта. Отпред в далечината се виждаше крепостта, кацнала върху ниския хълм. Червените й стени изглеждаха като кървави на светлината на факлите. Покрай пълната жълта луна, която осветяваше с призрачната си светлина локвите по земята, се гонеха облаци. Над града продължаваше да се чува камбанен звън.

Заедно с Робърт яздеше брат му Едуард, посветен за рицар в набързо състояла се церемония в началото на годината. С тях бяха двама рицари от Карик и двама от васалите на баща им. По улиците горяха огньове и осветяваха групи хора, скупчили се под къщните стрехи, от които непрекъснато капеше вода. По лицата на мъжете и жените се четяха уплаха и несигурност, а тези на децата бяха сънливи и недоумяващи. Много от хората бутаха ръчни колички, натоварени с чували и одеяла, сечива, гърнета и по някой и друг сребърен поднос или свещник, които не им бяха толкова необходими, но с които сърце не им даваше да се разделят при бягството им под закрилата на градските каменни стени. Кръчмите, църквите и конюшните бяха препълнени с бежанците от околните земи. Онези, които бяха пристигнали последни в града, се принудиха да спят по улиците.

— Направете път! — провикна се Едуард, яздейки по осветената от огньовете широка улица до пазарния площад. — Направете път за графа на Карик! Направете път за хората на губернатора!

Стигнаха пазара, гъмжащ от домашни животни, и свиха по улицата, която водеше към североизточните стени. Там, над пътя за Шотландия, се извисяваше кулата на портата. Сега нестройният звън на камбаната й се чуваше по-силно. Когато наближиха, Робърт забеляза няколко мъже да разтоварват от една каруца кошове със стрели и чували с пясък. Той спря Хънтър и слезе от него, оставяйки го на рицарите. Квадратната кула се издигаше над коридор между два сводести отвора. Портите в дъното на коридора бяха затворени и там имаше струпани хора, които заковаваха греди напреки на портата. Робърт, следван от брат си, влезе сред шума от ударите на чуковете, които отекваха в тясното пространство. Двамата минаха бързо покрай караулното помещение на приземния етаж и се отправиха нагоре по неравните стъпала към втория, където един отвор водеше към градските стени.

На пътеката имаше трима мъже, чиито дрехи се развяваха от вятъра. Обърнаха се при появата на Робърт и Едуард. Една димяща факла осветяваше тревожните им лица.

— Слава на Бога! — поздрави ги един от тях, който беше капитанът, и се приближи до Робърт. Под туниката си носеше ризница, а в ръката държеше шлем. Силният акцент на английския му наподобяваше много този на хората от Анандейл, който се намираше на по-малко от десет мили отвъд рушащата се римска стена и измамните кални равнини при Солуей Фърт. Монотонният звън на камбаната принуди капитана да повиши глас:

— Тъкмо се канех да изпратя един от хората си в крепостта.

— Чухме тревогата от английската порта — каза Робърт. — Какво има?

— Том го видя пръв — каза капитанът и кимна към един от стражите, чието мрачно лице едва се виждаше под шлема с формата на шапка.

Том посочи през един отвор за изстрелване на стрели.

— Ето там, сър. Вижте сам.

Робърт прекоси пътеката и застана до него, за да погледне. Усети в дъха на стража мирис на варено месо.

Далече долу, във водата в рова, ограждащ града, се отразяваха светлините на факлите по крепостните стени. По-нататък над земята се спускаше мрак. Робърт различи призрачната река Идън и очертанията на далечните хълмове — само толкова.

— Нищо не мога да видя.

— Погледнете по на север — настоя стражът и се намръщи, като забеляза, че бързо носещите се облаци закриват луната.

Робърт усети, че една песъчинка от стената му влезе в окото, докато се взираше на север. Над него звънът на камбаната продължаваше да отеква в нощта. Дълго време не забеляза нищо, но после луната изплува отново иззад облаците. Когато бледата й светлина освети земите наоколо, Робърт забеляза нещо, което приличаше на дълга, тясна река, която блести в далечината. Обаче той знаеше, че там, накъдето гледа, няма река. Не беше вода, отразяваща лунната светлина, а метал — върхове на пики и шлемове, щитове и брони. Усети как стомахът го присви. При вида на настъпващата войска онази частица от него, която през цялата тревожна есен и през зимата, а дори и през бурните последни месеци се беше надявала, че тази работа би могла да намери разрешение, изчезна.

— Ела — обърна се рязко към Едуард, — трябва да кажем на татко.

— Какви са заповедите на губернатора? — попита английският капитан зад него.

— Ще ти се каже, както и на останалите — отвърна Робърт и закрачи бързо по алеята.

— Това не може да бъде! — рече Едуард и хвана ръката на Робърт, когато излязоха от кулата и се отправиха към конете. — Граф Доналд? И Атъл?

— Току-що видяхме истината с очите си — отсече Робърт.

— Твоят свекър идва, за да изравни този град със земята! — Едуард посочи замъка, който се червенееше в далечината. — Дъщеря му носи детето ти в утробата си! Как се стигна до това?

— Знаеш как. Причината са Комъните.

— Тези хора не са само наши съотечественици. Те са ни роднини. Би трябвало да се бием рамо до рамо с тях.

Робърт срещна погледа на брат си. Знаеше как се чувства Едуард. Усещането да си разкъсван на две му беше познато. Обаче те бяха взели решението си в навечерието на тази война, колкото и непоносимо да беше, и сега трябваше да се изправят лице в лице пред последиците.

— Ти чу същите съобщения, каквито чух и аз — каза рязко той на брат си. — Онези мъже там, между които са свекърът ми и Джон от Атъл, изпепелиха земите ни. Вече не са ни нито другари, нито роднини. Те са наши врагове. Би ли застанал до тях сега?

Едуард не отговори. Погледна небето, където облаците продължаваха да се гонят в мрака.

— Дядо ни нямаше да позволи това да стане. Щеше да намери друг път. Път, който нямаше да означава, че сме предали страната си.

— Дядо ни е мъртъв. А ние сме обещали да защитаваме града. — Робърт мина покрай брат си и закрачи към рицарите на баща си, които чакаха с конете.

Едуард извика след него, но след като Робърт се метна на коня, не му остана нищо друго, освен да го последва.

Докато яздеха, към камбаната на североизточната кула се присъединиха и други. Нестройният им звън отекна през целия град и накара гражданите да отворят капаците на прозорците и да излязат все още сънени и уплашени пред вратите на къщите си. Няколко души викнаха на шестимата рицари, докато те се носеха в лек галоп по улицата към крепостта, но никой не отговори на тревожните им запитвания. Насочиха се бързо към моста над градския ров, а оттам през овощните гради до втори мост над рова под стените на замъка.

След като минаха през двете силно охранявани порти, където капитаните на стражите издаваха на висок глас заповеди, братята навлязоха във вътрешния двор, който беше пълен с хора. Някои носеха червения орнамент с герба на Карик върху туниките и кожените си ризници и бяха под командата на Робърт, но повечето бяха с герба на баща им. Синият лъв, древният символ на лорда на Анандейл, предпочитан от дядо им, не се виждаше никъде. Сега рицарите носеха отличителния знак на новия си лорд: червен кръст на жълт фон. Някои мъкнеха към складовете чували със зърно, свалени от каруците. Повечето бяха въоръжени. Робърт слезе от коня сред бъркотията. Предположи, че баща му вече знае за опасността, но въпреки това трябваше да получи заповеди от него.

След като научи от един от рицарите, че губернаторът е с командирите си в централната зала на замъка, Робърт започна да си проправя път през тълпата. Забеляза една млада жена да се промъква през множеството към него. Беше Катрин, слугинята на Изобел. Лицето й беше възбудено, а бузите — зачервени.

— Сър Робърт! — отекна гласът й сред глъчката, вдигана от войниците.

Разтревожен, Робърт отиде при нея.

— Случило ли се е нещо? Къде е Изобел? — Погледна покрай Катрин към прозореца на стаята, в която се беше нанесъл с жена си миналата седмица, когато съгледвачите бяха забелязали дим отвъд границата. Зад пердетата се виждаше светлина на факли.

— Тя ражда, сър. Помоли ме да ви намеря.

— До раждането на детето има най-малко още месец!

— Акушерката е на мнение, че от притесненията за баща й е започнало по-рано.

— Братко! — викна Едуард, който идваше зад него.

Робърт се обърна и видя брат му да кима към вратите на залата, от които излезе баща им с трима командири.

Величествен в блестящата си броня, подарена му от неговия нов зет, краля на Норвегия, лордът на Анандейл се изправи на стъпалата на залата и огледа претъпкания двор. Туниката му, разделена в червено и жълто с кръст откъм сърцето, беше пристегната в широката му талия с колан, на който висеше голям меч. Лордът заговори и гласът му отекна над войниците в подножието на стълбите, които притихнаха, за да го чуят. Мъжете, които разтоварваха каруцата, оставиха настрана чувалите със зърно.

— Всички тук платихме висока цена за честта си. Аз повече от другите си давам сметка за голямата жертва, направена в знак на преданост през последните месеци.

Робърт усети стягане в гърдите при тези думи на баща си. Голямата жертва? — помисли си с горчивина той. Баща му все още дължеше богатите си земи в Есекс и Йоркшър на това, че продължава да е верен на крал Едуард. Той самият беше останал без нищо.

— Съгледвачите ме уведомиха, че войската на Комъните е превърнала в пустош земите ми. Всички тук загубихме скъпи за нас неща. Всички тук имаме причина да мразим хората, които сега идват към нас в тъмното като страхливи синове на курви, каквито са всъщност!

Някои от войниците в двора нададоха одобрителни викове.

— Анандейл е в пламъци и Черните Комъни и тяхната рода ще строят там свои замъци върху пепелта. Ако им позволим. Обаче аз мисля да им се опълчим! Мисля да се изправим срещу тези седем графове и техния фалшив крал! Мисля да им покажем от какво са направени мъжете на Анандейл и Карик!

Мъжете нададоха одобрителен рев и в двора се вдигна страхотна врява.

— Крал Едуард чака на изток от нас в Нюкасъл с английската войска. Ние сме стръвта и докато копелетата клъвнат, ще ги нападнем там, където са най-уязвими. Стойте с мен и земите ви ще бъдат върнати. Стойте с мен и ще бъдете възнаградени! — Лордът на Анандейл изтегли меча си и го вдигна.

Войниците извадиха мечовете си от ножниците и започнаха да удрят с плоската страна по щитовете си.

Робърт се обърна към Катрин. Слугинята беше запушила ушите си с ръце.

— Погрижи се жена ми да има всичко, от което се нуждае! — извика той, докато думкането на мечовете продължаваше да цепи въздуха. — Ще дойда, когато мога.

38

Над Карлайл, последния град в Англия, се зазоряваше. Във въздуха над тълпата отвъд стените беше надвиснала димна завеса. В студената светлина на настъпващото утро се виждаха запалените в ями огньове, от които войници палеха факли и ги носеха през рова, ограждащ крепостта, към североизточната порта. Там тълпа мъже, вдигнали щитове над главите си, правеха заслон, под който войниците носеха горящите факли. Следваха ги други войници, нарамили бали със слама. Защитниците изпълваха тясната пътека, минаваща покрай крепостните стени, и се пазеха от стрелите, изстрелвани от бреговете на рова. Погледнати отгоре, щитовете бяха хаос от цветове, които при движението на хората отдолу се надигаха и спускаха като развълнувано море. Опрели лица в бойниците, мъжете на Карлайл наблюдаваха как войниците с факлите продължават да изчезват под прикритието. През процепите между щитовете се процеждаше дим чак до портите в подножието на кулата.

Робърт издаваше заповеди. От викане гласът му вече беше прегракнал, а обсадата едва започваше. Първоначалното подреждане на войниците му по продължение на пътеката покрай стените бе преминало в пълно безредие. Роговете на противника непрекъснато свиреха, а изстрелваните стрели тракаха по стените или прелитаха над тях, за да паднат долу из улиците. Баща му го беше поставил да командва отбраната на североизточната порта заедно с брат му и войниците от Карик. Подсилени от хора от Карлайл, те бяха група от двадесет и петима рицари и над два пъти повече оръженосци и пеши войници. В Уелс Робърт беше командвал само няколко души и сега скоро разбра колко трудно е да държи под контрол такава голяма група. Трудността идваше и от това, че мъжете от Карик бяха от много дълго време васали на баща му. А той беше прекарал само няколко месеца в графството си, преди да замине на Англия, и много от тях го помнеха повече като момче в Търнбери, отколкото като техен лорд. Когато на разсъмване Робърт събра тези ветерани с белези от рани, получени в други войни, той усети, че слушат заповедите му по-скоро по задължение, отколкото от уважение. Но нямаше време да разсъждава, защото врагът настъпваше и изпълваше полята наоколо.

Робърт наблюдаваше неговото приближаване в мълчание, загледан в знамената на Мар, Рос, Ленокс, Стратърн, Атъл и Ментийт, които следваха черното знаме с три бели житни класа — герба на Черния Комън, който беше заграбил семейните му земи. Ментийт, някога техен съюзник, беше наследен от червенокосия му син. Робърт си го спомняше от събирането в Търнбери, седнал срещу него на масата на баща му. Кой би помислил, че сега ще гледа от стените на един английски град него или буйния Джон от Атъл — неговия шурей? Ала на Робърт му беше най-трудно да гледа знамето на Мар. Граф Доналд беше един от най-близките другари на дядо му и тъкмо мечът на графа беше положен на рамото му в деня, когато беше посветен за рицар. Беше женен за дъщерята на Мар, а сестра му Кристин се беше омъжила за сина и наследника на графа. Беше немислимо този възрастен мъж, когото той много обичаше, да иска неговото унищожение. Обаче истината можеше да се види в знамето, осветено от огньовете. Дядо му сигурно се обръща в гроба.

Когато врагът се разгърна и се отправи към другите градски порти, Робърт беше изправен срещу около седемстотин души под знамената на Бъчан, Мар и Рос. Сред техните редици се забелязваше и гербът на Червените Комъни, носен от сина на лорда на Баденох, който съвсем неотдавна се беше оженил за сестрата на Еймър де Валънс. Джон-младши, който беше оцелял във войната в Гаскония, беше изоставил крал Едуард, за да се бие заедно с баща си срещу Англия. Въпреки мъката, която изпитваше, когато виждаше срещу себе си толкова много бивши съюзници, на Робърт му се струваше, че шотландската войска няма да може да направи кой знае какво, защото нямаше обсадни машини, с които да разбие стените. Но когато войниците дойдоха със заслона от щитове и огъня, спокойствието на войниците му прерасна в тревога.

