Червеношийката

Осемдесет и пета глава

Хари си позволи да се наслади за три секунди на усещането от допира на хладната кожа на седалките в самолета на „Тиролиън Еър“. После пак започна да премисля.

Под тях пейзажът наподобяваше килим от зелени и жълти парчета, а Дунава блестеше на слънцето като кафява болезнена рана. Стюардесата току-що съобщи, че предстои да се приземят и Хари се подготви.

И преди никога не се бе прехласнал по летенето, но през последните години започна да се плаши. Веднъж Елен го попита от какво се страхува.

— Че ще паднем и ще умра, от какво друго по дяволите? — отвърна й той.

Тя му обясни, че вероятността да загине в самолетна катастрофа при едно-единствено пътуване е едно на три милиона. Той й благодари за информацията и каза, че вече не се страхува.

Хари вдишваше и издишваше в опит да не слуша променящите се звуци от двигателя. Защо страхът от смъртта се изостря с годините, не е ли редно да е обратното? Сигне Юл бе на седемдесет и девет години, вероятно е била изплашена до смърт. Откри я един от патрулите на крепостта „Акершхюс“. Получили обаждане в централата от известен милионер на пристана „Акер Брюге“, който не можел да заспи и им съобщил, че една от лампите на южния път е изгаснала. Дежурният изпратил един от патрулите. Хари го разпита два часа по-късно и той му описа как, когато се приближил, видял над лампата да лежи безжизнена жена и да закрива светлината. Първо я помислил за наркоманка, но я доближил и забелязал побелялата коса и старомодните дрехи, тогава разбрал, че става дума за старица. После се зачудил да не би да й е прилошало, но открил, че ръцете й са завързани. Едва когато съвсем се приближил до нея, видял зеещата дупка в палтото й.

— Гръбначният й стълб беше прекъснат — обясняваше той на Хари. — Мамка му, направо го видях.

После разказа как се подпрял с ръка на каменната стена и започнал да повръща. Едва по-късно, когато полицията дошла и преместила жената, за да се освети стената, разбрал какво е лепкавото нещо по ръката му. Показа на Хари ръката си, сякаш това бе от значение.

Групата на местопрестъплението бе дошла, а Вебер отиде до Хари, докато наблюдаваше Сигне Юл със сънени очи и каза, че тук не Господ е бил шибаният съдник, а човекът от долния етаж.

Единственият свидетел — пазачът — по онова време проверявал складовите бази. На път към източната част на улицата срещнал кола в три без петнадесет. Но понеже го заслепили с дългите фарове, не успял да види нито марката, нито цвета на колата.

Хари усети как пилотът даде газ. Представи си, че се опитва да набере височина, понеже командирът току-що е забелязал Алпите точно пред пилотската кабина. После самолетът на „Тиролиън Еър“ сякаш изгуби целия въздух под крилата си и Хари усети как стомахът му се качи чак до ушите. Неволно изстена, когато в следващия миг отново се втурнаха нагоре като гумена топка. Командирът се обади по високоговорителя и обясни нещо на немски и английски за турбуленцията.

Ауне му бе обърнал внимание, че ако човек няма способността да изпитва страх, вероятно няма да оцелее и един-единствен ден. Хари се вкопчи в ръкохватките и се опита да се утеши с тази мисъл.

Впрочем точно Ауне индиректно подтикна Хари да пътува с първия възможен полет до Виена. Хари му изложи новопоявилите се факти, а той веднага реагира, че сега решаващ фактор е времето.

— Ако става въпрос за сериен убиец, той е на път да загуби контрол — натърти Ауне. — Не като класическия сериен убиец със сексуални мотиви, който търси удовлетворение, но всеки път се разочарова и увеличава честотата само от фрустрация. Този убиец очевидно не се ръководи от сексуална мотивация, той има някакъв налудничав план и си е поставил за цел да го изпълни, а досега беше внимателен и се държеше рационално. Убийствата зачестиха и той поема значителни рискове, за да подчертае символичното в действията си — например убийството на крепостта „Акершхюс“, приличащо на екзекуция — това подсказва, че или се чувства непобедим, или е на път да изгуби контрол и навярно ще изпадне в психоза.

— Или пък продължава да се контролира напълно — предположи Халвуршен. — Досега не е сгафил. Все още нямаме никакви улики.

И за жалост Халвуршен бе много прав. Никакви улики.

Междувременно Мускен се появи. Вдигнал телефона в Драмен, когато Халвуршен му се обадил сутринта, за да провери, понеже според разузнавачите от него нямало и помен в Осло. Естествено, не можеха да знаят дали казва истината. Твърдял, че се прибрал в Драмен, след като затворили хиподрума „Бярке“ в десет и половина и бил у дома в единадесет и половина. Или пък се е прибрал в три и половина през нощта и така е имал време да застреля Сигне Юл.

Хари помоли Халвуршен да позвъни у съседите и да ги попита дали са чули, или видели кога се е прибрал Мускен, но не таеше особени надежди. И помоли Мьолер да говори с прокурора и да издейства заповед за обиск в двата му апартамента. Хари знаеше колко неясни са аргументите им и прокурорът с пълно право щеше да отговори, че би искал да види нещо, което поне да напомня на улика, за да им даде зелена светлина.

Никакви следи. Време беше да изпита паника.

Хари затвори очи. Все още виждаше лицето на Евен Юл — посивяло, дистанцирано. Седеше свит в креслото в къщата си с верижката на кучето в ръка.

После колелата докоснаха асфалта и Хари установи, че още един път се е оказал измежду трите милиона късметлии.

Полицаят, когото шефът на полицията във Виена така любезно предостави на разположението на Хари като шофьор, гид и преводач, стоеше в залата за пристигащи в тъмен костюм и със слънчеви очила. Беше дебеловрат и държеше лист, на който пишеше „Г-н Хуле“.

Дебеловратият се представи като Фриц (все някой трябва да се казва така, помисли си Хари) и поведе Хари към морскосиньо БМВ. В следващия миг вече се носеха по магистралата в северозападна посока към центъра, покрай фабрични комини, бълващи бял дим, и добре възпитани шофьори, които минаваха в дясното платно, когато Фриц даваше газ.

— Ще отседнете в шпионския хотел — осведоми го Фриц.

— В шпионския хотел ли?

— В стария, почитаем „Империал“. Точно там се подвизаваха руските и западните агенти през Студената война. Шефът ви сигурно има доста пари.

Стигнаха до Кертнер Ринг и Фриц посочи с ръка.

— Над покривите на къщите вдясно виждате кулата на катедралата „Свети Стефан“. Страхотна е, нали? Това е хотелът. Ще почакам, докато се настаните.

Рецепционистът в „Империал“ се усмихна, когато видя как Хари се оглежда озадачен.

— Струва ни четиридесет милиона шилинга да го ремонтираме така, че да изглежда както преди войната. Бил е почти разрушен от бомбардировките през 1944 година и допреди няколко години беше доста олющен.

Хари слезе от асансьора на третия етаж и сякаш тръгна по потъващо блатно дъно, толкова дебели и меки бяха килимите. В стаята, не особено голяма, имаше широко легло с балдахин, също с вид на поне стогодишно. Отвори прозореца и вдиша аромата на печива от сладкарницата от другата страна на улицата.

— Хелена Майер живее сама — осведоми го Фриц, когато Хари отново седна в колата му. Бибитна на кола, която смени платното, без да даде мигач.

— Вдовица е и има две пораснали деца. След войната работила като учителка, докато се пенсионирала.

— Говорихте ли с нея?

— Не, но прочетох досието й.

Адресът ги отведе в квартал, някога вероятно изискан. Сега обаче мазилката по стените на широкото стълбище се лющеше, а ехото от стъпките им се смесваше със звука от капеща вода.

Хелена Майер ги очакваше усмихната на входната врата на четвъртия етаж. Имаше будни кафяви очи и се извини за многото стъпала.

В леко претъпкания с мебели апартамент изобилстваха всички онези джунджурии, които старите хора събират в продължение на дългия си живот.

— Седнете — покани ги тя. — Ще говоря на немски, но вие може спокойно да ми говорите на английски, разбирам достатъчно добре — обърна се тя към Хари.

Донесе поднос с кафе.

— Strudel — посочи тя таблата със сладкишите.

— Ммм… — премлясна Фриц и си взе.

