Черната къща

Седма глава

Измина цяла година, преди да събера кураж да пренеб­регна майчината забрана да посещавам фермата на Маршели. Аз поначало рядко лъжех, но когато го правех, поне се стараех да бъде убедително. Често чувах другите деца да разправят на родителите и учителите си всевъзможни небивалици и по лицата на възрастните веднага проличаваше, че не им хващат вяра. Важно беше да измислиш нещо правдоподобно, а после да си го пазиш като полезен инструмент за употреба при нужда. Ето защо родителите ми нямаха никаква причина да се усъмнят, когато онази съботна сутрин им казах, че ще отида до Артър да си поиграем. В крайна сметка защо едно шестгодишно дете ще лъже за нещо подобно?

Разбира се, казах им го на английски, тъй като у дома келтски вече не се говореше. Езикът се оказа много по-лесен за научаване, отколкото предполагах. Баща ми, макар и с неохота, бе купил телевизор и аз с часове седях като залепен пред него. На тази възраст попивах новите познания като гъба. Просто сега за всичко имаше по две думи вместо по една.

Баща ми остана разочарован, че ще ходя при Артър, защото цяло лято се бе занимавал да ремонтира една стара лодка, изхвърлена от морето на плажа. Върху нея нямаше име, а боята бе напълно избеляла от солената вода. Въпреки това той помести обява с нейното описание в „Сторноуей Газет“, предлагайки да я върне на законния ѝ собственик, ако той предяви правата си. Прояви педантична честност, но въпреки това мисля, че остана доволен, когато никой не се появи и той можеше с чиста съвест да я нарече своя.

Онова лято прекарвах дълги часове с него да търкам дървения корпус и да държа тезгяха да не се клати, докато той режеше нови дъски от още материал, изхвърлен от морето. Успя да се сдобие евтино с ключове за греблата от една разпродажба, а самите гребла изработи собственоръчно. По-късно възнамеряваше да ѝ сложи мачта и да опъне върху нея платно от големия къс зебло, който бяхме намерили при една от нашите плажни експедиции. Имаше също стар развален извънбордов мотор, който все се канеше да ремонтира, за да можем да се придвижваме както с него, така и с помощта на вятъра. Но всичко това беше в перспектива. Засега искаше просто да я пусне на вода в първия слънчев ден и да гребе от Порт ъв Нес до пристанището на Кробост.

Беше я боядисал отвън и отвътре, за да я предпази от солта. Лилава, естествено, както и всичко останало в нашия живот. А от двете страни на носа с пищни бели букви бе изписано името ѝ – „Ейли“, което бе келтският вариант на Хелън, името на майка ми.

Моментът наистина бе идеален за целта – ясно съботно утро през септември, преди бурите, които щяха да настъпят с равноденствието. Слънцето светеше ярко и в лъчите му все още имаше топлина, а лекият ветрец едва браздеше спокойното море. Баща ми заяви, че днес ще бъде големият ден, и аз бях разкъсан от жестока дилема. Въпреки това казах, че вече съм обещал на Артър. Баща ми отговори, че с него можем да си играем и другата събота, защото дотогава времето най-вероятно ще се развали и „Ейли“ ще трябва да остане под покривалото си на двора чак до следващата пролет. И че ако не искам да тръгна с него, ще отиде сам. Предполагам, надяваше се, че ще променя решението си и в крайна сметка ще изкараме заедно лодката на първото ѝ плаване. Не можеше да проумее как пропускам подобен шанс. Работата бе там, че аз действително можех да си играя с Артър по всяко време, но този ден въпреки стриктната забрана на майка ми бях обещал на Маршели, че ще я посетя във фермата. И дори това да разбиеше сърцето на баща ми, а вероятно и моето, нямаше да наруша дадената дума.

И така, изпълнен със смесени чувства, аз се сбогувах и се упътих по посока на дома на Артър, превил плещи под тежестта на лъжата. Бях му казал да не ме очаква тази събота, защото ще бъда зает. Скоро свърнах по пътеката през полето и тичах, докато не се уверих, че от Кробост вече не могат да ме видят. Отне ми десетина минути да стигна пътя Крос – Скигерста, където завих по посока на Милънейс. Вече познавах маршрута добре, защото цяла година бях изпращал Маршели след училище заедно с Артър. Но за първи път се осмелявах да отида в събота. Рандеву, уредено тайно по време на откраднат разговор на площадката. Бях преценил, че е най-добре Артър да не знае нищо по въпроса. Поне веднъж исках Маршели само за себе си. Но докато се спусках надолу по хълма по черния път, водещ към фермата, изпитах вина заради измамата – неприятно чувство, все едно си преял тайно с лакомства.

Пред бялата порта спрях в колебание. Все още не бе късно да променя решението си. Ако тичах през целия път, вероятно щях да се прибера, преди баща ми да е качил лодката върху ремаркето, и никой нищо нямаше да разбере. Но ето че вятърът довя до мен гласче, звънко и ясно:

– Фииин... Здрасти, Фин!

