Бъди българин, Джийвс

Зловещо поведение на един собственик на яхта

Вече бях свършил закуската си, седях в градинката и си свирех на банджо, когато нещо започна да нашепва укоризнено в ухото ми, че нямам право да се чувствам толкова доволен точно тази сутрин. Трагедията беше влязла в собствения ми дом. Едва преди десет часа станах свидетел на сцена, която, ако бях изтънченият и чувствителен мъж, който исках да вярвам, че съм, би изтрила всеки слънчев лъч от живота ми. Две влюбени сърца, с едното от които съм бил заедно от началното училище до Оксфорд, се бяха счепкали в мое присъствие и след като се бяха наранили взаимно, се бяха разделили вбесени, за да не се срещнат — според настоящото разписание — никога повече. А виж ме мен — безгрижен и коравосърдечен, седя и си свиря безгрижно на банджото „Вдигам пръст и казвам чурулик-чурулик“.

Грешка. Прехвърлих се на „Дух и тяло“ и ме облада някаква тиха скръб.

Нещо трябва да се направи, така си помислих. Трябва да се предприемат мерки и да се потърсят пътища за помирение.

Но не можех да се лъжа, че положението не е сложно. Обикновено, доколкото имах опит в тия неща, когато някой от приятелчетата ми скъса дипломатически връзки с момиче, или обратното, те са отседнали заедно в една и съща къща в провинцията или поне живеят в Лондон, където не е чак толкова дяволски трудно да им уредиш среща и да им събереш ръцете с великодушна усмивка. Но разгледайте фактите в историята с Чъфи и Полин Стоукър. Тя беше на яхтата — на практика окована във вериги. Той остана в Замъка — три мили навътре в сушата. И всеки, който би искал да извърши събирането на ръцете, би трябвало да има доста повече свобода на действие, отколкото имах аз. Вярно, моите позиции пред стария Стоукър бяха поукрепнали през изтеклата нощ, но от негова страна нямаше и намек, че е склонен да ме остави да се разпореждам на яхтата му. Имах точно толкова шансове да вляза във връзка с Полин и да се опитам да я склоня, колкото и ако изобщо не беше идвала от Америка.

Хубавичък проблем, искам да кажа, и все още размишлявах върху него, когато градинската врата скръцна и забелязах Джийвс, който вървеше по алеята.

— А, Джийвс — казах.

Поздравът ми може да му се е сторил малко сдържан, но точно такъв трябваше да бъде. Това, което Полин ми беше казала за невъздържаните му и необмислени забележки но повод моя интелект, ме беше огорчило значително. Не за пръв път той споделяше погрешното си мнение, а човек като мен си има своите чувства.

Но ако Джийвс забеляза пренебрежението ми, то той се направи, че му е убягнало. Отношението му продължаваше да бъде спокойно и равно.

— Добро утро, сър.

— От яхтата ли идваш?

— Да, сър.

— Там ли е мис Стоукър?

— Да, сър. Появи се на масата за закуска. Бях малко изненадан да я видя. Останах с впечатление, че възнамерява да остане на брега и да установи връзка с Негова светлост.

Изсмях се кратко.

— Връзката беше установена и то как!

— Сър?

Оставих банджото и го погледнах строго.

— Хубавичко ни насади всичките миналата нощ! — казах му аз.

— Сър?

— Стига си ми съркал. Защо, за бога, не спря мис Стоукър миналата нощ?

— Едва ли бих си позволил, сър, да отклонявам младата дама от начинание, на което тя явно беше твърдо решена.

— Тя каза, че си я подтикнал с думи и дела — не се стърпях да хвърля истината в очите му.

— Не, сър. Аз просто изразих съпричастие към нейните желания.

— Казал си й, че ще се радвам да я приютя за нощта — продължих в същия дух.

— Тя ме информира, че вече е взела решение да търси подслон във вашата къща, сър. Не съм направил нищо повече, освен да изразя мнението, че ще направите всичко, което ви е по силите, за да й помогнете.

