Черната къща

Шеста глава

Фин премина през бара в сутерена като в транс. Тук музиката пулсираше, като се надпреварваше с глъчката от гласове и алкохолен смях. Някъде в периферното му зрение проблясваха светлините на игрален автомат, съпроводени от звуковите ефекти на електронната епоха. Той си поръча бира и се облегна върху плота в очак­ване барманката да я наточи. Чувстваше се като херметично запечатан в невидим балон. Сякаш просто не съществуваше в това място. Отначало възнамеряваше да хапне лека вечеря и да си легне рано, но неспособен да се изправи пред самотата, бе слязъл в заведението с надеждата да се разсее от собствените си мисли. Сега за пореден път разбираше колко е лесно да бъдеш самотен сред тълпата. Които и да бяха тези хора, те не го познаваха, а и той вече не беше един от тях.

Барманката постави халбата пред него, тупвайки я в локвичка от бира върху дървения тезгях. Той пусна парите в същата локвичка и долови погледа, който му хвърли жената. Тя събра монетите в шепа, а миг по-късно се върна с парцал и забърса бара. Фин ѝ отправи подкупваща усмивка, а тя кисело се озъби в отговор.

Това беше потискащо. Той поднесе халбата към устните си, но така и не отпи. Около маса край прозореца се бяха събрали група работници, някои още облечени в сините гащеризони. Пред тях бързо се трупаха празни чаши, кипеше разговор на келтски, носеха се силни дрезгави смехове. Всъщност един от гласовете привлече вниманието му като мотив от позната мелодия. После той зърна лицето и шокът му дойде като юмрук в корема.

Артър се беше променил. Изглеждаше с десет години по-стар от него и бе качил доста килограми. Фините юношески черти се бяха изгубили в кръгло червендалесто лице, а косата, някога гъста и черна, сега представляваше рядка сивкава четина. Бузите бяха осеяни с пукнати капиляри, издайници на прекомерна склонност към алкохола, но очите със стария топъл кафяв цвят гледаха ясно и зорко.

Артър тъкмо обръщаше в гърлото си поредното уиски, когато също забеляза Фин и бавно свали чашата от устните си.

– Ей, Свирчо – подвикна му един от сътрапезниците. – Какво става? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

– Тъкмо това и видях.

Артър се изправи и се загледа продължително във Фин над главите на мъжете от компанията. Останалите също се обърнаха към него.

– Жив да не бях – измърмори Артър. – И това ако не е шибаният Маклауд. – После се измъкна иззад масата, проправи си с лакти път през навалицата и за огромно притеснение на Фин го сграбчи в мечешката си прег­ръдка, разливайки половината му бира. Накрая отстъпи назад и се взря в лицето му. – По дяволите, човече! Къде се губиш всичките тези години?

– Насам-натам – отвърна неловко Фин.

– Насам-натам – повтори напевно Артър. – Положително не е било тук. – Той погледна останките в халбата му. – Да ти поръчам нова?

– Не, стига ми толкова, честно.

– Мейрийд – махна Артър на барманката. – Сипи ми още едно. – Сетне се обърна отново към него. – Е, разправяй, как я караш?

Фин никога не бе предполагал, че срещата им може да се окаже толкова конфузна. Какво можеше да каже? Как да вкара осемнайсет години в едно изречение?

– Нормално – сви рамене.

Артър се усмихна дружелюбно, но някак пресилено, докато вземаше уискито си от бара.

– Чувам, че си постъпил в полицията?

Фин кимна.

– Е, можеше да го сториш и тук, да не се пилееш из големия град. А какво стана с университета?

– Отпаднах през втората година.

– Мамка му. Моят старец да си даде толкова зор да те вкара, а ти да вземеш да се прецакаш.

– И то здравата.

– Е, поне имаш достойнството да си го признаеш. – Артър се закашля от недостиг на въздух и извади инхалатора от джоба си. Вдиша два пъти дълбоко, при което се чу как гърдите му свистят от секрета. – Така е по-добре. Някои неща не се променят, а?

– Вярно – ухили се Фин.

Артър го улови под ръка и го поведе към една маса в ъгъла, като по пътя леко се препъна. Явно това не му беше първото питие за вечерта.

– Двамата с теб трябва да си поговорим.

– Така ли?

– Разбира се – изгледа го учудено Артър. – Осемнайсет години са това, не е шега работа. – Седнаха един срещу друг и той се взря внимателно в лицето му. – Е, това вече не е честно. Ти направо не си мръднал. А виж ме мен. Дебел дърт шопар. Изглежда, добре ти понася да бъдеш ченге.

