Бъди българин, Джийвс

Джийвс намира изход

— Джийвс! — измуча Чъфи.

— Джийвс! — изпищя Полин.

— Джийвс! — викнах аз.

— Хей! — изрева старият Стоукър.

Мога да се закълна, че след като вратата се беше затворила, не се бе отваряла отново. И все пак, ето ти го нашият човек, появяващ се изневиделица, с въпросително изражение на лицето.

— Джийвс! — провикна се Чъфи.

— Милорд?

— Джийвс! — писна Полин.

— Мис?

— Джийвс! — дерях си гърлото аз.

— Сър?

— Хей, ти! — протръби старият Стоукър.

Не можех да кажа дали на Джийвс му се нравеше да бъде наричан „Хей, ти!“. Ясно очертаното му лице не издаде негодувание.

— Сър? — обърна се той към Стоукър.

— Как така си тръгваш по тоя начин?

— Останах с впечатлението, че Негова светлост, зает с по-важни дела, няма време да изслуша съобщението, което исках да му направя, сър. Имах намерение да се върна по — късно, сър.

— Е, добре, сега остани на място за секунда, да му се не види.

— Разбира се, сър. Ако имах представа, че желаете да разговаряте с мен, сър, нямаше да се оттегля от стаята. Просто имах опасението да не би да се натрапвам в момент, когато присъствието ми е нежелателно…

— Добре, добре! — не за пръв път забелязвах, че има нещо в говорните методи на Джийвс, което играеше по нервите на стария Стоукър. — Остави всичко това — нареди той.

— Твоето присъствие е от първостепенна важност, Джийвс — намесих се аз.

— Благодаря, сър.

Чъфи взе думата, тъй като Стоукър временно бе зает с издаването на звуци, наподобяващи тези на ранен бизон.

— Джийвс.

— Милорд?

— Да не би да казваш, че сър Родерик Глосъп е бил арестуван?

— Да, милорд. Точно по този въпрос исках да говоря с Ваша светлост. Дойдох да ви уведомя, че сър Родерик е бил заловен от полицай Добсън снощи и затворен в градинарската барака на територията на Замъка, а полицаят е останал да пази пред вратата й. По-голямата барака, милорд, не малката. Онази, която е отдясно, като се влиза в зеленчуковата градина. Има покрив от червени керемиди, за разлика от малката барака, която е изградена от…

Може да се каже, че никога не съм бил особено привързан към Дж. Уошбърн Стоукър, но ми се стори любезно в този момент да се опитам да го спася от апоплектичен удар.

— Джийвс — казах.

— Сър?

— Няма значение коя градинарска барака.

— Да, сър.

— Не ни засяга.

— Разбирам, сър.

— Тогава продължавай, Джийвс.

Той хвърли поглед на почтително съчувствие към стария Стоукър, който като че ли имаше проблеми с бронхиалната си тръба.

— Изглежда, милорд, полицай Добсън е арестувал сър Родерик в доста напреднал час снощи. И е изпаднал в недоумение по какъв начин да стане неговото прехвърляне. Трябва да знаете, милорд, че в огъня, който разруши къщата на мистър Устър, изгоря също и тази на сержант Ваулс, която е съседна на първата. И тъй като тази къща, на сержант Ваулс, е едновременно и местното полицейско управление, полицай Добсън разбираемо недоумявал къде да сложи затворника си — още повече, че сержант Ваулс не бил там да го посъветва, тъй като в борбата с пламъците за беда претърпял наранявания по главата и бил преместен в къщата на леля си. Имам предвид леля му Мод, която живее в Чъфнъл Реджис, не…

Отново сторих онова, което ми се струваше почтено.

— Няма значение коя леля, Джийвс.

— Да, сър.

— Едва ли би имало някаква връзка.

— Вярно, сър.

— Тогава продължавай, Джийвс.

— Много добре, сър. Така че накрая, действайки по своя инициатива, полицаят стигнал до заключението, че достатъчно сигурно място би била градинарската барака, голямата с…

— Разбираме, Джийвс. Оная с покрив от червени керемиди.

— Именно, сър. Затова той оставил сър Родерик в голямата градинарска барака и останал на пост пред нея до края на нощта. Преди малко градинарите дошли на работа и полицаят, привиквайки един от тях, някакъв младеж на име…

— Прескочи това, Джийвс.