Димът беше най-гъст пред портата, където войниците бяха подпалили балите със слама, пренесена през моста. Робърт извика на войниците си да продължат да стрелят. Загледан в летящите надолу стрели, той изруга, когато забеляза, че повечето се забиват безобидно в щитовете сред вече забитите в тях остриета. Видя един щит да се навежда на една страна, когато мъжът, който го държеше, беше ударен в рамото, обаче празнината моментално беше запълнена. Робърт преглътна с мъка, защото димът дразнеше гърлото му. От върха на кулата изсипаха вода, но по-голямата част от нея се разля по повърхността на щитовете. Трябваше да пробият този заслон, ако искаха да се доберат до хората и до запаления от тях огън.

Сред настъпилата бъркотия Робърт се загледа в улиците долу. Видя брат си до една каруца да наглежда разтоварването на чували с пясък, които се надяваше да помогнат за потушаването на огъня. Лицето на Едуард беше мрачно, обляно в пот, но като че ли резервираността му беше изчезнала сред хаоса на обсадата и той се беше хвърлил да защитава Карлайл не по-малко въодушевен от всеки мъж от градския гарнизон. Трудно беше да изпитваш състрадание към хора, които се опитват да те убият. Погледът на Робърт се премести по-нататък към редиците на жените, които носеха вода на мъжете, и към свещениците, дошли още на разсъмване с библии и молитви. Вгледа се в купа зидария край една стена в съседство с кулата. Когато се обезпокоиха, че шотландската войска може да дойде, баща му нареди да се извърши ремонт на защитните стени, като бъде отделено особено внимание на местата близо до портите. Старата зидария беше свалена от градските работници и местата бяха иззидани с нови камъни и хоросан.

— Елате с мен! — извика Робърт на няколко рицари наблизо и бързо заслиза от стените. На улицата изтича до каруцата, където беше брат му. Грабна един чувал и го повлече. — Трябва да ги изпразним — каза той на рицарите и обърна чувала с пясъка. — Напълнете го с камъни!

— Братко?! — извика недоумяващ Едуард.

Обаче Робърт, изтичал до купчината зидария, беше започнал да хвърля в чувала парчетата. Продължи да раздава заповеди, когато рицарите го наобиколиха. От носа му започна да капе пот. Ризницата му тежеше. Беше свикнал тежестта й да се поема от кон, а и мечът на колана му пречеше. Изправи се и потърси с очи Нес, който беше някъде сред тълпата горе при стените. След като не го видя, погледът му се спря на един висок младеж с руса коса, който беше дошъл при купа, за да помогне. Оръженосецът беше синът на рицар от Йоркшър, един от васалите на баща му.

— Ти си Кристофър, нали? — викна му Робърт и разкопча колана си.

— Да, сър! — отвърна русокосият младеж и се приближи. — Кристофър Ситън.

— Подръж го.

Кристофър взе меча, подаден му от Робърт.

— Какво смятате да правите с това, сър? — попита задъхан един от рицарите, докато пълнеше с шепи камъни един чувал, който друг рицар държеше отворен.

— Ще го изсипем върху копелетата. — Робърт взе кош за стрели, донесен от един от хората от Карлайл, и продължи да го пълни със зидария. Разбрал какъв е планът му, Едуард се втурна да помага и извика още мъже да отнасят пълни кошове и чували горе при крепостните стени. Кристофър стоеше наблизо, стиснал меча на Робърт. Когато кошът се напълни, Робърт се напъна да го вдигне, но беше прекалено тежък за сам човек, а другите вече се бяха натоварили. Изруга и се опита да върне част от товара, когато се появиха две ръце и подхванаха коша от другата страна. Робърт вдигна очи, за да благодари, и видя жена. Беше ниска и пълна, с навити до лактите ръкави на роклята. Робърт се поколеба да й каже да извика някой мъж, но забеляза решителния израз на лицето й и разбра, че е доста силна. Към тях се присъединиха и други жени и момичета, които носеха вода и помогнаха в пълненето на кошовете с камъни. Някои дори започнаха да ги събират в полите си. Гледката на тези облечени във вълнени дрехи жени, които сновяха между рицарите в брони, беше твърде необикновена. Когато жената вдигна нейния край от коша, Робърт вдигна своя и двамата го отнесоха в кулата. Кристофър ги последва с меча на Робърт.

Когато стигнаха горе, Робърт заповяда да разпределят чувалите покрай стените от всяка страна на кулата, както и на върха на самата кула. Сега димът беше станал по-гъст и задушлив, въпреки че изсипваната през парапетите вода пречеше на усилията на войниците долу. Робърт извика на стрелците да спрат да стрелят, но да са готови. Каза на Едуард да предаде какъв е планът му на хората по останалата част от стените и се отправи бързо към върха на кулата. Оттам имаше чудесна гледка към шотландците отвъд рова, които изпращаха през него още хора със слама и други леснозапалими неща, за да подпалят дървените порти. Робърт виждаше и града зад себе си. Някъде из улиците близо до крепостта гореше огромен огън и в небето се издигаха кълба черен дим. Запита се дали врагът беше успял да си пробие път някъде, но нямаше време да се тревожи.

Даде заповед и рицарите и гражданите вдигнаха кошовете и чувалите с камъни, подпирайки ги на коленете си или на крепостната стена. Когато всички бяха готови, отметна назад глава и изрева. Всички едновременно изсипаха зидарията през стените. Сред мъжете имаше и жени, които хвърляха камъни с голи ръце. Кристофър Ситън, препасал меча на Робърт около кръста си, изтича да му помогне, когато той грабна един от чувалите. Двамата го вдигнаха на стената. Уловил погледа на Робърт, английският оръженосец кимна и двамата изсипаха чувала.

Долу се чуха рогове. Твърде късно. Преди хората под щитовете да разберат какво става, от небето върху тях с грохот се беше изсипал дъжд от камъни, зидария, дърва и пясък. Чуха се викове, щитовете се огънаха. Някои войници, ударени от по-тежки късове, се свлякоха на земята, повечето само се олюляха изненадани. Но това, от което се нуждаеше Робърт, бяха появилите се отвори в покрива и при втората му команда стрелците се вмъкнаха между рицарите и започнаха да стрелят в бъркотията отдолу, а стрелите им да се забиват във вратовете и гърбовете на войниците, които бяха пехотинци и малко от тях имаха брони. Някои от стрелите заседнаха в кожените ризници, но повечето намериха открита плът. Отдолу се понесоха болезнени викове и настъпи паника. Мъжете отпред, които разпалваха купчините тлееща слама, бяха съборени от падналите си другари върху горящите клади сред дим и въглени. Някои, получили изгаряния, други — задавили се от дима, започнаха да отстъпват и с това създадоха още по-голяма паника из редиците и повече пролуки за стрелците. Падаха мъже, които препречваха пътя на другите, а те се спъваха в тях и сами биваха пронизвани от стрелите. Сред шотландската войска засвириха рогове, а командирите оттатък рова закрещяха на своите стрелци да отвърнат на стрелбата.

Стрелите полетяха и по градските стени се разнесоха болезнени викове. Жената, която беше помогнала на Робърт да носи коша със зидарията, беше ударена в лицето, завъртя се и падна през ръба на задната стена. Стовари се върху една каруца долу на улицата и подплаши конете. Те побягнаха, повличайки каруцата след себе си. Кристофър тъкмо вдигаше нов чувал върху крепостната стена, когато към върха на кулата полетя нова градушка от стрели. Робърт ги видя и му извика, за да го предупреди. Сграбчи оръженосеца и го повали на земята, Кристофър изпусна чувала и парчетата се посипаха. Един войник от Карлайл, застанал редом, не беше такъв късметлия. Една стрела се заби в гърлото му и той се смъкна на земята, задави се и започна да се гърчи. Свил се зад парапета, Кристофър гледаше ужасен умиращия човек.

Въпреки тези загуби стрелците от Карлайл продължиха да стрелят, а хората на Робърт — да изсипват през стената пълните чували. Скоро бъркотията долу се превърна в безразборно отстъпление и вражеските войници побягнаха обратно през рова. Изоставиха купчините тлееща слама при портите и Робърт се развика да донесат отново вода. Горящите бали засъскаха, когато отгоре се изсипаха кофи с вода. Сред купчините зидария калната земя беше осеяна със стрели, щитове и тела. Някои от ранените се влачеха обратно към моста. Други им се притичваха на помощ, но биваха прогонени със стрели, които защитниците продължаваха да изпращат от стените. Когато се разнесоха звуците на рогове, и последният пехотинец се беше прехвърлил оттатък рова, оставяйки мъртвите и умиращите зад себе си. На стените сутрешните слънчеви лъчи огряха плувналите в пот лица на ликуващите защитници.

39

По пладне шотландците при североизточната порта се оттеглиха окончателно. Бяха направили още три опита да се промъкнат през портите и да разпалят отново огъня, но по земята имаше толкова трупове и боклуци и те не можеха да напреднат така организирано, както първия път. Купчините мокра слама отказваха да се подпалят от факлите, а след успеха си и защитниците се отбраняваха още по-решително. Накрая пехотата се оттегли с тежки загуби и войската отстъпи из полето, сподирена от радостните викове на хората от Карлайл. Остана там няколко часа, през които мъжете превързваха раните на ранените си другари, а към тях се присъединиха още отряди от други места около града.

Робърт и хората му почиваха уморени, отпиваха от меховете с вино и разчупваха топлите хлябове, донесени от населението. Свещениците помагаха на ранените и даваха последно причастие там, където се налагаше. Труповете на убитите мъже и жени бяха изнесени. От други части на града започнаха бавно да пристигат съобщения. Портите и стените бяха издържали, шотландците не бяха успели да направят пробив. Големият пожар близо до крепостта, който обхвана няколко сгради, включително и винарната, продължаваше. Беше запален от един шпионин на Комън, който очевидно беше влязъл в града заедно с потока бежанци и се беше крил в очакване на атаката. Той беше заловен от рицарите на Анандейл и увесен от крепостната стена.

Накрая шотландската войска си тръгна победена поради липса на обсадни машини и поради яростната съпротива на града. След час се виждаха като мъглява ивица в далечината, а над бавно движещите се редици се виеха врани в очакване да намерят червеи из изровената от стъпките земя.

Робърт седна на крепостната стена. Пресуши последните остатъци от виното в меха и притвори очи срещу следобедното слънце. Гърлото му гореше от дима и праха из въздуха, а отстрани на главата имаше порезна рана, която не преставаше да кърви. Не си спомняше кога я беше получил. Другите празнуваха около него. Гласовете им бяха изпълнени с облекчение, но той не можеше да си наложи да се присъедини към тях. Днес беше само първото сражение. Сега Карлайл беше един остров сред море от вражески войници. Нямаше сигурност нито на север, нито на юг. Баща му беше уверен, че крал Едуард ще спечели тази война и ще им върне земите, но мисълта за тази победа безпокоеше Робърт. Преди няколко дни беше дочул баща му да казва на един от рицарите си, че кралят възнамерявал да свали от трона предателя Балиол. В тона на лорда ясно личаха очакванията му за трона, който трябва да бъде зает. Но нито веднъж не спомена за Робърт, който беше наследил от дядо си това право.

— Сър!

Робърт се обърна, когато Кристофър Ситън приклекна до него. Русокосият оръженосец, чието лице беше зацапано, му подаде меча, който беше носил по време на обсадата.

— Ето ви меча, сър.

Робърт взе оръжието и в този момент в паметта му изплува ясно споменът за дядо му, който наблюдаваше как графът на Мар го запасва с него в деня, когато беше посветен за рицар. Черните очи на стария лорд искряха от гордост. Този спомен накара Робърт силно да усети загубата не само на човека, но и на времето, когато нещата бяха ясни и той беше уверен в собствения си път. Сега, накъдето и да се обърнеше, пътят беше неясен и тъмен. Чувстваше, че брат му имаше право онази сутрин, когато каза, че дядо им не би се сражавал срещу Шотландия. Но какво би могъл да направи старият човек, ако се изправеше пред такова ужасно положение, това никой не можеше да каже.

— Искам да ви благодаря, сър Робърт — каза Кристофър с грубия си, северноанглийски акцент. — Ако не ме бяхте съборили… — Оръженосецът погледна ръцете си, които бяха ожулени и кървяха от вдигането на тежките чували през стените. — Дължа ви живота си — рече накрая той.

Робърт тъкмо се канеше да му каже, че не бе направил нищо особено, защото не искаше да приеме някаква по-тържествена клетва от младежа, когато чу, че брат му го вика. Погледна улицата долу и видя Едуард. С него беше Катрин. Виждайки слугинята, Робърт се изправи. Тревогата за жена му, която беше потиснал по време на суматохата около обсадата, отново го завладя. Остави Кристофър на пътеката и побърза да слезе от кулата.

— Как е тя? — провикна се той, докато вървеше към Катрин. — Как е жена ми? Роди ли се бебето?

Катрин дишаше тежко, но успя да отговори:

— Момиче, сър Робърт. Лейди Изобел има момиче.

При тези думи на лицето на Робърт се появи широка усмивка и той се засмя въпреки умората. Едуард също се усмихваше. Обаче лицето на Катрин остана напрегнато. Тя поклати глава и го погледна уплашено. Веселото настроение на Робърт изчезна.

— Какво има?

— Трябва да отидете при нея, сър.

Робърт се вгледа в сериозното й лице, а после се обърна към брат си.

— Върви — каза му Едуард, — аз ще остана при портите.

Без да чака друга подкана, Робърт изтича до мястото, където беше завързан Хънтър. Метна се на коня и препусна в галоп към замъка на хълма, чиито стени аленееха, осветени от следобедното слънце.

Мина в лек галоп нагоре през улиците, покрай групи ликуващи хора, покрай една бавно движеща се каруца, натоварена догоре с мъртъвци, покрай верига мъже, които си подаваха ведра с вода, за да гасят горящите сгради близо до замъка.

Пламъците, погълнали винарната, продължаваха да се гърчат нагоре към тъмното небе.

