Бунт

45

Английският съдия за Шотландия сър Уилям Ормсби стоеше пред прозореца на залата и гледаше към престолния град Скун. От комините по покривите се виеше дим, който изчезваше в белезникавото небе. Слънцето беше там някъде горе и се мъчеше да пробие през маранята. Ормсби чувстваше как потта го щипе под мишниците. Поръбената му с кожа тога го беше обгърнала като броня и той копнееше да я смъкне, но тази сутрин трябваше да приеме още много хора. Уведомиха го, че следващият чака долу. Ормсби щеше да го накара да почака още малко. Добре беше да ги накара да изгубят търпение и да се изнервят, преди да ги въведат при него. Беше установил, че така са по-неспособни да изразят възраженията си.

Долу под прозореца хората сновяха насам-натам из калната улица, всеки по своите работи. Ормсби видя един кльощав свинар да води свинете си. По-надолу по улицата тътреше крака възрастен монах. Спря, когато една жена, загърната в дрипав шал, изскочи от месарницата пред него, стиснала малък пакет в ръце. Тук-там сред гражданите се виждаха войници с мечове на кръста. Те се отличаваха от невзрачно облечените хора на Скун с военните си униформи. Всеки носеше бяла платнена лента на ръката с извезан на нея червен кръст на свети Джордж. Лентите се носеха по нареждане на крал Едуард, за да могат английските войници да разпознават своите. Червените кръстове се движеха по двама-трима или се мотаеха около залата с ръце върху дръжките на мечовете. Напоследък бяха станали повече. От Бъруик бяха изпратени подкрепления след зачестилите съобщения за разрастване на вълненията. Повечето от тях, изглежда, обхващаха планинските райони далеч на север от Скун и на запад, където хората на клана Макрори бяха пленили, разграбили и изгорили три английски кораба, патрулиращи край островите. Макрори се ползваха с лошата слава на наемници и главорези, готови да пленят всеки кораб, навлязъл в тяхната територия, независимо какъв флаг се вее на мачтите му. Английските чиновници в Бъруик не желаеха да рискуват и подсилиха всички главни гарнизони.

Ормсби видя как двама войници пред залата се отделиха от останалите и се отправиха към показалите се от една странична улица група просяци, които се влачеха след гражданите с протегнати за милостиня ръце. Приличаха повече на животни, загърнати в изпокъсани кожи, със сплъстени коси и лица, покрити с мръсотия. Напоследък и те бяха станали повече. Откакто Ормсби беше поел поста на съдия, гледката на просещи, парцаливи монаси и прокажени беше започнала да се допълва с доскоро свободни граждани, останали без дом и препитание и принудени да просят по улиците. Въпреки че те бяха облечени по-добре, и у тях се забелязваха ясните признаци на нищетата, която през следващите месеци щеше да ги покрие напълно със сивото си наметало. Ормсби гледаше с тревога как хора с положение, колкото и скромно да е то, можеха така бързо да изпаднат в немилост.

Войниците махаха с ръце към просяците и ги отпъждаха. Един от войниците блъсна мъжа пред себе си, явно недоволен, че върви твърде бавно. Друг изтегли заплашително меча си. Ормсби обърна гръб на сцената и се върна при масата, отрупана със свитъци пергамент. Просторната зала, пълна с хубави мебели и окачени по стените гоблени и картини, се заемаше от четирима писари, седнали зад писалищата, и двама кралски чиновници, които разговаряха тихо, надвесени над някакъв документ. Един от писарите, който седеше близо до Ормсби, се огледа. На носа му се крепяха чифт очила с дебели стъкла и дървени рамки. На Ормсби му приличаше на риба с големи очи, която примигва срещу него.

— Да повикам ли следващия, сър?

Ормсби пое дълбоко въздух и изпъшка.

— Повикай го.

Писарят прекоси залата, а той седна зад масата.

След като поговори за малко с войниците отвън, писарят се върна на мястото си, стиснал гъшето перо и наведен над нов пергамент. След секунди, съпроводен от двама войници, влезе мъж с шапка в ръце.

Когато застана пред Ормсби, съдията забеляза, че шапката му е в такъв вид, сякаш човекът я беше мачкал от доста време. Останал доволен, той го дари със сдържана усмивка.

— Добър ти ден, господин Доналд.

— Сър… — промълви едва чуто мъжът и се огледа, когато войниците излязоха.

— Шерифът ми каза, че си отказал да платиш таксата за земята, която държиш под аренда.

— Не, сър — отвърна твърдо Доналд, — не съм отказал. Не можах.

— Това не е ли едно и също?

Доналд поклати рязко глава, но не каза нищо. Сред настъпилата тишина се чуваше как перото на писаря скърца по листа, докато записваше думите им.

Ормсби започна да губи търпение. Очевидно тези селяндури нямаха представа с кого си имат работа. Мъжът беше четвъртият тази сутрин, който му беше отговорил по същия начин, почти със същите думи. Видя, че човекът го гледа право в очите, макар че продължаваше да мачка шапката си с ръце. Колкото и да беше изнервен, той продължаваше да се държи предизвикателно и това наруши още повече спокойствието на Ормсби. Да не би да имаше някакъв заговор срещу него, замислен от местните арендатори? Това в никакъв случай нямаше да успее. В Бъруик Хю Кресингам беше категоричен, че данъците трябва да се плащат навреме. Лордове като сър Хенри Пърси, на когото бяха дадени Галоуей и Еър след окупацията, още не си бяха получили заплатите, така че събирането на рентите беше от първостепенна важност. Говореше се, че дори сър Джон де Варен не си бил получил наградата. Ормсби не съжаляваше особено много за това. Миналата есен графът беше назначен за управител на Шотландия, но само седмици след като крал Едуард премина границата и се завърна в Англия, Варен го последва, предпочитайки да прекарва времето си в именията си в Йоркшър. Обаче Кресингам беше строг работодател и не беше никак за препоръчване да ядосва човека, който в отсъствието на Варен се беше превърнал в истинския управител на Шотландия. Образите на просяците отвън все още бяха пред очите на Ормсби, когато той сковано се изправи.

— Тези пари ни се полагат по закон, господин Доналд. Като отказваш да ги платиш, ти нарушаваш този закон. Това е наказуемо престъпление.

Доналд премигна, но отново поклати глава.

— Сър, аз просто нямам парите. Рентите са много високи и не мога да ги изплатя. — Той се поколеба за момент, а после бързо продължи: — Прекалено високи са за всички. Хората губят всичко. Гладуват цели семейства, децата се разболяват. Колят се без нужда животни, защото няма с какво да бъдат изхранвани. Църквите ни се рушат, защото духовниците са принудени да предават всичко на Изедника. — Той рязко спря, осъзнал грешката си.

Изедника. Ормсби беше чувал това прозвище и преди, макар и не така открито. Така шотландците наричаха Кресингам. Дълбоко в себе си то му харесваше, защото ненавиждаше дебелия ковчежник, който командваше в кралския административен център Бъруик. Ала като се оставят настрана личните чувства, Ормсби беше поставен тук да върши работа и нямаше намерение да позволи неуспехите или нахалството на няколко нещастници да й пречат. Той стовари длани върху отрупаната маса, разпръсквайки няколко от свитъците.

— Само глупак би поставил парите пред свободата си, господин Доналд. Защото тъкмо това е заложено на карта тук. Твоята свобода.

Човекът се изчерви, но не свали очи от Ормсби.

— Свободата… — рече тихо той. — Това ли е тя?

Отвън се чуха викове, но нито Ормсби, нито Доналд им обърнаха внимание.

— Имам власт да те пратя в затвора, ако откажеш да платиш данъците навреме. Ще упражня тази власт. Не ме подлагай на изпитание!

Виковете станаха по-силни. Към тях се добавиха писъци и трополене на крака. Писарят престана да дращи по пергамента и вдигна глава, а стъклата на очилата му проблеснаха на дневната светлина. Ормсби прекъсна тирадата си и рязко се обърна, защото отвън се понесе мощен рев, който изпълни залата. Сред невъобразимия шум се открои тропот на копита. Чиновниците оставиха документа, върху който разговаряха, а писарите се изправиха. Ормсби отиде до прозореца и погледна навън.

От гората, която ограждаше града, се показа тълпа мъже. Някои бяха на коне, други тичаха. Всички носеха оръжия, най-вече секири и пики. Някои имаха брони и наметала, но повечето бяха само с кожени дрехи, каквито се обличат под ризниците. Сред тях имаше малка група мъже в къси поли, каквито носеха планинците. Те бяха голи от бедрата надолу, а това беше стряскаща гледка за Ормсби, който само беше чувал да се говори за диваците от Севера. С приближаването си мъжете нададоха бойни викове. Ормсби различи едно име сред врявата, повтаряно от група ездачи, покрити с брони, които следваха едър мъж, възседнал кон, покрит с хубаво покривало.

— За Дъглас! — викаха те. — За Дъглас!

Долу на улицата гражданите започнаха да се разпръскват. Английските войници, образували плътен кордон пред залата, бяха извадили мечовете си, но още докато Ормсби наблюдаваше, групата просяци, които беше видял преди малко, хвърлиха парцаливите кожи и отдолу се показаха мускулестите тела на воини. Стиснали кинжали в ръце, те се нахвърлиха с диви викове срещу войниците.

По стълбите към залата се чуха стъпки. Вратата се отвори с трясък и се показаха двама войници.

— Трябва да вървим, сър!

Писарите и чиновниците вече бягаха през залата. Сред тях беше и Доналд.

Ормсби остана на мястото си.

— Кои са тези? — попита рязко той, погледна отново през прозореца и видя как ордата се втурва в града. Очите му се спряха на огромен мъж, който тичаше с големи скокове в предните редици. По-висок от всички около него, но много пъргав, той беше облечен в проста, тъмносиня туника, а на главата си имаше широк железен шлем. Другите мъже тичаха в пълно безредие около него. Обаче това, което привлече вниманието на Ормсби, беше мечът на човека. Никога не беше виждал толкова широк и толкова дълъг меч, който гигантът държеше с две ръце, докато се приближаваше.

Сега сред рева на тълпата се открои ново име:

— Уолъс! Уолъс!

46

Групата премина на коне през портите на замъка Карлайл, мъжете на пост се отдръпнаха встрани, за да й направят път, и после спуснаха масивната бариера. Робърт, който беше начело на осемте рицари, забеляза, че сега имаше повече стражи, отколкото преди четири дни, когато беше заминал. Лицата им, влажни от ситния утринен дъжд, бяха напрегнати.

Когато навлязоха във вътрешния двор, той и рицарите слязоха от конете и отърсиха мокрите си качулки. В двора цареше оживление. Слугите носеха кошници със зеленчуци и дърва за кухнята. Робърт подаде юздите на Хънтър на коняря, който изтича откъм конюшните. Да го посрещне бе дошъл един от хората на баща му.

Рицарят наведе почтително глава, когато го наближи, но не се усмихна.

— Сър, губернаторът поиска да ви види веднага, щом като пристигнете.

Робърт беше мокър до кости и уморен, но напоследък му се струваше по-удобно просто да се подчинява. Колкото по-скоро видеше баща си, толкова по-скоро щеше да се прибере в покоите си, за да се наспи, преди да бъде изпратен по друга работа. Кимна на хората си и последва рицаря през двора нагоре по стъпалата към залата.

Рицарят почука на вратата, за да съобщи за идването му, а след това го пропусна да влезе. Робърт свали ръкавиците си за езда и размърда схванатите си пръсти, докато прекосяваше залата. Беше краят на май, но тази година пролетта сякаш не искаше да премине в лято, затова и в двете огнища гореше огън. Баща му седеше приведен над голямата, отрупана с документи маса върху подиума. Необяснимо защо лордът предпочиташе да върши работата си тук вместо в личния си кабинет на горния етаж, в който Робърт рядко биваше канен. Според Робърт просторната зала, в която беше окачено знамето с герба на Анандейл, трябваше да внушава на всички посетители, че човекът в нея е нещо повече от тях. Когато прекосяваше пода, осеян със слама, върху която спеше гарнизонът на замъка, Робърт си спомни за дядо си. Той беше толкова внушителен, че можеше да ръководи цял съвет в плевня и всички присъстващи да следят всяка негова дума.

Лордът на Анандейл вдигна очи, когато Робърт приближи, но не поздрави сина си, докато той не изкачи стъпалата и не застана пред него. Разделяше ги само масата.

— Имаш ли нещо да докладваш?

Робърт овладя чувствата си, преди да отговори. Само така успяваше да издържи тези срещи. Потиснал дълбоко в себе си враждебността, той отговаряше само с пестеливи думи.

— Доколкото можах да се уверя, всичко в района е спокойно, татко.

Сините очи на баща му се впиха в неговите.

— Колко далеч на север отидохте?

— До границата, както нареди.

— И не видяхте нищо? Никакви признаци за нещо необичайно?

— Нищо.

Последва напрегнато мълчание, след което лордът кимна.

— Добре. Оцеляхме при последното нападение срещу града, но ако някой дойде отново, искам да съм предупреден много преди това.

— Мислех, че вълненията са съсредоточени в планините — каза Робърт.

Баща му не отговори и се наведе да рови из свитъците по масата. Робърт усети острата миризма на вино, идваща от дъха му, и погледна към бокала и каната, които стърчаха като два сребърни острова сред морето от пергаменти. Запита се колко ли беше изпил баща му от сутринта, докато разглеждаше документите на масата, по някои от които имаше петна от вино. Един от тях беше с голям печат с кралския герб на Англия. Робърт се вгледа заинтригуван в него. Той самият нямаше никакви новини от кралския двор, откакто Едуард и армията му бяха пресекли границата през септември и бяха взели със себе си Камъка на съдбата от Шотландия заедно с Джон Балиол и останалите шотландски пленници.

— Получил си писмо от краля? — попита той изненадан и малко засегнат от баща си.

Лордът се беше загледал в една карта на границата, разгърната пред него.

— Крал Едуард ми нарежда да продължавам да се грижа за отбраната на Карлайл и изразява увереност, че срещу бунтовниците, които смущават спокойствието му, ще бъдат взети решителни мерки. Склонен съм да се съглася с него. Водачът на тези селяндури е човек незначителен и без положение, по-малкият син на един от васалите на главния стюард. — Пренебрежителният тон на лорда изведнъж се промени: — Но въпреки че този разбойник Уилям Уолъс не е сериозна заплаха за управлението на краля, някои от онези, които го подкрепят, могат и да бъдат.

Робърт не каза нищо. Бунтовникът Уолъс може и да не беше човек с положение, но бунтът срещу управлението на крал Едуард играеше ролята на камък, хвърлен в локва, и вълните от него се бяха разпространили надалеч във всички посоки. Робърт не знаеше много за Уолъс, освен че останал непокорен през цялото време на английската окупация и след като отказал да се закълне във вярност към краля, като син на рицар се сбил с кралските хора в град Ланарк и бил обявен извън закона. Оттогава през границата все по-често се промъкваха сведения за набезите му срещу английски селища, както и новини за продължаващо насилие из цяла Шотландия.

— Това, което безпокои краля — продължи баща му, — е предателството на сър Уилям Дъглас. Веднага щом беше освободен от Бъруик, той се присъедини към Уолъс. Бунтът на няколко разбойници е едно, но преминаването на благородник като Дъглас на тяхна страна — съвсем друго. Едуард се опасява, че това може да накара и други да последват примера му. Скоро Уолъс ще бъда ликвидиран. По-важният е Дъглас. След смъртта на брат му Едмънд в Гаскония крал Едуард е ангажиран от войната срещу Франция. Не може да отдели време да се занимае лично с този въпрос и ме помоли аз да се заема с него. Докато Дъглас е в чужбина с повечето от рицарите си, замъкът му се защитава от жена му и малък гарнизон. Аз трябва да заловя жена му и сина му. Те ще бъдат отведени в затвор в Англия и използвани, за да бъде убеден Дъглас да се вразуми.

— Кога потегляме? — попита Робърт, силно разтревожен от думите на баща си.

Лордът хвърли на Робърт изпълнен с презрение поглед.

— Както се вижда, тук аз имам достатъчно грижи. Ти ще го направиш. — И без да чака отговор, продължи: — Ще тръгнеш още утре сутринта. Ще отидеш в Лохмейбън и ще събереш хората от Анандейл. Замъкът на Дъглас може и да се защитава от малък гарнизон, но ще трябва сила, която да сломи съпротивата му. Доведи ми жената и сина на Дъглас. — Когато Робърт не се помръдна, лордът повдигна вежда. — Е?

Намерили отдушник, чувствата, завладели Робърт, изведнъж бликнаха като буен поток на повърхността.

— Татко, ако хвърлиш тази жена и детето й в краката на Едуард, как ще те възнагради той за послушанието? С трон? Или само с потупване по рамото?

Брус се изправи, лицето му пребледня. Ръката му бутна настрани заповедта на краля от масата и тя падна върху дъските на подиума. Големият восъчен печат се пукна в средата.

— Или ще изпълниш дълга си — извика той, — или ще загубиш земите си! — Протегна ръка и взе чашата. — И в единия, и в другия случай ще се махнеш от очите ми.

Вятърът охлади кожата на Робърт, докато се взираше в синевата на настъпващата зора. Беше окъпан в бледа лунна светлина; потта лъщеше по изпъкналите места и вдлъбнатините на гърдите и корема му. Само след малко повече от месец беше рожденият му ден. Тези двадесет и три години личаха на тялото му. Беше станал висок като баща си, мускулест и строен от десетте години упражнения. Широки рамене, дълъг, мускулест гръб, завършващ с тесен кръст, ръце с изпъкнали вени. През последната година на гърдите му бяха поникнали гъсти фини, черни косми, които се спускаха в тънка линия към корема и продължаваха надолу, където отново се сгъстяваха. Тук-там по кожата му имаше белези — едни от рани, получени по време на упражнения, други в битка. Това вече не беше тяло на момче, а на мъж. Но въпреки силата си той се чувстваше по-безсилен от всякога.

Долу насипът, върху който беше построен замъкът Лохмейбън, се спускаше към хаотичните постройки във вътрешния двор. Отвъд дъсченото ограждение дърветата, осветени от лунната светлина, се простираха чак до Кърк Лох и езерото блестеше като огледало. Спомени за други времена на това място нахлуха в него като надигащ се прилив. Беше идвал тук като момче за през лятото, освободен от тягостното присъствие на баща си. Именно тук, в Лохмейбън, се научи да ловува и участва в съвет заедно с първите мъже на кралството, тук за пръв път беше с жена, тук родът му скърбеше за загубата на трона и дядо му му прехвърли правото да претендира за него. Тук, в сърцето на Анандейл, мечът на графа на Мар го направи рицар. Тук се ожени за Изобел и тук се роди дъщеря му.

Но въпреки че много неща го свързваха с това място, Робърт го чувстваше някак чуждо. Пейзажът вече не му действаше така, нито спомените от миналото. Така беше, откакто помогна да бъде взет Камъкът на съдбата от олтара на манастира в Скун. Споменът за дядо му, в миналото толкова ясен, беше започнал да избледнява, сякаш дори и спомените го изоставяха, за да избягат от ужасната истина. С облекчение прекара зимата в Карлайл. Завръщането в Шотландия, за да събере васалите на баща си за нападението срещу замъка на Дъглас, му тежеше като камък на сърцето.

Чул, че леглото зад него проскърца, Робърт се извърна от прозореца. В покоите, някога принадлежали на дядо му, беше тъмно, огънят в огнището едва тлееше. Кръглата стая на първия етаж на кулата беше гола въпреки усилията на слугите да я направят по-удобна за новия й обитател. Старото легло, поправено след нанесените му повреди при окупацията от Комъните, беше покрито с ленени постелки и вълнени завивки. Няколкото шкафа с вещите му — дрехи, доспехи, оръжие — бяха подредени край едната стена под познатия му, протъркан гоблен, на който се виждаха рицари на черни коне, преследващи бял елен. По пода имаше разхвърляни възглавници, а покривките на леглото бяха смачкани. От чаршафите се показа малък крак. Вълнената завивка започна да се смъква от едно бедро, задържа се за миг върху него, а после падна встрани, разкривайки гръб и гладки рамене, полускрити от тъмна коса. Под мушнатата под възглавницата ръка се подаваше заоблена гръд, притисната в дюшека. Размърдвайки се, Катрин обърна лицето си към него, но очите й останаха затворени. След малко дишането й стана равномерно.

Тъй като не искаше да остави дъщеря си в Карлайл, Робърт взе със себе си в Анандейл бившата прислужница на жена си и кърмачката Джудит заедно с ескорт от рицари и оръженосци. Преди три нощи, след като беше дал угощение на някои от васалите на баща си, като повечето време беше останал мълчалив с питие в ръка, той беше повикал Катрин в покоите си. Прислужницата не се отдръпна, когато след голямото количество изпито вино пръстите му започнаха да я опипват и почувства горещия му дъх върху лицето си. Беше я отнесъл в леглото си, отчаяно нуждаещ се от някакво освобождение, от нещо, върху което да излее неудовлетворението си. Следващата нощ тя се върна по собствено желание.

Робърт спря поглед върху спящата Катрин, а после отиде бос при дрехите, които лежаха накуп върху пода. Намъкна в мълчание гащите, трикото и ризата си, защото не искаше да буди момичето. Тази нощ му беше дала всичко, от което имаше нужда. Взе високите си ботуши, мантията и меча, отвори вратата и тръгна през потъналата в мрак кула.

Долу бе посрещнат от слабата, русокоса фигура на Кристофър Ситън, на когото беше ред да пази кулата през нощта. Той беше един от хората, придружили Робърт за изпълнението на сегашната задача. Брат му не беше с тях, тъй като остана да помага за отбраната на Карлайл. Едуард беше поискал да остане в Анандейл след края на войната — не се чувстваше добре в града. Намусен и гневен, той се научи да прекарва повечето нощи из кръчмите, да пилее пари по борби с петли и да предизвиква свади. Доколкото можеше, избягваше Робърт и баща си, върху които хвърляше вината за изгнанието си в Англия.

— Добър ден, сър! — каза Кристофър и отвори врата пред него.

Робърт кимна за поздрав на оръженосеца. Тъй като не искаше да бъде въвлечен в разговор, той се отправи по стръмната пътека, която се виеше около кулата, докато закопчаваше колана си. Тежестта на меча му беше позната, защото сега ходеше навсякъде с него. Минавайки покрай кучкарниците, чу виене и видя Уатах да се измъква от дървената си колиба, за да го поздрави през коловете на оградата. Той й цъкна леко с език, но продължи към портата, която водеше към града. Не вървеше в определена посока, а просто имаше нужда да остане сам в настъпващата утрин. Замъкът скоро щеше да се събуди и да започне всекидневието си, за битката щяха да пристигнат още васали. Имаше нужда да проясни мислите си сред тишината. Утре трябваше да тръгне към Дъгласдейл начело на хората на баща си, за да отвлече жената и детето. Преди това трябваше да накара гласовете от миналото да млъкнат.