— Много добре, сър. Привиквайки този младеж, го изпратил до временното жилище на сержант Ваулс с надеждата, че последният ще бъде вече достатъчно възстановен, за да може да обърне внимание на проблема. Изглежда така и станало. Един хубав сън, в съчетание с природно здрава физика, дали възможност на сержант Ваулс да се изправи в обичайния си час и да поеме обилна закуска.

— Закуска! — не се сдържах да промърморя, въпреки желязното си самообладание. Тази дума бе докоснала оголен нерв у Бъртрам.

— Като получил известието, сержант Ваулс побързал към Замъка, за да разговаря с Негова светлост.

— Защо с Негова светлост?

— Негова светлост е мирови съдия, сър.

— Разбира се, да.

— И като такъв, има право да осъди задържания на затвор. Сега той чака в библиотеката, сър, докато Негова светлост намери време да го види.

Ако думата „закуска“ беше, така да се каже, ключовата дума, която можеше да разтрепери Бъртрам, изглежда „затвор“ бе тази, която направо взимаше здравето на стария Стоукър. Той нададе страховит рев.

— Но как така ще бъде затворен? Какво общо има със затвора? Защо тоя тиквеник мисли, че Глосъп трябва да отиде в дранголника?

— Обвинението, както разбирам, е за кражба с взлом.

— Кражба с взлом?

— Да, сър.

Старият Стоукър погледна така жалостно към мен — защо точно към мен не зная — че почти го потупах по кубето. Всъщност, щях да го направя, ако ръката ми не бе възпряла от някакъв неочакван шум зад гърба ми, подобен на този, който прави изплашена кокошка или излитащ фазан. Вдовицата лейди Чъфнъл се втурна устремно в стаята.

— Мармадюк! — проплака тя и не мога да дам по-ясно указание за чувствата й от това, че очите й се спряха на моето лице и то не й направи никакво впечатление. Даже и да бях Големия бял вожд, все тая. — Мармадюк, получих най-ужасната новина. Родерик…

— Добре, добре — отвърна Чъфи, както ми се стори малко кисело. — И ние я получихме. Джийвс тъкмо ни казваше.

— Но какво ще правим сега?

— Не знам.

— И всичко е по моя вина, по моя вина.

— О, недей, лельо Мъртъл — каза Чъфи смутено, но все още дръзко. — Нищо не можеше да направиш.

— Можех, можех. Никога няма да си простя. Ако не бях аз, никога нямаше да излезе от къщата с тая чернилка по лицето.

Наистина, съжалявах от сърце бедния стар Стоукър. Искам да кажа, нещата се трупаха едно след друго. Очите му изскочиха като на охлюв.

— Чернилка? — изгъргори глухо той.

— Беше си намазал лицето с изгорял корк, за да развлича Сийбъри.

Старият Стоукър се дотътри до един стол и се тръшна в него. Изглежда си мислеше, че това е история, която е по — добре да слуша седнал.

— Можеш да изтриеш тая проклетия само с масло…

— Или с бензин, така казват специалистите — не можах да се сдържа да добавя. Обичам да изяснявам нещата докрай. — Нали, Джийвс? Бензинът също върши работа?

— Да, сър.

— Е, добре, бензин. Бензин или масло. Във всеки случай, сигурно е искал да вземе нещо, с което да си свали оная гадост от лицето и затова е проникнал в къщата. А сега…!

Тя засече насред изречението. Беше дълбоко развълнувана. Не обаче по-развълнувана от стария Стоукър, който като че минаваше през ада.

— Това е краят — изрече глухо той. — Ето сега вече отидоха петдесет милиона долара. Няма що, голяма полза ще има за дело по невменяемост от човек, когото окошарват за това, че скита из цялата страна с начернено лице. Няма да се намери нито един съдия в Америка, който да уважи и една негова дума под предлог, че самият той е смахнат.

Лейди Чъфнъл потрепера.

— Но той го направи, за да достави удоволствие на сина ми.

— Всеки, който си мръдне пръста даже, за да угоди на зверче като него — отвърна Стоукър, — би трябвало да е наистина смахнат.

Тук Стоукър се изсмя тъжно.

— Е, лошата шега е за моя сметка. Да, определено за моя сметка. Залагам главата си на показанията на тоя тип Глосъп. Разчитам на него да спаси моите петдесет милиона долара, като свидетелства, че старият Джордж не е бил куку. И пет секунди след като го сложа на свидетелската скамейка, другата страна ще ме захапе, като ми докаже, че моят експерт е чалнат, по-чалнат, отколкото старият Джордж би могъл да стане, дори и да се мъчи сто години. Смешно е като си помислиш. Каква ирония! Напомня ми за онова как Ло не знам-си-кой повел останалите.