— Добре, знаеш ли какъв беше резултатът — ефектът, ако мога да използвам този термин? Бях преследван от полицията.

— Сър?

— Разбираш ли, не можех да остана да спя в къщата, където от всеки ъгъл изскачат разни момичета. Затова се оттеглих в гаража. Не бяха минали и десет минути, и ето, че цъфна сержант Ваулс.

— Не познавам сержант Ваулс, сър.

— А с него полицай Добсън.

— С полицай Добсън се знаем. Приятен младеж. Той навестява Мери, една от прислужниците в Замъка. Едно червенокосо момиче, сър.

— Въздържай се да ми говориш за косите на прислужниците, Джийвс — казах хладно. — Няма никаква връзка с въпроса. Придържай се към темата, а тя е, че прекарах безсънна нощ, преследван напред-назад от жандармерията.

— Съжалявам да чуя това, сър.

— Най-накрая дойде Чъфи. Като постави напълно погрешна диагноза на моя случай, той настоя да ме отнесе в стаята ми, свали ми ботите и ме сложи в леглото. Беше зает с последното, когато мис Стоукър излезе на сцената, облечена в бледовиолетовата ми пижама.

— Много неприятно, сър.

— Точна така. Избухна скандал до небесата, Джийвс.

— Наистина ли, сър?

— Горяха очи, гълчаха гласове. Накрая Чъфи падна по стълбите и излезе в нощта свъсен като облак. И въпросът е — какво да се направи сега?

— Това е ситуация, което изисква сериозен размисъл, сър.

— Искаш да кажеш, че още нямаш никакви идеи?

— Току-що научих всичко, което е произтекло, сър.

— Вярно. Забравих. Разговаря ли с мис Стоукър сутринта?

— Не, сър.

— Е, не виждам смисъл да ходиш в Замъка и да се занимаваш с Чъфи. Добре размислих върху нещата, Джийвс, и ми е ясно, че мис Стоукър е тази, на която й трябва убеждаване, излагане на доводи и изобщо — доброто старо укротяване на духа. Миналата нощ Чъфи нарани дълбоко чувствата й и ще трябва доста да се потрудим, за да я склоним. За разлика от нея проблемът на Чъфи е прост. Не бих се изненадал, ако дори и в този момент не си скубе косите, че се е държал като последния тъпак. Един ден тих размисъл на открито ще му е достатъчен да го убеди, че е обвинил неправилно момичето. Да ходиш и да говориш с Чъфи ще е чиста загуба на време. Остави го сам и майката-природа ще го излекува. По-добре е да отидеш право на яхтата и да видиш какво може да се стори с другата страна.

— Не съм имал намерението да разговарям с Негова светлост, когато дойдох на брега, сър. Още веднъж трябва да ви повторя, че преди вие да ме информирате преди минута, не подозирах за възникналата пречка. Целта на моето посещение беше да ви донеса бележка от мистър Стоукър.

Бях озадачен.

— Бележка?

— Заповядайте, сър.

Отворих я все още в неведение и прочетох съдържанието. Не мога да кажа, че имах някакво просветление, след като го сторих.

— Странно, Джийвс.

— Сър?

— Това е покана.

— Наистина ли, сър?

— Абсолютно. Кани ме на празника. „Скъпи мистър Устър — пише татко Стоукър, — ще ми е страшно драго, ако дойдеш да пийнеш и хапнеш тази вечер на лодката. Без официално облекло“. Предавам ти същността. Необичайно, Джийвс.

— Несъмнено неочаквано, сър.

— Забравих да ти кажа, че сред посетителите ми миналата нощ беше и същият този Стоукър. Той връхлетя, разкрещя се, че дъщеря му е в къщата и претърси навсякъде.

— Наистина ли, сър?

— Е, разбира се, не намери никаква дъщеря, защото тя вече си беше тръгнала към яхтата, и той разбра, че се е показал като пълно магаре. На тръгване обноските му се посмекчиха. Всъщност, говореше ми любезно — нещо, което бих се обзаложил, че не умее да прави. Но дали това обяснява внезапния прилив на гостоприемство? Не мисля така. Тонът му беше по-скоро извинителен, отколкото дружески. Нямаше и следа от каквото и да е желание да завърже едно от ония велики приятелства.

