Бунт

58

През цялата дъждовна и ветровита есен, докато шотландската войска се радваше на победата си над англичаните при Стърлинг, Робърт пътуваше надлъж и нашир из Карик, за да събира мъжете на графството, и укрепваше замъка Търнбери.

Първоначално, въпреки че мразеха англичаните, много хора се страхуваха да го подкрепят, опасявайки се, че могат да станат жертва на репресии от страна на Пърси и Клифорд. Робърт можеше да ги задължи да се явят на служба при него, но тъй като бе убеден, че изнервени и съмняващи се хора няма да му бъдат от голяма полза, взе само онези, които изразиха желание. Повечето от тях бяха амбициозни младежи, рицари без земя, лишени от наследство като втори синове, малцина от тях бяха служили при баща му, а всички искаха да спечелят благоволението му. Гартнет от Мар и Джон от Атъл останаха в Търнбери със съпругите и хората си. С тях и с Едуард и Кристин пълният замък напомни на Робърт за дните, когато зад неговите стени беше цялото му семейство заедно със слугите.

В края на октомври, когато хората бяха заети с работа на полето да събират последните остатъци от реколтата и да колят излишния добитък, той беше посетил Афраиг, за да й предложи да отмени изгнанието й, наложено от баща му. Обаче старицата отказа и предпочете да остане сред пущинака, вместо да се връща в селото.

Постепенно, докато седмиците се нижеха една след друга, в дружината на Робърт постъпиха още хора. Това ставаше трудно и понякога му се налагаше да преглътне гордостта си, но скоро разбра, че за да спечели доверието на хората, се искат време и търпение. Когато васалите му видяха, че смята да остане и да укрепи отбраната им, все повече хора изразиха готовност да го подкрепят. С увеличаването на дружината укрепваше и репутацията му. Установи, че има естествена дарба за дипломация, на която се беше научил от дядо си. Гневен като лъв, когато беше предизвикван, и кротък като агне, когато се наложеше, старият лорд се ползваше със страхопочитанието и възхищението на поданиците си. Сега Робърт разбра, че това е важно качество за един водач. Баща му беше строг господар, който се отнасяше към хората си повече като към слуги, отколкото като към поданици. Решителността на Робърт и готовността му да ги изслушва скоро му спечелиха уважението на васалите. Той разбираше, че това е първата стъпка по пътя към трона.

В Ървин, когато взе решение да предяви претенции да стане крал на Шотландия, Робърт беше разбрал колко трудна и може би дори невъзможна задача стои пред него. На своя страна имаше кръвната връзка и претенцията на дядо си, но това беше всичко. Повечето от хората в кралството му нямаха доверие и много от тях открито го ненавиждаха. Водени от Уолъс, шотландците се сражаваха за връщането на Джон Балиол, а не за избирането на нов крал, а и Камъкът на съдбата се намираше в Уестминстър. Той имаше нужда от много по-голяма подкрепа дори само да обяви решението си. За да я получи, трябваше да се докаже, трябваше да направи това, което правеха Уолъс и другите, и да спечели сърцата на хората, като им върне изгубените земи. Когато есенните бури отстъпиха място на люта зима, реши да се заеме тъкмо с това.

С отряд от над петдесет рицари и двеста пешаци Робърт се отправи на север през Карик и навлезе в Еършър. Хенри Пърси беше заминал на юг в Англия, за да съпровожда пленниците, взети при Ървин, и беше оставил пристанищния град Еър да се защитава от малък гарнизон. Едно мразовито утро в края на ноември Робърт и хората му нападнаха града, сломиха съпротивата на гарнизона и нахлуха в казармата на англичаните. При нападението загинаха шестима от хората на Пърси, а останалите избягаха, като използваха една лодка, завързана на брега на река Еър. С това нападение беше сложен край на английското господство в Еър. Тъкмо там, в освободения град — за голяма радост и облекчение на гражданите му — Робърт установи новата си база. Така щеше по-добре да осигури сигурността на семейството си край морския бряг в Търнбери и щеше да може да съсредоточи усилията си в организирането на нови нападения срещу Ървин и други селища, за да прогони останалите войници на Пърси.

Няколко седмици по-късно Робърт разбра цената на бунта си. Хенри Пърси беше зает в Англия, но Клифорд беше останал в Галоуей и веднага насочи вниманието си към земите на Брус в Анандейл, където в отговор опожари десет села и започна да тероризира населението. Замъкът Лохмейбън, в който все още имаше гарнизон от васали на бащата на Робърт, се държеше, но на околните селища бяха нанесени ужасяващи щети, за чието възстановяване щеше да трябва много време. Това нанесе тежък удар на Робърт. Анандейл може и да принадлежеше на баща му, но имението беше негов дом и мисълта, че сега гори в пламъци, го съсипваше.

Обаче от нападението имаше една непредвидена полза. За много хора, които се съмняваха в Робърт, фактът, че един виден английски командир беше нападнал земите на Брус в Шотландия, беше доказателство, че той наистина е обърнал гръб на англичаните. Това го правеше техен враг — нещо, което водачите на бунта нямаше как да не забележат. В началото на пролетта на 1298 година дойдоха пратеници, които поканиха Робърт да присъства на голям съвет в сърцето на Селкъркската гора, люлката на бунта.

Робърт и отрядът му яздеха между дърветата в покритата с нова зеленина гора. Над главите им като кули се извисяваха гъстите клони на боровете с широки колкото двама мъже стволове. Земята беше покрита с борови иглички и шишарки, които пукаха под копитата на конете. Говореше се, че гъстите шубраци на Селкърк са остатъци от древна гора, която някога покривала цялото кралство. Гората продължаваше да е необятна и непристъпна, пълна с непрогледни гъсталаци и поляни. Представляваше идеален лагер за една армия, която иска да остане скрита, и Робърт беше сигурен, че ако не му бяха казали за някои ориентири, по които да намира пътя, той и хората му със сигурност щяха да се загубят още през първия ден.

— Ето още един — каза Едуард, повдигна се на седлото си и посочи чепат дънер, на който беше изрисуван бял кръг с кръст по средата. — Изглежда, че наближаваме. Това е четвъртият, който виждаме тази сутрин.

Робърт погледна покрай белязания дънер към една поляна между дърветата. Чу шум от бързо течаща вода.

— Кажи на другите! — поръча той на Кристофър Ситън, който яздеше непосредствено зад тях. — Ще направим почивка и следобед ще продължим. Искам да стигнем лагера, преди да се стъмни.

Оръженосецът кимна, но когато обърна коня си, Робърт усети, че е напрегнат. Разбираше причината. Младият човек, роден и отрасъл в Йоркшър, щеше да влезе в лагера на една армия, която възнамеряваше да освободи завинаги земите от англичаните. Робърт го беше уверил, че ще бъде в безопасност, но истината беше, че не можеше да гарантира сигурността нито на Кристофър, нито на когото и да било. Когато оръженосецът предаде заповедта, групата се разпръсна между дърветата. Робърт изведе коня си на поляната. В далечния й край минаваше широк поток, чиито бързи води течаха над гладки, кафяви камъни. Бреговете бяха достатъчно ниски, за да могат конете да пият.

Робърт слезе от коня и изчака останалите, които още си пробиваха път през дърветата. С четиридесетте рицари и оръженосци, които беше успял да събере от Карик, бяха и шестдесет и седем мъже под командата на Мар и Атъл. Кристин придружаваше Гартнет, а жената на Джон яздеше редом с него и техния шестнадесетгодишен син Дейвид, който беше абсолютно копие на баща си. Уморени и схванати от продължителната езда, рицарите извадиха мехове с вино и осолено месо от торбите, а оръженосците се погрижиха за конете.

Катрин се подпря на предложената от един от рицарите на Робърт ръка и се смъкна от кобилата. Усмихна се мило на младия човек и започна да изтупва праха от полата си. В това време Джудит вдигна Марджори от столчето й. Катрин даде знак на един от слугите да отведе коня й до реката и се протегна.

— Като свършиш с Марджори, донеси ми нещо за ядене — викна тя на Джудит.

Робърт беше забелязал, че напоследък момичето освен дойка на Марджори беше станало и прислужница на Катрин. Другите жени, Кристин и съпругата на Джон, се държаха настрани от двете. Особено Кристин се държеше подчертано хладно с Катрин. Каквато и да беше причината, Робърт нямаше нито време, нито желание да се задълбочава. Беше уморен от политика и не му се играеха игри. Тези мъже и жени си имаха свои цели и планове, дори и сега, когато го придружаваха изпълнението на неговия план. Знаеше, че Гартнет не стои твърдо зад решението му да се бори за трона — той продължаваше да го съветва да постигне примирие с англичаните. Джон го подкрепяше безрезервно, но се отнасяше с недоверие към двамата Ситън, останали с Робърт след напускането на Ървин. От своя страна Александър и Кристофър пазеха ревностно положението си на негови доверени командири. Изглежда, че само Едуард се чувстваше еднакво добре в компанията на всички.

Робърт тръгна между дърветата, за да се поразтъпче. Бяха започнали да се задушават от тази гора, която ги заобикаляше отвсякъде дни наред, и колкото по-навътре навлизаха, толкова повече се засилваше напрежението в отряда. Не само Кристофър се тревожеше. Джон и Александър също бяха обезпокоени от поканата с печата на Уилям Уолъс и се питаха защо, след като месеци наред бунтовникът не беше потърсил никакъв контакт с тях, той беше поискал Робърт да присъства на съвещанието на съвета. Без съмнение, че имаше риск. Робърт нямаше представа как щеше да бъде приет. Непрекъснато се носеха слухове за предстоящ английски отговор, за събиране на голяма армия, която да нахлуе отново, и Робърт трябваше да разбере какво ги очаква.

Отиде малко по-надолу по течението на реката и приклекна на брега. Когато се наведе над водата, видя отражението си в нея. Не се беше бръснал от дни и брадата му беше пораснала, тъмна и гъста около челюстта. Немирен кичур коса закриваше очите му. Може би беше сбъркал с идването си тук? Може би беше проявил слабост, като прие поканата на един бунтовник? Потопи ръце в студената вода и образът му изчезна. Загреба с шепи и си наплиска лицето. Докато водата се стичаше по бузите му, в набраздената повърхност се появи друг образ. Зад него стоеше жена и тялото й се движеше. Той рязко се изправи и видя до себе си Катрин. Шумът от течащата река беше заглушил стъпките й.

Тя се усмихна.

— Не исках да те стресна. — Робърт изтри лицето си с ръце, а тя пристъпи към него. — Позволи ми. — Събра ръкава на роклята си и попи водата от лицето му с него. Червената рокля беше с дълги, широки ръкави. Когато преди пет дни го беше посрещнала при портите на Търнбери, беше с нея. Пристегната с колан от сребърни халки, тя би подхождала повече на графиня, ако корсажът й не беше така тясно изрязан отпред.

Обзет от внезапен гняв, Робърт хвана ръката й.

— Защо си облякла тази рокля?

Тя отвори широко очи, стресната от тона му.

— Не ти ли харесва?

— Не ми харесва как те гледат мъжете.

Катрин се засмя и погали бузата му.

— Тогава повече няма да я нося.

Обви врата му с ръце и се притисна в него.

— Само твоя съм, любов моя.

— Катрин! — предупреди я намръщен той.

Тя погледна назад през рамо.

— Не могат да ни видят. — Погледна го закачливо, изправи се на пръсти и устните й почти докоснаха неговите. — Приличаш на ранен глиган — рече тихо тя. — Толкова си раздразнителен. И трябва да се обръснеш.

Робърт притисна устните си в нейните и я подпря в ствола на едно дърво. Ръцете й обвиха врата му и тя отвърна пламенно на целувката му.

Някой се прокашля, Робърт рязко се отдръпна и видя, че към тях се приближава Александър.

Катрин отметна назад коса.

— Сър Александър! Какъв късметлия е Робърт, че има някой, който да пази гърба му — засмя се нервно тя. — Където и да отиде, вие винаги сте до него и наблюдавате.

— Гората крие много опасности — отвърна Александър и я изгледа.

Катрин първа извърна очи.

— Ще отида да нагледам дъщеря ти, Робърт. — Тя събра полите си и тръгна през високата трева.

Александър изчака да се отдалечи.

— Трябва да поговорим.

Робърт въздъхна с досада.

— Казах ти. Тя не е твоя грижа.

— Имах предвид да поговорим за лагера. За това в какво влизаме. — Александър замълча за момент. — Всъщност, приятелю, тя също е част от този разговор. Ти още не си обявил намеренията си извън хората от нашия кръг, което според мен е разумно, но ще дойде време, когато ще трябва да застанеш пред мъжете на кралството и да предявиш претенцията си. Как очакваш благородниците да я приемат сериозно, когато ти самият си несериозен?

— Мислиш, че не го приемам сериозно? След всичко, което направих през изминалите месеци, след всичко, което вие ми помогнахте да извърша? С тази претенция рискувам живота си и този на семейството си!

— Ще бъде ли Катрин твоя жена? Твоя кралица?

Робърт извърна очи.

— Разбира се, че не.

— Тогава не приемай една слугиня за своя спътница в живота! — Александър отново застана пред Робърт. — Другите не ти го казват, но всички забелязват, че тя се е поставила много по-нависоко, отколкото би трябвало. От прислужница е стигнала до положението на дама и ти й го позволяваш.

Робърт отиде до реката и се загледа в зелените дървета на другия бряг. По пътя за Дъгласдейл Катрин се беше превърнала в средство за развлечение, съд, в който да излива безпокойството и съмненията си. Тогава всяка сутрин се събуждаше, изпълнен с ежедневните си грижи. Всяка нощ освобождаваше в нея събиралото се напрежение. Откакто беше починала Изобел, добре разбираше, че един ден ще трябва да си потърси друга съпруга с положение, която да му роди син. Знаеше го, но продължаваше да не мисли за това, въпреки че въпросът не търпеше отлагане. Казваше си, че няма време, че има по-важни неща, които изискват вниманието му. Това беше вярно, но не беше истинската причина за бездействието му. Всъщност за него Катрин вече не беше само средство за развлечение. Беше се превърнала в едно от малкото постоянни неща в неговия бързо променящ се живот. Рядко го питаше нещо и единственото й желание, когато беше с него, беше да му доставя удоволствие.

— Имам нужда от нея, Александър — каза тихо той. — Точно сега имам нужда от нея.

— Разбирам, че имаш нужда от жена, която да топли леглото ти — отвърна приближилият се зад него Александър. — Разбирам го като всеки друг мъж. Но тук има други неща, за които трябва да се помисли. Не виждаш ли как това не се нрави на граф Гартнет? Или на жената на граф Джон? Лейди Изобел беше тяхна сестра. Направил си нейната слугиня майка на детето й. Робърт, та тя дори носи дрехите й. Те са твои поддръжници. Ние имаме нужда от тях. Понякога се питам дали нежеланието на Гартнет да подкрепи напълно претенцията ти не се дължи отчасти на Катрин.

Робърт тъкмо се канеше да му възрази, когато забеляза някакво раздвижване на другия бряг на реката. От храстите се надигна фигура, облечена цялата в зелено, с готов за стрелба лък. Робърт се хвърли върху Александър и го събори. Двамата се удариха силно в земята, а в същия миг една стрела се заби в дървото зад тях.

Александър се опита да се освободи от Робърт, но изведнъж замря, когато се разнесе силен глас:

— Този изстрел беше предупреждение. Следващият ще бъде фатален, ако не кажете по каква работа сте дошли. — Мъжът се приготви да изстреля друга стрела.

Робърт се изправи на крака. Подаде ръка на Александър, за да помогне на другаря си, но продължи да не изпуска от очи стрелеца.

— Дойдох да се срещна с Уилям Уолъс. Аз съм сър Робърт Брус.

От храстите на другия бряг се показаха още мъже. Всички държаха лъкове и бяха облечени в зелено и кафяво. Отзад се чуха тревожни гласове, когато хората на Робърт, предупредени за опасността, бързо се показаха измежду дърветата. Най-отпред бяха Едуард и Кристофър, следвани плътно от Джон от Атъл. Робърт им викна да спрат, поглеждайки към фигурите на отсрещния бряг, които бяха вдигнали лъковете си.

— Не сме дошли тук с лоши намерения. Уолъс ни очаква.

Мъжът, който ги беше предупредил, бавно свали лъка си.

— Събери хората си — каза след кратка пауза той. — Оттук ние ще ви водим.

59

Три часа по-късно, когато се стъмни още повече, Робърт и хората му бяха въведени в лагера на бунтовниците. Стрелците, стъпващи безшумно, ги бяха водили уверено сред спускащия се здрач. Минаха покрай още бели ориентири. След като прехвърлиха реката, срещнаха още пет въоръжени патрула. Групите разговаряха шепнешком със стрелците, като не сваляха очи от Робърт и хората му.

Отпред сред дърветата се чуха гласове на много хора, примесени с кучешки лай и цвилене на коне. Въздухът беше изпълнен с дим от горящи дърва. Между дърветата се виждаха насядали около огньовете мъже, които разговаряха помежду си, други ходеха насам-натам, натоварени с някакви задачи. Бяха облечени във всевъзможни дрехи — от наметала и селски обувки с дървени подметки до къси поли до бедрата, каквито носят планинците, и рицарски ризници. Някои прекъсваха работата си, за да наблюдават отряда на Робърт, докато минаваше покрай тях.

Клони, подпрени на дърветата, или платнища, опънати между стволовете, образуваха навеси, а под тях върху мъхестата земя бяха постлани одеяла. На тях почиваха хора, някои от които бяха ранени. Робърт видя свещеник, навел обръснатата си на темето глава, да коленичи до мъж, чийто крак, отрязан под коляното, бе увит с изцапана с кръв кърпа. Докато следваха ескорта покрай широка река, където жени перяха дрехи и деца играеха по чакълестия бряг, Робърт забеляза два големи кръга от хора с дълги, вдигнати нагоре копия. Те като че ли упражняваха някаква маневра. По дадена команда първите редици заставаха на колене с насочени напред пики. По-нататък следваше обширна поляна, пълна с шатри.

Заобиколиха копиеносците и навлязоха в поляната. На местата където бяха отсечени дървета, за да има повече място, се виждаха дънери на дъбове и елши. По средата на поляната гореше голям огън, около който бяха издигнати двадесетина шатри, а до тях имаше каруци, натоварени догоре с провизии. В една от тях се виждаха да лъщят най-различни сребърни чинии, свещници, кожи и сандъци — може би плячка от набезите на Уолъс в Северна Англия. Колкото и да се държеше настрана от бунтовниците, Робърт беше чул слуховете за разбойническите им подвизи, които се носеха из цялото кралство.

След битката при Стърлинг хората навсякъде говореха с възторг за героя, повел една селска армия към победа срещу английски рицари, отървал ги от омразния ковчежник Кресингам и преследвал могъщия граф на Съри през целия път до границата. Към овчарите, търговците на добитък и ловците, от които беше съставена бандата на Уолъс, скоро се присъединиха много свободни хора — граждани, рицари, оръженосци и дори лордове. След смъртта на Андрю Мъри, починал скоро след сражението, Уолъс стана едноличен водач на бунта и докато хората му бяха все още опиянени от пролятата кръв при Стърлинг, безстрашният млад шотландец навлезе с армията си в Англия.

В началото на есента преминаха границата и навлязоха в Нортъмбърланд, хвърляйки в ужас хората на север. Оставяха съсипана реколта, изклан добитък, избити мъже и жени. Някои казваха, че насилието стигало до такива крайности, че Уолъс и командирите му били принудени да обесят някои от собствените си хора за прекалени изстъпления, които не можели да минат ненаказани. Каквато и да беше истината, хората от Нортъмбърланд бягаха на юг с хиляди, изоставяйки домове и църкви, училища и пасбища, които горяха на хоризонта. Едва по средата на зимата, когато падна сняг, мародерите прекосиха обратно река Туийд. През това време Уолъс вече се беше сдобил с ново име: Уилям Завоевателя.

Когато Робърт слезе от коня на поляната, забеляза бунтовническия водач до каруцата с плячката. Уолъс се извисяваше с глава и рамене над хората около него, които, ако се съди по облеклото, бяха благородници. С простата си вълнена туника, която носеше върху ризницата, той като че ли изглеждаше не на място сред техните фини плащове, украсените ножници на мечовете и лъскавите им брони. Групата разговаряше оживено, но когато един от стрелците отиде при Уолъс, погледите на хората се насочиха към Робърт. Уолъс продължително го изгледа със студено изражение на лицето, след това кимна на стрелеца и се обърна към един плешив мъж, в когото Робърт разпозна братовчед му Адам. Обзе го гняв, когато Уолъс се отдалечи, без изобщо да го поздрави, но в този миг от тълпата се показа позната фигура.

Джеймс Стюарт се приближи към него.

— Сър Робърт!

Робърт поздрави разсеяно лорд-стюарда, като продължаваше да не сваля очи от Уолъс.

Когато хората на Робърт започнаха да слизат от конете, Джеймс му даде знак да се отдалечат, за да не могат да бъдат чути.

— Опасявам се, че се разделихме при Ървин в недотам добри отношения. Надявам се знаеш, че никога не бих се съгласил с предложението на Хенри Пърси да вземе дъщеря ти за заложница.

Робърт разбра по изражението на лорд-стюарда, че казва истината.

— И аз от своя страна съжалявам за начина, по който се развиха нещата.

— Това е минало. Радвам се, че дойде, Робърт. — Джеймс понечи да каже още нещо, когато бяха прекъснати от един едър мъж. Беше епископът на Глазгоу.

— Сър Робърт! — поздрави го сдържано Уишарт.

— Чух, че сте били в затвора, Ваше преосвещенство — каза Робърт, изненадан и стреснат от появата му.

— Бях за известно време, но се помолих на архиепископ Уинчилси да ме освободи и, слава на Бога, той го стори. Съмнявам се, че щях да имам този късмет, ако Едуард не отсъстваше, но кралят беше във Фландрия и в двора цареше безредие. Според архиепископа на Кентърбъри изпращането ми в затвора беше нарушение на свободите на църквата.

— А лорд Дъглас?

Лорд-стюардът и епископът се спогледаха.

— Лорд Дъглас беше под арест в Тауър — каза Уишарт. — Преди да напусна Лондон, чух, че умрял там. След това този слух се оказа верен. Земите му са дадени на Робърт Клифорд.

Робърт се замисли за лейди Дъглас и храбрия им малък син Джеймс.

— Още един паднал Божи воин — продължи мрачно Уишарт. — Но въпреки загубата ни бунтът продължава. Чухме за успехите ви на запад — за освобождаването на Еър и Ървин.

Това прозвуча като похвала, макар че беше трудно да се каже от резкия тон на епископа.

— Беше малка победа в сравнение с постиженията на Уолъс — каза Робърт.

— Да, наистина — съгласи се Уишарт, — мастър Уолъс е причината да се съберем тук. Той напълно заслужава званието, което ще му бъде дадено утре.

— Звание? — попита учуден Робърт и погледна към Джеймс.

— Избирането му за пазител на Шотландия — отвърна епископът.

Робърт го погледна изненадан.

— Докато тронът бъде зает отново — обади се Джеймс.

— Шотландия се нуждае повече от защитник, отколкото от крал — отвърна Уишарт, поглеждайки многозначително Джеймс. — Утре Уилям Уолъс ще бъде обявен за пазител на кралството и с Божията помощ ще ни поведе към победа. Известно е, че крал Едуард събира огромна армия. Скоро за всички нас ще настъпи Денят на Страшния съд.

След потвърждението на слуховете за наближаващата война мислите на Робърт се насочиха към въпроса какво ще означава избирането на Уолъс за намеренията му. Преди да реши каквото и да било, появи се брат му.

— Имаме компания — каза троснато Едуард и кимна към дърветата.

Робърт се обърна и видя в поляната да навлиза друга група. Веднага позна двамата мъже отпред. Единият беше в средата на петдесетте с твърда, прошарена коса, а другият беше по-близо до неговата възраст. И двамата имаха слаби, бледи лица и бяха облечени в черно, а червените им щитове бяха украсени с по три бели житни класа. Робърт се вгледа в тях и дългогодишната омраза се изписа на лицето му.

— Казаха ми, че Червеният Комън и синът му били пленени при Дънбар — рече тихо той.