— Значи вие познавахте Гюдбран Юхансен? — подхвана Хари.

— Да, точно така. Тоест, ние го наричахме Урия, така настояваше той. Първо мислехме, че е малко странен, че се дължи на раните.

— Какви рани?

— По главата. И по крака му, разбира се, доктор Брокхард за малко да го ампутира.

— Но е оздравял и е бил командирован в Осло през лятото на 1944 година, нали?

— Е, такава беше целта.

— Какво имате предвид?

— Ами той нали изчезна. И със сигурност не се е появявал в Осло.

— Не и доколкото знаем. Колко добре познавахте Гюдбран Юхансен?

— Доста добре. Той бе общителен мъж и умееше да разказва увлекателно. Една по една всички сестри се влюбиха в него.

— И вие ли?

Тя се засмя звънко и жизнерадостно.

— И аз. Но той не искаше мен.

— Не ви е искал ли?

— О, аз бях красавица, бъдете сигурен. Не това беше причината. Урия харесваше друга жена.

— Така ли?

— Да, и тя се казваше Хелена.

— Хелена коя?

Старицата сбърчи вежди.

— А, да, Хелена Ланг. Точно заради любовта им се разигра тази трагедия.

— Каква трагедия?

Тя погледна учудено Хари, после Фриц и пак Хари.

— Не сте ли тук точно затова? — попита тя. — Заради онова убийство?

Осемдесет и шеста глава

Беше неделя, хората се движеха по-бавно от обичайното и старецът вървеше в крачка с тях през парка на Двореца. Спря до караулната вишка. Цветът на дърветата бе светъл, зелен, точно какъвто най-много харесваше. Всички бяха зелени освен едно. Високият дъб в средата на парка никога нямаше да позеленее повече. Вече се забелязваше разликата. Постепенно дървото се събуждаше от зимен сън, поддържащата живота му течност в стъблото вече циркулираше и разпространяваше отровата в мрежата от артерии. Сега достигаше до всички листа и предизвикваше свръхрастеж, който в продължение на седмица-две щеше да стане причина те да увехнат, да покафенеят, да опадат и накрая дървото щеше да умре.

Но те все още не разбираха какво става. Сигурно нищо не схващаха. Бернт Бранхауг не присъстваше в първоначалния план и старецът разбираше напълно защо покушението обърка полицията. Изявленията на Бранхауг в „Дагбладе“ бяха само едно от онези странни съвпадения и той се засмя високо, като ги прочете. Боже Господи, даже беше съгласен с Бранхауг, победените трябва да висят на бесилото, това е законът на войната.

Но какво стана с всички други улики, които им подхвърли? Та те дори не успяха да направят връзка между екзекуцията на крепостта „Акершхюс“ с голямата измяна. Дано им просветне следващия път, когато оръдията на вала гръмнат.

Огледа се за свободна пейка. Болките се появяваха все по-често, безсмислено е да ходи при Бюер, за да разбере, че болестта се е разпространила из цялото му тяло. И сам го усещаше. Преди малко започна нов пристъп.

Опря се на едно дърво. Кралската бреза101. Правителството и кралят избягаха в Англия. „Кръжат над нас немски бомбардировачи.“ От това стихотворение, написано от Нурдал Грип му прилошаваше. То представя предателството на краля като достойно отстъпление, а това да напуснеш народа си в беда — като морална постъпка. Дори на сигурно място в Лондон кралят не се отличаваше от онези величия в изгнание, които вкопчени в надеждата малкото им кралство един ден да се озове в техни ръце, държаха прочувствени речи по време на представителни вечери пред симпатизантки от висшето общество. И след като всичко свърши, пристигна корабът с престолонаследника, а хората го приветстваха с аплодисменти от пристана и всички крещяха до прегракване, за да заглушат срама — техния и на краля им. Старецът замижа срещу слънцето.

Команден вик, ботуши и пушки АГ-3 се удариха в чакъла. Ново повикване. Смяна на караула.

Осемдесет и седма глава

— Нима не знаехте за това? — учуди се Хелена Майер.

Тя поклати глава, а Фриц, вече на телефона, даваше разпореждане да се разтърсят из изтекли и архивирани дела за убийства.

— Ще го открием със сигурност — прошепна той.

Хари не се съмняваше.

— Значи от полицията бяха сигурни, че Гюдбран Юхансен е убил своя лекуващ лекар? — обърна се Хари към старата дама.

— Ами да. Кристофър Брокхард живееше сам в един от апартаментите на болницата. Полицаите разправяха, че Юхансен счупил стъклото на входната врата и го убил, докато онзи спял в леглото си.

— Как…

Госпожа Майер театрално прокара пръст по гръкляна си.

— После го видях с очите си — допълни тя. — Човек би си помислил, че докторът сам го е извършил, разрезът беше безупречен.

— Хм. А защо полицаите са били убедени, че е бил Юхансен?

Тя се засмя.

— Ами ще ви кажа защо — понеже Юхансен питал стражата в кой апартамент живее Брокхард и караулът го видял как паркира отвън и влиза през главната порта. След това излязъл тичешком, запалил колата и потеглил с пълна газ в посока към Виена. На следния ден бе изчезнал и никой не знаеше къде е. Според заповедта за разпределение трябваше да се яви в Осло след три дена.

Норвежката полиция го чакала, но той така и не се появил там.

— Освен показанията на караула, помните ли дали полицията е открила и други доказателства?

— Дали помня ли? Та ние говорихме за това убийство години наред! Кръвта по стъклото на входната врата съвпадаше с неговата кръвна група. А полицията откри, че отпечатъците в спалнята на Брокхард са същите като на нощната масичка и леглото на Урия в болницата. Освен това налице бе и мотив…

— Така ли?

— Да, Гюдбран и Хелена се обичаха. Но щеше да я спечели Кристофър.

— Били са сгодени ли?

— Не, не. Но Кристофър бе луд по Хелена, всички го знаехме. Хелена идваше от богато семейство, но разорено след като баща й се озовал в затвора. А брак с потомък на семейство Брокхард бе възможност за нея и майка й да си стъпят отново на краката. А знаете как е, младата жена има известни задължения спрямо семейството си. Или поне тогава тя имаше.

— Знаете ли къде е Хелена Ланг днес?

— Ама вие не сте опитали от щрудела, скъпи мой — възкликна вдовицата.

Хари лапна голямо парче, задъвка и кимна одобрително към госпожа Майер.

— Не — отвърна тя. — Не знам. Когато стана ясно, че е била заедно с Юхансен в нощта на убийството, започнаха разследване и срещу нея, но не откриха нищо. Тя напусна болницата „Рудолф II“ и се премести да живее във Виена. Там отвори шивачница, да, та тя бе силна и дейна жена, виждах я от време на време да бърза из тукашните улици. Но в средата на петдесетте продаде магазина и оттогава не съм чувала нищо за нея, някой ми каза, че заживяла в чужбина. Но знам кого може да попитате. Ако е жива, разбира се. Беатрис Хофман, беше домашна помощница на семейство Ланг. След убийството те вече нямаха средства да й плащат и тя работи известно време в болницата „Рудолф II“.

Фриц се затича към телефона.

На перваза на прозореца отчаяно бръмчеше муха. Осланяше се само на своя микроскопичен разсъдък и се блъскаше ли, блъскаше в стъклото, без да разбира какво става. Хари се изправи.

— Ами щрудела…

— Следващия път, госпожо Майер, сега нямаме време.

— Защо? — учуди се тя. — Та това се случи преди повече от половин век, няма да ви избяга.

— Дали… — Хари се вторачи в черната муха на слънчевата светлина под дантелените пердета.

Обадиха се на Фриц по телефона, докато пътуваха към полицейския участък, и той, в нарушение на всички правила, направи обратен завой, което накара водачите на другите автомобили да надуят клаксоните.

— Беатрис Хофман е жива — даде газ той, пресичайки натовареното кръстовище. — Живее в старчески дом на Мауербахщрасе. Намира се във високата част на Вийнервалд.

Турбодвигателят на БМВ-то радостно изхриптя. Жилищните блокове отстъпиха пред паянтови къщи, олющени стени, винарни, а после се появи зелената широколистна гора, където следобедната светлина танцуваше по листата на дърветата и създаваше вълшебно настроение, когато профучаваха през алеи от бук и кестени.

