Бъди българин, Джийвс

Още един посетител

Поех си дълбоко въздух. С напускането на мъжката половина от сценката известна част от напрежението се стопи. Макар че в миналото винаги съм го намирал за чудесна компания, Чъфи не се показа в най-дружелюбната си форма по време на приключилия диалог. В резултат на поведението му известно време се чувствах като в лъвска клетка.

Полин нещо се задъхваше. Не че пръхтеше, но издаваше звук, който може да се постави много близо до границата с пръхтенето. Очите й бяха втренчени и пламтящи. Явно силно се вълнуваше. Тя вдигна плувния си костюм, погледна през мен и каза:

— Излез, Бърти.

Надявах се на един спокоен разговор, по време на който да обсъдим ситуацията, да осветлим този или онзи въпрос и да се опитаме да решим какво да предприемем.

— Но, чуй ме… — започнах спокойно.

— Искам да се облека.

— Какво ще си облечеш?

— Плувния костюм.

— Защо?

— Защото ще плувам.

— Ще плуваш?

Зяпнах.

— Да не би да се връщаш на яхтата?

— Връщам се.

— Но искам да поговорим за Чъфи.

— Не желая да чувам повече това име.

Време беше да стана отново добрия стар посредник.

— О, хайде стига!

— Е?

— Искам да кажа, ти сигурно не смяташ да чупиш завинаги бедния нещастник заради една малка караница.

Тя ме погледна доста особено.

— Имаш ли нещо против да повториш това? Само последните две думи.

— Малка караница?

Тя пое дълбоко въздух и за момент отново почувствах, че се връщам в клетката на лъва.

— Не бях сигурна, че съм ги чула ясно — каза тя.

— Искам да кажа, ако имаш а) едно момиче и б) един младеж и превъзбудиш силните им натури, резултатът е, че и двамата казват куп неща, които не мислят.

— О? Е, нека да ти кажа, че всяка дума, която казах, е истина. Казах му, че никога няма да му проговоря повече. И наистина не искам. Казах му, че го мразя. И наистина е така. Нарекох го прасе. Такъв си е.

— А, това около прасетата на Чъфи е много странно. Нямах представа, че си ги отглежда.

— Защо не? Нали им е достоен брат — сряза ме тя. Ясно! Нямаше какво повече да се каже по темата за прасетата.

— Не мислиш ли, че си малко жестока?

— Жестока ли съм?

— И малко сурова с Чъфи?

— Сурова ли?

— Не ти ли се струва, че поведението му си имаше извинение?

— Не.

— Трябва да е било удар за бедното момче, искам да кажа — влиза тук и се натъква на теб.

— Бърти!

— Да?

— Удряли ли са те някога със стол по главата?

— Не.

— Е, скоро ще ти се случи.

Най-накрая започнах да загрявам, че индивидката насреща ми нещо не е на кеф.

— Е, добре.

— Това същото ли значи, както и „Е, хайде стига!“?

— Не. Исках само да разбереш, че е много жалко. Две влюбени сърца разлъчени завинаги — бинго!

— Да?

— И все пак, ако така виждаш нещата, значи така ги виждаш, нали?

— Да.

— Сега стигаме до тази твоя идея да плуваш до яхтата. Вижда ми се налудничаво.

— Няма вече какво да ме задържа тук, нали?

— Не. Но плуване посред нощ… Ще ти се види доста хладно.

— И влажно. Не ми пука!

— И как ще се качиш на яхтата?

— Ще се кача. Ще се покатеря по въжето, на което окачат котвата. И преди съм го правила. И така, ще се отдръпнеш ли, за да мога да се преоблека?

Изтеглих се на площадката на стълбите. Скоро тя се появи в плувен костюм.

— Няма нужда да ме изпращаш.

— Разбира се, че ще те изпратя, ако наистина тръгваш.

— Тръгвам и още как.

— Е, щом трябва.

Навън въздухът изглеждаше по-щипещ от всякога. Само мисълта да се гмурна във вълните, ме накара да настръхна. Но на нея не й подейства. Тя изчезна в тъмнината без да каже дума, а аз се качих и си легнах.

Може би си мислите, че след разните му гаражи и градинарски бараки, леглото трябва да ме е предразположило към моментален сън. Да, ама не. Нищо не стана. Колкото повече се опитвах, толкова повече съзнанието ми се насочваше към трагедията, в която съвсем наскоро бях взел участие. Мога спокойно да си призная, че сърцето ми се късаше за Чъфи. Късаше се също и за Полин. Късаше се и за двамата.