Вдигнах очи и видях Маршели, припкаща по пътеката откъм къщата. Навярно ме бе наблюдавала, така че вече нямаше връщане назад. Тя пристигна запъхтяна, с пламнали бузи и ярки като синчец очи. Косата ѝ бе сплетена на плитки както в първия учебен ден и вързана със сини панделки, в тон с очите.

– Хайде, влизай. – Тя отвори портата, сграбчи ме за ръката и аз, преди да разбера какво става, преминах от другата страна на огледалото и се озовах в нейния свят.

Майката на Маршели бе красива жена, която миришеше на рози и говореше английски със странен мек акцент, звучащ почти като музика в ушите ми. Имаше вълниста кестенява коса и шоколадови очи и бе облечена с кремав вълнен пуловер и сини дънки, върху които носеше щампована престилка. На краката си бе обула зелени гумени ботуши и явно нямаше нищо против да ръси засъхнала кал от подметките им навред по пода на голямата кухня. Тя прогони навън две игриви кучета порода „Бордър коли“, заръча ни да сядаме на масата и ни наля две големи чаши мътна домашна лимонада. Каза, че ме е виждала в църквата заедно с родителите ми, но аз нямах спомен да съм я забелязвал там. Беше пълна с въпроси. Какво работи баща ми? А майка ми? Какъв смятам да стана, когато порасна? Аз нямах и най-малка представа, но не исках да си го приз­ная, затова отвърнах, че искам да стана полицай. Тя повдигна учудено вежди, но се съгласи, че професията е добра. През цялото време усещах върху себе си очите на Маршели, слушаща внимателно отстрани, но нарочно не се обръщах да я погледна, защото знаех, че само ще се изчервя.

– Е – попита майка ѝ, – ще останеш ли за обяд?

– Не – отсякох, но после си дадох сметка, че вероятно съм прозвучал нетактично и добавих: – Обещах да се прибера у дома до дванайсет. Мама каза, че дотогава ще е сготвила, а после с татко ще излизаме с лодката. – Бързо ми ставаше ясно, че изричането на една лъжа води до друга. А после и до следваща. Започнах да изпадам в паника, че може да ме питат още нещо, за което да се наложи да излъжа, затова реших да сменя темата: – Може ли още малко лимонада, моля?

– По-късно – каза Маршели, след което се обърна към майка си: – Отиваме да си играем в плевнята.

– Добре, само внимавайте за кърлежи.

– Кърлежи? – попитах, когато излязохме на двора.

– Да, едни дребни гадинки. Трудно се виждат, но живеят в сеното и обичат да хапят. Ето, виж. – Тя зап­ретна крачола на дънките си и ми показа малките червени петънца по крака си. Някои бяха разчесани и кървяха.

Бях ужасѐн.

– Защо ще ходим там тогава?

– Не бой се, нали сме с дълги панталони. А и теб сигурно няма да те ухапят. Татко казва, че обичали само английска кръв.

Тя отново ме улови за ръка и ме поведе през двора на фермата. Половин дузина кокошки се разбягаха с кудкудякане пред нас. Отляво имаше каменен обор, където хранеха и дояха кравите, а също кочина, в която три едри розови прасета ровеха със зурли сред пръсната слама и едро нарязано цвекло. Изглеждаше, че единственото, което ги интересува, е да ядат, дрискат и пикаят. Острият сладникав мирис на свинска тор изпълваше въздуха и аз сбърчих нос.

– Тук вони.

– Нали е ферма. – Маршели явно намираше това напълно в реда на нещата. – Животните така си миришат.

Отвътре плевнята беше огромна, пълна с бали сено, които стигаха почти до тавана. Маршели започна да се катери по тях, но по едно време се обърна и като видя, че още стоя край вратата, раздразнено ми махна с ръка.

– Хайде, какво чакаш!

Неохотно я последвах нагоре, докато не се озовах­ме в тясно празно пространство под самия покрив от гофрирана ламарина. То бе напълно заградено и до него се стигаше само по едрите стъпала, образувани от балите сено.

– Това е моето местенце. Татко ми го направи. Разбира се, ще изчезне през зимата, щом започнем да даваме сеното на животните. Как ти се струва?

Озърнах се в захлас. Аз не притежавах никакво място, което да бъде само мое, с изключение на миниатюрната си таванска стаичка, в която не можех да върша нищо, без цялата къща да чуе. Затова и прекарвах повечето си време навън.

– Супер е.

– Гледал ли си каубойски филми по телевизията?

– Естествено – отвърнах небрежно, сещайки се за един сериал с герои, наречени Смит и Джоунс, който ми бе малко трудно да следя.

– Добре, защото знам страхотна игра на индианци и каубои.

Отначало помислих, че става дума за някаква игра с пионки, докато не се оказа, че аз трябва да бъда каубоят, пленен от войнствено племе, а тя – индианската принцеса, която се влюбва в мен и ми помага да избягам. Не останах особено въодушевен, защото не приличаше на никоя от игрите, които бяхме играли с Артър, но Маршели вече бе обмислила всеки детайл и не ми остави място за отстъпление.