Мина през портите и излезе на улицата. Въпреки ранния час вече имаше будни хора. Мина покрай свита пред ковачницата фигура, закрила лицето си с качулка. Близо до нея на земята лежеше старо черно куче. По-нататък видя пред една врата мъж и жена, вкопчени в прегръдка. Някъде отпред затрополяха колелата на каруца. На пазарния площад църквата хвърляше едрата си сянка на лунната светлина. Робърт спря сред пустото пространство, връхлетян от смътни спомени за дни, пълни със знойно слънце и очаквания. Спомняше си как след лов яздеше през тези улици. Конете бяха прашни и уморени, а хората поздравяваха радостно дядо му. Спомни си за гордостта, която беше изпитвал от уважението, което се усещаше в гласовете им.

Продължи да върви през площада. Самото ходене му доставяше удоволствие. Установи, че то го успокоява. Един или два пъти му се стори, че чува стъпки зад себе си, но когато се обърна, не видя никого. Скоро беше увлечен от ритъма на собствените си крачки и когато стигна края на града, не спря, а продължи, навлизайки в гората, огласяна от пеенето на птиците. Мина по добре отъпканите от хора и животни пътеки и стигна до брега на езерото, продължавайки да мисли за дядо си.

„Мъж, който наруши клетвата си, не заслужава да диша.“

Старецът често го повтаряше. Робърт се беше заклел във вярност към крал Едуард и беше положил клетва пред Хъмфри де Бун и Рицарите на Дракона да брани каузата на краля. Въпреки бушуващия вътре в него конфликт не можеше да се откаже от тези клетви. Един истински рицар, един достоен мъж не може да наруши дадената дума. Дядо му го беше научил най-вече на това. Ами ако тези клетви си противоречаха? Какво трябваше да направи тогава?

Луната, някъде високо, се беше смалила, а светлината й започна да отслабва с настъпването на деня. Езерото беше гладко като стъкло, повърхността му отразяваше само сенките на кръжащите над него птици. Отвъд водата кулата на замъка се извисяваше над дърветата. Робърт забеляза, че откъм двора се вие дим. Слугите сигурно вече се бяха събудили и приготвяха закуската, разпалваха огнищата, хранеха животните. Зад него от смълчаната гора в небето се издигнаха шест врани.

Когато птиците отлетяха, Робърт притвори очи и се заслуша в тишината. Тъкмо тогава дочу пукане на съчки и шумолене на храсти. Посегна към меча, изтегли го и се обърна, вглеждайки се в тъмното. Видя, че към него върви прегърбена фигура в кафяво наметало със спусната качулка. Забеляза голямото черно куче, което подскачаше край нея, и си спомни, че ги беше видял пред портите на замъка. Беше взел прегърбената фигура за някакъв просяк. Когато човекът се показа изпод сенките на дърветата, видя, че се подпира на тояга и накуцва. Изпод нахлупената ниско качулка висяха дълги бели коси. Робърт забеляза сбръчкана шия, хлътнала навътре челюст и извита навътре долна устна.

— Кой си ти?

Фигурата смъкна качулката на наметалото.

Робърт се вгледа в суровото, набръчкано от старост лице. Бяха минали много години, откакто не я беше виждал, но веднага я позна.

— Афраиг? — прошепна той и наведе меча си.

— Последвах те от замъка — каза с хриплив глас тя. — По дрехите познах, че сигурно си ти.

Робърт погледна наметалото си с герба на Карик.

— Иначе нямаше да те позная. — Дрезгавият й глас прозвуча по-меко. — Момчето, което познавах, вече го няма. Пред мен стои мъж.

Галският й звучеше като отдавна забравена песен. След смъртта на майка му Робърт говореше най-вече френски или шотландски. Той поклати глава, изумен от вида й.

— Кога пристигна тук? — Помисли си, че за пътуването от Карик бяха нужни няколко дни, а за жена на нейните години сигурно е траело по-дълго. — И защо дойде?

— При мен дойде Бриджит. Съпругът й чул на пътя от Единбург, че ти си тук. Каза, че графът на Карик събира мъжете на Анандейл.

— Бриджит? — Спомни си слабото, стройно момиче с мишите коси.

— За Карик ли събираш хората на баща си? — В гласа й се усещаше надежда, но тонът й беше твърд като кремък.

— Карик ли? — Робърт се намръщи. Знаеше ли нещо старицата, за което васалите не му бяха казали? — В Карик не се води сражение.

— Сражение не, но борба — да. Голяма борба. — Тя закуцука към него, следвана от черното куче.

Робърт забеляза, че очите на животното са бели — беше сляпо. Запита се дали не е едно от кучетата й, които имаше — по времето, когато се беше запознал с нея, кучето беше ухапало брат му Александър.

— На нас ни е трудно, заклещени между Еър и Галоуей — каза мрачно тя. — Войниците на англичанина Пърси ни притискат от две страни. Оплакванията от тях биват потулвани с подкупи или с насилие още преди да бъдат повдигнати. Отвъд нашите граници е още по-лошо. Бриджит ми носи новини от Еършър, а и много други идват да ме молят за помощ — да облекча мъките им. Още по-големи са страданията в градовете, пълни с английски войници, и в селата, където данъците вземат залъка от устата на децата. Чух за хора, обесени без съд и присъда, за ограбени къщи, за жени… — Тя спря. Когато продължи, гласът й беше по-тих: — След въстанието на Уилям Уолъс стана по-лошо, но той поне носи някаква надежда на хората. Сър Робърт, дойдох да видя дали можем да се уповаваме на теб. Нашият господар.

Робърт дълго не знаеше какво да каже. Почувства се най-вече ядосан — на нея, че му носеше вести, които Андрю Бойд и другите васали трябваше да са му казали, и че беше решила, че това е нейна работа. Ядоса се и на себе си, че не знае за мъките на своите хора.

— Тук съм по заповед на баща ми — процеди през зъби той. — Но възнамерявам да се върна в Карик веднага щом свърша работата си тук. Познавам сър Хенри Пърси. Ще говоря лично с него.

— Ще говориш с него?! — Бръчките по лицето й станаха още по-дълбоки. — Когато чух за съюза ти с англичаните и техния крал в началото на войната, отначало не повярвах. Баща ти, да. Но ти? Дядо ти щеше да плаче, ако беше жив да види тези дни.

Робърт присви очи, едва сдържаше яда си.

— Забравяш, че дядо ми е служил както на Едуард, така и на Хенри. Аз не съм първият Брус, служил на английски крал.

— Той може и да е служил, но не за сметка на кралството си. Никога не би го направил, ако това означава да навреди на собствения си народ! — Тя насочи костеливия си пръст срещу него. — Ти и баща ти оставихте земите си да пустеят! Повече от три години хората на Карик бяха без лорд.

Като я чу да изрича гневно думите, кучето започна да ръмжи.

Робърт не отстъпи — извисяваше се над старицата и идващата от нея миризма на разтрошена пръст го удари в носа. Наметалото й беше изпоцапано с кал.

— Как се осмеляваш да ми говориш така? Ти не знаеш нищо за живота ми!

Тя изобщо не трепна от неговия тон, нито от вдигнатия меч в ръката му.

— Знам, че тържествено ти е било предадено наследство, на което си обърнал гръб. Това знам.

Той се опита да каже нещо, но после се отказа и мина покрай нея, защото не искаше да чува още обвинения.

— Какво ще кажеш за трона на народа ни, отнесен с каруца в чужд двор? — извика тя след него с дрезгав като на врана глас. — Какво ще кажеш за хълма, който стои празен?

Той се обърна, едновременно уплашен и засрамен, защото си помисли, че тя по някакъв начин беше узнала за участието му в кражбата.

— В продължение на векове кралете на Шотландия са били коронясвани в Скун. Няма ли повече да има друг, който да застане на хълма Мот и да чуе как имената на предците му се споменават на страниците на историята? Нашето кралство загуби душата си, Робърт.

Той вече не виждаше обвинение, изписано на лицето й, а само тъга. Афраиг не би могла да знае какво беше направил. Ако знаеше, щеше да го прокълне още тук, на място. Част от него искаше да направи тъкмо това.

— Повече от половин век родът ти има претенции за трона. Не разбирам защо ти не се бориш за това, както беше желанието на дядо ти. И защо служиш на човека, който ти отне това право?

В главата на Робърт нещо проблесна. Спомни си деня, в който дядо му беше казал, че ще бъде посветен за рицар. Беше същият ден, когато баща му трябваше да се откаже от графството на Карик. Той видя Афраиг в Лохмейбън да разговаря със стария човек. Тя беше докоснала лицето му със странна нежност. Как беше могъл да забрави?

— Ти си била, нали? Ти си казала на дядо да ми прехвърли правото да претендирам за трона, така ли?

Тя стисна устни.

— Колко съм била глупава! Още тогава трябваше да видя, че си замесен от тестото на баща си.

Робърт почервеня.

— Върви си. Нямаш работа нито с мен, нито с рода ми. Вече не.

Той тръгна между дърветата, отмествайки клоните встрани, а гласът й отекна след него:

— Ще си вървя. Тук няма надежда.

47

Момчето се вкопчи в покритите с мъх камъни в края на крепостната стена и се изтегли нагоре, дишайки тежко от усилието. Зад него вятърът развя знамето на баща му. Когато подаде глава над стената, бледите му сини очи премигнаха на слънчевата светлина, отразяваща се от повърхността на езерцето отвъд стените на замъка. От зелените усои на гората, която ограждаше крепостта, бавно се показваше войска — оттатък заслепяващата го вода напредваха мъже на коне, блестяха шлемове и копия. Очите на момчето се спряха на знамето начело на войската. Червен орнамент върху бял фон.

— Копелета! — изруга тихо то. Спусна се долу и извърна глава към знамето на баща си — три бели звезди на яркосин фон. Знамето го изпълни с решителност.

— Нека дойдат — прошепна то, втурна се през една врата на върха на кулата и побягна надолу по стълбите.

Когато стигна долния етаж, видя вратата към покоите на родителите му леко открехната. Празнината беше изпълнена от светлината на огнището и отвътре долиташе говор. Момчето спря и затаи дъх, за да не го чуят. Гласът на майка му прозвуча тих и тревожен:

— Ще говоря с тях. Мисля, че ще разговарят с мен.

— Милейди, води ги графът на Карик. Казват, че младият Брус е марионетка на английския крал.

Момчето се приближи. Вътре беше Дънегол, капитанът, който баща му беше оставил да командва гарнизона. Мъжът беше смел, но много стар и страдаше от подагра.

— Ще говоря с тях от портата, милейди, и ще поискам да разбера защо минават без позволение през земите на лорд Дъглас.

— Мисля, че е ясно защо са дошли, Дънегол. Съпругът ми е във войската на Уилям Уолъс и те са дошли за мен и Джеймс. Искат да го накажат чрез нас. Не се съмнявам в това.

Като чу името си и заплахата в думите, момчето се намръщи и отстъпи назад.

— Не се бойте, милейди, тези стени са яки.

— След като Изедника взе всичко от складовете ни, те са почти празни. Не можем да останем безкрайно тук. Ако Брус и хората му не разбият вратата и не влязат със сила вътре, ще ни уморят от глад. Не, аз ще отида при тях.

Гласът на лейди Дъглас сякаш потрепери. Но когато заговори отново, в него нямаше вълнение. Джеймс разпозна решителните нотки в него. Много пъти беше чувал този тон, когато направеше някоя беля.

— Ще им кажа, че Джеймс не е тук. Може би, ако се предам, ще останат доволни. Каквото и да стане с мен, Дънегол, трябва да ми обещаеш, че ще предадеш Джеймс жив и здрав на баща му.

Джеймс се отдръпна от вратата. Без да чака да чуе още нещо, продължи да тича надолу през кулата. Ако баща му беше тук, щеше да изскочи на бойния си кон отвън с рев, който да разтърси основите на кулата, и щеше да се нахвърли върху нападателите като бесен. Нямаше да спре, докато земята не се окъпеше от тяхната или от неговата кръв. Ала в никакъв случай нямаше да позволи на жена си да се изправи пред една войска. Е, Джеймс не можеше да излезе навън на кон — мъжете на баща му бяха взели всички коне освен този на майка му и няколко понита, но той имаше оръжия. Пазеше меча, с който се беше упражнявал през годината в стаята, където спеше, но стаята на стражите беше по-близо. А и без това искаше да държи мъжко оръжие.

От другата страна на езерото Робърт и мъжете от Анандейл започнаха да се престрояват, а пешаците зад тях продължаваха да се измъкват от гората. От двете му страни бяха Нес и Уолтър, един рицар от Карик, който му беше служил добре в Карлайл, когото беше определил за свой знаменосец. Мъжът държеше високо знамето, върхът на червения орнамент сочеше към небето. Копитата на конете им затъваха в блатистата почва около езерото, по чиито зелени брегове гъмжеше от водни птици. Робърт забеляза бронзови и сребристи пера, когато слънчевата светлина попадна под крилете на птиците, докато бягаха между тръстиките, обезпокоени от насъбралите се хора. Отвъд водата на затревения хълм се издигаше замъкът на лорд Дъглас. Приличаше много на Лохмейбън: на възвишението бе построена каменна кула, подсилена с греди и глина, а пространството около нея беше опасано от ограда. Само теренът тук се различаваше, покрит с по-гъсти гори.

Робърт беше превел хората си през тези гъсти гори в продължение на мили, следвайки реката Анан на север през имението на баща му, преди да се отправи на запад през издигащите се хълмове. Теренът премина във високи, зелени възвишения, покрити с букови и дъбови гори, където в долините се виеха реки, а по стръмните склонове се спускаха водопади. В далечината се виждаха сините сенки на по-високи върхове — първите очертания на планините, които препречваха пътя на север и на запад. Дъглас, сгушен в долина сред гората, представляваше спокойна гледка, а из въздуха се носеше аромат на диви билки.

Възседнал Хънтър в края на гората, с лице, огряно от слънцето, Робърт се загледа в спокойния пейзаж пред него. Тук трябваше да се виждат селяни, които работят, и други, които водят добитък към летните пасбища, покрай водата да се мяркат момичета с пране, лордове и синовете им с лъкове в ръце да преследват първия си елен. Вместо това мястото беше пусто, а портите на замъка — затворени и залостени. Само пушекът, който се издигаше над покривите на сградите, и шумът от подплашени животни зад оградата издаваха някакви признаци на живот. Видя знамето на Дъглас да се развява от кулата. Робърт никога не се беше срещал със сър Уилям Дъглас или семейството му, но знаеше, че жена му е сестра на някогашния съюзник на дядо му Джеймс Стюарт. Синът на Дъглас и негов наследник носеше името на главния лорд-стюард, който беше негов чичо и кръстник.

— Ще правим ли лагер?

Въпросът беше зададен без заобикалки. Робърт се огледа и срещна твърдия поглед на един рицар. Гилпатрик — един от най-верните васали на баща му, корав, съобразителен мъж, беше помагал в отбраната на Карлайл. Често Робърт се питаше как баща му успява да се радва на лоялността на хора като този мъж, който му беше останал верен и се беше сражавал за него дори и когато Комъните изгориха дома му. Предположи, че решението на баща му да подкрепи крал Едуард в крайна сметка се е оказало правилно, защото хората от Анандейл бяха едни от малкото в Шотландия, запазили своя лорд и земите си, докато много други сега бяха под управлението на английски барони като Варен и Пърси. За разлика от тях той продължаваше да не изпитва почти никакво преклонение пред баща си. Сега Робърт изведнъж осъзна, че тези мъже не бяха заплаха за амбициите на баща му. Те бяха негови привърженици, лоялни, защото се налагаше да бъдат такива както заради себе си, така и заради лорда. А той се спотайваше и чакаше да заеме мястото му и богатството му. Баща му вече беше пренебрегнат веднъж и графството му беше предадено на друг. Колкото и да се възхищаваше от дядо си, Робърт не можеше да отрече, че разочарованието на стария човек от сина му и привързаността му към него бяха главната причина за пропастта между тях. За пръв път си помисли, че започва да разбира на какво се дължи неприязънта на баща му към него. В сина си като в огледало виждаше отразен собствения си живот.

— Не още — отвърна Робърт на въпроса на Гилпатрик. — Първо ще говоря с командира на гарнизона. — Съмняваше се, че съпругата на Дъглас и синът му щяха да се съгласят доброволно да бъдат арестувани, но искаше да разговаря с тях, преди да нападнат.

Нареди на другите командири да кажат на рицарите си да почиват и постави пеши войници да пазят пътя зад гърба им, след което избра шестима мъже да го придружат до замъка. Сред тях бяха Уолтър, Гилпатрик и Кристофър Ситън, оръженосецът от Йоркшър. През последните месеци Робърт се беше привързал към оръженосеца. Младият човек имаше приятно държане и му напомняше за най-малкия му брат Нийл, който през войната остана в Ирландия заедно с Томас. Кристофър притежаваше същия весел нрав и желание да се харесва, без да угодничи. Заедно с Кристофър в това начинание участваше и неговият роден в Шотландия братовчед Александър, лорд от Лодиан, който беше с десет години по-възрастен от него. Александър Ситън, макар и не така общителен, по-затворен и агресивен, беше опитен боец. Робърт му кимна да ги последва, когато напуснаха основната войска.

Малката група приближи портите на замъка, като заобиколи езерото по една прашна пътека. Робърт усети, че го обзема нетърпение. Пропъди го, давайки си сметка, че тук привързаността можеше да бъде опасна, но не успя да пренебрегне факта, че иска това да приключи бързо. По пътя към Дъгласдейл Афраиг беше продължила да занимава мислите му и обвиненията й го измъчваха. Представяше си как Хенри Пърси и рицарите му ходят на лов из горите на Карик и вземат всичко, каквото си поискат, от складове и килери, без да обръщат внимание на протестите. Беше ги виждал да правят същото в Уелс. Робърт не беше близък с русокосия лорд на Алик с неговата студена усмивка, но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че мъжете и жените от Еършър и Галоуей няма да се чувстват добре, ако той им е господар. Същото щеше да се отнася и за неговите хора — от Карик, ако попаднеха в това положение.

— Сър!

Робърт дръпна юздите на Хънтър, чул Кристофър да вика. От дясната им страна в оградата се отвори тясна врата. Робърт забави ход, когато забеляза оттам да се измъква самотна фигура. Беше невероятно слаба и дребна за мъж, но по-необичайното от физиката беше облеклото: в бяла туника, препасана с колан, без броня, но с голям шлем със спуснат визьор. Металът беше ръждясал, а шлемът му беше голям и почти килнат на една страна. Фигурата държеше с две ръце пред себе си широк меч, като слизаше слепешката по покрития с трева склон към тях. Мъжете около Робърт сбърчиха чела и стрелкаха с поглед ту замъка, ту фигурата, очаквайки някаква уловка. Той им даде знак да останат по местата си, срита Хънтър по посока на човека с шлема и стисна дръжката на меча, но не го изтегли.

— Аз съм сър Робърт, граф на Карик. Тук съм по заповед на крал Едуард да арестувам съпругата и сина на лорд Уилям Дъглас заради бунта му против короната. — Думите прозвучаха пресилено и неубедително. Робърт го усети по собствения си глас. Човекът не отговори. Робърт повтори казаното, този път по-високо, и спря Хънтър недалеч от него.

— Ще се бия с всеки мъж от армията ти — извика гневно в отговор фигурата. — Но ако спечеля, трябва да пуснеш лейди Дъглас да си върви. — Гласът беше заглушен от шлема, но беше ясно, че принадлежи на момче.

Робърт чу зад себе си смях, когато рицарите на баща му разбраха за предизвикателството.

В отговор фигурата с шлема пристъпи решително срещу Робърт.

— Не приемате ли, страхливци такива?

Смехът веднага секна и Гилпатрик изтегли, ръмжейки, меча си.

В този момент главната порта на замъка се отвори и се показа жена. Нададе вик, когато видя момчето с шлема изправено на склона срещу Робърт.

— Джеймс! — изкрещя тя и се втурна към него. — Боже Господи! Джеймс!

— Това е синът! — провикна се тържествуващ Гилпатрик и пришпори коня си към момчето. — Синът на Дъглас!

Чуха се викове и през портите след жената изскочиха с извадени мечове войниците от гарнизона на замъка. Рицарите на Робърт сръгаха конете си срещу тях. Оттатък езерото прозвуча рог, когато войската видя появилите се. Жената стигна до момчето, сграбчи го и го задърпа назад. Докато се боричкаха, прекалено големият шлем се смъкна, издрънча на земята и откри бледото лице на момче на не повече от дванадесет-тринадесет години с лъскава, гарвановочерна коса.

Робърт видя Гилпатрик и Кристофър да препускат към жената и момчето. Другите рицари се отделиха от тях и се насочиха срещу стражите. В бъркотията момчето се мъчеше да се освободи от хватката на жената, като продължаваше да стиска меча, а бледосините му очи святкаха на слънчевата светлина. Робърт беше поразен от куража му. Устата му пресъхна, а сърцето му се разтуптя. Мислено се видя преди години в църквата на Скун, вдигнал меч срещу Джон Комън, за да защити дядо си. Внезапно нещо вътре в него се скъса, нещо ярко и остро, едновременно болезнено и освобождаващо. Заби шпори в хълбоците на Хънтър, препусна напред и застана между жената с момчето и рицарите на баща му. Изтегли меча си и изрева срещу хората си да спрат. Гилпатрик и Кристофър идваха право срещу него. За да избегне сблъсъка, Гилпатрик дръпна така силно юздите, че конят му се изправи на задните си крака и зарита с копита във въздуха. Кристофър Сътън успя рязко да завие, а конят му, протестирайки, силно изцвили.

Жената успя да извлече момчето настрани и стражите на замъка ги наобиколиха. Обкръжили двамата с извадени мечове, мъжете се отправиха обратно по склона към портите.

Гилпатрик овладя коня си.

— Какво правиш, за Бога? — извика той на Робърт и посочи с меча си към отстъпващата група. — Можехме да ги заловим!

Робърт срещна острия му поглед.

— Не!

— Заповедите бяха да заловиш жената и сина!

— А твоите — да изпълняваш командите ми.

Зад Робърт стражите стигнаха портите на замъка и изчезнаха вътре заедно с жената и момчето. По пътеката покрай езерото бързо се приближаваха още ездачи от войската на Робърт в отговор на заплахата.

Кристофър поглеждаше ту към Гилпатрик, ту към Робърт.

— Какво има, сър Робърт? Защо ни спря?

Робърт се обърна, чул портите на замъка да се затварят. Искаше да се усмихне, защото го чувстваше като победа.

— Няма да залавяме лейди Дъглас или сина й.

Гилпатрик го изгледа. Ездачите се приближаваха; недалече от портите забавиха ход. Въздухът се изпълни с тропот на копита.

Робърт се канеше да заговори, но в последния момент спря, защото не беше сигурен какво да каже. Какво правеше той? Оставил настрани отговора на този въпрос, той се обърна към увеличаващия се кръг от рицари:

— Събрах ви по нареждане на баща ми. Но сега, когато съм тук, не мога да изпълня неговите заповеди. — Гласът му стана по-силен: — Бяхме изпратени да заловим съпругата и сина на човека, който се сражава за кралството ни. Може ли някой тук да каже, че е съгласен с това?

— Нашата работа не е да подлагаме на съмнение заповеди, които идват от краля — каза рязко Гилпатрик.

— Шотландия няма крал — отвърна Робърт. — Балиол е победен и е в затвора.

— И това място се управлява от крал Едуард. Забрави ли клетвата за вярност пред него, която дадохме след войната?