Погледнете фактите. Двама напълно нормални люде, създадени да живеят заедно цяла вечност, изведнъж, без всякаква причина, си бият дузпата. Жалко. Тъпо. Не го пожелавам нито на човек, нито на звяр. Колкото повече мислех, толкова по-глупаво ми изглеждаше.

И все пак, случи се. Думите бяха казани. Връзката беше разкъсана. Цялата веселба свърши безвъзвратно.

Имаше само едно нещо, което съчувстващият страничен наблюдател може да стори в такава ситуация и ми стана ясно, че е било лудост да не го направя, преди да си легна. Измъкнах се от завивките и слязох долу.

Бутилката уиски беше в бюфета. Също и сифона с газираната вода. Също и чашата. Сипах си една оздравителна чаша и седнах. И щом го сторих, зърнах на масата лист хартия.

Беше бележка от Полин Стоукър.

Забелязвате ли стила? Стегнат. Отривист. Доказателство за ранено сърце и натежала душа. Беше ми мъчно за нея повече от всякога, но се радвах, че поне няма да се простуди. Колкото до палтото, с едно свиване на раменете изчерпих въпроса. Не ми се свидеше, макар да беше ново и подплатено с коприна. Даже бях предоволен — това май обобщава мнението ми по въпроса.

Скъсах бележката и се върнах към питието си.

Няма нищо по-добро от едно силно уиски със сода за успокояване на нервната система. След около четвърт час се почувствах толкова уталожен, че отново можех да си помисля за леглото — този път двеста на сто сигурен, че освежителният сън няма да ми избяга.

Станах и тъкмо се канех да поема по стълбите, когато за втори път нощта се разлюля от лумкане по входната врата.

Не знам дали няма да ме вземете за сприхав човек. По-скоро мисля, че не съм. Питайте в Клуба на търтеите и там сигурно ще ви кажат, че Бъртрам Устър, ако обстоятелствата позволяват, като цяло е самата любезност. Но, както бях принуден да покажа на Джийвс, когато възникна проблема с банджото, можех да отида и твърде далеч. С буреносно чело и леден поглед станах да отворя веригата. Бях готов да нахокам сержант Ваулс — защото предполагах, че е той — и то така, че да ме помни цял живот.

— Ваулс — канех се да кажа, — дойде ми до гуша. Това полицейско разследване трябва да спре. То е чудовищно и недопустимо. Ние не сме в Русия, Ваулс.

Тези слова, или подобни, бих казал на Ваулс. Но това, което ме възпря, не беше слабост или съжаление, а фактът, че мъжът, който се беше вкопчил в чукалото, изобщо не беше Ваулс. Беше Дж. Уошбърн Стоукър. Гледаше ме с такъв зверски й яростен поглед, че ако не бях погълнал живителното питие и ако не знаех, че дъщеря му Полин благополучно се е чупила от собственото ми легло и от собствената ми пижама, несъмнено щях да се объркам.

При настоящите обстоятелства останах спокоен.

— Да? — казах.

Бях заредил тази дума с такова количество ледена изненада и надменност, че по-незначителен човечец би се катурнал назад като ударен с куршум. Дж. Уошбърн Стоукър обаче я прие без да мигне. Той се втурна покрай мен в къщата, после се обърна и ме сграбчи за рамото.

— Я стига! — изрева той.

Освободих се хладнокръвно от хватката. За тази цел трябваше да се измъкна от горната част на пижамата си, но накрая успях.

— Моля?

— Къде е дъщеря ми?

— Дъщеря ти Полин?

— Имам само една дъщеря.

— И ме питаш къде е точно тази дъщеря?

— Знам къде е.

— Тогава защо питаш?

— Тя е тук.

— Тогава ми дай първо пижамата, за да се облека, и й кажи да влезе — казах аз.

Всъщност никога не съм виждал някого да скърца със зъби, затова не мога да кажа със сигурност, че Дж. Уошбърн Стоукър направи точно това. Може и да го е сторил. Може и да не е. Всичко, което мога да кажа най-отговорно, е, че скулите му се стегнаха и ченето му започна да работи, като че дъвчеше дъвка или пък няколко зъба. Не беше приятна гледка, но благодарение на това, че си бях приготвил оная животоспасителна течност доста силничка, за да мога да заспя, сега бях в състояние да понеса изпълнението с кураж и твърдост.