Джийвс се изкашля. В очите му се появи оня пламък, когато иска да достави информация.

— Абу Бен Адем, сър.

— Обут с какво? — старият Стоукър бе озадачен.

— Поемата, за която намеквате, сър, се свързва с Абу Бен Адем, който, според разказите, се събудил една нощ от дълбок сън, за да открие, че един ангел…

— Вън! — произнесе старият Стоукър много тихо.

— Сър?

— Махай се от тая стая, преди да съм те усмъртил.

— Да, сър.

— Вземи си и ангелите.

— Много добре, сър.

Вратата се затвори. Старият Стоукър пуфтеше накъсано.

— Ангели! — изхъхри той. — В момент като тоя!

Почувствах, че ще бъде честно, ако подкрепя Джийвс.

— Той беше напълно прав. Знаех стихотворението наизуст в училище. Тоя тип намерил един ангел, който седял до леглото му и пишел, не знаете ли? И резултатът от цялата работа бил… О, ясно, ако не искате да знаете.

Оттеглих се в ъгъла и взех някакъв албум с фотографии. Един Устър не се натрапва на хора, които не желаят да слушат.

Известно време след това се води нещо, което може да се нарече смесен разговор, в който аз, бидейки възмутен, не взех участие. Всички приказваха на един глас и никой не каза нещо, което може да се нарече конструктивно. Освен старият Стоукър. Вече бях повече от сигурен, че този тип наистина е бил пират в Карибско или някое друго море. Та той излезе с едно предложение за спасителна акция.

— А защо да не отидем — искаше да знае той, — да разбием вратата, да го измъкнем навън, да го преведем тайно, да го скрием някъде и да оставим проклетите ченгета да обикалят около носа си?

Чъфи възрази.

— Не можем.

— Защо не?

— Нали чу Джийвс да казва, че Добсън стои на стража.

— Ще го халосаме по тиквата с някоя лопата — продължи с пиратските си предложения Стоукър.

Тази идея не се хареса много на Чъфи. Щом си мирови съдия, трябва да внимаваш какво правиш. Вземи да халосаш полицай по тиквата с лопата и цялото графство ще започне да те гледа накриво.

— Тогава, по дяволите, да го подкупим.

— Не можеш да подкупиш английски полицай!

— Наистина?

— Нямаш никакъв шанс.

— Божичко, каква страна! — старият Стоукър издаде нещо между свистене и стон. Ясно беше, че никога вече няма да гледа с добро око на Англия.

Възмущението ми се стопи. Ние, Устърови, сме хуманни и гледката на толкова скръб в една средно голяма стая ми дойде множко. Приближих се до камината и натиснах звънеца. Точно когато Стоукър започваше да казва какво мисли за английските полицаи, вратата се отвори и на прага се появи Джийвс.

Старият Стоукър му хвърли зъл поглед.

— Връщаш ли се?

— Да, сър.

— Какво има?

— Сър?

— Какво искаш?

— Звънецът позвъня, сър.

Чъфи изпълни едно от неговите ръкомахания.

— Не, не, Джийвс. Никой не е звънил.

Аз се изстъпих напред.

— Аз позвъних, Чъфи.

— За какво?

— За Джийвс.

— Джийвс не ни трябва.

— Чъфи, старче — обърнах се аз към него и всички присъстващи несъмнено са потреперили от тихата неумолимост на гласа ми, — ако някога е имало момент, в който Джийвс да ти е трябвал повече, отколкото ти трябва сега, то аз — тук загубих нишката на мисълта си и трябваше да започна отначало. — Чъфи — рекох, — опитвам се да ти намекна, че има само един човек, който може да те измъкне от тая каша. И той стои пред теб. Искам да кажа, това е Джийвс! — и за да изясня нещата докрай, продължих. — Знаеш толкова добре, колкото и аз, че в такива ситуации Джийвс винаги намира изход.

Чъфи явно беше впечатлен. Виждах как паметта му започва да се размърдва и как извиква наяве някои от победите на доблестния му мозък.

— За бога, да. Точно така. Намира изход, нали?

— Наистина намира.

Отправих успокоителен поглед към стария Стоукър, който беше започнал да казва нещо за ангели, и се обърнах към Джийвс.