Във вътрешния двор на замъка беше сравнително спокойно. Повечето мъже все още бяха долу при крепостните стени. Робърт скочи от коня и викна на един минаващ наблизо войник да поеме юздите. Изкачи тичешком стъпалата и влезе в сумрака на кулата. Усещаше как бронята му натежа като олово. Докато изкачваше стълбите към покоите, отредени за него и жена му, чу отгоре продължителен плач.

Робърт влезе в стаята и се стресна от горещината вътре и силната миризма на кръв. На леглото, сред изцапани постелки, лежеше Изобел. До нея беше коленичил свещеник с кръст в ръка. Край прозореца акушерката държеше в ръцете си вързоп. Плачът идваше от него. Робърт отиде при жена си и хвърли сърдит поглед на свещеника, който се изправи и отстъпи назад.

Лицето на Изобел беше потно. Потта лъщеше и по врата и раменете й. По време на бременността беше останала слаба, само коремът й се беше издул. Между краката й беше сложена сгъната кърпа, с червено петно по средата, което се разширяваше. Нощницата и ръцете й бяха изцапани с кръв. Робърт коленичи непохватно, облечен в бронята, свали железните си ръкавици и хвана окървавената й ръка.

Клепачите на Изобел потрепнаха и тя отвори очи. Зениците й започнаха да шарят насам-натам, преди погледът й да се спре на него. Промълви с мъка името му.

— Тук съм — прошепна той.

— Баща ми? — погледна встрани, а после пак се вторачи в него.

— Отидоха си — каза той и докосна челото й. Почувства с дланта си как гори. — Всичко свърши.

Изобел облиза потните си устни. Когато заговори отново, думите й едва се чуваха:

— Знам, че ти искаше сестра ми.

При тези думи Робърт се почувства така, като че ли някой го удари. Поклати глава, за да отрече, но тя продължи:

— Това няма значение. Ти беше мил съпруг. — Когато Робърт целуна ръката й, Изобел присви очи и от тях потекоха сълзи.

Дишането й стана по-учестено. Червеното петно се беше разпростряло върху по-голямата част от кърпата. Робърт усети как пръстите й се отпускат върху ръката му. Свещеникът се приближи и започна да реди шепнешком молитви, които изпълниха тишината. Робърт се наведе над леглото и сведе глава върху гърдите на жена си.

Остана дълго така, а после се отдръпна и отиде при акушерката. Протегна ръце и тя мълчаливо му подаде дъщеря му. Робърт притисна леко малкото телце към студената си броня, а силният плач отекна из стаята. Застанал до прозореца в душната стая, той погледна забуленото от дим небе и в паметта му изникна образът на майка му, която държеше една от сестрите му.

— Марджори — прошепна Робърт. — Ще те кръстя Марджори.

40

На една миля от река Туийд, отвъд изпочупените дъски от разбитите порти на Бъруик, чието прогнило дърво се беше оказало без значение за английската армия, група работници чакаха да започне работа. Под отбранителния насип на града имаше тесен ров, осеян с останки от оградата. По бреговете му се бяха наредили мъже с кирки и лопати в ръце, които кашляха и подсмърчаха заради влажния въздух. Нямаха търпение да започнат работа, за да прогонят студа от мускулите си, но първо трябваше да се състои церемонията.

Между редиците им се движеше крал Едуард с тежък плащ от златист брокат. По-висок от повечето наблюдаващи го работници, той се извисяваше над четвъртитата фигура на Хю Кресингам, който се мъчеше да не изостава. Лакомията беше утроила гушите под брадичката на кралския чиновник и месестото му лице беше бледо и лъскаво като топяща се лой. Миризмата, която идваше от него, беше като от развалено месо и Едуард ускори ход, оставяйки дебелия чиновник да се клати като патица и да пуфти зад него. Вече беше решил — когато се върне в Англия, Кресингам да остане тук, в Шотландия, като негов ковчежник. Човекът беше способен чиновник, но присъствието му никак не беше приятно.

— Тук, милорд! — рече задъхан Кресингам и поведе краля към една ръчна количка, поставена на ръба на рова. Беше пълна с черна пръст. — Пристигнахме.

Едуард пое дълбоко влажния въздух и се отправи бързо към количката, като нямаше търпение да се върне към правенето на планове сред удобствата, които предлагаше замъкът. Това беше една от малкото сгради, останали незасегнати от атаката. Дори и сега над руините на Бъруик във въздуха се усещаше острият мирис на дим, а пожарите осветяваха нощта и се виждаха от мили разстояние, докато априлските дъждове превърнаха пламъците в стълбове пушек, разстлали се над града като задушливи облаци.

След като английската войска премина през укрепленията на града, клането продължи два дни. Едва когато бяха избити над седем хиляди души, Едуард даде заповед на хората си да престанат да убиват. Подир капитулацията на града бяха взети само шепа пленници, сред които и командирът на гарнизона Уилям Дъглас, буен мъж, подобен на бик, който беснееше и ругаеше по повод избиването на гражданите на Бъруик и проклинаше Едуард и войниците му да вървят в ада, дори когато го влачеха към тъмницата на замъка. За мъртвите бяха изкопани общи гробове, но дълбоките ями не успяха да поберат всички. Останалите бяха откарани с каруци до реката и хвърлени в нея. На оцелелите жени и деца беше разрешено да напуснат само с дрехите на гърба си. Нищо повече. Те се изнизаха на дълги върволици през разбитите порти, пребледнели и мълчаливи. Едуард ги наблюдаваше от крепостната стена на замъка, без да изпитва съжаление. Жителите на Бъруик, които се бяха подигравали на него и рицарите му иззад проядената си от червеи дървена ограда, щяха да помогнат на останалата част от Шотландия да научи един ценен урок. Сега, когато щяха да разберат цената на бунта, решителността на шотландците щеше да бъде два пъти по-слаба и той щеше да ги побеждава два пъти по-бързо. А най-много от всичко Едуард искаше войната да свърши бързо.

След войната в Уелс той се беше върнал в Англия, където научи, че шотландците са сключили съюз против него с крал Филип. Едуард изпрати Уилям де Валънс и брат си Едмънд от Ланкастър с отряд рицари, за да подсили военното си присъствие в Гаскония, а след това повика за война васалите си. Въпреки нежеланието им да бъдат въвлечени в нови битки бароните, рицарите и пехотата откликнаха на призива му и при Нюкасъл се събраха над двадесет хиляди, сред които имаше и стрелци с голям лък от завладяния Уелс. Докато шотландската войска настъпваше към Карлайл, оставяйки широко отворени източните подстъпи към кралството, Едуард премина река Туийд при селището Голдстрийм и се отправи на север, достигайки Бъруик преди Великден. Покрай крайбрежието беше последван от четиридесет и четири галери, отплавали от Източна Англия, натоварени с провизии и камъни за обсадните машини. Когато рицарите на Едуард атакуваха укрепленията на града, галерите навлязоха в широкото устие на реката, за да нанесат удар откъм водата. Въпреки някои загуби, сред които и три кораба, заседнали на дъното и подпалени от хората на Дъглас, англичаните успяха да си пробият път.

Средствата на Едуард за тази война бяха малко, но той компенсира липсата на пари с решителност. В известен смисъл шотландският бунт, последвал много скоро въстанието в Уелс, се оказа изгоден за него. Неговата военна машина беше добре смазана и готова за действие, а победата в Уелс и завладяването на короната на Артур му бяха спечелили нова подкрепа сред хората. Едуард не беше очаквал да сломи шотландската войска така, както го беше направил в Ирландия и Уелс. Още от първия момент, в който видя със собствените си очи кралството, беше започнал да се надява да намери отворена врата, през която да постигне целта си. Първата врата — женитбата на сина му с инфантата Маргарет — беше плесница в лицето му с неочакваната смърт на момичето. Комъните сложиха край на опеката му над крал Джон, когато вниманието му беше насочено другаде. Сега се канеше да сломи съпротивата на шотландците с огън и меч.

Оттатък Бъруик примамливо близо се намираше туптящото сърце на кралството. Едуард трябваше само да протегне ръка, за да го сграбчи. Той не се съмняваше, че след като шотландците бъдат победени и символът на суверенитета им стане негово притежание, съпротивата им окончателно ще заглъхне, както беше станало в Уелс. Тогава надеждите му за единна Британия под негово господство щяха бъдат само на крачка от осъществяването и той щеше да накара своите духовници да разкрият съдържанието на Последното пророчество на останалите му поданици, за да разберат колко е велик. Шотландците не бяха като уелсците, калени в жестоки битки и борби. Един добър удар и тази война щеше да свърши. В Бъруик току-що бяха положени основите на неговото ново кралство на север от границата и сега се намираха пред погледа на всички.

Едуард се приближи до натоварената с пръст количка, докато работниците и рицарите от армията му го гледаха. След време земните укрепления на града щяха да бъдат заменени от каменни стени и наблюдателни кули. Щяха да станат бастион на имперска мощ, който да съперничи на крепостите му в Уелс. Дотогава беше заповядал съществуващият ров да бъде разширен с осемдесет стъпки ширина и четиридесет стъпки дълбочина.

Едуард забеляза, че дръжките на количката бяха внимателно почистени от пръстта. Посягайки към тях, той се запита дали речта, която смяташе да произнесе, щеше да бъде обезсмислена от тази проста демонстрация, която не беше нищо друго освен евтин трик за пред хората тук. Тази мисъл го накара да спре. Заради това представление беше изоставил планирането си в замъка. Трябваше да го направи по-убедително.

Огледа се и погледът му се спря на един работник, застанал наблизо, подпрян на лопатата си. Кралят се отправи към него и остави Кресингам да вика в недоумение след него. Работникът мигом се изпъна и погледна уплашен, явно питайки се какво лошо беше сторил. Когато Едуард го приближи, човекът сведе глава и стисна така силно дръжката на лопатата, че пръстите му побеляха. Под любопитните погледи на останалите работници кралят взе лопатата от безмълвния човек и отиде до ръба на рова. Заби я във влажната земя и натисна с крак, за да потъне по-дълбоко. Докато работеше, краищата на мантията му се влачеха в калта. Стиснал здраво дръжката, огладена от ръцете на работника, той изкопа голямо парче пръст. Вдигна тежкия товар, отправи се обратно към количката и под изпълнените с възхищение погледи изсипа пръстта върху вече напълнената от някой друг количка. Ако днешният ден трябваше да отбележи маркирането на неговата нова северна територия, тогава беше важно да го направи със собствените си ръце, а не с ръцете на някой друг. Доволен от жеста, Едуард се върна и изкопа още пръст от брега на рова. Кралят беше така погълнат от работата си, че не забеляза група ездачи, приближаващи градските порти откъм северния път.

След като загреба още три пред погледите на изумените му подчинени, Едуард заби лопатата в земята и хвана дръжките на количката. Кресингам се ухили и кимна окуражително, доволен, че кралят прави това, което се очаква от него. Кралят избута количката покрай мъжете и я обърна на определеното място, а наоколо се разнесе мирис на прясна пръст. Работниците бурно заръкопляскаха.

Кресингам с пухтене отиде при краля.

— Това ще им даде нови сили — каза решително той, когато работниците вдигнаха лопатите и кирките и отидоха до ръба на рова, за да копаят.

— Кралю!

Едуард вдигна глава, чул плътния глас на Джон де Варен, който се приближаваше към него през тълпата копачи. Заедно с него беше шотландският граф Патрик от Дънбар, който му беше помогнал да завладее Бъруик. Лицето на графа, загърнат в изцапано пътно наметало, обшито по ръбовете с лъскава черна козина, беше тревожно. Зад него Едуард забеляза група ездачи, които бяха слезли от конете и разговаряха с Антъни Бек. Като изтри пръстта от ръцете си, той посрещна двамата графове, следван плътно от Кресингам.

— Кралю! — поздрави Патрик от Дънбар и се поклони.

— Имаш сведения за местоположението на враговете ми, нали? — попита рязко Едуард. Нямаше търпение да получи новини за тях след съобщенията, че шотландската армия е преминала границата и навлязла в Нортъмбърланд, отдавайки се на плячкосване и палежи. Той разчиташе на лоялни към него васали като граф Патрик от Дънбар и Брус в Карлайл, които познаваха тези земи добре, да бъдат негови очи и уши. Обаче след Бъруик не беше получавал вести и започна да става нетърпелив.

— Шотландската войска е преминала границата и се е върнала в Шотландия преди пет дни, милорд. Сега са на около тридесет мили оттук и препречват пътя ви на север. Разположили са се на лагер в земите ми. — Лицето на граф Патрик беше мрачно. — Върнах се в замъка си, след като се сбогувах с вас, и го намерих обкръжен. Дънбар е паднал в ръцете на Черния Комън и хората му.

— Как така? — попита Едуард, ядосан от неприятните новини. Той беше избрал този път на север отчасти защото Дънбар, който беше под контрола на съюзника му, предлагаше сигурна база посред вражеската територия. Това беше добре укрепено място, в което при необходимост можеше да се оттегли. — Ти ми каза, че е добре защитен.

Сър Патрик не отговори веднага, явно завладян от противоречиви чувства.

— Жена ми ги е пуснала, сир — отвърна той с дрезгав от напрежение глас. — Предала ме е.

Едуард продължително го изгледа.

— А Балиол?

— Кралят е с основната армия.

Едуард млъкна и се замисли. Няколко дни след падането на Бъруик беше получил официално уведомление от крал Джон, че отхвърля опеката му. Тонът беше предизвикателен и категоричен и явно противоречеше на представата му за Балиол като слабохарактерен човек. Предположи, че гласът зад него е на Джон Комън. Лордът на Баденох се оказа по-хитър, отколкото предполагаше. Кралят се беше надявал, че женитбата на неговия син с дъщерята на Уилям де Валънс ще го укроти. Очевидно Комън се нуждаеше от по-категорична демонстрация на силата му. Всички имаха нужда от това.

Едуард насочи вниманието си към Джон де Варен.

— Искам да поведеш на север един отряд, който да се справи с тези селяндури. Превземи замъка и залови разбойниците, които го държат. Не искам нищо да пречи на пътя ми на север. Вземи младежите със себе си — добави той и погледна към Хъмфри де Бун и Рицарите на Дракона.

— Да, милорд.

Едуард тръгна напред, но спря и погледна назад към граф Патрик.

