Черната къща

Единайсета глава

Новината, че двамата с Артър ще трябва да се присъединим към лова на гуга, провали последното ми лято на острова. Тя дойде напълно неочаквано и ме хвърли в тежка мрачна депресия.

До отпътуването ми за Глазгоу оставаха само шест седмици и аз се надявах да ги прекарам по същия начин, както и предишните две. След случката на Елън Бег Маршели и аз бяхме заедно почти ежедневно и вече дори не броях колко пъти сме правили любов. Понякога с необузданата страст на хора, боящи се, че може да им е за последно – така се любихме например в плевнята, където преди толкова години тя бе откраднала от мен първата целувка. Друг път се отдавахме на морно сладострастие, сякаш вярвахме, че тези идилични дни на лято, слънце и секс няма да свършат никога.

В един момент изглеждаше, че така и ще бъде. Маршели също бе приета в университета в Глазгоу и пред нас се простираха още цели четири години. Дори прескочихме дотам, за да си търсим квартира. Аз казах на леля ми, че отивам с Доналд – не че я беше особено грижа с кого ще ходя, докато родителите на Маршели знаеха, че тя пътува с група съученички. Отседнахме в евтин пансион за две нощи и по цяла сутрин лежах­ме впити един в друг, докато не ни изхвърлеха, за да чистят стаята. Представяхме си, че щом започне семестърът, ще бъде все така – ще делим едно легло и всяка вечер ще правим любов. Такова щастие ми се струваше почти невъзможно – и вече знам, че съм бил прав.

Обикаляхме с часове Уест Енд и проверявахме по обяви от вестници, по списъка, даден ни от университета, по препоръки на други студенти, срещнати из баровете на Байърс Роуд. Накрая извадихме късмет – самостоятелна стая в огромен апартамент в едуардиански стил, споделян с още шест други наематели. Беше на първия етаж, в сграда от червен пясъчник, с витражи на прозорците и дървени ламперии. Никога не бях виждал нещо подобно. Екзотиката наоколо също бе възхитителна. Работещи до късно барове, китайски, италиански и индийски заведения, денонощни магазини, ресторанти, отворени до полунощ, че дори и в неделя. Това бе направо невероятно и аз възбудено предвкусвах изтънченото удоволствие да си купиш неделен вестник и да го прочетеш на халба бира още същия ден. На острова никога не можеше да се докопаш до него преди понеделник.

Когато се върнахме у дома, идилията продължи въпреки нотката на нетърпение. Макар и двамата да нямахме нищо против лятото да продължи вечно, исках­ме моментът на отпътуването ни за Глазгоу да настъпи час по-скоро. Великото приключение на живота ни очакваше и ни се струваше, че времето се точи твърде бавно.

Вечерта, преди да получа вестта за Скер, Маршели и аз отидохме на плажа край Порт ъв Нес. Проправих­ме си път в тъмното през каменистия му южен край до една гладка плоча от гнайс, излъскана от хилядолетията и скрита сред отвесни скали, изправени като стражи наоколо. Те се издигаха над главите ни към черното небе, предлагащо безкрайни възможности. Беше време на отлив и до нас се носеше нежното дихание на морето, а топлият бриз шумолеше в изсъхналите треви, растящи на туфи по скалните корнизи. Разпростряхме спалния чувал, който носехме със себе си, легнахме голи под звездите и се любихме на дълги бавни тласъци, в такт с пулса на океана, в хармония с нощта. Това бе последният път, когато помежду ни имаше истинска любов и нейната сладка сила бе такава, че ни остави почти без дъх. След това прекосихме твърдия гладък пясък, оставен от отлива, затичахме се по дължината на лунната пътека и уловени за ръце, скачахме сред пенещите се вълни на прибоя, пищейки, когато студената вода обливаше телата ни.

Върнахме се при спалния чувал, изтрихме се един друг с хавлия и се облякохме, а зъбите ни все още тракаха. Улових в длани лицето на Маршели, отметнах назад мокрите кичури златиста коса и залепих върху устните ѝ дълга бавна целувка. Щом се отдръпнах назад и я погледнах, за първи път забелязах, че нещо липсва.

– Къде са ти очилата?

– Вече съм с контактни лещи – усмихна се тя.