— Клетви на победени пред победителя — каза Робърт с още по-ясен глас. Чувстваше се така, като че ли беше спал месеци наред и изведнъж се беше събудил. Беше опияняващо, неуловимо чувство.

— Това е лудост — процеди през зъби Гилпатрик. — Ти позориш баща си и името му. Той може да загуби земите си. Всички можем да ги загубим!

— Не и ако се разбере, че той няма нищо общо с това.

— Сър Робърт — рече друг рицар, — не можеш да се върнеш в Карлайл или Анандейл, ако не се подчиниш на заповедите на краля. В Англия ще те хвърлят в затвора при Балиол и останалите.

— Нямам намерение да се връщам.

Като каза това, Робърт почувства огромно облекчение. От твърде дълго време домът на баща му беше за него като затвор. Подвластен на баща си, неспособен да казва какво мисли и да взема собствени решения, към него се отнасяха като към най-обикновен рицар, а не като към граф, какъвто беше, а правата му биваха пренебрегвани без никакви обяснения. Но макар да придоби увереност, връхлетяха го по-мрачни мисли, свързани с перспективата да бъде хвърлен в затвора и да загуби земите си. Замисли се за нарушаването на клетвите си пред краля и Рицарите на Дракона и изпита остро чувство на вина, като си представи лицето на Хъмфри. Ала не можеше да позволи едно приятелство или клетвата да определят съдбата на кралството му, вече не. — Можете да избирате или да се върнете в Анандейл, за да служите на баща ми, или, ако искате, да дойдете с мен — каза той на рицарите. — При всички случаи ще напуснем земите на лорд Дъглас. — Огледа се наоколо и накрая спря погледа си на Гилпатрик. — Това е заповедта ми.

— Ти си глупак — озъби се Гилпатрик. — Никой тук няма да те последва. — За момент като че ли рицарят се канеше да пришпори коня си и да се отдалечи възмутен, но после внезапно се обърна и вдигна меча си.

Робърт, който беше навел надолу своя меч, нямаше как да се защити. Но Кристофър Ситън беше забелязал враждебното изражение на лицето на Гилпатрик и застана с коня си между тях, замахвайки с меча, за да отблъсне оръжието му. Старият рицар обаче беше много по-бърз. Промени в последния момент траекторията на замаха си и с рязко движение удари с дръжката оръженосеца в лицето. От силния удар Кристофър политна назад и падна от коня. В един миг се случиха няколко неща. Робърт нададе яростен вик и вдигна меча си срещу Гилпатрик. Конят на Кристофър побягна и подплаши другите коне, които започнаха да се блъскат един в друг. Копитата на Хънтър минаха на сантиметри от главата на Кристофър. Но от всички най-бърз се оказа Александър Ситън. Той се хвърли в мелето и сграбчи Гилпатрик за врата. Дръпна го назад и го стисна за гърлото. Рицарят се задави. Няколко другари на Гилпатрик обърнаха мечовете си срещу Александър. Кристофър се изправи на крака, притиснал с ръка разкървавения си нос. Гилпатрик пусна меча си и се опита да освободи гърлото си от хватката на Александър. В това време Нес и Уолтър пристъпиха решително напред, за да защитят Робърт.

— Стига! — викна им той. Треперещ от яд и изненадан от неочакваното нападение, Робърт се опита да овладее нервите си. — Отстъпете назад. Всички! — викна той на Александър, който не отслабваше хватката си. Лицето на Гилпатрик беше станало тъмночервено. — Няма да позволя да се пролива кръв тук. Не и заради мен, дяволите да ви вземат!

Александър бавно пусна гърлото на Гилпатрик. Продължавайки да се олюлява, Кристофър издуха кръвта от носа си. Освободен, Гилпатрик се отпусна в седлото, като едва си поемаше дъх. Другарите му продължаваха да държат мечовете си насочени срещу Александър, но не помръдваха и гледаха ту Гилпатрик, ту Робърт. Един от мъжете слезе предпазливо от коня, за да вдигне меча на по-възрастния рицар.

Гилпатрик опипа гърлото си, без да сваля очи от Робърт.

— Ти не си син на баща си — рече той, като продължаваше да диша тежко. Грабна меча си от мъжа, който го беше взел от земята, обърна коня си и препусна през тревата. Хората му го последваха обратно по пътеката покрай езерото. Кръгът около Робърт намаля още повече. Двама се опитаха да го убедят да премисли, но той упорито мълчеше и отказваше да ги послуша. След няколко минути при него останаха само Нес, Уолтър и Ситън.

Робърт кимна на двамата братовчеди.

— Благодаря ви, че ми се притекохте на помощ. — Той погледна лорда. — Обаче ти имаш богато имение, сър Александър. Най-вероятно ще го загубиш, ако се присъединиш към мен.

— Страхувам се, че ще загубя имението си дори ако не остана с теб — отвърна Александър. — Крал Едуард разпределя кралството ни както сам намери за добре. Скоро във властта няма да остане нито един шотландец. — Той студено се усмихна. — Обаче ако бунтът на Уолъс победи, може всички да бъдем възнаградени, че сега сме избрали да застанем на негова страна. — Той погледна Кристофър.

Оръженосецът изтри кървящия си нос с опакото на ръката и кимна на Робърт.

— Аз съм с теб, сър Робърт, където и да решиш да отидеш.

Робърт не каза нищо, замислен за последствията от постъпката си, която го беше поставила на страната на бунтовниците. Отнасяше се предпазливо към Уилям Уолъс. От това, което беше научил, бунтовникът се биеше в името на пленения Джон Балиол, което не го правеше непременно негов съюзник. Тихият глас на Нес го извади от мислите му:

— Накъде ще тръгнем оттук, сър?

— Може би към Карик — каза Робърт след кратко мълчание. — Да — продължи той, вече по-уверено, — при моите хора. — Преди да го попитат още нещо, той продължи: — Искам да се върнете в лагера. Доведете тук останалите ми хора и дъщеря ми и вземете каквото можете от запасите ни.

— Разчитам на двама добри мъже — каза в отговор Александър. — И двамата са посветени за рицари. Те ще се присъединят към нас.

Робърт погледна надолу към езерото, където хората от войската му бяха започнали да се отдалечават. После срита Хънтър и се отправи към портите. Скочи от седлото, когато стигна оградата. Чу от другата страна да се говори на висок глас.

— Искам да говоря с лейди Дъглас! — провикна се той. Гласовете моментално стихнаха. — Сам съм. Войската ми си тръгва.

Портите на замъка Дъглас бавно се отвориха и Робърт се озова изправен пред редица въоръжени стражи. Сред тях беше една жена, хванала за раменете момчето, Джеймс. Предишните му подозрения, че тя е майка му лейди Дъглас, се оправдаха. Беше млада и красива, с големи кафяви очи като на брат й.

— Не разбирам, сър Робърт — каза с развълнуван глас тя. — Какви са намеренията ви?

— Хората ми няма да ви навредят, милейди, но трябва да напуснете това място. Баща ми изпълнява заповедите на крал Едуард и дори да не изпрати други мъже да заловят вас и сина ви, кралят със сигурност ще го стори. Той смята да използва вашия съпруг за назидание, за да се разубедят другите благородници и да не се присъединяват към Уолъс.

Тя кимна и каза:

— Джеймс има чичо в Париж.

— Мамо… — започна момчето, като гледаше ту нея, ту Робърт.

Тя обаче продължи:

— Там ще е в безопасност. На запад имам роднини, при които мога да отида.

— Трябва да заминете веднага щом можете, милейди — каза Робърт и се поклони.

Когато той се накани да си върви, лейди Дъглас излезе напред между мечовете на стражите.

— А вие, сър Робърт, къде ще отидете? Кралят сигурно ще ви накаже за това.

Той се обърна.

— Засега отивам в Карик.

— Трябва да потърсите брат ми.

— Лорд-стюарда ли? — попита Робърт. Знаеше, че Джеймс Стюарт беше останал в Шотландия, след като се беше заклел във вярност на крал Едуард, но от много месеци Робърт не беше чувал нищо за него. Сякаш беше изчезнал. Знаеше единствено, че се е оженил малко преди да избухне войната миналата година за една от сестрите на сър Ричард де Бърг, граф на Ълстър.

— Уилям Уолъс е син на васал на сър Джеймс. Нали не вярвате, че той сам би могъл да вдигне един толкова бързо разпространил се бунт? — Лейди Дъглас леко се усмихна. — Безстрашният ми съпруг не е единственият му съюзник.

— Милейди! — предупреди я един от стражите.

Тя не му обърна внимание.

— Идете при него, сър Робърт. Мисля, че в негово лице ще намерите приятел, какъвто някога е намерил дядо ви. Последните ми сведения са, че брат ми се намира в земите на Кайл Стюарт. Може би ако се вдигнат още благородници, крал Едуард ще се принуди да се откаже от окупацията.

— Може би — повтори не много сигурен Робърт.

Обаче когато се отдалечаваше и вратите на замъка се затвориха, в него като че ли се появи слаба надежда. Ако той, един граф, се присъединеше към бунта, може би нещата щяха да станат по-различни. Може би действията му щяха да вдъхновят и други хора, които в миналото бяха подкрепили дядо му. Ако достатъчно от тях подкрепяха каузата, за крал Едуард щеше да е трудно, ако не и невъзможно, да запази контрола над Шотландия, без да прибягва до нов военен поход. Повече от много други знаеше, че кралят трудно би могъл да си позволи да потуши един разпрострял се широко бунт, докато войната с Франция продължава с пълна сила.

Когато сложи крак в стремето и се метна на седлото, Робърт вече беше взел решение. Каквото и да станеше, нямаше да се върне в Карлайл.

48

Робърт Уишарт стоеше сред безредието в залата. Около него лежаха прекатурени мебели и пейки, разковани от масите дъски. Пет от осемте копринени гоблена, които показваха живота на закрилника на града св. Кентигърн и бяха красили стените още преди той да стане епископ на Глазгоу, бяха изчезнали. Уишарт прие липсата им, изразявайки своя яд с бавно кимане на глава. Навсякъде наоколо имаше следи от неотдавнашната окупация. По пода се виждаха пълни с храна купи и покрити с прах бокали с вино.

Епископът мина през хаоса, а канониците от катедралата се заеха да въведат ред. Пейките стържеха силно пода, докато мълчаливите мъже ги изправяха. От една маса падна бокал, който издрънча като камбана и накара някои от тях да премигнат. При пристигането си Уишарт забеляза колко са напрегнати всички. Това го накара да се замисли върху решението си да напусне, когато Антъни Бек със съгласието на крал Едуард, се беше настанил в епископския дворец в Глазгоу. Много от шотландските духовници бяха останали, но след нахлуването в двореца и отправеното предизвикателство към поста му епископът се беше оттеглил от диоцеза си в своята резиденция Стобо, дълбоко в Селкъркска гора. Не, каза си епископът, гледайки как усърдно работят канониците. Решението му беше правилно независимо от униженията, на които бяха подложени хората му в негово отсъствие. То беше нищо в сравнение с онова, което други трябваше да изтърпят, а и бездруго никога нямаше да постигне онова, в което бе преуспял, ако беше останал под враждебния, орлов поглед на Бек.

Уишарт стигна до един прозорец и погледна навън към овощните градини, засадени отсам стените на двореца. Дърветата бяха зелени, а листата им блестяха след утринния дъжд. Отвъд стените катедралата на Глазгоу се извисяваше над долината над река Клайд, върху чиито брегове беше разположен оживеният град Глазгоу. Въпреки обстоятелствата дълбоко в себе си той беше благодарен, че отново е в епархията си.

Чул тихи стъпки, Уишарт се обърна и видя един клисар.

— Очакваният от вас посетител пристигна, Ваше преосвещенство.

Уишарт мрачно се усмихна.

— Добре.

След като поговори малко със старши свещеника на катедралата, той напусна залата, следвайки клисаря. Отвън на двора хора от домакинството на епископа разтоварваха вещите му от каруци, пристигнали от Стобо. Встрани от тях, близо до портите, се беше събрала малка група мъже с коне. Уишарт премигна на дневната светлина и погледът му се спря на висок, чернокос мъж в средата на групата. Заслиза с несигурни крачки по мокрите от дъжда стъпала на двореца, отмествайки предложената му от клисаря ръка за помощ.

— Сър Джеймс! — провикна се той. И се отправи към чернокосия мъж, който се обърна, като го видя да се приближава.

— Ваше преосвещенство! — Лорд-стюардът се наведе да целуне протегнатата ръка на епископа. — Удоволствие е човек да види другар от Съвета в тези черни дни.

Уишарт с въздишка се съгласи. Нареди на клисаря да отведе хората на стюарда до конюшните и даде знак на Джеймс да го последва.

— Ела, приятелю, да се поразходим. Ще наредя да приготвят храна и питие за рицарите ти.

Двамата мъже тръгнаха през двора. Лорд-стюардът беше с прогизнало от дъжда пътно наметало, а расото на епископа беше поръбено с хермелинова кожа, а високите му обувки бяха изцапани с кал.

Джеймс погледна към разтоварваните каруци.

— Сега ли пристигнахте?

— Преди два дни. Дойдох веднага като научих, че епископ Бек е напуснал двореца. — Уишарт ехидно се усмихна — Канониците ми разказаха как запретнал полите на расото си и побягнал като жена, като чул, че Уолъс идва насам. Разбойникът взел всичко, каквото можел да носи със себе си, и се отправил на юг към Англия. — Усмивката на Уишарт изчезна. — Половината от имуществото ми е заминало с него. Уолъс минал оттук няколко дни по-късно, отправяйки се на запад. — Като не забеляза изненада на лицето на Джеймс Стюарт, епископът предположи, че повечето от тези неща вече са му известни. Завивайки към градината, той сви устни и погледна намръщен белезникавото небе. Облаците се бяха спуснали ниско, а слънцето се мъчеше да пробие през тях. Ако е рекъл Бог, можеха да го видят преди края на деня. — Знам, че подкрепяш въстанието на Уолъс — мина без заобикалки на въпроса той.

Джеймс го погледна. За миг самоувереността му като че ли го напусна, но после лицето му отново стана непроницаемо. Не отговори.

Уишарт спря под сянката на едно криво ябълково дърво. Растеше тук от години, много преди той да стане епископ, може би много преди да се роди, в бури и наводнения, в суша и по време на войни. През есента даваше най-сладките ябълки.

— Бек ще вдигне тревога, Джеймс. Англичаните скоро ще дойдат. Съгледвачите ми съобщават, че крал Едуард вече наредил на Брус в Карлайл да събере хора, за да нападнат земите на Дъглас. Уолъс и армията му се насочили към Ървин. Там смятат да се изправят срещу враговете ни. Искам и ние да сме с тях.

Джеймс погледна настрани и продължи да мълчи.

— Армията на Уолъс и Дъглас се увеличава с всеки изминал ден — продължи, без да се смущава от това, Уишарт. — Откакто прогониха Ормсби от Скун, към тях се присъединиха още хора. На север знамето на бунта издигна и кланът Мъри. На запад започна война между клановете Макдоналд и Макдъглас. Навсякъде английските чиновници и тези, които ги подкрепят, срещат съпротива. Приятелю, ти си шурей на лорд Дъглас и лорд на Уолъс. Няма ли да застанеш на тяхна страна?

Накрая Джеймс заговори:

— Повечето от тези, които води Уолъс, са разбойници. Каквито и да са личните ми чувства, аз съм лорд-стюардът на това кралство. Не мога да подкрепя открито действията на такива хора.

Уишарт продължи да настоява, усетил напрежението в гласа на Джеймс:

— Ти не по-зле от мен знаеш, че тези мъже са обявени извън закона, защото са се опълчили на безчинства, извършени от английски войници в техните градове. Знаеш ли какво е направил шерифът на Ланарк на Уолъс?

— Да, знам.

— Времето е подходящо, Джеймс. Крал Едуард е зает с войната с Франция и с недоволството сред неговите барони, на които им омръзна да плащат за нея. Ако действаме сега, можем да спечелим.

— Ще се опълчат, казваш? При Ървин? — Джеймс поклати глава. — Дори да събера под знамената всички мъже на Ренфру, на Кайл Стюарт и на Бут, няма да можем да победим англичаните на бойното поле. Войската на Уолъс е въоръжена с копия и тояги. Повечето от тях нямат брони, още по-малко пък боен опит. Английската кавалерия ще ги пререже, както сърп минава през жито. Цялата ни войска не можа да ги победи при Дънбар. Как би могла една селска армия да се надява да победи?

Уишарт се усмихна, а очите му заблестяха.

— Имай вяра, Джеймс. Разполагаме с план.

49

Отрядът навлезе в пристанището Ървин. Конете хвърляха дълги сенки върху тревата. Лицето на Робърт беше загоряло от късното юнско слънце, а туниката и наметалото му бяха покрити с прах от житните ниви, през които бяха яздили. Над главата му се развяваше знамето на Карик, носено от неговия знаменосец Уолтър. Уатах подскачаше, изплезила език на жегата край кроткия му кон за езда, който се движеше в бавен тръс. Редом с Робърт яздеше Нес, който водеше и Хънтър. С тях бяха братовчедите Ситън и двама рицари от имението на Александър в Източен Лодиан. Откакто бяха напуснали Дъгласдейл, Робърт постоянно се съветваше с тях и през изминалите седмици на път ги беше опознал добре. Беше доволен, че са с него — Кристофър, за да разведрява настроението, а Александър — да пази гърба му.

Следваха ги няколко оръженосци от Карик, петима слуги и стюардът на Робърт. Всички водеха резервни коне, натоварени с провизии. Колоната завършваше каруца, пренасяща по-тежките неща и шатрите. Сред мъжете на кафявата кобила, принадлежала на жена му, яздеше Катрин. Прислужницата беше облякла една от роклите на Изобел, попаднала сред вещите му в Лохмейбън. Робърт не си спомняше да е прибирал някакви дрехи на жена си, но на втората им сутрин заедно Катрин се беше измъкнала от леглото, беше показала роклята и го беше попитала дали може да я облече, тъй като нейните дрехи са доста износени. Той я изгледа, застанала гола пред него, със зачервени от любовната игра страни, и кимна утвърдително. Бледосинята рокля със сребърни ширити на гърба й беше малко дълга, защото Катрин беше по-ниска от Изобел, и тясна на гърдите, където тя беше по-надарена, но прислужницата накара Джудит да направи някои поправки. Синята рокля и сега й беше малко впита на гърдите, факт, който Робърт знаеше, че не беше останал незабелязан от останалите мъже.

До Катрин яздеше Джудит, все така намусена под прашната шапка, слабото й лице — огряно от жаркото слънце. Момичето беше с отвратителен характер, но докато имаше мляко, беше също толкова безценна за Робърт, колкото рицарите и оръженосците с мечовете си. Зад кърмачката беше Марджори в стол, прикрепен за седлото, който Нес беше измайсторил от седалката на стара табуретка и го беше обшил с парче одеяло. За голямо удоволствие на Робърт дъщерята, сега почти на година и шест месеца, беше започнала да бръщолеви някои думи.

Отпред, оттатък Ървин, по бреговете на реката върху незасети ниви се намираше лагерът на бунтовниците. Събрал хора от всички краища на Шотландия, той представляваше твърде разнородна компания: барони и лордове, духовници и чиновници и непрекъснато прииждащи селяни и обявени извън закона. На мястото можеше да се види най-различна екипировка, като се започне от добре оборудвани големи шатри и се стигне до одеяла, постилани направо на земята, от охранени бойни коне до мършави товарни кранти и мулета. Имаше изкопани ями за огньове, около които сновяха слуги, и други лагерни огньове, край които се бяха събрали грубовати мъже с вълнени наметала. В тревата между шатрите и хората беше пълно с магарешки тръни с ярки, виолетови цветове. Робърт присви очи срещу спускащия се здрач, опитвайки се да открие знамето на лорд-стюарда.

Вслушвайки се в думите на лейди Дъглас, след като напусна Дъгласдейл той се насочи на югозапад през полегатите хълмове към Кайл Стюарт. Лорд-стюардът се беше превърнал за него в своеобразен фар, някаква надежда на хоризонта. Човекът беше опитен политик, умееше да говори и дядо му го имаше за един от най-доверените си хора. Робърт беше сигурен, че ще може да получи от него съвет, но очакванията му не се оправдаха — когато пристигнаха, лорд-стюардът току-що беше заминал. Един недоверчив страж им каза, че отишъл да се срещне с епископа на Глазгоу. В Кайл Стюарт отрядът им прекара няколко дни на лагер в гората, докато Робърт реши какво да прави.

Докато пътуваха на запад, беше се убедил, че решението му да се опълчи срещу заповедите на баща му е правилно. Тежестта, която чувстваше през последната година, се беше смъкнала от плещите му и въпреки тревогата какво ще означава решението му лично за него и за земите му за пръв път от месеци се чувстваше по-оптимистично настроен. Заедно с тази слаба надежда в мислите му се промъкваше и възможността за евентуални преговори с англичаните. Гласът му като един от тринадесетте графове на Шотландия и това, че доскоро беше член на кралския елит, сигурно щеше да привлече повече вниманието им, отколкото гласът на Уолъс, който представляваше ревът на тълпата и единствената амбиция да бъдат избити всички англичани по тези земи. Каквито и да бяха надеждите му, Робърт не можеше да чака безкрайно връщането на лорд-стюарда, тъй като с всеки изминал ден слуховете за предстояща война ставаха все повече.

Хората говореха за боеве между клана Макдоналд от Айлей и клана Макдугъл от Аргил. Макдоналд, които бяха приятели на рода Брус, след окупацията подкрепиха крал Едуард, а това предизвика ответна реакция от страна на Макдугъл, които от дълго време бяха съюзници на Комъните. Носеха се слухове за опожарени градове и семейства, принудени да бягат, защото из района сновяха въоръжени банди, готови да убиват и да грабят. Навсякъде бунтът се разрастваше, клановете сключваха нови съюзи и избираха на коя страна да застанат, с нова сила пламваха стари вражди. Английските гарнизони се затваряха зад крепостните стени, до Кресингам достигаха спешни съобщения и молби за помощ, пътищата ставаха опасни. Благодарение на тези вести групата на Робърт научи, че шотландците се събират в Ървин. Сведенията бяха объркани, в някои се говореше, че самият крал Едуард идва на север, за да се изправи срещу бунтовниците, а в други, че Уолъс възнамерява да нахлуе в Англия. Но в двата случаи ставаше ясно, че са се появили нови поддръжници на бунта в лицето на епископ Уишарт и на сър Джеймс Стюарт и че те също са се отправили към пристанището.

Сега, докато наближаваха лагера на бунтовниците в угасващата дневна светлина, Робърт отново с нетърпение очакваше съвета на лорд-стюарда. Но преди да стигне покрайнините на града, групата му срещна въоръжен патрул.