— Мисля, че е възможно разговорът, който водих тази сутрин с господина, сър…

— А-а! Значи ти си предизвикал тия про-Бъртрамовски чувства?

— Непосредствено след закуска, сър, мистър Стоукър изпрати да ме повикат и ме запита дали някога съм бил на служба при вас. Каза, че си спомнял да ме е виждал във вашия апартамент в Ню Йорк. Когато му отвърнах утвърдително, той продължи да ме разпитва във връзка с известни инциденти от миналото.

— За котките в спалнята ми? — предложих с най-невинния си глас.

— И за пробитата грейка.

— За откраднатата шапка?

— А също и за вашия навик да се спускате по водосточните тръби, сър.

— И ти му каза…

— Обясних му, че сър Родерик Глосъп е бил предубеден във всички гореспоменати ситуации, сър, и му разказах мотивите ви в тези истории.

— И той…?

— … остана доволен, сър. Изглежда си помисли, че си е съставил погрешно мнение за вас. Каза, че е трябвало да помисли, преди да вярва на информация, идваща от сър Родерик — към когото се обърна като към плешив дърт нещо си, което в момента излезе от главата ми. Струва ми се, малко след това трябва да е написал писмото, с което ви кани на вечеря, сър.

Бях доволен от моя човек. Когато Бъртрам Устър види, че старият феодален дух е на почит, той гледа на него с одобрение и изразява това одобрение с думи.

— Благодаря ти, Джийвс.

— Няма защо, сър.

— Добре си се справил. Разбира се, ако гледаме нещата от едната им страна, все ми е тая дали татенцето Стоукър си мисли, че съм чалнат. Искам да кажа, човек, който има кръвно родство с някакъв тип, дето обичал да ходи на ръце, едва ли е в позиция, що се отнася до нормалния разум, да си вири носа и да се изявява като…

— Arbiter elegantiarum, сър?

— Точно. Арбитер елеганцие. Ще рече, съдник за хубавото. Та казвах, че не давам и два гроша за това какво си мисли старият Стоукър за кубето ми. Не ми пука. Но погледнато отстрани, признавам, че тази промяна на чувствата е добре дошла. Идва тъкмо навреме. Ще приема поканата му. Гледам на нея като на…

— Amende honorable7, сър?

— Исках да кажа, като на маслинена клонка.

— Или като на маслинена клонка. Двата термина практически са синоними, френската фраза, обаче, съм склонен да приема като малко по-точна в конкретните обстоятелства — носейки в себе си, така да се каже, намек за угризения и желание за компенсация. Но ако предпочитате израза „маслинена клонка“, съвсем спокойно можете да го употребите, сър.

— Благодаря ти, Джийвс.

— Няма защо, сър.

— Предполагам знаеш, че ме накара напълно да забравя онова, което говорех?

— Моля да ме извините, сър. Не трябваше да ви прекъсвам. Ако си спомням правилно, вие забелязвахте, че имате намерение да приемете поканата на мистър Стоукър.

— А, да. Много добре. Ще приема тази покана — дали като маслинена клонка, или като amende honorable е напълно несъществено и да пукна ако има някакво значение, Джийвс…

— Не, сър.

— И да ти кажа ли защо ще приема поканата? Защото тя ще ми даде възможност да видя мис Стоукър и да пледирам в защита на Чъфи.

— Разбирам, сър.

— Не че ще е лесно. Дори не знам как ще започна.

— Ако бих могъл да направя предложение, сър, предполагам, че младата дама ще откликне най-положително на твърдението, че Негова светлост не е добре със здравето.

— Но тя знае, че е як като бик.

— Лошото здраве го е сполетяло вследствие раздялата му с нея и душевната мъка.

— А! Схващам. Душевно разстройство.

— Именно, сър.

— Мислиш, че нежното сърце на Полин ще се разчувства от това, а?

— Много е вероятно, сър.