— Крал Едуард ги освободи с условието, че ще помогнат за потушаване на бунта — отвърна Уишарт. — При Стърлинг бяха с войската на Джон де Варен, но след победата на Уолъс напуснали компанията на графа по време на бягството му към границата и преминаха на наша страна.

— Уолъс доверява ли им се?

— Те се бият за същата кауза — отвърна рязко Уишарт.

Робърт видя как епископът прекоси поляната, за да поздрави новодошлите. Утре Уилям Уолъс щеше да стане най-могъщият човек в кралството. Уишарт беше прав — водачът на бунтовниците се биеше за същото, което искаха и Комъните — връщането на Джон Балиол. Тъкмо то щеше да провали плановете му.

— Нареди на хората да построят лагер — каза той на брат си, без да сваля очи от лорда на Баденох.

Когато Едуард кимна и се отдалечи, лорд-стюардът застана пред Робърт.

— Трябва да поговорим.

Надолу по течението реката минаваше през поредица от скалисти плата, преди да се излее в дълбоко, гладко езеро.

Робърт и лорд-стюардът застанаха върху една скала, надвиснала над него, а шумът на падащата вода заглушаваше разговора им и никой, минаващ по брега, не би го чул. Навсякъде между дърветата около трепкащите огньове се виждаха сенките на хора.

— Исках да говоря с теб още в Ървин — каза стюардът. Беше застанал в края на скалата срещу Робърт с лице, осветено от факлите. — Но събитията ни попречиха. Епископ Уишарт е прав. Постиженията на Уилям Уолъс са много по-големи от това, което е очаквал всеки от нас. Няма съмнение, че той заслужава титлата, с която ще го удостои утрешният съвет.

Робърт не отговори.

— Ала ние трябва да погледнем напред отвъд сегашните победи, когато стабилността на кралството ще може да бъде поддържана без сражения и кръвопролитие. — Джеймс явно подбираше внимателно думите си. — Разбирам ентусиазма на Уишарт, но през последните месеци се вглеждах дълго в бъдещето и тъкмо това ме безпокои повече от сегашните стратегии за войната и почитането на героите. Нашето бъдеще може да бъде осигурено само с крал на трона и наличие на негови наследници. — Той снижи още повече глас и Робърт трябваше да напряга слуха си, за да го чуе сред шума от падащата вода. — Никак не е сигурно, че крал Джон ще се върне някога на трона, колкото и Уилям и хората му да настояват пред Едуард и колкото и битки да спечелят. Като лорд-стюард на това кралство върху мен пада отговорността да предвидя тази възможност. — Той замълча за миг и изгледа Робърт. — Много хора, между които и аз, считаха дядо ти за най-подходящия кандидат. Предполагам, че Едуард също го е разбрал и се е уплашил, че той няма да бъде така отстъпчив като Балиол.

Робърт кимна.

Черните очи на Джеймс се вторачиха напрегнато в Робърт.

— Като се вглеждам в бъдещето, Робърт, виждам теб като човека, който може да запълни празнината, оставена от Балиол. Ти имаш кръвното право, а според мен и нужните добродетели.

След тези тържествени думи Робърт почувства, че го обзема облекчение. Въпреки онова, което беше свършил през последните месеци за осъществяване на амбицията си, той не можеше да заглуши гласовете на съмнението. Те продължаваха да звучат с резкия тон на баща му, който му казваше, че за него, един предател, е невъзможно да получи трона, че народът на Шотландия няма да го приеме и че най-вече той няма нито куража, нито волята да се изправи срещу крал Едуард. Щом като един толкова мъдър и опитен човек като Джеймс, чийто род бе служил на редица шотландски крале с престижния пост на лорд-стюард, вярваше в него, тогава това със сигурност беше възможно. Сред шума на падащата вода и сенките на дърветата, ограждащи ги от всички страни, почти чу гласа на дядо си да му казва, че това е възможно.

Робърт каза на стюарда за решението, което беше взел в Ървин.

— Знам, че ми предстои дълъг път — завърши той. — Камъкът на съдбата се държи в Уестминстър и не знам как да спечеля доверието на хората. — Той се поколеба. — А сега, когато Уолъс ще бъде посочен за пазител, опасявам се, че малките победи, които успях да извоювам на запад, няма кой знае колко да ми помогнат. Не мога да застана до Уолъс и да очаквам хората в кралството да ме уважават като него, независимо колко основателни са претенциите ми за трона.

Джеймс кимна, но вместо да се обезкуражи от голямото предизвикателство, той каза:

— Съгласен съм, че няма да е лесно. Не мога да видя пътя отпред, но имам идея как можем да започнем. На утрешния съвет можеш да направиш нещо, което ще накара всички присъстващи да забележат теб и верността ти към кралството.

60

Над поляната изгряващото слънце позлати върховете на ограждащите я борове. Паяжините украсяваха клоните като нанизи от малки перли. Долу мъжете се събираха и гласовете им заглушаваха птичия хор. По средата на поляната имаше каруца с няколко дървени стъпала отзад. На тази импровизирана платформа епископът на Глазгоу разговаряше с Джеймс Стюарт.

Робърт се отправи към каруцата, провирайки се през тълпата, която вече беше изпълнила поляната до краен предел, тъй като всички мъже в лагера искаха да станат свидетели на тази церемония, паметно събитие за техния водач и за борбата им. Настроението беше приповдигнато, войниците явно се вълнуваха от предстоящото избиране на Уолъс. Двамата Ситън вървяха отпред заедно с Уолтър и петима рицари от Карик и разчистваха, доколкото могат, пътя. Кристофър вървеше с ръка близо до дръжката на меча. Александър беше мълчалив заради поохладнелите отношения между него и Робърт след разговора за Катрин. От двете страни на Робърт бяха Джон и Гартнет, а плътно зад тях вървеше Едуард. Когато Робърт приближи каруцата заедно със свитата си, без да обръща внимание на враждебните погледи, които предизвикваше присъствието му, той улови погледна на Джеймс Стюарт. Лорд-стюардът му кимна. Робърт зае място в предните редици на мъжете, усетил как напрежението в него се засилва при мисълта за онова, което предстоеше.

Уилям Уолъс беше наблизо заедно с командирите си — Адам, Грей, грубоват мъж с множество белези от рани, и няколко видни лордове. Сред тях бяха Гилбърт де ла Хей, лордът на Ерол, грамаден като каледонски бор, с провиснала руса коса и червендалесто добродушно лице, и Нийл Камбъл от Лох О, който се беше присъединил към Уолъс след освобождаването на Дънди. По-близо до Робърт беше братът на лорд-стюарда — Джон, застанал до жената на Джеймс, Еджидия де Бърг, сестра на графа на Ълстър, за която стюардът се беше оженил преди избухването на войната. Въпреки факта, че брат й беше най-довереният командир на крал Едуард в Ирландия, по време на конфликта Еджидия беше предпочела да остане с Джеймс и беше бременна с първото им дете. От другите събрали се мъже Робърт познаваше само няколко по име и разчиташе на графа на Атъл да запълва празнината в познанията му, докато чакаше да започне съветът.

До Джон Стюарт стоеше Малкълм Ленъкс, млад мъж с поразително красиво лице и лъскава, черна коса, вързана на опашка със сребърен ширит. Беше заобиколен от мъже на неговата възраст, всички облечени като него в черни туники и трика. Робърт беше виждал Малкълм заедно с баща му, графа на Ленъкс, на няколко събрания по време на изслушването за избиране на крал на Шотландия, но никога не беше разговарял с него. Малкълм, който неотдавна беше наследил баща си, беше един от командирите на войската, нападнала Карлайл в навечерието на войната. Той огледа внимателно Робърт, преди да отмести погледа си.

От другата страна на покрития с пепел лагерен огън се бяха събрали най-много хора. Най-отпред пред тази група бяха Джон Комън и синът му заедно с графа на Бюкан. Зад главатарите на Червените и на Черните Комъни бяха Комъните на Килбрайд, клон на фамилията, който се беше сражавал за Симон де Монфор в битката при Луис. Около тях имаше много от лишените от земите им хора от Галоуей, всичките бивши васали на Джон Балиол, чиито земи бяха дадени на Хенри Пърси. Сред тях Робърт забеляза едно познато лице. Сети се за името по-късно — Дънегол Макдуъл, капитан на армията на Галоуей и стар враг на баща му. Най-изненадващата фигура от всички беше жена с кестенява коса и строго, гордо лице. Елинор Балиол, съпруга на Червения Комън и сестра на намиращия се в изгнание крал. Високата й фигура се открояваше сред мъжете като символ на голямата подкрепа на присъстващите на събранието, с която все още се ползваше брат й.

Когато Уишарт започна да говори от каруцата, приказките между събралите се мъже стихнаха.

— Благородни лордове, днес сме се събрали пред погледа на Всемогъщия Бог, за да станем свидетели на избирането на един млад мъж, който рискува живота си заради кралството си. Мъж, който с огън и меч отблъсна врага ни и върна свободата ни!

Думите на Уишарт бяха последвани от аплодисменти, които бяха най-силни откъм обкръжението на Уолъс. Когато епископът продължи, младият исполин, изглежда, се почувства неловко от вниманието към него. Стоеше, без да мръдне, сред другарите си с ръце на гърба.

— В продължение на две години нашето кралство е лишено от крал или лидер, който да ни води. Днес тук съдбата ни ще се промени. Днес избираме мастър Уилям Уолъс, героя от Стърлинг, на поста пазител на кралството. Имаме истински късмет, защото Уилям е воин, в когото е повярвал Господ Бог. Воин със сърцето на свети Андрю и милосърдието на свети Кентигърн!

Възторжените викове подплашиха птиците по дърветата.

Робърт премести погледа си от Уишарт на Джеймс Стюарт. Напрежението му се засили, докато се питаше кога стюардът ще даде знак.

— Но въпреки този радостен повод трябва да погледнем към мрачните дни, които предстоят — продължи със сериозен тон той. — Войната не е свършила, а само е спряла. Преди мастър Уилям да заеме мястото си като пазител, каня лорд Джон Комън от Баденох да говори, тъй като носи новини от пленничеството си в Англия.

Робърт насочи вниманието си върху Джон Комън, който излезе от тълпата. Лицето му беше бледо, прошарената коса беше започнала да оредява, но въпреки напредналата си възраст Червеният Комън беше все така внушителен. Мина покрай Уилям Уолъс, изразявайки уважението си с малко сковано кимване на глава, преди да се изкачи по стъпалата върху каруцата, а Уишарт отстъпи назад и застана до Стюарт.

— Въпреки мрачните дни, които предвижда епископът, аз мога да ви донеса поне някаква надежда. Едуард държи нашия крал затворен в лондонския Тауър, но докато бях там, говорих няколко пъти с него. Трябва да знаете, че крал Джон е в добро здраве и е настроен оптимистично за евентуалното си връщане на трона. — Погледът на Комън се спря на стоящия долу Робърт. — Сигурен съм, че всички ще се присъедините към молитвата ми за неговото бързо завръщане на трона на нашето кралство.

Думите му бяха последвани от нови аплодисменти. Уолъс кимаше. Робърт стисна зъби.

— Както много от вас са научили, в Англия има голямо недоволство заради войната във Франция. Когато миналата година Едуард прекоси морето, много от поданиците му отказаха да го последват.

Чуха се одобрителни викове.

Уишарт ги прекъсна.

— За съжаление след това кралят се върна у дома и сключи примирие с противниците си в Англия и с крал Филип. Потресът от триумфа на мастър Уилям при Стърлинг обедини англичаните срещу нас. Не се заблуждавайте — те искат отмъщение за това, което се случи.

Из поляната се понесе вълна от гласове.

Гласът на Джон от Атъл беше най-силен:

— Трябва да изпратим делегация до крал Филип, за да се уверим, че съюзът между Франция и Шотландия още е валиден. Каквото и споразумение да е сключил с Едуард, ние не трябва да бъдем забравени.

Уишарт се опита да отговори, но група мъже изразиха одобрението си с предложението на Атъл.

Уолъс излезе от тълпата и застана пред каруцата. Нямаше нужда да се качва на нея, защото всички можеха да го виждат.

— Това предстои. Когато епископът на Свети Андрю почина миналата есен, епископ Уишарт и аз решихме, че старши свещеникът на Глазгоу, господин Уилям Ламбъртън, един достоен и предан човек, трябва да оглави епархията. След това Ламбъртън беше избран и сега е на път за Рим, за да бъде ръкоположен. По пътя той ще се срещне с крал Филип и ще потвърди съюза ни. Бъдете сигурни, че той ще направи всичко възможно за каузата ни.

— Но докато търсим подкрепа отвън, трябва да бъдем единни — каза Уишарт, обръщайки се към събранието. — Знаем, че крал Едуард събира голяма армия от стрелци с големи лъкове от Уелс и пехота от Ирландия. Благодарение на усилията на мастър Уилям много от кралските гарнизони бяха прогонени, но Роксбърг и Бъруик остават в английски ръце. Досега тези крепости бяха като острови, изолирани и заобиколени от наши сили, а техните снабдителни линии са заплашени. Ако през тази война кралят успее да пробие обсадата им и да възобнови контрола си над околните райони, той ще има силна база на юг, от която да предприеме нови набези на север. Не можем да му позволим да стори това.

— Нашият план — каза с решителен глас Уолъс — е да опустошим напълно земите покрай границата, през които трябва да минат кралят и хората му. Ще изгорим реколтата и ще напъдим добитъка в Гората8. На мъжете и жените в южните графства ще бъде казано да се придвижат на север с всичките си запаси. Не трябва да оставяме нищо, с което да се хранят англичаните. Колкото по-дълго останат на полето, толкова по-трудно кралят ще снабдява армията си.

— Трябва да бъдем готови, когато дойдат — каза Уишарт. — Трябва да оставим настрана старите вражди и да работим заедно, оглавявани от нашия пазител.

Още мъже закимаха енергично, изразявайки одобрението си за предложенията на Уолъс и призива, отправен от епископа.

В този миг Робърт видя, че Джеймс Стюарт се обърна към него. Усети, че го побиват тръпки, когато стюардът кимна. Преди някой да успее да заговори, той се измъкна от тълпата и се приближи към Уолъс, оставяйки хората си изненадани.

— Ние решихме да изберем този мъж за наш пазител — каза с рязък глас Робърт и посочи Уолъс, — обаче той все още е само син на рицар.

— Осмеляваш се да оспорваш избирането му, така ли? — попита Адам.

Към него се присъединиха и други гневни гласове.

— Напротив — отвърна Робърт. — Предполагам, че един човек с постиженията на Уилям Уолъс, който ще бъде пазителят на Шотландия, трябва да носи титла, подходяща за поста му. — Той се обърна към тълпата. — Аз, сър Робърт Брус, граф на Карик, предлагам Уилям Уолъс да бъде посветен за рицар. — Той се обърна към Уолъс. — Ако се наведе пред мен.

Протестите бяха заглушени от одобрителните възгласи на другарите на Уолъс. Водачът на бунтовниците продължи да не сваля очи от Робърт. Изглеждаше така, сякаш нямаше намерение да се помръдне. Накрая, когато аплодисментите внезапно стихнаха, Уолъс пристъпи, стиснал зъби, към Робърт. В същия момент каза нещо, което чу само Робърт:

— Това не ме прави твой човек.

Но когато изтегли меча си, за да посвети застаналия пред него на коляно Уилям Уолъс за рицар, Робърт беше наясно каква е силата на този жест. Уловил гневния поглед на лорда на Баденох, застанал горе на каруцата, той разбра, че и Комън е наясно с това.

61

През цялата пролет и през горещите летни дни Англия се готвеше за война. От кралския двор бяха разпратени повиквателни заповеди до мъжете на кралството, като се започне от великите графове и техните свити и се стигне до най-бедния пехотинец, облечен с вълнена туника и въоръжен с ловджийски нож. Извикани бяха стрелци с арбалети, както и стрелци с лъкове от Шърудската гора. Войсковите комисари обикаляха из Северна Англия и графствата на завладяния Уелс, за да подбират мъже за предстоящата война. Заповеди да се явят на служба получиха над двадесет и пет хиляди пехотинци, както и голям контингент стрелци с дълги лъкове от Гуент.

Земеделците изоставиха плуговете, а ковачите — чуковете, и грабваха оръжия. Явиха се привлечени от предлаганите заплати нетърпеливи младежи, стиснали в ръце лъкове и стрели. Хората кърпеха кожени ризници, търкаха от ръждата шлемове, поправяха брони, точеха мечове. С напредването на лятото уелските пешаци поеха в дълги колони към крайбрежието и през планините на Кадър Идрис и Сноудън. Движеха се бавно, но неотстъпно към Карлайл и северната граница. Кралските чиновници обикаляха хамбари, пивоварни и пазарища, за да трупат чували с жито и овес и бурета с вино, бира и овнешко. От Ирландия също пристигаха провизии. Търговските моряци от Петте пристанища бяха заети с подготовката на корабите в Доувър, Рай и Хайт за прехвърлянето на тези запаси и за блокадата, наложена на Ламанша, за да се попречи на всякакви френски кораби да идват на помощ на шотландците. След неуспешна война във Фландрия Едуард беше успял да сключи временно споразумение с крал Филип, но не си правеше никакви илюзии.

В края на краищата и преди войнствения му братовчед бе нарушавал споразумения.

През това време, докато се събираха запаси и свикваха мъже за войската, английските духовници енергично разпалваха пламъците на омразата. Из градовете и селата на Англия името на Уилям Уолъс се споменаваше с ненавист от хората, разгневени от разказите за този свиреп великан от Севера, който изнасилвал монахини и измъчвал за удоволствие свещеници. Разказваше се много за набезите му в Нортъмбърланд и за това как кръвожадните шотландци затворили двеста момчета в едно училище в Хексхам и го подпалили. Докато наблюдавал как децата горят, Уолъс се смеел. Наричаха го страхливец, разбойник, кучи син и убиец. В Лондон под одобрителните викове на тълпата беше изгорено чучелото му, облечено в къса туника на планинец.

След призивите за повинност из графствата крал Едуард премести седалището на правителството си в Йорк. Там зачака, мълчалив и с каменно лице. Враждебността на бароните от проточилата се война в Гаскония беше забравена след поражението на войската на Варен и Кресингам. Хората на Англия бяха обединени от твърдото намерение да унищожат Уолъс и селската му армия и да отмъстят за смъртта на приятели и роднини, загинали по поляните край Стърлингския мост. Бунтовете и бунтовниците идваха и си отиваха. Английската войска не за пръв път търпеше поражение в битка, но самите мащаби на този разгром изумяваха дори ветераните. Бяха загинали не само хиляди пехотинци и стрелци с лъкове, но и стотици рицари. Не бяха поискани откупи, не бяха предлагани пленници за размяна. Благородниците, рядко застигани от анонимна смърт в битка, изведнъж бяха изправени пред перспективата да загинат като обикновени войници. Това силно ги разгневи.

За Едуард загубата беше особено болезнена. Завоюването на Шотландия беше най-бързата и най-лесната от всичките войни, които беше водил. Той се радваше на успехите си. Взе Камъка на съдбата, принуди насила шотландците да го признаят за сюзерен, прати в затвора шотландските големци и свали от трона Балиол. Обаче Уилям Уолъс, на когото беше гледал като на незначителен простак, се изправи изведнъж пред него като призрак, вещаещ перспективата за една нова Гаскония, един друг продължителен конфликт, който щеше още повече да ядоса бароните и да ги настрои против. Сега те бяха с него и Кръглата маса беше отново обединена под неговото ръководство, Рицарите на Дракона жадуваха кръв, но дали щяха да бъдат такива след пет месеца или година? Едуард не искаше да проверява какво ще стане. Беше решил веднъж завинаги да приключи с Уолъс и тези, които се бяха присъединили към него.

В началото на юни рицарите се събраха заедно с лордовете си под стените на замъците, заобиколени от оръженосци, знаменосци и каруци, натоварени с шатри и екипировка. В градовете и селата на северните графства мъжете целуваха жените си за сбогом, преди да се присъединят към групите войници, събрали се на пазарните площади. Раздадени бяха бели ленти с червения кръст на свети Джордж и мъжете ги връзваха гордо на ръкавите си. Изнервени и развълнувани — някои от тях никога не бяха воювали, — те оправяха туниките си и ремъците на шлемовете под раздавани на висок глас заповеди от висши служители и шерифи. Поемайки по прашните пътища, потни и измъчвани от жаркото слънце, тези групи се отправяха на север, за да се съединят с армията на уелските пехотинци, събрали се на границата.

От юг покрай източното крайбрежие на Англия отплаваха кораби, натоварени с продоволствие за войската, размахвайки гребла в настъпилото пълно безветрие. Далеч над Северно море се бяха струпали дъждовни облаци, пулсиращи от светкавици. Моряците гледаха с тревога тъмнеещото пред тях небе и продължаваха да гребат в задуха на деня.

Измъчени от глад и умора, навели глави, но решителни, те се влачеха през полето, усещайки при всяка стъпка пулсираща болка в краката. Съмваше се и с настъпването на зората небето на изток бледнееше в деня на празника на света Мария Магдалена. Мъжете от английската войска вече чувстваха из въздуха как става все по-топло. Очертаваше се още един душен ден.

Хъмфри де Бун яздеше сред свитата на баща си, графа на Херефорд и Есекс, лорд-констейбъла на Англия9. На бледата светлина той различи лицата на рицарите на баща му, а зад тях и тези на другарите си: младия Томас, граф на Ланкастър след смъртта на брата на краля; Еймър де Валънс, който също беше загубил баща си във френската война, но нямаше да наследи графството на Пембрук, докато беше жива майка му; Робърт Клифорд; Хенри Пърси; Ралф де Монтърмър; Гай де Бочам. Всички бяха брадясали и със силно зачервени от слънцето лица, но въпреки очевидното изтощение тази сутрин те изразяваха мрачна решителност, каквато Хъмфри не беше виждал от седмици. Това го обнадежди. Тъкмо тогава бледото небе се озари от утринната светлина, която разкри унил пейзаж. Димът продължаваше да се стеле над почернелите нивя, в които реколтата беше напълно изгорена.

През целия път от Роксбърг, през Лодърдейл до Единбург английската армия беше преминала през изпепелена и безмълвна земя. Армията се мъкнеше покрай пустеещи села, в които килерите бяха празни, а кладенците отровени от хвърлени в тях разложени овчи трупове. Сред потискащата жега и опустошението нетърпението на войниците да влязат в бой се беше изпарило. Изпратиха пехотинци в селата, за да търсят обитателите, но не намериха никого. Там нямаше следа и от Уолъс и войската му. През цялото време на запад се тъмнееше плашещата необятност на Селкъркската гора, чиито дебри загатваха за опасност от засада или нападение, докато на изток намръщеното небе обещаваше гръмотевична буря.

В една късна вечер тя дойде откъм морето, превръщайки със светкавиците си нощта в ден. От небесата се изля пороен дъжд, който измокри до кости всички и превърна нивите в блата. На следващата сутрин, докато гръмотевиците продължаваха да ехтят около тях, армията потегли. Броните се бяха покрили с нова ръжда, а прогизналите покривала на конете тромаво се поклащаха на гърбовете им.

По кожата и дрехите вонящата кал засъхна и образува кора, хората и конете бяха измъчвани от мухи, които бръмчаха около устата и се опитваха да се завират в очите. Разбира се, тези неща бяха доста мъчителни, но едва когато англичаните стигнаха покрайнините на Единбург, разбраха каква е най-лошата последица от бурята. Корабите с продоволствието, които трябваше да ги посрещнат в пристанището на Лийт, не се виждаха никъде.

Крал Едуард остави част от войската си да ги чака и нареди останалите да продължат към имението на неговите съюзници, рицарите тамплиери в приората Листън, който се намираше на запад от града. Там армията се разположи на лагер край базата на ордена на кръстоносците, които подкрепяха кампанията на Едуард, за да чака изнервена и гладна запасите и да получи сведения от изпратените от краля съгледвачи за местоположението на противника. От овощните градини на приората събраха малко още неузрели ябълки, както и грах от една нива, останала неопожарена от шотландците, но нямаше нищо друго, което да добавят към намалените си дажби. Дните продължаваха да се точат, но корабите не се виждаха, а съгледвачите не носеха вести.