Хората от патрула не бяха на коне. Един от тях ги спря с вдигане на ръка. Беше грамаден, мускулест и плешив, със зачервено от слънцето теме, странно облечен в мръсни, дълги до прасците гащи, които се държаха от препасан през широкия му кръст колан и хубава, обшита с кожа мантия. Тя беше отворена и на гърдите му се виждаха белези от рани. В ръцете си държеше секира с дълга дръжка и зловещо извито острие. Шестимата мъже с него бяха със странна смесица от облекла, които подсказваха, че идват от различни краища. Един, облечен с къса туника на планинец, беше бос, а в ръцете си държеше дълга пика. Друг беше намъкнал прекалено голяма за него старовремска ризница, явно правена за друг, а двама бяха с изпоцапани брони от твърда кожа, покрити с метални плочки и с къси лъкове и колчани, пълни със стрели, закачени на коланите. Всички бяха самоуверени и нападателни и си личеше, че скоро са участвали в битка, защото по телата си имаха порезни рани и синини, а по дрехите им се виждаха петна от кръв.

Плешивият мъж с поръбената с кожа мантия погледна знамето на Робърт.

— Кой си ти? — попита той с глас, който напомняше ръмжене на мечка.

Когато Робърт си каза името, в поведението на групата веднага се забеляза промяна. Плешивият хвърли многозначителен поглед на планинеца с късата туника, който кимна, без да каже нищо, и се отправи през тревата към лагера.

Плешивият се извърна и сърдито рече:

— Чакайте тук.

— Дойдох да видя сър Джеймс Стюарт — продължи Робърт, потискайки яда си. Като се замислеше, не можеше да очаква нищо друго освен студен прием, но въпреки това неуважителното отношение на тези хора беше обидно за един благородник като него.

Плешивият не каза нищо и продължи да гледа Робърт, стиснал секирата в ръце.

Робърт се отпусна на седлото, като се стараеше да покаже безразличието си, но вътрешно се запита с тревога дали не беше направил опасна грешка с идването си тук. Улови погледа на Александър Ситън, който също изглеждаше разтревожен и не сваляше ръка от дръжката на меча си.

След напрегнато чакане от претъпкания лагер се появиха няколко мъже, следвани от босия планинец. Робърт се изправи на седлото, разпознал лентата на сини и бели квадрати върху златен фон, която минаваше през щитовете им — герба на лорд-стюарда. Макар да беше доволен от доказателството, че ще може да види приятелско лице, безпокойството не го напусна, след като и рицарите на лорд-стюарда го поздравиха по същия недружелюбен начин като плешивия мъж и без да свалят ръце от дръжките на мечовете си, наредиха на него и хората му да слязат от конете. Робърт остави коня си на Нес и се отправи нагоре по склона след ескорта. Погледна назад и видя плешивия и групата му да вървят отзад.

Минавайки покрай шатрите, пред които имаше запалени фенери и горяха огньове, от които се виеше дим, Робърт забеляза, че хората гледат знамето му. Видели червения орнамент, много от тях не скриваха враждебността си. Знаеше, че не може да ги вини. Беше прекарал две години в двора на крал Едуард, а по време на войната родът му бе на страната на англичаните. Решен въпреки всичко да промени мнението им за себе си, той се вгледа в появилата се пред него редица шатри. Отпред, за забити в земята колове, бяха вързани бързи охранени жребци и по-обикновени, кротки коне. Миризмата на тор и храна се смесваше с аромата на изгоряло дърво от един голям огън, чиито пламъци се издигаха високо в мрака. Край него се бяха събрали много хора, някои ядяха и пиеха от големи купи, други се смееха, а трети тихо разговаряха. Няколко души просто гледаха огъня, а по загарялата им от слънцето кожа се виждаха множество белези от рани. Между огъня и шатрите Робърт забеляза Джеймс Стюарт. Разговаряше с един пълен мъж с луничаво лице и тонзура на главата, с расо, поръбено с хермелинова кожа. Беше Робърт Уишарт, епископът на Глазгоу. При приближаването му двамата се обърнаха. Робърт се усмихна, но нито лорд-стюардът, нито свирепо погледналият го епископ отвърнаха на поздрава му.

Свитата му заедно с Катрин и Джудит, която държеше на ръце неспокойната Марджори, бяха събрани в група от ескортиращите ги рицари.

— Сър Робърт — каза студено лорд-стюардът, — отдавна не сме се виждали.

— Радвам се да ви видя, сър Джеймс. Аз и хората ми идваме от Кайл Стюарт, където се надявах да получа съвет от вас.

— Чудех се дали скоро няма да се срещнем. — Лорд-стюардът огледа с критичен поглед групата на Робърт. — Научихме какво е станало край замъка на лорд Дъглас.

— Така ли? — попита изненадан Робърт. С крайчеца на окото забеляза, че плешивият отиде при огъня и започна да говори с някакъв висок мъж, който стоеше с гръб към тях.

— Преди седмица тук пристигна сестра ми, която тръгнала да търси спасение. Дължа ти благодарност, че си пуснал нея и племенника ми на свобода. Ако бяха предадени на крал Едуард, не знам дали щях да ги видя отново. — Макар и искрени, думите бяха казани с подчертано сдържан тон.

Робърт забеляза, че някои от мъжете при огъня гледат към тях. Потисна желанието да отиде по-близо до дъщеря си при толкова много недружелюбни погледи. Приближи се един набит човек, с развяваща се от вятъра черна коса, с добре направена ризница и син плащ. В лицето му имаше нещо смътно познато. Като видя трите бели звезди отпред на плаща, Робърт се досети защо му се струва познат. Подозрението му, че това сигурно е бащата на Джеймс Дъглас, се потвърди, когато мъжът заговори:

— Сър Робърт от Карик, нали? Чух, че сте спасили жена ми и сина ми. — Преди Робърт да успее да отговори, лорд Дъглас безцеремонно продължи: — Преди да ви благодаря, бих искал да знам защо.

— Всички бихме искали да разберем това.

Ясният глас беше на високата фигура, която се отдели от огъня и закрачи към тях. Вървеше редом с плешивия мъж, който изведнъж се оказа дребен в сравнение с нея. Робърт погледна към приближаващия се исполин, който беше висок може би над два метра. Ръцете и краката му бяха големи като лопати, но съответстваха на мускулестата му фигура. Робърт не беше нисък, но се почувства като джудже до този колос. Дори крал Едуард, известен с прякора Дългокракия, на когото се възхищаваха и се страхуваха от едрия му ръст, не беше толкова висок. Човекът имаше четвъртито лице с груби черти и нос, който, изглежда, беше чупен няколко пъти. На челото му се виждаше белег от рана, полускрит от кичур кестенява коса. По тежките, мускулести ръце имаше множество белези от скорошни рани; един белег вървеше от китката до лакътя. Най-изненадващото в него бяха очите, стряскащо небесносини, издаващи остър ум. Носеше изцапано с петна трико, смачкани високи ботуши, пристегнати с кожени каишки, преплетени на кръст, и тъмносиня туника, под която се очертаваше ризница.

Гигантът спря пред Робърт.

— Защо дойде в лагера ми?

За момент Робърт не каза нищо. Значи това беше той — човекът, отказал да се закълне във вярност на крал Едуард. Въоръжен само с един ръждясал нож, беше пробол един английски рицар, който го обидил, а след това беше повалил петима от спътниците му. Хвърлили го в затвора, били го и го оставили да умре от глад. Когато престанал да диша, неговите тъмничари го изхвърлили на боклука заедно с изпражненията от през нощта, но два дни по-късно той оживял. Мъжът, прогонил английския мирови съдия от Скун, пробил си път през половината градски гарнизон, за да заколи шерифа на Ланарк в леглото — с този удар започнал бунтът.

Робърт беше изненадан, защото, макар фигурата на младия исполин да подхождаше за невероятните геройства, разказвани за него, Уилям Уолъс изглеждаше на неговите години. Той свързваше подобни дръзки подвизи с много по-възрастен командир. Видя, че Уолъс носи странен гердан. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че е направен от човешки зъби. Отмествайки поглед от странния трофей, срещна пронизващите сини очи на младия мъж. Когато по пътя за Ървин беше мислил какво да каже при пристигането си, предварително подготвяната реч беше най-вече за това, че не може да мрази сънародниците си и иска да се бие за кралството, в което се е родил. Застанал обаче пред суровите мъже с лица, покрити с белези от рани, тези думи му се сториха неестествени и неискрени.

— Дойдох — каза накрая той, поглеждайки към Джеймс — да предложа помощта си за въстанието срещу окупацията на крал Едуард — Погледът му отново се спря на Уолъс, който съвсем не изглеждаше убеден. — Защото съм шотландец като вас.

Плешивият сърдито изсумтя. При този звук Нес настръхна, а Ситън сложи ръка на дръжката на меча си.

Уолъс изгледа Робърт, присвивайки очи.

— Така ли? Казваш това, когато баща ти продължава да отбранява град Карлайл за крал Едуард? Когато ти отказа да вдигнеш оръжие за крал Джон и вместо това го вдигна за Англия? Нямам нужда от човек, който е шотландец само по рождение. Имам нужда от мъже, които са шотландци в сърцата си.

Робърт пристъпи напред, за да попита как един варварин, в чиито вени тече нищожно количество благородническа кръв, се осмелява да му говори по такъв начин. Обаче се въздържа, защото усети в тези думи нещо болезнено, напомнящо за презрителния тон на баща му.

— Семейството ми отказа да се бие, защото кралят, който ни заповяда да вдигнем оръжие, беше марионетка, манипулиран от враговете ни, Комъните. — Огледа се предизвикателно, когато думите му накараха някои сърдито да замърморят. Спря погледа си на лорд-стюарда и Уишарт.

— Много от вас подкрепиха претенцията на дядо ми за трона и застанаха с имената и репутацията си зад това му право. Къде бяхте, когато то беше пренебрегнато? Отдръпнахте се, страхувайки се да рискувате положението си при управлението на Балиол. Това беше разбираемо. Родът ми стори същото, когато беше принуден да направи горчивия избор дали да се закълне във вярност на един враг, или да остане верен на един крал, който ни пренебрегна, но на когото продължихме да служим. — Той отново погледна Уолъс. — Каквото и да си мислите за действията ми, през тези години аз останах верен на единствения крал, на когото кланът ми се беше врекъл да бъде верен. — Замълча за момент, но после добави: — Ала тази вярност беше подложена на безкрайни изпитания.

Джеймс Стюарт се опита да защити Робърт.

— Никой от нас не може да отрече това, което каза сър Робърт. За мой срам, след като приключи изслушването, аз се отдръпнах от рода му, макар да бях обещал подкрепата си за дядо му. — Кафявите му очи се вгледаха в Робърт. — Все още продължавам да съжалявам за това, особено след смъртта на неговия дядо. — Джеймс се обърна към Уолъс: — Само един смел мъж, господин Уолъс, е готов да се изправи в защита на рода си, когато толкова много хора са против него. Още по-голяма смелост се изисква да обърнеш гръб на семейството си заради своето кралство.

Уолъс поклати глава.

— Съгласен съм с теб, сър Джеймс, но се страхувам, че той е само един шпионин, чрез когото баща му иска да научи за нашите планове. Много вероятно е действията му в Дъгласдейл да са уловка с цел да ни накара да му се доверим. — Без да погледне Робърт, той продължи направо: — Повече от три години той е бил човек на Едуард. Не може да му се има доверие. — При тези думи Уолъс се обърна и тръгна с големи крачки обратно към огъня.

Видял кимванията и дори усмивките на някои от мъжете, Робърт се опита да настигне Уолъс и да му възрази, но беше спрян от Джеймс Стюарт.

— Изминал си дълъг път, а и става късно. Нека поговорим за малко насаме, сър Робърт. — Той даде знак на рицарите си: — Погрижете се хората му да получат храна. — Когато Робърт продължи да гледа след отдалечаващия се Уолъс, Джеймс добави: — Сигурен съм, че дъщеря ти е уморена.

50

Макар и неохотно, Робърт последва лорд-стюарда в шатрата. Вътре беше топло, имаше легло, маси и няколко столчета. Подът беше застлан с избелели килими и светеха фенери. Имаше двама слуги и лорд-стюардът нареди на по-възрастния да налее вино.

Вбесен от думите на Уолъс, малко оставаше Робърт да откаже, но спокойното изражение на застаналия в очакване срещу него стюард го накара да потисне гнева си, а освен това беше жаден. Взе един бокал и пи, но когато Джеймс го подкани с ръка да седне, се възпротиви.

— Защо позволяваш на Уолъс да ти нарежда? Син е на един от васалите ти. Дори не е рицар! Нещо по-лошо, той е дивак. Видял ли си какво носи на врата си?

Джеймс отпи от чашата и изчака Робърт да свърши.

— Въпросът е деликатен. Да, моето положение, както и твоето, е много по-високо от това на Уилям. Обаче за много хора, които сега го следват, той се е превърнал в нещо като спасител. Слушат само него, а тази армия се състои най-вече от хора като тях. — Джеймс посочи към лагера, част от който се виждаше през входа на шатрата като червен триъгълник, изпълнен със сенки и пушек. — Това е положението.

— Чувал съм за някои от нещата, които е направил — каза Робърт, решен да изрази мнението си. — Мъчения, убийства. Това действия на достоен човек ли са?

— Не. Това са действия на отчаян човек в ужасно време. Не извинявам методите му. Обаче… — Джеймс замълча за момент — мога да си ги обясня. — Лорд-стюардът седна на едно столче и жълтата му мантия се надипли около него. — За Уилям войната започна преди шест години, още по време на изслушването, което трябваше да реши кой ще заеме трона. Когато благородниците бяха принудени да се закълнат във вярност на крал Едуард като наш сюзерен, бащата на Уилям, който беше един от васалите ми, отказа. Уолъс е добър човек, но проявява гордост и непреклонност. Реакцията на краля беше бърза. За назидание на другите Уолъс беше обявен извън закона и принуден да напусне семейството си. Скоро след това имаше сблъсък между група мъже от Еършър с английски войници, които вероятно са били там, за да пазят спокойствието на краля. Уолъс излязъл от скривалището си, за да се присъедини към тази банда, отговорна за смъртта на петима войници. Английските рицари я преследвали чак до хълма Лаудън.

Робърт си спомни, че дядо му беше споменавал по време на изслушването за битка, водена там.

— Повалили бащата на Уилям и му отрязали краката. Бил оставен на склона на хълма да му изтече кръвта. Това е ужасна смърт. Скоро след това жена му почина в нищета, а синовете му разделиха. По времето, когато Балиол се възкачи на трона, Уилям живееше при чичо си, шерифа на Еър. Вече е изпитвал омраза към английските войници, които е смятал отговорни за смъртта на родителите му. Когато миналата година избухна войната, тя стана за него възможността, която очакваше, но надеждите му за отмъщение рухнаха при поражението ни при Дънбар. Английските чиновници плъзнаха из градовете ни, измествайки нашите хора. Един от тях беше Хесилриг — новият шериф на Ланарк. — Джеймс замълча и отпи нова глътка. — Спомням си, че в началото на окупацията чух за един английски войник, професионален борец, който предизвиквал мъжете на пазара в Ланарк, като им вземал по четири сребърни пенса, за да видят дали могат да строшат един кол от гърба му. Уилям приел поканата и платил четирите пенса, но вместо да строши кола, пречупил гръбнака на глупака. Другарите на мъжа се нахвърлили срещу него и той набил и тримата. Обявили го извън закона, ограбили чичо му, а приятелите му пребили за отмъщение. Отрязали дори опашката на коня му. Нещата излезли извън контрол и синът на един английски рицар бил убит — Уилям го пробол със собствения му нож.

Той бил заловен и хвърлен в затвора, но след седмици мъчения успял да избяга. След това се укривал заедно с приятелите, които го защитавали. Но дори и след като за главата му била обявена награда, той отишъл предрешен в Ланарк, излагайки се на опасност заради необикновения си ръст. Там имал млада жена, наследница на богат мъж от Ланарк, влюбил се в нея и се оженили предишната година. Сега Уилям не говори за Марион, другарите му също, но аз знам, че през пролетта тя му родила дете. Един ден хората на Хесилриг го хванали, когато се осмелил да отиде в града, за да види жена си и новородената си дъщеря. Изправен пред многоброен противник, Уилям бил принуден да се барикадира в къщата на Марион. Когато Хесилриг пристигнал лично и поискал да влезе вътре, Уилям избягал, докато Марион разговаряла с шерифа, за да го забави. Разказват, че шерифът, като разбрал, че е бил измамен, затворил нея и детето й в къщата и накарал хората си да я подпалят. Независимо какво точно е станало, Марион и дъщеря й загинали в същия ден и Уилям полудял от мъка. През нощта се върнал в града и си пробил път с бой през английските стражи, за да се добере до Хесилриг. Убил шерифа, който си бил легнал. — Джеймс пресуши чашата си. — Казват, че Хесилриг не приличал на себе си, когато Уилям приключил с него. След това вече нямало връщане назад. Уилям и другарите му продължили насилието. Започнали да нападат английски отряди по пътищата и да подпалват гарнизони. Когато към тях се присъединили и други мъже, загубили имотите си заради данъците на Кресингам, започнали да нападат още повече английски служители. Скоро личният кръстоносен поход на Уилям се превърнал в масов бунт. — След кратко мълчание Джеймс се изправи и изгледа Робърт. — Той може да е разбойник и убиец, но има дарба на водач и боец и няма как да не се съобразяваме с авторитета му тук. Мъжете, които го следват, не биха последвали другиго. Уилям Уолъс е постигнал нещо, което малцина от нас биха могли да постигнат. Той обедини хора от всички краища на кралството, от просяци до лордове. Тези хора не са му задължени и той нито ги е карал насила, нито им е плащал да се присъединят към него. Те са с него, защото са му верни и защото е проливал кръвта си и е страдал като тях.

Робърт не знаеше нищо за тези борби, които мъже с по-ниско положение бяха водили по време на окупацията. Това го накара да си спомни за хората от Карик. Дали някои от тях бяха страдали като Уолъс? Почувства се виновен, напоследък това чувство му беше твърде познато. Джеймс знаеше толкова много за васалите си, той самият дори нямаше представа за трудностите, пред които са били изправени мъжете и жените от Карик, докато Афраиг не беше отишла при него. В стремежа си да остане верен на положените клетви беше нарушил много други.

— Искам да изкупя вината си — каза внезапно той. — Знам, че не мога да очаквам да ми имате доверие, но в името на дружбата ти с дядо ми те моля да ме оставите да го спечеля. Тук мога да ви бъда от полза. Ще бъда първият граф, обявил открито подкрепата си за въстанието, но има и нещо повече от това. Познавам англичаните и техния крал. Те могат да ме изслушат при евентуални преговори, които бихме могли да предложим.

Джеймс продължително го изгледа.

— Да. Мисля, че можеш да си ни от помощ. — После посочи входа на шатрата и каза: — Ела, настани се с хората си. Ще говоря с Уилям. Той може и да е водачът на тази армия, но ще послуша съвета ми. — Лорд-стюардът се спря на входа. — Независимо от всичко, Робърт, добре разбирам, че през тези години никак не ти е било лесно под командата на баща ти. Знам, че лордът на Анандейл се надяваше да получи трона, след като крал Джон беше хвърлен в затвора. Знам също, че не той има право на подобна претенция.

Когато Робърт излезе от шатрата, лорд-стюардът продължи да гледа след него. Видя облекчението по лицата на хората от свитата на младия граф, която чакаше наблизо. Не бяха докоснали дадената им храна, очаквайки завръщането на Робърт.

От мрака изплува една едра сянка и на входа застана Уишарт. Джеймс отстъпи встрани, за да може да влезе.

— Е? — каза епископът.

— Мисля, че трябва да му позволим да остане, Ваше преосвещенство — отвърна Джеймс и също влезе в топлата шатра.

— Уилям може да се окаже прав — изръмжа Уишарт. — Може да е изпратен тук като шпионин.

— Не е изключено. Но не смятам, че случаят е такъв.

— Знам, че ти, както и аз, уважаваше дядо му, Джеймс, но кръвта не прави непременно един човек достоен. Виж баща му.

Джеймс притвори замислен очи.

— Обаче Робърт е прав, нали? — рече тихо той. — Ние подкрепихме претенцията на дядо му срещу тази на Балиол. — Той погледна Уишарт, когато епископът не отговори. — А сега се бием в името на крал, който никога не сме искали.

— Каквито и да са личните ни резерви, ти и аз сме се заклели пред Бога да бъдем верни на Балиол.

Джеймс като че ли искаше да каже още нещо, но не го направи. Не беше време за такива спорове. Вместо това предложи вино на епископа.

— Ще подкрепиш ли решението ми да му бъде позволено да остане?

Епископът прие чашата, предложена му от слугата на лорд-стюарда.

— При едно условие — каза той, като отпи глътка. — Няма да му казваме за плана ни.

— Ако му кажем, би могъл да ни бъде от по-голяма полза.

Уишарт беше непреклонен.

— Не. Не и докато не се убедим, че може да му се има доверие. — Епископът вирна назад глава и пресуши чашата. — Скоро ще узнаем това. Съгледвачите ни казват, че англичаните идват откъм долината Нитсдейл. Пърси и Клифорд ще пристигнат всеки момент.

51

Денят стана по-хладен заради силния вятър. Тревата по полето трептеше на големи сребристи вълни. По бреговете на река Ървин дърветата се огъваха. Отвъд реката широкият път, който водеше към пристанището, беше изпълнен с множество хора, развели ярки знамена на фона на намръщеното небе.

Робърт стоеше мълчаливо и наблюдаваше кавалерията и бавно следващите я редици на пехотата, която се виждаше благодарение на наклонения терен. По негова преценка конниците бяха неколкостотин, а пешаците — три пъти повече. Отново премести поглед върху предните редове, където се издигаха високо две знамена. Загледа се по-дълго във все по-ясно очертаващия се син лъв на златен фон.

Не се изненада, когато му казаха, че към пристанището са се насочили Хенри Пърси и Робърт Клифорд. Пърси беше назначен за губернатор на Галоуей и Еър и след като епископ Бек го нямаше, а шерифът на Ланарк беше мъртъв, той беше станал английският главнокомандващ в Западна Шотландия. Като се прибави и фактът, че Пърси можеше бързо да свика под знамената новобранци от своите намиращи се наблизо имения в Йоркшър, най-вероятно беше Кресингам да изпрати именно него срещу бунтовниците. Въпреки безпокойството да срещне бивши другари дълбоко в себе си Робърт беше уверен, че те поне щяха да го изслушат. Бяха воювали рамо до рамо; бяха посрещали заедно смъртта. Те гледаха на него като на брат.

Сега, наблюдавайки приближаването на внушителната армия, оптимизмът му започна да се изпарява.

До Робърт стоеше епископът на Глазгоу, широко разкрачен, с ръце, скръстени на гърба като упорито растение, забило дълбоко корени. От лявата му страна с непроницаемо изражение стоеше лорд-стюардът. Заедно с тях бяха буйният лорд Дъглас и Уилям Уолъс, който се извисяваше над всички. Стойката на Уолъс беше най-отпусната, но сините му очи издаваха крайно нетърпение. Над гърба му, препасан с ремък, стърчеше огромен меч. Издрасканото голо острие беше дълго метър и шестдесет, а обвитата с кожа дръжка над кръстатия предпазител беше дълга още педя. С него бяха двамата му командири. Единият беше плешивият мъж, за когото Робърт беше научил, че е братовчед на Уолъс. Адам, както се казваше той, продължаваше да носи необичайното за такъв като него кожено наметало, което очевидно беше трофей, взет от кабинета на мировия съдия в Скун.