— Джийвс — рекох му, — имаме нужда от твоята подкрепа и съвет.

— Много добре, сър.

— За да започнем, нека първо ти дам кратко резюме… Правилно ли употребих думата?

— Да, сър. Съвършено правилно.

— … тогава, кратко резюме за състоянието на нещата. Не се съмнявам, че си спомняш покойния мистър Джордж Стоукър. В тази телеграма, която ни донесе преди малко, пишеше, че завещанието му, според което мистър Стоукър е облагодетелстван така щедро, е било оспорено на основание на това, че на завещателят му е хлопала дъската.

— Да, сър.

— В отговор на това мистър Стоукър възнамеряваше да призове сър Родерик Глосъп да свидетелства като експерт, че старият Джордж е бил върхът на здравия разум. Че у него не е имало нищо смахнато, нали разбираш. И при обичайните обстоятелства този ход не би могъл да се провали. Щеше несъмнено да оплете кошницата.

— Да, сър.

— А сега същността на въпроса, Джийвс — сър Родерик сега е в градинарската бараката, с лице, покрито с изгорял корк, и с надвиснала присъда за обир с взлом. Нали разбираш как този факт накърнява силата му?

— Да, сър.

— На този свят, Джийвс, можеш да направиш едно от двете: или можеш да се представиш като решаващ съдник по въпроса дали определен индивид е нормален, или можеш да идеш да си мажеш лицето в черно и да те въдворяват в градинарски бараки. Не можеш да правиш и двете. Така че, какво трябва да се направи, Джийвс?

— Бих предложил сър Родерик да се измъкне от бараката, сър.

— Ето! Не ви ли казвах, че Джийвс ще намери начин?

Един неодобрителен глас. На стария Стоукър. На тоя тип апострофирането направо му е в кръвта.

— Да го измъкнем от бараката, да? — изсъска той с крайно злобен глас. — Как? С бригада ангели?

Той направи отново бизонската си физиономия и трябваше да го скастря доста остро.

— Ти можеш ли да измъкнеш сър Родерик от бараката, Джийвс?

— Да, сър.

— Убеден ли си в това?

— Да, сър.

— Имаш ли вече оформен план?

— Да, сър.

— Взимам си всички думи назад — каза старият Стоукър почтително. — Забрави всичко, което казах. Измъкни ме от тая каша и после можеш да идваш нощем, ако искаш, да ме будиш и да ми приказваш за ангели.

— Благодаря, сър. Като измъкнем сър Родерик, преди да е бил представен на Негова светлост, сър — продължи Джийвс, — мисля, че ще отстраним всички усложнения. Неговата самоличност все още не се знае нито от полицай Добсън, нито от сержант Ваулс. Полицаят не го е виждал преди срещата им снощи и предполага, че е някой от трупата музиканти, които са имали представление на яхтата. Сержант Ваулс е останал със същото впечатление. Следователно, трябва да освободим сър Родерик преди нещата да са се задълбочили, и всичко ще е наред.

Разбирах го.

— Разбирам те, Джийвс — рекох.

— Ако ми позволите, сър, сега ще нахвърлям действията, които препоръчвам да предприемете за постигането на тази цел.

— Да — обади се старият Стоукър. — Какви са действията? Казвай ги.

Вдигнах ръка. Една мисъл просветна в главата ми.

— Чакай, Джийвс. Един момент, фиксирах Стоукър с властно око.

— Преди да продължим, има две неща, които трябва да се уредят. Даваш ли честната си дума да купиш Чъфнъл Реджис от тук присъстващия Чъфи на цена, съгласувана от двете договарящи се страни?

— Да, да, да. Хайде сега да продължаваме.

— И даваш съгласието си за брак между дъщеря ти и стария Чъфи, като забравиш ония тъпотии за годеж с мене?

— Разбира се, разбира се!

— Джийвс — рекох, — можеш да продължиш.

Отстъпих назад и му дадох думата. В този момент забелязах, че в очите му гореше искрата на висшия разсъдък. На главата му отзад, както обикновено, се очерта една изпъкналост. Много му се възхищавам на тази изпъкналост. Аз си нямам такава.

— След като обмислих добре нещата, сър, дойдох до заключението, че основното затруднение, което ни спъва в постигането на целта, представлява присъствието на полицай Добсън пред бараката.

— Много вярно, Джийвс.

