Буреносни хоризонти

8.Дейвлин Лотце

Дейвлин Лотце стоеше пред плоската каменна повърхност на извънземния транспортал. Раницата му бе пълна с провизии за няколко дни. Стотици плочки със странни знаци — координати на населявани някога от кликисите светове — бяха подредени около устройството. Повечето все още не бяха проучени.

— Господин Лотце, по програма трябва да се върнете до края на деня — напомни му техникът в наблюдателната станция.

Известните кликиски транспортали като този сред разкопките на Рейндик Ко бяха отправни точки за всеки, който имаше достатъчно смелост и предприемчивост за откриване на нови планети. За авантюрист като него.

Дейвлин нагласи раницата на гърба си. Беше облечен в стандартен изследователски костюм от здрава материя, подходяща за всякакви температури. Дори когато се прехвърляше в съвсем необитавани светове, Лотце не си позволяваше никакви ярки цветове, никакви бижута и изобщо нищо, с което би привлякъл вниманието.

— Параметрите на мисията ми позволяват неограничена свобода при съблюдаване на програмата.

Предвид дългото си служебно досие — без да става дума за обстоятелството, че тъкмо той и Рлинда Кет бяха открили транспорталната мрежа и бяха съобщили на Ханзата за нея — той не обичаше да се съобразява с ничии правила и програми.

Въпреки че насекомоподобните кликиси отдавна бяха изчезнали от Спиралния ръкав, те бяха оставили след себе си огромна мрежа от мистериозни развалини. След като извънземните дишаха същия въздух и имаха сходни биологически нужди с тези на хората, Ханзата гледаше на тези годни за обитаване планети като на потенциални превъзходни обекти за колонизиране — частична компенсация на фона на опустошителната война с хидрогите.

Но най-напред тези кликиски светове трябваше да бъдат опознати, каталогизирани и проучени поне донякъде. Дейвлин смяташе, че подобна задача съответства на неговите умения. Без повече бавене той пристъпи през трапецовидния камък и попадна на друг кликиски свят.

Усещането, че е абсолютно сам на цяла огромна планета, беше неописуемо. Сухият вятър докосна лицето му и Дейвлин се усмихна. Пристигаше в местната сутрин, така че разполагаше с цял ден, за да проучи подобните на термитни могили сгради и твърдите като желязо органични конструкции, останали от кликисите. Причудливите дървета в този свят имаха подобни на пера клони, имаше и храсти с продълговати листа, които приличаха на игленици с щръкналите по тях шипове.

Дейвлин бродеше из рухналите развалини и забиваше сензори и метеорологични датчици. Измери обема на подпочвените води и изчисли средното количество на валежите. Впоследствие, ако този свят бъдеше предпочетен от Ханзата за мащабна колонизация, изследователите щяха да доставят самоизстрелващи се спътници, които щяха да позволят бързо и подробно картографиране на сушата и климатичните пояси. Сега Дейвлин трябваше да направи само първия грубо скициран доклад.

Когато се смрачи, нагласи небомерите, сканира астрономическите показатели и уточни спектъра на най-ярките звезди в местното небе. След като се върнеше през портала, ханзейските астрономи и навигатори щяха да разчетат местоположенията на основните звезди и по този начин да установят и интерполират разположението на тази планета, за да го съгласуват с координатните плочки, основани на кликиската символика.

Вече можеше да се върне в базата, но продължи да се наслаждава на ехтящата тишина. Така и не бе свикнал със суматохата и трескавостта на цивилизацията. Дори ханзейската база на Рейндик Ко, която беше превърната в централен сборен пункт за нетърпеливи изследователи, му се струваше прекалено населена, прекалено оживена. Копнееше за спокойствие и си припомняше кротките години на Крена, където изпълняваше ролята на обикновен колонизатор.

Извади от раницата топъл спален чувал, който обгърна тялото му в меката си прегръдка. Прекара една стихнала, самотна нощ на пустия свят. На разсъмване събра всички инструменти, върна се до трапецовидната каменна стена, задейства транспортала и пристъпи обратно на Рейндик Ко…

Щом влезе в контролното помещение, долови мрачното настроение на присъстващите. Огледа навъсените лица, след което забеляза черния знак върху още една от безбройните координатни плочки.

— Кого загубихме?

Техникът го погледна и отвърна механично:

— Джена Рефо. Три дни просрочка.

Дейвлин въздъхна и усети някакъв хлад. С нея ставаха петима — петима транспортални изследователи като него, избрали произволни кликиски координати с надеждата да открият подходящи за живот богати на суровини планети, които да бъдат колонизирани и да осигурят огромни облаги за Ханзата.

Но понякога координатите се оказваха пагубни. Може би срещуположният край на транспортала беше разрушен от земетресение или друго природно бедствие… или пък самите планети бяха прекалено негостоприемни.

— По дяволите!

Ханзата плащаше достатъчно, за да си заслужава риска, но така или иначе всяко пристъпване в някое непознато място беше въпрос на късмет. Обикновено след поредната си успешна мисия Дейвлин биваше посрещан с приветствия, поздравления, сбирки и наздравици. Този път обаче само предаде доклада си и отиде да вземе душ.

На следващия ден се върна позастарелият грубоват изследовател Хъд Стайнман: грачеше от задоволство, без да обръща внимание на мрачните физиономии на техниците.

— Искам премия! — Той размаха победоносно пръст във въздуха. — Тези координати — посочи една от плочките с причудливи знаци — ни отвеждат право там, където всичко започна или пък свърши, ако става дума за истинската история. Открих транспорталната плочка до Корибус.

Техниците зяпнаха, неколцина дори изръкопляскаха. Дейвлин кимна одобрително.

Корибус, където Маргарет и Луис Коликос бяха разгадали мистерията на кликиския факел, беше пуст изпепелен свят, вероятно последната крепост на кликиската раса срещу врага, който я беше унищожил. За всеки, който се занимаваше с ксеноархеология, Корибус беше истински Розетски камък, покрит с послания от древността. От практическа гледна точка подобен доказан източник на данни би помогнал на изследователите на Ханзата да обединят различните маршрути на транспорталната мрежа — ценно помагало за съставяне на пътна карта.

Дейвлин избута мършавия Хъд Стайнман и активира координатната плочка, която щеше да го отведе в Корибус. Няколко техници го изгледаха, един дори вдигна ръка, сякаш за да го спре. Но Дейвлин разполагаше с директен мандат от самия председател Венцеслас. И пристъпи сред ветровитата тишина.

Кликиският град на Корибус изглеждаше точно както на изображенията, получени от двамата Коликос: извисяващите се гранитни стени на каньона оформяха защитена долина с подобни на термитни могили образувания върху земята, както и издигнати върху скалните склонове жилища с огромни подредени кристали. Стайнман беше прав — местността беше абсолютно същата.

Дейвлин огледа призрачния свят. Огрените от смътната слънчева светлина канари бяха осеяни с кристални късове. Кликисите вероятно бяха предположили, че напомнящите крепост отвесни гранитни стени ще ги защитят. Полуразтопеният камък блестеше, сякаш е стопен от някаква невъобразима разрушителна сила.

Опита се да си представи какво би могло да порази насекомоподобната цивилизация. Какъв трябва да е бил този противник, за да ги принуди да създадат кликиския факел? Хидрогите? В края на краищата дори факелът не бе успял да ги спаси и расата им бе унищожена.

Дейвлин беше сигурен, че Ханзата ще изпрати колонисти на Корибус. Помоли се само каквото и да се е случило тук, никога да не се повтори.