Разгневени от оскъдните дажби, уелсците протестираха, че конете на рицарите са хранени по-добре от тях. Изгладнели и почти обезумели от жажда мъже се боричкаха около локви с дъждовна вода и кльощави трупове на птици и зайци. Когато един кораб, спрял на крайбрежието заради бурята, най-после се добра до Лийт, товарът беше откаран с каруци на гладуващата войска, но се оказа, че е само вино. Без да му мисли много, кралят нареди съдържанието на буретата да бъде раздадено на недоволните пехотинци. Последвалото сбиване между пияни уелсци и английски войници прерасна в бунт, в който загинаха над сто души. Това, което беше започнало като решителен поход на север, за да се намери и унищожи противникът, се превърна в жестока и изтощителна борба за оцеляване.

Най-накрая, когато изглеждаше, че английската армия ще загине на полето или ще се самоунищожи, под радостните възгласи на войниците от Лийт в лагера пристигнаха каруци, натоварени с жито, месо и бира. По-късно през същия ден, когато стомасите бяха пълни и настроението приповдигнато, пристигна отряд, воден от граф Патрик от Дънбар и граф Ангъс. Двамата шотландци, останали верни на Едуард, донесоха сведения за местоположението на противника. Уолъс и войската му се намираха само на десет мили от лагера, близо до град Фолкърк.

Хъмфри се загледа напред, покрай хората на баща си, и видя знамето на краля да се издига високо в бледата зора — три лъва на червен фон. Начело на авангарда бяха Едуард и рицарите му. Миналата нощ, след като напусна приората Листън, английската армия се разположи на лагер на голото поле. Кралят, който легна да спи на земята заедно с останалите мъже, беше стъпкан в тъмното от бойния си кон Беярд, който му счупи две ребра. Новината за това се разпространи бързо и хората се разтревожиха. Обаче кралят не обърна внимание на притесненията им и след като пажът му го облече в тясна ризница, той се качи на коня пред възхитените погледи на наобиколилите го войници. Хъмфри забеляза колко вдървено стои Едуард на седлото и как се изкриви от болка лицето му, когато Беярд препусна по неравния терен, но беше ясно, че нищо не може да отклони краля от целта.

Зад авангарда яздеха графовете със свитите си. Подире им сър Джон де Варен оставаше някак незабележим. Понеже Кресингам беше мъртъв, гневът на краля се стовари с цялата си сила върху унизения от поражението при Стърлинг граф. След графовете яздеха петдесет тамплиери с червени кръстове върху белите мантии. Зад тях бяха стрелците: мъже с арбалети от Гаскония, ловци от Шърудската гора и стрелци с дълги лъкове от Уелс. Следваше огромна колона от каруци, теглени от товарни коне. Колелата им трополяха по твърдата земя. В ариергарда бяха над двадесет и пет хиляди пехотинци, проточили се в безкрайни колони.

Това беше огромна армия, каквато Хъмфри не беше виждал дотогава. Тя се проточваше зад него надалеч с понесените от хората знамена и копия, изпълваше го с гордост и го караше да вдигне по-високо щита с дракона. Страхът, че те дори няма да останат живи, за да срещнат шотландците на бойното поле, беше отминал, заменен от твърда решителност. Бунтът беше оставил неприятен вкус в устата на всички, особено на Хъмфри, който се обвиняваше, че се е доверил на човек, оказал се най-големият предател. Беше мислил дали ще срещне бившия си приятел на бойното поле, но според получените сведения от графа на Дънбар Робърт Брус се беше оттеглил в базата си в Еър. Хъмфри беше изненадан от отсъствието му, защото се говореше, че повечето шотландски благородници са във войската на Уолъс, включително Комъните, които кралят особено искаше да залови, защото ги беше освободил, а те му благодаряха с предателство. Въпреки всичко, ако победяха днес, нямаше да мине много време и останалите, които се бяха опълчили срещу краля, щяха да си получат заслуженото, включително и Робърт Брус.

Някакви викове прекъснаха мислите на Хъмфри. Хората сочеха напред. В далечината се виждаше склонът на хълм, на който в ранното утро блестяха върховете на хиляди копия.

Ръцете на младежа трепереха под тежестта на четириметровото копие, дръжката му беше хлъзгава от потта. Долният край на оръжието, завършващо с железен връх, беше забит в земята.

— Дръж го изправено, Дънкан!

Младежът рязко се извърна и видя, че Кералд гледа право в него. По шията на по-възрастния мъж се виждаха изпъкналите му синкави вени. Дясната му ръка държеше здраво копието, но лявата, на която бяха останали само два пръста, явно го болеше. Кожата на мястото с отрязаните пръсти беше потъмняла и подута.

Кералд оголи зъби в нещо средно между усмивка и гримаса.

— Хайде да покажем на южняшките кучета, че в прътите на шотландците има стомана! — извиси глас той сред шума на бойното поле.

Няколко мъже в отбранителния пръстен се засмяха, но повечето останаха мълчаливи, съсредоточили вниманието си да държат както трябва копието в очакване на следващата атака на английската тежка кавалерия. Недалеч от тях бойните коне се обръщаха, рицарите се прегрупираха след неуспешния опит да пробият настръхналите от копия редици на шотландците. Прозвучаха рогове, командирите дадоха заповеди и грубите им гласове отекнаха в неподвижния въздух.

Уилям Уолъс беше построил четирите си отбранителни пръстена, наричани от него шилтрони, на едно възвишение между гората Калъндър и блатистите брегове на потока Уесткуортър в околностите на град Фолкърк. Всеки пръстен се състоеше от около две хиляди мъже, наредени в огромен кръг с лицата навън. Хората най-отпред бяха коленичили с насочени нагоре под ъгъл копия. Тези зад тях стояха прави с насочени над главите на другарите си копия. Между шилтроните Уолъс беше поставил плътни групи от стрелци с лъкове под командата на Джеймс Стюарт, брат на лорд-стюарда. По-нататък в тъмните покрайнини на гората беше шотландската кавалерия. Ако извърнеше глава, Дънкан можеше да види конниците върху хребета на хълма да чакат сигнал, за да се хвърлят в битката. Англичаните се бяха разгърнали по склоновете отдолу. Дънкан не можеше да каже колко са, но имаше чувството, че пред него са се наредили ордите на ада. Над огромното бойно поле небето беше с цвят на пепел.

Дънкан повдигна с мъка копието и изпусна въздух през зъби. Земята беше хлъзгава от рядката кал, изцапала трикото и туниката му. Всички мъже около него бяха покрити с нея и навсякъде наоколо миришеше на пръст и плесен. Дънкан си каза, че вероятно така мирише в гроб. Тази мисъл го накара да хвърли бърз поглед на труповете, с които беше осеяна земята пред него, където около шилтрона стърчеше ниска отбранителна ограда от вързани един за друг колове. Върху бариерата се беше строполил грамаден боен кон с помътнели, мъртви очи и пяна, която продължаваше да се стича от ноздрите му. Свит върху копието, което го беше убило, на седлото все още седеше рицарят, пришпорил животното за смъртоносния му скок. Наблизо се виждаха телата на няколко шотландци. Един от тях, по-млад от Дънкан, лежеше с лице в калта с разсечена от меч глава. Оръжието продължаваше да е забито здраво в черепа и по стоманата се стичаше белезникава течност.

Дънкан си наложи да извърне очи и каза шепнешком една молитва за кураж.

— Ето ги, идват!

Викът се понесе из отбранителния пръстен, заглуши зова на роговете и накара Дънкан да съсредоточи вниманието си върху склона, където се виждаше редицата на приближаващите се рицари.

Идеха с бавен ход, без пролуки между бойните коне, под чиито цветни покривала се показваха броните им. Бавният ход премина в тръс и конете започнаха да се уголемяват в очите на шотландците. Вече препускаха по-бързо, а тропотът на копитата, отначало подобен на равномерен барабанен тътен, зачести. Земята затрепери — Дънкан я усещаше под краката си. Встрани по склона други рицари се насочваха към останалите три отбранителни пръстена, но той почти не ги забелязваше. Страхът скова стомаха му. Ръцете му яростно стискаха копието, всяка частица от тялото му се напрегна, за да посрещне удара. Всемогъщи Боже, пощади ме.

В небето отляво излетя град от стрели, изпратени от стрелците на Уолъс, изви се и полетя надолу, за да се изсипе върху приближаващите се рицари. Повечето от стрелите отскачаха с дрънчене от шлемове и брони. Един кон с покривало на сини и бели райета се подплаши и се отклони от редицата, впускайки се в бесен галоп към съседния отбранителен пръстен, обаче рицарят майсторски го накара да завие. Когато останалите се приближиха бързо зад него, преминавайки от тръс в галоп, рицарят отново се вмъкна в редицата и срита яростно коня, за да не изостава. От стремителната им атака всичко наоколо започна да се тресе. Подкованите копита се стоварваха върху разкаляната земя, бойните коне бяха изпънали напред големите си глави, безстрашни като мъжете, които ги пришпорваха. В последния момент рицарите насочиха надолу копията си и вдигнаха мечовете, връхлитайки като мощна лавина върху шотландците. Дънкан по-скоро почувства, отколкото чу, как ревът на мъжете около него се понесе като звукова вълна, устремен и нестроен. Усети Кералд и другите притиснати в него, изпълнени едновременно с отчаяние и решимост, да скърцат със зъби с див поглед в очите. Нададе вик в мига, в който англичаните връхлетяха с насочени копия срещу техните пики.

Сблъсъкът беше зашеметяващ.

Един шотландец до Дънкан отхвръкна назад към хората зад него със забито в гърдите английско копие. Чу се пукот от счупването на крайници, прозвучаха дрезгави гласове. Мъжете наоколо се втурнаха да запълнят празнината. Навсякъде из пръстена падаха още шотландци. Някои рицари хвърляха къси мечове и секири срещу редиците на защитниците, а после бързо завиваха с конете си. Повечето от шотландците бяха облечени само с вълнени или кожени туники и оръжията, запратени в последния момент на атаката, бяха смъртоносни.

Дънкан почти не чуваше крясъците на умиращите, стиснал копието, чийто връх се беше забил дълбоко във врата на един кон. Животното се изправи на задни крака и изцвили, когато рицарят на него дръпна назад юздите. Конят се закова на място, пронизан от железния връх, и Дънкан усети как ръцете му почти изскочиха от ставите. Изведнъж животното се сгромоляса върху предните си крака, дръжката на копието се пречупи и желязното острие остана забито в плътта. Дънкан се олюля, освободен от тежестта на копието. Рицарят беше отхвърлен от седлото върху заострените колове на оградата. Силата на съприкосновението с тях беше достатъчна, за да пробият бронята му. Той се сгърчи върху кола и изкашля кръв през визьора на шлема си. Около шилтроните лежаха мъртви мъже, хвърлени от конете върху гората от копия, или смачкани под паднали животни. Останалите, запратили копията си и останали без оръжие, завиваха с конете си и се отдалечаваха в галоп, оставяйки след себе си в калта труповете на десетки шотландци.

Обаче на мястото на всеки паднал шотландец заставаше друг, редиците се прегрупираха отново около появилите се пробиви. Ранените бяха изтеглени в центъра на пръстените, за да бъдат превързани от другарите си или да бъдат довършвани след бързо опрощение и молитва. Англичаните не успяха да направят голям пробив в пръстените и в усилията си загубиха ценни хора и коне. Подобно на лъв, нападнал таралеж, те се оттегляха окървавени и още по-гневни.

Дънкан стискаше дръжката на пречупеното си копие. Ръцете му като че ли бяха престанали да треперят. Рицарят, чийто кон беше пронизан, продължаваше да се гърчи върху кола и да се дави в собствената си кръв. Дънкан забеляза в гърба на човека под туниката, където колът беше преминал от другата страна, да се появява подутина. Потисна желанието да повърне и затвори очи, поемайки дълбоко вонящия въздух. До него Кералд остави копието си и излезе от редицата. Наведе се и смъкна шлема на рицаря, откривайки бледото, плувнало в пот лице на млад мъж. Беше присвил очи от болката, но въпреки това процеди нещо срещу Кералд през окървавените си зъби. Шотландецът измъкна кинжал от колана си със здравата си ръка. Застана пред рицаря, закривайки лицето му пред погледа на Дънкан, и го прободе. Дънкан видя как тялото на рицаря се сгърчи, рукна кръв и човекът се отпусна върху оградата. Кералд измъкна малък кожен мех от колана на рицаря, прибра окървавения си кинжал в ножницата, върна се в редицата, дръпна тапата на меха и подозрително го подуши. Останал доволен, пи жадно с разширени от наслада очи, преди да го подаде на Дънкан, който го пое с благодарност. Виното беше силно и сладко. Дънкан с мъка го отлепи от пресъхналите си устни и го подаде на мъжа до него. Кералд се усмихна и взе копието си. Брадата му беше опръскана от червената течност.

Из шилтрона проехтя гласът на Уилям Уолъс, който изрева на хората си да продължат да се държат.

— Докарах ви на арената — беше се провикнал той сутринта, докато оформяха кръга, — сега да видим дали можете да танцувате!

И те танцуваха. След месеци потисничество под английското иго, когато трябваше да се кланят на чиновници и да се плашат от войници, след месеци извън закона и живот в пущинаците, това беше техният шанс да извоюват свободата си. Уолъс ги беше повел към победата на поляните извън Стърлинг въпреки смазващото превъзходство на противника. Сега новият пазител на Шотландия изглеждаше решен отново да победи.

Въодушевен от окуражителните думи на Уолъс, Дънкан захвърли счупеното копие и измъкна едно здраво от разкаляната земя. Английските рогове продължаваха да свирят, но, вместо да се прегрупират за нова атака, рицарите препуснаха обратно към основното ядро на армията, където се издигаше знамето на крал Едуард.

— Победихме ги — изръмжа Кералд. — Не могат да продължат да нападат. Изгубиха прекалено много рицари.

Дънкан не каза нищо и продължи да наблюдава заедно с другите как иззад рицарите на полето се появи дълга редица мъже. Присви очи и видя извитите оръжия в ръцете им.

— Стрелци — рече тихо някой.

Усмивката на Кералд изчезна.

Дънкан беше чувал какво се говори за уелските стрелци и техните смъртоносни дълги лъкове. Сви се инстинктивно и притисна ръце по-плътно до тялото си. Той нямаше щит, никой от тях нямаше — и двете им ръце трябваше да са свободни за копията, — а освен това самите пръстени бяха щитове, които предпазваха хората вътре в тях. Като повечето мъже в шилтроните Дънкан нямаше с какво да се предпазва, с изключение на чифт подбедреници, които не му бяха по мярка, взети от трупа на един английски войник след битката при Стърлинг. Сега му се искаше да беше взел и една ризница.

Стрелците се подредиха. Въпреки разстоянието Дънкан видя, че някои от тях имат различни оръжия, много по-къси от дългите извивки на лъковете.

— Арбалети — прошепна Кералд. — Копелетата имат арбалети!

Мъжете поставиха стрели на оръжията си. При сигнал от рог изтеглиха назад ръце и лъковете се извиха. Когато изстреляха стрелите, небето пред шотландците потъмня и се втурна към тях. Дънкан затвори очи и напрегна тяло, а копието му остана да стърчи безполезно пред него. Усети с каква сила стрелите прелитат навсякъде около него, а въздухът се изпълни с викове. Един силен удар отстрани го събори на земята. За миг помисли, че е улучен, и стисна зъби, очаквайки болката, която знаеше, че неминуемо ще последва. Когато това не стана, отвори очи и разбра, че бе съборен от Кералд. В лицето на възрастния шотландец видя забита стрела от арбалет. Беше пробила бузата му точно под окото. Дънкан извика, когато Кералд се сгърчи и го натисна още повече с тежестта си в меката кал. Около тях продължиха да падат още стрели, а заедно с тях и още хора. Отбранителният пръстен встрани от двамата започна да се разпада под обстрела. Дънкан се опита да се измъкне изпод тялото на Кералд, но някой друг беше затиснал крака му и той не можеше да се помръдне. Лицето му беше забито в пръстта, а калта, студена и гъста, стигаше до устните му. Премрежил от уплаха очи, видя как английската кавалерия се прегрупира, тръгва отново напред и почувства, че земята отново потрепери.

62

Възседнал сив жребец в центъра на шотландската кавалерия, Джеймс Стюарт наблюдаваше с нарастваща тревога как уелските стрелци се прицелват. Първият залп стрели порази предните редици на шилтроните. Хората бяха ударени с такава сила, че отхвръкнаха назад в тези зад тях. Веднага се появиха празнини, тъй като някои бяха мъртви, други — ранени, а много повече пуснаха копията си и се хвърлиха на земята, за да се спасят от смъртоносната градушка.

— Боже, спаси ни! — прошепна някой.

Джеймс не го чу. Стоеше изправен на стремената и наблюдаваше как командваните от брат му шотландски стрелци отговарят на смъртоносните залпове, стреляйки с лъкове. Обаче още от първия залп стана ясно, че тяхната стрелба ще има малък ефект върху врага, чиито мощни лъкове му позволяваха да стои на безопасно разстояние. Над далечните крясъци на хората в шилтроните се понесе зов на рог. Джеймс позна плътния му, приглушен звук. Беше рогът на Уолъс — сигналът за кавалерията да влезе в боя. Другите около него също го чуха. Мъжете спуснаха визьорите на шлемовете си и придърпаха юздите на конете.

— Чакайте! — извика Джон Комън и посочи с меча си надолу по склона на хълма натам, където английските рицари се прегрупираха под знамената на графовете Линкълн, Херефорд, Норфък и Съри. Един флаг беше по-голям от останалите: бледочервен със златен дракон по средата. Стрелците с дългите лъкове прекратиха стрелбата. Сега рицарите, командвани от графовете, атакуваха шилтроните, които вече не бяха непробиваеми пръстени от копия и в тях царяха безредие и хаос.

— Трябва да им отидем на помощ — извика Джеймс.

— Не можем да спечелим тук — изръмжа лордът на Баденох, докато гледаше как английските рицари пришпорват конете си нагоре по хълма към тях. Два от шилтроните се разпаднаха още при първата атака на английските конници и шотландците се разпръснаха. Рогът на Уолъс продължаваше настоятелно да тръби. Повишавайки глас, Комън се обърна към мъжете около него:

— Битката е загубена. Няма надежда, освен да бягаме.

— Не можем да ги оставим да умрат! — възпротиви се Джеймс. Към него се присъединиха и други гласове, но някои вече пришпорваха конете си към гората, отдалечавайки се от настъпващите англичани.

— Страхливи кучи синове! — изрева един от хората на Уолъс.

Той напусна редицата и се понесе безразсъдно надолу с коня си по хълма, следван от шепа командири на Уолъс, които нададоха отчаян боен вик. Няколко английски рицари се отклониха, за да ги пресрещнат, докато шотландските конници препускаха към шилтроните, които се разпадаха по склона и много шотландци бягаха към гората. Уелската пехота се разгърна по блатистите поляни около потока, за да ги преследва.

Когато английските рицари пришпориха решително конете си нагоре по хълма към шотландската кавалерия, Джон Комън обърна своя жребец, последван от сина си. Оттеглянето му стана сигнал за масово паническо бягство от редиците на кавалерията, тъй като много хора в тях бяха роднини или привърженици на лорда на Баденох.

Малкълм, красивият граф на Ленъкс, погледна Джеймс.

— От каква полза ще бъдеш за краля си, сър Джеймс — каза той, — ако те затворят в килия до неговата?

Ленъкс и рицарите му пришпориха енергично конете си към гората Калъндър. Джеймс не ги последва веднага. Продължи да търси отчаяно с очи брат си, който беше някъде сред настаналата бъркотия.

— Сър? — попита го един от хората му, като поглеждаше ту стюарда, ту приближаващите се с всяка секунда английски рицари.

Джеймс изкрещя от безсилие, обърна сивия си жребец и пришпори животното към гората.

От авторитета на Уилям Уолъс над войската му вече нямаше и помен и тя ужасена се разпръсваше. По осеяния със стрели и копия склон лежаха много мъртви шотландци. Виковете на ранените се сливаха в общ болезнен вой. Тези, които бяха оцелели от стрелите, посипали се върху шилтроните, пълзяха между труповете на другарите си, за да се спасят от връхлитащите рицари. Някои се втурнаха към гората, други бягаха презглава надолу по склона към бреговете на потока. Там калта беше гъста и лепкава като лепило, а на места и опасно дълбока. Бойното поле, избрано от Уолъс заради естествената защита, която му осигуряваше потокът, сега се обърна срещу шотландците. Онези, които стигнаха до водата, се хвърляха в нея и с отчаяни усилия се опитваха да стигнат до отсрещния бряг. Повечето така и не успяха да се доберат дотам, затъвайки в околните блата. Неспособни да се измъкнат от вонящата кал, те ставаха лесна мишена за уелските стрелци.

Рицарите на Дракона препускаха сред този хаос, а ограденото от пламъци чудовище на щитовете им проблясваше в сивото утро. Препускаха заедно с бащите си, мъжете от Кръглата маса. Препускаха за техния крал.

Еймър де Валънс беше начело на хората от Пембрук, повечето от които бяха служили десетилетия наред при баща му. Знамето му на сини и бели райета се развяваше високо над него, когато, застанал начело на атаката срещу стрелците на Уолъс, той се вряза сред редиците им. Тъкмо неговото копие се заби в гърдите на Джон Стюарт, събори го на земята и той се претърколи няколко пъти преди копитата на бойния кон на Еймър да смачкат главата на шотландеца в калта. Оставяйки безжизненото тяло на брата на стюарда зад себе си, Еймър продължи да се носи напред, изтеглил меча си, за да сече с него гърбовете и главите на бягащите стрелци. Препускаше, надавайки диви викове.

Хенри Пърси, въодушевен от възможността да отмъсти за претърпяното унижение на дядо му при Стърлинг, се втурна в битката заедно с рицарите от именията си в Йоркшър. Няколко шотландци се обърнаха, за да се изправят срещу им. Първият от тях успя да забие копието си в хълбока на един кон, животното се строполи на земята и отхвърли ездача си. Миг по-късно шотландецът беше пронизан с копие в гърлото от един от хората на Пърси, а останалите бяха съсечени безмилостно сред фонтани от кръв. Шотландските благородници избягаха от бойното поле, оставяйки селската войска да бъде унищожена. Единствената надежда на тези мъже беше да успеят да избягат или да бъдат застигнати от бърза смърт. Крал Едуард искаше Уилям Уолъс и останалите водачи на бунта да бъдат заловени живи, но сред настъпилия хаос нямаше гаранции за участта на когото и да било.

Хъмфри де Бун, с обляно от пот лице под шлема препускаше посред свитата на баща си надолу по по-ниските хълмове, където шотландците бягаха към потока. Знаеше, че битката е спечелена. Сега задачата им беше да ликвидират всеки мъж на това бойно поле. Хъмфри вече беше използвал копието си и сега държеше в ръка широкия си меч. Замахна с всичка сила към врата на един мъж, който бягаше пред него. Усети за миг съпротива при удара, но тя изчезна. Шотландецът изостана и се строполи с отрязана глава. Бащата на Хъмфри беше малко по-напред и преследваше група копиеносци, които се опитваха да се доберат до потока. Графът ги следваше упорито, размахвайки копието си. Изведнъж конят се строполи под него.

Хъмфри извика, видял баща си да пада. Бойният кон, който беше станал по-тежък от бронята на гърба му, седлото и самия Херефорд в броня от главата до петите, полетя напред в едно блато. Хъмфри извика на хората си да го следват и пришпори коня към баща си, който беше изпуснал копието си и се опитваше да накара животното да излезе от гъстата кал. Конят цвилеше и въртеше глава, но от движението затъваше още по-дълбоко.

Трима от шотландските копиеносци, които графът беше преследвал, сега се обърнаха срещу него. По-леки и по-подвижни, без тежки брони, те бяха затънали само до коленете в калта. Хъмфри нададе предупредителен вик, който отекна отчаяно в шлема му, когато двама от копиеносците се нахвърлиха върху баща му.

Графът успя да отбие едно от копията с щита си, но другото се заби в него отстрани под ребрата. От силата на удара връзките на ризницата му се скъсаха и потънаха заедно с подплатата в тялото му. Раната не беше смъртоносна, защото бронята намали силата на удара и само върхът на копието проникна в плътта, но при сблъсъка конят потъна почти до шия и графът загуби равновесие. Когато Херефорд се катурна на една страна, под тежестта му копието потъна по-дълбоко между ребрата, пронизвайки белия му дроб.