— Трябвало е да държиш по-изкъсо жена си, Дънбар.

41

Сър Джон де Варен излезе от шатрата и тръгна през мъглата, загърнат в мантията си, като силно подсмърчаше. Беше почти май, но ранните утрини все още бяха мразовити. Той мразеше голотата на североизточното крайбрежие с неговото бурно море и червено-кафяви скали. Истината беше, че мразеше цяла Шотландия. Тук нямаше свестни пътища, а само широки пространства, покрити с гъсти гори, и прорязани от проломи планини, които се изпречваха на пътя му. Мразеше също снеговете през зимата и влажния въздух, гъмжащ от хапещи насекоми през лятото. Копнееше да се върне в по-мекия климат на гористите земи в неговите английски имения. Скоро щеше да започне ловният сезон. Ако е рекъл Господ, войната щеше да свърши преди това.

Отпред между редиците от шатри се виждаха очертанията на движещи се мъже. Варен и рицарите му бяха пристигнали в Дънбар предишния ден. Съгледвачите бяха уведомили графа, че макар замъкът да е окупиран от вражески войници, шотландската армия не е забелязана наоколо. След като навлязоха в изоставения град, хората на Варен се установиха на лагер на безопасно разстояние от замъка, кацнал върху едно скалисто възвишение, издигащо се над пристанището.

Прескачайки опънатите въжета на шатрите, графът мина покрай коне, чиито коняри вече им бяха дали сутрешната дажба. От лагерните огньове към все още тъмното небе се виеше дим, а из въздуха се носеше мирис на изгорели дърва, примесен с по-сладникавата миризма на овес и билки. Готвачите бяха станали час по-рано. Пред Варен от мъглата изникнаха очертанията на четири грамадни фигури. Той ги наближи доволен от усилената работа на майсторите, които бяха завършили сглобяването на съоръженията. Обсадните машини бяха периери, много по-леки от гигантските требучети. През дългата си кариера Варен ги беше виждал да се използват в други войни. Една тънка подвижна греда с прикрепена в примка единия край и четири висящи въжета в другия беше поставена върху високо дървено скеле. Требучетите действаха на принципа на противотежестта, докато периерите бяха задействани от хора. Мъжете теглеха надолу краищата на провисналите от гредата въжета и по този начин примката в другия край изхвърляше товара си — обикновено камък, изсечен по специален начин. Периерите бяха по-лесни за пренасяне и сглобяване, защото бяха по-малки и по-леки, но не бяха така ефикасни като требучетите, които можеха да изхвърлят камъни, тежки до сто и петдесет килограма, на повече от триста метра.

Един майстор, който забиваше гвоздей в дървеното скеле, погледна към показалия се от мъглата Варен.

— Сър! — поздрави той и се изправи. — До час машините ще бъдат готови.

Варен изсумтя, загледан в замъка. Земята се издигаше плавно към стените му, които почти не се виждаха в мъглата. Усети мирис на море и чу далечните крясъци на чайките, но не виждаше почти нищо.

— Ако тази мъгла не се вдигне, няма да виждаме целта.

Два часа по-късно изгряващото слънце прогони мъглата и доста преди обеда от нея бяха останали само няколко тънки ивици, които се носеха разпокъсани над стените на замъка Дънбар.

Когато първият камък удари стената, в небето се разлетяха птици. Чу се оглушителен трясък и се вдигна облак прах. Големият камък падна на земята сред дъжд от ситни камъчета, след което се отърколи надолу по тревистия склон под стените. Секунди по-късно го последваха още три. При всяко попадение от стената се откъртваха парчета камък и зидария.

Джон де Варен наблюдаваше как майсторите методично зареждат периерите и стрелят, а обслужващите машината хора теглят въжетата като клисари, биещи камбаните на църква. Гредите се извиваха и се изправяха една след друга и от примките камъните политаха към кацналия на скалата замък. В отговор от бойниците на крепостта започнаха да изпращат надолу стрели, но майсторите бяха издигнали дъсчена ограда и работеха около машините си зад нея. Когато камъните продължиха да се стоварват върху стените, оттам започнаха да се чуват викове. Варен забеляза през процепите за стрели движение на хора, но ако не предприемеха атака откъм портите, шотландците не можеха да направят нищо, за да попречат на обсадата. Те обаче имаха едно предимство: времето.

Някои от английските рицари нададоха радостни викове при първите удари, но взривовете от прах и зидария изглеждаха по-внушителни, отколкото бяха в действителност. Истината беше, и Варен я знаеше, че може да мине много време, докато една обсадна машина, дори требучет, отнесе достатъчно голямо парче от стените, за да могат атакуващите да влязат вътре. Крал Едуард искаше Дънбар да бъде превзет бързо, но Варен не беше сигурен дали щеше да стане лесно. По-бързият начин да се превземе замъкът беше някой да помогне отвътре, но това не изглеждаше много вероятно, тъй като той се държеше от войници на Черния Комън, който беше твърд привърженик на Балиол.

Погледът на Джон де Варен се спря на едрата фигура на Патрик от Дънбар, който стоеше наблизо. Графът наблюдаваше в мълчание с каменно лице как бомбардират замъка му. Без съмнение предалата го съпруга беше някъде вътре. Варен изпита известно съжаление към човека, замисляйки се за противоречивите чувства, които се борят в него, докато наблюдава как обсадните машини рушат дома му. Преди три години беше починала дъщерята на Варен. Тя беше кралица само няколко месеца, а съпруга на Джон Балиол — в продължение на десет години и му беше дала син и наследник. Единствената утеха, която Варен намираше в смъртта й, беше, че не доживя да види тази война. Замисли се дали граф Дънбар поне донякъде се надява обсадата да се провали. Ако успееше, жена му щеше да получи наказание наравно с останалите бунтовници. Варен се запита дали графът щеше да има куража за това или не.

В крепостната стена се удари с оглушителен трясък още един камък. Група пеши войници изтеглиха на ръка в близост с машините каруца, пълна с още камъни, тъй като купчините край тях бяха започнали да намаляват. Бяха прехвърлили две пълни каруци с кръгли камъни, докарани до Бъруик с кораб, но те скоро щяха да свършат и трябваше да търсят още. От брега долу можеха да си набавят достатъчно, ако Варен успееше да закара там каменари, които да се погрижат за това.

Чу, че някой се приближава зад него, обърна се и видя Хъмфри де Бун. Младият рицар се беше задъхал, но лицето му беше спокойно въпреки непрекъснатите трясъци на камъните, от които някои от присъстващите примижаваха.

— Намери ли подходящо дърво? — провикна се сред шумотевицата Варен.

— Да, сър. В момента хората го секат. Оставих шестима рицари да съпроводят пренасянето му, след като го повалят.

Варен кимна. След провала, когато бяха попаднали на засада по пътя към Уелс, наследникът на Херефорд се беше доказал като способен командир. Той и другите получиха бойното си кръщение при Бъруик. Всички взеха участие в кървавата битка и изпитаха несгодите на войната. Хъмфри по-специално беше показал големи скрити заложби. Варен знаеше, че кралят възлага големи надежди на него.

— Когато дървото бъде окастрено и подсилено, ще го използваме като таран за портите — каза рицарят.

Чуха тропот на копита и видяха четирима мъже да препускат бързо през лагера. Варен сбърчи вежди в очакване, забелязал, че това е една от съгледваческите групи, които беше изпратил предишния ден. Остави майсторите да продължават да обстрелват стените на замъка и отиде да ги посрещне, следван от Хъмфри. Един от съгледвачите го поздрави, скочи от коня и побърза към графа, като каза:

— Шотландците се приближават от запад.

— Кой ги води? — попита бързо Варен. — Колко са?

— Всичките, сър, цялата шотландска армия, водена от Комъните и крал Джон. Ще се покажат всеки момент. — Съгледвачът се обърна и посочи на запад, където теренът се спускаше към дълги и пусти високи полета, осеяни тук-там с дървета. — На хребета на онзи хълм.

Варен се загледа нататък, усетил, че го обзема вълнение. Мисълта за открито сражение беше далеч по-приятна на застаряващия граф, отколкото перспективата за продължителна обсада, защото тя щеше да отслаби бойния дух на хората. Освен това излагаше обсаждащата войска на много опасности, като намаляване на запасите от храна, изненадващи нападения откъм замъка или атаки на основната армия на противника, която можеше да отреже пътя му за отстъпление. Дългите години участие в рицарски турнири, както и войната бяха подготвили добре хората му. Варен беше уверен, че тези мъже, съчетание от корави ветерани и буйна младежка кръв, можеха да сразят шотландците с един удар.

Секунди по-късно той забеляза тъмна линия, образувана от хора на коне, да нараства бързо върху далечния хълм. Високо вдигнатите разноцветни знамена проблясваха на слънцето. По стените на замъка Дънбар се понесе мощен вик. Шотландците също бяха видели войската, която им идваше на помощ.

Варен се обърна към Хъмфри и изкрещя, за да надвика ликуващите защитници:

— Отбранявай лагера! — заповяда той. — На хората на Комън не трябва да се позволява да напуснат замъка и да ни ударят в гръб.

Хъмфри се поклони за оказаната му чест.

След като остави рицаря да събере другите младежи, Варен се отправи с бързи крачки през лагера и извика командирите при себе си. Капитаните на кавалерията и пехотата започнаха да събират хората си. Оръженосци и коняри отидоха при конете и започнаха да слагат седла, да закопчават ремъци и колани, да поставят юзди. Повечето от рицарите бяха с част от броните си в готовност за евентуално нападение. Сега започнаха да надяват по-неудобните неща — железните ръкавици, шлемовете и щитовете. Пешите войници оправиха коланите, на които висяха мечовете им, нарамиха чукове и пики и започнаха да сформират отрядите. Обсадните машини още обстрелваха стените на замъка, но скоро тътенът от падащите камъни беше заглушен от цвиленето на конете, яхнати от рицарите.

Когато напуснаха лагера и се отправиха на запад към шотландската войска на далечния хълм, предизвикателните викове на защитниците постепенно заглъхнаха зад тях. През бързо носещите се бели облаци се показаха сини късчета небе. Слънчевите лъчи проникнаха през тях и стоплиха лицата на рицарите и следващата ги пехота. Джон де Варен беше начело на авангарда, вперил очи в армията в далечината. Шотландците имаха предимството да са на по-високото, но това не смущаваше внука на легендарния Уилям Маршал. Хората му яздеха заедно с него в стройни редици с развяващи се знамена и гребени на шлемовете, а пешаците оформяха ариергарда и крачеха уверено в калта по бавно издигащия се склон.

Сега гербовете по знамената на противника се виждаха по-ясно. Сред тях беше и кралското знаме на Шотландия — изправен на задни крака червен лъв на златен фон. С приближаването на англичаните шотландците се развикаха. Виковете им бяха понесени от вятъра срещу настъпващите мъже. Варен предположи, че сред тези все още слабо чуващи се викове ще има и призиви за отмъщение. Той не се съмняваше, че в Шотландия няма човек, който да не е научил за клането в Бъруик. Подобна жажда за мъст беше добре дошла. Това щеше да направи шотландците безразсъдни. За разлика от тях неговите хора мълчаливо съкращаваха разстоянието до врага и пестяха силите си за битката.

Когато английските рицари стигнаха върха на първото възвишение, Варен вдигна ръка, за да спрат. Командирите му го наобиколиха, докато той оглеждаше терена. Отпред склонът се спускаше рязко в една долина, осеяна с дървета и храсти, които надолу в пролома ставаха по-гъсти и частично закриваха проблясващия между тях поток. Отвъд тесния поток дърветата отново оредяваха, а земята преминаваше в дълъг, гол склон чак до шотландската войска, подредена на хребета. След като даде нареждания на командирите си и те се пръснаха, за да ги предадат на хората, Варен поведе англичаните надолу по стръмния склон. Рицарите се облегнаха на седлата, давайки възможност на бойните си коне сами да избират пътя. До тях продължаваха да стигат виковете на застаналите в далечината шотландци. Пехотинците последваха рицарите, подпирайки се на дръжките на копия, докато се спускаха по склона. Слънцето се скри зад облак и по тревата плъзна широка сянка. Отпред между дърветата променящата се светлина оцвети водите на потока и от бронзови те станаха тъмносиви.

Първите рицари стигнаха до него. Сред тях беше и Варен. На места бреговете бяха високи и мъжете трябваше да се пръснат, за да открият по-удобни места за преминаване. Докато се движеха между дърветата, редиците им се разкъсаха. Някои се върнаха назад, за да търсят по-подходящи места, през които да прекарат конете. Други нагазиха предпазливо през по-плитките песъчливи брегове в студената, бърза вода. Калта по дъното жвакаше под копитата и размъти потока. Ритани силно в хълбоците, няколко коня преминаха на отсрещния бряг, а водата започна да се стича по краката им. Други се подхлъзнаха и се подплашиха, но рицарите ги укротиха с резки команди. Отзад пристигнаха още кавалеристи и последваха другарите си оттатък потока.

Варен прегрупира хората си между дърветата на другия бряг. Обърна се и започна да издава резки команди, като забеляза, че рицарите са се разпръснали по дължината на двата бряга. Зад тях се бяха струпали пехотинци, които чакаха ред да преминат. Изведнъж горе на хълма Варен чу резкия зов на много рогове. Той беше последван от тропот на копита, който не можеше да се сбърка с нищо друго. Пришпорил коня си напред, за да има по-добра видимост, графът на Съри забеляза, че шотландската армия препуска безразборно надолу по склона на хълма към потока. За момент остана поразен от гледката, изумен от внезапната атака. После между зова на роговете чу шотландците да крещят:

— След тях!

— След тях! Страхливците бягат!

Варен хвърли бърз поглед към хората си, разпръснали се в дъното на долината. Някои се връщаха назад между дърветата, за да потърсят място, откъдето да преминат потока. Разбра, че разпадането на строя при преминаването на потока трябва да се е сторило на шотландците като безразборно отстъпление. Веднага заповяда на хората си да преминат потока на всяка цена. Последните рицари пришпориха конете, за да нагазят във водата. Повечето коне успяха и се изкачиха на другия бряг, но някои паднаха и се претърколиха, цвилейки, назад. Зад тях пехотинците се спуснаха надолу по стръмния бряг във водата, вдигнали високо оръжията си, и преминаха отсреща. Варен спусна решетката на шлема, грабна копието от оръженосеца си и пришпорвайки коня, излезе измежду дърветата, следван от хората си.