– Не бих казал. Опитвам да сменя професията. Дори се записах да следвам задочно.

– Жалко – поклати глава Артър. – Мен ме зарежи, но ти, Фин, ти имаше качества, беше създаден за нещо по-голямо от полицията.

– А с теб какво става? – попита от учтивост Фин.

Странно, но нямаше желание наистина да научи. Всъщност не искаше да знае каквото и да било за този човек. Предпочиташе да запомни приятеля си такъв, какъвто е бил някога, като момче. Сега все едно водеше разговор с непознат.

Артър наду устни и изпусна въздух измежду тях в израз на самопрезрение.

– Постъпих в рафинерията точно преди да я затворят. Предполагам, че имах късмет да ме вземат обрат­но, когато я отвориха пак през деветдесет и първа, но през май деветдесет и девета спуснаха кепенците окончателно. Влязоха в ликвидация и всички се озовахме на улицата. Сега са започнали екологично производство, ще правят вятърни турбини. Можеш ли да си представиш? Опитват се да убедят правителството да нацвъка огромни перки из целия остров. Твърдят, че това щяло да ни направи независими откъм енергийни източници. Добре, ами туристическата индустрия? Кой ще дойде тук да гледа цели гори от шибани вятърни мелници? – Той се усмихна кисело и изля остатъка от златистата течност в гърлото си. – Но Маршели казва, че трябва да съм доволен, задето са ме приели на работа. Отново. – Споменаването на името накара Фин да трепне. – И знаеш ли какво? Наистина съм доволен. Адски доволен при това. Сигурен ли си, че не искаш още едно?

Фин поклати глава и остана с поглед, забит в масата, докато Артър се упъти към бара да напълни отново чашата си. Беше неизразимо тъжно да вижда стария си приятел такъв. Изглежда, животът прелиташе покрай теб в един миг като автобус в дъждовна нощ. Трябваше да направиш така, че да те види и да спре, за да те качи. Инак отминаваше, оставяйки те да креташ пеша през вятъра и дъжда. В известен смисъл той самият не бе много по-различен от Артър – преследван от мисълта за онова, което е могло да бъде, озлобен от неуспехите и пристъпващ с тревога към едно несигурно бъдеще. Младежките мечти бяха изгубени завинаги като сълзи в дъжда. Да, в стария си приятел той виждаше себе си като в огледало и това отражение не му харесваше особено.

Артър се върна и тупна тежко на стола. Този път си беше взел двойно.

– Между другото, докато бях на бара, си мислех... Видях как се промени лицето ти при споменаването на нейното име. Затова не си се върнал толкова време, нали? Заради проклетата Маршели.

– Не – поклати глава Фин, но не беше сигурен дали казва истината.

Събеседникът му се приведе над масата, гледайки го право в очите.

– Нито писмо, нито обаждане по телефона, нищо. Отначало се чувствах обиден, после ме хвана яд. Но тези чувства не траят вечно, накрая винаги прегарят от само себе си. И тогава започнах да изпитвам вина. Че може би смяташ, че аз съм ти я отнел. – Той сви безпомощно рамене, несигурен как точно да се изрази. – Разбираш ли?

– Нищо подобно. Между мен и Маршели всичко беше приключило. – Зрителният контакт помежду им обаче продължаваше подобно на твърде дълго ръкостискане и Фин започна да изпитва неудобство. – Да си призная, аз никога не съм вярвал в тази връзка. Можеше и да се получи нещо накрая, но ти и Маршели... просто бяхте един за друг, не е ли така?

Артър най-сетне сведе поглед и отпи от уискито си.

– Ти женен ли си?

Колебанието на Фин бе незабележимо.

– Да.

– Деца?

Само допреди месец отговорът щеше да бъде „да“. Но вече не можеше да претендира, че е баща, а историята не бе от онези, които му се щеше да разказва. Не и тук. Не и сега. Затова просто поклати глава.

– Ние пък имаме един син. Тази година завърши училище. Не е много умен, на мен се е метнал. Мъча се да му намеря работа в Арниш. – Артър наклони леко глава и по устните му се разля топла усмивка. – Но инак е добро момче. Тази седмица ще идва с нас на лов за гуга. Сефте му е. Само като си помислиш, че е на същата възраст, на която бяхме и ние, когато за първи път излязохме с траулера. – Той допи чашата си и я чукна в масата. Очите му, замъглени от алкохола, внезапно станаха сериозни. – Кажи, заради това ли не се върна повече тук?