Хъмфри изрева, като видя как баща му се сгърчи и се смъкна от седлото на потъващия кон. Шотландецът пусна копието и последва с върховни усилия другарите си към водите на потока. Спря рязко коня, смъкна се тежко от седлото и нагази в калта, без да обръща внимание на виковете на хората си. Започна бързо да затъва. Сивата каша запълзя нагоре по бедрата му. Баща му беше на няколко метра пред него, погълнат наполовина от тинята, с лице към нея и с копието, което продължаваше да стърчи между ребрата му. Хъмфри се задъха от усилието, докато се мъчеше да си пробие път през калта. Изведнъж земята под него сякаш се продъни и той затъна до гърдите. Баща му се намираше само на около два метра от него, но сега лицето му беше изцяло потопено във водата и отвън се подаваха само тилът и гърбът му. Калта бързо го всмукваше. Хъмфри усети, че самият той потъва. Обзе го паника и опита да се измъкне. Усети нечии ръце да го подхващат отзад. Продължи да крещи и да се съпротивлява, виждайки как баща му потъна напълно. Парче синя коприна с бели райета остана още няколко мига на повърхността, след което и то изчезна в калта.

63

Колелата на каруцата разплискваха локвите из прогизналата от вода земя, воловете вървяха, навели рогатите си глави под поройния дъжд, а копитата им затъваха в червената глина. Робърт ги наблюдаваше как се приближават, топлият дъжд се стичаше по лицето му, но той не сваляше очи от дървения материал за новата ограда на Еър, с който бяха натоварени каруците.

— Днес трябва да пристигнат още четири, сър. Останалите ще бъдат тук до края на седмицата.

Робърт погледна мъжа, приведен под дъжда до него. Местен дърводелец, когото беше назначил за главен майстор на строителните работи.

— Искам утре да започне работата по казармата — каза той, сочейки към дървените постройки, издигащи се зад него на бреговете на реката, която течеше бавно през северната част на града към морето. Бяха построени за хората на Хенри Пърси, но при освобождаването на Еър Робърт ги беше взел за себе си. — Когато това приключи, ще се заемеш с отбранителните съоръжения на града.

Майсторът кимна, вдигна ръка към мъжете, които караха каруцата, и се запъти през жвакащата кал на двора, за да им даде указания.

Робърт се загледа през леещия се над реката дъжд към отсрещния бряг, където пасеше добитък. Във влажния въздух го лъхна острата миризма на тор и урина от близката работилница за щавене на кожи, която преобладаваше над мириса на море и горящи дърва. Над много от построените от дървени колове и глина градски къщи се виеше дим. Отвъд казармата се виждаха покривите им, покрити с тръстика и зановец. След прогонването на хората на Пърси животът в Еър бавно се нормализираше и обстановката не изглеждаше така безнадеждна. Новата защитна ограда щеше да срещне одобрението на всички, защото бъдещето на кралството оставаше неясно и все още не се знаеше как Уилям Уолъс и армията му се бяха справили с англичаните.

Робърт ставаше все по-нетърпелив, тъй като не беше чул нищо за това, след като бяха напуснали Селкъркската гора. През седмиците след завръщането му в Еър се беше питал дали не трябваше да остане с новия пазител на Шотландия, понеже ефектният жест с посвещаването на Уолъс за рицар му се струваше безполезен, след като отново се оттегли в анонимност. Намеренията му бяха да вземе участие във войната на шотландците, за да се утвърди като лидер и веднъж завинаги да покаже, че е предан на каузата на кралството си. Но Джеймс го разубеди. Стюардът го предупреди да не се обвързва прекалено тясно с делата на Уолъс и Комъните. Беше го посъветвал да продължи изграждането на собствена база и събирането на свои поддръжници, докато дойде време да разкрие намеренията си пред хората на кралството. Това никак не се хареса на Робърт, но не можеше да отрече, че в думите на лорд-стюарда има логика. Защото надеждата планът му да се осъществи се градеше върху неговата самостоятелност, а това означаваше да продължи да се държи настрани от онези, които искаха да върнат на трона Джон Балиол.

Каруците изскърцаха и спряха, а воловете легнаха на мократа земя. В това време Робърт чу, че някой го вика. Обърна се и видя Кристофър Ситън, който се приближаваше бързо към него.

Русата коса на оръженосеца беше прилепнала плътно към главата, а от дългия му нос се стичаха капки дъждовна вода. Изглеждаше мрачен.

— Братовчед ми иска да те види, Робърт. В твоето жилище.

Робърт се намръщи.

— Защо?

Кристофър наведе очи, за да избегне погледа му.

— Каза, че е важно. Сър, той иска да отидеш при него. Бързо.

Преди известно време Кристофър беше престанал да го нарича сър. Официалното обръщение разтревожи Робърт.

— Много добре. — След като се спря за малко, за да поговори с майстора, той напусна брега на реката заедно с Кристофър и ботушите им зашляпаха в калта.

В казармата цареше оживление, защото цялата дружина на Робърт, включително жените и децата на рицарите, беше дошла тук, след като напуснаха Селкъркската гора. Конярите работеха в претъпканите конюшни, метяха мръсната слама и пълнеха коритата с вода. Група рицари на Джон от Атъл се бяха подслонили под капещия покрив на една от постройките и играеха на зарове. Кимнаха на Робърт, когато той мина покрай тях, отправяйки се към дългата дървена зала, която беше превърнал в свое жилище.

Александър стоеше пред вратата на залата с прогизнало от вода наметало.

— Какво има, приятелю? — провикна се Робърт, докато се приближаваше. Отвътре долови слабото хленчене на дъщеря си. Човекът изглеждаше толкова мрачен, че първата мисъл на Робърт, след като чу Марджори да плаче, беше, че е нещо, свързано с нея.

— За Бога, Александър, отговори ми! За Марджори ли е? — Опита се да мине покрай лорда, но той го хвана за ръката.

— Не е за дъщеря ти, Робърт — каза почти шепнешком Александър. — Трябва да видиш нещо.

Още по-объркан, Робърт му позволи да отвори вратата пред него. Влезе вътре и бързо се огледа. Първата стая беше малка приемна. В нея имаше няколко табуретки, но, общо взето, помещението беше празно. Той нямаше нито време, нито желание да го обзаведе по-добре, защото не смяташе да остава прекалено дълго в този отдалечен крайморски град. Рядко идваше тук, освен да спи, тъй като цялото му време беше заето с управлението на града и на графството.

Първото нещо, което Робърт видя, когато влезе, беше Джудит. При отварянето на вратата дойката рязко се изправи. Държеше дъщеря му в ръце, а слабото й лице беше зачервено. Когато видя баща си, Марджори се разрева по-силно и протегна ръчички към него. Джудит запелтечи нещо, но преди Робърт да разбере какво казва, чу друг вик, който идваше през вратата към неговата спалня. Мина покрай Джудит и влезе вътре.

Следващата стая беше най-голямата от трите, на които беше разделена залата. Залата се простря пред очите му, замъглена от запалените свещи. Имаше пейка и маса, където той се хранеше, а в изграденото от глина огнище гореше огън. Под изцапаните му с кал ботуши зашумоля блатен тъжник, с който пръстеният под беше застлан като с ухаен килим. На закачалката висяха дрехи, негови и на Катрин. В няколко сандъка беше прибрана бронята му, а мечът му висеше между две подпори, забити в стената. На масата имаше гледжосана синя кана, две чаши и остатъци от ядене, които не бяха там, когато беше излязъл сутринта. Пламъците на полуразтопените остатъци от свещи трептяха. Робърт огледа познатата му обстановка, но в този миг отново чу слаб вик и погледът му се насочи към леглото до стената в далечния край на стаята. Беше скрито от тънки завеси, които висяха от една греда отгоре. Блатният тъжник заглуши стъпките му, когато прекоси стаята. Стигнал до леглото, Робърт хвана завесите и ги разтвори.

Видя първо Катрин. Беше гола, зачервеното й лице беше вдигнато нагоре към тавана, а очите й бяха затворени. Под нея лежеше мъж, стиснал здраво разкрачените й бедра. Като чу дръпването на завесите, Катрин рязко отвори очи. Леко разтворената й от удоволствие уста рязко се отвори от ужас и тя се отскубна от мъжа, който се обърна и изруга, когато видя Робърт, застанал над леглото. Катрин се дръпна назад, сграбчила смачканата ленена завивка, за да прикрие голотата си. Мъжът, в когото Робърт разпозна местен младеж, нает от него да работи по защитата на града, се претърколи през леглото и взе гащите си, хвърлени на пода. Беше на не повече от осемнадесет години, със свежо и гладко лице. Мъжкото му достойнство, което стърчеше гордо изправено и лъскаво, вече беше започнало да спада между краката. Намъкна гащите си и завърза връвта около тесния си кръст под погледа на безмълвния Робърт. Чуваше се ускореното дишане на Катрин. Тя бързо премести поглед от Робърт към мястото, където стоеше Александър.

Забелязал омразата в очите й, Робърт се обърна. Беше забравил, че лордът е зад него заедно с Кристофър.

— Ти си знаел. — Гласът му беше равен и странно спокоен.

— Съжалявам, приятелю. — Строгият поглед на Александър се прехвърли върху Катрин, чието лице беше изкривено от злоба. — Но трябваше сам да се увериш.

— Ах ти, змия такава! — изсъска тя. — Шпионирал си ме, така ли?

Като видя нещо смачкано да виси от края на леглото, Робърт се наведе и го вдигна. Беше една от роклите на Катрин. С изрязано дълбоко деколте и тясна като всичките й други рокли. Той й я подхвърли.

— Покрий се.

— Робърт, моля те! — прошепна с променен тон тя.

Той се обърна, докато Катрин намъкваше роклята, а тя продължи с умоляващ тон:

— Моля те. — Смъкна надолу полата на роклята, заобиколи леглото и застана пред него. — Чувствах се самотна. Непрекъснато те няма. Не се интересуваш от мен, а само от хората си. — Тя докосна плахо ръката му.

— Махай се!

Ръката й стисна по-здраво неговата.

— Робърт, моля те, аз…

— Казах да се махнеш.

— Аз съм бременна — внезапно изхълца тя.

— Бременна? — Тонът му беше леденостуден. — И с чие копеле?

Катрин пребледня и лицето й стана сурово.

— Кой ще се грижи за дъщеря ти? — Тя погледна Джудит, застанала на прага с Марджори в ръце. — Не мислиш, че тя ще може да се справи, нали? Детето щеше да падне, ако не бях аз да го хвана!

— Дъщеря ми вече не е твоя грижа.

— А аз къде ще отида? Как ще оцелея?

— Сигурен съм, че ще можеш да упражняваш занаята си в повечето градове.

Катрин го изгледа. Преглътна с мъка, обърна се и дръпна наметалото си от дрехите на закачалката. Дишайки тежко, намъкна обувки на босите си крака, после взе няколко свои вещи и ги напъха в една кожена торба. Робърт не я спря. Младежът продължаваше да стои, подпрян на стената до леглото. Беше навлякъл туниката си и като че ли оглеждаше стаята, търсейки друг изход, откъдето да се измъкне.

Катрин мина покрай Александър и се отправи към вратата.

— Копеле! — процеди през стиснати устни тя, преди да излезе навън под дъжда.

Секунди по-късно младежът се измъкна покрай него с ботуши в ръка. Робърт го погледна. За миг помисли да го пусне да си върви, но после гневът му пламна и той сграбчи младежа за врата. Александър извика, но Робърт не го чу и повлече съпротивляващия се мъж покрай Джудит и дъщеря си, която продължаваше да реве, към двора. Александър и Кристофър бързо го последваха навън. Младежът викаше и се молеше за прошка, но Робърт го събори върху червената глина и го изрита в корема. Момчето се преви на две и лицето му се изкриви от болка. Няколко от рицарите на Атъл зашляпаха през локвите, видели нападението. Без да обръща внимание на виковете им, Робърт сграбчи туниката на момчето, повдигна го и стовари юмрука си в лицето му. Когато Александър го хвана за рамото, той пусна младежа и се нахвърли срещу другаря си. Александър се наведе, но вместо да го удари, Робърт посегна към меча му. Преди Александър да успее да го спре, той хвана дръжката и изтегли меча. Обаче когато се нахвърли върху проснатия в калта окървавен и скован от ужас младеж, Александър го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Момчето е взело това, което му е било предложено безплатно, Робърт. Не е трябвало да приема, но не заслужава смърт.

Младежът се изправи, стиснал туниката между краката си. Остави ботушите си там, където ги беше изпуснал, и хукна през двора. Когато двама от наблюдаващите сцената рицари се опитаха да му препречат пътя, Александър им викна да го пуснат.

Бесен от гняв, Робърт се изправи срещу него:

— За кого се мислиш?

— Аз съм един от хората, отказали се от всичко, за да те подкрепят — отвърна рязко Александър — Вярвам, че можеш да бъдеш крал, Робърт. Обаче и ти трябва да започнеш да го вярваш.

Из двора се разнесоха силни гласове. Робърт се извърна и видя, че се приближават брат му и Джон от Атъл, следвани от Уолтър и няколко рицари от Карик. Като забеляза опънатите им лица, си помисли, че са научили за разправията, но предположението му беше опровергано от заговорилия Джон.

— Дойде вест: армията на Уолъс е била победена при Фолкърк. Загинали са хиляди.

— А Уолъс? — попита Александър и пусна Робърт.

Кристофър беше застанал зад тях.

— Не знаем — обади се Едуард. Той погледна брат си. — Кавалерията, водена от Комъните, избягала от сражението, хората дори не изтеглили мечовете си. Копелетата спасили собствените си кожи и оставили другите да бъдат изклани.

— А крал Едуард? — обърна се Робърт към Джон. — Да не искаш да кажеш, че англичаните продължават да контролират кралството? Че Шотландия е загубена?

— Нищо не е сигурно. Обаче знаем, че англичаните са се отправили насам.

Робърт осъзна под проливния дъжд какво означават тези думи.

— Той идва за мен.

Шуреят му кимна.

— Сега ти си единствената реална опасност за него.

— Но новата ограда още не е издигната. Не можем да защитим Еър — обади се с дрезгав глас Кристофър.

— А какво предлагаш да направим? — обърна се Едуард към оръженосеца. — Да бягаме като страхливци? Да изоставим този град и всички в него на милосърдието на кучия син, когото имате за крал?

Александър пристъпи напред и изгледа Едуард.

— Братовчед ми е част от тази дружина толкова, колкото и ти. Независимо от това къде е роден.

Робърт остана безмълвен, докато те продължиха да говорят един през друг. Дъждът се стичаше по голия меч в ръката му. Зад него откъм залата се чу плачът на дъщеря му. Отвъд покривите на казармата димът от къщите се виеше към небето. Помисли си за оптимизма, който се беше засилил тук през последните месеци. После се сети за натоварените с дървен материал каруци, които чакаха под дъжда на брега на реката.

— Ще го изгорим.

Мъжете престанаха да спорят, чули гласа му.

Робърт ги изгледа. Гласът му стана по-силен:

— Ще изгорим града и ще отидем сред хълмовете, където англичаните не могат да ни последват. Ще потърсим лорд-стюарда, ако е оцелял в битката.

— Да бягаме? — Едуард поклати глава.

Робърт срещна погледа на брат си.

— Не можем да победим англичаните на бойното поле. Още не. Единственото, което можем да направим, е да не им оставим нищо за храна, нито база, в която да се приютят. Колкото по-дълги станат снабдителните им линии, толкова по-трудно ще им бъде да се изхранват.

Джон от Атъл кимна.

— Ще кажа на хората си. Ще започнем веднага да организираме напускането на града.

Без да каже дума, Робърт върна меча на Александър и тръгна с Атъл.

Когато другите се отдалечиха под проливния дъжд, Александър и Кристофър изостанаха. Продължавайки да ги наблюдава как се отдалечават, рицарят прибра меча си в ножницата, а после извади една кесия от торбата, която висеше на колана му, и я подаде на братовчед си.

— Постарай се момчето да получи това. Не ще да е отишло далеч.

Кристофър поклати ядосан глава.

— Как можеш да мислиш за това след току-що чутото? — Направи крачка напред с намерение да се отдалечи, но Александър го хвана за ръката. Кристофър гневно го изгледа.

— Не исках да участвам в тази работа. Знаеш го. Не трябваше да го правим. — Снижи глас, когато Александър стисна предупредително ръката му: — Робърт ми спаси живота, а ние го предадохме!

— Предадохме го не ние, а Катрин. Ние само му отворихме очите да види каква е. Само колко лесно беше да бъде накарана да легне със следващия млад жребец, на който хвърли око! На младежа не му трябваше много време да легне с нея, нали? Робърт нямаше да се вслуша в гласа на разума. Катрин беше още една нишка, която трябваше да бъде прерязана, ако той ще става крал. Когато това стане, ще ми бъдеш благодарен. Не забравяй, братовчеде, че ние ще загубим не по-малко от Робърт, ако той не успее да получи трона. Трябва да направим всичко, за да може това да стане. — Александър пъхна кесията с монетите в ръката на Кристофър. — Иди кажи на момчето, че ще го компенсираме за това, което направи. Аз държа на обещанията си.

64

Дълго преди да стигнат града, усетиха острата миризма на дима, донесена от топлия вятър. Хоризонтът, към който се движеше внушителна колона конници, беше оцветен в мръсносиво. Чувстваха нарастваща тежест не само в краката и ръцете, но и в сърцата, давайки си сметка, че краят на пътуването едва ли щеше да им предложи храна и условия за почивка. Провизиите, докарани с кораб в Лийт, бяха на привършване, а те бяха навлезли дълбоко в територията на противника. Голите поля наоколо бяха осеяни с магарешки бодли и трънлив прещип, а сухият вятър запращаше пясък в очите им.

Хъмфри де Бун яздеше в авангарда заедно с хората на баща си. Беше мълчалив, загледан в стелещия се дим в далечината, където морето приличаше на сребърен бръснач, опрян в ръба на сушата. Седмици наред чувстваше постоянна вътрешна болка — сякаш беше забравил нещо или не го беше поставил на мястото му. Знаеше, че причината е баща му, чието тяло беше измъкнато от тинята на бойното поле и откарано на юг в Англия от група негови рицари. Но това не премахваше усещането. То беше станало дори по-силно, като че ли тялото на баща му беше някаква струна, която теглеше нещо вътре в него, колкото повече се опъва.

Английската победа при Фолкърк представляваше голям успех. Бойното поле се беше превърнало в гроб за над десет хиляди шотландци. В сравнение с тях кралската армия беше загубила само малък процент хора. Единствените по-значими загуби бяха бащата на Хъмфри и командирът на английските тамплиери, сполетян от същата съдба в коварните блата около потока. Въпреки успеха битката беше много по-тежка, отколкото при първата война. Освен това според някои очевидци в края на сражението Уилям Уолъс беше избягал, потеглил на север към Стърлинг по следите на шотландската кавалерия. Гневът на крал Едуард от бягството на Уолъс и благородниците беше притъпен само от факта, че по-голямата част от войската на шотландците лежеше, оплювана от мухите по полето около Фолкърк. Опасността, заплашваща сега английската армия, идваше най-вече от намалелите запаси от храна, след като надеждата, която бяха имали с придвижването си на запад към Еър, за който се твърдеше, че е база на Робърт Брус, се беше изпарила.

Нивята в околностите на града, които трябваше да са покрити с изкласила пшеница, наедряла от слънцето в края на август, бяха пълни с почернелите снопове от ожънатата и след това изгорена реколта. Над изгорената земя от някои все още се стелеше дим. Минавайки край тях, хората се оглеждаха и гледката на това жестоко унищожение караше стомасите им да се свиват още по-болезнено.

— Ще се моля на Бога копелетата да умрат от глад през предстоящата зима — изръмжа Хенри Пърси.

Хъмфри погледна младия човек, чието зачервено лице се подаваше гневно над подбрадника на шлема. Пърси, на когото кралят беше дал Еършър в началото на окупацията, настояваше най-много да бъде преследван Робърт Брус, защото може би той и Клифорд бяха отговорни за бягството му от Ървин. Хъмфри запази мълчание и не се присъединяваше към войнствените разговори вечер край лагерния огън, защото продължаваше да преживява тежко смъртта на баща си. Но когато навлязоха сред развалините на пристанището на Еър, мислите му отново се насочиха към бившия му приятел.

След появата на слуховете за дезертьорството на Робърт известно време Хъмфри все още се беше надявал, че това няма да се окаже истина, но събитията в Ървин не му позволяваха да отрича повече станалото. Човекът, с когото се беше сприятелил, се оказа предател. Обвиняваше се, че не е казал по-рано на Робърт, че Камъкът на съдбата е една от четирите реликви, посочени в пророчеството. Може би щеше да го убеди в необходимостта от завладяването му, защото, като се замислеше сега, ставаше му ясно, че тази кражба е била повратният момент, когато Робърт беше обърнал гръб на тяхната кауза. До известна степен Хъмфри го разбираше и дори му съчувстваше. В края на краищата за него камъкът беше символ на правото му да претендира за трона на Шотландия, право, което на практика му беше отнето с кражбата. По време на похода на север беше решил да залови Робърт — не само за да го накаже, но и за да се вгледа в очите му и да разбере, че ги е предал от любовта към кралството си, а не от омраза към тях. Тогава поне щеше да знае, че не е сгрешил и не е бил заслепен чак толкова много, когато привлече Робърт в техния кръг, а може би го беше сторил само от наивност. Сега обаче, докато минаваха през опустелите улици с опожарени къщи от двете страни, Хъмфри разбра, че няма никаква надежда за това. Човекът, опожарил този град, го беше направил, за да ги накара да страдат пред гледката на изклания добитък на пазарния площад, който сега представляваше огромна купчина почернели кости. Беше искал да ги накара да побеснеят от яд при вида на насечените пред пивоварната бурета с бира, чието лепкаво съдържание беше зацапало прашната земя и събираше облаци мухи. Човекът, който беше направил това и не им беше оставил нищо за ядене, искаше те да загинат на полето.

Кралят заповяда със строг глас на рицарите да претърсят някои от по-незасегнатите сгради, но беше съвсем очевидно, че не е останал никой, който да им каже къде са отишли Брус и хората му. Тук англичаните нямаше да намерят нито възмездие, нито храна. Когато рицарите започнаха да слизат от конете, Хъмфри се смъкна уморено от своя и извади мех с вино от торбата. Лицето му беше разгорещено и напрегнато, а виното опари напуканите му устни. Облиза ги и усети вкус на кръв.

— Кралю!

Хъмфри видя сър Робърт Клифорд да се обръща към Едуард.

Рицарят беше излязъл от една дълга дървена барака, която явно беше най-малко засегната.

— Вътре има нещо, което трябва да видите, господарю! — Клифорд, който обикновено беше много спокоен, изглеждаше изнервен.

Хъмфри последва краля, който остави Беярд на пажа си, и се отправи към бараката. Зад него вървяха Еймър и Хенри. Навеждайки глави под касата на вратата, те влязоха в гола приемна и железните им ботуши задрънчаха по пръстения под. Един по един минаха в главното помещение, в което през единствения прозорец проникваше слаба светлина. Мебелите се търкаляха изпочупени по пода, който беше покрит с блатен тъжник. До далечната стена имаше легло, отчасти закрито от завеса.

Когато очите на Хъмфри свикнаха с мрака, той забеляза това, което беше видял Робърт Клифорд. Видяха го всички. На стената имаше образ, нарисуван с червена боя. Рисунката беше груба, но ясна — разярен, червен лъв, изправил се на задните си крака над дракон и положил голямата си лапа върху извитата глава на змея.

Хъмфри почувства как побеснява от гняв. Погледна краля, чието лице не се виждаше ясно в мрака.

— Прости ми, господарю. Избрах неподходящ човек. Допуснах змия в пазвата ни.

Едуард го погледна.

— И двамата сбъркахме.

Лицата на Еймър и Хенри бяха не по-малко гневни.

Обръщайки гръб на грубия образ, кралят свали железните си ръкавици.