Медицинската сестра ги заведе в голяма градина.

Беатрис Хофман седеше на пейка в сянката на величествен чворест дъб. Над дребничкото й сбръчкано лице се мъдреше сламена шапка. Фриц я заговори на немски и й обясни защо идват при нея.

Старицата кимна и се усмихна.

— На деветдесет години съм — потрепери гласът й. — И все още се просълзявам, като се сетя за Fraulein Хелена.

— Жива ли е? — попита Хари на своя детски немски. Знаете ли къде е?

— Какво казва той? — попита тя с ръка зад ухото и Фриц й обясни.

— Да — кимна тя. — Да, знам къде е Хелена. Тя е там горе.

И тя посочи короната на дървото.

Ясно, помисли си Хари. Старческо слабоумие. Но старицата не бе приключила:

— При Свети Петър. Ланг бяха добри католици, но Хелена бе ангелът в семейството. Както ви казах, очите ми се насълзяват, като мисля за нея.

— Помните ли Гюдбран Юхансен? — попита Хари.

— Урия ли — уточни Беатрис. — Виждала съм го само веднъж. Хубав и чаровен млад мъж, но болен, за съжаление. Кой би предположил, че такова учтиво и мило момче е способно на убийство? Чувствата им бяха прекалено силни, да, така беше и за Хелена, тя никога не преодоля загубата му, бедничката. Полицията така и не го залови и макар че не обвиниха Хелена в нищо, Андре Брокхард накара управата на болницата да я изгонят от „Рудолф II“. Тя се премести в града и работеше като доброволка при архиепископа, докато немотията в семейството й не я принуди да си намери по-добре платена работа. Затова отвори шивашки цех. В продължение на две години нае четиринадесет жени които шиеха за нея на пълно работно време. Освободиха баща й от затвора, но след скандала с онези еврейски банкери той не си намери работа. Госпожа Ланг най-трудно се примири с банкрута на семейството. Почина след дълго боледуване през 1953-а, а господин Ланг загина същата есен в автомобилна катастрофа. Хелена продаде шивачницата през 1955-а и без да се обади на никого, напусна страната. Помня точно деня. Петнадесети май — денят на освобождението на Австрия.

Фриц забеляза въпросителното изражение на Хари и му обясни:

— Австрия е малко по-особена. Тук не празнуваме деня на капитулацията на Хитлер, а деня, в който съюзниците са се изтеглили от страната.

Беатрис разказа как е разбрала за смъртта на Хелена.

— Не бяхме чували нищо за нея повече от двадесет години. И ето, един ден получих писмо от Париж. Била там с мъжа си и с дъщеря си. Разбрах, че става дума за един вид последно пътешествие. Тя не ми пишеше къде се е установила, за кого се е омъжила или от какво е болна. А само, че не й остава много и иска да запаля за нея свещ в катедралата „Свети Стефан“. Тя беше необикновен човек, моята Хелена. На седем годинки дойде при мен в кухнята, погледна ме сериозно и каза, че хората са създадени от Бог, за да обичат.

По набръчканата буза на старицата се търкулна сълза.

— Никога няма да го забравя. Седем годинки. Мисля, че точно в онзи момент тя реши как ще изживее живота си. И макар че със сигурност нещата не се стекоха, както тя си ги беше представяла, и изпитанията бяха много по-големи, убедена съм, че тя през целия си живот непоклатимо е вярвала в това — че Господ е създал човека, за да обича. Тя просто си беше такава.

— Пазите ли още писмото? — попита Хари.

Старицата избърса сълзите си и кимна.

— Пазя го в стаята ми. Нека само малко да поседя тук и да си спомня за нея, после ще отидем да го видим. Това впрочем ще бъде първата гореща нощ тази година.

Поседяха мълчаливо и се заслушаха в шумоленето на клоните и в песента на птичките, посветена на слънцето. То бе на път да се скрие зад пасището Зофиналпе. Всеки от тях мислеше за хората, които бе изгубил.

В конусите от светлина под дърветата подскачаха и танцуваха насекоми. Хари мислеше за Елен. Забеляза птица, за която би се заклел, че е мухоловката, която видя в атласа за птиците.

— Да тръгваме — подкани Беатрис.

Стаята й бе малка и обикновена, но светла и уютна. Леглото й беше до по-дългата стена, покрита с големи и малки снимки. Беатрис започна да рови из листовете хартия в голямо чекмедже.

— Имам си специална система и ще го намеря — обясни тя.

Разбира се, че имаш, помисли си Хари.

В същия миг погледът му падна върху снимка в сребърна рамка.

— Ето го писмото — обади се Беатрис.

Хари не отговори. Вторачи се в снимката и реагира едва когато чу гласа й точно зад гърба си.

— Тази снимка е правена, докато Хелена работеше в болницата. Красива е, нали?

— Да — съгласи се Хари. — Много ми напомня на някого.

— Нищо чудно — усмихна се Беатрис. — Рисуват я на иконите от почти вече две хиляди години.

Нощта наистина стана гореща. Жарка и задушна. Хари се въртеше в леглото под балдахина, хвърли завивката на пода и издърпа чаршафа в опит да спре да мисли и да заспи. За миг го осени идеята за минибара, но се сети, че вечерта извади ключа от връзката и го остави на рецепцията. Дочу гласове в коридора, долови как някой натисна дръжката на вратата, той се изправи рязко в леглото, но никой не влезе. После гласовете се промъкнаха вътре, дъхът им гореше по кожата му, чуваше се шум от разкъсване на плат, но когато отвори очи, видя само отблясъци и разбра, че са били светкавици.

Пак изгърмя, сякаш в града прозвучаха далечни експлозии, идващи ту от едно, ту от друго място. После пак заспа и я целуваше, съблече бялата й нощница, а кожата й бе бяла и студена, настръхнала от пот и страх, и той я държа в обятията си, докато тя се стопли и оживя в ръцете му като цвете, снимано през цялата пролет и пуснато на бърз кадър.

Не спираше да я целува — по врата, по вътрешната страна на ръцете, по корема — не настойчиво, не и възбуждащо, просто полуутешително, полуприспивно, сякаш той можеше да изчезне всеки момент. И когато тя колебливо го последва, понеже вярваше, че отиват на сигурно място, той продължи да върви напред, докато стигнаха някъде, където и той не е бил преди и когато се обърна, бе твърде късно и тя се спусна в обятията му, като го проклинаше и го умоляваше, и го дращеше до кръв със силните си ръце.

Събуди се от собственото си учестено дишане и трябваше да се обърне в леглото, за да се убеди, че е сам. После всичко се сля във водовъртеж от гръмотевици, сън, видения. Събуди се посред нощ от барабаненето на дъжда по перваза, отиде до прозореца и се загледа в улиците, където водата течеше по ръба на тротоарите и във въздуха се носеше безстопанствена шапка.

Събудиха го по телефона. Навън бе светло, а улиците — сухи.

Погледна часовника на нощната масичка. Оставаха два часа до излитането на самолета за Осло.

Осемдесет и осма глава

Столе Ауне работеше в жълто оцветен кабинет с етажерки по стените, претъпкани с научна литература и рисунки на съвременни художници.

— Сядай, Хари — подкани го доктор Ауне. — На стола или на дивана?

С тази стандартна реплика той започваше разговора винаги и Хари му отговори с крива усмивка в стил „забавно е, но вече сме го чували.“ Хари му се обади от летището и Ауне го повика, но го предупреди, че не разполага с много време, понеже щял да изнася доклад при откриването на научен семинар в Хамар.

— Заглавието му е „Проблеми, свързани с диагностицирането на алкохолизма“ — допълни Ауне. Няма да споменавам името ти.

— Затова ли си се изтупал така? — попита Хари.

— Дрехите са един от най-силните ни сигнали — Ауне поглади с ръка ревера на сакото си. — Туидът сигнализира мъжественост и самоувереност.

— А папийонката? — подметна Хари, като извади бележник и химикалка.

— Интелектуална небрежност и арогантност. Сериозност със самоиронична нотка, ако така предпочиташ. Оказва се напълно достатъчно, за да впечатля второразредните си колеги.

Ауне се облегна назад със задоволство и скръсти ръце над издутия си корем.

— По-добре ми обясни нещо повече за раздвояването на личността — мина на темата Хари. — Или за шизофренията.