— Той представлява решаващата пречка, ако мога да се изразя така.

— Разбира се, можеш, Джийвс. Друг подходящ израз би бил „основната преграда“.

— Именно, сър. Нашият пръв ход, следователно, трябва да бъде елиминирането на полицай Добсън.

— Това казах и аз — обади се сприхаво старият Стоукър. — А вие не искахте да ме чуете.

— Ти искаше да го халосаме с лопата — срязах го аз. — Погрешно. Тук ни трябва… Как беше думата, Джийвс?

— Финес, сър.

— Именно. Продължавай, Джийвс.

— Това, според мен, може лесно да се постигне, като му съобщим, че прислужницата Мери иска да го види в малиновите храсти.

Направо бях зашеметен от неговата проницателност, но не и чак толкова, че да не мога да се обърна към останалите и да вметна една обяснителна бележка.

— Тази Мери, прислужницата, е сгодена за оня наглец Добсън, и макар че съм я виждал само отдалече, мога да свидетелствам, че тя е точно от ония момичета, за които всеки пламенен полицай ще припне към малиновите храсти. Сексапилът направо й тече от ушите, а, Джийвс?

— Безкрайно привлекателна млада жена, сър. И мисля, че можем да направим нещата още по-сигурни, като добавим към съобщението нещо от рода на това, че тя му носи чаша кафе и сандвич с шунка. Полицаят, както подразбрах, не е закусвал.

Трепнах.

— Прехвърли по-бързо тоя въпрос, Джийвс. Не съм направен от стомана.

— Моля за извинение, сър. Бях забравил.

— Няма значение, Джийвс. Мери ще трябва да се подкупи, разбира се.

— Не, сър. Обсъждахме намеренията й и научих, че тя няма търпение да занесе нещо освежаващо на полицая. Бих предложил да й изпратим съобщение — привидно от последния — в смисъл, че той я чака на упоменатото място.

Трябваше да се намеся.

— Има едно затруднение, Джийвс. Всъщност, пречка. Ако иска да яде, защо не дойде направо в къщата?

— Ще се опасява да не бъде забелязан от сержант Ваулс, сър. Той следва стриктните заповеди на началника си да не се отклонява от поста си.

— Тогава дали ще го напусне? — нададе отчаян вопъл Чъфи.

— Скъпи ми друже — рекох, — той още не е закусвал. А това момиче ще го чака с ръце, пълни с кафе и сандвичи с шунка. Не прекъсвай разговора с тъпи въпроси. Да, Джийвс?

— В негово отсъствие, сър, ще бъде проста работа да освободим сър Родерик и да го заведем на някое тайно място. Стаята на Негова светлост е подходяща.

— И Добсън няма да се осмели да признае, че е напуснал поста си. Това ли искаш да кажеш?

— Именно, сър, устата му ще бъде запечатана.

Старият Стоукър отново се намеси.

— Няма смисъл. Няма да стане. Не казвам, че не можем да измъкнем Глосъп, но ченгетата ще разберат, че става нещо странно. Щом техният човек се е отклонил, ще се сетят, че някой го е подмамил. Ще съберат две и две и ще стигнат право при нас. Снощи, например, на яхтата…

Той спря. Предполагам, не искаше да разравя мъртвото минало, но разбрах какво иска да каже. След като се измъкнах от яхтата, не му е трябвало много време да разбере, че Джийвс е бил в дъното на нещата.

— Има нещо в това, Джийвс — бях длъжен да кажа. — Полицията може и да не успее да направи нещо определено, но ще приказват за това, и преди да се усетим, ще плъзне историята, че сър Родерик се е скитал нагоре-надолу с почернено лице. Местният вестник ще се добере до слуха. Някой от ония драскачи на клюки, които винаги чакат при „Търтеите“ с уши, наострени за нещо сочно, ще дочуе и тогава нещата ще станат толкова лоши, колкото и ако бедният Глосъп отиде да чепка въжета в панделата с години.

— Не, сър. Полицаят ще намери затворник в бараката. Бих предложил да заменим сър Родерик с вас.

Зяпнах.

— С мен?

— Особено важно е, ако ми позволите да изтъкна, сър, в момента, в който обвиненият трябва да се представи пред Негова светлост, в бараката да се намери един затворник с почернено лице.

— Но аз не приличам на стария Глосъп. Ние имаме съвсем различна физика. Аз съм тънък и строен, той — … е, не искам да казвам нищо обидно за човек, който е обвързан с лелята на стар приятел с нещо повече от… Добре де, това, което намеквам, е, че не можете дори и с повече въображение да го наречете тънък и строен.