— Коленичи, сър Хъмфри! — каза с решителен тон той. — Време е да вземеш мантията на баща си.

Хъмфри разбра причината за тържествения жест на краля тук, сред руините, пред този груб, унижаващ ги образ. С него кралят искаше да го окуражи и да го задължи да преследва онези, които го бяха обидили. Хъмфри застана сковано на едно коляно и също свали ръкавиците си. Поставяйки ръцете си в ръцете на краля, той приемаше да бъде удостоен с наследството на графствата Есекс и Херефорд, както и с титлата констейбъл на Англия, която беше носил баща му. Когато клетвата беше положена, Хъмфри се изправи, за да заяви предаността и верността си на своя господар и крал.

— След време ще отбележим това, както подобава — увери го Едуард, — тъй като засега ще се върна в Англия. Не можем да продължим нататък без продоволствие. Шотландците са много отслабени от поражението при Фолкърк и аз ще се върна скоро за избягалите предатели. Дотогава, сър Хъмфри, искам да препуснеш на юг с хората си към Анандейл. Разруши замъка при Лохмейбън и изгори всяко селище, през което минеш. Не искам да остане камък върху камък от това проклето място.

Хъмфри се поклони.

— Както заповядате, кралю.

Едуард и рицарите излязоха навън сред все още задимения въздух, оставяйки изправения на задни крака червен лъв на Шотландия зад гърба си.

Трите кораба се носеха на север през черните като мастило води на Ламанша под безлунно небе. На мачтите се развяваха черни платна и само скърцането на дъските в ритмичния плясък на греблата издаваше присъствието им. Два от корабите бяха бойни галери, дълги и стройни, всяка с по осемдесет гребци. Третият беше голям търговски кораб, по-широк и заоблен, управляван от две гребла на кърмата. От такелажа високо над палубата се чуха три пронизителни изсвирвания.

Когато чу звука, капитанът премина на левия борд. Загледа се в мрачното развълнувано море пред себе си. По дължината на тъмния хоризонт забеляза редица от едва-едва светещи точки.

— Капитан Пиетро!

Капитанът се обърна и видя Лука, един от старшите моряци в екипажа. В тъмнината лицето му не се виждаше ясно.

— По цялата дължина на хоризонта се виждат кораби, сър. Едва ли ще можем да минем незабелязани през английската блокада.

Пиетро кимна.

— Иди и му кажи.

Два часа по-късно, когато морето от черно стана синьо, трите кораба приближиха блокадата. Застанали на голямо разстояние един от друг, корабите се поклащаха на котва, но беше очевидно, че нищо по-голямо от рибарски съд не може да мине покрай тях, без да го видят. Въпреки това те се приближиха твърде много, преди да бъдат забелязани.

Корабът, който изникна пред тях, беше тромав английски ког — рибарска лодка с една дебела мачта и ниска дървена кула на носа. От върха на кулата се подаваше силуетът на каменохвъргачка, а от бушприта на носа стърчеше като протегнат юмрук таран с железен връх. Когато трите галери бяха открити, над водата се разнесоха силни викове и по бордовете се появиха хора, осветени от фенери, с готови за стрелба арбалети в ръце. Пиетро заповяда на екипажа да забави скоростта и командата беше предадена на бойните галери. Гребците налегнаха веслата, корабите се приближиха плътно един до друг, а котвите бяха прехвърлени през бордовете и потънаха в морските глъбини. Екипажът на английския ког хвърли въжета към първата галера и със скърцане се изравни с нея.

Пиетро застана край борда заедно с Лука да наблюдава как английските моряци се качват на галерата. Някои бяха въоръжени с мечове, други с арбалети, а трети носеха фенери. Един от тях беше облечен по-добре от другите в туника, поръбена със златист брокат. Пиетро реши, че вероятно това е капитанът. Той поговори с командира на галерата, докато хората му огледат екипажа и кораба. Не след дълго с помощта на закрепени между двата съда дъски англичаните започнаха да се качват на търговския кораб.

Пиетро посрещна капитана, който скочи на палубата заедно с двама мъже с арбалети в ръце. Вдигна ръце, за да покаже, че е с мирни намерения.

— Навлезли сте в английски води и по заповед на крал Едуард подлежите на инспекция. — Капитанът посочи с глава бойната галера. — Ескортът ви ми каза, че сте отплавали от Генуа. — През това време през борда се прехвърлиха още войници и се пръснаха между пейките, а гребците на Пиетро неспокойно се размърдаха. — Доста дълъг път, нали?

Пиетро пътуваше по трудния път от Генуа до Брюж и Доувър от десет години и разбираше достатъчно английски, за да усети подтекста в думите на човека. След кратка пауза той отговори. Акцентът му накара капитана да се намръщи, за да го разбере.

— Дълъг, да. Но по-сигурен за ценния товар.

Английският капитан огледа кораба и погледът му се спря на отвора, който водеше към долната палуба.

— Какъв е товарът?

— Хартия — отвърна Пиетро. — От фабрика в планината извън града ни. Трябва да я закараме във вашето пристанище Доувър.

Капитанът бавно кимна, като само се преструваше, че слуша внимателно, а очите му шареха из претъпканите палуби на кораба.

— Защо плавате без отличителни знаци? — попита той и посочи черните платна. — Човек би си помислил, че криете нещо?

— Да — отвърна Пиетро, — имаме ценен товар. Това крием. Морето между Англия и Франция стана опасно, след като вашите кралства са във война. Трябва да сме предпазливи. Вашите врагове могат да ни нападнат, да попречат на товара ни да стигне бреговете ви.

— Съмнявам се, че хартията ще ни помогне да спечелим войната — отвърна сухо капитанът. — Покажи ми трюма.

Пиетро и Лука поведоха капитана по скърцащите стълби под палубата. Последваха ги осем английски моряци с извадени мечове.

Едната половина на трюма беше заета от редове дървени сандъци с тесен коридор между тях. Другата половина беше спално помещение на екипажа, очертано от постлани на пода одеяла. Долу имаше двайсетина спящи мъже, чиито очертания се виждаха на светлината от два фенера, окачени на греда.

— Претърсете мястото! — нареди капитанът и кимна на войниците си.

— И сандъците ли, сър? — попита един, загледан в тях.

— Отворете шест.

Пиетро започна да протестира, но английският капитан се обърна към него:

— Корабът е навлязъл в английски води и е подвластен на нашия крал. Ние сме във война. Може да доставяте оръжия или пари на шотландските ни врагове. Наше право е да разберем това, преди да ви разрешим да продължите към нашите брегове.

Пиетро разбра едва половината от казаното, но от тона разбра достатъчно ясно, че ще е опасно да спори. След като замълча за миг, махна с ръка на войниците да продължат проверката. Видя ги как те отидоха между сандъците и избраха шест от различни части на реда, за да ги отворят. Усети как Лука стои изтръпнал до него. По стълбата заслизаха още англичани, за да се присъединят към тях. Бяха завършили проверката на горната палуба. По заповед на капитана започнаха да ровят между одеялата в спалното помещение, събуждаха спящите мъже и чукаха по корпуса на кораба, за да проверят дали няма скрити помещения. Капитанът пристъпи напред, когато войниците му отвориха капаците на сандъците. Вътре се показаха листове хартия, приготвена от ленена каша. Той порови в сандъка, повдигайки листовете, върху всеки от които имаше воден знак.

— Хартия, сър — провикна се един от войниците от далечния край на трюма. — Всичките са пълни с хартия.

Капитанът се обърна към мъжете, които претърсваха спалното помещение.

— Открихте ли нещо? — Когато те поклатиха глави, той се обърна към Пиетро: — Това ми е достатъчно. — Даде знак на хората си да го последват и заизкачва стълбата към горната палуба.

Пиетро тръгна след тях. На изток небето започна да синее.

Английският капитан застана до борда и погледна черното платно.

— Оттук ще плавате с отличителните си знаци. След като вече сте навлезли в наши води, не е нужно да се криете. — Той се прехвърли на бойната галера, а оттам на кораба си.

Пиетро го наблюдаваше как се отдалечава. Когато екипажът му вдигна котва и гребците потопиха веслата във водата, бавно започна да се отърсва от обзелото го напрежение. Едва когато английският кораб стана съвсем малък в далечината, капитанът каза тихо на един от екипажа:

— Кажи на Лука, че опасността отмина.

Когато съобщението му беше предадено, Лука, който чакаше в трюма, откачи един от фенерите от гредата над спалното помещение на моряците и отиде сред сандъците. Започна да ги брои, докато стигна до шестия от дясната страна. Беше непосредствено до един от сандъците, отваряни за проверка. Лука каза шепнешком една молитва, откърти капака и го постави на пода до фенера. Извади навън топовете хартия и ги постави внимателно върху дървения капак. Те изпълваха само една трета от сандъка. Отдолу имаше друг дървен капак. Когато Лука повдигна и него, чу как един човек вътре си пое дълбоко дъх.

— В безопасност сте — прошепна Лука. — Минахме блокадата.

От кухото дъно на сандъка се показа жилав млад мъж и премигна на светлината на фенера. Лицето му беше изразително, с правилни черти и тъмна коса по средата с тонзура, която лъщеше от пот на светлината на фенера. Обаче вниманието на Лука беше привлечено най-вече от очите. Едното беше небесносиньо и гледаше пронизващо, а другото — бяло като перла, сляпо и втренчено.

— Кога ще стигнем Шотландия? — Гласът на мъжа беше дрезгав от задушния въздух, но в него имаше категоричност, която изискваше бърз отговор.

— При добър вятър — след седем дни, Ваше преосвещенство.

65

През последните дни на лятото Шотландия потъна в траур за загубата на толкова много свои синове. В градовете и селата отвъд река Форт, където англичаните не можаха да проникнат, името Фолкърк беше станало синоним на скръбта и мъже и жени шепнеха молитви при произнасянето му. Но когато август отмина и наближи студената есен, скръбта в тях започна да стихва.

В началото на войната и през цялото време на английската окупация много хора си мислеха, че конфликтът може да бъде решен и техният крал ще се върне при тях. Тази вяра се беше засилила особено много след битката при Стърлинг, когато под ръководството на Уилям Уолъс всичко изглеждаше възможно. Дори тези, които казваха, че войната не може да бъде спечелена на бойното поле, започнаха да вярват, че свикването на съвети и сключването на съюзи могат да ги спасят. В продължение на години Англия беше техен съсед и приятел, враждите от миналото бяха забравени от хората, останали живи. Римската стена между двете кралства беше само далечен спомен за тяхното разделяне. След Фолкърк едно продължило повече от век приятелство беше унищожено. На мястото на рушащата се преграда на римския император шотландците издигнаха друга, невидима стена от непримиримост и решителност, вкопана дълбоко в почвата на границата.

През това време, докато оцелелите се оттегляха в Селкъркската гора, за да се възстановят и прегрупират, крал Едуард отведе хората си обратно в Англия. Победата при Фолкърк му беше излязла твърде скъпо и същата есен една доста намаляла и осакатена войска мина през портите на Карлайл. Болестите и дезертьорството бяха свършили работата си по време на гладния поход от руините на Еър. Кралят унищожи основната част от шотландската армия, но не успя да установи пълен контрол. Кралството беше разделено. Земите на юг от река Форт, които бяха в английски ръце, замъците на Единбург, Роксбърг, Бъруик и Стърлинг все още се държаха от хората на краля, докато всичко на север от голямата река остана на шотландците. След като укрепи гарнизоните си и направи граф Патрик от Дънбар пазител на Южна Шотландия, Едуард се върна в главната квартира на правителството си в Йорк, за да планира следващата кампания.

Резките гласове на мъжете ехтяха из горската поляна. Бяха се събрали в кръг, с вдигнати юмруци и зачервени от гняв и безсилие лица. По някои от тях още личаха белези от битката. Незарасналите им рани бяха превързани с парчета от дрехи и мръсни парцали. По лицата на повечето хора личеше изтощение от седмици пътуване през пущинаците и криене в гората, преживявайки ден за ден. В средата на развълнуваната тълпа бяха лорд-стюардът, епископът на Глазгоу, Уилям Уолъс и Робърт Брус. Бяха се събрали, за да решават бъдещето на тяхното кралство, по което, изглежда, между тях нямаше никакво съгласие.

— Никой не може да отрече направеното от сър Уилям. Няма лорд или барон, или епископ, който да е направил толкова много за това кралство! — извиси се над останалите гневният глас на Уишарт. — Той има правото да остане пазител на Шотландия!

Няколко души заговориха едновременно в отговор.

Най-силен беше гласът на Джеймс Стюарт.

— Никой не отрича това, Ваше преосвещенство, но обстоятелствата се промениха и аз смятам, че трябва да погледнем в друга посока.

Джон от Атъл и Александър Ситън побързаха да изразят съгласието си.

Застанал до облечените си в черно рицари, граф Малкълм от Ленъкс прибави и своето мнение:

— След смъртта на Александър имахме шестима настойници. Подобно разпределяне на властта със сигурност ще е по-разумно, отколкото едноличната власт.

— Нали Съветът на дванадесетте беше тъкмо такова разпределяне на властта? — подхвърли Гилбърт де ла Хей. — В крайна сметка ползата ни от това не беше голяма.

Нийл Камбъл, който като Хей беше твърд съюзник на Уолъс, решително го подкрепи.

Робърт погледна Уилям Уолъс, застанал сред разгорещената тълпа. Голите му до раменете мускулести ръце бяха нашарени от белези от рани, получени при Фолкърк. Един белег, може би от кос удар от меч, минаваше като назъбена червена линия през лицето му от веждата до горната устна. Робърт си каза, че младият мъж изглеждаше уморен не толкова телом, колкото духом.

— Сега не е време за смяна на водача — изрева Грей, друг от командирите на Уолъс. — Трябва да обединим силите си, а не да ги разединяваме. Англичаните ще се върнат, за да довършат това, което започнаха. Трябва да сме готови за тях.

— Предлагам да изпратим делегация с прошение до папската курия, в което да поискаме Рим да ни подкрепи — обади се Гартнет от Мар. — Делегацията трябва да покаже, че все още имаме контрол над кралството и че стоим единни срещу тиранията на крал Едуард. Лорд-стюардът е прав. Нека изберем още хора, които да застанат до сър Уилям. — Той посочи към Джеймс и Уишарт. — Може би лорд-стюарда и вас, Ваше преосвещенство? Вие имате най-голям опит от всички тук. Негово светейшество ще се вслуша в разумните ви слова.

Джеймс вдигна глава, когато се чуха одобрителни гласове.

— Лично аз мисля, че е време за нова кръв. — Той погледна към Робърт, но преди да успее да каже нещо, обади се един навъсен мъж с отсечена почти до рамото дясна ръка:

— Сър Уилям пожертва всичко, за да ни води в тази война! Той загуби братовчед си и много скъпи нему хора при Фолкърк. Защо? Защото благородниците избягаха от бойното поле и ни оставиха да умрем! Тези хора не могат да говорят от наше име!

От повечето мъже в периферията на тълпата, всичките войници, се понесе заплашителен ропот.

— Вие загубихте тази война, не ние! — продължи гневно намръщеният човек, окуражен от реакцията. — Сега искате да ни накажете заради собственото си малодушие, така ли?

Джеймс Стюарт се извърна към него.

— Достатъчно! Всички загубихме роднини и другари — каза стюардът, още измъчван от загубата на брат си. — Никой тук не може да претендира, че страда повече от другите.

Вниманието на тълпата се насочи към Уилям Уолъс. Тези по краищата проточиха вратове, за да го видят.

— По-голямата част от армията ни беше унищожена. Ако утре започне война, не можем да се изправим срещу англичаните. Трябва да възстановим силите си. — Сините очи на Уолъс ги огледаха. Спряха се на Робърт. — Сър Гартнет е прав. Време е да потърсим помощта на други, ако искаме борбата да продължи. Аз ще се откажа от поста пазител на Шотландия и ще отида във Франция. Не трябва да позволяваме на крал Филип да забрави за съюза ни, а и ще се договоря с Англия. От Париж ще отида в Рим и ще помоля лично папата. — Той се обърна и тръгна да излиза от кръга, а хората се отдръпнаха да му сторят път. За момент настъпи тишина, а после изведнъж заговориха едновременно много гласове. Някои замолиха Уолъс да премисли, други се опитваха да надвикат останалите.

В настаналата суматоха Робърт си проби път през развълнуваната тълпа. Уолъс вървеше напред и се отдалечаваше между дърветата. През последните няколко дни, откакто беше пристигнал в Селкъркската гора, Робърт беше разговарял няколко пъти насаме с Джеймс Стюарт по въпроса за настойничеството. Знаеше, че с предложението си Уолъс да се оттегли от поста лорд-стюардът подготвя почвата за неговата поява. Искаше да прояви великодушие.

— Сър Уилям!

Уолъс се огледа, но продължи да върви.

Робърт тръгна редом с него, сухите листа шумоляха под краката му.

— С теб не сме се срещали очи в очи, но аз не мога да отрека това, което постигнахте през изминалата година. Създадохте армия от предани овчари и фермери. Обучихте ги да се бият, сложихте копия в ръцете им и огън в кръвта им. Те с готовност ви последваха в битката. Стърлинг беше една невероятна победа.

Уолъс спря рязко и се обърна към него.

— А Фолкърк беше невероятно поражение. — Той погледна назад към тълпата, която продължаваше разгорещения спор. — Те не ме избраха да бъда техен крал или техен представител. Избраха ме да бъда техен генерал, а един генерал е това, което е постигнал в последното си сражение. Когато сега мъжете ме гледат, виждам само склоновете, осеяни с труповете на нашите мъртви. Също както Стърлинг разпали сърцата им, така Фолкърк ги съкруши. Няма да стана символ на провала ни. — Това, което предлагаш, е рисковано. Пътуването до Франция ще бъде опасно, особено след като сега много хора са виждали лицето ти. Сигурен ли си, че крал Филип изобщо ще те приеме?

Уолъс посочи през дърветата към един тъмнокос, по-възрастен мъж, застанал сам в края на събралата се тълпа, който наблюдаваше разгорещените дебати.

— Моят човек там някога беше тамплиер. Скъса с ордена, но все още има съюзници сред тамплиерите в Париж, които могат да ни бъдат от полза. Той смята, че кралят ще ме приеме. — Уолъс се обърна към Робърт и прикова в него острия си поглед. — Знам, че сър Джеймс Стюарт иска да бъдеш избран за наш пазител. Епископ Уишарт ми каза. Предполагам, че ще има и други, които да подкрепят този избор. — Уолъс замълча за момент, а после протегна покритата си с белези ръка.

Робърт я пое.

Уилям Уолъс кимна. Обърна се и тръгна между вековните дървета сред падащите навсякъде около него листа.

Изминаха четири дни, откакто Уолъс се беше отказал от поста пазител на Шотландия. През това време спорът кой да го замести продължи да се разгорещява. В лагера в Селкъркската гора пристигаха още групи от хора, откликнали на призива за свикване на събранието. Всички се включиха в дебатите.

Ден след заминаването на Уолъс Джеймс Стюарт направи предложение за избирането на Робърт. Някои начело с Джон, Гартнет и Александър го подкрепиха. Заедно с лорд-стюарда двамата графове и лордът образуваха мощна група, готова да гласува в полза на Робърт. Но това не спря други мъже да оспорват предложението или да представят кандидатурите си. Онези, които продължаваха да настояват за избирането на Джеймс и Уишарт, бяха много повече.

В късния следобед на четвъртия ден лорд-стюардът се изправи пред събранието да изложи последните си доводи за избирането на Робърт. Мъжете отпред седяха върху тревата или върху стърчащи пънове, а останалите се бяха разпръснали в кръг между дърветата, заобикалящи поляната. Гласът на лорд-стюарда се извиси над смълчаните редици. Той им напомни, че през последните шестнадесет месеца Робърт вече на няколко пъти беше доказвал, че е твърд привърженик на освобождаването на Шотландия от игото на крал Едуард. Подобно на Уолъс и Мъри преди него младият граф на Карик беше вдигнал високо знамето на бунта, като освободи Еършър от властта на Хенри Пърси и беше прогонил английските гарнизони. Събра вярна дружина за каузата си и доказа, че е смел и справедлив командир. Неговият меч беше поставен на рамото на Уолъс, за да бъде посветен техният герой за рицар.

— Освен това — продължи стюардът, поглеждайки към застаналия сред хората си Робърт — той загуби много, заставайки зад тази кауза. Като скъса с баща си, сър Робърт трябваше да понесе семейството му да загуби едно богато наследство. Изправяйки се срещу хората на краля, той си навлече гнева на Едуард и трябваше да понесе опожаряването на земите на клана Брус в Анандейл неведнъж, а два пъти. Научихме, че отправяйки се на юг, кралят заповядал да бъде разрушен Лохмейбън.

Робърт стисна юмруци от силните чувства, които предизвикаха у него думите на стюарда. Едва когато преди седмица навлезе в Селкъркската гора, беше научил за бедата, сполетяла Лохмейбън. Степента на опустошението още не му беше известна, но имаше много слухове за опожарени градове и безразборно избити мъже и жени. В тези откъслечни сведения непрекъснато се повтаряше едно име — Бун. Опустошаването на фамилните му земи от ръката на бившия му приятел подлудяваше Робърт. Именията може и да се водеха все още на името на баща му, но той се съмняваше, че крал Едуард изобщо се беше сетил за стария лорд, оттеглил се в Англия. Не, нападението беше извършено единствено заради него, за да бъде нанесен ударът там, където ще го заболи най-много.

— Дядото на сър Робърт беше един от най-великите благородници на земята ни — продължи Джеймс. — Безстрашен кръстоносец и едновременно с това обичаше мира. Двама от кралете ни го удостоиха с доверието си. Внукът му притежава същите добродетели, които според мен ще го направят най-подходящия човек, който да води кралството ни в нашата продължаваща борба.

Когато лорд-стюардът свърши, Робърт забеляза как тълпата се размърда. Някои кимаха замислени или в знак на съгласие, други се навеждаха към съседите си, за да им кажат нещо на ухото, трети поклатиха глави. Беше невъзможно да се каже какво щеше да реши гласуването.

Уишарт застана в средата. Месестото му лице беше мрачно, но решително. Може би се беше борил Уолъс да остане на поста, но след като вече нямаше такава надежда, очевидно смяташе да участва не по-малко енергично от лорд-стюарда в избирането на нов пазител, макар още да не беше изразил предпочитанията си.

— Чухме изказвания за и против кандидатурата на сър Робърт. Предлагам да се съберем отново след час, за да направим нашия…

Между дърветата се чуха викове и подрънкване на юзди. Епископ Уишарт се обърна намръщен заради прекъсването. Другите също извърнаха глави. Робърт също се обърна и видя да се приближават група конници. Конете бяха изпръскани с кал, а ноздрите им се бяха разширили от бързото препускане. Погледът на Робърт се спря на слаб, млад мъж с провиснала черна коса и остри черти на лицето, който яздеше начело на групата. Беше Джон Комън, син на лорда на Баденох. С него имаше трийсетина мъже с различни гербове на туниките и щитовете. Много от тях бяха украсени с три бели пшенични класа на червен фон, а други — с белия лъв на Галоуей. Робърт забеляза сред тях Дънегол Макдуъл. Като видя враговете си, безпокойството му се засили. Забеляза, че изражението на лорд-стюарда също стана загрижено.

Джон Комън слезе от плувналия в пот жребец и започна да си пробива път през тълпата, следван от рицарите си. Когато стигна центъра, хвърли изпълнен с презрение и омраза поглед на Робърт, а след това се обърна към Уишарт и Джеймс:

— Взето ли е решение? — попита с надменен глас той, надвиквайки разшумялата се тълпа.

Уишарт повдигна изненадан едната си вежда.

— Научихме преди седмица за това събрание — продължи Джон, забелязал изражението на епископа. — Баща ми е зает с укрепването на крепостите на север и изпрати мен вместо него. Вчера срещнах един от патрулите ви, от когото разбрах за отказа на сър Уилям да продължи да е пазител и че ще се избира негов заместник. Аз и хората ми яздихме цяла нощ, за да пристигнем тук.

Джеймс изгледа сърдития млад мъж.

— За поста е предложен сър Робърт Брус.

— Избран ли е? — попита Комън.

— Не — отвърна Уишарт, преди стюардът да отговори. — Още не.