— За пет минути? — изпъшка Ауне.

— Дай ми обобщение тогава.

— Първо — поставяш шизофренията и раздвояването на личността под един знаменател, а това е едно от недоразуменията, които са се вкоренили в мисленето на хората. Шизофренията е термин, покриващ цяла група много различни душевни заболявания и няма нищо общо с раздвоението на личността. Наистина „шизо“ на гръцки означава „раздвоен“, но доктор Ойген Блойлер е искал да каже, че в мозъка на шизофреника психологическите функции са разделени. И ако…

Хари посочи с ръка часовника.

— Точно ти обяснявам най-същественото — обърна му внимание Ауне. — Раздвоението на личността, за което говориш ти, на американски английски се нарича МЛР множествено личностно разстройство — и се дефинира така: откриваш две или повече личности в един индивид и всяка от тях доминира в определен момент, като се редуват. Като при доктор Джекил и мистър Хайд.

— Значи има такава болест?

— Има, естествено. Но се среща много по-рядко, отколкото някои холивудски филми се опитват да ни убедят. За двадесет и пет години практика като психолог нито веднъж не съм имал късмета да наблюдавам дори един-единствен случай на МЛР. Но все пак знам някои неща за него.

— Например?

— Ами например, че почти винаги е съпроводено от загуба на паметта. Тоест, при пациент с МЛР една от личностите може да се събуди с махмурлук, без да знае, че това е заради съществуването на друга личност, която е пияница. Мда, едната личност може всъщност да бъде алкохолик, а другата — въздържател.

— Не искаш да го приема буквално, предполагам?

— Напротив.

— Но алкохолизмът е и физическо заболяване.

— Да, и точно това прави МЛР толкова вълнуващо. Разполагам с доклад за пациент с МЛР при когото едната личност е страстен пушач, а другите никога не са докосвали цигара. И когато измерили кръвното налягане на пушача, то било двадесет единици по-високо. А жени с МЛР твърдят, че имат менструация по няколко пъти в месеца, защото всяка отделна личност си има свой собствен цикъл.

— Значи тези хора стигат дотам да променят собствената си физика?

— Да, в известна стенен. Историята за доктор Джекил и мистър Хайд всъщност не е толкова далеч от истината, колкото бихме си помислили. В един известен случай, описан от доктор Ошерсън, едната личност е хетеросексуална, а другата — хомосексуална.

— Могат ли личностите да имат различни гласове?

— Да, благодарение на различните гласове всъщност най-лесно наблюдаваме смяната на личностите.

— Толкова различни, че дори човек, който познава болния много добре, не е в състояние го разпознае по другия му глас. Например по телефона?

— Да, ако въпросният човек не знае за другата личност на болния. Ако говорим за хора, които познават пациента с МЛР само бегло, промяната на мимиката и езика на тялото са достатъчни, за да не успеят да го разпознаят, дори да стоят в същата стая.

— Мислимо ли е човек с МЛР да съумее да скрие болестта от близките си?

— Може да я скрие, да. Колко често се проявява едната или другата личност е строго индивидуално и някои хора до известна степен са способни да контролират смените.

— Но в такъв случай личностите знаят една за друга?

— Да, не е необичайно. И точно както в романа за доктор Джекил и мистър Хайд понякога между личностите възникват остри спорове, понеже имат различни цели, разбирания за морал, за хора от обкръжението им, които харесват или не и така нататък.

— А почерка, могат ли и там да мамят?

— Не става дума за измама, Хари. И ти не си постоянно един и същи човек. Прибираш се у дома и при теб настъпват куп незабележими промени — в гласа ти, езика на тялото ти и какво ли още не. А е странно, че споменаваш за почерци. Тук някъде имам книга с факсимиле на писмо, писано последователно от пациент с МЛР със седемнадесет напълно различни почерка. Някой ден, когато имам повече време, ще го потърся.

Хари си отбеляза няколко ключови думи в бележника.

— Различни менструални цикли, различни почерци, това са напълно побъркани хора — промърмори той.

— Ти го казваш, Хари. Дано съм ти помогнал, а сега трябва да тичам.

Ауне си извика такси и двамата излязоха заедно на улицата. Докато чакаха на тротоара, Ауне попита Хари какви планове има за Седемнадесети май.

— Жена ми и аз ще каним неколцина приятели на закуска. Добре дошъл си при нас.

— Много мило, но неонацистите възнамеряват да „атакуват“ мюсюлманите, чийто празник по случай края на Рамадана тази година е на седемнадесети102. Имам задачата да координирам охраняването на джамията недалеч от Главното полицейско управление — обясни Хари, и радостен, и смутен от изненадващата покана. — Нали знаеш, винаги товарят с дежурства необвързаните полицаи на подобни семейни празници.

— Просто намини за малко. Повечето гости също имат други планове за следобеда.

— Благодаря ти. Остави ме да помисля, после ще ти звънна. Какви са приятелите ти всъщност?

— Такива като теб — Ауне провери дали папийонката му стои добре. — Но жена ми познава малко по-изискани хора.

В същия миг таксито зави към тротоара. Хари задържа вратата, та Ауне да влезе вътре, но тъкмо когато се канеше да я затвори, му хрумна нещо:

— На какво се дължи МЛР?

Ауне се наведе напред и погледна Хари:

— За какво всъщност става дума, Хари?

— Не съм съвсем сигурен. Но може да е важно.

— Ясно. Много често пациентите с МЛР са били подложени на издевателства като деца. Но понякога причината е и силно травмиращо преживяване през по-късен етап от живота. Човек си създава друго лице, за да избяга от проблема.

— Какви травмиращи преживявания биха отключили МЛР при зрял човек?

— Просто използвай въображението си. Например да е преживял природно бедствие, да е изгубил близък, да е бил подложен на насилие, да е живял дълго време в страх.

— Да речем войник по време на войната?

— Войната може да бъде отключващ фактор, да.

— Или партизанската война.

Последната реплика Хари каза на себе си — таксито с Ауне вече пътуваше надолу по улицата.

— „Скотсман“ — каза Халвуршен.

— Ще прекараш Седемнадесети май в кръчмата „Скотсман“’? — Хари направи гримаса и сложи чантата си зад закачалката.

Халвуршен вдигна рамене.

— Имаш ли по-добро предложение?

— Ако ще е кръчма, поне намери нещо по-стилно от „Скотсман“. Или по-добре, дай рамо на бащите от службата и поеми дежурство по време на детското шествие. Солидна премия за работа през почивен ден и никакъв махмурлук.

— Ще си помисля.

Хари се отпусна на стола.

— Няма ли да го дадеш най-после на ремонт? Звучи доста болен.

— Не може да се ремонтира — тросна се Хари.

— Sorry. Откри ли нещо във Виена?

— Ще стигнем и дотам. Първо ти.

— Проверих алибито на Евен Юл за часа, когато е изчезнала съпругата му. Твърди, че бил на разходка из центъра, че ходил в любимото си кафене, но не срещнал познати, които да го потвърдят. Персоналът на кафенето се оправдава, че оттам минават твърде много клиенти, за да могат да твърдят със сигурност кого са видели и кого не.

— Кафенето се намира перпендикулярно на улицата, където е „Скрьодер“ — вметна Хари.

— И какво от това?

— Само отбелязвам. Какво разправя Вебер?

— Не откриват нищо. Според Вебер, ако Сигне Юл е докарана до крепостта с колата, която е видял патрулът, би трябвало да намерят нещо по дрехите й, влакна от задната седалка, пръст или масло от багажника, все нещо.

— Той е постлал чували за смет в колата — напомни Хари.

— И Вебер каза същото.

— Провери ли сухите стръкчета слама, които откриха по палтото й?

— Да. Може да са от конюшнята на Мускен. Плюс от още милион други места.

— Сено. Не слама.

— Няма нищо особено в това сено, Хари, това са просто… стръкчета трева.

— Мамка му — Хари се огледа кисело.

— Ами Виена?

— Още плява. Разбираш ли от кафе, Халвуршен?

— А?

— Елен винаги правеше хубаво кафе. Купуваше го от някакъв магазин тук, до Управлението. Може би…

— Не! — възрази Халвуршен. — Няма да ти правя кафе.

— Поне опитай — Хари стана. — Няма да съм тук няколко часа.