Шотландците, които се спускаха стремглаво в пълно безредие по склона, видяха как рицарите излизат измежду дърветата, подреждат се в стройни, плътни редици и вдигат щитовете си. Това, което бяха взели за бягаща безредно, уплашена войска, изведнъж се оказа добре изградена стена от стомана, която се понесе с грохот нагоре по склона, за да ги посрещне. Някои от шотландците в челото на безразборната атака, които първи видяха рицарите, дръпнаха юздите на конете си, за да ги накарат да забавят ход или да се върнат обратно. Обаче не успяха и под напора на идващите отзад продължиха да препускат право срещу тежката английска кавалерия, а жаждата им за кръв бързо угасна. Онези шотландци, които и преди бяха участвали в битки, започнаха да крещят на другите, опитвайки се да стегнат редиците, но беше твърде късно. Английските рицари се врязаха право в тях.

При силния сблъсък много хора бяха съборени от седлата. Някои изгубиха съзнание, други попаднаха под копитата на конете и бяха стъпкани в калта. Докато английските рицари продължаваха да се врязват все по-дълбоко сред безредието в шотландската войска и да всяват все по-голяма паника в нея, пехотинците връхлетяха след тях. Подобно на скакалци, те се нахвърлиха на падналите мъже и коне, обграждаха графове и рицари, обезоръжаваха ги и ги пленяваха. Някои благородници оказаха напразна съпротива, но паднаха убити, когато пехотата се нахвърли върху тях с чукове и мечове.

Варен, който вече беше използвал копието си, замахна с огромния си меч да съсече един шотландски рицар. Човекът беше зашеметен от удара, а с едно дръпване на юздите Варен извърна коня си, който блъсна в хълбоците коня на шотландеца и той се смъкна от седлото. Сгромоляса се с вик на земята и бронята му издрънча. В момента, в който шотландецът се помъчи да се изправи на крака, той беше обкръжен от трима английски пехотинци. Един го удари с чука си в корема и той се преви одве, а другите започнаха да го удрят и ритат, докато накрая не го обезоръжиха. Варен продължи да напредва, водейки хората си все по-дълбоко през разкъсаните шотландски редици. Вряза се в идващите отзад пехотинци, където настана безразборно клане. Рицарите на Варен замахваха с мечовете си срещу разпръснатите по склона пред тях мъже. Сечаха глави и крайници, разбиваха черепи. Бронираните бойни коне събаряха хората като вейки или се изправяха на задни крака, за да ги стъпчат под копитата си, смачкваха черепи, пречупваха гръбнаци под голямата си тежест. Бяха обучени да го правят. Скоро земята се напои с кръв. Пехотинците се влачеха с мъка по склона, без да могат да се спасят от английските пешаци, които ги доубиваха с безпощадни удари на късите си мечове.

Навсякъде из бойното поле шотландците се опитваха да се измъкнат и да избягат. Сега единствената им цел в битката беше да оцелеят. Варен забеляза кралското знаме да изчезва нагоре по склона, следвано от флага на Червените Комъни.

Хълмът пред него беше осеян с мъртви или умиращи войници и беше невъзможно да ги преследва. Процеди през визьора на шлема си една ругатня и продължи да се бие.

След по-малко от час боят свърши. Покритите с трева склонове бяха осеяни с мъртви мъже и коне. Някои шотландски благородници загинаха в боя, но това беше нищо в сравнение със загубите на пехотата. Там мъртвите бяха стотици. На места мъртъвците бяха толкова много, че кръвта им се събираше в локви, които се оттичаха във водите на потока и той почервеня. Английските пехотинци вървяха между купчините и довършваха ранените.

Варен огледа бойното поле от седлото на опръскания си с кръв боен кон. Усещаше силната миризма на смърт в ноздрите и устата си. Беше разочарован, че кралят на Шотландия не беше сред редиците на победените шотландски благородници, охранявани от рицарите, но въпреки това битката беше спечелена, и то добре. Много шотландски големци, сред които имаше графове и барони, бяха пленени, а повечето от тях съставляваха ръководния елит на кралството, след като Балиол им беше отстъпил властта си. Това беше тежък ден за Шотландия. С една атака графът на Съри беше сразил голяма част от армията на кралството и повечето от водачите му.

42

Обедното слънце грееше безмилостно върху главите на хората. От двете страни на пътеката беше пълно с насекоми, а сухата трева шумолеше под напора на топлия вятър, който хвърляше прах в очите на пътниците и носеше соления мирис на море.

Робърт, който яздеше зад групата на баща си, усещаше как слънцето напича кожата му между ръба на шлема и яката на ризницата. Заедно с него яздеха брат му и рицарите от Карик. Пътуваха от часове и конете бяха започнали да се уморяват, провесили надолу глави, докато вървяха бавно по пътеката. Непрекъснато махаха с опашки, за да пъдят мухите, които се събираха на облаци колкото повече наближаваха морето, искрящо като разтопен метал в далечината.

Зад рицарите на по-обикновени и по-дребни коне яздеха оръженосци, коняри и слуги. Сред тях беше прислужницата на Изобел — Катрин, която яздеше кротка кафява кобила, принадлежала някога на господарката й. Робърт можеше да продаде животното, но то беше едно от нещата, които Изобел най-много обичаше. Затова той реши да остави кобилата за ползване от прислужницата, която сега имаше задачата да се грижи за дъщеря му. Възнамеряваше да намери по-подходяща жена, някоя гувернантка на служба в благородна фамилия, но след смъртта на жена му и започването на войната нямаше време да мисли за такива неща. Освен това до този момент Катрин се справяше повече от добре с грижите за детето. Зад нея на яко, сиво пони яздеше слабо петнадесетгодишно момиче, кърмачката на дъщеря му. Катрин беше намерила Джудит в Карлайл скоро след смъртта на Изобел. Дъщеря на рицар от градския гарнизон, няколко седмици по-рано тя беше родила мъртво дете. Никой не споменаваше нищо за съпруг и за баща й беше голямо облекчение да я вземат в домакинството на Брус. Беше неприветливо създание, но имаше мляко, нужно на пеленачето и Робърт понасяше присъствието й. В края на обоза имаше две каруци, теглени от товарни коне, пълни с най-нужното за пътуването — храна за хората и конете, шатри, брони и снаряжение. Сега за рода Брус имаше малко места в Шотландия, където можеше да се установи, и малко приятели, които да му предложат дома си. Връщаха се у дома като победители и ги мразеха.

Поражението на шотландската армия при Дънбар беше сигнал за края на войната с Англия. След като повечето от водачите им бяха пленени, а половината от армията унищожена, съпротивата на шотландците се срина. Съюзът им с крал Филип се беше оказал безполезен, тъй като Франция не им изпрати на помощ нито кораби, нито войници. След Дънбар един след друг бързо прекратиха съпротива замъците Роксбърг, Дъмбартън и Джедбърг, а Единбург падна след едноседмична обсада. Ключът към севера — Стърлинг — беше намерен изоставен. В края на юни в Бърт Едуард получи вест от крал Джон, който беше избягал с Комъните. Шотландският крал със съгласието на своя безпомощен Съвет на дванадесетте предлагаше безусловна капитулация.

След четиримесечна война Робърт прекоси обратно със смесени чувства границата с Шотландия. Крал Едуард изпълни обещанието си и възстанови земите на клана Брус, взети от Комъните в навечерието на конфликта. При завръщането им лордът и рицарите от Анандейл и Карик ликуваха, но въпреки облекчението от връщането на именията им за Робърт беше трудно да празнува с хората си, когато влязоха в Анандейл. Реколтата лежеше на полето съсипана, а онова, което не беше унищожено от шотландската войска, беше оставено да гние на полето, без някой да се погрижи за него. Градовете и селата бяха безлюдни, тъй като много мъже и жени ги бяха напуснали, когато войската на Комъните пристигна с огън и меч. Лохмейбън все още съществуваше, защото войската се беше задоволила да опожарява и плячкосва земите около града. Обаче представляваше тъжна гледка. От замъка беше разграбено всичко ценно, гоблените бяха смъкнати, мебелите изпочупени, складовете за жито и вино опразнени. Навсякъде се усещаше миризма на пикоч и мястото беше осеяно с изпражнения, животински кости, празни чували и бурета. Като че ли там за кратко бяха престояли много хора, преди да продължат.

Засега обаче нямаше време да се заемат с почистването, защото скоро от крал Едуард се получи вест, че вика лорда на Анандейл и Робърт при себе си в североизточния град Монтроуз.

— Сър, дали да не починем малко?

Робърт вдигна глава, когато един от рицарите от Анандейл се обърна към баща му. Той самият се канеше да предложи същото. Обедната горещина беше започнала да става непоносима и конете отчаяно се нуждаеха от вода. Яздеше един от жребците си, докато Нес водеше Хънтър. Марджори, която лежеше в платнена люлка, провесена на гърдите на Катрин, беше започнала да проплаква.

— Не, почти пристигнахме — отвърна лордът, обръщайки се със самодоволно изражение към рицаря. — Искам да поздравя крал Едуард колкото е възможно по-скоро. Очаквам, че той има важни вести за мен.

Робърт погледна баща си. Жълтата му туника, украсена с червен кръст, изглеждаше още по-ярка на слънчевата светлина, а ризницата беше излъскана до блясък. Въпреки жегата върху туниката и ризницата си той носеше мантия от фин фламандски плат, поръбена с червена коприна. Потеше се обилно и потта се стичаше на струйки по лицето му. Над него беше издигнат високо флагът на Анандейл. Беше накарал знаменосеца си да го носи през всеки град и село, през които преминаваха от Лохмейбън до североизточното крайбрежие като при някакво кралско шествие. Робърт носеше върху туниката си герба на Карик, но не беше издигнал знамето си, което стоеше навито около дръжката в една от каруците. Когато баща му заговори, усети, че брат му се опитва да улови погледа му, но тъй като знаеше, че по този начин Едуард иска да му каже нещо, не спря да гледа право напред.

Продължиха да вървят и когато обядът премина в ранен следобед, пред очите им се показа голяма лагуна. Между нея и Северно море беше градът Монтроуз, издигащ се върху пясъчна ивица, а над къщите му се извисяваше замък. Отвъд стените на замъка, където покритите с шубраци поля граничеха със сиви пясъчни дюни, бяха издигнати много шатри като разноцветно море от платно. По средата на шатрите имаше голяма платформа, подобна на сцена.

Улиците в Монтроуз бяха пълни с английски рицари и войници. Докато яздеха през тълпите, повечето от хората, които Робърт чуваше да говорят, бяха англичани. По акцента им се познаваше, че са дошли в това шотландско пристанище от различни краища. Някои говореха ирландски, което му навя смътен спомен за Антрим. Други — уелски, предизвиквайки у него по-пресни спомени. Докато отрядът минаваше покрай една паянтова кръчма, стана сбиване. Един войник започна да налага друг, преди да ги усмирят. Няколко мъже пристъпиха напред, за да ги разтърват, а други ги насърчаваха. У войниците, изпълващи улиците, се забелязваше някаква разпуснатост. Тъпчеха се с храна и бира и крещяха на уличните певци да им пеят. Това не бяха мъже, изтощени от тежка война, които празнуват трудно извоювана победа. Бяха гуляйджии, дошли на пиршество. Гледката изглеждаше много по-различна от тази, на която Робърт стана свидетел след войната в Уелс. Как се стигна толкова скоро до това? Как се предаде Шотландия толкова бързо? Беше направо изумително, като си го помисли човек.

След дълго криволичене из улиците накрая стигнаха замъка, където от една кула се развяваше алено знаме с три златни лъва. Портите бяха затворени и отпред, подпрени на пиките си, стояха четирима стражи, облечени като кралски войници. Когато лордът на Анандейл се приближи, един от мъжете излезе напред и прекоси моста над рова.

— Добър ден! — каза той и се вгледа в знамето, издигнато над групата. — По каква работа?

По даден знак от бащата на Робърт един от рицарите излезе с коня си напред.

— Пристигнал е сър Робърт Брус, лорд на Анандейл. Той иска да говори с крал Едуард.

— Кралят е на съвет — отвърна стражът.

Робърт забеляза как лицето на баща му нервно потрепна.

Брус подкара бялата си кобила към стража.

— Крал Едуард ме извика тук да се срещна с него по спешен въпрос. Сигурен съм, че ще ме приеме.

— Заповядано ми е да пропусна само тези, чиито имена са ми дадени. Вашето, сър, не е сред тях. Предлагам да се разположите на лагер заедно с другите мъже, повикани от краля тук. Без съмнение той ще изпрати да ви повикат, когато бъде готов. — След тези думи стражът се върна обратно по моста.

Когато лордът обърна рязко коня си, Робърт усети задоволството на стража от това, че го е унижил. Овладял гнева си, Брус ги поведе начумерен към лагера с шатрите.

Тъй като на поляните отвъд крепостните стени не беше останало много свободно място и редиците с шатрите се простираха чак до пясъчните дюни, те бяха принудени да се разположат върху парче земя близо до миришещите на тиня брегове на лагуната, където въздухът се изпълваше от крясъците на птиците. Когато рицарите слязоха от конете, слугите се заеха да разтоварват шатри и друг багаж от каруците. Няколко души тръгнаха да търсят вода за конете, а останалите започнаха да копаят ями за огньовете и клозетите. Робърт отиде отзад при една от каруците, от която двама слуги свалиха голяма дървена клетка. Вътре беше неговата хрътка Уатах. При завръщането си в Шотландия предишното лято той се беше привързал отново към младата кучка, паленцето на любимката на дядо му. Тя му напомняше за стареца и за предишния му живот.

— Донеси ми каишката й — каза той на един от слугите.

Слугата порови в една ловна торба, а другият отвори клетката. Уатах се протегна и се измъкна, извивайки се като змия през вратата на клетката.