— Тогава и аз искам да се кандидатирам. — Джон Комън се обърна и повиши глас, за да надвика гневните протестни викове на хората на Робърт. — Имам право да бъда изслушан.

— Сър Робърт е граф — извика Александър Ситън, — а ти си рицар. Тук рангът трябва да оказва влияние.

Джон Комън се обърна към него:

— Аз също съм син и наследник на един от най-могъщите благородници в кралството и племенник на краля. — Той изгледа събралите се мъже. — Някой ще отрече ли това? — Когато никой не отговори, Джон Комън присви доволен черните си очи. — Ако баща ми знаеше колко важно ще е това събрание, щеше сам да дойде, но аз ще се кандидатирам за поста вместо него.

— Подкрепям предложението!

Грубият глас беше на огромен, широкоплещест мъж с побеляла коса, който излезе напред от групата на Комън. Беше възрастният граф Стратърн, известен с буйния си характер. Привърженик на Уилям Уолъс, той беше участвал в нападението на Нортъмбърланд предишната година. Женен за сестрата на графа на Бъчан, оглавяващ Черните Комъни, той беше влиятелна фигура сред елита на предишното кралство.

Робърт погледна Джеймс Стюарт и по безсилието, изписано на лицето му, разбра, че ще трябва да позволят на Комън да посочи доводите си не само защото беше подкрепен от човек с репутацията на Стратърн.

— В такъв случай ще трябва да заявиш официално кандидатурата си, сър Джон — каза накрая лорд-стюардът. — Защото не можем повече да продължаваме дебатите. Мога да те уверя, че докато се мотаем, крал Едуард със сигурност планира следващия си поход.

Джон Комън изгледа сърдито стюарда заради настояването му да бърза, но се обърна към събранието:

— Много добре — отвърна той, замълча за миг, така че да събере мислите си, и започна да говори.

За изненада на Робърт, който смяташе младия човек за бледа сянка на влиятелния си баща, той умееше да се изразява ясно.

Джон изтъкна положението на баща си като мирови съдия на Галоуей и като един от шестимата регенти, избрани след смъртта на крал Александър. Посочи също, че фамилията му отдавна е една от най-влиятелните в кралството, както и тяхната безрезервна подкрепа за чичо му — крал Джон Балиол. Това беше една умна реч, която предизвика интереса на много от мъжете на поляната не само защото декларираната в нея подкрепа за Балиол нарочно беше пропусната в доводите на Джеймс Стюарт в подкрепа на Робърт.

— Аз заставам зад крал Джон — завърши Комън, — както би трябвало да направи всеки, който се предлага за наш водач. — При тези думи той погледна многозначително Робърт.

Изненадващо, тъкмо един от хората на Уолъс, широкоплещестият Гилбърт де ла Хей, лорд на Ерол, оспори надменното твърдение на Комън.

— Тези думи щяха да прозвучат по-убедително в устата ти, стига Комъните да не бяха извели благородниците от полесражението при Фолкърк, та сър Уилям и пехотинците му да се изправят сами срещу английската кавалерия.

Робърт, започнал да се разколебава, докато слушаше речта на Комън, видя в това изказване искрица надежда, когато Грей и Нийл Камбъл закимаха в знак на съгласие.

Джон Комън се изчерви, но веднага възрази на лорд Гилбърт.

— Баща ми поне беше при Фолкърк, застанал до съотечествениците си. А човекът, когото посочихте за наш пазител, дори не беше на бойното поле! — Той посочи Робърт. — Може би Брус остана да гледа отстрани просто от страх, а може би старата му клетва за вярност към крал Едуард го спря да вдигне меча си?

Стюардът и няколко други протестираха, но гласът на Робърт се извиси над тях:

— Ако моята някогашна клетва за вярност към краля на Англия е пречка за кандидатурата ми, тогава трябва да бъде посочена и твоята сегашна обвързаност. В края на краищата ти си женен за братовчедката на краля и си бил на служба при него много по-скоро, отколкото аз.

— Аз се отказах от брака си, когато с баща ми престанахме да се подчиняваме на заповедите на краля, както и възнамерявахме да сторим веднага щом като бъдем освободени от Тауър. — Джон Комън продължи да говори, без да обръща внимание на презрителните забележки на Едуард Брус. — Джоан и дъщерите ми са в Англия. Заради моето кралство пожертвах жена си и децата си. Ти какво пожертва?

Спорът продължи и се пренесе от Робърт и Джон из цялото събрание. Стюардът и Уишарт се помъчиха да сложат ред, опитвайки се да надвикат общата глъчка, докато не прегракнаха, но никой не ги слушаше. Отмествайки гневния си поглед от Комън, Робърт видя наоколо само отворени уста и вдигнати юмруци. Хората на Комън се бяха изправили срещу неговите. Брат му беше сложил ръка на дръжката на меча си. Същото беше направил и Джон от Атъл. Дънегол Макдуъл пък беше изтеглил своя. С периферното си зрение Робърт забеляза един слаб мъж с черна роба и качулка на главата да се промъква през тълпата. Под качулката видя гладко избръснатата брада на млад мъж. Когато той излезе в центъра на събранието, отметна назад качулката и откри изразително лице с остри черти и тонзура на главата. Едното му око беше синьо, а другото — млечнобяло. Мина известно време, докато някой го забележи.

Уишарт, който спореше със Стратърн, спря по средата на изречението. Лицето му се промени и остана с отворена от изненада уста.

— Хвала на Бога, Ламбъртън, мислех те за мъртъв!

При тази внезапна реакция на епископа останалите мъже притихнаха. Постепенно очите на всички се насочиха към новодошлия. При споменаването на името Робърт разбра, че това сигурно беше Уилям Ламбъртън, човекът, избран от Уолъс и Уишарт за епископ на Свети Андрю, най-важната епархия в кралството.

— Пътуването ми до Рим продължи по-дълго от очакваното, Ваше преосвещенство — отговори Ламбъртън. Без да повишава тон, в гласа му имаше такава вътрешна сила, че накара и последните протести на някои от хората на поляната да затихнат. — Обаче се връщам при вас, ръкоположен пред Бога от ръката на Негово светейшество папа Бонифаций. И както изглеждам — добави той, оглеждайки събранието, — тъкмо навреме.

Уишарт продължи да оглежда Ламбъртън от глава до пети.

— Как успя да стигнеш до нас, приятелю?

— Добър въпрос — отвърна Ламбъртън и леко се усмихна, — но отговорът му е за друго време. — Той се огледа наоколо. — Чух част от това, което се предлага тук. Бих предложил и сър Робърт Брус, и сър Джон Комън за пазители. Ако хората в кралството останат разделени по този въпрос, което очевидно е така, защо тогава не премахнем причината за това разделение и да не обединим двамата мъже, които всички по един или друг начин подкрепят? — Когато никой не каза нищо, Ламбъртън продължи по-уверено: — Защото на нас ни е нужно единство. Аз успях да получа подкрепата на Негово светейшество в Рим за каузата ни, но докато бях в Париж, разбрах, че примирието между Англия и Франция е сключено официално.

— Ние също чухме за това, Ваше преосвещенство — каза Джеймс Стюарт.

— Работите са по-зле, отколкото ви е известно, лорд-стюард — отвърна Ламбъртън. — Примирието е сключено като постоянен съюз, закрепен за следващите години с брака на крал Едуард и Маргьорит, сестрата на крал Филип. С този съюз някогашните ни договори с крал Филип ще бъдат анулирани. Шотландия остава сама.

66

Робърт приклекна сред шубраците в падината и ризницата му се нагъна около него. Взе една вейка от земята и с нея бутна назад качулката на зеленото си наметало, за да вижда по-добре. Около него, разположени в кръг, стояха двадесетина мъже с подобни наметала върху ризниците, за да прикриват лъскавата им стомана. В зеления листак над тях се чуваше цвърченето на косове и дроздове, разтревожени от натрапниците. Отвъд мрежата от клони небето беше побеляло от жегата. Дърветата скриваха мъжете от жаркото слънце, но въздухът беше пълен с влага и насекоми, които ги измъчваха — комари, мухи и кърлежи, които можеха да докарат човек до полуда, забивайки се в кожата на главата и в слабините.

— Знаем, че каруците ще минат по този път за Роксбърг — каза Робърт и прекара черта по сухата пръст с пръчката. После посочи с нея един камък, поставен върху земята в края на чертата, а в другия й край начерта кръг. — Сър Джеймс и хората му ще следят за тях там, където е по-високо и ще могат ясно да виждат пътя. През това време нашите сили ще чакат тук. — Той начерта два кръста в двата края на чертата. — Сега не знаем кога точно ще пристигнат англичаните, но съгледвачите предполагат, че ще бъде по някое време този следобед, почти сигурно преди да се стъмни. Сър Джон и хората му са минали по пътя. — Той погледна шурея си, който кимна.

Къдравата черна коса на Атъл беше скрита под качулката. Виждаше се, че изгаря от нетърпение.

— Предполагаме, че на обоза ще са нужни десет минути, за да стигне до позициите ни, след като мине мястото, където са хората на стюарда.

Робърт се вгледа в черните очи на Джон Комън.

— Надявам се, че си определил някого, който да наблюдава за сигнала на сър Джеймс?

Бледото лице на Комън беше сърдито.

— Фъргъс ще свърши тази работа — изсумтя той и извърна глава към един от хората си — жилав, строен шотландец, скръстил ръце на гърдите си.

Робърт изгледа другите мъже с Комън, повечето от които бяха негови рицари, и няколко души от Галоуей. Лицата на всички бяха навъсени и той си даваше сметка, че това се дължи не толкова на приближаващия противник, колкото на хората му, изправени срещу тях. От неговите хора като че ли само вниманието на Атъл беше съсредоточено върху плана. Гартнет се мръщеше, Александър Ситън беше сдържан, Кристофър беше изнервен и не сваляше очи от групата на Комън, а Нийл Камбъл гледаше с безразличие и човъркаше зъбите си с клечка, която беше подострил с кинжала си. Едуард беше впил поглед в Комън, а сините му очи бяха пълни с омраза.

— Добре — рече строго Робърт и отново погледна чертата, която беше прекарал в пръстта. — Лорд-стюардът ще остави англичаните да влязат в капана, преди да отреже пътя им за отстъпление, а в това време ние ще ги захапем и… — Робърт млъкна, като чу някой да мърмори. Спря погледа си на Дънегол Макдуъл, застанал от дясната страна на Комън, който носеше дълга под коленете ризница под кафяво наметало. — Имаш ли да кажеш нещо?

Макдуъл срещна погледа му, без да мигне.

— Мисля, че е рисковано да се опитваме да правим засада толкова близо до замъка. Ако гарнизонът в Роксбърг разбере за това, могат да излязат и да ни нападнат. Защо хората на стюарда не нападнат, а ние да им отидем на помощ?

Едуард се обади, преди Робърт да отговори.

— Вече обсъждахме възраженията ти, Макдуъл. Не си чул нищо от това, което казахме.

Робърт хвърли предупредителен поглед на брат си и вдигна ръка, когато Дънегол промърмори нещо под носа си.

— Ето кое е най-доброто място за засада. — Той посочи гората наоколо. — Теренът е подходящ за конете ни и можем да нападнем едновременно от две страни. Знаем, че обозът е добре защитен. Съгледвачите казаха, че са видели тридесет конници и почти двойно повече пешаци плюс тези, които карат каруците. Не. От това място ще нападнем. Ако действаме бързо, ще можем да унищожим запасите им и да се оттеглим в Гората преди гарнизонът в Роксбърг да има възможност да предприеме нещо.

Докато Дънегол шепнеше нещо на Джон Комън, Робърт замахна ядосан, за да прогони една муха, която бръмчеше около лицето му. Жегата беше лепкава като захарен сироп и се дишаше трудно. Спомни си уелските хълмове в снежната тъма, огньовете, които горяха в нощта, осеяната с трупове земя около каруците, падналите ранени коне, които жално цвилеха. Беше планирал засадата по подобие на тази в Нефин, но не можеше да отрече, че тук нещата бяха по-различни и по-опасни, отколкото за уелсците, които можеха да се измъкнат и да се скрият в планината. Първо, сегашното нападение трябваше да се извърши през деня и макар теренът да предлагаше за тях по-лесни условия за атаката, той улесняваше и противника да ги преследва, ако нещата не се развиеха добре. Думите на Дънегол го накараха да започне да изпитва вътрешни съмнения. Крепостта Роксбърг беше пълна до краен предел с изгладнели английски войници, които отчаяно чакаха запасите с храна да стигнат до тях. Наложи си да пропъди тревогата си. Планът щеше да успее. Изправи се, хвърли настрана пръчката и погледна другия пазител.

— С мен ли си, Джон? Трябва да знам.

След като помисли малко, Комън стисна зъби и кимна леко с глава.

— За Фолкърк — рече Робърт и му протегна ръката си.

Джон я пое. За миг си стиснаха ръцете и бързо ги отдръпнаха.

Двете групи напуснаха падината. Комън и рицарите му се отправиха към пътя, където на известно разстояние от другата му страна чакаха с конете си останалите хора от дружината му. Робърт и хората му навлязоха по-навътре в гората и птиците се разлетяха уплашени в белезникавото небе. Край пътя дърветата не бяха толкова нагъсто и не предлагаха добро прикритие, което можеше да се превърне в проблем, ако англичаните имаха съгледвачи, които да яздят преди обоза. Те можеха да ги забележат и да вдигнат тревога. Робърт реши двете групи да не се показват и да бъдат не много далеч една от друга, докато чакат сигнала на стюарда.

Едуард погледна през рамо назад, докато вървяха.

— Готов съм да се закълна, че мръсникът Макдуъл ще е готов да оспорва всяко твое решение.

Робърт го погледна.

— Не можеш да го виниш, че ни мрази. Баща ни уби неговия баща.

Едуард повдигна равнодушно рамене.

— Баща му нападна нашия. Какво очаква той? Освен това беше преди много време.

Робърт не отговори и продължи да отмества клоните по пътя си. Останалите от групата ги чакаха на една поляна отпред. Бяха главно от мъже от Карик, между които Нес и Уолтър, подкрепяни от някои от хората на Атъл и Мар. Общо шестдесет на брой, заедно с групата на Комън те бяха доста повече от осемдесетте англичани.

— Наблюдателят на поста си ли е? — попита Робърт, отправяйки се към Уолтър, като пътьом взе чашата с бира, която му подаде Нес.

Уолтър посочи към един вековен дъб и Робърт забеляза през листака да се показват краката на човек, възседнал един от по-високите клони.

Допи бирата и седна да чака. Можеше да минат часове, преди да бъде подаден сигналът. Трябваше да почива при всяка възможност. Около него дърветата се простираха като зелена стена, в която тук-там проникват слънчеви лъчи. Местността беше в най-южния край на Селкъркската гора. Тук, на границата, дърветата бяха главно дъб, леска и бреза, за разлика от високите борове във вътрешността. Гористите райони бяха осеяни с обрасли с пирен хълмове и стръмни клисури, в които неочаквано пред погледа изникваха острите върхове на кули на манастири и замъци, построени от един и същ бледорозов камък.

Робърт се облегна на един дънер и огледа хората си, които си подаваха мех с бира и разговаряха помежду си. Всички бяха мръсни и плувнали в пот. Дрехите им бяха зацапани от месеците, прекарани в Гората, и пътуването от място на място. Мнозина си бяха пуснали бради, тъй като нямаха време да се бръснат. Робърт потърка твърдата си брада и предположи, че изглежда по същия начин.

През последните десет месеца, откакто той и Джон Комън бяха избрани за пазители, те водеха дълга война със замъците под контрола на англичаните, оставени в тях да ги защитават, когато крал Едуард изведе армията си през границата. Без обсадни машини не можеха да организират открити атаки и вместо това се стараеха да откъснат гарнизоните от така необходимото им снабдяване. Говореше се, че англичаните от Стърлинг са на ръба на гладната смърт. Ако е рекъл Господ, Роксбърг щеше да бъде изправен пред същата участ, стига да успееха днес. Една победа тук щеше да е добре дошла, защото замъкът имаше важно стратегическо значение с близостта си до границата и беше базата, от която Едуард започна похода си предишната година.

Докато Робърт оглеждаше хората си, улови погледа на Кристофър Ситън. По Коледа той беше посветил младия човек за рицар като награда за верността му през последните две години. Отначало оръженосецът се беше притеснил от оказаната чест, което беше озадачило Робърт, но постепенно Кристофър започна да свиква с ролята си на рицар. Останалите, всеки по свой начин, понасяха изнурителната окопна война. Някои се справяха по-добре, а други — не толкова. Брат му и Александър Ситън, които се чувстваха като у дома си в Гората, планираха нападения и засади и живееха ден за ден. Същото се отнасяше за Джон от Атъл, чийто млад син Дейвид му служеше за оръженосец, макар че графът явно страдаше по жена си, останала в лагера в Гората с жените и децата. Робърт беше оставил там Марджори на грижите на Кристин и Джудит. След заминаването на Катрин дойката се беше променила и с истинско удоволствие се грижеше за дъщеря му. От всички като че ли на Гартнет му беше най-трудно да свикне отчасти защото ненавиждаше техния начин на водене на скрита война, която той наричаше „пълзене по корем“. Но дори и той трябваше да признае, че нямаха друга възможност. След поражението при Фолкърк откритото сражение беше немислимо. Не разполагаха нито със силите, нито с едноличното ръководство на Уилям Уолъс, който сега беше в чужбина и водеше своята война с думи в дворците на френския крал и на папата. Робърт насочи вниманието си към брат си, който седеше заедно с Нийл Камбъл. Двамата много си приличаха — същия буен темперамент, примесен с добро чувство за хумор. Робърт не се изненада, че са се сближили. Самият той отначало не бързаше да се доверява напълно на Камбъл — един от най-верните помощници на Уолъс, — но беше впечатлен от безстрашието и умението му като боец. След време откри, че двамата имат повече общи неща, отколкото предполагаше. Нийл се беше присъединил към отряда на Уолъс още в началото на бунта, след като фамилните му земи в Лох О бяха опустошени от рода Макдуъл. На запад войната, избухнала преди две години между рода Макдуъл, съюзници на Комън и Балиол, и рода на Макдоналд — лордове на Айлей, които все още действаха като агенти на крал Едуард, продължаваше с неотслабваща сила. Неотдавна старейшината на Макдуълови беше убит и беше заменен от Ангъс Ог — мъжа, който беше предложил на Робърт лъжицата си преди толкова много години на гощавката в замъка Търнбери. Фактът, че Нийл беше загубил земите и наследството си, го сближи с Робърт, който все още се измъчваше от опустошението на Лохмейбън в негово отсъствие. Това беше нишка, която свързваше много от присъстващите тук мъже.

Крал Едуард не се върна, за да продължи унищожителната си война, макар да се разпространяваха слухове за предстоящ нов поход. Обаче продължаваше да действа от разстояние, като предлагаше парчета конфискувана земя на бароните си. Граф Линкълн получи именията на Джеймс Стюарт, Клифорд — разположения на югозапад замък Кърлавърок, а на Пърси бяха предложени още крепости в именията на Балиол в Галоуей. Обаче засега и докато англичаните не установяха пълен контрол над кралството, бароните не можеха да направят кой знае какво с новите си земи, защото бяха заплашени от шотландците.

Загледан в застаналите пред него хора, Робърт се замисли за пътя, по който ги водеше. В Ървин, когато беше взел решението да се устреми към трона, знаеше, че това ще бъде дълъг процес, но сега започна да се пита колко дълъг все пак щеше да бъде той. В края на краищата всичко си има край, му беше казал Джеймс, когато Робърт беше попитал лорд-стюарда кога според него може да обяви намерението си пред хората от кралството. Имай търпение нещата да се подредят по естествен път, му беше казал той. Обаче на Робърт му се струваше, че това подреждане по естествен път щеше да изисква още политика, още нападения срещу снабдителни линии, още напрежение и най-вече още чакане.

Слънцето беше изминало по-голямата част от небесния си път и сега печеше във врата на Фъргъс. Кожата го сърбеше и по гърба му се стичаха струйки пот. Замахна срещу един стършел, който непрекъснато бръмчеше около лицето му. Голямото насекомо се отдалечи. Слънчевите лъчи играеха по дънера на един дъб, по който проблясваха сините гърбове на бръмбари, пробягващи по кората. През клоните под него той виждаше главите на мъже и задниците на коне. От мястото си имаше добра видимост през клоните на дъба на юг и на изток над гората. Тук-там, където теренът се издигаше, се виждаха части от пътя, който се виеше в далечината. Ако проточеше врат, зад гърба си можеше да види сред листака да се показва част от розовия камък на крепостната стена на замъка Роксбърг.

Потърка врата си и премигна. От ярките слънчеви лъчи, проникващи косо през по-високите клони, го боляха очите. Изглежда, че оттам може би щеше да има по-добра видимост, но тук, сред листата, сянката беше по-голяма. От горещината усещаше главата му да пулсира. След малко се повдигна нагоре и застана прав върху клона, на който седеше през последните два часа. Усети как кръвта в краката му се раздвижи. Отдолу дочу глас.

— Фъргъс, подадоха ли сигнала?

— Не — отвърна той и погледна надолу, където беше застанал един от хората на Комън. — Трябва да се пораздвижа. Ще се изкача по-нависоко.

Мъжът обви с ръце един клон над него и започна да се катери, като не сваляше очи от гористото възвишение в далечината, където бяха разположени хората на стюарда. Чу бръмчене, което му подсказа, че стършелът се беше върнал, но не му обърна внимание и продължи да се прехвърля нагоре от клон на клон. Когато стигна едно разклонение, успя да се прехвърли от другата страна на дървото. Горе клоните, вече не толкова дебели, бяха достатъчно здрави, за да го издържат. Избра един клон, от който през листата имаше по-добра видимост на изток, но на запад те го закриваха от слънцето, възседна го и започна да се придвижва малко по малко напред. Отнякъде се чу по-плътно бръмчене. Още стършели. Два забръмчаха над него. Той изруга и посегна да удари единия. Стършелът избегна удара. Фъргъс го проследи, присвил очи, готов да цапардоса малката гадина, ако се върне. После спря на място, присвивайки още повече очи. Десетки стършели кръжаха около един клон под него. През листата видя нещо, подобно на голяма, избеляла торба. Изтръпна, забелязал гнездото. Към него се понесоха още стършели. Един кацна върху крака му и той махна с ръка да го пропъди. Насекомото се върна, като продължи да бръмчи гневно пред очите му. Фъргъс заклати енергично глава и изруга. Не можеше да остане тук. Проклетата твар щеше да му пречи да наблюдава. Съжали, че се беше преместил, залови се за клона над него и се изправи с намерение да се върне обратно до разклонението на ствола и да се смъкне на старото си място за наблюдение. Хвана клона с другата си ръка, за да има по-добра опора, и в същия миг усети остро убождане. Отдръпна инстинктивно ръката си и видя останките на един смачкан стършел, забити в дланта му. В същия момент усети друго убождане отзад по врата. Фъргъс изохка и се плесна по врата, но загуби равновесие. Политна напред и се стовари с всичка сила върху по-тънкия клон под него. Чу се пращене и клонът се счупи сред облак от листа. Усетил, че клонът под него поддава, протегна рязко ръце, хвана се за един клон над него и увисна, като едва си поемаше дъх, а в това време счупеният клон полетя надолу. Бръмченето на стършелите премина в остър вой. Фъргъс нададе предупредителен вик, но беше твърде късно. Когато „торбата“ падна върху покритата с мъх земя, тя се разтвори и от нея излетя облак стършели. След секунди първите викове на мъжете и конете отекнаха сред тишината.

В това време в далечината, над гората, надвиснала над пътя за Роксбърг, в синьото небе полетяха една сред друга три стрели.

От другата страна на пътя, дълбоко в зелената сянка на дърветата, от дебелите клони на един планински бряст се чу остро изсвирване. Чул звука, Робърт се изправи и сънливостта му изчезна. Видя човека на дървото над него да маха с ръка и разбра, че е време. Даде знак и хората, разположили се на земята, допиха на един дъх чашите си с бира и прекратиха разговорите. Скочиха на крака и се отправиха към мястото, където бяха вързани конете им. Двама спряха да се изпикаят сред храстите, докато оръженосците отвързваха юздите на конете. Притихналите в спокойния следобед птици зацвърчаха в дърветата от внезапното раздвижване в лагера.