— Няма ли да кажеш още нещо за Виена? Плява? Не намери ли поне една сламка?

Хари поклати глава.

— Sorry, пак погрешна следа. Ще свикнеш.

Нещо се беше случило. Хари крачеше из центъра на града и се опитваше да разбере какво именно. Нещо, свързано с хората по улиците. Докато отскочи до Виена, нещо се беше случило с тях. Стигна до горната част на „Карл Юхан“ и чак тогава разбра какво е. Лятото беше дошло. За пръв път тази година Хари усещаше мириса на асфалта, на хората, които минаваха край него, и на магазина за цветя на Гренсен. А като мина през парка на Двореца, силният аромат на новопоникналата трева го накара да се усмихне. Мъж и момиче в работни костюми на парковата управа гледаха към короната на едно дърво, обсъждаха нещо и клатеха глава. Момичето, разкопчала горната част на костюма, го бе вързала около кръста и Хари забеляза, че докато тя гледа дървото и сочи нагоре, колегата й хвърля крадешком едно око към опънатата й тениска.

На булевард „Хегдехауген“ модните и не чак толкова модните магазини за последно се опитваха да издокарат хората за празника на Седемнадесети май. По павилионите продаваха панделки и знаменца, а в далечината се чуваше ехото от духов оркестър, който слагаше последен щрих към изпълнението си на „Стария ловен марш“. Синоптиците прогнозираха краткотрайни проливни дъждове, но щеше да се стопли.

Изпотен от разходката, Хари позвъни на вратата на Синдре Фауке.

Фауке не се радваше особено на националния празник:

— Навалица. И прекалено много знамена. Никак не е чудно защо Хитлер се чувствал роднина с норвежците. По душа ние сме си непоправими националисти. Просто не смеем да си го признаем.

Наля кафе.

— Гюдбран Юхансен е лежал в лазарета във Виена — осведоми го Хари. — В нощта, преди да тръгне за Норвегия, е убил тамошен лекар. После никой не го е виждал.

— Я гледай ти — възкликна Фауке и шумно засърба горещото кафе. — Това момче не е съвсем наред, знаех си аз.

— Какво можете да ми разкажете за Евен Юл?

— Много. Ако се налага.

— Ами, налага се.

Фауке повдигна едната си рунтава вежда.

— Сигурен ли сте, че сте на прав път, Хуле?

— Не съм сигурен в абсолютно нищо.

Фауке замислено духаше кафето.

— Добре. Ако наистина е необходимо, добре тогава. Връзката между Юл и мен до голяма степен напомняше отношенията между Гюдбран Юхансен и Даниел Гюдесон. Бях като баща за Евен. Сигурно причината бе, че е израснал без родители.

Чашата на Хари спря рязко пред устата му.

— Малцина го знаят, защото Евен си съчиняваше нещата много свободно. Измисленото му детство, населено с много хора и изпълнено с подробности, включваше много повече места и дати, отколкото повечето от нас помнят от реалното през младенчески си години. Според официалната версия е израснал в семейство Юл в чифлик до Грини. Но истината е друга: живял е при различни приемни родители и в домове за сираци из цяла Норвегия, преди накрая, дванадесетгодишен, да попадне в бездетното семейство Юл.

— Откъде знаете, щом той е лъгал за толкова неща?

— Историята е малко странна. Една нощ Евен и аз дежурехме заедно пред военна квартира, която бяхме построили в гората, и точно тогава с него се случи нещо. По онова време двамата не бяхме особено близки и страшно се изненадах, когато той започна да ми разказва как са издевателствали над него като малък и никой не искал да го задържи при себе си. Разказа ми много лични подробности от живота си, някои — направо мъчителни. От възрастните хора, при които е живял, неколцина заслужават да бъдат… — Фауке потръпна.

— Хайде да се поразходим — предложи той след малко. — Днес времето щяло да е чудесно.

Тръгнаха към парка, където първите за годината бански се бяха показали, а силно напушен наркоман, напуснал леговището си на хълма, изглеждаше като паднал от Марс.

— Не знам по каква причина, но онази нощ Евен Юл сякаш беше друг човек — подхвана Фауке. — Странно. А още по-странното е, че на следващия ден той се държеше, все едно нищо не се е случило, сякаш е забравил за нашия разговор.

— Не сте били близки, но разказахте ли му за преживяванията си на Източния фронт?

— Да, разбира се. В гората не се случваше почти нищо, общо взето трябваше да се движим и да се промъкваме към немците. И през това време си разказахме много истории.

— Разказвахте ли му в подробности за Даниел Гюдесон?

Фауке изгледа Хари продължително.

— Значи сте усетили, че Евен Юл е обсебен от Даниел Гюдесон?

— Засега само предполагах — отвърна Хари.

— Да, говорих много за Даниел — призна Фауке. — Та той бе същинска легенда, нашият Даниел Гюдесон. Толкова свободолюбива, силна и щастлива душа като него се среща много рядко. И Евен се въодушеви от историите; наложи се да ги повторя по няколко пъти, особено онази за руснака, когото Даниел издърпа и погреба.

— Знаеше ли той, че Даниел е бил в Зенхайм през войната?

— Естествено. Евен помнеше всички подробности за Даниел, дори ме подсещаше за някои, които вече започвах да забравям. По някаква причина напълно се идентифицираше с Даниел, макар че почти не мога да си представя двама по-различни човека. Веднъж Евен се напи и предложи да го наричам Урия, точно като Даниел. И ако питате мен, неслучайно хвърли око на младата Сигне Алсакер, като я видя на процеса за възмездие.

— Охо?

— Щом разбра, че започва процеса срещу годеницата на Даниел Гюдесон, се появи в съдебната зала и цял ден не свали очи от нея. Сякаш предварително бе решил да я спечели.

— Понеже е била жената на Даниел ли?

— Сигурен ли сте, че това е важно? — попита Фауке и тръгна по пътеката към хълма неочаквано пъргаво, та се наложи Хари да се поозори, за да не изостане.

— Напълно — потвърди Хари.

— И все пак не знам дали е редно да го казвам, но лично аз си мисля, че Евен Юл обичаше мита за Даниел Гюдесон повече, отколкото обичаше Сигне Юл. Възхищението му от Гюдесон беше една от основните причини след войната да не поднови следването си по медицина, а да започне да учи история. В това съм убеден. И, естествено, специализира в областта на история на окупацията и фронтоваците.

Стигнаха върха на възвишението и Хари избърса потта си. Фауке почти не се бе задъхал.

— Има си причина Евен Юл да се сдобие с такава популярност като историк. Като участник в съпротивата той се оказа перфектният инструмент за историографията, която властите смятаха, че ще бъде от полза на следвоенна Норвегия. Премълчава се всеобхватното сътрудничество с немците и се слага акцент върху слабата съпротива.

В историческата книга на Юл например за потапянето на крайцера „Блюхер“ в нощта срещу 9 април са отделени пет страници, но мълчаливо се подминава фактът, че е обмисляно обвинението на близо хиляда норвежци в процеса за възмездие. И това даде резултат: митовете за народа, обединен срещу нацизма, са живи и до днес.

— За това ли става ду ма в книгата ви, Фауке?

— Опитвам се само да разкажа истината. Евен знаеше, че това, което пише, е, ако не лъжа, то поне изопачаване на истината. Веднъж говорих с него по въпроса. Оправда се с обяснението, че така служи на идеята за обединението на народа. Не се осмели да представи в желаната героична светлина единствено бягството на краля. През 1940 година не само Евен като член на съпротивителното движение се почувства предаден, но така и не срещнах човек, толкова едностранчив в оценката си като него, дори и сред фронтоваците. Имайте предвид, че през целия му живот са го изоставяли хора, които е обичал и на които е разчитал. Според мен той намрази от цялата си душа всички, заминали за Лондон тогава. Наистина.

Седнаха на една пейка и се загледаха надолу към църквата „Фагерборг ширке“, към покривите на къщите по улицата, спускаща се към центъра, към фиорда на Осло, който проблясваше в синьо нейде в далечината.

— Красиво е — въздъхна Фауке. — Толкова хубаво, че понякога си струва да умреш за гледката.

Хари се опитваше да обедини цялата информация, да я подреди така, че всичко да съвпадне. Но все още липсваше един дребен детайл.

— Евен е започнал да следва медицина в Германия преди войната. Знаете ли защо е учил в Германия?