– Ти сядай тук – отведе ме в един ъгъл и ме накара да седна с гръб, притиснат в балите. После отиде до някакво скривалище в сеното и се върна с парче въже и голяма червена носна кърпа в ръце. – А аз ще те завържа.

– Не мисля, че идеята е добра – понечих да се изправя, но тя ме бутна обратно с неподозирана сила.

– Разбира се, че е добра. Трябва да си вързан, за да мога да се поява аз и да те развържа. А няма как да се вържеш сам, нали?

Приех съображенията ѝ с голяма неохота и тя завърза първо ръцете ми зад гърба, а сетне прокара въжето до глезените ми и омота и тях. Седях безпомощен, с подвити под брадичката колене, докато Маршели отстъпи назад, съзерцавайки с доволна усмивка творението си. Започвах сериозно да се съмнявам доколко е било разумно изобщо да идвам във фермата. Каквото и да си бях представял, че ще правим, то със сигурност не беше това. Но най-лошото тепърва предстоеше. Маршели се наведе и започна да покрива лицето ми с носната кърпа.

– Ей, какво правиш? – дръпнах глава встрани в нап­разен опит да я спра.

– Стой мирно, глупчо. Трябва да си с вързани очи. Индианците винаги връзват очите на пленниците си. А и ако ме видиш, че идвам, може неволно да ни издадеш.

Усетих как в мен се надига паника. Тя определено не бе с всичкия си.

– Да ни издам на кого? – озърнах се в тясното, оградено с бали сено пространство. – Тук няма никого!

– Разбира се, че има. Но в момента всички спят. Това е единствената причина да мога да се промъкна незабелязано и да те освободя. А сега не мърдай, за да ти сложа превръзката.

Не бях в положение да се противя, след като вече ѝ бях позволил да стигне дотук, затова въздъхнах шумно и със смирено негодувание се подчиних. Тя се наведе отново, постави нагънатата кърпа върху очите ми и я върза стегнато зад тила. Светът помръкна. Виждах единствено червеникаво сияние от оскъдната, проникваща през краищата на плата светлина.

– Добре, а сега не издавай нито звук – прошепна Маршели и сеното прошумоля от нейните отдалечаващи се стъпки. Настъпи тишина. Дълга тишина. Толкова дълга, че взех да си мисля, че това е просто лоша шега и тя е избягала, оставяйки ме вързан тук. Добре, че поне устата ми не беше запушена.

– Какво става? – подвикнах.

– Шшшт! – разнесе се неочаквано близо до мен. – Ще те чуят. – Гласът ѝ не беше дори шепот, а по-скоро дихание.

– Кой?

– Индианците.

Въздъхнах и зачаках. Не можех да изпъна крака и усещах как те постепенно се схващат. Опитах да се наместя по-удобно, но бях спрян от ново шъткане на Маршели. Чувах я как се движи около мен, пристъпва на пръсти в своето тайно скривалище. И изведнъж подскочих от изненада. Долових върху лицето ми горещия ѝ дъх, в който все още се усещаше мирисът на лимонада. В следващия миг усетих и вкуса ѝ, защото меките влажни устни се притиснаха в моите. Това ми дойде така неочаквано, че дръпнах глава назад, удряйки я в балата сено зад гърба си. Маршели взе да се киска.

– Престани! – викнах. – Развържи ме веднага! – Но тя просто продължаваше да се кикоти. – Маршели, сериозно ти казвам. Развържи ме. Развържи ме! – Малко оставаше да се разплача.

– Ехо-о... – долетя глас отвън. – Всичко наред ли е там горе?

– Да, мамо – изписка Маршели толкова близко до ухото ми, че щеше да ми пукне тъпанчето. – Просто си играем. – И започна бързо да ме развързва.

Веднага щом ръцете ми се оказаха свободни, дръп­нах превръзката от очите си и скочих с олюляване, мъчейки се да събера жалките останки от достойнството си.

– Мисля, че ще е най-добре да слезете за малко – извика майка ѝ.

– Добре, ей сега идваме. – Маршели се наведе, за да доразвърже краката ми.

Избърсах уста с опакото на дланта си и ѝ хвърлих унищожителен поглед, но тя само се усмихна невинно.

– Беше забавно, нали? Жалко, че индианците се събудиха толкова бързо. – И чевръсто заподскача от бала на бала надолу. Отръсках полепналите сламки от косата си и я последвах.

Веднага щом зърнах изражението върху лицето на майка ѝ, разбрах, че нещо не е наред.

– Мисля, че без да искам, ви издадох – рече тя леко изчервена, с нещо подобно на извинение в шоколадовокафявите очи.

– Какво искаш да кажеш? – смръщи се Маршели, но майка ѝ гледаше към мен.

– Боя се, че звъннах на вашите да ги попитам дали може да останеш за обяд и да им предложа след това да те откарам до къщи. – Буквално изстинах. Само това ми липсваше. Усещах върху себе си недоумяващия взор на Маршели. – Не ни каза, че ти е забранено да идваш сам до фермата, Фин. Сега баща ти пътува насам, за да те вземе.