Робърт се запъти към Хънтър и наложи шлема си. Чу в далечината тревожното цвилене на коне откъм лагера на Комън.

— Тези селяндури не могат ли поне да си държат устата затворена? — възмути се Едуард. Метна се на седлото и измъкна меча си.

— Англичаните ще ни чуят от миля разстояние — изръмжа Александър.

Робърт сложи крак в стремето и се метна на коня редом с тях. До ушите му достигна слабото трополене на колелата на каруците. И друг път беше пътувал с обоз и знаеше какъв шум вдигат колите по твърдата земя.

— Няма да чуят заради шума от каруците — каза им той, придърпа с една ръка юздата на Хънтър и изтегли меча си с другата. — Ако е рекъл Бог, така няма да ни забележат почти докато нападнем. — Срита Хънтър в хълбоците и го подкара напред.

Хората му се разпръснаха в редица между дърветата. Уловил погледа му, Джон от Атъл се усмихна мрачно и изтегли меча си от ножницата. Зачакаха, застанали един до друг, като дишаха тежко през визьорите на шлемовете.

Шумът от колелата на каруците започна да се чува по-наблизо, примесен с глухото трополене на много копита. Робърт вече не чуваше цвиленето на конете откъм страната на Комън. Загърбил всякакви други мисли, насочи вниманието се само в една точка като стрелец с лък, който се прицелва. До него бяха рицарите и шуреите му, а оръженосците и групата пеши войници стояха зад тях с къси мечове и секири в ръце. Нес изглеждаше нервен, но беше извадил меча си, готов да последва Робърт и в ада, ако се наложи. Плътно зад него беше Уолтър. Наблюдаващият оръженосец, който имаше за задача да прецени за колко време след подаването на сигнала обозът ще бъде при тях, се смъкна от дървото и кимна.

Робърт побутна Хънтър да продължи напред, а хората му го последваха и се разпръснаха. Навели глави под провисналите клони, рицарите държаха изкъсо юздите на конете. Някои животни вирнаха възбудени глави, усетили напрежението на стопаните си, но те не ги изпускаха от контрол. Робърт препусна с Хънтър в тръс между дърветата и другите направиха същото. Гората се изпълни с грохота от колелата на каруците и копитата. Когато дърветата оредяха, мъжете сръгаха конете в хълбоците и препуснаха в галоп. Извиваха се клони, чупеха се вейки, изтръгваха се храсти. Слънчевите лъчи проблясваха през листата. Очите и ноздрите на конете се разшириха. Нападателите видяха през дърветата да се показват силуети на каруци и ярките цветове на туники.

Когато изскочиха от гората и се понесоха с грохот към обоза, Робърт изрева:

— За Шотландия!

Като ги видяха да се приближават, англичаните обърнаха рязко конете си, нададоха силни викове и измъкнаха мечовете от ножниците. Пешите войници с червения кръст на Свети Джордж на туниките измъкнаха оръжията си и се струпаха около колите, готови да защитават ценния товар. Товарните коне, впрегнати в десет каруци, натоварени със сандъци, чували и бурета, зацвилиха уплашени, а кочияшите се помъчиха да ги успокоят. Дружината на Робърт налетя стремително от дясната им страна. Рицарите пришпорваха яростно конете, за да изкачат лекия наклон, който ги извеждаше на пътя.

Робърт се насочи право към един рицар в началото на обоза, облечен в черно, със син кръст на щита. Замахна с меча и стоманата проблесна на светлината на залязващото слънце. Рицарят вдигна щита си и мечът на Робърт се стовари с трясък върху дървото. Човекът не беше имал време да спусне визьора на шлема си. Видя се как беше стиснал решително зъби. Отби меча на Робърт и на свой ред се опита да го промуши отстрани със своя. Острието на меча се плъзна по щита на Робърт и направи резка през червения орнамент. Рицарят плю през зъби и замахна отново. Мечът му срещна оръжието на Робърт във въздуха, последва звън на стомана, но почти не се чу сред шума наоколо. Робърт натисна меча на противника си напред и надолу, последва стържене на метал в метал. Конете им се сблъскаха, скърцайки със зъби. Когато напречният предпазител на меча му опря в меча на рицаря, Робърт го изви и отби оръжието му, с което наруши равновесието на мъжа. Преди рицарят да успее да се изправи, Робърт се отдръпна рязко назад, измъкна крака си от стремето и му нанесе силен ритник отстрани. Все още наведен върху седлото, рицарят с вик падна на една страна, при което повлече встрани и главата на коня, и юздите. Рицарят се сгромоляса на земята и бронята му издрънча, в това време конят му се отскубна, изправи се на задни крака и зарита във въздуха. Едно от железните му копита попадна във врата на Хънтър и конят се препъна, цвилейки от болка. Робърт, който още не беше успял да сложи крака си в стремето, полетя напред през главата на животното. Строполи се на земята и се претърколи тъкмо навреме, за да не бъде стъпкан от един товарен кон. Пое рязко въздух и сграбчи меча си, паднал в праха на пътя. В този момент рицарят, който беше успял да се изправи на крака, тръгна ръмжейки срещу него. От носа му обилно течеше кръв. Робърт се озърна за миг и видя, че по цялата дължина на пътя цари пълна бъркотия. Хората му се бяха вкопчили в яростна схватка с англичаните. За част от секундата с изумление осъзна, че от лявата страна на обоза Комън и дружината му не се виждаха никъде. Противникът му се нахвърли срещу него и той гневно замахна с меча, за да посрещне удара.

Схватката беше ожесточена. Първоначалният елемент на изненадата, който беше дал предимство на шотландците, вече беше без значение. Англичаните бързо се окопитиха и сега оказваха решителна съпротива. Рицарите си нанасяха тежки удари с мечовете, конете им се блъскаха в тясното пространство. Вкопчили се един в друг пеши войници си нанасяха безмилостни удари, а други се търкаляха на земята, тъпчеха се пръсти, удряха се челюсти с дръжките на мечовете, забиваха се кинжали в гърла и ребра. Навсякъде шуртеше кръв, цвилеха коне. Хората на Робърт се биеха с ожесточение, но без отряда на Комън противникът имаше числено превъзходство. След малко картината на боя започна да се променя. Някои от шотландските рицари бяха принудени да се сражават срещу двама души наведнъж. Джон от Атъл надаваше яростни викове през шлема си, докато се сражаваше с един рицар и едновременно отбиваше атаките на пехотинец. Един от английските рицари извика на кочияша на първата каруца да си пробие път и да се насочи към замъка. Подчинявайки се на заповедта, човекът изплющя с камшика върху гърбовете на конете, те се втурнаха напред и каруцата се понесе по неравния път към Роксбърг.

Робърт, вкопчен в ожесточена схватка с облечения в черно рицар, видя двата товарни коня да го връхлитат. Хвърли се встрани и каруцата изтрополя покрай тях. За момент остана сам от лявата страна на пътя, тъй като боят се водеше изцяло на дясната страна. Обърна се задъхан към дърветата и изкрещя името на Комън. За момент му се стори, че чу далечни викове, а в този момент край него профуча друга каруца.

Едуард Брус тъкмо беше забил меча си в гърлото на един пехотинец, който се беше опитал да го прободе в крака, когато видя, че каруците се движат и кочияшите размахват камшиците си над конете. Заби пети в коня си и препусна с него след една от каруците, профучавайки между биещите се. Като се изравни с конете, той замахна с меча и сряза кожените ремъци на хамута. Извика, когато кочияшът изплющя с камшика по задницата на коня му, оставяйки червена резка върху кожата, и принуди животното да се втурне в бесен галоп напред. Освободеният от хамута кон се отклони от пътя и препусна в гората, оставяйки каруцата да продължи само с един кон. Разбрал намерението на Едуард, Нийл Камбъл пришпори коня си, настигна каруцата и сряза хамута от другата страна. Няколко шотландски пехотинци, които си бяха пробили път през англичаните, се покатериха върху каруците и като прескачаха сандъци и бурета, се нахвърлиха върху кочияшите. Две каруци обърнаха и затрополяха по пътя в посоката, от която бяха дошли. Някои от рицарите яздеха с тях, без да знаят, че се насочват право срещу хората на Джеймс Стюарт.

Изведнъж от лявата страна на пътя се появи разпокъсана редица конници. Робърт, успял да се метне върху една от каруците, пътуващи за замъка, ги видя да се приближават между дърветата начело с Джон Комън. Извика на Джон да пресече пътя на обоза, а после се покатери върху чувалите, за да се справи с кочияша. Каруцата продължаваше да подскача по неравния път. Робърт политна на една страна и за малко да падне от колата, но успя да се хване за страничната преграда, изтегли се нагоре и се хвърли върху кочияша. Мъжът се опита да окаже съпротива, но Робърт го прободе с меча си. Кочияшът се катурна от седалката, падна на земята и си строши врата. Ужасените коне продължаваха да препускат, но Робърт пусна меча и хвана юздите. Докато успее да спре каруцата, останалите хора на Комън изскочиха от гората и нападнаха англичаните. От десетте каруци шест успяха да избягат, четири се насочиха към Роксбърг, а две се върнаха по пътя, от който бяха дошли.

Плувнал в пот, Робърт скочи от каруцата и се затича обратно към хората си. Свали визьора на шлема и изплю прах и кръв от устата си. Пътят пред него беше осеян с трупове. Между хората се виждаха и телата на няколко мъртви коня, един от които все още агонизираше. За момент Робърт си помисли, че е Хънтър, но после видя, че Нес го води, възседнал своя кон с окървавен меч в свободната си ръка. Робърт се отправи право към Комън, който беше слязъл от коня си на осеяния с трупове път. Докато вървеше, мина покрай знамето си, което се развяваше едва-едва край пътя, и се вгледа в младия рицар от Карик, който беше с него още от Карлайл. Наведе се над него. От врата на Уолтър стърчеше кинжал, яката на туниката му беше прогизнала от кръв, а безизразните му очи се взираха в небето.

Побеснял от гняв, Робърт погледна Комън. Няколко мъже наблизо с мъка се изправиха на крака, а други се смъкнаха изтощени от конете си. Хората му вече искаха обяснение от групата на Комън. Атъл крещеше яростно на Дънегол Макдуъл. Когато се отправи към Комън, беше така ядосан, че не забеляза червените подутини по лицата и ръцете на много от мъжете, нито пък факта, че няколко души липсваха. Беше толкова разгневен, че трябваше да положи усилие да не се нахвърли върху Комън. Застана пред него и процеди през зъби:

— Къде беше? Загубих поне десет души, кучи син такъв!

Премрежил очи, Комън изгледа сърдито Робърт.

— И аз загубих десет!

Дънегол Макдуъл избута Атъл и застана до Комън. Лицето му беше покрито с тъмночервени подутини.

— Нападнаха ни стършели.

— Стършели? — извика застаналият до брат си Едуард. — Ако бяха лъвове, може би щях да ви съчувствам. — Той се обърна към останалите хора на Робърт: — Докато ние се биехме с мъже, те се борели с насекоми! — Той погледна Комън. — Колко типично за фамилията ти да избягва на всяка цена битките! А при Фолкърк какво беше? Мравки ли?

Хората на Робърт се засмяха, а Комън се изчерви. Дънегол пристъпи напред и замахна към Едуард. Той се наведе и избегна удара, на свой ред се хвърли напред и блъсна с глава в корема нападателя си, който се строполи на земята. Хората на Комън се развикаха и се втурнаха към Едуард, който беше възседнал капитана на Галоуей и го налагаше с юмруци. Хората на Робърт също пристъпиха напред. Тези, които бяха прибрали мечовете си в ножниците, отново посегнаха към тях. Откъм пътя се чу тропот на копита и се показа Джеймс Стюарт с хората си. Някои от тях държаха запалени факли, въпреки че зад тях все още светеха последните отблясъци на залязващото слънце. Като видя стюарда, Едуард стана от Дънегол, който се изправи с мъка на крака и започна да плюе кръв. Капитанът замахна слепешката срещу Едуард, но Комън хвана ръката му.

Джеймс рязко спря коня си и се огледа.

— За Бога, какво се е случило? — попита той, като гледаше ту Робърт, ту Комън. Погледът му се плъзна по труповете на пътя и четирите каруци, две от които бяха без конете си. — Къде са останалите коли?

Робърт поклати глава.

— Успяха да се доберат до Роксбърг.

Джеймс гневно го изгледа, но кимна на хората си, които държаха запалените факли.

— Подпалете ги. — Когато рицарите се приближиха до каруците, стюардът погледна Робърт. — Трябва да побързаме — каза ядосан той. — Ще вдигнат гарнизона под тревога. Не можем да се бием с всичките.

Когато групата потегли, Робърт сграбчи ръката на Комън.

— Ти си виновен за смъртта на хората ми — изсъска той.

Комън рязко дръпна ръката си.

67

На изпъстрена с цветя поляна извън град Кентърбъри се провеждаше голям турнир. Пищното събитие беше осветено от златните лъчи на залязващото слънце, които заливаха с ярката си светлина лицата на стотиците зрители, оградили арената, и се отразяваха в украсените със скъпоценни камъни рокли на дамите и в излъсканите брони и шлемове на рицарите.

Трибуните, издигнати покрай арената, бяха покрити с червено сукно и пълни с мъже и жени. Пространството под тях беше заето от по-незначителни хора, налягали върху топлата трева със зачервени от слънцето и от бирата лица или пък застанали прави, за да наблюдават стремителните атаки на рицарите. В дъното на поляната над арената се издигаше кралската ложа, наподобяваща крепостна стена, от която висяха щитове с гербовете на краля и на новата му кралица.

Едуард, величествен в черните си одежди, извезани с тежки златни ширити, наблюдаваше от покрития си с възглавници трон как се състезават рицарите. Яростните двубои, които бяха забавлявали зрителите целия следобед, приключиха и сега започваше финалът на бойното майсторство. В единия край на арената се издигаше стълб с въртяща се мишена, която представляваше увиснала дървена фигура на мъж с нарисувани чалма и роба на сарацин и с голямо червено сърце на гърдите. Рицарите се редуваха да атакуват сарацина с копията си. Ралф де Монтърмър препусна през полето, насочил копието си срещу мишената пред погледите на тълпата. Зад него се развяваше жълтата му мантия с избродирания върху нея зелен орел. Кралският рицар порази сърцето точно в средата и сарацинът, чиято противотежест беше чувал с пясък в другия край на гредата, силно се залюля. Ралф профуча край мишената, а железните копита на бойния му кон изхвърлиха облаци пръст. Зрителите нададоха одобрителни възгласи.

Едуард премести поглед към рицарите, възседнали конете си в другия край на арената, които чакаха пажовете да поставят обратно мишената. Зад тях на фона на огряното от последните слънчеви лъчи небе се издигаше избелялото знаме с дракона, което някога се вееше из прашните арени на турнирите в Гаскония. Едуард огледа рицарите — Хъмфри де Бун, герой на турнира, Еймър де Валънс, Хенри Пърси, Гай де Бочам, Робърт Клифорд, Томас Ланкастър. Тези млади хора израснаха в двора му, научиха се да се бият на неговата арена и възмъжаха в цяло десетилетие войни. Свърши се с чиракуването им. Всички бяха наследили бащите си. Вече не бяха Рицари на Дракона. Бяха заели местата си като Гауейн и Парсивал, Мордред и Ланселот — имената на безсмъртните рицари, издълбани в дъбовото дърво на неговата маса. Графовете на Линкълн и Норфък и войнственият епископ Бек бяха останали с тях. Сега равновесието на силите беше в полза на по-дръзки и по-ентусиазирани млади хора.

Чул до себе си някой да ръкопляска, Едуард се обърна и видя младата си съпруга да аплодира усърдно изпълнението на Ралф де Монтърмър. Маргьорит беше известна сред народа като Перлата на Франция. Тя наистина беше едно бижу, чернокоса като брат си крал Филип, с млечнобяла кожа. Нежната й фигура бе обгърната от рокля от червена дамаска, пристегната с колан, украсен с блестящи червени рубини. Косата й — прибрана в плътна мрежа, очертаваща лицето й с формата на сърце. В началото на септември времето оставаше меко, но кралицата беше наметнала на раменете си дълъг хермелинов шал, за да се предпази от започващия да се усеща вечерен хлад. Дъщеря на войнствените крале на френската династия на Капетингите, Маргьорит беше пристигнала с кораб преди седмица в Доувър заедно с внушителна свита от слуги и прислужнички като нежен символ на мира, изнервена, но изпълнена с достойнство.

Два дни след пристигането на кораба в пристанището Едуард се венча с нея пред вратите на Кентърбърийската катедрала. Тържествената церемония, изпълнена от непокорния архиепископ Уинчилси, беше последвана от продължили три дни турнири и пиршества.

Едуард не пестеше средства за отпразнуването на сватбата. Отвъд арената имаше десетки големи шатри, украсени с разноцветни флагове. Над димящите огньове се въртяха на шиш глигани. По масите в шатрите бяха наредени сребърни и златни чинии и букети с цветя. Щеше да има подноси с топъл, ароматен джинджифилов сладкиш, ябълки, печени в мед, ефирен яйчен крем, сочно сърнешко, което се смъкваше без усилие от костите, захаросани бадеми, а виното щеше да се лее като река. Пред шатрите слугите окачваха фенери по клоните на дърветата, които с настъпването на нощта щяха да светят с ореол от звезди.

Усетила, че кралят я гледа, Маргьорит изви устни в лека усмивка. В отговор Едуард любезно й се усмихна, а след това отново насочи вниманието си към арената. Сватбата беше повод за радост, предвещаваща края на петгодишната война между Англия и Франция и връщането, благодарение на посредничеството на папа Бонифаций, на Гаскония на Едуард и наследниците му. Обаче тържествата не можеха да разсеят острото чувство за загуба, което се беше насъбрало вътре в него през последната седмица заради мъката, която му причиняваха спомените за Елинор. Той беше на шестдесет години. Маргьорит, престорено срамежлива на седемнадесет, беше сладка като медовина и Едуард знаеше, че през следващите години, които му оставаха, тя ще му доставя удоволствие, но никога няма да може да се докосне до душата му. Тази част от него беше умряла с неговата испанска кралица.

Едуард чу зад себе си звучния смях на сина си, седнал няколко реда по-назад с приятелите си. На петнадесет, младият Едуард беше типичен юноша с пухкава руса коса и издължено ъгловато лице. Тялото му беше израснало особено много през последната година, което подсказваше, че момчето ще наследи едрия ръст на баща си. До него с ръка, облегната небрежно на парапета на подиума, седеше красивият шестнадесетгодишен оръженосец Пиърс Гавестън. Черноокият младеж от Гаскония беше син на рицар, служил добре на краля по време на войната. След смъртта на баща му Едуард беше поставил Пиърс под опеката на кралския двор и двамата със сина му веднага се бяха сприятелили. Кралят беше започнал леко да се притеснява от зачестилата склонност на сина му да прекарва часове навън с Пиърс и приятелите си, вместо да тренира или да учи. Ала той знаеше, че има време младежът да възмъжее и това щеше да стане скоро, особено след като сега годежът му с дъщерята на крал Филип — Изабела, беше осигурен. Сватбата нямаше да се състои, докато не минеха нужните години, защото инфантата беше още дете, но междувременно кралят имаше други планове за сина си. Възнамеряваше да го ангажира пряко в следващия военен поход в Шотландия, който планираше за идната година. Моментът беше благоприятен, защото с края на годината щеше да настъпи новият век. Това беше време за промени и ако Бог пожелаеше, време да завърши завоеванието си.

Негови пълномощници под ръководството на помощника му сър Ричард де Бърг, графа на Ълстър, издирваха в Ирландия четвъртата реликва. Щом я намери, щеше да я покаже на хората, както беше направил с короната и камъка — символи на върховната му власт над обединена Британия. После, след като представеше реликвата в Уестминстърското абатство пред гробницата на Изповедника, Последното пророчество щеше да бъде изпълнено. Хората имаха нужда от легенди — нещо, което да разнообразява трудностите и скуката на всекидневието, нещо златно и лъскаво, издигащо се над сивотата на човешкото съществуване. Такива неща караха кръвта на хората да кипва. Когато спасеше кралството от мрачното предсказание на Мерлин, поданиците му щяха да го възхваляват, но по-важното беше, че изпълняването на пророчеството щеше да вдъхне вяра на тези млади хора, чиито данъци пълнеха хазната му и чиито мечове щяха да бъдат извадени за него във време на война. Рицарите на Артур бяха стигали до спорове и дори понякога бяха проявявали несъгласие с краля си, но в крайна сметка Кръглата маса ги беше свързвала в преданост, надхвърляща преходното. Точно към това се стремеше Едуард, тъй като беше решен никога повече да не види друг Луис и кралството, разпокъсано от амбициите на неговите барони и слабостта на краля му. Неговият кръг щеше да бъде направен от злато. Лъскав. Несломим.

За малко щеше да изгуби подкрепата им за Гаскония, заплахата от гражданска война беше напълно реална, но битката при Фолкърк, макар накрая да струваше твърде скъпо, сплоти хората му с извоюваната победа. Обаче все още не всичко беше приключило. Трофеите не му бяха достатъчни, за да завърши окончателно обединяването на царството си. Шотландия оставаше разделена и бунтовниците не бездействаха. Всеки месец до него стигаха съобщения за нападнати снабдителни конвои и обсадени гарнизони. От името на папата Уинчилси протестираше срещу нахлуването в една християнска държава, а неотдавна Едуард откри, че Уилям Уолъс, успял да се промъкне през блокадата на Ламанша, сега беше гост на двора на крал Филип. Той се безпокоеше за вредата, която бунтовническият водач може да нанесе на примирието, но сега трябваше да се справя с по-неотложен противник. И щеше да се справи с него.

Турнирът беше към края си. Рицарите за последен път запратиха копията си в сърцето на сарацина и съдиите се оттеглиха, за да обявят победителя, който на пиршеството щеше да получи наградата — сребърен шлем с дракон отгоре. В промеждутъка през пейките си проби път един вестоносец и прошепна нещо на краля. Едуард стана, извини се на младата си кралица и слезе от трибуната по стълбите отзад. Благородниците разговаряха помежду си и правеха облози.

Избягвайки тълпите, Едуард се отправи към шатрите, следван дискретно от двама рицари. Дневната светлина бързо избледняваше и фенерите по дърветата заблещукаха. Един слуга внесе пет пауна в най-голямата шатра, а музикантите започнаха да настройват инструментите си. Там, в едно от разклоненията на великолепната кралска шатра, стоеше мъж със синьо наметало и къса ризница и наблюдаваше как слугите слагат покривки на масите. Изглеждаше остарял и с повече белези по лицето, отколкото когато Едуард го беше видял за последен път в Гаскония. Без да обръща внимание на почтителните поклони на разбързалите се насам-натам слуги, кралят даде знак на рицарите да изчакат и отиде сам при мъжа.

С приближаването на Едуард Адам се обърна и се поклони:

— Кралю!

— Предполагам, че си се настанил?

— Погрижиха се добре за мен, милорд. Благодаря ви. — Адам замълча за момент. — Признавам, че бях изненадан от повикването ви толкова скоро след края на войната. Но оставих отряда си в Байон, за да подсили местния гарнизон под командата на един от помощниците ми. Те са в добри ръце.

Едуард гледаше как слугите нареждат масите, но мислено си представяше грубата рисунка на червен лъв, изправен на задните крака и надвесен над дракон.

— Имам за теб специална задача в Шотландия. Не като онази, която ти бях поръчал преди тринадесет години. — Той погледна Адам. — На още един човек трябва да се случи нещо.

68

Робърт Брус и Джон Комън стояха един срещу друг и се гледаха с очи, пълни със заплаха. Около тях кръглата зала на замъка Пийбълс беше пълна с хора чак до облицованите с дърво стени. Атмосферата беше напрегната и взривоопасна. По сламения покрив плющеше дъжд. Между проблясващите от време на време светкавици през процепите на капаците на прозорците трещяха гръмотевици. Въздухът беше напоен с пот, горещ дъх и остра миризма на влажна кожа от мокрите наметала на мъжете.

— Аз предупредих Брус! — извиси глас Комън, за да заглуши бурята. — Предупредих го да не нападаме толкова близо до стените на Роксбърг, но той не ме послуша.