— Не — поклати отрицателно глава Фауке.

— Знаете ли дали е специализирал в някаква област?

— Да, споделял ми е мечтата си да тръгне по стъпките на прочутия си приемен баща и на неговия баща.

— А те какви са били?

— Не сте ли чували за главните лекари Юл? Бяха хирурзи.

Осемдесет и девета глава

Бярне Мьолер, Халвуршен и Хари крачеха един до друг. Намираха се в квартала Малкия Карачи. Миризмите, дрехите и хората около тях напомняха толкова малко за Норвегия, колкото дюнерите, които дъвчеха, напомняха за традиционните норвежки наденички. Срещу тях по тротоара се приближи момченце с танцова стъпка, издокарано празнично по пакистански, но с лентичка за Седемнадесети май на пожълтялата яка на сакото. Имаше странно чипо носле и държеше в ръка норвежкото знаме. Хари прочете във вестника, че родители-мюсюлмани организират тържество на децата за Седемнадесети май днес, за да могат утре да се съсредоточат върху празника след края на Рамадана.

— Ура!

Момченцето им се усмихна приветливо и профуча край тях.

— Евен Юл не е кой да е — разсъждаваше Мьолер. — Може би е най-добрият ни военен историк. Ако това е вярно, вестниците ще гръмнат. Да не говорим, ако сгрешим. Ако ти сгрешиш, Хари.

— Моля те само за разрешение да го привикаме на разпит в присъствието на психолог. И за заповед за обиск в къщата му.

— А аз те моля само за минимално техническо доказателство или свидетел. — Мьолер размаха ръце. — Юл е известна личност, а и никой не го е виждал близо до местопрестъпленията. Нито веднъж. Как например ще обясниш телефонното обаждане до съпругата на Бранхауг осъществено от твоето редовно заведение?

— Показах на сервитьорката в „Скрьодер“ снимката на Евен Юл — обади се Халвуршен.

— Мая — поясни Хари.

— Не се сети да го е виждала — продължи Халвуршен.

— Ами точно това казвам — изстена Мьолер и избърса соса от устата си.

— Да, обаче показах снимката и на няколко клиенти в заведението — Халвуршен бързо погледна Хари. — Един старец, загърнат в палто, не само го беше виждал, но и попита защо не го приберем.

— В палто ли — изсумтя Хари. — Това е Мохикана. Конрад Оснес, военен моряк. Бива си го, но се страхувам, че вече не е благонадежден свидетел. И все пак. Юл каза, че бил в кафенето на отсрещния тротоар. Там няма телефонен автомат. Ако е искал да се обади някъде, най-естественото нещо е да отиде в „Скрьодер“.

Мьолер направи физиономия и погледна недоверчиво дюнера си. Беше се съгласил да опита дюнера-бюрек след доста увещания, включително след реклама от Хари: това било специалитет, дошъл от Турция, Босна и Пакистан.

— Наистина ли вярваш на тези глупости с раздвояването на личността, Хари?

— И на мен ми се струва толкова невероятно, колкото и на теб, шефе, но според Ауне е възможно. И има желание да ни помогне.

— Очакваш Ауне да хипнотизира Юл и да извика този Даниел Гюдесон, който той носи вътре в себе си, и да му измъкне самопризнание?

— Не е сигурно, че Евен Юл дори знае какво е сторил Даниел Гюдесон, затова е крайно необходимо да говорим с него — настоя Хари. — За щастие хората с МЛР са много податливи на хипноза, понеже непрекъснато правят със себе си точно това — автохипнотизират се. Така твърди Ауне.

— Страхотно — Мьолер погледна отегчено нагоре. — И за какво ти е заповед за обиск?

— Както сам спомена, нямаме нито технически доказателства, нито свидетели, а знаем, че не можем да пробутаме такива психологически истории в съда.

— Но ако намерим пушката „Мерклин“, значи отиваме в съда; друго не ни трябва.

— Хм — Мьолер се спря на тротоара. — Мотив.

Хари погледна Мьолер въпросително.

— Опитът ми показва, че дори и обърканите хора обикновено се ръководят от някакъв мотив в лудостта си. А не виждам какъв мотив има Юл.

— Юл няма, шефе — съгласи се Хари. — Даниел Гюдесон има. Сигне Юл е преминала малко или много на вражеската страна и може би това е послужило на Гюдесон като мотив за отмъщение. Написаното върху огледалото — Господ е моят съдник — може да означава, че схваща убийствата като кръстоносен поход на един-единствен рицар, че има оправдание, макар другите да го осъждат.

— А другите убийства? Бернт Бранхауг и — ако си прав, че убиецът е един и същ — Халгрим Дале?

— Нямам представа какви са били мотивите му. Но Бранхауг е застрелян с пушката „Мерклин“, а Дале е познавал Даниел Гюдесон. А според доклада от аутопсията Дале е бил заколен с прецизност, типична за хирург. Ето. Юл е започнал да учи медицина и е мечтаел да стане хирург. Не е изключено Дале да е трябвало да умре, защото е разобличил Юл, че се е представял за Даниел Гюдесон.

Халвуршен се изкашля.

— Какво има? — раздразнено попита Хари. Познаваше Халвуршен достатъчно добре, за да знае, че ще последва възражение. И най-вероятно добре обосновано.

— От думите ти за МЛР излиза, че той е бил Евен Юл, когато е убил Халгрим Дале. Даниел Гюдесон не е бил хирург.

Хари преглътна последната хапка от дюнера, избърса се със салфетката и се огледа за кофа за смет.

— Е — каза той. — Можеше да кажа, че предпочитам да изчакаме, преди да предприемем каквото и да било, докато открием отговорите на всички въпроси. И съм наясно, че прокурорът има основания да сметне уликите за недостатъчни. Но нито ние, нито той не бива да пренебрегваме факта, че има опасност нашият заподозрян да убие пак. Страхуваш се от медиен скандал, ако вземем Евен Юл на прицел, шефе, но я си представи скандала, ако той отнеме живота на още хора. И тогава ще стане ясно, че сме го подозирали, без да го спрем…

— Добре де, разбрах, знам всичко това — махна Мьолер. — Значи допускащ, че пак ще убие някого?

— Много неща не са ми ясни — призна Хари. — Но съм сто процента сигурен в едно: все още не е приключил с плана си.

— И защо си толкова сигурен?

Хари се потупа по корема и се усмихна накриво.

— Ей тука вътре някой ми докладва по морзовата азбука, шефе. Има причина нашият човек да си е поръчал най-скъпото и най-доброто оръжие за покушения на света. Даниел Гюдесон е станал легенда благодарение на факта, че е бил фантастичен стрелец. И сега това нещо ми съобщава по морзовата азбука за намеренията му да приключи кръстоносния си поход по подобаващ начин. Ще бъде като черешката на тортата, нещо, което ще увековечи легендата за Даниел Гюдесон.

Лятната топлина изчезна за малко, когато последният зимен полъх мина над Малкия Карачи и вдигна във въздуха прах и отпадъци. Мьолер затвори очи, загърна се в палтото си и потрепери. Берген, помисли си той. Берген.

— Ще видя какво мога да направя — обеща той. — Бъдете в готовност.

Деветдесета глава

Хари и Халвуршен чакаха в готовност. Така бяха нащрек, че чак подскочиха, когато телефонът на Хари звънна. Хари грабна слушалката:

— Да, моля!

— Няма нужда да викаш — посъветва го Ракел. — Нали затова са измислили телефона. Какво каза онзи ден за Седемнадесети май?

— Какво? — На Хари му трябваха няколко секунди, за да включи. — Че ще бъда дежурен ли?

— Другото — поправи го Ракел. — Че ще преобърнеш света.

— Наистина ли? — Хари усети странна топлина в стомаха си. — Искате да бъдете заедно с мен, ако намеря кой да ме замести?

Ракел се засмя.

— Ама че си сладък. Добре е да поясня, че ти не беше първият ни избор, но понеже татко иска да е сам тази година, отговорът ми е да, искаме да прекараме празника с теб.

— Какво смята Олег?

— Предложението е негово.

— Така ли? Какво странно хлапе!

Хари се зарадва. Толкова много, че му бе трудно да говори делово. И не му пукаше колко се хили Халвуршен от другата страна на бюрото.

— Имаме ли уговорка? — изкусително попита Ракел.