Авангардът на английската войска се отдели от пътя и навлезе в полето. Конете им проправиха бразди в дълбоката трева. Разгърнаха се в движение и откриха на чакащите шотландци редиците на кавалерията. Всички бяха на покрити с брони бойни коне, стиснали в железните си юмруци вдигнати нагоре копия. Следващите подире им пехотинци, събрани от северните графства на Англия, не изглеждаха много по-различно от армията на Уолъс, но кавалерията на шотландците беше много по-малобройна. Робърт с нарастваща тревога започваше да си дава сметка, че ако тук започне битка, те щяха да я загубят.

При сигнал, подаден от рог, английската войска спря, а конете продължиха да рият нетърпеливо с копита. От войската се отдели малка група, която пришпори конете си към шотландците. Дори без яркото знаме Робърт щеше да познае Хенри Пърси по стойката. Лордът на Алик, чието копие бе носено от оръженосеца му, с една ръка държеше юздите, а другата беше положил върху бедрото си. Пълната му фигура се поклащаше бавно в ритъма на коня. На главата си имаше голям шлем, украсен с три снежнобели лебедови пера, но визьорът беше вдигнат и разкриваше червендалестото му лице, станало напоследък още по-месесто, и презрително изкривените устни.

Когато групата спря, мъжете не слязоха от конете, а останаха по седлата, загледани в шотландците. Бойният кон на Пърси продължаваше да тропа с копита и да пръхти. Лордът ги изгледа, погледът му се спря за малко на Уолъс и се закова върху Робърт.

Под заплашителния поглед Робърт усети как всичко вътре в него се напрегна, но срещна решително очите на Пърси.

Уишарт заговори пръв:

— Добър ви ден. Аз съм Робърт Уишарт, по Божията воля епископ на Глазгоу и бивш настойник на Шотландия. Ще преговарям с вас заедно с благородните ми другари. — Той представи другите.

Пърси не свали очи от Робърт.

— Чух да се говори, че си предал краля си, клетвопрестъпник такъв! — Преди Робърт да успее да отговори, Пърси се обърна към епископа: — Благородни другари ли? Тук виждам само един поп, трима предатели и един разбойник.

Лорд Дъглас отвърна с ругатня, но Уишарт бързо се намеси:

— Тук сме, за да разговаряме като мъже, а не да си разменяме обиди като ученици.

Клифорд, който също не сваляше очи от Робърт, отговори:

— Заповедите ни са да арестуваме всеки, който смущава спокойствието на краля и вдига оръжие срещу него. — Той посочи с железния си пръст Уолъс, който спокойно срещна погледа му. — За главата на този човек е обявена награда. С нарушаването на клетвата за вярност пред краля земите на всички ви ще бъдат конфискувани. Няма да има преговори. Ще се предадете на властта или ще отговорим със сила.

Робърт се подготви за рязко отхвърляне и гневно предизвикателство от страна на Уишарт.

Вместо това епископът срещна спокойно погледа на Клифорд.

— Това не е нужно, лорд Клифорд. Ние ще се предадем.

Робърт се вмъкна бързо през отвора на шатрата зад лорд-стюарда. Стените й се огъваха под напора на вятъра.

— Знаеше ли, че епископът ще постъпи така? Защо, за Бога, си се съгласил?

Джеймс присви очи подразнен от грубия му тон.

— Мислех, че ще се опълчим! Мислех, че за това си дошъл в Ървин. Като отказах да изпълня заповедта на баща си и обявих подкрепата си за въстанието, аз рискувах всичко. Земите, семейството си. За какво? — Робърт рязко се извърна. — Не дойдох тук, за да отстъпя пред исканията им още при първия разговор.

— Ние може и да сме безстрашни мъже, но сме зле въоръжени, за да се изправим пред англичаните на бойното поле. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Бих се обзаложил, че го знаеш дори по-добре от мен. Бил си се заедно с тях в Уелс. Силата им сигурно ти е известна. Кажи ми, може ли една недисциплинирана армия от пешаци да победи в сражение тежката английска кавалерия?

Робърт не отговори. Нямаше смисъл. Лорд-стюардът просто казваше това, което той самият беше разбрал, наблюдавайки англичаните, яздещи през полето.

— Не беше нужно да се изправяме срещу тях в битка. Можехме да преговаряме. Можех да поговоря с Пърси, да му предложа условия, които да предаде на краля. Най-малкото щяхме да спечелим повече време. Можех да укрепя Карик. Сега… — Той изруга и закрачи напред-назад из шатрата, повишавайки глас: — Нямам време да събера васалите си за защитата му!

— Дали щеше да успееш да преговаряш? — попита Джеймс, наблюдавайки го как ходи из шатрата като лъв в клетка. — Щяха ли да те изслушат? Враждебността на Пърси към теб е очевидна.

Робърт се отпусна тежко върху един стол, като се питаше дали не беше постъпил като глупак, идвайки тук. Трябваше да предвиди, че измяната му към краля беше по-голяма, отколкото на всеки друг. Вместо да бъде мост между двете страни, присъствието му може би беше влошило още повече нещата. Запита се дали не трябваше да отиде лично при Едуард и да помоли краля да го изслуша, но веднага си даде сметка колко смешно би било това. Дори най-близките съветници на краля не биха могли да го убедят да направи нещо, което той нямаше желание да стори.

— Не мога да повярвам, че Уолъс се е съгласил с това — каза Робърт, като си припомни изписаното върху лицето на бунтовника съгласие, когато Уишарт нанесе удара.

Пърси и Клифорд изглеждаха не по-малко изненадани от него, когато епископът предложи да се предадат, но преди да могат да отговорят нещо, Уишарт предложи да се върнат отново сутринта, за да бъдат обсъдени условията на капитулацията. Посочи им място, където да разположат лагера си, което се намираше на около миля от бунтовническия лагер. Загубили въодушевлението си от моменталната капитулация на противника, английските лордове с неохота се съгласиха.

Робърт изгледа Джеймс, като продължаваше да си мисли за спокойната реакция на Уолъс.

— След всичко, което ми разказа, мислех, че Уолъс по-скоро би умрял с меч в ръка, отколкото да се предаде без съпротива на англичаните. — Когато лорд-стюардът отмести очи, Робърт се изправи. Изражението на Джеймс му подсказваше, че е доловил нещо ново.

— Сър Джеймс?

Лорд-стюардът се обърна към него. За момент лицето му остана все така безизразно, но после се промени.

— Бях помолен да не ти казвам.

— Какво? — настоя Робърт и застана пред него.

— За плана ни. Уишарт и Уолъс го измислиха преди няколко седмици. Надяваха се да привлекат тук войската, която знаеха, че крал Едуард ще изпрати да потуши бунта. Ървин е доста близо до Галоуей и Еър, за да може Пърси да разбере, че се каним да окажем съпротива, но същевременно доста далеч от източното крайбрежие и основните ни крепости.

— Доста далеч от какво?

— Робърт Уишарт възнамерява да ги заблуди с преговори за капитулация, за да може Уилям да продължи настъплението на изток. Той и хората му бяха примамката, която трябваше да привлече англичаните. Сега ние ще ги задържим тук, докато Уолъс се измъкне, за да довърши това, което е започнал. Смята да се съедини с хората си в Селкъркската гора и оттам да се срещне със силите на Мъри на север. Целта е да се превземат достатъчно крепости, за да можем, когато Кресингам започне офанзива от Бъруик, успешно да го отблъснем.

— Как ще се измъкне Уолъс? Англичаните няма ли да го видят, че напуска?

— Лагерът ни е достатъчно голям, за да създаде лъжливата представа, че е пълен до краен предел. Уишарт се договори да се срещне с англичаните за преговорите в техния лагер, а Уилям няма да участва в тях.

Робърт беше изумен. Опита се да прецени какво би означавало това за него, но лорд-стюардът продължи:

— Ще уведомя Уишарт, че съм ти казал. Не можехме да го крием безкрайно от теб. Освен това според мен реакцията на Пърси доказа невинността ти. Човек трудно би могъл да се преструва, че изпитва такава омраза, каквато видях у него. — Джеймс замълча. — Трябва да внимаваш, Робърт.

52

Следобед вятърът стихна, настъпи безветрие. През последния час на запад се струпаха гръмотевични облаци. На оскъдната светлина Робърт и хората му седяха в мълчание и ядяха храната си — някаква неапетитна каша, примесена с диви плодове. Слугите и двама от оръженосците от Карик бяха заети с разпъването на последната от шатрите, образували малък лагер сред разпрострялата се армия на Уолъс. Над него се вееше знамето на Карик. Робърт се поколеба дали е разумно да го излага на показ, но после реши, че е по-добре да демонстрира открито присъствието си, вместо да се опитва да се крие. Около огъня наблизо седяха група селяни. Пиките им лежаха на земята край тях до грубите вълнени наметала, които им служеха за легла. Наблюдаваха как от каруцата разтоварват кожи, възглавници и одеяла и ги внасят в шатрите.

Робърт побутна с лъжицата си сивата каша в купата, която му подаде прислужникът. Гладът, който доскоро болезнено свиваше стомаха му, сега беше заседнал на гърлото му. Вдигна глава, когато Кристофър порови из торбата си и измъкна от там тънка флейта. Това беше любимата вещ на оръженосеца от Йоркшър, която баща му беше купил от Кастилия. Младежът умееше да свири добре и много скучни нощи на пътя беше разведрявал унилата компания. Той долепи флейтата до устните си и изсвири няколко пробни тона. Приглушеният звук на флейтата отекна в нощта. Свита на кълбо край огъня, Уатах вдигна глава и проточено зави. Преди вечеря Робърт беше поговорил тихо с оръженосеца и Александър за разкрития му от лорд-стюарда план, съставен от Уишарт и Уолъс. Александър се съмняваше, че измамата ще се окаже много ефикасна. Двамата с Кристофър бяха разтревожени от факта, че бяха скрили плана от Робърт, въпреки че шотландците го поканиха да бъде част от групата, която ще се срещне с Пърси и Клифорд.

— Звучи като проверка на лоялността ти — каза Александър. — Искат да присъстваш, за да видят как ще реагират англичаните.

Робърт разбираше безпокойството им. Двамата мъже и особено Александър можеха да загубят много заради опасния път, по който бяха поели. Вътрешно Робърт се мъчеше да се убеди, че не е отговорен за това. В края на краищата те можеха да предпочетат да се върнат в Анандейл с Гилпатрик и останалите. Обаче истината беше, че като им предложи място в групата си, той пое и отговорността за тях.

Докато седеше, загледан в купата си, и звуците на флейтата се носеха над него, започна да му се струва, че всички пътища, по които мислено поемаше, не водят доникъде. Шотландците не го искаха тук и не му се доверяваха. Не беше нужно Александър да му го казва. Дори ако Уолъс и хората му спечелеха и крал Джон бъдеше върнат на трона, един Брус нямаше да намери подкрепа в кралството на Балиол. Английските рицари ясно показаха ненавистта си към него заради предателството, а нямаше съмнение, че и баща му го презираше.

С крайчеца на окото си Робърт видя дъщеря си да щапука към него, разперила ръчички, за да пази равновесие. Усмивката на Марджори му подейства като слънчев лъч, пробил облаците, и разведри настроението му. Той също й се усмихна и протегна ръка към нея. Преди да стигне до него, тя се заклати и тупна назад. Усмивката й изчезна и се разплака. Като я чу, Кристофър престана да свири. Джудит веднага остави на земята купата си и вдигна детето. Марджори се задърпа и заплака по-силно, продължавайки да протяга ръчички към Робърт, който вече не се усмихваше, потънал отново в мислите си. Без да обръща внимание на протестите на детето, Джудит се пъхна в малката шатра, която делеше с Катрин, като разкопчаваше със свободната си ръка роклята, за да й даде да суче. Докато другите привършваха яденето, хленченето на Марджори постепенно стихна. След като изсърба и последната лъжица от рядката каша, Нес стана и се отправи към конете, вързани наблизо. Приклекна, извади една конярска четка от торбите и започна да разчесва козината на Хънтър. Докато работеше, тананикаше мелодията, която свиреше Кристофър. Катрин се приближи, сбърчила нос заради миризмата на конете.

— Нес, когато свършиш, трябва да поправиш столчето на Марджори на седлото. Нали ти казах вчера, че отзад се е пукнало?

Робърт забеляза, че Александър я погледна. В погледа на лорда имаше нещо, може би гняв, помисли си той, преди вниманието му да бъде привлечено от група мъже, чиито гласове се извисяваха над общия шум от разговорите в лагера. Един от тях беше Адам. Братовчедът на Уолъс му хвърли враждебен поглед, докато минаваха.

След като отминаха, Робърт остави купата с храната недокосната и влезе в шатрата. Вътре слугите бяха постлали дебел килим на пода. Сандъците с дрехите и вещите му бяха подредени в единия край, а от няколко кожи и одеяла му беше приготвено удобно легло. Върху един от сандъците имаше сребърен поднос с гледжосана кана с вино и бокал до нея. На тавана от една кука висеше запален фенер. Робърт седна на кожите и свали ботушите си. Главата го болеше от непрекъснато измъчващите го въпроси. Утре рано, преди разговорите с Пърси и Клифорд, щеше да слезе долу на реката, за да раздвижи мускулите си с упражнения с мечове и да проясни мислите си.

В шатрата зад него нахлу мирис на дим и когато се обърна, видя Катрин да се вмъква през входа. Тя не каза нищо. Той също мълчеше и продължаваше да сваля ботуша си, когато жената коленичи зад него. Движенията му станаха по-бавни, когато сложи ръце на гърба му. Усети, че ризата му е залепнала за гърба, когато тя заби пръсти в стегнатите му мускули и започна да ги разтрива. Той притвори очи, почувствал, че натискът отслабва. След малко Катрин се наведе напред и опря леко гърдите си в раменете му. Отмести настрани влажната му от пот коса и го целуна по врата. Сухите й от слънцето устни зашепнаха по кожата му и по гръбнака му преминаха тръпки. Облаците в главата му се разсеяха. Усещаше само нейното присъствие и миризмата й — смесица от дим, пот и диви плодове. Тя се плъзна около него и застана на колене отпред. Той свали шапчицата й и косите й се разпиляха върху раменете. Затворил очи, плъзна ръце по гърба й, придърпа я към себе си и потърси устните й със своите. Ръцете й сграбчиха наболата му брада, а езикът й отначало закачлив и бърз, се вмъкна в отворената му уста.

Той смъкна едното рамо на старата рокля на жена си, но не можа да я свали по-надолу и започна да разхлабва ширитите на гърба. Когато отвори очи, за да вижда по-добре какво прави, забеляза, че Катрин втренчено го гледа. След като развърза възела, разхлаби достатъчно ширитите, за да смъкне роклята надолу. Тя измъкна ръцете си, за да му помогне, и разголи гърдите си. Той се вгледа изпитателно в нея, а тя разтърси гъстата, черна коса върху раменете си. После желанието го завладя напълно и той я повали върху кожите. Не искаше да мисли повече.

Отвън се разнесоха тревожни викове, примесени с глъчка, идваща откъм конете. Робърт се отдръпна от Катрин, когато краищата на шатрата се разтвориха и Александър пъхна глава вътре. Прислужницата седна, скръстила ръце на гърдите си, и изгледа гневно рицаря. Но той не гледаше нея, а Робърт, който изруга и се надигна.

— Какво, по дяволите…

— Трябва да видиш нещо.

Като остави Катрин да намъква роклята си, Робърт последва Александър навън. Желанието му се беше изпарило, заменено от силен гняв. Там бяха Кристофър и Уолтър с извадени мечове, загледани в мрака извън светлината, хвърляна от огъня, заедно с рицарите на Александър и оръженосците. Нес и икономът успокояваха конете, а Джудит стоеше с широко отворени очи и Марджори на ръце. Робърт видя нещо да стърчи от земята близо до знамето му. Беше стрела. Няколко мъже от други шатри бързо се приближиха и гласовете им отекнаха в нощта.

— Какво е това?

— Нападат ли ни? Някой да доведе Уолъс!

Робърт се наведе до стрелата. По средата й имаше прикрепено нещо. Беше парче пергамент, увито около нея.

— Видя ли откъде дойде? — попита той, поглеждайки към Александър, но той поклати глава.

Робърт стъпи върху стрелата и я счупи. Взе отчупеното парче, за да измъкне увитото писмо и го разгъна.

ПРЕДАТЕЛ

Думата беше изписана с черни, големи печатни букви.

— Англичаните ли? — попита тихо Александър, който я прочете, надничайки над рамото му.

Робърт се загледа в тъмното. Буреносните облаци се бяха скупчили още повече и закриваха звездите. Той поклати глава. Лицето му беше напрегнато.

— Не знам.

— Трябва да кажеш на лорд-стюарда.

— Не — рече рязко Робърт и погледна другаря си. — Сами ще се грижим за себе си. — Хвърли писмото в огъня, без да обръща внимание на любопитните погледи на мъжете, дошли да видят за какво е суматохата. — Остави на пост четирима души тази нощ. — Когато се отправи към шатрата, Александър го последва.

— Има още нещо, Робърт — каза той, като се отдалечиха достатъчно, за да не могат другите да ги чуят. Александър кимна към шатрата, където вътре като сянка се виждаха очертанията на Катрин.

— Защо не пазиш леглото си за жена, която ти е равна, приятелю, поне за пред благородни съюзници?

— Само моя работа е с кого споделям леглото си. — Робърт се обърна и продължи към шатрата, а пергаментът се сви и загърчи в огъня зад него.

53

— Както казах, ние искаме да се предадем, но не можем да говорим от името на всички хора в кралството. — Тонът на лорд-стюарда беше категоричен.

— Както казахме — отвърна Клифорд, — това е неприемливо. Сър Хю Кресингам нареди пълна капитулация на всеки мъж, участвал в бунта. Той иска лорд Дъглас и разбойникът Уилям Уолъс да бъдат изпратени в Тауър, където ще бъдат съдени за престъпления срещу короната.

Дъглас изкриви ядосан устни. Грабна бокала и изпи на един дъх виното, което бяха налели прислужниците на английските лордове.

— Лорд-стюард, колко пъти трябва да повтаряме това? — Лицето на Клифорд се беше зачервило. Платнището, издигнато над масата, около която бяха насядали шестимата мъже, пазеше главите им от слънцето, но не можеше да намали горещината на въздуха и ги изнервяше, като караше потта да се стича по бузите им.

— Как можем да говорим за други мъже освен нас? — попита с тежка въздишка Уишарт. — Можем да ви предложим пълна капитулация, а после ще нарушим споразумението, ако въстанието продължи на други места.

— Тази работа се проточи твърде дълго — изръмжа Пърси и сложи ръце на масата. — Трябва да арестуваме хората, които имаме тук — каза той на Клифорд, — и да оставим сър Хю и баща ми да се справят с Мъри и бунтовниците на север. Както и ще направят — добави той, поглеждайки Джеймс.

— Можете да го сторите, лорд Пърси — обади се Уишарт, преди Клифорд да успее да отговори, — но ако ни арестувате сега, проблемът с армията ни ще продължи да стои пред вас. Със сигурност не можете да арестувате всички, нали? — Тонът му беше рязък и предизвикателен, но очите му игриво проблясваха. Явно му беше забавно.

— Не — отвърна студено Пърси, — но можем да ги насечем на парчета на бойното поле. За разлика от вас към тях няма да бъде проявено уважение.

— Е, съмнявам се, че те ще се изправят срещу ви на бойното поле. Най-вероятно ще се скрият в гората и няма да чуете нищо повече за тях, докато не се надигнат някъде другаде.

Робърт погледна епископа, обезпокоен от опасната игра, която играеше. Англичаните не трябва да разберат, че точно това беше станало. Мислеше, че няма да успеят да се преструват толкова дълго, но английският лагер беше на миля от техния и трябваше да признае, че отдалеч лагерът на шотландците създаваше впечатлението, че е пълен с хора. Уолъс беше оставил част от мъжете си, за да поддържа това впечатление, и шатрите продължаваха да са разпънати. Дъглас и лорд-стюардът водеха доста воини със себе си и те заедно с известен брой местни жители, които бяха убедили да им помогнат, продължаваха да не будят съмнение у невнимателния наблюдател, че нещо се е променило. Въпреки това за момента не беше много разумно да се правят каквито и да било намеци за това. Ако Пърси и Клифорд разберяха, че Уолъс и повечето от хората му бяха напуснали Ървин преди седмица, тогава много бързо щяха да се окажат оковани във вериги на път за Тауър.

Джеймс Стюарт също хвърли предупреждаващ поглед на Уишарт.

— В тези преговори проявихме пълно уважение към вас — каза той, насочвайки вниманието си към намръщените английски рицари. — Няма нужда от заплахи. Ние четиримата ви дадохме думата си, че ще се предадем на милостта на краля, но за да предотвратим по-нататъшно насилие, трябва да останем тук. Бунтовниците ще имат нужда от съветите ни. — Той разпери ръце, за да подчертае искреността си. — Това е в интерес на всички ни.

— Ако ни арестувате сега — добави Уишарт, — кълна се в Бога, че няма да можете да спрете този бунт.

Разговорът продължи да се протака по същия начин, както през цялата изминала седмица, преминала с гръмотевични бури, предвестници на месец юли, и непоносимо горещи дни, в които мъжете от шотландския лагер се хвърляха във водите на реката, за да се разхладят.

Робърт усети, че започва да губи нишката на разговора. Погледна към английския лагер, който се простираше по посока на морето. След него бреговата линия се издигаше в изсъхнали поля и рушащи се скали към Еър и Карик. Откакто на деветнадесет години беше посетил Търнбери, преди да замине за Англия, не бе стигал по близко до дома на детството си — единственото време, което беше прекарал в графството си, след като му бе прехвърлено на него. Сети се за Афраиг.

„Там има много страдание. Дойдох да разбера дали можем да възлагаме надежди на теб. Нашият господар.“

Сега поне, когато англичаните бяха заети тук с преговорите, те нямаше да тормозят хората му. Робърт погледна Клифорд, който продължаваше да говори. Хенри Пърси не сваляше очи от него. Заплахата в очите му го накара да се размърда на мястото си и отново да се върне към действителността.

Робърт запази мълчание през по-голямата част от преговорите, докато предишния ден потискащата жега и арогантността на Пърси му дойдоха в повече и като обвини лорда, че навлиза без позволение в земите му, той поиска да му бъдат изплатени компенсации. Пърси веднага реагира с ругатни и заплахи. Двамата се бяха изправили с ръце върху дръжките на мечовете, но Клифорд и Джеймс се намесиха и прекратиха спора. Робърт беше препуснал обратно към шотландския лагер пред Джеймс и другите, пришпорвайки коня си в бесен галоп, докато и двамата се запъхтяха и плувнаха в пот. През цялото време не го напускаше споменът как Пърси и Клифорд мъкнат Камъка на съдбата от олтара в Скун, а той ги придружава с изваден меч, за да ги отбранява.

— Оставаме в задънена улица — казваше уморено Джеймс. — Нека се върнем към разговорите утре.

— Не — рече Пърси и премести поглед от Робърт към лорд-стюарда. — Нашите началници в Бъруик очакват това да приключи, преди да изтече месецът. Така е наредил крал Едуард. Искам разговорите да приключат. Днес.