— Тогава това е насоката, в която трябва да работя. Тук в поканата е казано, че вечерята ще бъде в седем. Малко раничко ми се вижда.

— Предполагам, че приготовленията се правят с цел да бъде удобно за мастър Дуайт, сър. Това ще е тържеството за рождения му ден, за което ви разказах вчера.

— Да, разбира се. С участие на странстващата трупа музиканти. Нали не е отменено?

— Не, сър. Музикантите ще присъстват.

— Чудя се дали ще имам възможност да си поприказвам с оня, дето свири на банджо. Има някои места в изпълнението му, за които искам да се консултирам.

— Без съмнение това може да се уреди, сър.

Джийвс говореше малко резервирано и ми стана ясно, че намира насоката на разговора за смущаваща. Ръчкане в старата рана, нещо такова.

Е, установил съм, че най-доброто в такива ситуации, е директният и открит подход към темата.

— Напредвам много бързо с банджото, Джийвс.

— Сър?

— Искаш ли да ти изсвиря „Какво е туй, що любов се зове?“

— Не, сър.

— Мнението ти за божествения ми инструмент не се е променило, така ли?

— Не, сър.

— Е, добре! Жалко, че не можем да се спогодим по тоя въпрос.

— Да, сър.

— Нищо не може да се направи. Без лоши чувства, нали?

— Да, сър.

— И все пак, жалко.

— Именно, сър.

— Както и да е, кажи на стария Стоукър, че ще цъфна точно в седем, нагласен като за парти.

— Да, сър.

— Или да взема да напиша кратка любезна бележка.

— Не, сър. Бях инструктиран да върна устен отговор.

— Тогава припкай обратно.

— Много добре, сър.

И така точно в седем кракът ми стъпи на яхтата и подадох шапката и лекото си манто на един минаващ моряк. Сторих го със смесени чувства, тъй като в главата ми се бореха противоречиви мисли. От една страна — чистият озон в Чъфнъл Реджис бе изострил апетита ми, а от Ню Йорк си спомнях, че Дж. Уошбърн Стоукър добре гощава гостите си. От друга — никога не съм бил спокоен в негово присъствие и не може да се каже, че тръпнех в очакване. Ако искате, можете да го изкажете така: плътта, или тялото на Устър предусещаха пиршеството с удоволствие, но духът му се чувстваше смачкан.

От личен опит знам, че има два вида американци. Първият — як и очилат, е самото добродушие. Поздравява те като че си любимият му син, започва да действа с шейкъра преди да се огледаш къде си, пълни ти чашите с весел смях, тупа те по гърба, разказва ти вицове на ирландско наречие за двама ирландци на име Пат и Майк, и, с една дума, прави живота ти песен.

Другият тип, който клони към студените сивкави очи и квадратна челюст, гледа на английския си братовчед с безпокойство. Той не е добрият елф. Той мисли. Говори малко, вдишва дълбоко и някак болезнено. И всеки път, когато случайно срещнеш погледа му, като че се сблъскваш челно със сурова стрида.

Дж. Уошбърн Стоукър винаги е бил несменяемият вицепрезидент на този втори клас американци.

Ето защо установих с голямо облекчение, че тази вечер малко се е поотпуснал. Макар и не точно приветлив, създаваше смътната представа за приветливост, доколкото изобщо му беше възможно.

— Надявам се, не възразяваш срещу една тиха семейна вечеря, мистър Устър? — каза той, след като си стиснахме ръцете.

— Съвсем не. Дяволски мило, че ме покани — отвърнах аз, за да не остана по-назад във вежливостите.

— Само ти, Дуайт и аз. Дъщеря ми лежи, има главоболие — продължи той.

Ето ти неприятност.

— О? — успях да кажа.

— Опасявам се, че усилията миналата нощ са й дошли малко в повече — рече татенцето и в очите му се прокрадна нещо от старата подозрителност.