Беше висока, стигаше почти до бедрото му, с тънки крака и сива козина като майка й. Отиде право при Робърт, беше изплезила език и дишаше тежко. Той взе каишката от слугата и я закопча на врата й. За разлика от кучетата на баща му, чиито каишки бяха от коприна, тази на Уатах беше от мека кафява кожа. Дядо му винаги се беше отнасял с презрение към мъжете, които слагаха на кучетата си красиви каишки, и казваше, че подобни труфила са за глупаци с много пари и малко ум. Робърт нави ремъка около ръката си, за да държи кучката близо до себе си, и тръгна между шатрите, оставяйки слугите да свалят багажа и Катрин да предаде плачещата му дъщеря в протегнатите ръце на Джудит, за да я нахрани. Не беше отишъл далеч, когато Едуард тичешком го настигна.

— Къде отиваш, братко?

— Уатах трябва да се облекчи. Аз също. — Без да чака отговор, Робърт продължи. Не искаше да започват нов спор.

— Нямаш намерение да говориш с него, така ли? Ще продължаваш да го избягваш, докато стане твърде късно и изборът ти бъде отнет!

Робърт спря. Обърна се и срещна предизвикателния поглед на брат си.

— Защо не оставиш тази работа?

Едуард поклати изненадан глава.

— Да я оставя? — Той пристъпи към Робърт. — Става дума за бъдещето на кралството ни! Имаш възможност да поправиш грешките от последните месеци. Защо, за Бога, не се възползваш от нея?

— Не знаем нищо за намеренията на крал Едуард. От писмото не стана ясно защо ни вика. Как мога да се възползвам от нещо, което реално не съществува? Как?!

— Утре Джон Балиол ще бъде свален официално — прекъсна го Едуард. — Баща ни смята, че той ще заеме мястото му като крал на Шотландия. Затова е дошъл тук. Обаче правото за претенции към трона беше прехвърлено от дядо ни на теб в деня, в който ти наследи Карик. Защо не му се противопоставиш?

— А защо изобщо те притеснява това? — попита Робърт, изнервен от горещината и умората. — За теб е по-добре, ако той стане крал. Ако аз умра пръв, ти ще бъдеш неговият наследник.

Едуард поклати глава.

— Искам да видя кралството ни да живее отново в мир, братко. Не желая повече да се бия със съотечествениците си. Тази война ме отврати. Баща ни… — Той спря за момент и сбърчи вежди. — Той може и да е роден шотландец, но във вените му тече английска кръв. Нашият майчин език вече изчезва от земите ни, а традициите и обичаите на нашите прадеди, така тачени от дядо ни, започват да се забравят. Баща ни ще ускори това. Като крал ще създаде двор, който ще е пълно подобие на Уестминстър и ще бъде подвластен на крал Едуард. Кралството ни ще има още по-малко независимост, отколкото при Балиол.

Робърт се вгледа в брат си. Рядко го беше виждал да говори толкова сериозно.

— Защо мислиш, че аз ще бъда по-различен?

— Все още се надявам, че ти можеш да се поучиш от грешките си.

Робърт разбираше, че брат му има предвид обвързването му с Рицарите на Дракона.

— Ние не знаем какво замисля кралят и дали изобщо ще предложи трона. — Гласът му стана по-рязък. — Няма да разединя клана, като се боря за една илюзия, дявол да го вземе!

Този път брат му не направи опит да го последва. Робърт продължи да върви покрай събраните на групи войници, които се излежаваха под горещото слънце, пиеха или спяха. Други седяха около масите, поставени под навеси, и слугите им носеха храна. Видя няколко познати знамена, провесени отстрани на шатрите, и се запита кои са тук. Представи си за миг лицето на Еймър де Валънс, но си наложи да не мисли за него и се отправи през пясъчните дюни към морето, а Уатах ситнеше редом.

В слънчевия следобед морето блестеше като разтопено злато, а вълните се плискаха едва чуто върху пясъка. Вятърът, който духаше откъм водата, изсуши потта по лицето на Робърт, когато той седна и отвърза каишката на Уатах. Кучето се спусна към водата и заподскача като сърна сред вълните. На пясъка бяха изтеглени няколко рибарски лодки. Малко по-встрани от тях няколко слуги търкаха гърнета и котли в поток, който се вливаше в морето. Уатах се втурна бързо към тях, но с рязко подсвирване Робърт я повика обратно. Когато животното легна послушно до него, той се наведе напред и подпря глава с ръце върху коленете. Загледа се в морето, чиято ведра синева беше в рязко противоречие с обърканите му мисли.

Откакто баща му беше назначен за губернатор на Карлайл, той непрекъснато намекваше за възможността ако Едуард спечели войната, да го направи крал. Сега англичаните бяха спечелили и утре Балиол щеше да бъде свален. Робърт изпитваше благодарност, че земите им са върнати и бе доволен от участта на Балиол и омразните Комъни. Но докато яздеше из родните си земи и виждаше съотечествениците си смирени и унижени, се беше почувствал като окупатор, също толкова презиран, колкото крал Едуард и войниците му. Искаше ли да бъде крал на хора, които го мразят? А и какво означаваше самият трон? През последните шест години беше станал свидетел на опитите на Едуард да държи Шотландия под свой контрол, първо чрез предложената женитба на Маргарет с наследника му, после чрез намесата му в царуването на Балиол. Сега, след като Едуард беше завзел кралството със сила, когото и да поставеше на мястото на Балиол, щеше да бъде само един послушен васал, държан на много здрава каишка. Робърт се питаше дали не беше по-добре да е доверен воин в кралския елит, отколкото марионетка в окован с вериги трон…

Седнал замислен, той чу дрезгавия глас на дядо си да пита дали една вековна история ще свърши с него, дали Александър, Дейвид и Малкълм Канмор се биха и проливаха кръвта си за тяхното кралство, а той щеше да го предаде без борба? Робърт си представи огромно дърво, растящо на склон. Беше изсъхнало и загиваше, гордите му клони бяха почернели от гниенето, което пълзеше надолу по дебелия ствол към корените му. „Ти причини това — каза гласът на дядо му. — Ти беше смъртта на нашето наследство.“

— Какво искаш от мен? — извика внезапно Робърт и скочи на крака.

Уатах се разлая, чула гневния му глас, а слугите, които миеха съдините, погледнаха към него. Робърт отиде до водата, заровил ръце в косата си. За четири години положението на рода му в този свят се беше променило до неузнаваемост. Бяха загубили битката за трона, влиянието си в кралството и повечето от бившите си съюзници. Той беше загубил бързо един след друг майка си, дядо си и жена си, а след това трябваше да изтърпи мъката да води война със собствения си народ. С победата усети още по-мъчително жестокостта на поражението си. Някъде горе на небето, сред облаците, свети Малахия сигурно се смееше.

— Сър Робърт?

Рязко се обърна и видя, че към него през дюните идва висок млад мъж в синя копринена туника. На загорялото от слънцето лице на Хъмфри де Бун се появи широка усмивка. Виждайки приятеля си, Робърт почувства голямо облекчение. Обвиненията на дядо му и изсъхналото дърво изчезнаха и той тръгна нагоре да го посрещне. Прегърнаха се, а Хъмфри се засмя, когато Робърт го притисна силно до гърдите си.

— Видях знамето ти, докато минавахте нагоре през лагера — каза той и се отдръпна. — Брат ти ми каза, че си тук. — Хъмфри погледна към Уатах, която го подуши. — Това ли е хрътката ти? Красива е.

— От колко време си в Монтроуз? — Робърт се беше надявал рицарят да е тук, защото приятелството на младия човек много му липсваше. Като го видя, почувства се така, сякаш беше в Лондон през онова лято, когато се упражняваха на полето и пируваха в Тауър. Като че ли събитията през изминалата година изобщо не се бяха случвали.

— Само от няколко дни. Пристигнахме от Пърт.

— Беше ли при Бъруик?

Усмивката на Хъмфри изчезна. Погледна морето, а после се обърна към Робърт и пресилено се усмихна.

— Хайде да не говорим за сражения, след като войната свърши. Разкажи ми за себе си. Всичко! Къде е красивата ти жена? Тук ли е? Нямам търпение да се запозная с нея.

— Изобел умря преди четири месеца в Карлайл — каза след кратка пауза Робърт. — При раждането на дъщеря ни.

Лицето на Хъмфри помръкна. Стисна рамото на Робърт.

— Приятелю, аз…

Робърт махна с ръка, преди извинението да бъде произнесено. Смяташе, че не заслужава съчувствие, след като беше страдал сравнително малко.

— Беше добра жена. Добра съпруга. Но бяхме заедно само година, а заради неприятностите и после заради войната не се виждахме често. Истината е, че не я познавах много добре. Тя… — той се поколеба. Не беше казвал това пред никого. — Тя наистина ми липсва, но повече заради детето ни, отколкото заради мен.

Хъмфри кимна.

Известно време запазиха мълчание, загледани във вълните, които се разбиваха на брега. Лицата им бяха загорели и с наболи бради. След малко Робърт реши да заговори, но рицарят го изпревари.

— Радвам се, че си тук, Робърт — каза, обръщайки се към него, Хъмфри. — Защото имам нужда от помощта ти.

— Разбира се. С какво мога да ти помогна?

— Има нещо, което крал Едуард иска Рицарите на Дракона да изпълнят. Една специална задача. Искам да дойдеш с нас.

— Каква е тя?

В този момент чуха някой да вика. Обърнаха се и видяха Едуард, който вървеше през дюните към тях.

— Ще говорим по-късно — каза Хъмфри и погледна отново Робърт. Усмихна се и стисна рамото му. — Радвам се да те видя отново, приятелю.

— И аз теб.

Робърт лежеше в шатрата и слушаше как брат му диша редом. Беше изморен от дългото пътуване. Тягостната атмосфера вечерта в техния лагер заради мрачното настроение на баща му, че не беше приет от краля, а също и продължаващата неизвестност какво ще стане утре, когато крал Джон бъде свален, го умориха още повече. Ала въпреки умората не можеше да заспи.

Топлият вятър повдигна краищата на шатрата и разкри пълната луна, червеникава по краищата, която висеше ниско на небето. Робърт се запита дали това не беше лоша поличба. Тази мисъл го върна обратно към времето, когато едно лято в Карик се беше скитал сред леката мъгла и беше стигнал до къщата сред хълмовете и дървото с мрежи по него. Дали старицата беше още там в схлупената си къщурка, пълна с книги и кости, където плетеше съдбите на хората? Сега Афраиг сигурно вече беше много стара или мъртва. Мисълта за Карик го накара да изпита тъга по безгрижното детство, когато майка му и дядо му бяха живи и домовете им — пълни с приятели и смях. Беше прекарал толкова малко време в графството си, след като го беше наследил. Неговият васал Андрю Бойд събираше годишните ренти и се справяше с всички проблеми, затова още не беше почувствал напълно, че имението е негово. Сега, когато войната беше свършила, трябваше да се върне там.

Чу гласове отвън и разпозна този на един от рицарите на баща му, оставен да пази лагера, а другият — тих, но настойчив, беше на Хъмфри. Като внимаваше да не събуди брат си, Робърт стана и излезе от шатрата. Приближи се и кимна на човека на баща му да отиде на поста си.

Когато поздрави Хъмфри, забеляза, че под простия, тъмен плащ за езда рицарят носи броня.

Очите на Хъмфри проблеснаха на светлината на огъня.

— Искам бързо да се облечеш.

— Къде отиваме?

— Да изпълним пророчеството.

Хъмфри продължи да говори още няколко секунди. Каза му какво да вземе със себе си и къде ще се срещнат. Когато рицарят свърши, Робърт искаше да продължи да го пита за характера на задачата, но се въздържа. Чувството за принадлежност към нещо, което изпита, виждайки Хъмфри, беше за него голямо облекчение след мъчителната изолация, в която се оказа, откакто се беше върнал в Шотландия. Не искаше да го разваля с въпроси към рицаря. Всъщност намираше възможността да напусне Монтроуз за добре дошла. Беше уморен от колебания какъв избор да направи и по кой път да тръгне.

„Ще продължиш да го избягваш, докато стане твърде късно и изборът ти бъде отнет.“

Брат му беше прав. Но не го интересуваше.

След като Хъмфри си тръгна, Робърт събуди Нес да оседлае Хънтър и се върна в шатрата да се облече. Докато обличаше кожената дреха върху ризата, чу дъщеря си да проплаква, а после чу сънливия шепот на жена. Излезе навън с меча в ръка тъкмо в мига, в който Катрин се измъкна от шатрата, която споделяше с Джудит и три други жени. Прислужницата държеше Марджори на ръце и тихичко й шептеше. Вдигна очи, когато видя Робърт да прекосява лагера. Сбърчи вежди, забелязала меча в ръката му. Той не каза нищо, а продължи към каруцата и измъкна от нея голям сандък, в който беше бронята му. Зад него Марджори продължи да плаче. Робърт извади ризницата, а Катрин започна тихо да пее. Имаше плътен, силен глас, който звучеше така, като че ли принадлежеше на по-възрастен човек. Това успокои детето и плачът му постепенно стихна. Дал си сметка, че е спрял, заслушан в плача, и ризницата започва да му тежи на ръцете, Робърт я намъкна и посегна към щита, който Хъмфри му беше казал да вземе. Щитът с дракона беше загърнат в плат, за да не се повреди. Робърт не го беше поглеждал, откакто преди година беше напуснал Англия. На светлината на огъня забеляза колко много е издраскано дървото. Тъкмо си слагаше проста мантия за езда, както му беше казал Хъмфри, когато чу нечий глас зад себе си.

— Заминавате ли, сър?

Обърна се и видя, че Катрин го гледа. Носът й беше изпъстрен с лунички, а разрошената й от съня черна коса се спускаше свободно върху раменете. Беше притиснала Марджори до гърдите си. Робърт се усмихна и се загледа в заспалата си дъщеря. Наведе се и нежно я целуна, а после се изправи и срещна погледа на Катрин, докато запасваше колана с меча на кръста си.

— Ще се върна скоро.

Вдигна щита и след като поговори за малко с рицаря, застанал на пост край огъня, взе юздите на Хънтър от Нес и тръгна през лагера, следвайки указанията на Хъмфри.

Дървената платформа, която беше видял на влизане в Монтроуз, се изпречи пред него. На червеникавата лунна светлина приличаше повече на бесилка, отколкото на подиум. На известно разстояние от нея видя група конници, осветени от факли. С тях имаше каруца, теглена от впрегатни коне, водени от двама кралски рицари. Когато приближи, Робърт видя Хъмфри и множество други познати лица.