Робърт забеляза, че Джеймс се разтревожи. Разбра защо. Пърси и Клифорд можеха да бъдат принудени да ги задържат въпреки риска бунтът да продължи, за да изпълнят заповедите на Кресингам. Само благодарение на факта, че рицарите бяха сравнително неопитни командири, това още не се беше случило. Един ветеран като Джон де Варен или бащата на Хъмфри де Бун нямаше да се съобрази с доводите на Уишарт и щеше да го окове във вериги. Освен това нямаше да мине много време, преди да пристигнат съобщения, че Уолъс е предвождал една атака срещу Дънди. Тогава с тяхната игра щеше да бъде свършено.

Клифорд се изправи и даде знак на Хенри Пърси. Двамата се отдалечиха от масата, за да не бъдат чути. Дъглас погледна накриво празната си чаша, а Уишарт продължи внимателно да наблюдава англичаните. Когато рицарите се върнаха, Робърт забеляза ехидна усмивка на лицето на Пърси.

— Ще приемем предложенията ви за капитулация — каза Клифорд. — Но при известни условия. Ще останете тук под стража, за да принудите бунтовниците да прекратят насилието. Когато видим ясни доказателства за това, ще занесем новината в Бъруик заедно с хората, които сър Хю нареди да бъдат арестувани, най-вече лорд Дъглас и Уолъс. Земите ви ще бъдат конфискувани, докато крал Едуард не реши друго.

Джеймс кимна, но преди да успее да каже нещо, Клифорд вдигна ръка:

— В знак на добра воля, че ще спазите думата си, след като подпечатаме това споразумение, искаме един заложник.

— Кой? — попита Уишарт.

Пърси погледна към Робърт.

Като видя това, Джеймс веднага отговори:

— Не. Като граф откупът за сър Робърт е прекалено висок.

— Не него — каза рязко Пърси. — Дъщеря му. Знаем, че е напуснала с него Карлайл. Баща му ни каза. — Пърси присви доволен сините си очи. — Лордът на Анандейл ни разказа много неща — как ненавижда неверния си син и как иска да го види мъртъв.

При това искане кръвта се отдръпна от лицето на Робърт. След думите на Пърси той се изправи и събори стола.

Тримата мъже се гледаха, изпълнени с гняв, безпомощност и тревога. Отвън се свечеряваше и се очертаваше още една душна нощ. Вътре в шатрата на лорд-стюарда фенерите излъчваха още топлина.

— Ако се съгласим с искането им, ще спечелим повече време — каза Уишарт. — Знаехме, че ще трябва да направим отстъпки и дори жертви. Англичаните трябва да бъдат ангажирани тук, ако искаме Уолъс да успее на изток.

— Робърт няма да позволи дъщеря му да бъде използвана по този начин — отвърна Джеймс. — И аз не го обвинявам. Той не казва какво има между него и лорд Пърси, но аз не бих поверил детето му на англичаните.

Уишарт въздъхна.

— До утре сутринта трябва да дадем отговор. Ако не им дадем заложницата, те ще се нахвърлят върху нас със сила.

— Нека кучите синове да дойдат — изръмжа Дъглас, размахвайки чашата с вино, която му беше налял слугата на лорд-стюарда. Бузите му бяха зачервени и от гняв трудно произнасяше думите. — Искам да ги видя окървавени за това, което сториха в Бъруик. Стига приказки. Стига чакане. Дяволите да го вземат!

Лорд-стюардът продължи да гледа епископа.

— Говориш за едно дете, Ваше преосвещенство. Могат да му навредят, ако открият измамата ни.

— Говоря за кралството ни!

— Нека им предложим друг заложник. Един от нас.

— Защо пък да не бъде детето на Брус? — настоя, присвивайки очи, Уишарт. — Не си против от сантименталност, нали? Има нещо друго. Откакто е дошъл, ти го държиш близо до себе си.

— Както сам каза, не можем непременно да му имаме доверие.

— И въпреки това още първата нощ му разкри плана ни, въпреки че те помолих да не го правиш. Хайде, Джеймс, виждам, че имаш нещо наум. Някакъв замисъл, който не искаш да споделиш.

За момент Джеймс замълча. Когато заговори, гласът му беше тих и предпазлив:

— Той е внук на сър Робърт от Анандейл. Във вените му тече същата кръв, Ваше преосвещенство. Кръвта на Малкълм Канмор.

Робърт седеше край огъня и гледаше към лагера. На небето бяха изгрели първите звезди. Докато ги гледаше, една премина през небосклона, оставяйки за миг слаба, светла диря подире си. Като малък в Карик в края на лятото обичаше да лежи върху скалите под небесния свод и да наблюдава падащите звезди.

Видя, че оттатък, в шатрата на лорд-стюарда, фенерите продължаваха да светят. Сега те бяха вътре — Уишарт и другите, и обсъждаха бъдещето му и това на дъщеря му. Е, можеха да говорят каквото си искат. Той вече беше приключил с думите.

Гневът го беше накарал да вижда по-ясно и по-хладнокръвно нещата. Беше премахнал съмненията и нерешителността и му беше посочил само един път. Не многото пътища, които беше виждал през тези последни седмици, дори през последните години, а само един път, който водеше до едно място. Този път беше опасен и той не знаеше какво ще срещне по него. Обаче знаеше с абсолютна сигурност, че трябва да го поеме. Всичко го водеше натам.

Чуха се стъпки — приближи се Александър.

— Тръгваме — каза тихо лордът.

— Жените готови ли са? — попита Робърт, без да се обръща.

— Да. Ще слязат при реката заедно със слугите. Хората ми ще тръгнат с тях. — Александър сниши още повече глас, когато покрай тях минаха трима рицари с герба на лорд Дъглас върху туниките. — След стрелата ескортът няма да предизвика подозрения. Нес и Уолтър ще чакат с конете при реката. Половината оръженосци са вече там, а останалите скоро ще се присъединят към нас. — Александър замълча за миг. — Сигурен ли си в това?

— Да.

— Ще се досетят къде си отишъл. Могат да те последват.

— Не и след като ще трябва да приключат преговорите. Дори Пърси няма да рискува бунтът да продължи само за да ме преследва. Докато някой дойде да ни търси, Търнбери ще бъде готов да се отбранява. — Робърт се обърна към Александър: — Трябва да знам, че сте с мен.

Александър се усмихна.

— С теб сме.

— Ще трябва да изоставим шатрите и каруцата — каза Робърт и огледа лагера. — Обаче нощите са топли и имаме одеяла. — Той видя Катрин и Джудит да се измъкват от шатрата. Прислужницата държеше дъщеря му с едната ръка, а с другата — ведрото, с което вземаха вода от реката. Джудит беше с нея, изглеждаше уплашена. Тя също държеше едно ведро, в което бяха някои от вещите им. През цялата вечер те предпазливо се бяха подготвяли да напуснат лагера, като отнасяха малко по малко разни неща до брега на реката, където Нес беше отвел Уатах и конете. Робърт му беше наредил на висок глас да ги отведе на по-добро пасбище.

Когато жените се отправиха надолу по склона, Катрин заговори непринудено на висок глас на кърмачката, изпълнявайки своята част от плана. Робърт кимна на Александър.

— Ще се срещнем при реката.

Изправи се, мина през хората, насядали в кръг около огньовете, покрай опразнените шатри и през странно смълчания лагер. Зад него техният огън бавно изчезна в мрака. Отпред, в далечината, се виждаха очертания на хълмове, а над тях в мрака звездите светеха като маяци.

54

Мъжете с мъка вдигнаха каменния блок. Тежкото им дишане изпълни параклиса. Отвъд цветната завеса, която закриваше гробницата на Изповедника, се чуваше как дъждът се стича по високите прозорци. Вътре в Уестминстърското абатство беше хладно. През сводестите арки зад подиума, определен за църковния хор, се процеждаха снопове бледа светлина, проникваща в смълчания параклис, където благородниците спяха под позлатените надгробни плочи в очакване на деня на Страшния съд. На бледата светлина Камъкът на съдбата се белееше като покрит със скреж.

Крал Едуард наблюдаваше как мъжете положиха камъка в дупката, където трябваше да бъде седалката на украсения със сложни орнаменти стол. Близо до него стоеше майсторът художник, който беше изписал стола за коронацията с лика на седнал крал, заобиколен от митични птици и пълзящи цветя. Когато двамата мъже отстъпиха назад, третият взе дървената седалка, която трябваше да покрие камъка, и я намести върху него. Така символично Шотландия оставаше подвластна на Англия.

Едуард нямаше намерение да сяда на този трон. Той беше приготвен за неговия наследник и онези от неговата династия, които щяха да го последват в бъдеще. Години по-рано в Бордо беше накарал да нарисуват една фреска, която изобразяваше крал, заобиколен от рицари, носещи символа на дракона. На рисунката кралят, седнал на каменен трон със златен обръч на главата, държеше в ръце пречупен меч и златен жезъл. Сега този образ почти беше станал реалност. Подобно на Брут и Артур преди него, името му щеше да се помни хиляда години напред. Тронът на Шотландия, короната на Артур, мечът на Изповедника — тези древни символи на суверенитета на Британия бяха изложени на показ в сърцето на кралството му пред гробницата на неговия съименник. Това трябваше да бъде най-великият ден. Той трябваше да отбележи изпълнението на клетвата, която беше положил преди двадесет и три години, когато влезе бос в това абатство по килим от цветя.

Още чуваше биенето на барабаните.

Подобно на сърдечен ритъм, бавно и тържествено, звукът отекваше от сградите на Уестминстърския дворец. Едуард пристъпваше с ритъма на барабаните, босите му крака тъпчеха ухайния килим от алени рози и нежни бели лилии. Цветята, внимателно прочистени от бодли, бяха раздадени тази сутрин на тълпите, струпали се по широкия булевард от двореца до абатството. Жените се кръстеха, докато той минаваше. Мъжете навеждаха глави, а децата биваха вдигани, за да могат в следващите години да разказват на синовете и дъщерите си, че са били там и са видели деня, в който е бил коронясан техният крал.

На фона на безкрайното синьо августовско небе от балюстрадите и арките се вееха знамена, сложени там заради коронацията. Много от поданиците му ставаха свидетели на такова събитие за първи път. Само мъже и жени с прошарени коси си спомняха коронацията на баща му преди повече от половин век.

До Едуард вървеше Елинор, сияеща в роклята си от бяла коприна, отрупана с перли. Бяха се върнали в Англия преди три седмици. Тя беше с него, когато пое кръста и замина на кръстоносен поход, беше с него през всичките месеци в Палестина — месеци, през които се водеше войната срещу сарацините, когато му се роди дъщеря и беше направен опит да бъде убит от мамелюкския султан Байбарс. Беше с него и когато пристигнаха пратеници от Англия, за да му кажат, че баща му е мъртъв.

Докато вървеше до него, воалът пред лицето на Елинор се беше повдигнал. Когато Едуард улови погледа й, тя му се усмихна. За нея това също беше паметен ден. Щеше да влезе в абатството, да застане пред множеството като негова съпруга и да излезе като негова кралица.

Шествието водеха епископи и свещеници, пременени в церемониални одежди. Някои от тях клатеха кадилници, от които се разнасяха облаци тамян. Зад Едуард и Елинор следваха внушителна група от графове и барони, лордове и рицари, качени на бойни коне с покривала, всички извадили на показ семейните си гербове върху туники, щитове, пряпорци и парадни конски сбруи. Графовете начело на тази процесия носеха символите на кралската власт: Куртана, жезъла скиптър, както и обсипаната със скъпоценни камъни корона. Когато духовниците влязоха в абатството, следвани от кралската двойка, конниците не спряха и вкараха конете си в сводестата зала. Абатството беше осветено от хиляда свещи, чиито пламъци се отразяваха от боядисаните в златисто стени, от прозорците от цветно стъкло, от гробниците от мрамор и оникс, от мозайките и цветните завеси. От колоните се поклащаха още знамена от златиста коприна.

Едуард мина покрай редиците мъже и жени, изпълнили галериите, за да стигне до края на коридора, където беше издигнат дървен подиум, толкова висок, че под него можеше да влезе ездач на кон. Върху украсената с алени флагове платформа чакаше архиепископът на Кентърбъри. При стъпалата на платформата кралската двойка спря. Въздухът се изпълни с дрънчене на юзди и пръхтене на коне.

Едуард изчака, преди да изкачи стъпалата на платформата, гледайки към Елинор. Тя му се усмихна под прозрачния воал. Той се обърна и изкачи сам стъпалата под свода на Уестминстърското абатство.

Колко дълго беше чакал този ден?

Предишната вечер беше прекарал последните си часове като обикновен смъртен, сам във великолепната стая в двореца, където издъхна баща му. Спалнята беше украсена с изрисувани върху стените сцени, най-ярките от които изобразяваха коронясването на Изповедника. В тази стая, заобиколен от лицата на отдавна починали мъже и от призрака на баща си, Едуард беше налегнат от спомени.

Смътно си спомни как като момче майка му беше обгърнала здраво раменете му, докато наблюдаваше как баща му отплава от Портсмът на път за Франция без него. Веднага след този спомен дойде образът на баща му в двореца, мълчалив и мрачен, докато го чакаше да замине в изгнание. Едуард си припомни и пристигането на рода Валънс и щедрите подаръци от земи и пари, с които ги обсипа баща му, които така разгневиха неговите английски големци. Спомни си нарастващите размирици в Уелс, протестите и стиснатите юмруци на бароните в парламента и как Хенри се беше свил пред нападките им. Спомни си кръстника си Симон де Монфор, надвесил се като харизматичен полубог над баща му, както и сгърчилото се от мъка лице на краля, когато беше научил за съюза на Едуард с неговия предател.

Постепенно спомените избледняха и остана само един — как баща му излиза, накуцвайки, през портите на манастира в Луис и как Монфор и хората му се усмихват ехидно на светлината на факлите като вълци, чиято плячка върви, без да подозира, право към тях. Те се блъскаха, нетърпеливи да видят унижението на краля: как се изправя смирен пред своя победител в гражданската война, Божият воин, човекът, поел кралството на Хенри, лишил го от властта му. Точно тогава повече от всеки друг път, дори и когато беше в изгнание в Гаскония под знамето на дракона и сред прогизналите от дъжда поля на Уелс, Едуард се беше уплашил истински, че няма да доживее да носи короната.

Доста време бе изминало до този ден.

Едуард приближи архиепископа, който го чакаше на платформата. Там, застанал под един слънчев лъч пред тълпата, той положи клетвата на коронацията. Гласът му проехтя, когато обеща да защитава църквата, да раздава правосъдие и да защитава правата на Короната.

Когато свърши, архиепископът го поведе през облаци тамян надолу по стъпалата на подиума към високия олтар. Там, под звучните гласове на хора, който мощно запя, мантията на Едуард беше свалена, разкривайки проста ленена риза под нея. Като пое купата с миро от епископа на Лондон, архиепископът пристъпи към помазването, което щеше да превърне Едуард от човек в крал. Архиепископът запя на латински и потопи пръст в мирото. Поколеба се с пръст пред гърдите на Едуард.

Едуард погледна надолу и разбра какво беше накарало архиепископа да спре. Точно над сърцето през отворената риза се виждаше сбръчканата кожа на грозна рана, нанесена от убиеца, изпратен от султан Байбарс да го убие.

Нападателят беше дошъл предрешен в жилището му в град Акра с подаръци и писмо от Кайро. Елинор беше при него, когато мъжът нанесе удара. Едуард отхвърли убиеца, блъсна го в стената и му нанесе няколко удара с юмрук, преди рицарите му да дръпнат назад човека и да го прободат. Едва когато Едуард се обърна, олюлявайки се, към Елинор и видя ужаса, изписан на лицето й, разбра, че е намушкан. Кинжалът, забит донякъде в гърдите му, не беше улучил сърцето, но това нямаше значение — оръжието на убиеца беше натопено в отрова. Когато падна на колене, останал без дъх, Елинор се беше втурнала към него. Нейната ръка измъкна кинжала и горещата му кръв се разля по гърдите. Последното нещо, което си спомняше, беше устата й, прилепена към зейналата рана и окървавените й устни, които се опитваха да изсмучат отровата. Когато дойде в съзнание, Елинор плачеше, цялата в кръв, в прегръдките на прислужницата си, а рицарите му наблюдаваха мрачно как един опитен арабски хирург зашива раната, карайки цялото му тяло да се разтърсва от болка.

Архиепископът протегна ръка и помаза с миро гърдите на Едуард. После отново взе стъкленицата със скъпоценното миро. Едуард коленичи, а хорът запя още по-мощно. Притвори очи, докато латинските думи звучаха над него, и усети хладното миро да се стича по главата му.

Помазването приключи и той се върна на подиума. От наблюдаващото множество се понесе мощна въздишка, когато той изкачи стъпалата вече като крал телом и духом, преобразен като самия Христос. Сега графовете, които носеха символите на кралската власт, пристъпиха напред, за да предадат на новия си крал атрибутите на кралството: златиста туника и мантия, Куртана и жезъла скиптър. Короната беше последна, с инкрустирани в нея рубини, сапфири и смарагди, големи като очи. Когато беше положена на главата му, Едуард се изправи сред възгласите на поданиците си.

Алилуя! Да живее кралят!

Мислено си представи как баща му върви, накуцвайки, към Симон де Монфор и разбунтувалите се барони.

Кълна се в Бога, че никога няма да сведа глава пред един враг. Те ще разберат това.

Ще го разберат.

Под продължаващите гръмки възгласи, които ехтяха из Уестминстърското абатство, той протегна ръка и вдигна короната от главата си. Минаха няколко секунди, но хвалебствията и възгласите постепенно стихнаха и хората се спогледаха, питайки се какво прави.

— Заставам пред вас като крал.

Думите му бяха посрещнати с ръкопляскания, но те бързо стихнаха, когато Едуард подаде короната на Джон де Варен, застанал на подиума заедно с другите големци.

Кралят се обърна към мнозинството.

— Заклевам се пред Бога и пред всички присъстващи тук, че няма да нося короната на това кралство, докато не възстановя земите, загубени от баща ми.

Тогава той беше твърдоглав, движен от амбиция. Едуард се съмняваше, че навремето по-старите барони, служили при баща му, го бяха приели на сериозно. По-вероятно бяха погледнали на това като на дръзка декларация, с която започва царуването си. Обаче през годините той им беше доказал, че възнамерява да извърши това, което каза, първо в Уелс и Ирландия, а после в Гаскония и Шотландия — земи, които баща му и кралете преди него бяха позволявали много пъти да бъдат оспорвани. Оставаше да бъде намерена само още една реликва, за която хората му претърсваха Ирландия надлъж и нашир, и властта му щеше да бъде пълна. Сега, след като имаше короната на Артур и Камъка на съдбата, не беше нужно да пази подробностите на пророчеството в рамките на ордена и през последните месеци духовниците му бяха заети да говорят сред народа за постиженията му. Поетите вече го обявяваха за спасителя на Британия, за един нов Артур, който ги отървава от злата участ, предсказана в пророчеството на Мерлин.

„О, Господи! Колко често Мерлин казва истината в пророчествата си!“ — беше написал хроникьорът Питър Лангтофт. „Сега всички островитяни са събрани в едно и Албани отново е обединен от атрибутите на кралската власт, а крал Едуард е обявен за негов сюзерен.“

Тук, на олтара пред гробницата на Изповедника, са тези атрибута. Куртана за Англия, короната на Артур за Уелс, а за Алба6 — Камъкът на съдбата. Беше постигнал това, което си постави за цел да направи през годините на изгнание в Гаскония, когато беше посято семето на амбицията му. Обаче за представянето на камъка, тази най-знаменателна от церемониите, Едуард беше сам. Това трябваше да бъде велик ден за него и за Англия, но вместо да възхваляват името му, бароните го проклинаха.

Когато се завърна от Шотландия предишната година, погреба брат си Едмънд, чието тяло беше докарано от Гаскония, където войната продължаваше. Чрез сватбата на дъщеря си Бес за графа на Холандия беше сключил нов съюз, но той не беше достатъчен, за да му спечели войната. За това му трябваха пари. Едуард се беше обърнал първо към църквата, но новият архиепископ на Кентърбъри, непреклонният Робърт Уинчилси, му беше отказал. В отговор той беше обявил извън закона свещениците и беше изпратил кралските си рицари да конфискуват движимото им имущество, като си мислеше, че това ще ги накара да отстъпят, както го бяха правили преди. Обаче Уинчилси се беше оказал по-корав и беше подсилил решителността им с личния си пример, убеждавайки ги да издържат на строгите мерки на краля. През това време войната във Франция продължаваше. Войските на Едуард загубиха битката при Байон, давайки много жертви, една от които беше неговият получичо Уилям де Валънс. Могъщият граф на Пембрук беше един от най-твърдите му поддръжници още от времето, когато беше в изгнание в Гаскония, и смъртта му беше ужасен удар за Едуард, чиито съюзници станаха малко и намаляваха все повече. Голата истина за това стана очевидна в парламента в Солсбъри.

На съвещанието на парламента, където той беше поискал от бароните си да продължат да служат в Гаскония, Едуард получи техния единен и категоричен отказ. Съвещанието, един от най-унизителните моменти от царуването му, приключи, след като бароните един по един го напуснаха. Дори най-верните му поддръжници, мъжете от Кръглата маса, му се опълчиха. Предизвикателното излизане на бароните от парламента беше истински шок за него. Шокът премина в страх, когато шпионите му съобщиха, че най-малко четирима от графовете му — на Норфък, Уорик, Аръндел и Херефорд — са се срещали, за да протестират против исканията му и да обединят своите поддръжници. Младите Рицари на Дракона, макар и да не се бяха опълчили срещу него, вече не го подкрепяха така безрезервно, както преди, колебаещи се между верността си към своя крал и към собствените си бащи, чиито имения и титли скоро щяха да наследят. Едуард беше създал Кръглата маса, за да даде на васалите си слава и усещане за единство като на митичните воини в двора на Артур. Сега, когато плановете му почти се бяха осъществили, масата се разпадаше. Призракът на гражданска война отново го безпокоеше. Нямаше намерение пак да преминава през всичко това.

С върховно усилие потисна гордостта си и се помири с Уинчилси. Сега щеше да направи същото с бароните. Нямаше избор. Войната с Франция, която се оказа толкова пагубна за царуването му, трябваше да приключи. В Шотландия още имаше размирици, но не можеше да съсредоточи усилията си едновременно на два фронта. Утре пред абатството, в което беше коронясан за крал, щеше да застане пред непокорните васали и да ги помоли да проявят търпение. Отиваше на война във Франция. Ако не се върнеше, синът му, Едуард от Карнарвън, щеше да се възкачи на трона. Короната на Артур не беше достатъчна. Той трябваше да им покаже, че все още е техният крал воин.

Чул в абатството да отекват стъпки, Едуард се обърна и видя един от рицарите си.

— Милорд, доведох затворниците. Чакат в кораба на църквата.

Едуард мина през завесата и остави работниците да закрепят дървената седалка на стола за коронацията върху Камъка на съдбата.