— Тя е в къщата! — натърти той, като продължи да дъвче поредния си зъб.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ще ти кажа какво ме кара да мисля така. Отидох в кабината й преди половин час и я намерих празна.

— Но защо, за бога, предполагаш, че е дошла тук?

— Защото знам, че е влюбена в теб.

— Съвсем не е. Тя гледа на мен като на брат.

— Ще претърся тази къща.

— Давай смело — казах и вдигнах бариерата спокойно.

Той се втурна по стълбите, а аз се върнах към питието си. Не същото. Друго. Реших, че при тези обстоятелства, да повториш не е грях. Скоро посетителят ми, който беше тръгнал като лъв, слезе по стълбите като агънце. Предполагам баща, който е нахлул във вилата на един относително непознат човек, търсейки изгубената си дъщеря, трябва да се чувства малко или много като тъпо магаре. Аз поне бих се чувствал, и явно същото се отнасяше за Стоукър, който се повъртя малко наоколо и забелязах, че парата му, или по-точно двигателната сила, беше поспаднала.

— Дължа ти едно извинение, мистър Устър.

— Не му мисли много — махнах с ръка аз.

— Реших, че няма друг начин, когато видях, че я няма…

— Забрави всичко. Можеше да се случи на всеки. И двамата имаме вина. Ще пийнеш ли нещо, преди да тръгнеш?

Стори ми се разумно да го задържа колкото може по-дълго, за да дам на Полин достатъчно време да се върне на добрата стара яхта. Но не можах да го съблазня. Съзнанието му явно беше прекалено заето, за да мисли за питиета.

— Странно, къде ли може да е отишла — каза той и човек можеше да се учуди от благия му, даже приятелски патос, с който се обърна към мен. Като че ли Бъртрам му беше някой стар и мъдър приятел, с когото споделя тревогите си. Човекът явно беше измъчен.

Опитах се да го поободря малко.

— Може да е отишла да поплува.

— По това време на нощта?

— Момичетата правят странни неща.

— А тя е необикновено момиче. Тая нейна страст към тебе, например.

Това не ми се видя много тактично и бих се намръщил леко, ако не си спомних желанието си да му отворя очите по въпроса, че такава страст не съществува.

— Забравете тая идея, че мис Стоукър е в плен на моето фатално привличане — подканих го аз. — Тя направо си умира от смях, като ме види.

— Не добих същото впечатление днес следобед.

— А, това ли? Само братска прегръдка. Няма да се повтори.

— И по-добре да не се повтаря — изръмжа той, връщайки се за момент към предишните си обноски. — Е, няма да те задържам буден, мистър Устър. Извинявам се отново, че се показах такъв глупак.

Не може да се каже точно, че го потупах по рамото, но направих някакъв подобен жест във въздуха.

— Няма нищо, няма нищо. Ако можеше да ми пада по една лира всеки път, когато съм се правил на глупак, сега щях да съм богаташ.

И в тази сърдечна обстановка ние се разделихме. Той тръгна по градинската алея, а аз, като изчаках още десет минути, в случай, че някой реши да ми направи дружеско посещение, пресуших чашата си и скокнах в леглото.

Който опитва, успява. В случая — успява да подремне, ако изобщо на това му се вика дрямка в място, пълно до козирката със Стоукъровци, Полини, Ваулсовци, Чъфнъловци и Добсъновци. Не мина много и натежалите ми клепки се затвориха.

Направо звучи невероятно, като се има предвид какъв е нощният живот на Чъфнъл Реджис, но следващото нещо, което видях, когато се събудих, не беше момиче, изскачащо от леглото ми, нито баща й, нахлуващ в дома ми с кръвясали очи, нито пък полицейски сержант, свирещ рагтайм с чукалото по вратата. Това, което видях, когато се събудих, бяха птички до прозореца ми, възвестяващи новия ден.

Е, като казвам възвестяващи новия ден, имам предвид, че беше десет и половина и слънчевите лъчи, които проникваха през прозореца, сякаш ме подканяха да стана и да видя как ще се справя с едно яйце, парче бекон и добрата стара чаша кафе.

Взех си душ бързешката, обръснах се и изтрополих надолу по стълбите, изпълнен с жажда за живот.