— Ако успея, да. Ще ти звънна по-късно.

— Добре. Или ела у нас в понеделник вечерта. Ако имаш време, де. И желание.

Думите й прозвучаха прекалено небрежно и Хари съобрази, че тя е репетирала, преди да му се обади. Напуши го смях, главата му олекна, все едно се бе дрогирал и тъкмо щеше да се съгласи, когато се сети какво каза тя в „Динър“: Знам, че няма да бъде само веднъж. Тя не го канеше на вечеря.

Ако имаш време, де. И желание.

Ако ще се паникьосва, сега е моментът.

Светещата лампичка на телефона прекъсна мислите му.

— Търсят ме на другата линия и трябва да вдигна, Ракел. Ще почакаш ли малко?

— Разбира се.

Хари натисна правоъгълното копче и чу гласа на Мьолер:

— Заповедта за ареста е подписана. Заповедта за обиска е на път. Том Валер е в готовност с две коли и четирима въоръжени полицаи. Моля се на Господ онова нещо в корема ти да си знае работата, Хари.

— Схващам някоя и друга негова дума, но не и целите изречения — отвърна Хари, давайки знак на Халвуршен да си облича якето. — Ще се чуем. — Затвори слушалката.

Вече слизаха с асансьора, когато Хари се сети, че Ракел все още чака на другата линия. Нямаше сили да се опитва да разбере какво доказва това.

Деветдесет и първа глава

През първия топъл летен ден за годината започваше да се захлажда. Полицейската кола зави към утихналия квартал с еднофамилни къщи. Хари не се чувстваше добре. Не само защото се потеше под бронираната жилетка, а и защото бе твърде тихо. Вторачи се в пердетата зад добре подстриганите плетища, но не забеляза никакво движение. Имаше чувството, че се намира в уестърн и попада в засада.

Първоначално Хари отказа да си облече бронирана жилетка, но Том Валер, отговорник за операцията, му постави следния прост ултиматум: или си слага жилетката, или си остава вкъщи. Аргументът, че куршум от пушка „Мерклин“ ще премине през пластините на бронежилетката като всеизвестния лаф за ножа в маслото, предизвика само равнодушно повдигане на рамене от страна на Валер.

Пътуваха с две полицейски коли. Колата на Валер мина по друг маршрут и влезе в улицата от срещуположната страна, от запад. Чу как гласът на Валер изпращя по уоки-токито. Спокоен и сигурен. Искаше да му опишат точното местоположение, повтори обичайната процедура и процедурата в критични случаи и настоя всеки полицай да повтори задачите си.

— Ако е професионалист, може да е свързал аларма към външната порта, затова няма да минем през нея, а над нея.

Беше съвестен, дори Хари трябваше да му го признае. Очевидно и другите в колата уважаваха Валер.

Хари посочи червената дървена къща:

— Тази е.

— Алфа — повика полицайката на предната седалка по уоки-токито. — Не те виждаме.

Валер се обади:

— Точно зад ъгъла сме. Не се показвайте, докато не ни видите. Край.

— Късно е, вече сме там. Край.

— Добре, но не излизайте от колата, докато не пристигнем. Край.

В следващата секунда видяха предницата на другата полицейска кола да се задава иззад ъгъла. Изминаха последните петдесетина метра до къщата и паркирайки, блокираха изхода от гаража. Другият автомобил спря пред външната порта.

Слязоха от колите. Хари чу мудно, глухо ехо от тенис — на топка, ударена от ракета с недостатъчно опъната корда. Слънцето тъкмо се спускаше към близкото възвишение; от някакъв прозорец се разнесе миризма на свински котлети.

И шоуто започна. Двама полицаи с автомати МП-5 в пълна готовност за стрелба прескочиха оградата и спринтираха: единият тръгна надясно, другият — наляво.

Полицайката в колата на Хари остана на място: имаше за задача да поддържа връзка с централата и да държи на разстояние евентуални любопитни зяпачи. Валер и последният полицай изчакаха другите двама да заемат позиции, закрепиха уоки-токитата във вътрешните си джобове и прескочиха портата с вдигнати във въздуха служебни пистолети. Хари и Халвуршен стояха зад полицейската кола и наблюдаваха акцията.

— Цигара? — попита Хари полицайката.

— Не, благодаря — усмихна се тя.

— Чудех се дали ти имаш.

Тя вече не се усмихваше. Типична непушачка, помисли си Хари.

Валер и полицаят стояха на стъпалата, заели позиции от двете страни на вратата. Мобилният телефон на Хари иззвъня.

Хари видя как полицайката презрително забели очи. Сигурно си мисли: типичен аматьор.

Хари понечи да изключи телефона, но първо провери дали не му звъни Ракел. Номерът му бе познат, но не беше Ракел. Валер вдигна ръка, за да даде уречения сигнал и в този момент Хари се сети кой му звъни.

Дръпна уоки-токито от облещената полицайка.

— Алфа! Спри. Точно сега по телефона ми звъни заподозреният. Чуваш ли ме?

Хари погледна към стъпалата; видя, че Валер кимна. Хари натисна зелената слушалка и допря телефона до ухото си:

— Да, моля.

— Здравейте.

За свое учудване Хари не чу гласа на Евен Юл:

— Обажда се Синдре Фауке. Извинете ме за безпокойството, но съм в къщата на Евен Юл и мисля, че трябва да дойдете насам.

— Защо? Какво правите там?

— Струва ми се, че му е хрумнала някоя глупост. Обади ми се преди един час и ме повика веднага да дойда, грозяла го смъртна опасност. Пристигнах с колата и намерих вратата отворена, но нямаше и следа от Евен. А сега се боя, че се е заключил в спалнята си.

— Защо мислите така?

— Вратата на спалнята е заключена и като се опитах да погледна през ключалката, ключът се оказа от вътрешната страна.

— Добре — каза Хари, заобиколи колата и мина през портата. — Слушайте ме внимателно. Не мърдайте от мястото си. Ако държите нещо в ръце, оставете го настрана и дръжте ръцете си така, че да ги виждаме. Там сме след две секунди.

Хари влезе през портата, качи се по стълбите и под озадачения поглед на Валер и на другия полицай натисна дръжката на вратата и влезе.

Фауке стоеше в коридора със слушалката в ръка и ги гледаше като извънземно.

— Боже мили — промълви само той, виждайки Валер с оръжие в ръка. — Доста сте бързи…

— Къде е спалнята? — прекъсна го Хари.

Фауке мълчаливо посочи стълбата.

— Заведете ни — разпореди Хари.

Фауке тръгна пред тримата полицаи.

— Ето тук е.

Хари разбра, че вратата е здраво залостена. В ключалката имаше ключ; опита се да го завърти, но не успя.

— Нямах време да ви кажа, но се опитах да отворя с ключ от другата спалня — обади се Фауке. — Случва се да пасват.

Хари извади ключа и доближи око до ключалката. Вътре видя легло и нощна масичка. В леглото имаше нещо, подобно на свалена от тавана лампа. Валер говореше тихо по уоки-токито. Хари отново усети как потта започна да се стича от вътрешната страна на жилетката. Тази лампа не му харесваше.

— Нали казахте, че и от вътрешната страна имало ключ?

— Така беше — потвърди Фауке. — Но го избутах, като пробвах другия.

— И как ще влезем? — попита Хари.

— Пристига — съобщи Валер и в същия миг чуха как по стълбите трополят тежки ботуши. Появи се един от полицаите, които пазеха задната страна на къщата. Носеше червен лост.

— Тази — посочи му ключалката Валер.

Разхвърчаха се дребни парчета и вратата се отвори.

Хари влезе и чу зад себе си как Валер помоли Фауке да изчака отвън.

Хари забеляза първо кучешката каишка. Евен Юл се бе обесил на нея. Бе издъхнал в бяла риза, разкопчана на врата, черни панталони и карирани чорапи. Зад него имаше преобърнат стол, паднал до гардероба. Обувките му стояха грижливо подредени под стола. Хари погледна към тавана. Кучешката каишка висеше здраво вързана за куката на тавана. Хари се опита да се въздържи, но все пак погледна лицето на Евен Юл. Едното му око бе втренчено в стаята, а другото в Хари. Независими едно от друго. Като на двуглав трол с по едно око на всяка глава, помисли си Хари. Приближи се до прозореца с изглед на изток и видя приближаващите се на велосипеди хлапета по улицата, привлечени от слуховете за полицейски коли; подобна мълва винаги се разпространява с необяснима бързина в такива квартали.