— Значи ти провали атаката просто за да докажеш, че си бил прав, така ли? — попита Едуард.

Джон Комън презрително се изсмя. Обърна се към рицарите от Баденох и Галоуей, застанали зад него:

— Не съм знаел, че братята Брус ме мислят за толкова могъщ, че да привиквам осите от дърветата! — Усмивката му изчезна, когато отново погледна Робърт. — Ти и брат ти знаете много добре какво се случи и защо се забавихме. — Той хвърли бърз поглед към лорд-стюарда и епископите Уишарт и Ламбъртън, които се опитваха да въдворят ред. — Загубих десет мъже и пет коня, дявол да го вземе! Кажете ми, какво трябваше да направя?

— Можеше да поставиш на пост по-опитен наблюдател — каза студено Александър Ситън. — Ако твоят човек беше огледал по-внимателно поста си, щеше да види гнездото и да избере друга позиция.

— Фъргъс плати за грешката си с живота си — отвърна гневно Комън.

— Както и дузина от моите хора — каза Робърт, без да сваля очи от своя колега пазител.

— Според мен трябва да признаем, че никой няма вина за провала на атаката — рече с твърд глас Джеймс. Лорд-стюардът явно беше отегчен от спора, който продължаваше вече почти час, без да се стигне до решение.

— Не съм съгласен, лорд-стюард — обади се застаналият до Комън Дънегол Макдуъл. — Ако бяхме постъпили така, както предлагахме сър Джон и аз, и нападнехме английските каруци с провизии по-надолу по пътя, тогава дори и да ни беше сполетяло същото нещастие, щяхме да имаме време да ги преследваме. Обаче бяхме много близо до стените на Роксбърг, за да рискуваме. — Той изгледа Робърт. — Това беше обяснено на Брус, но отказваше да се бие, ако не приемехме неговия план. Нямахме друг избор и се съгласихме.

— Лъжеш, кучи син такъв! — изрева Едуард, пристъпи към Макдуъл и посегна към меча си, но ръката му остана във въздуха.

Видял взривоопасната атмосфера след провала на атаката, лорд-стюардът беше наредил да не се внася оръжие в залата, където беше свикано събранието.

Робърт се изправи пред Едуард и така яростно го изгледа, че той отстъпи назад, но продължи да стиска зъби и да гледа заплашително Макдуъл, който беше готов да се бие. В спора се намесиха и други и започнаха да си разменят обиди. Отвън светкавиците продължаваха да проблясват почти непрекъснато.

— Настоявам Робърт Брус да бъде свален от поста! — извиси глас над общата глъчка Макдуъл. — Не става за пазител!

Много хора около него бурно изразиха съгласието си.

Обаче най-силен беше гласът на Гилбърт де ла Хей. Откритото лице на лорда, оградено от кичури руса коса, беше строго.

— Според мен стана ясно, че сър Робърт и сър Джон не могат да работят заедно в полза на кралството. Мисля, че трябва да се свържем със сър Уилям Уолъс и да го помолим да се върне. Знаем, че примирието между Англия и Франция не включва Шотландия — каза той и погледна Ламбъртън, който мълчеше. — От каква полза ни е сър Уилям сега в чуждия двор? Хайде да го извикаме у дома, където е нужен. През новата година англичаните ще дойдат за нас. Трябва да се изправим единни срещу тях.

— Тъкмо заради това примирие сър Уилям се налага да остане там, където е — отвърна Джеймс. — Ако искаме да осигурим чужда подкрепа за каузата ни, трябва да поддържаме силно присъствие в чужбина. Съюзите могат да се променят, всички сме го виждали. Не трябва да губим надежда. Не още.

Джон Комън, изглежда, дори не чу какво си казаха двамата. Продължаваше да гледа Робърт с очи, пълни с омраза.

— Съгласен съм с Макдуъл. Брус трябва да бъде сменен. Заради неговия безразсъден план загубихме не само хора. Той позволи на англичаните да доставят половината провизии на гарнизона в Роксбърг. Сега ще издържат по-дълго обсадата, може би дори докато на север дойде крал Едуард, за да им помогне. Кой знае — продължи той, повишавайки глас срещу презрителните подвиквания на хората на Робърт, — може пък нарочно да е искал нападението ни да се провали? Може да е искал да помогне на гарнизона, та неговият стар съюзник крал Едуард да има база, от която да предприеме следващото си нахлуване в кралството ни?

Сред врявата, с която бяха посрещнати тези думи, отекна гласът на Робърт:

— Твоите безпочвени твърдения не могат да прикрият собствените ти амбиции, Джон. Искаш аз да си отида, за да можеш ти да поемеш контрол. — Гласът му, макар и силен, беше спокоен, но вътрешно най-много от всичко му се искаше да се хвърли върху човека пред него, който с възмутителните си обвинения омаловажаваше смъртта на достойните мъже, загинали в атаката, сред които беше и Уолтър. — Повдига ми се от това, че можеш да кажеш нещо толкова абсурдно, за да се добереш на всяка цена до властта за сметка на кралството ни.

— Абсурдно? — извика Джон, хващайки се за думата. — Наистина ли е толкова абсурдно, че те обвинявам в такова нещо, когато ти принадлежеше към кралския елит, свързан с неговата кауза с ненарушима клетва? Клетва, чието нарушаване се наказва със смърт?

Робърт поклати презрително глава, но при тези думи протестите стихнаха. Няколко души го погледнаха, въпросително сбърчили вежди.

Преди Робърт да успее да отговори, Джон Комън продължи и посочи съперника си, оглеждайки се наоколо:

— Ето един от онези мъже на крал Едуард, които той нарича Рицари на Дракона. Знам го, защото моят шурей, сър Еймър де Валънс, е един от тях. Преди време той ми каза, че Брус е бил приет в кралския орден. Как можем да имаме доверие в такъв човек? Как можем да рискуваме бъдещето на кралството ни с надеждата, че е прекъснал всички връзки със старите си съюзници?

Робърт усети погледите на много мъже, вторачени в него. Колко дълго Комън беше таил този довод в себе си като нетърпелива птица, настанила се върху яйце, за да го пази топло в очакване на подходящия момент то да се излюпи? Като се изключат най-близките му — брат му, двамата Ситън, Атъл и Мар — Робърт не беше споделял с никой друг приемането си в ордена. Видя, че Джеймс го гледа намръщен. Направи опит да се защити, но Дънегол Макдуъл го изпревари:

— Брус е предател! — извика капитанът на Галоуей сред настъпилата тишина. — Лъжец като онзи мръсник, баща си, и измамник като дядо си! Да бъдат проклети всичките!

Бурята, която се надигаше в залата, се разрази. Едуард се хвърли срещу Дънегол Макдуъл. Сграбчи го за гърлото и блъсна младия капитан в дървената стена. Мъжете от двете страни се втурнаха едни срещу други. Уишарт си проби път в центъра и изрева да запазят спокойствие.

Робърт се запромъква през тълпата към брат си, но някой го сграбчи отзад. Една ръка притисна гърдите му. По гласа разбра, че е Джон Комън. В следващата секунда видя пред очите му да проблясва метал, когато Комън опря кинжал в гърлото му. Робърт усети стоманата да притиска кожата му. В тълпата в отсрещния край на залата забеляза Джеймс Стюарт с бледо като платно лице. Беше вдигнал ръце, за да протестира, с отворена от ужас уста. За част от секундата Робърт осъзна колко привързан е стюардът към него. После почувства по-силно натиска на ножа и усети да го обземат едновременно гняв и страх. Комън се канеше да го убие. Копелето искаше да го убие още тук, в момента, пред очите на всички.

— Спрете, за Бога!

Мощният глас на Уилям Ламбъртън накара всички да спрат. Епископът на Свети Андрю застана по средата, гневен и изпълнен със закана. Очите му, едното синьо, а другото бяло, мятаха искри.

— Свали ножа, Джон Комън, или, кълна се в Господа Бога, че ще прокълна фамилията ти да върви право в пъкъла!

Комън не се помръдна. Робърт чувстваше как с всяко вдишване гърдите му се повдигат и опират в гърба му. След секунди Джон Комън отдръпна кинжала от гърлото на Робърт и отпусна хватката си. В другия край на залата, когато Мейл Камбъл го хвана за рамото, Едуард пусна Макдуъл. Макдуъл се смъкна покрай стената, като се мъчеше да си поеме дъх. Робърт се отскубна от Комън.

— Събранието се закрива — каза Джеймс Стюарт. — Приберете се всички по стаите си. Ще се върнем, когато страстите се охладят — каза с дрезгав глас стюардът.

Робърт си проправи път през тълпата и излезе навън, следван от хората, които говореха на висок глас, за да се чуват в проливния дъжд. Над струпаните дървени сгради в широкия вътрешен двор на замъка небето беше като наранено от натежали от дъжд облаци, озарявани от време на време от светлината на светкавиците. Преди два дни от изток бяха дошли типични за края на лятото бури. Земята беше прогизнала от поройните дъждове и всички трапища и дупки се превърнаха в дълбоки локви. Робърт зашляпа през тях, нахлупил качулката на наметалото си, отправяйки се към стръмната пътека, която тръгваше от двора и се спускаше надолу. Под него се бяха сгушили градските сгради, сред които сега бяха шатрите и конете на хората, дошли в Пийбълс за събранието. Градът се намираше на трийсетина мили от Роксбърг в стръмна клисура сред Селкъркската гора, чиято потискаща тъмнина го обграждаше от всички страни. Дърветата, огъвани от бурята, бяха като развълнувано зелено море. Докато слизаше надолу по пътеката, до Робърт стигаха гласовете на хората му, които продължаваха да спорят. За него те бяха неразбираеми и без значение както вятъра, който духаше, защото главата му беше пълна с образи, засенчващи всичко друго. Видя лицето на Джон Комън, посиняло от решимост да го унищожи. Образът беше последван от несигурността, която забеляза в очите на Джеймс Стюарт, когато Комън беше казал за клетвата му пред крал Едуард. Продължи да крачи в бурята надолу към града, оставяйки замъка зад себе си, но обвиненията на Комън не го напускаха. Все така упорито го следваха и кънтяха в главата му.

Свързан с неговата кауза с ненарушима клетва. Как можем да имаме доверие в такъв човек?

Наистина как биха могли? Никой, дори брат му, не знаеше, че беше помогнал на Рицарите на Дракона да вземат Камъка на съдбата от абатството в Скун. Това беше бреме, което той носеше сам. Казваше си, че ако в онзи ден беше отказал да помогне на Хъмфри и на другите да откраднат камъка, те щяха да го вземат и без него и той нямаше да може да им попречи, но от това не му ставаше по-леко. Независимо от стореното, за да помогне за освобождаването на кралството му, независимо колко английски обози беше нападнал, колко шотландци беше събрал под знамето си и колко стъпки беше извървял по пътя към трона, той никога нямаше да забрави, че най-голямото предизвикателство към съдбата беше тъкмо престъплението, което беше извършил.

Няма трон.

Този факт се виждаше ясно като фар, който блести пред очите му. Накъдето и да погледнеше, винаги го виждаше. В онзи ден, деня на изневярата на Катрин, Александър му беше казал, че трябва да започне да вярва, че може да бъде крал. Лордът си мислеше, че Катрин е причината, която го спира, и може би до известна степен това беше вярно. Може пък да си беше мислил, че е достоен единствено за една покварена прислужница. Обаче истинската причина, поради която той вървеше към трона със стаено в очите съмнение, беше стореното в онзи ден в Скун в сянката на хълма, където някога почувства духовете на прадедите си.

Беше толкова вглъбен в мислите си, че не забеляза шестте фигури, които се изкачваха нагоре по пътеката и за малко щеше да се блъсне в тях. Четирима бяха рицари от Карик. С ритници и ругатни те водеха помежду си двама души, които се препъваха по пътеката, не виждаха заради качулките, нахлупени на главите им. Чуваха се сподавени протести.

Като ги видя, Робърт спря с Едуард, Александър и другите зад него.

— Сър Робърт! — провикна се един от рицарите и в същия миг над тях изтрещя гръмотевица. — Заварихме тези мъже да се опитват да влязат в стаята ти. Твърдят, че те познават, но отказаха да си кажат имената.

При тези думи пленниците започнаха да се дърпат.

Робърт долови, че споменават името му.

— Махнете им качулките.

Когато рицарите се подчиниха, показаха се зачервените и гневни лица на двама млади мъже. Бяха облечени в туники и мантии от синьо сукно, измокрени и мръсни, но видимо от добро качество. И двамата имаха колани за мечове, но оръжията им ги нямаше, явно взети от рицарите. Единият, който изглеждаше няколко години по-стар от другия, беше нисък и набит, с четвъртито лице, червеникава брада и къдрава руса коса. Другият беше висок и мускулест, с дълга до раменете черна коса и младежко лице. Двамата се вторачиха в Робърт и гневът им се смени с почуда.

За момент и Робърт се вгледа с недоумение в тях, но после чу, че застаналият до него Едуард радостно извика. Изведнъж позна и двамата.

Рицарите от Карик се отдръпнаха колебливо от пленниците, когато видяха, че Робърт и Едуард се втурнаха към тях и четиримата мъже започнаха да се прегръщат и да се смеят, а очите им заблестяха от радост под дъжда. Александър Ситън погледна въпросително Кристофър и поклати глава, когато видя, че братовчед му е не по-малко озадачен, а Джон от Атъл, Гартнет от Мар, Нийл Камбъл и другите наблюдаваха изненадани.

Робърт се отдръпна от чернокосия младеж и с изумление го огледа от главата до петите.

— Господи, Нийл, та ти си висок почти колкото мен! — Той погледна към Томас, който се отдръпна, смеейки се, от яката прегръдка на Едуард, развеселен от бурното посрещане. Робърт не беше виждал по-малките си братя години наред, защото по настояване на баща им бяха останали на обучение в земите на клана Брус в Антрим през цялата война. Гледаше ту единия, ту другия, изненадан от това колко красив беше станал Нийл. Имаше лицето на майка им с изпъкналите скули и дълбоките черни очи, които гледаха добродушно и леко закачливо. Томас беше понапълнял и в лицето и фигурата приличаше повече на баща им.

Робърт се обърна към мъжете зад него и се усмихна.

— Елате да се запознаете с братята ми!

Джон от Атъл пристъпи напред и погледна, клатейки глава, Нийл.

— Ти ще трябва да си бил на не повече от осем или девет години, когато те видях за последен път, господин Нийл. На колко си сега? Шестнадесет? Седемнадесет?

— Осемнадесет — отвърна Нийл с гордостта на младеж на прага на възмъжаването.

Двамата мъже бяха приветствани сърдечно от братовчедите Ситън и Нийл Камбъл.

Когато представянето свърши, Робърт посочи надолу по пътеката:

— Хайде да продължим срещата някъде на сухо. — Той се обърна към четиримата рицари, довели братята му: — Погрижете се да се приготви храна за скъпите ми гости.

Рицарите се отправиха бързо надолу по пътеката, следвани от останалите.

Докато вървяха, Робърт погледна Нийл, изненадан от промяната в брат си и изпълнен с радост. Искаше му се да прегърне младия мъж през раменете, но го спря някакво неудобство от многото години, които бяха прекарали разделени, и от всичко, станало през това време. Имаше хиляди въпроси, но се сети първо за един, най-лесния.

— Защо, за Бога, не си казал името си на хората ми? Ако беше обяснил кой си, нямаше да се отнесат така грубо с вас.

— Не знаехме на кого можем да се доверим — отвърна Нийл, поглеждайки към Томас, който вървеше между Робърт и Едуард. — През последните няколко години чухме много слухове и трудно ставаше ясно кой срещу кого се бие. — Хвърли бърз изпитателен поглед на Робърт.

Той подозираше, че братята му също щяха да го питат за много неща. Някои от отговорите щяха да бъдат трудни.

— Как разбрахте, че ще бъдем в Пийбълс?

— Когато корабът ни пристигна, отидохме първо в Търнбери — отвърна с дрезгав глас Томас. — Сър Андрю Бойд ни позна. Каза ни, че си в Гората и се биеш с англичаните. Колкото повече приближавахме, толкова по-лесно ставаше да открием следите ти.

Групата мина през външната ограда на замъка. Робърт и хората му се бяха настанили в една странноприемница наблизо. Минаха през портата и Робърт ги поведе към нея.

— Не мога да повярвам, че и двамата сте тук.

— Аз пък не мога да повярвам, че си пазител на Шотландия — каза Нийл — Защо не ни изпрати вест?

Когато стигнаха странноприемницата, изградена от дървени греди, Робърт изчака един от рицарите, който стоеше на пост отвън, да отвори вратата.

— През последната година се случиха много неща. Не ми достигат хора.

— Чул ли си нещо за баща ни? — попита Томас, влизайки след Робърт в сградата. — Къде е той? Ами Александър? Още ли е в Кеймбридж?

— Достатъчно! — обади се развеселен Едуард, преди Робърт да успее да отговори. — Настоявам вие първи да ни кажете новините си.

Когато влязоха в голямата стая, в която спеше с хората си, Робърт кимна на Едуард, благодарен за прекъсването. Свали мокрото си наметало и го подаде на Нес, който при влизането им се надигна от едно столче край огнището.

— Защо дойдохте? — попита ги Робърт. Забеляза, че Нийл и Томас се спогледаха.

— Замъкът на нашия наставник беше разрушен — отвърна мрачно Нийл. — Беше изравнен със земята от рицари на сър Ричард де Бърг.

— Графът на Ълстър? — Робърт си представи голямата каменна сграда край реката, заобиколена от зелени поля, окъпани от дъжда. Видя в отсрещния край на стаята как лицето на Едуард помръкна и предположи, че той също си спомня дома на ирландския лорд, който беше обучавал и двамата. — Защо е направил това графът?

— През последната година хора под командата на сър Ричард обикалят из северната част на Ирландия — отвърна Томас. — Обаче ние научихме това едва преди няколко месеца, когато започнаха да претърсват Антрим. Когато пристигнаха при нас, нашият лорд отказа да ги пусне да влязат, но те си пробиха път със сила. Бяхме принудени да напуснем, за да не бъдем убити, докато претърсваха замъка. След като не намериха нищо, те го подпалиха.

— Казаха, че така ще знаят къде вече са претърсвали — обясни намръщен Нийл.

— И какво търсеха? — попита Едуард.

— Казаха ни, че търсят една реликва по искане на крал Едуард.

Робърт усети как нещо го преряза в гърдите.

— И каква е реликвата?

— Нарекоха я Тоягата на Малахия — отвърна след кратко мълчание Нийл.

Когато Робърт се отправи нагоре по пътеката, вече се стъмваше. Следобед бурята стихна, но ниско надвисналите над замъка облаци продължаваха да се гонят. Локвите, с които беше покрита земята, потрепваха на бледата светлина. В продължение на два часа беше слушал заедно с хората си разказа на братята му за събитията в Ирландия и главата му беше изпълнена с мисли за откриващите се възможности. Сега, след като беше взел решение и изкачваше пътеката, се чувстваше напрегнат като светкавиците, които продължаваха от време на време да проблясват на хоризонта. Стига вече политика. Нямаше да чака повече. Ако всяко нещо си имаше времето, сега неговото време беше дошло.

Ръждивите отблясъци на запалените факли осветяваха очертанията на кръглата зала, по чиито дървени стени все още се стичаше дъждът. Отвън, с лица, осветени от факлите, стояха на пост рицари с герба на лорд-стюарда на туниките си. Някои от тях кимнаха, когато Робърт приближи. Вятърът развя черната му коса и мантията с герба на Карик. Един от рицарите отвори вратата и Робърт влезе.

В залата беше топло и пламъците на факлите заиграха от нахлулия заедно с него вятър. Когато вратата се затвори зад гърба му, погледът на Робърт се спря на трима души, насядали около дълга маса в дъното на просторното помещение. Веднага прекратиха разговора, чули стъпките му да отекват глухо по дървения под.

— Надявам се, че брат ти е престанал да се зъби — каза студено Уишарт. Епископът поклати решително глава. — Нещата не могат да продължават така, сър Робърт. Не могат! Едуард трябваше да бъде набит с камшик, че се нахвърли по този начин срещу Макдуъл. Същото трябваше да понесе и Комън за действията си срещу теб.

— Робърт! — поздрави го Джеймс Стюарт, надигна се от мястото си и хвърли предупредителен поглед на Уишарт. — Моля те, седни с нас — той му посочи масата, на която имаше кана с вино и няколко чаши.

Робърт поклати глава.

— Благодаря ти, но няма да сядам.

— Обсъждахме възможността епископ Ламбъртън да стане трети пазител — рече рязко Уишарт, който, изглежда, не забеляза как Джеймс се намръщи при отказа на Робърт. — За да посредничи между вас двамата.

Робърт погледна седналия до епископа на Глазгоу Уилям Ламбъртън. Младият духовник го изучаваше със странните си очи.

— Мисля, че това е разумен избор, Ваше преосвещенство — каза Робърт. — Но аз ще се откажа от поста.

При тези думи Джеймс се изправи.

— Ще се откажеш? — Лицето му изразяваше едновременно изненада и гняв. — Защо? Заради Джон Комън? — Той изгледа изпитателно Робърт. — Умолявам те да размислиш. Помисли за бъдещето, Робърт. Помисли какво рискуваш с това свое действие.

— Не той е причината, поради която се отказвам от поста. — Робърт замълча за миг. — Джон Комън беше прав за едно — връзката ми с крал Едуард. — Това е връзка, която мисля, че мога да използвам в наша изгода. Може вече да сте чули, но тази вечер от земите ни в Антрим пристигнаха братята ми. Донесоха новини, които ми вдъхнаха надежда. Веднага щом мога, се връщам в Ирландия с тях.

— В Ирландия? — попита Уишарт. — За Бога, каква изгода за Шотландия ще можеш да намериш там?

— Нещо, което крал Едуард много желае. — Като кимна почтително на лорд-стюарда и двамата епископи, Робърт се обърна и се отправи към вратата на залата.

Когато я отвори, помисли си за Фион Макул и воините му, чиито подвизи знаеше наизуст от наставника си. Разочарован от реалността на войната в Уелс и измъчван от несигурното си положение в ордена на Рицарите на Дракона, той беше пропъдил от мислите си спомена за тези разкази от детството, приемайки ги за илюзорна надежда на младостта. Сега му се предлагаше да търси съкровище, което можеше да определи съдбата на едно кралство, и така щеше да поправи грешката си. Когато излезе навън в тъмнината на пътеката, Робърт се усмихна.

Афраиг излезе във ведрото утро и бледите й, воднисти очи премигнаха срещу слънцето. Късно през нощта бурите, дошли преди няколко дни от изток, заради които по хълмовете потекоха реки от дъжд, отминаха. Виещият вятър стихна до шепот, сивото небе отстъпи място на ясна, синя зора, а бурята подгони разпокъсаните облаци на запад към Арън.

Земята, искряща от роса, беше покрита с клонки и слама от покрива, откъснат от халата, макар че хълмът, надвиснал над жилището й, я предпази от по-голямата беда. Зашепна благодарности към боговете на въздушните стихии и се наведе да вдигне ведрото, което беше оставила отвън да се пълни от дъжда. В този миг погледът й се спря на нещо, което лежеше на земята под дъба, полускрито от боклуците, запратени от бурята. Беше една сбъднала се съдба, паднала през нощта.

Афраиг се изправи и тръгна през мократа трева. Острите листа бодяха босите й крака. Наведе се, старите й кокали запротестираха, а дрипавото наметало се нагъна около нея. Отмести внимателно ръждивите листа настрани и отдолу се показа решетка, сплетена от бели като кости клонки. Вътре покритото с плесен въже беше вързано на примка — същината на проклятието на свети Малахия. Протегна пръсти да докосне изсъхналото дърво. Дишането й се ускори, когато се вгледа в прокъсаната връв, на която толкова дълго време се беше държала съдбата на стария лорд. Погледна нагоре към шумолящите листа и видя парче връв да се вее безцелно между по-високите клони. Близо до него леко се полюшваха на вятъра други решетки, изплетени от клони. Погледът на Афраиг се спря на една от тях. Краищата й бяха кафяви и здрави. Вътре един венец от пирен и зановец, окачен на връв, се поклащаше в златистата светлина.