— Забравяте, сър, че само полицай Добсън фактически е виждал затворника, а неговата уста, както казах, ще бъде запечатана.

Вярно. Бях забравил това.

— Да, но, Джийвс, по дяволите, колкото и да съм загрижен за успокоението и утехата на тоя измъчен дом, не съм приритал да прекарам пет години в дранголника за кражба с взлом.

— Няма такава опасност, сър. Сградата, в която сър Родерик е прониквал в момента на ареста, е собственият ви гараж.

— Но, Джийвс. Помисли. Размърдай си мозъка. Огледай въпроса. Възможно ли е да се оставя да бъда пипнат за взлом в собствения си гараж и затворен цяла нощ в една барака без да кажа и дума? Това не е… Как беше… достоверно.

— Необходимо е само да накараме сержант Ваулс да го повярва, сър. Какво мисли полицай Добсън е несъществено поради факта, че е принуден да мълчи.

— Но Ваулс няма да повярва на нито една дума.

— О, ще повярва, сър. Ако не се лъжа, той е останал с впечатлението, че имате навик да спите в бараки.

Чъфи нададе радостен вик.

— Разбира се, той просто ще реши, че пак си се налял до козирката.

Погледнах го хладно.

— О? — рекох с глас, който може да бъде наречен единствено язвителен. — Значи ще вляза в историята на Чъфнъл Реджис като един от водещите английски алкохолици?

— Може само да те помислят за пернат — предположи Полин.

— Точно така — потвърди Чъфи. Той се обърна към мен умолително: — Бърти, нали няма да ми кажеш, че имаш нещо против да те помислят за…

— Умствено недоразвит — обади се Полин.

— Именно — продължи Чъфи. — Разбира се, че ще го направиш. Кой, Бърти Устър ли? Да се подложи на някакво малко временно неудобство в името на приятелите? Ами че той с радост ще го направи.

— Направо ще подскочи от удоволствие — подкрепи го Полин.

— Ще си умре от кеф — не мирясваше Чъфи.

— Винаги съм знаел, че е прекрасен младеж — намеси се старият Стоукър. — Спомням си, помислих си го още първия път, когато го видях.

— Аз също — обади се лейди Чъфнъл. — Толкова различен от повечето днешни младежи.

— Веднага харесах лицето му.

— Винаги съм харесвал лицето му.

Главата ми започна да се върти. Не се случва толкова често да приемам такива добри отзиви и хвалбите започваха да отслабват мъжеството ми. Опитах се немощно да задържа прилива.

— Да, но чуйте…

— Ходех на училище с Бърти Устър — рече Чъфи. — Обичам да си спомням за това. В началното училище, също в Итън и след това в Оксфорд. Всички го обичаха.

— Заради прекрасната му благородна натура? — попита Полин.

— Ти направо го закова. Точно така, заради прекрасната му благородна натура. Защото, когато ставаше дума да се помогне на приятел, той би минал през огън и вода, за да го стори. Де да имах по една лира всеки път, когато поемаше вината за нечия беля на своите големи рамене.

— Колко вълнуващо! — въздъхна Полин.

— Точно това съм очаквал винаги от него — каза Стоукър.

— И аз — подкрепи го лейди Чъфнъл.

— Да го бяхте видели как се изправя срещу някой вбесен учител с тоя храбър поглед в големите си сини очи…

Вдигнах ръка.

— Достатъчно, Чъфи. Стига. Ще понеса това гнусно изпитание. Но на осъдените се изпълнява последното им желание. Когато свърши тази гадост, ще получа ли най-накрая закуска?

— Ще получиш най-прекрасната закуска, която Чъфнъл Хол може да осигури.

Втренчих се в него изпитателно.

— Херинга?

— Цял кош херинга.

— Препечени филийки?

— Планини от препечени филийки.

— И кафе?

— Цял океан кафе.

Наклоних глава.

— Добре, погрижи се да стане. Хайде, Джийвс, готов съм да те последвам.

— Много добре, сър. Ако ми позволите една забележка…

— Да, Джийвс?

— Това, което правите, е далеч, далеч по-добро от всичко, което сте правили досега, сър.

— Благодаря, Джийвс.

Неведнъж съм споменавал — няма човек, който да казва толкова ясно истината, колкото него.