Тук беше Хенри Пърси, станал по-дебел, откакто го помнеше, и Гай де Бочам, който не се усмихна, когато го видя. Сред тях беше и Томас Ланкастър, пораснал и по-висок, станал почти мъж. Беше възседнал коня си редом с Робърт Клифорд, който кимна любезно на Робърт, а застаналия до него Ралф де Монтърмър му се усмихна за поздрав. Накрая Робърт срещна и погледа на Еймър де Валънс. Омразното му лице го върна към спомена за Ангълси — в онази миришеща на мухъл кухня и черните, пълни с омраза очи на Еймър, когато се беше нахвърлил върху него, за да го убие.

Когато Робърт се метна на коня, Хъмфри кимна на останалите:

— Да тръгваме. Чакат ни три дни езда.

— Три дни? — попита Томас. — Ще пропуснем утрешната церемония.

— Още не си ни казал къде отиваме и с каква цел, братко! — обади се Ралф.

Робърт беше доволен, че не е единственият, когото Хъмфри държеше в неведение. Отново го налегнаха съмнения, но ги отпъди. Какъвто и да беше планът им, той беше повече за предпочитане, отколкото да стои тук, изправен пред невъзможно решение.

— Ще обясня по пътя — отвърна с твърд глас Хъмфри.

Срита коня и поведе групата извън лагера към пътя, който излизаше от Монтроуз. Каруцата затрополи след тях, а огромната кървава луна освети пътя им.

43

Събралите се мъже проследиха в мълчание самотната фигура, която вървеше между двете образувани от тях редици към платформата в средата на лагера. Водите на лагуната бяха покрити със започнала да се разкъсва тук-там мъгла, а влажният утринен въздух обещаваше още един горещ ден. Небето на изток беше като разтопено злато, а лъчите на слънцето огряваха лицата на стотиците мъже, събрали се около платформата. Пред нея, под погледа на кралските рицари, имаше застанали в редица мъже. Стояха плътно един до друг, смирени и бледи. Само неколцина гледаха към самотния мъж, който се приближаваше.

Лордът на Анандейл Робърт Брус чакаше сред редиците на английските благородници и не сваляше очи от бавно приближаващия се Джон Балиол. Кралят на Шотландия имаше изтощен вид, очите му бяха хлътнали. Лицето му беше посивяло въпреки жегата, а златистата му туника с избродирания кралски герб на Шотландия беше единственото цветно петно по него.

След Дънбар Балиол беше избягал заедно с Комъните, но с неспирното настъпление на Едуард на север крепостите и градовете падаха едни след други и за крал Джон и оцелелите му хора нямаше къде да се приютят. Седмиците, прекарани в път, личаха по изпитото лице и измършавялото тяло. През юни беше писал на Едуард, че се отказва от договора с френския крал Филип и предлага безусловна капитулация. Сега, сломен от унижението и отчаянието, той вървеше с вид на обречен човек към платформата на палача.

Когато Балиол мина покрай него, Брус проточи врат, желаейки врагът му да го погледне, да види, че той стои там и наблюдава последните му мигове като крал. Но Балиол не отклони очи от платформата отпред. Тълпата затвори редиците зад него.

Балиол стигна до пленниците, подредени пред платформата, и те бяха принудени да се отдръпнат, за да му позволят да изкачи стъпалата. Един човек пристъпи напред като че ли с намерение да каже нещо на краля, но мечовете на рицарите на Едуард го принудиха да се върне назад. Брус, който наблюдаваше над главите на хората, разпозна в мъжа Джон Комън. Лордът на Баденох отстъпи назад, но продължи да не сваля очи от шурея си, който изкачваше стъпалата. С Комън беше и неговият син и наследник, съпруг на Джоан де Валънс, изпаднал в немилост заедно с Черния Комън и графовете на Атъл, Ментийт и Рос. Погледът на Брус се спря поотделно на всичките. Повечето бяха другари на баща му. Както и на него, времето им беше отминало. Миналото трябваше да остане в земята заедно с костите на мъртвите. Време беше в Шотландия да настъпи нова ера.

Чул, че синът му Едуард шепне нещо на васалите му, Брус се обърна и го изгледа строго, за да го накара да млъкне. На разсъмване, когато му казаха, че Робърт е заминал през нощта по работа на краля, Брус побесня. Разпита най-подробно Едуард, но или синът му беше по-добър лъжец, отколкото предполагаше, или наистина не знаеше защо брат му беше изчезнал без обяснение. След като се поуспокои и овладя гнева си, лордът постепенно започна да изпитва засилващо се облекчение.

От започването на войната и съюза му с английския крал Едуард той нито веднъж не беше признавал открито факта, че правото да претендира за трона принадлежи на сина му, но тази истина не му даваше покой. Измъчван от страха, че Робърт може да предяви тази претенция, той се беше отдръпнал още повече от своя и без това отчужден син. Предположи, че отсъствието на Робърт в навечерието на такъв критичен момент от кампанията на рода им е знак, че може да се откаже доброволно от борбата. Брус се надяваше да е така, защото той самият не би се отказал. Баща му беше прехвърлил правото, за да го накаже. Сега той щеше да поправи тази несправедливост. Как се надяваше, че копелето се гърчи в гроба си!

Лордът на Анандейл погледна към платформата и видя, че Балиол се е изкачил върху нея и върви към центъра, където неговият свекър Джон де Варен чака със свит на руло пергамент в ръка. Зад графа на Съри се бяха струпали английски чиновници, законници и кралски служители, между които беше и епископ Антъни Бек. Те бяха застанали от двете страни на трона, на който седеше крал Едуард. Кралят не се виждаше много добре от това разстояние, а и зрението на Брус вече не беше така добро, както преди, но беше ясно, че кралят гледа към Балиол. Графът на Съри разви пергамента и с дрезгав глас започна да чете обвиненията срещу Балиол, чиито предателски действия като васал на краля на Англия бяха довели до конфискация на именията му. Съгласно условията на капитулацията сега той трябваше да предаде кралството си и кралското си достойнство на своя сюзерен.

Когато престана да чете, Джон де Варен отстъпи назад и се загледа някъде встрани от нещастния си зет. За момент Балиол остана сам. Огледа се плахо и се сви, когато двама кралски рицари пристъпиха към него. Всеки държеше кинжал. Някои от шотландските големци долу започнаха да протестират, но хората на краля нямаха намерение да причинят телесни рани. Вместо това започнаха да режат конците на избродирания върху туниката на Балиол червен лъв, приклекнал на задни крака. Примиреното изражение на Балиол, докато те работеха, показваше, че той знае предварително какво ще последва. Когато главата на избродирания лъв изчезна, единият от кралските хора предаде кинжала на другаря си и хвана края на плата. Дръпна го силно надолу и откъсна кралския герб от туниката. От тълпата се чуха радостни викове и ръкопляскания, които бързо стихнаха. Загубил равновесие, Балиол политна напред, но рицарят го подхвана и го задържа прав пред множеството, с провиснали червени конци от туниката.

Крал Едуард беше направил Джон Балиол крал на Шотландия, а сега го беше свалил от трона. Брус не можеше да е много сигурен, но му се стори, че в слънчевото утро забеляза върху сипаничавото лице на Балиол да проблясват сълзи.

След като Балиол беше отведен надолу по стъпалата на платформата, за да бъде откаран с ескорт в лондонския Тауър заедно с останалите шотландски благородници, крал Едуард се изправи. Видял, че кралят се кани да слезе от платформата, заобиколен от свитата си, Брус решително си проби път през тълпата. Английският крал, който го беше извикал, за да стане свидетел на този момент, все още не го беше приел. Нетърпението не му даваше мира.

— Кралю!

Брус не обърна внимание на протестите на онези, които беше разбутал грубо с лакти, за да излезе напред, и продължи да вика, опитвайки се да привлече вниманието на краля. Почти стигна до Едуард, който вървеше през лагера заедно с Джон де Варен и главните му служители, когато двама кралски рицари препречиха пътя му. Като видя, че нямат намерение да го пропуснат, Брус отстъпи назад.

— Моля ви, господарю! Трябва да говоря с вас!

Едуард се обърна, забеляза Брус, застанал между двамата рицари със зачервено от борбата с тълпата лице. Заедно с него се обърнаха и приближените му, за да видят кой се осмелява да заговори краля.

— Господарю! — каза Брус, изчаквайки един миг, за да се успокои и да направи поклон. — Исках да говоря с вас по един важен въпрос. — Когато Едуард продължи да го гледа, като че ли очакваше да каже тук на място за какво става дума, Брус добави: — Насаме.

Погледът на Едуард не трепна и остана все така студен.

— Времето ми тук е ограничено. Ще се срещна с всичките си васали следващия месец в Бъруик, когато настъплението на север приключи. Там ще приема почитта на народа на Шотландия. Тогава ще можеш да разговаряш с мен, сър Робърт от Анандейл — каза кралят и се накани да продължи напред.

Като видя, че това, за което беше копнял, макар и примамливо близо, му се изплъзва, лордът на Анандейл се самозабрави.

— Настоявам, милорд! — извика силно той след краля.

При тези думи, изречени с властен тон, кралските служители погледнаха изумени, а рицарите, препречващи пътя на Брус, хванаха дръжките на мечовете си, за да ги изтеглят, ако направи още една крачка напред.

Едуард бавно се обърна, а скулите на лицето му се изостриха още повече на светлината на утринното слънце. Сивите му очи се присвиха и той прикова властно стоманения си поглед в Брус.

Лордът на Анандейл побърза да отстъпи.

— Исках да кажа, милорд, че въпросът не търпи отлагане. — И без да обръща внимание на служителите, продължи: — Сега, когато крал Джон е лишен от титлата, тронът на Шотландия остава празен. След Балиол правото да претендира за него принадлежи на баща ми, както показа организираното от вас изслушване, но след смъртта му миналата година това право се прехвърли на мен. Вие сам признахте това, когато приех да стана губернатор на Карлайл.

За момент Едуард не каза нищо. Когато заговори, тонът му беше открито язвителен:

— Да не мислите, сър Робърт, че най-голямата ми грижа е да ви печеля кралства?

Кралят продължи пътя си заедно със своите служители, а рицарите се обърнаха и го последваха, оставяйки лорда на Анандейл да стои сам като поразен от гръм сред тълпата.

44

След като излязоха от Монтроуз, рицарите яздиха здраво. От време на време спираха само за по няколко часа да починат, когато конете не можеха да продължават по-нататък. Сега, на свечеряване през третия ден, те се спускаха по един хълм и Робърт осъзна, че вижда в далечината крепостните стени на град Пърт, разположен на бреговете на пълноводната река Тей. По-близо, на около миля, се намираше Скун, където той и дядо му се бяха изкачили на хълма Мот и старият човек му беше разказал за битката при Луис и причината за ненавистта му към Комъните.

Когато наближиха покрайнините на града по един изровен път с каруцата, клатушкаща се зад тях, Хъмфри даде знак да забавят ход. Зави надясно и ги поведе по пътека, която минаваше през рядка гора. Колелата на каруцата подскачаха по неравната земя, чуваше се пращене на счупени клонки. Около тях дърветата шумоляха, а клоните им закриваха като с мрежи червеникавото небе, на което блещукаха първите звезди. След малко излязоха на поляна. Хъмфри се огледа и, явно останал доволен, заповяда да спрат.

— Ще правим ли лагер, сър Хъмфри? — попита Робърт Клифорд, загледан в сгъстяващия се мрак сред дърветата.

— Не — отвърна Хъмфри и слезе, премигвайки, от коня, а бронята под туниката му издрънча. — Донесете щитовете! — нареди той на двамата кралски рицари, които караха каруцата.

Другите също се смъкнаха от конете. Спогледаха се с недоумение, а после всички се взряха въпросително в Хъмфри, който беше преметнал юздите на бойния си кон през един клон и чакаше насред поляната. След секунди те го наобиколиха.

Чуваше се само стържене на дърво, докато рицарите измъкваха щитовете от каруцата.

Робърт остави Хънтър да пасе из храстите и се приближи до Хъмфри. През цялото дълго пътуване Хъмфри беше мълчалив и резервиран, а Робърт ставаше все по-напрегнат. Първоначалното облекчение, което беше почувствал след напускането на Монтроуз, изчезна, заменено от напиращите въпроси, на които Хъмфри до този момент беше отказвал да отговори.

— Стига с тази тайнственост — каза той, преди някой друг да заговори. — Какво правим, Хъмфри? Яздихме три дни без никаква представа къде отиваме и защо.

— Съжалявам — рече Хъмфри, срещайки погледа на Робърт, — обаче е по заповед на крал Едуард. Заклех се да изпълня заповедта му. — Той погледна останалите. — Може би забелязахте, че се връщахме по стъпките си. Отвъд тези дървета е град Скун, покрай който минахме на път за Монтроуз. Това е целта на пътуването ни.

Двамата рицари започнаха да раздават щитовете с дракона.

В този момента Робърт почувства как обхваналото го напрежение го напусна, заменено от внезапно озарилото го прозрение. То го заля като ледена вода.

— Камъкът! — каза Робърт, взирайки се в лицето на Хъмфри. — Това е, нали? Дошъл си за Камъка на съдбата?

Другите започнаха също да говорят развълнувани.

— Тронът — каза тихо Гай де Бочам. — Третата реликва.

Робърт не го слушаше.

Хъмфри беше кимнал в отговор.

— Камъкът е една от четирите реликви, посочени в Последното пророчество на Мерлин.

— Аз защо не знаех това? — попита Робърт, почувствал се измамен и гневен. — Защо не ми каза?

Гласът на Хъмфри стана рязък:

— Не ти казах, защото ти се върна в Шотландия само месеци след като беше приет в ордена. Нямаше време да ти кажа и да ти обясня.

— Какво да обясниш? Че възнамеряваш да вземеш трона ми?

— Твоят клан загуби трона, когато той бе зает от Балиол — отвърна тихо Хъмфри. — Крал Едуард не възнамерява да качи на него друг, не и сега. Свършено е, Робърт. Шотландия ще стане част от Англия, както Уелс и Ирландия. Камъкът вече не е нужен тук. На него няма да бъде коронясан нов крал.

— Уелс и Ирландия… са друго нещо — отекна гласът на Робърт из поляната. — Шотландия е суверенно кралство със свои свободи. Те не могат просто да бъдат пренебрегнати!

