Бъди българин, Джийвс

Джийвс кандидатства за служба

Слънчевите лъчи струяха в малката стая на Чъфнъл Хол. Те играеха по лицето ми както си седях на удобната маса, и по лицето на Джийвс, който кръжеше наоколо, и по останките на четирите херинги, и по кафеника, и по празната скара за препечени филийки. Налях си последните капки кафе и сръбнах замислено. Последните събития бяха оставили отпечатъка си върху ми и сега тук седеше един по-сериозен и по-зрял Бъртрам Устър, който, поглеждайки празната скара за филийки и не намирайки нищо в нея, премести погледа си към близкостоящия прислужник.

— Кой е готвач в Замъка, Джийвс?

— Една жена на име Пъркинс, сър.

— Добре докарва закуската. Предай й моите комплименти.

— Много добре, сър.

Приближих чашата до устните си.

— Всичко това е нещо като нежна милувка на слънцето след силна буря, Джийвс.

— Съвсем точно, сър.

— И то каква буря, а?

— Много опасна на моменти, сър.

— Опасна е точната дума, Джийвс. Тъкмо размишлявах за изпитанието, на което бях подложен. Лаская се да мисля, че съм силен мъж, Джийвс. Суровите страни на живота не ме пречупват. Но трябва да си призная, че не беше приятно преживяване да се изправя пред Чъфи. Бях нервен и объркан. На приятелчето не му липсва старата величава осанка на закона. Не знаех, че носи очила с рогови рамки.

— Доколкото знам, слага ги неизменно в ролята на мирови съдия, сър. Предполагам, Негова светлост намира, че му придават по-голяма тежест при изпълнение на съдийските обязаности.

— Добре, но някой трябваше да ме предупреди. Беше гаден удар. Цялата му физиономия се променя. С тия очила прилича точно на леля ми Агата. Трябваше да си напомня, че преди време, оная вечер след състезанието с лодки, той и аз сме седели заедно на подсъдимата скамейка на „Боу стрийт“ за нарушаване на обществения ред. Едва тогава успях да запазя хладнокръвие. Както и да е, неприятното преживяване беше кратко. Трябва да призная, че той уреди нещата точно. Добре му затвори устата на Добсън, а?

— Да, сър.

— Доста строга забележка, както ми се стори.

— Много добре изразена, сър.

— И ето ти го Бъртрам, освободен без никакво петно върху репутацията.

— Да, сър.

— Но сержант Ваулс си остана убеден, че съм или заклет пияч, или пълен идиот. А може би и двете. Както и да е, да не обръщаме поглед към тъмните страни, няма смисъл да се безпокоя за това.

— Много вярно, сър.

— Главното е, че за пореден път ти доказа, че няма криза, с която да не можеш да се справиш. Много успешен опит, Джийвс. Направо брилянтен.

— Нямаше да постигна нищо без вашето сътрудничество, сър.

— Замълчи, Джийвс! Аз бях само пионка в играта.

— О, не, сър.

— Да, Джийвс. Знам си мястото. Но има само едно нещо. Не си мисли, че искам да омаловажа заслугите ти, но ти май извади и доста късмет, а?

— Сър?

— Ами тая телеграма, която дойде в точната минута. Щастливо съвпадение.

— Не, сър. Бях предвидил пристигането й.

— Какво!

— В телеграмата, която пратих онзи ден до моя приятел Бенстед в Ню Йорк, настоях да върне обратно по най-бързия начин посланието, което цитирах.

— Да не би да искаш да кажеш…?

— Непосредствено след разрива между мистър Стоукър и сър Родерик Глосъп, който предизвика решението на първия да не купува Чъфнъл Хол и последвалите неприятности за Негова светлост и мис Стоукър, тази телеграма ми се видя като възможен изход. Прецених, че новината за оспореното наследство би довела до помиряване между мистър Стоукър и сър Родерик.

— Значи никой не оспорва наистина завещанието?

— Не, сър.

— Но какво ще стане, когато старият Стоукър разбере?

— Убеден съм, че облекчението му ще надвие възможния гняв срещу хитростта. А и вече е подписал необходимите документи, отнасящи се до покупката на Чъфнъл Хол.

— Значи даже и да му причернее пред очите, няма да може да направи нищо?

— Именно, сър.

Изпаднах в умислено мълчание. Освен че ме изуми, разкритието породи у мен остра болка. Искам да кажа, мисълта, че бях оставил този човек да ме напусне, че сега той е на служба при Чъфи, и че едва ли някога Чъфи ще има достатъчно ум да го пусне в обръщение… Е, по дяволите, не може да се каже, че това не е достатъчно да нарани душата.

Насила сложих маската на лицето си — съвсем в духа на старата аристокрация.

— Цигара, Джийвс?

Той извади кутията и аз запафках безмълвно.

— Мога ли да попитам, сър, какво възнамерявате да правите сега?

Този въпрос ме изтръгна от размишленията.

— Ъ-ъ?

— Сега, след като къщата ви изгоря, сър. Имате ли планове да наемете друга в околността?

Поклатих глава.

— Не, Джийвс. Връщам се в столицата.

— В предишния ви апартамент, сър?

— Да.

— Но…

Очаквах въпроса.

— Знам какво ще кажеш, Джийвс. Мислиш си за мистър Мангълхофър, за уважаемите мисис Тинкъл-Мулк и подполковник Дж. Дж. Бустард. Но обстоятелствата се промениха, откакто бях принуден да взема твърдото решение, свързано с отношението им към моето банджо. Отсега нататък няма да има проблеми. Моето банджо загина в пламъците миналата нощ, Джийвс. Няма да си купя друго.

— Няма ли, сър?

— Не, Джийвс. Желанието ми се стопи. Няма да мога да докосна струните му без да си спомня за Бринкли. А това, което наистина не искам да правя още дълго време, е да мисля за тоя див петел.

— Значи не мислите да го задържите на служба, сър?

— Да го задържа на служба? След всичко, което се случи? След оная гонитба с месарския нож? Не, не мисля, Джийвс. Сталин — да. Ал Капоне — може. Но не и Бринкли.

Той се покашля.

— Тогава, тъй като при вас има свободно място, сър, чудя се дали ще го приемете като твърде своеволно, ако предложа услугите си?

Катурнах кафеника.

— Ти каза… Какво каза, Джийвс?

— Осмелих се да изразя надежда, сър, че можете да погледнете с благосклонно око на кандидатурата ми за вакантното място. Ще положа всички усилия да останете доволен, както надявам се е било и преди.

— Но…

— Във всеки случай, не бих желал да продължа службата си при Негова светлост, сър, сега, след като ще се жени. Възхищението ми към качествата на мис Стоукър не е намаляло, но моята политика винаги е била да не служа у семейни господа.

— Защо не?

— Просто едно професионално чувство, сър.

— Разбирам какво имаш предвид. Психологията на индивида?

— Именно, сър.

— И наистина искаш да се върнеш при мен?

— Ще го приема като голяма привилегия, сър, ако ми позволите да го сторя, освен ако нямате други планове.

Не е лесно да намериш думи в подобни върхови моменти, ако разбирате какво искам да кажа. Имам предвид, да вземем един такъв момент — върхов, както бих го нарекъл — когато всички облаци са се разчистили и слънцето грее ли грее с пълна пара — и човек чувства… е, искам да кажа, по дяволите!

— Благодаря ти, Джийвс — рекох.

— Няма защо, сър.