Фин бе очаквал със свито сърце този момент, но си даваше сметка, че е неизбежен. Нямаше начин да стъпи на острова и да не се сблъска отново с миналото.

– Заради кое? – попита неискрено.

– Онова, които се случи на Скер.

– Не знам. – Погледът му избягваше този на Артър. – Наистина не знам.

– Е, ако е така, значи не си имал никаква шибана причина.

– Само ако бях внимавал малко повече... – Фин забеляза, че кърши пръсти пред себе си и положи длани върху масата.

– Станалото, станало. Беше нещастен случай. Никой не е смятал, че ти си виновен.

Фин го погледна крадешком, за да отгатне по изражението му дали всъщност не иска да каже „Никой освен мен“. Но там нямаше и помен от враждебност, никакъв намек, че зад думите се крие друг подтекст.

– Е, готов ли си вече да доливаме?

В халбата на Фин имаше само около един пръст бира, но той поклати глава.

– Достатъчно ми е за тази вечер.

– От мен да знаеш – приведе се поверително Артър, – че никога не е достатъчно. – Той се ухили широко и заразително. – Аз пък ще си викна едно за изпроводяк.

Фин остана сам със своите мисли. За Скер, за Маршели. От тях го изтръгна шумен хор от гласове. Работниците от фабриката си тръгваха, като се сбогуваха на вратата. Артър им махна небрежно с ръка и с олюляване се върна на масата, удряйки върху плота поредното двойно уиски. Столът изскърца жалостиво под тежестта му. По устните му играеше усмивка подобно на пеперуда, търсеща място да кацне.

– Да ти кажа ли за кого се сетих? За оня даскал по история, как му беше името...

– Шед? Уилям Шед?

– А, същият! Помниш ли, че имаше дупка между предните зъби и всяко „с“ излизаше като подсвирване?

Фин не се бе сещал за този учител от поне двайсет години, но сега образът изникна ясно в съзнанието му.

– Да, той ни караше да четем на глас откъси от учебника...

– И всички подсвирваха на буквата „с“ също като него.

– А той се ядосваше и викаше: „Штига ште швиркали!“ – каза Фин, имитирайки стария Уилям Шед, при което и двамата се разсмяха както някога, като деца.

– А помниш ли – поде Артър, – когато искаше да ни раздели и ме улови за ухото, за да ме завлече на съседния чин?

– Да, и ти се мъчеше да си вземеш чантата, а той мислеше, че искаш да му избягаш и накрая двамата се сборичкахте пред целия клас.

– А ти, копеле такова – рече Артър, заливайки се от смях, – само седеше и се кискаше.

– Защото той не спираше да повтаря: „Шамо да ми паднеш, шинко!“.

Артър изпадна в нов неудържим пристъп на смях, от който по румените му бузи рукнаха сълзи. Накрая остана без дъх и трябваше да прибегне до инхалатора си. Това най-сетне отключи насъбраното във Фин напрежение, освободи го от стреса на общуването с един приятел, който се бе превърнал в непознат. Сега двамата отново бяха близки, сплотени от абсурдно комичните спомени. Независимо колко се раздалечаваха през годините, те винаги щяха да ги свързват. За цял живот.

Скоро отново станаха сериозни и се загледаха един друг като двама възрастни мъже. Но тогава устните на Артър потрепериха, той внезапно прихна и всичко започна отначало. Неколцина от посетителите в заведението обърнаха глави към тях, чудейки се каква е шегата. Но те никога нямаше да я разберат.

Накрая Артър все пак се овладя и погледна часовника си.

– По дяволите, трябва да вървя.

– Обратно в Нес? С какво ще се прибираш?

– Колата ми е паркирана на кея.

– Да не искаш да кажеш, че ще караш?

– Още не са измислили коли, дето да се карат сами.

– Не си в състояние да шофираш. Ще се пребиеш или ще блъснеш някого.

– А, вярно, забравих – вдигна назидателно пръст Артър. – Нали си полицай. И какво ще правиш сега, ще ме арестуваш?

– Дай ми ключовете, аз ще те откарам.

Усмивката на Артър се стопи.

– Сериозно?

– Сериозно.

Той сви рамене, изрови ключовете от джоба си и ги пусна на масата.

– Днес явно е щастливият ми ден. Печеля полицейс­ки ескорт до къщи.