Ралф де Монтърмър излезе напред и се опита да убеди Робърт:

— Нашето нахлуване доказа колко слаба е Шотландия сама. Обединена с Англия, тя ще бъде много по-силна. И двете кралства ще спечелят от един такъв съюз. Сега, когато договорът е обявен за невалиден, заедно ще можем да се сражаваме с Франция и да върнем обратно земите на краля. Трябва да видиш, че в това има логика, сър Робърт. Ако ти не вярваше в каузата на Едуард, нямаше да се биеш за него срещу своите съотечественици.

Преди Робърт да успее да отговори, Хъмфри се намеси:

— В пророчеството е казано, че ако четирите реликви на Брут не бъдат събрани заедно от един владетел, Британия ще рухне. Това означава, че Шотландия ще страда също толкова много, както и Англия. Трябва да вземем камъка, за да попречим това да стане.

— Откъде знаете, че пророчеството е истинско? — възрази Робърт и ги изгледа. — Някой от вас виждал ли е книгата, от която е направен преводът за краля? Не. Тя се пази заключена, нали? Предполага се, че твърде лесно може да се повреди, за да бъде изложена на показ.

— Аз бих внимавал, сър Робърт, да правя подобни намеци — предупреди го Ралф.

— Дори и да е истинска — продължи Робърт, обръщайки се към Хъмфри, — това не означава, че е писана за това време. Ами ако Последното пророчество се е отнасяло за време отпреди стотици години? Или пък е имало предвид, че Британия ще се провали след стотици години в бъдеще? Чел съм Историята на Джефри Монмътски като момче и я прочетох отново при завръщането ми в Шотландия. Да, той говори за един определен момент, когато някои реликви ще бъдат събрани на едно място, но не казва кога ще настъпи този момент.

— Последното пророчество не само пояснява кои реликви е имал предвид Джефри Монмътски — отвърна Хъмфри. — В него се говори и за конкретни събития, които ще възвестят провала на Британия. За знамения, за които трябва да се следи. — Той се поколеба, като че ли премисляше нещо. — Едно от тези събития беше смъртта на крал Александър.

Робърт посрещна тези думи с мълчание. До този момент дълбоко в себе си имаше големи резерви, които му пречеха да повярва в пророчеството. Знаеше, че и други, сред които бяха Еймър и Хенри Пърси, не вярват истински в него, а по-скоро, както и той, гледат на принадлежността си към ордена като на начин да спечелят благоволението на крал Едуард. Робърт забеляза изненада, изписана върху лицата около него. Очевидно Хъмфри знаеше повече за пророчеството, отколкото останалите.

— В него се посочва името на краля, така ли?

„Когато последният крал на Албион умре без наследник — цитира Хъмфри, — кралството ще бъде хвърлено в хаос. И синовете на Брут ще скърбят в този ден за този с великото име.“

— Александър ли? — обади се Робърт. — Александър Велики?

— Как би могъл някой друг освен пророк да знае какво ще стане? — отвърна Хъмфри.

— Защо това не ни беше казано? — наруши тишината гласът на Еймър.

— За него знаят мъжете от Кръглата маса — отвърна Хъмфри. — На всички ще ви да бъде казано своевременно, ако бъдете избрани да се присъедините към нея.

— А ти откога си приет на масата?

Хъмфри не отговори на язвителния въпрос на Еймър.

— Робърт, искам да ми имаш доверие и крал Едуард има нужда да му вярваш, както го стори през тази изминала година. Това, което правим, е за доброто на тези острови. — Повиши тон, когато Робърт не отговори. — Ти положи клетва пред Рицарите на Дракона: да бъдеш един от кръга, който ни обвързва да сме верни на нашия крал и на неговата кауза. Това, Робърт, е негова кауза. Четири реликви, по една от всеки край на старото кралство — Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс, — трябва да бъдат обединени под неговото ръководство, за да се попречи да се провалят всичките. Ако сега не нарушиш клетвата си, това е и твоя кауза. Кралят ми каза къде се пази камъкът. Мога и сам да го намеря, но ще стане по-бързо, ако ти ни водиш. Надявах се да го направя без проливане на кръв — добави той. — Но ако бъдем отклонени от целта, смъртта на невинни хора може да се окаже неизбежна.

Робърт изгледа застаналия пред него с решително изражение Хъмфри. Можеше да наруши клетвата, да откаже да му помогне и да превърне в свой враг краля и всеки от мъжете тук или да направи каквото беше поискал Хъмфри и да помогне да се изпълни предсказанието. Почувства се разкъсван повече от всякога между верността към кралството си и верността към тези мъже. Обаче сред обърканите му мисли ясно се открояваше една. Не можеше да опровергае казаното от Ралф за лекотата, с която англичаните бяха завладели Шотландия. Той самият беше изумен от това. Нещата в кралството не вървяха добре още от смъртта на Александър. Ами ако е вярно? Ами ако пророчеството излезе истина? Нужно му беше време да премисли, да намери смисъл във всичко това. Но те го гледаха и чакаха отговор. Нямаше време.

Затова не каза нищо, а само протегна ръка към рицаря, който раздаваше щитовете.

След като рицарят отиде при Робърт и му подаде последния щит с дракон, Хъмфри се обърна към другите:

— Трябва да свършим това бързо. Сър Робърт Клифорд и сър Хенри Пърси ще ми помогнат да взема камъка от църквата на манастира. След като го сложим в каруцата, веднага тръгваме обратно. Не вдигайте меч срещу никого, освен ако не бъдете нападнати — добави той. Погледна Еймър де Валънс, който се намръщи и стисна дръжката на меча си.

Рицарите се метнаха на конете. Излязоха от гората и поеха по пътя, който водеше към манастира в Скун. Робърт яздеше отпред заедно с Хъмфри с тежкия щит в ръка, а сърцето му блъскаше в гърдите.

Свиха по един тесен път, после се прехвърлиха през реката по мост и стигнаха манастира, чиито сгради се издигаха пред тях в здрача. Отвъд дърветата, ограждащи района на манастира, от комините на покривите над престолния град Скун се виеше дим. Помещенията на монасите не бяха оградени със стена и рицарите поеха право през двора на манастира. Наоколо беше тихо. През прозорците на една зала на приземния етаж се виждаха запалени факли. Най-вероятно беше трапезарията на монасите. Робърт забеляза в далечината кръга от дървета на върха на древния хълм Мот. Спомни си как дядо му седеше до него сред угасващата дневна светлина. Спомни си постамента, върху който трябваше да бъде поставен камъкът, и притегателната сила, която беше почувствал.

Хъмфри дръпна юздите на коня си, другите също забавиха ход. Чул името си, Робърт разбра, че рицарят го поканва да ги поведе към църквата на манастира. Бяха минали години от идването му тук, когато следваше дядо си през този двор, но той помнеше пътя. Пришпори Хънтър и ги поведе покрай спалните помещения и градините натам, където в сгъстяващия се мрак се издигаше църквата. Един мъж в расо извика уплашен и ги попита кои са, но рицарите изтрополяха покрай него, без да му отговорят. Хъмфри изпревари Робърт и препусна към църквата. Зад себе си Робърт чу викове и затръшване на врати, когато монасите се стреснаха от тропота на копитата. Някъде залаяха кучета. Нямаха много време.

Рицарите спряха конете пред вратите на църквата, а колелата на каруцата се плъзнаха в прахта. Скочиха на земята и някои изтеглиха мечовете си, крачейки бързо към църквата. По заповед на Хъмфри няколко души останаха при вратите, а той, Пърси и Клифорд влязоха вътре. Църквата миришеше на тамян и разтопен восък. Стъклата на прозорците отразяваха слабата светлина от свещите. Робърт ги последва и нахлупи качулката на плаща, за да скрие лицето си. Беше доволен, че облече простата дреха. Тази вечер тук червеният орнамент на Карик можеше да изиграе ролята на клеймо.

Хъмфри подаде щита си на Ралф, закрачи по пътеката между редовете под строгия поглед на свелите глави ангели от колоните и се запъти към олтара, пред който беше поставен белезникав каменен блок върху извезана със злато покривка. Робърт си спомни как баща му крачеше по същия коридор и как шотландските големци протестираха зад него. Замисли се колко голямо бе нетърпението на баща му да се добере до тази награда, до този древен камък, на който беше заложил всичките си амбиции. Каква ужасна съдба беше довела него, един Брус, тук не за да седне на трона, а да го открадне за един нашественик?

Хенри Пърси и Робърт Клифорд последваха Хъмфри. Тримата вдигнаха камъка. Пърси и Клифорд хванаха железните халки от двете страни, а Хъмфри пое тежестта отдолу. Тръгнаха, олюлявайки се, обратно по пътеката. Робърт чу отвън приближаващи се викове. Рицарите, които пазеха вратата, извикаха на Хъмфри да побърза. Робърт изтегли меча си, когато Пърси и Клифорд се приближиха. Погледът му се спря на свещения камък между тях, бледата му повърхност блестеше на светлината на свещите. Отвън към църквата на манастира се приближаваше тълпа. Някои държаха запалени факли. Повечето бяха облечени в монашески раса, но някои приличаха на работници или слуги. Тези мъже носеха ножове и тояги. Един държеше секира.

Рицарите тръгнаха напред, като образуваха защитен обръч, а Хъмфри и другите вървяха след тях. Най-отпред беше Еймър де Валънс. Робърт се присъедини към тях, когато Пърси и Клифорд се запътиха, клатушкайки се, към каруцата. Хъмфри беше пуснал камъка и беше взел щита си от Ралф. Излезе напред, за да посрещне приближаващите мъже.

Монасите от Скун бяха предвождани от прегърбен възрастен мъж, който, съдейки по обшитото с кожа расо, беше игуменът на манастира. Изуми се, когато видя Пърси и Клифорд да носят камъка.

— В името Божие, какво означава това? — извика с дрезгав глас той, когато спря пред кръга, образуван от рицарите. — Кои сте вие?

— Ние сме Рицарите на Дракона — отвърна Хъмфри. — Дойдохме да вземем Камъка на съдбата по заповед на краля на Англия Едуард, херцог на Гаскония, лорд на Ирландия, завоевател на Уелс и сюзерен на Шотландия. Стой настрани и няма да пострадаш.

— Ей Богу, няма да отстъпя — каза тихо игуменът и пристъпи напред, следван плътно от мъжа със секирата. Гласът му трепереше, но на светлината на факлите сбръчканото му лице изглеждаше непреклонно. — Няма да стоя настрани!

Пърси и Клифорд се мъчеха да прехвърлят камъка в каруцата. Ралф им се притече на помощ.

— Никой от нас няма да отстъпи — повиши тон игуменът.

В отговор монасите единодушно пристъпиха напред. Повечето изглеждаха ужасени.

— Тогава ще умреш — изръмжа Еймър де Валънс.

Хъмфри извика, но Еймър не му обърна внимание и посегна напред с меча, за да прободе игумена, който отстъпи ужасен назад. Преди Еймър да успее да нанесе удара, Робърт замахна с меча си към гърлото на Еймър. Той се отдръпна в последния момент, но острието на меча докосна кожата му точно над яката на ризницата. Рицарят остана като закован, с вирната назад глава и стоманеното острие, опряно в гърлото му.

— Свали оръжието си — процеди през зъби Робърт — или ще ти прережа гърлото.

Черните очи на Еймър стрелнаха Гай, застанал зад Робърт.

— Ами давай тогава — изсъска той — и аз ще умра, гледайки как те пробождат.

Робърт почувства, че Гай опря острието на меча си в гърба му.

Мъжът със секирата се беше приближил още повече и гледаше ту Еймър, ту Робърт, а раменете му се надигнаха като че ли за да нанесе удар. Някои от монасите пристъпиха напред, стиснали тояги и ножове. Някъде се чу да бие камбана и откъм града в здрача отекнаха гласове.

Хъмфри с намеси:

— Робърт!

Когато Робърт не се помръдна, рицарят сложи ръката си в желязна ръкавица върху меча му и решително го наведе надолу.

Освободен, Еймър отстъпи назад. В този момент мъжът вдигна секирата. Еймър се извърна, бърз като камшик, и го прободе, като изпъшка от усилието, и завъртя меча в корема на мъжа. Очите на човека изскочиха от орбитите и той отвори уста. Изпусна секирата и тя издрънча на земята. Игуменът извика, а Еймър изтръгна меча сред фонтан от кръв. Мъжът падна на колене и се преви със зейнала в корема рана, която се опитваше да притисне с ръце.

От групата се разнесоха викове. Някои отстъпиха уплашени назад, други се втурнаха напред. Един се нахвърли, размахвайки нож, срещу Хъмфри, но рицарят го удари с юмрук в лицето. Чу се как костта изпращя, човекът политна назад със счупен нос и кръвта потече между пръстите му. Другите рицари застанаха плътно един до друг, образувайки стена, за да попречат на монасите, докато Пърси и Клифорд най-накрая успяха да натоварят камъка в каруцата. Рицарите пристъпиха решително напред с вдигнати щитове и Робърт остана притиснат между тях. Най-отпред стоеше Еймър с меч, от който капеше кръв. Двама монаси сграбчиха игумена и го издърпаха от пътя им.

— Да тръгваме! — извика Ралф.

Между дърветата проблясваха запалени факли. Хората от града бързаха да разберат каква е тази суматоха в манастира. Ралф се метна на коня и поведе групата, а рицарите в каруцата заплющяха с камшика и конете се понесоха в галоп.

— Тръгвайте! — изкрещя Хъмфри и се затича към коня си.

Каруцата заподскача по неравната земя и конете се понесоха право през скупчилите се монаси. Те се разпръснаха. Двама се опитаха да се вкопчат в нея, докато минаваше покрай тях. Единият отхвръкна встрани, ударен от колело. Другият остана вкопчен няколко секунди, преди да бъде отхвърлен, след като каруцата се удари в голям камък.

Рицарите се метнаха на конете и ги пришпориха, като оставиха кръвта да изтича от тялото на убития от Еймър човек пред църквата. Качулката на Робърт се беше смъкнала при спречкването и когато той хвана юздите и се метна на коня, погледът му срещна този на игумена. Старият човек не го позна. По лицето му се четеше само безпомощен гняв.

Робърт препусна бързо след Рицарите на Дракона. Отпред каменният блок в каруцата се тресеше от неравния път. Пред очите на Робърт изникна образът на дядо му. Черните му очи гневно проблясваха.