В кораба, заобиколени от шестима рицари, имаше три фигури. Бяха бледи, макар че това ставаше в края на лятото, тъй като не им беше позволил да излизат от стаите си, освен да се разхождат всяка сутрин във вътрешния двор на Тауър, който беше в сянка заради високите стени. Като се изключи това, мъжете бяха в добро здраве. Едуард не се беше отнасял зле към никой от шотландските си затворници, в това число и към Балиол, държан в малка, но добре обзаведена стая в Солт Тауър7 със слуги, които да се грижат за нуждите му. Въпреки това тримата Комъни наблюдаваха приближаването му с омраза в очите.

Когато застана пред тях, главатарите на Червените и на Черните Комъни срещнаха погледа му, но синът на Баденох извърна очи.

— Имам предложение за вас — каза Едуард. — Готов съм да забравя за вашето предателство и участието ви в съюза с Франция. Дори съм готов да ви възстановя земите. — Едуард погледна към младия Джон Комън, чиято жена, Джоан де Валънс, беше получила нареждане да се върне в Англия в навечерието на войната. — И да ти върна жената и детето.

Джон запристъпва от крак на крак, а графът на Бюкан се намръщи заинтригуван. Лицето на бащата на Джон, лордът на Баденох, остана непроницаемо.

Кралят продължи. В гласа му се усещаше напрежение. Нямаше желание да прави това, но след като толкова малко от неговите благородници бяха готови да му служат в Шотландия или Франция, не му оставаше голям избор.

— Ще изпълня всичко това, за да ми служите в замяна.

Бъчан се накани да заговори, но Баденох беше по-бърз:

— Да ви служим ли, милорд?

— В Шотландия, срещу бунтовниците. Хората ми се срещнаха с Дъглас и Уолъс в Ървин, но насилието продължи на север под знамето на Мъри. Ако приемете условията ми, ще се присъедините към силите на сър Джон де Варен и Хю Кресингам в Бъруик. Оттам ще съберете васалите си и ще ги поведете на север, за да сразите Мъри. След като потушите бунта и затворите подстрекателите ще удържа на думата си. — Когато никой не отговори, Едуард рязко попита: — Е? Какво ще кажете?

Баденох погледна Бъчан, който му кимна. Червеният Комън, застанал на едно коляно, се обърна към краля:

— Кралю, готови сме да се закълнем.

55

В края на гората четиримата мъже дръпнаха поводите на конете си. Робърт скочи във високата трева и подаде юздите на Нес, който мълчаливо ги пое.

— Трябва да те придружим — осведоми го Александър.

Кристофър изрази съгласие с него.

Робърт се обърна към тях. Лъчите на залязващото слънце го заслепиха. Вдигна ръка, за да предпази очи от светлината. Във въздуха се усещаше мирис на сол, идващ от морето, и той чу далечния шум от разбиването на вълните в брега на Търнбери.

— Ще отида сам.

Остави мъжете в края на гората и навлезе в зеления сумрак.

Отначало вървеше лесно — пътеките, направени от елени и други животни, бяха очертали естествени проходи през шубраците. Във въздуха се носеше сладкият мирис на мъзга и смола, а тук-там земята беше изпъстрена от слънчеви лъчи, пробили листата. Отнякъде до него достигаше бълбукането на невидими потоци и заедно с тях в ушите му отекнаха спомени за момчешки смях. Представи си как братята му Томас и Нийл тичат през гората, размахват пръчки срещу храстите и надават бойни викове. Беше ги изпреварил, тичаше бързо и безстрашно прескачаше падналите клони. Най-отзад се влачеше Александър. След толкова години гората му беше до болка позната, но сега Робърт вървеше из нея, изпълнен с ново усещане за собственост и отговорност.

Постепенно теренът стана по-стръмен и той се задъха, докато изкачваше възвишение след възвишение, хващайки се за чепати клони и виещи се корени. Когато се спусна по последния склон, дърветата оредяха и отстъпиха място на долина, в чийто край се издигаше хълм, изпъстрен с жълтите цветове на прещип. Къщичката беше в подножието на хълма под сянката на дъба. Робърт излезе от мрачината на дърветата, разтревожен, че жената може и да не е там, но когато приближи, забеляза от отвора на покрива да се вие тънка струя дим.

Къщата представляваше жалка гледка. До стените растяха плевели и храсти. С тях беше обрасла и празната кошара за животните. Гредите на фасадата бяха прогнили, а трегерът на вратата се беше изкривил. Почти очакваше две черни кучета да се втурнат срещу него, но наоколо цареше тишина. Когато приближи, Робърт забеляза, че дъбът е пълен с изплетени от клонки мрежи, всяка съдържаща различни предмети — от преплетена панделка до китка сухи цветя и от дървена кукла до кутия за свитъци. Сега тук имаше много повече съдби, някои много овехтели, а други — по-нови. Едно дърво, пълно с молитви. Когато стигна вратата, погледна към по-горните клони. За момент си помисли, че мрежата не е там, но после я видя — от побелели като кости клонки, преплетени около парче въже, вързано на примка. Връвчицата, завързана за клона, се беше разнищила и мрежата се крепеше само на един тънък конец.

Когато протегна ръка към лющещата се врата, в главата му прозвуча гласът на баща му, рязък и изпълнен с презрение. Прогони го с усилие и сви ръка в юмрук, за да почука. Дядо му вярваше в магията на старата жена и само това имаше значение. Това щеше да бъде в памет на стария човек и възможност да положи отново клетвата, която беше нарушил. Възможност да се поправи.

Кожата на Робърт настръхна от студа, докато стоеше пред олтара. От каменните плочи на пода краката му се бяха вкочанили. Свещите непрекъснато трептяха от течението заради процепа под вратата. Чуваше как бурята фучи между постройките в двора. Кучетата в кучкарниците лаеха, а портите на дървената ограда се тресяха под поривите на вятъра. През цялата нощ беше слушал грохота и трополенето на градушката по прозорците на параклиса. След ритуалната баня усети как косата му изсъхваше на студа. Преди два часа се беше съмнало, но небето продължаваше да е черно, сякаш беше среднощ.

Свещеникът при олтара чете псалма от молитвеника си така, като че ли искаше да изправи Божиите слова срещу бурята. Освен него и Робърт на церемонията, която трябваше да бъде далеч по-внушителна, присъстваха само петима мъже. Фигурата на дядо му се извисяваше над останалите, бялата му коса, подобна на грива, се спускаше на тънки кичури по лицето. Заедно с лорда бяха трима от васалите му и старият граф Доналд от Мар, чиято дъщеря Робърт целуна край езерото предишната седмица в нощта, когато научиха, че Джон Балиол ще бъде крал. Отсъствието на бащата на Робърт биеше на очи, но те се правеха, че не го забелязват. Робърт научи, че той беше поставил печата си върху споразумението, отказвайки се от графство Карик заедно с претенцията към трона. Скоро след това беше заминал.

Когато свещеникът свърши псалма, един от васалите на лорда се приближи към Робърт. Държеше сюртук, туника и чифт ботуши. Силен порив на вятъра разтвори вратата на параклиса и тя се блъсна в стената. Няколко свещи изгаснаха. Един от рицарите побърза да я затвори, докато Робърт се обличаше. Намъкна туниката, а след нея облече и сюртука, който някога беше принадлежал на баща му, с извезан върху него гербът на Карик. Беше изцапан и твърде широк в раменете и кръста. Робърт не искаше да започне рицарството си, облечен в дрехите на друг мъж, особено пък на баща му, но нямаше възможност да му бъдат ушити нови дрехи. Това щеше да бъде едно от първите неща, които щеше да направи.

Сега беше ред на стария граф на Мар да се приближи с широк меч в ръката. През цялото време на бдението на Робърт мечът беше лежал на олтара. Предпазителят му представляваше бронзова топка, а дръжката беше обвита в кожа. Не виждаше острието, защото беше в ножницата, но разбираше, че е дълго, няколко сантиметра по-дълго от всеки друг меч, който беше притежавал. Това беше оръжие за мъже. Рицарско оръжие. Когато предишната нощ го постави върху олтара, дядо му беше казал, че мечът е от Светите земи. Направен от дамаска стомана, той беше проливал кръвта на неверниците по пясъците, където е вървял Исус Христос. Ножницата беше закачена на колан, който беше навит и граф Доналд го стискаше в ръка.

Робърт срещна погледа на стария граф, когато той препаса колана около кръста му и го закопча. После отстъпи назад и нагласи меча така, че да виси покрай бедрото му под лек ъгъл, а дръжката да стърчи напред, за да може да го изтегли. След като на ботушите му бяха поставени чифт шпори, вече беше готов да произнесе рицарската клетва.

Дядо му подаде знак, като кимна с глава, и Робърт коленичи с меча до него, а графът го изтегли от ножницата.

— Заклеваш ли се да защитаваш кралството си? — попита граф Доналд, опитвайки се да надвика рева на вятъра. — Заклеваш ли се да служиш на Бога? Заклеваш ли се да защитаваш подарените ти земи и да изпълняваш всички задължения, които изисква от теб имението ти?

— Заклевам се — каза Робърт и наведе глава, когато графът вдигна меча и го постави на дясното му рамо, където той му натежа за миг, преди да бъде вдигнат.

Робърт очакваше графът да му каже да се изправи, но Доналд отстъпи назад и лордът на Анандейл застана на мястото му. Робърт погледна сбръчканото лице на дядо си. Строгите черни очи, които блестяха на слабата светлина, направо го пронизваха.

— Искам, Робърт, да се закълнеш, като произхождащ от рода на Малкълм Канмор, като един Брус и мой внук, че ще защитаваш претенцията на рода ни за трона на това кралство, независимо кой седи на него, оспорвайки правото ни. — Гласът му беше властен. — Закълни ми се в това пред тези свидетели в този Божи храм.

Робърт замълча за миг, а после каза:

— Заклевам се.

Дядо му задържа още малко пронизващия си поглед върху него, а след това суровото лице на лорда се отпусна в рядко спохождаща го усмивка и той кимна на граф Доналд да приключи церемонията.

— Тогава стани, сър Робърт! С тази клетва и с препасването на меча ти си вече рицар.

Когато Робърт се изправи, видя, че очите на дядо му блестяха.

— Елате в покоите ми — рече той — да хапнем и да стоплим сърцата си с вино. Имаме много неща, за които да бъдем благодарни. — Той погледна Робърт. — Защото Бог ме дари с хубав нов син.

Когато другите се отправиха към вратата, Робърт изостана, а в главата му продължаваше да напира въпросът, който го измъчваше още от вчера, когато дядо му каза, че ще бъде посветен за рицар.

— Какво има? — попита намръщен старият човек, като го забеляза, че се колебае.

Когато рицарите отвориха вратата, вятърът се втурна вътре, угаси останалите свещи и разпиля сухи листа по каменния под.

— Прости ми, дядо — каза тихо Робърт, — но как ще защитавам претенцията ни? В момента, в който Балиол седне на Камъка на съдбата, той ще стане крал, както и всички негови наследници след него. Не виждам как бих могъл да попреча на това.

Дядо му сложи ръка на рамото му.

— Аз не искам да го предотвратиш, Робърт. Камъкът на съдбата не е достатъчен, за да направи някого крал, както породистият кон или хубавият меч не правят от получилия рицарски сан рицар. Балиол може и да седне на трона и да бъде наречен крал, но това не променя факта, че кръвта му е по-рядка от моята. Може да мине година, може да минат сто години, но докато претенцията е жива, вярвам, че времето ще покаже, че ние сме истинските наследници на трона.

Робърт протегна ръка и почука на олющената врата на къщата. След малко резето щракна. Вратата се отвори и на прага се появи Афраиг. Изненадата на лицето й бързо бе заменена от подозрение, но вместо да каже нещо, тя разтвори по-широко вратата и се отдръпна, за да му позволи да влезе. След кратко колебание Робърт прекрачи прага, давайки си сметка, като наведе глава под трегера, колко много беше израснал от последното си идване тук. Тясното помещение беше пълно с покрити с паяжини рафтове, от които висяха снопове сушени билки. Вътре направо вонеше. Заедно с острия аромат на растенията Робърт усети и миризмата на пот и урина.

По средата на стаята, точно под отвора в покрива, гореше огън. На неоправеното легло лежеше черно куче. Робърт се огледа. Афраиг затвори вратата, мина покрай него и седна на едно столче, а кафявата й рокля се нагъна около нея. Взе купа, пълна с някаква тъмна течност, долепи я до устните си и пи, премлясквайки шумно със сбръчканата си уста. Робърт приклекна край огъня, където бяха оставени няколко пъна. Вдигна един и го мушна право в средата на огъня. През цялото време усещаше, че жената не сваля поглед от него. Очакваше да го попита какво търси тук. Беше намислил отговора си, но въпросът не му бе зададен. Тишината ставаше все по-напрегната, докато накрая той не издържа:

— Искам да направиш нещо за мен.

Афраиг остави купата в скута си и избърса уста. Кожата й беше бледа, почти прозрачна, опъната върху челото и скулите. Привързаната й с тънък кожен ремък коса с цвят на пепел беше опъната назад и падаше гъста върху гърба й. В изпъкналите скули на лицето й все още имаше нещо удивително, но то се губеше покрай опърпаната дреха, която висеше безформена на прегърбеното тяло, черните нокти на пръстите, белите люспи в косата и кафявите петна по изкривените ръце. Тя предизвикваше у Робърт странна смесица от отвращение и удивление, от презрение и страхопочитание.

Не отговори на думите му.

Робърт отново се вгледа в огъня.

— Когато положих клетва като рицар, дядо ме накара да се закълна да защитавам претенцията на рода към трона. Тогава не виждах как ще изпълня клетвата. Приех я като предизвикателство, с което той искаше да покаже на мъжете на Шотландия, че няма да преклони глава пред Балиол. Но сега смятам, че наистина го е мислел. Мислел е да предяви претенции за трона, колкото и дълго време да мине. Тази амбиция е горяла в него почти шестдесет години, още когато е бил посочен от крал Александър II за негов наследник. В Англия, в двора на крал Едуард, аз станах… — Робърт спря и се загледа в ръцете си. — Отклоних се от клетвата, подмамен от обещания за богатство и власт, защото мислех, че родът би искал да ги има. Това ме накара да направя някои неща, които не мога да променя. — Той се вгледа в пламъците. — Наруших клетвата, която положих като рицар. Не защитих кралството и хората си, не изпълних задълженията си като граф и измених на клетвата, която дадох пред дядо. Когато баща ми започна преговори с крал Едуард и предяви претенции за трона, пренебрегвайки правото ми, аз го оставих да го стори. Как бих могъл да взема трона на едно кралство, за чието унищожаване бях помогнал?

Афраиг остави купата на пода. Очите й блестяха на светлината от пламъците. Не каза нищо.

— На преговорите в Ървин ми стана ясно, че не мога да застана на ничия страна. Англичаните ме презират, а моите съотечественици ми нямат доверие. Уолъс и другите се бунтуват в името на Балиол. Не мога да се бия заедно с тях. Ще бъде не по-малко нарушение на клетвата от това, че се бих за Англия. Знам какво трябва да направя. Трябваше да го направя още преди месеци. — На Робърт му беше трудно да произнесе думите. Чу в себе си сърдития глас на баща си, но го накара да замълчи. — Искам да изплетеш съдбата ми — завърши той. — Както го направи за дядо.

Когато тя заговори, гласът й беше глух:

— И каква е твоята съдба?

Сега той срещна погледа й без следа от колебание и притеснение.

— Да бъда крал на Шотландия.

Тя се усмихна с крайчеца на устните. Това не беше безобидна, а строга и опасна усмивка.

— Ще ми трябва нещо твое — рече тя и се изправи.

Робърт се изруга наум. Не носеше нищо, освен монети да й плати. Забравил беше за предметите в мрежите. Опипа се, но освен дрехите, с които беше, нямаше нищо — синя туника, трико, ботуши и кинжал, който беше пъхнал в колана за всеки случай. Кинжалът не му изглеждаше подходящ символ за един крал.

— Нямам нищо.

Афраиг се намръщи замислена, а после прекоси стаята до полицата, пълна с билки и листа. До един хаван лежеше зацапано чукало. Протегна ръка и взе китка сухи цветя, която висеше от една греда над полицата. Загледа се в тъмното и свали още две китки. Когато се върна при огъня, Робърт видя, че първата китка е пирен. Втората е зановец, а третата не беше с познати цветя.

Афраиг седна на столчето и разстла билките върху коленете си. Робърт седна с кръстосани крака пред огъня да я наблюдава. Старицата започна да разплита преплетените стръкове и стаята се изпълни със сладникавата миризма на пирена. Когато отдели всяко стебло, тя избра три и започна да ги сплита заедно. Докато работеше, сухите главички на цветята се ронеха от полата й на пода около нея. Когато плитката беше готова, взе други три стръка и започна отново да ги сплита с ловките си пръсти. След време имаше готови девет такива плитки и започна да ги връзва във венец. Във всеки възел втъкваше стръкове от зановеца и третата билка.

— Пелин — каза тихо тя. — Някога са го наричали корона за крал.

Бързите й пръсти като че ли го хипнотизираха, а от аромата на билките и дима от дървата в огъня главата му се замая.

Усети, че клепачите му натежаха. Не беше спал като хората, откакто бяха напуснали Ървин преди седмица. Ръцете и краката му тежаха като олово.

Отвори стреснат очи и я видя, надвесена над него, да държи корона от растения. Съдбата му бе вплетена във венеца от пирен и зановец. Мислено си представи, че се намира на хълма Мот с дядо си. Наоколо се спускаше мрак, а постаментът до тях беше празен в очакване на нов крал. В онази вечер беше усетил духовете на прадедите си да се тълпят на склона на хълма. Сега ги усети пак в осветената от огъня стая, скупчили се безмълвни и нетърпеливи, когато Афраиг постави короната на главата му, шептейки думи, които той не разбираше, странна смесица от латински и галски.

Когато приключи, Афраиг отнесе короната до полицата с билките. Вдигна един чувал от земята и извади сноп изсъхнали клонки с обелена кора. Те се огъваха в ръцете й, докато ги сплиташе в безформена мрежа, голяма колкото да побере короната. Преди да свърши, вкара короната в мрежата и я завърза с връв.

Накрая се обърна към него:

— Готово.

Робърт се надигна, за да погледне мрежата на съдбата си, изпълнен едновременно с любопитство и съмнение. Можеше ли този венец от билки и клонки да го качи на трона? Замисли се за заклинанието, което дядо му беше поискал, за да сложи край на проклятието на Малахия. То продължаваше да виси на дъба след толкова много години и още не се беше изпълнило.

— Кога ще го сложиш на дървото?

— Трябва да изкара една нощ до огъня, една до водата, третата във въздуха и последната върху земята. Едва тогава ще бъде готово за окачване.

Робърт посегна към кесията с парите, която висеше на колана му, но Афраиг го спря ядосана.

— Не го направих за пари!

Робърт отдръпна ръката си. Нямаше какво повече да каже и се отправи към вратата. Старицата тръгна след него, явно без да очаква нещо повече. Когато излезе навън, той видя, че слънцето е залязло и долината е потънала в сянка. В горите отвъд нея цареше мрак. Изведнъж се обърна, като се сети да попита още нещо.

— Как ще го качиш на дъба?

Афраиг се усмихна и този път изражението й стана по-меко. Посочи с глава към дълъг прът, подпрян на стената на къщата, който беше разцепен в единия край като маша.

Робърт се усмихна, спомнил си как някога си мислеше, че Афраиг сигурно лети, за да стигне горе. После усмивката му изчезна.

— Не знам как да започна.

— Ще се научиш.

56

Робърт тръгна обратно през гората към другарите си, които го чакаха там, където ги беше оставил, и отпиваха от един мех с вино. Лицата им изразиха облекчение, когато го видяха да се приближава. Полумесецът светеше с ярка, студена светлина.

— Намери ли това, което искаше? — попита Александър.

— Да. — Робърт се подготви да отклони всякакви по-нататъшни въпроси. Не беше им казал защо отива в гората. Не беше нещо, за което би искал да си признае. Обаче Александър само кимна и се метна на коня до него.

Когато четиримата поеха обратно през мочурливите полета, замъкът Търнбери се показа, кацнал на скалистия склон на фона на тъмното небе. Отвъд него на лунната светлина блестеше морето. Бяха в замъка почти от седмица, но като го гледаше, Робърт продължаваше да изпитва тъга, спомняйки си за семейството, което беше загубил. Старата сграда, оставена на грижите на Андрю Бойд, беше в добро състояние и той беше започнал да свиква там на съвещания и другите си васали, но въпреки пристигащите и заминаващите хора замъкът продължаваше да изглежда празен и запуснат. Из коридорите, в които отекваше шумът на морето, имаше само шепа непознати слуги и рицари.

Потънал в мисли, Робърт разбра, че нещо не е наред, едва когато другите забавиха ход. Дръпна юздите и се изравни с тях.

— Какво има?

— Портите на замъка — каза Александър, загледан в крепостта. — Бяха затворени, когато тръгнахме.

Робърт едва сега осъзна, че портите са широко отворени. Не очакваха никого и нямаше причина някой отвътре да напуска, особено пък през двете врати, което се налагаше само за повече от петима ездачи.

— Трябва да изчакаш тук, сър Робърт! — каза Кристофър и изтегли меча си.

Робърт също рязко изтегли своя меч.

— Това е домът ми — рече троснато той. Пришпори коня и препусна през полето по пътя, който водеше към замъка, следван плътно от хората си. Откакто беше напуснал Ървин, чувството, че трябва да защитава земите си, се беше засилило. Сега го усети с особена острота, и то не само защото дъщеря му беше зад тези стени.

Отпред през портите в двора на замъка видя голяма тълпа мъже, повечето от които бяха на конете си, а други стояха до тях. Имаше и три каруци. Чу сред тропота на копитата някой да говори на висок глас. Извърна се и видя, че братята Ситън и Нес го следват плътно. Когато отново погледна към портите, забеляза, че сред тълпата се издига знаме, чиито ярки цветове се открояваха ясно на светлината на факлите. Веднага го позна, защото на него личеше гербът на граф Мар, неговия тъст. Почти в същия миг видя човек, разговарящ с Андрю Бойд. Беше висок млад мъж с тъмна коса и лице, толкова подобно на неговото, че сякаш се гледаше в огледало. Видът на брат му, застанал сред двора на родния им дом, накара Робърт радостно да извика. Чули тропота на копитата, някои от мъжете в двора се обърнаха и видяха, че се приближава. Едуард се обърна заедно с тях. Разбута хората, за да посрещне Робърт, който мина с коня си през портите.

Скочи от седлото и прегърна силно брат си. Бяха минали само няколко месеца, откакто се разделиха, но след всичко случило се сякаш бе изминало много време. Александър и другите също преминаха бавно през портите. През рамото на Едуард Робърт с изумление видя друга позната фигура да излиза от тълпата. Не беше виждал сестра си Кристин от три години, преди сватбата й със сина и наследника на Доналд от Мар. Тогава тя все още беше мълчаливо и срамежливо момиче. Сега, почти на петнадесет, беше стройна жена, която плесна с ръце и се изправи на пръсти, за да го целуне по бузите. Косата й, руса като на брат им Томас и сплетена на плитка, се спускаше на гърба, завързана със златен ширит, а мантията й беше закопчана на шията с хубава брошка.