Долавяйки скрития смисъл, успях да разбера, че Полин е в немилост и е била изпратена в леглото без вечеря. Старият Стоукър не беше един от ония модерни родители с широки схващания. У него се наблюдаваше, както съм имал възможността да забележа, нещо от строгостта и непоклатимостта на старите пуритани. С две думи — Стоукър беше човек, който в областта на семейните отношения вярваше най-вече на желязната ръка.

Забелязвайки този поглед, ми беше малко трудно да оформя вежливия си въпрос.

— Тогава тя… ъ-ъ… ти… ъ-ъ…?

— Да. Беше съвсем прав, мистър Устър. Ходила е да поплува.

И още веднъж, докато говореше, долових подозрителния проблясък в очите му. Искаше ми се да кажа една-две добри думи за бедното момиче, но освен това, че момичетата са си такива, нещо, което премълчах, не ми дойде наум нищо по-подходящо.

В този момент един стюард обяви вечерята и ние влязохме.

Трябва да кажа, че имаше моменти по време на тази вечеря, когато съжалявах, че известни обстоятелства бяха предотвратили появата на дружинката от Замъка. Може да се учудите на изявлението ми, имайки предвид, че това, от което се нуждае всяка вечеря, за да е успешна, е отсъствието на сър Родерик Глосъп, вдовицата лейди Чъфнъл и сина на последната, Сийбъри. И все пак държа на мнението си. В атмосферата витаеше някаква неловкост, която малко или много обръщаше храната в устата ми на пепел. Ако този човек, Стоукър, не ме беше поканил така неочаквано, щях да си помисля, че му причинявам болка във вратните прешлени. През по-голямата част от времето той само седеше и преживяше в мрачно мълчание, като човек, на когото нещо му тежи. И когато проговори, беше с подчертана… така де… искам да кажа, не точно с ъгълчето на устата си, но нещо приблизително.

Аз от своя страна направих всичко възможно да поддържам разговора. Но едва след като младият Дуайт напусна масата и ние палехме пурите си, изглежда налучках темата, която го интересуваше, развеселяваше и въодушевяваше.

— Чудесна лодка, мистър Стоукър — рекох.

За пръв път нещо прилично на оживление се мерна на лицето му.

— Една от най-добрите.

— Не съм плавал много на яхта — признах аз. — И никога, освен веднъж на остров Уайт, не съм се качвал на толкова голяма.

Той изпуфтя с пурата си. Хвърли един поглед на чорчик в моята посока и после пак го отклони.

— Яхтата си има много предимства.

— О, естествено.

— Много място за гости.

— За цяла тумба.

— И когато дойдат, не могат да се изплъзнат толкова лесно и да стигнат брега.

Странен начин на виждане, но предполагам, че човек като Стоукър естествено има трудности в задържането на гостите си. Помислих си, че може да е имал неприятни случаи в миналото. Разбира се, нищо не прави повече един домакин да изглежда като глупак, от това да има гост в къщата си за дълга визита и после около обяд на втория ден да открие, че онзи се е изсулил към гарата.

— Искаш ли да разгледаш лодката? — попита той.

— Прекрасно — отвърнах.

— Ще се радвам да ти я покажа. Сега сме в главния салон.

— А-ха — вметнах аз.

— Ще ти покажа каютите.

Стоукър стана и двамата тръгнахме по коридори и тям подобни. Стигнахме една врата. Той я отвори и запали лампата.

— Това е една от нашите най-големи каюти.

— Много е хубава.

— Влез и я поразгледай.

Е, нямаше много за виждане, което да не фокусирам от прага, но човек трябва да се показва любезен в такива ситуации. Пристъпих вътре и ръгнах леглото за проба.

И докато го правех, вратата се затръшна. Когато припнах към нея, старецът беше изчезнал.

Доста странно — беше моето заключение. Всъщност, крайно необичайно. Протегнах ръка и врътнах дръжката.

Проклетата врата беше заключена.

— Ойларипи! — викнах.

Никакъв отговор.

— Хей! Мистър Стоукър — ревнах гръмовито.

Само тишина, при това на камари.

Отидох до леглото и седнах. Случаят си плачеше за един хубав размисъл.