Хари затвори очи и се замисли. Първото впечатление е важно, първата ти преценка, когато се сблъскаше нещо, често е най-правилната. Елен го научи на това. Ученичката му го научи да се концентрира върху първото, което почувства, щом пристигне на местопрестъпление. Затова Хари нямаше нужда да се обръща, за да се увери, че ключът е на пода зад него и никой не е влизал в къщата с взлом. Просто защото и убиецът, и жертвата висяха от тавана. Двуглавият трол се бе разцепил надве.

— Обади се на Вебер — каза Хари на Халвуршен, който, застанал на вратата, се взираше в обесения.

— Може да си е представял началото на утрото другояче, но го успокой, че тук го чака много елементарна работа. Евен Юл е разобличил убиеца е трябвало да заплати с живота си.

— И кой е той? — попита Валер.

— Беше. И той е мъртъв. Наричаше се Даниел Гюдесон и се намираше в главата на Евен Юл.

На излизане Хари помоли Халвуршен да предаде на Вебер да му се обади, ако открие пушката „Мерклин“.

Хари застана на стъпалата и се огледа. Изведнъж поразително много съседи се засуетиха из градините и запристъпваха на пръсти, за да гледат над плетищата. Дойде и Валер и застана до Хари.

— Не разбрах напълно какво каза вътре — призна си Валер. — Какво имаш предвид? Човекът се е самоубил заради чувство за вина ли?

Хари поклати глава.

— Не, мислех точно това, което казах. Те се убиха един друг Евен уби Даниел, за да го спре. А Даниел уби Евен, за да не бъде разобличен от него. Поне веднъж интересите им съвпаднаха.

Валер кимна, но все така не схващаше докрай смисъла в думите на Хари.

— Май съм виждал някъде стареца — посочи той. — Живия, искам да кажа.

— Възможно е. Това е бащата на Ракел Фауке, ако си…

— Да, хората от ПСС са шокирани. Виж ти.

— Имаш ли цигара? — попита Хари.

— Нито една — отвърна Валер. — Останалото е твоя работа, Хуле. Мислех да си тръгвам, така че кажи, ако имаш нужда от помощ.

Хари поклати глава и Валер се запъти към портата.

— А, между другото — подвикна Хари. — Ако за утре нямаш планове, ми трябва опитен полицай да поеме дежурството ми.

Валер се засмя и продължи да върви.

— Утре имаш за задача само да надзираваш охраната по време на службата в джамията близо до Управлението — извика Хари. — Виждам, че имаш талант за такава работа. Просто малко внимание скинарите да не пребият мюсюлманите, задето празнуват края на Рамадана.

Валер стигна до портата и рязко спря.

— И ти носиш отговорност за това? — попита той през рамо.

— Дреболия — подхвърли Хари. — Две коли, четирима полицаи.

— Колко време?

— От осем до три.

— Знаеш ли? — Валер се обърна с широка усмивка. — Като се замисля, ти дължа точно това. Няма проблем, ще поема дежурството ти.

Валер козирува, качи се в колата, запали и изчезна.

Дължиш ми за кое по-точно?, помисли си Хари и се заслуша в приглушените звуци от тупането на топките по тенискорта. Но в следващия миг мисълта се изпари, понеже мобилният му телефон пак звънна и този път номерът на екрана беше на Ракел.

Деветдесет и втора глава

— За мен ли са?

Ракел обви с ръце подадения й букет от маргаритки.

— Вече бяха затворили цветарницата, затова тези са от твоята градина — прекрачи прага Хари. — Ммм, мирише на кокосово мляко. Тайландска храна ли има?

— Да. Честит нов костюм.

— Толкова ли е очевидно?

Ракел се засмя и поглади с ръка ревера му.

— Фино качество вълна.

— Супер 110.

Хари нямаше представа какво е Супер 110. В пристъп на извънредна смелост той влезе победоносно в един от модните магазини на булевард „Хегдехауген“ точно преди да затворят и поиска от продавачката да му намери костюм, подходящ за високия му ръст. Оказа се един-единствен. Седем хиляди крони, естествено, далеч надхвърляха намеренията му, но алтернативата беше да изглежда като нескопосан манекен със стария костюм. Така че затвори очи, прекара кредитната карта през машинката и се опита да забрави.

Влязоха в трапезарията. Масата бе сложена за двама.

— Олег спи — поясни тя, преди Хари да попита.

Настъпи мълчание.

— Не исках да кажа това… — поде тя.

— Така ли? — Хари се усмихна. Преди не бе я виждал да се изчервява. Привлече я към себе си, вдиша аромата на току-що измита коса и усети, че тя леко потрепери.

— Яденето… — прошепна тя.

Хари я пусна и тя изчезна в кухнята. През отворения към градината прозорец се виждаха бели пеперуди, които вчера не бяха там. Сега пърхаха с крилца като конфети на залез-слънце. Вътре се носеше мирис на течен сапун и мокър паркет. Хари затвори очи. Знаеше, че са му нужни много такива дни, за да се заличи картината на Евен Юл на кучешката каишка. Все пак вече избледняваше. Вебер и момчетата му не откриха пушката „Мерклин“, но намериха Бюре, кучето — с прерязано гърло, пъхнат във фризера в чувал за смет. А в шкафа с инструменти откриха три ножа, и трите окървавени. Хари предположи, че с някой от тях е убит Халгрим Дале.

Ракел извика от кухнята, че й е нужна помощ. Картината избледня съвсем.

Деветдесет и трета глава

Духовата музика долиташе с всеки полъх на вятъра и после пак изчезваше. Хари отвори очи. Всичко беше бяло: светлината, която примигваше и предаваше кодирано съобщения между поклащащите се бели завеси, стените, таванът и спалното бельо, меко и разхлаждащо горещата му кожа. Той се обърна. Възглавницата пазеше очертанията на главата й, но леглото бе празно. Погледна ръчния си часовник. Осем и пет. Ракел и Олег бяха на път към площада пред крепостта, откъдето щеше да тръгне детското шествие. Уговориха се да се срещнат на караулната вишка на Двореца в единадесет.

Затвори очи и още веднъж си спомни нощта. После стана и се затътри към банята. И тя беше бяла, бели плочки, бял порцелан. Взе си леденостуден душ и преди да се усети, вече си тананикаше старо парче на група „The The“:

„…A perfect day!“103

Той взе приготвения за него от Ракел пешкир, също бял, раздвижи кръвообращението си с дебелия тъкан памучен плат, докато разглеждаше лицето си в огледалото. Сега е щастлив, нали? В момента. Усмихна се на лицето в огледалото. И то му се усмихна. Екман и Фрийзен. Усмихни се на света…

Засмя се шумно, завърза пешкира около кръста си, прецапа с мокри крака по коридора и влезе в спалнята. Понеже всичко пак беше в бяло, измина секунда, преди да разбере, че това не е същата спалня: стените, таванът, скринът със семейни снимки и грижливо оправеното легло за двама, покрито със старомодна плетена кувертюра.

Обърна се с намерението да излезе и стигна до вратата, но изведнъж застина. Остана така, прав и неподвижен, сякаш част от мозъка му заповядваше да прекрачи прага и да забрави, а другата — да се върне и да провери дали току-що видяното е същото, което предполага. Или по-точно: същото, от което се опасява. От какво именно и защо се бои той не можеше да определи, знаеше само, че когато всичко е съвършено, не е възможно то да стане по-добре и ти не искаш да променяш нищо, нито една подробност. Но беше твърде късно. Естествено, че беше твърде късно.

Пое си дълбоко въздух, обърна се и се върна.

Черно-бялата снимка имаше семпла позлатена рамка. Спокойните засмени очи на жената с тясно лице и високи, изпъкнали скули гледаха малко над фотоапарата, вероятно към фотографа. Изглеждаше силна жена. Бе облечена в обикновена блуза и на шията й висеше сребърен кръст.

Рисували са я в продължение на близо две хиляди години.

Не по тази причина тя му напомни на някого първия път, когато видя нейна снимка.

Нямаше и капка съмнение. Точно тази жена видя на снимката в стаята на Беатрис Хофман.