Зад нея се показа съпругът й Гартнет, най-големият син на граф Доналд. Той беше шурей на Робърт и заради женитбата си с Кристин, и заради брака на Робърт със сестра му Изобел. Робърт забеляза в слабото, сериозно лице на Гартнет нещо, което му напомни за покойната му съпруга. Беше почти двойно по-стар от Кристин и косата му отпред беше започнала да оредява. Около очите имаше ситни бръчици, но когато Кристин се обърна към него, Робърт видя, че между двамата има обич и това го зарадва.

Гартнет го прегърна малко сковано.

— Братко! — поздрави го той и отстъпи назад, за да застане до младата си жена.

Робърт тъкмо се канеше да каже нещо, да попита какво ги е довело тук, но в тълпата го чакаше една последна изненада в лицето на баджанака, сър Джон, буйния граф Атъл, съпруг на друга от дъщерите на граф Доналд. Джон пристъпи напред. Лицето му, оградено от къдравата черна коса, изглеждаше напрегнато на светлината от факлите. Като го видя, Робърт застана нащрек, защото макар винаги да беше открит и искрен, този човек беше един от командирите на войската на Черните Комъни, които бяха нападнали Карлайл в началото на войната. Джон му подаде ръка. След кратко колебание Робърт я пое.

— Радвам се да те видя отново на родна земя, сър Робърт — каза графът.

Това беше достатъчно и Робърт му кимна, доволен от явното примирие.

— Чух, че си бил в затвора.

— Извадих късмет. В лондонския Тауър нямаше достатъчно място за всички пленени от войската на Варен при Дънбар и аз бях изпратен под стража в един манастир близо до Честър заедно със сър Андрю Мъри. Една нощ хората му дойдоха и ни освободиха. Мъри и аз пресякохме заедно границата.

Робърт се обърна към Едуард:

— А ти как разбра, че ще бъда тук?

— Когато научихме, че не си се подчинил на заповедите на баща ни в Дъгласдейл, аз писах тайно на Кристин. Помислих, че сър Гартнет може да ти помогне, или най-малкото да ти даде подслон.

— Баща ми почина преди два месеца — каза Гартнет. — Аз го наследих.

Робърт погледна с благодарност брат си. Не беше очаквал някой да се загрижи за него, след като беше напуснал замъка Дъглас, особено пък Едуард, който го беше обвинил за изгнанието им в Англия. Това чувство беше заменено от дълбоко съжаление за кончината на стария граф Доналд, човека, който го беше направил рицар. Робърт поднесе съболезнованията си на Гартнет, който мълчаливо ги прие.

— При тях бяха сър Джон и жена му — продължи Едуард. — Уговорихме се да се срещнем в Лохмейбън. Там чухме, че си бил в Ървин заедно с ръководителите на бунта. Когато пристигнахме, преговорите вече бяха приключили. Явно англичаните бяха узнали, че Уолъс е подложил на обсада Дънди и започнаха да арестуват водачите. Взеха за затворници лорд Дъглас и епископ Уишарт.

— А Джеймс Стюарт? — попита разтревожен Робърт.

— Изглежда, че лорд-стюардът е избягал. — Едуард поклати глава. — Всъщност никой не беше много наясно какво е станало, като се изключи това, че ти си изчезнал дни преди да започнат арестите. Предположих, че ще дойдеш тук.

— Да не би баща ни да те е изпратил да ме намериш? — Радостта на Робърт помръкна от обзелото го подозрение. — Затова ли дойде?

— Не — Едуард погледна към застаналите зад него рицари и оръженосци, много от които бяха с гербовете на Мар и Атъл. — Той сниши глас: — Баща ни вече не е губернатор на Карлайл, братко. Това стана по заповед на крал Едуард, когато научил, че си дезертирал. Той се оттегли с малка свита в именията си в Есекс. Не беше добре, когато замина.

Робърт погледна встрани.

— Предполагам, че ме мрази.

Едуард не отговори. Погледна покрай Робърт, където чакаха Александър и Кристофър заедно с Нес.

— Виждам, че имаш нови съюзници. — Кимна сдържано на младите мъже, които наведоха глави в отговор.

— И то добри — каза твърдо Робърт и пое дълбоко въздух. — Освен това взех решение накъде да се отправя.

— Трябва да тръгнем на изток към Дънди и да се присъединим към силите на Уолъс и Мъри — обади се Джон от Атъл, преди Робърт да успее да продължи. — В Ървин чухме, че англичаните, водени от Изедника и графа на Съри, смятат да ги нападнат. Трябва да се изправим единни срещу тях.

Няколко от присъстващите кимнаха одобрително.

Обаче Гартнет беше по-предпазлив.

— Войската на Уолъс се състои главно от пешаци. Не могат да спечелят на бойното поле. Трябва да се опитаме да преговаряме, вместо да се бием.

— Като Уишарт и Дъглас? — попита Джон.

Когато двамата започнаха да спорят, Робърт ги прекъсна:

— Няма да застана до Уилям Уолъс. — Те веднага млъкнаха, а той продължи: — Всички знаете историята на рода ми с Балиол и Комъните. Омразата ни не е тайна за никого, както и фактът, че дядо ми си отиде в гроба, убеден, че има повече право на трона, отколкото Балиол. Преди пет години аз положих клетва, която сега смятам да изпълня. — Той повиши глас сред настъпилата тишина: — Оттук ще вдигна на оръжие мъжете на Карик и ще ги поведа на север към Еър и Ървин. Докато Уолъс и Мъри се бият с англичаните на изток, аз ще се насоча на запад. Възнамерявам да освободя съседните ни земи от лорд Хенри Пърси. И тогава… — спря, тъй като не беше имал време да подготви речта си. — Джон Балиол беше човек на крал Едуард — продължи той и огледа мъжете около него. — Страната ни има нужда от нов крал — крал, който ще защитава правата и свободите й, който ще донесе надежда на народа ни и ще го отърве от тези, които се опитват да отнемат свободата му. Крал, в чиито вени тече кръвта на Малкълм Канмор.

Когато свърши, Робърт осъзна, че не беше разкрил докрай намерението си, но като улови погледа на Едуард, видя, че не е било нужно. Лицето на брат му беше изпълнено с гордост. По израженията на останалите присъстващи мъже също си личеше, че са разбрали какво имаше предвид. Някои от тях закимаха в знак на одобрение, а други смръщиха замислени чела. Но никой не му възрази и не му се присмя, за да покаже недоверието си. Робърт видя, че сред тълпата се появи Катрин. Очевидно прислужницата беше чула неговите думи, защото вървеше с високо вдигната глава и лицето й изразяваше пълно одобрение. Тя бързо изчезна от погледа му, когато мъжете се скупчиха около него, явно напиращи с въпроси, на които той най-вероятно не би могъл да отговори.

Робърт вдигна ръка, преди някой да го изпревари:

— Хайде да продължим да говорим повече за това с храна и вино. — Той се обърна към васала си: — Сър Андрю, ще използваме залата за спално помещение, както и част от конюшните. — Сред настъпилата на двора суматоха, когато слугите поведоха ездачите към конюшните, а Александър се представи на Джон и Гартнет, Робърт се обърна към Едуард: — Погрижи се гостите ни да се настанят удобно — каза той тихо на брат си. — Скоро пак ще говорим, но първо трябва да направя нещо. — Той замълча за миг и стисна рамото на Едуард. — Дължа ти извинение, братко, че не послушах съвета ти. Знам, че никога не си искал да се биеш за Англия срещу сънародниците ни.

— След като сега си тук — каза усмихнат Едуард, — единствено това има значение.

Като остави брат си да поведе петдесетината мъже и жени към главната сграда, Робърт мина по коридорите на път за покоите си.

Беше се настанил в същата стая, в която някога спяха родителите му. Старото легло заемаше по-голямата част от нея, а червените завеси бяха избелели и проядени от молци. Първата нощ тук се беше почувствал странно, докато правеше любов с Катрин в леглото, в което се беше родил, изваден на бял свят от сбръчканите ръце на Афраиг.

В огнището запаленият тази сутрин огън се беше превърнал в пепел, но на лунната светлина, нахлуваща през прозорците, достатъчно добре се виждаше, когато прекоси стаята и отиде до купа с неговите принадлежности. До торбата, която носеше вързана за седлото и в която бяха одеялото и резервните му дрехи, беше подпряно нещо, покрито с чувал. Откакто напуснаха Лохмейбън през пролетта, беше накарал Нес да покрие щита. Когато си тръгнаха от Дъгласдейл, беше му хрумнало да изостави щита, но по някаква причина не пожела да го стори. Дръпна чувала и кървавочервеният щит се показа. Взе го и излезе. Мина по коридора покрай стаята, в която някога спеше заедно с братята си, и през една врата, водеща към крепостната стена.

Навън в небето кръжаха чайки. Лунната светлина се отразяваше в белите им криле. Далеч долу морските вълни блестяха, разбивайки се една след друга в скалите. За момент Робърт вдигна с две ръце щита пред очите си. Замисли се за Хъмфри и Рицарите на Дракона. Смяташе се за техен брат и другар, но това се оказа илюзия. Истината беше, че той никога нямаше да бъде един от тях, кръвта във вените му нямаше да го позволи. Имаше дълг не само към паметта на дядо си и към хората от Карик, които се беше заклел да защитава, или към другарите си, които го бяха последвали в опасното му начинание, но и към дългогодишното си наследство и към великите мъже, от които произлизаше. Долу в залата, избелял от годините, висеше гобленът, на който беше изобразено как Малкълм Канмор убива Макбет и заема трона. Беше време да предяви правата си. Кръвта го изискваше.

Като прогони от мислите си образа на Хъмфри, Робърт хвърли дървения щит от крепостната стена. Падайки, златният дракон проблесна за миг, завъртя се и се разби в скалите. Следващата вълна го погълна. Продължи да се вижда за малко сред разпенените води, а после потъна в дълбокото и изчезна.

57

През дима на моста се виждаха бушуващите червени пламъци, които се отразяваха от повърхността на река Форт. Във въздуха на всички страни хвърчаха искри от пукащите се от жегата дъски и стълбове. Небето над Стърлинг беше почерняло и замъкът, кацнал високо горе над поляните, не се виждаше ясно. Парите обгръщаха мочурливата равнина, простряла се между големия завой на реката, където от моста до подножието на отстоящата на миля висока скала Аби Крейг минаваше дига. Под гъстия слой дим се виждаше сцена от ада.

Навсякъде по поляните от двете страни на дигата лежаха телата на хиляди мъртви и умиращи мъже. Тревата се беше превърнала в сива, гъста каша, през която се стичаха струи отблъскваща смес от кръв и мозък. Мъже и коне бяха преплетени в кълба от разкъсани крайници и дрехи. Виждаха се да лежат неразгънати знамена, напоени с кръв. Рицари, оръженосци, пеши войници и стрелци бяха струпани на купища, насечени на невъобразими форми от плът и кости, и някои изобщо не приличаха на хора. Избодени очи, разкъсани носове, изтръгнати заедно със зъбите челюсти. Глави с шлемове върху тях, разбити от удари с чук или секира. Съсечени ризници, чиято подплата се подаваше от гърди и кореми. От труповете стърчаха мечове и стрели като стотици удивителни знаци на смъртта. Вонята беше такава, че стомахът и на най-коравия ветеран можеше да се обърне.

Тук-там се виждаха мъже, гърчещи се в агония. На места към затъмненото от дима небе, в което кръжаха в очакване врани, се надигаха откъслечни вопли и болезнени викове. Някои от ранените се придърпваха по корем по земята, влачейки след себе си безполезните си крайници, и се давеха от вонята, идваща от разкъсаните трупове, между които се промъкваха. Не стигаха далеч. Наоколо, подобно на ангели на смъртта, стиснали кинжали в ръце, сред телата сновяха шотландски пехотинци, реагиращи при всяко движение или вик на умиращ. Навсякъде, където някой мъж се надигаше или викаше за помощ, те притичваха и довършваха с кинжалите си жертвите. Сред тази касапница беше почти невъзможно да кажат кого всъщност ликвидират — англичанин или шотландец, уелсец или ирландец. По дрехите и оръжията можеше да се разбере само рангът. Рицарите, които бяха най-разпознаваеми, не бяха пощадени в тези бързи убийства. Уолъс беше наредил да няма оцелели. Нямаше да има откупи. Нямаше да има пощада.

Други шотландци сновяха между труповете не за да открият признаци на живот, а за плячка. Мъже, които се бяха сражавали боси, сега с благодарност сваляха ботушите от краката на мъртъвците. Някои прерязваха ремъците на закачени за коланите кесии или измъкваха мехове с вино от торбите, завързани за седлата. Други събираха шлемове, паднали мечове и по-дребни части от брони. Около рицарите, най-богати сред мъртъвците, се събираха малки групички мародери, които се биеха помежду си за по-добра плячка.

На места из бойното поле продължаваха да се водят по-ожесточени схватки, в които полудели от болка и ужас мъже се посичаха един друг. Един шотландец падна в калта с гърло, пронизано от стрела. Уелският стрелец, който я изпрати, миг по-късно също се строполи с разсечен от секира гръбнак. Потънал в кръв пехотинец, който едва се държеше на крака от изтощение, заби кинжала си в корема на друг мъж. Завъртя го, пъшкайки от усилието, и двамата с жертвата паднаха заедно на колене. Недалеч един английски оръженосец ревеше колкото му глас държи и размахваше като обезумял меча си срещу пристъпващите към него шотландци. Заби щита си в лицето на един и той политна назад, а в това време друг хвана ръката на оръженосеца, която държеше меча, и даде възможност на трети да пристъпи напред и да забие кинжала си между ребрата му.

Английски рицар, един от малцината, които все още бяха на коне, се опита да си пробие път през струпалите се шотландци, като пришпори бойния си кон надолу по дигата по посока на Аби Крейг — единствения път, който водеше извън касапницата, след като мостът беше в пламъци. Хората се разбягаха пред него, някои бяха безжалостно отхвърлени встрани. Когато рицарят се втурна напред, един от командирите на Уолъс се наведе с меч в ръката. Запазвайки самообладание, мъжът се извърна и замахна с меча към един от задните крака на коня, докато той минаваше покрай него. Набраната от животното инерция изби меча от ръката му, но вредата беше нанесена. Конят изцвили и се строполи върху предните си крака, които се счупиха под собствената си тежест. Рицарят излетя от седлото и се претърколи по дигата. Докато се мъчеше да се изправи, върху него връхлетяха трима шотландци. Един нададе победоносен вик, дръпна шлема на рицаря и преряза гърлото му с кинжала си, оставяйки широка червена резка под крещящата му уста.

Чуха се още викове, последвани от плясъци на хвърлящи се или бутани във водите на Форт мъже, и без това задръстени с английски пехотинци и уелски стрелци. Само Бог знае колко от тях изобщо можаха да изплуват над водата. Още по време на битката в нея се бяха хвърлили стотици, притиснати от шотландците. Рицарите потънаха първи, повлечени от броните си. Други, необременени от брони, продължиха да се носят по червената от кръв повърхност. В началото на моста се извисяваха купчини мъртъвци. Някои от труповете вече бяха погълнати от огъня и овъглените им тела се виждаха сред пламъците. Мостът при Стърлинг, ключът към севера, с който англичаните възнамеряваха да проправят пътя към кралството, се беше превърнал в тяхната зла участ.

В онази утрин, след като Уилям Уолъс беше отхвърлил грубо предложението за преговори, авангардът на английската войска беше преминал по моста под командването на Хю Кресингам. Заедно с ковчежника бяха неколкостотин рицари, цяла армия от уелски стрелци с дълги лъкове от Гуинед и голям брой отряди английска пехота, подсилена с ирландски войници. По дигата можеха да яздят само двама конници един до друг, а останалата част от английската армия под командата на Джон де Варен трябваше да чака от другата страна на моста, докато премине авангардът.

Уолъс и Мъри наблюдаваха от върха на Аби Крейг как англичаните се отправят по дългата една миля дига в голяма, бляскава колона, а барабаните им зловещо бият. В подножието на скалата чакаше нищожно малката шотландска кавалерия, всички на леки коне, които не можеха да се сравняват с английските тежки, бойни коне. Обаче шотландците компенсираха липсата на тежка кавалерия с пехотни части, които покриваха с хиляди долните склонове на хълмовете Очил. Повечето бяха въоръжени с дълги пики. Въпреки това англичаните не дадоха признаци на уплаха и продължиха да яздят уверено по твърдата почва на дигата, насочвайки се право срещу спрелите шотландци. Кресингам яздеше по средата на рицарите, приличащ на лъскава топка в блестящата си броня и копринената туника и мантия, а конят му изнемогваше под огромната тежест.

Мостът беше преминат от около седем хиляди и първите им редици вече бяха недалеч от кавалерията му, когато Уолъс даде сигнала. След зова на рога, който отекна над войските му в подножието на скалата и накара англичаните да погледнат към върха, младият бунтовник пришпори коня си надолу по стръмната пътека, която се спускаше от скалата. Като се срещнаха долу с хората си, той и Мъри поведоха малката си конница по дигата право срещу англичаните. В същото време шотландските пешаци се спуснаха от ниските склонове. Връхлетяха с такъв страхотен рев, който се понесе над поляните, че английските коне се стреснаха. Кресингам накара рицарите да посрещнат приближаващата шотландска кавалерия, а уелските стрелци получиха заповед да стрелят по пехотата, която връхлиташе право срещу тях.

Стрелите им повалиха стотици шотландци. Много от тях объркаха крачките си и бяха блъснати от идващите зад тях. Последваха ги още много други, които прескачаха падналите си другари.

Голяма част от тази сила се отклони към началото на моста и тъкмо там се затвори поставеният от Уолъс капан, разделил английската армия на две. Докато Варен и хората му, все още от другата страна на моста, разберат какво става, вече беше станало твърде късно. Шотландците направиха решителен пробив през разпръснатата английска пехота в началото на моста и тя не успя навреме да се прегрупира, за да им даде отпор. Шотландските пехотинци завзеха бързо моста и изградиха смъртоносна стена от дълги пики, която не можа да бъда пробита дори от конните рицари, изпратени от Варен срещу нея. Ако уелските стрелци с дълги лъкове не бяха поставени в авангарда, шотландците можеха и да нямат толкова голям късмет, но сега Варен и основната част от английската войска само безпомощно наблюдаваха как хората на Кресингам биват съсичани по поляните отвъд широката река. Накрая Варен заповяда мостът да бъде подпален и поведе войската си на юг към гористите хълмове, след като разбра, че битката е загубена.

Вече се виждаше зловещият й край.

Уилям Уолъс и командирите му се намираха на осеяната с трупове дига. Водачът на бунтовниците беше приклекнал в калта, дишаше тежко, всяка частица от тялото му крещеше от болка. Кожата и дрехите му бяха покрити с кръв, засъхващи кървави петна имаше по косата и по огромния му меч, който отново беше окачил на гърба си. До него, проснат на земята, беше Андрю Мъри. Младият рицар, повел мъжете от Севера, едва си поемаше дъх пред стиснати зъби, а лицето му беше изкривено от болка, докато един от хората му почистваше зейналата рана отстрани, през която Уолъс виждаше да се показват костите на ребрата му. За пръв път виждаше толкова много човешки вътрешности, така несигурно защитени от тънка кожа. Едно рязване тук, едно там и всичко се изсипваше навън. В цялата тази работа имаше нещо неблагочестиво, направо възмутително. Нещо, което напомняше на човека, че в края на краищата той е просто храна за червеите.

Изпълнените с болка очи на Мъри се спряха на Уолъс.

— Свърши ли?

— Да.

На лицето на Мъри се появи жестока усмивка.

— Победихме копелетата. — Главата му се олюля назад и усмивката се превърна в гримаса. — Хвала на Бога, победихме ги!

Уолъс погледна мъжете около тях — някои бяха от неговите, а други от хората на Мъри. Повечето бяха ранени, всички бяха напълно изтощени, но въпреки болката очите им блестяха от радост. Бяха направили това, за което благородници като сър Джеймс Стюарт и епископ Уишарт казваха, че е невъзможно. Бяха победили английската кавалерия в битка, без да са рицари и без да имат брони.

Адам застана до Уолъс и подаде на братовчед си мех с вино. Поръбената му с кожа мантия отдавна я нямаше и голата му глава беше обляна в пот и изцапана със засъхнала кръв. Уолъс пое меха и пи, докато той се изпразни. Виното опари гърлото му, но му се стори, че е най-хубавото, което беше опитвал някога. Когато свърши, погледна меха. Кожата беше обсипана със скъпоценни камъни.

Адам злобно се усмихна.

— Взех го от Изедника.

— От Кресингам? — попита рязко Уолъс. — Открихте ли го?

Адам кимна към събрали се в кръг шотландци наблизо.

— Ето там, братовчеде.

Като остави Мъри на грижите на хората му, Уолъс се отправи към кръга, последван от Адам. Видели го да се приближава, мъжете се отдръпнаха и той забеляза на земята тяло на изключително дебел човек. Беше гол и висящите му на гънки меса бяха така надупчени от рани, че беше невъзможно да се каже коя го беше убила. По лицето почти нямаше рани, макар че едното му око беше кървясало. Но вниманието на Уолъс беше привлечено от устата на мъжа, или по-скоро от кървавия къс месо, пъхнат в нея. Плъзвайки поглед по подпухналото тяло на Кресингам, Уолъс разбра какво беше. Между месестите му, изпъстрени с вени бедра се открояваше тъмна рана там, където би трябвало да е мъжкото му достойнство.

— Така му се пада! — изръмжа до него Адам.

Някои от мъжете се засмяха. Подаваха си друг украсен със скъпоценни камъни мех. Уолъс забеляза, че някои от тях бяха метнали през рамо или втъкнали в коланите копринени одежди, явно принадлежали на ковчежника.

Един от приклекналите мъже изведнъж изтегли кинжал от пояса си и погледна Уолъс.

— Сър Уилям, мога ли да взема парче от него? — Той погледна трупа на Кресингам, стиснал кинжала в ръка. — Искам да покажа на хората от Ланарк, че съм помогнал за повалянето на Изедника.

— Вземи каквото искаш — каза Уолъс. — Там, където отива, то няма да му трябва.

Мъжът се ухили. Повдигна месестата ръка на Кресингам и започна да реже показалеца. Някои от мъжете го наблюдаваха известно време, а после се приближиха, за да отрежат също парче от трупа, което да показват на приятели и роднини като доказателство, че са повалили тиранина, който беше обрал до шушка кралството им.

Уолъс ги остави да правят каквото искат. Щеше да им позволи да приберат всичката плячка, която намерят, а когато свършеха, щеше отново да ги поведе по-нататък. Все още не всичко беше свършило.

— Събери Грей и другите — каза той на Адам — След час тръгваме.

— Братовчеде?

Уолъс се загледа през пластовете дим оттатък Форт, където се виждаше останалата войска на Варен да се отправя на юг.

— Ще преминем реката, когато настъпи отлив, и ще ги преследваме. Обозът им е още с тях. Ще се снабдим с толкова провизии, колкото успеем да заловим. — Сините му очи се вгледаха в отстъпващата войска. — Те ще отнесат със себе си в Англия ужасите на този ден.

Докато шотландците празнуваха победата си край димящите развалини на моста при Стърлинг, черен облак врани вече кръжаха над очакващия ги долу кървав пир.