Чичо Фред през пролетта

13.

Решението на херцога, след ултиматума от страна на лорд Емсуърт относно Императрицата на Бландингс, да мобилизира племенника си Рики Гилпин и незабавно да се впусне в политика на извиване на ръце не би изненадало никого, запознат с войнствените традиции на неговото гордо семейство. Именно бащата на херцога беше човекът, два пъти срязал мрежестата ограда, отделяща къщата му в Южна Франция от местното игрище за голф. Дядо му пък, както обядвал в клуба си, бе залепил на лицето на член на комитета незадоволителен омлет. Херцозите Дънстабъл открай време бяха хора с висок и надменен дух, които бързо реагираха на съпротивата срещу тях и нанасяха удари, накратко — последните хора на света, от които бихте очаквали безнаказано да се отказват от свине.

Рамото, благодарение на своевременното лечение, бе спряло да го боли. Когато се събуди на другата сутрин, единственото неприятно физическо усещане беше известно изтръпване. Но в душевното му състояние нямаше съществено подобрение. До късна нощ бе размишлявал върху увъртанията на лорд Емсуърт, а новият ден не му донесе облекчение. Владееше го горчивина заедно с мрачната решимост да се бори за правата си.

По обяд пристигна телеграма от племенника му, че ще хване влака в пет часа, така че в десет часа на другата сутрин след втора безсънна нощ той извика секретаря си Рупърт Бакстър и му нареди да вземе кола от гаража и да го откара в „Гербът на Емсуърт“. Пристигна там точно в десет и половина, а през фоайето се завтече да го посрещне рижав, як и силно луничав младеж.

Между Хорас Дейвънпорт и братовчед му Аларик Гилпин нямаше никаква семейна прилика. Всеки от двамата се бе метнал на баща си, а бащата на Рики Гилпин беше огромен мъжага с гръден кош като на борец тежка категория. Точно този гръден кош той бе предал на сина си заедно с мускули, изчислени за двама синове. При вида на Рики човек би се учудил, че пише стихове, но лесно би разбрал защо е разгонил търговците на зеленчуци от Ковънт Гардън.

Но макар външно да бе стряскащ и неизменно внушаващ впечатлението, че никой здравомислещ човек не би тръгнал с него по тъмна алея, в тази априлска утрин Рики Гилпин чувстваше обич към всичко живо наоколо. Децата спокойно биха си играли с него, а котката на „Гербът на Емсуърт“ вече го бе сторила. При цялата му външна страховитост, душата му бе мека като памук.

Нищо не въодушевява влюбен млад повече от изявлението от страна на любимото момиче след събития, които са го накарали да се усъмни в силата на чувствата й, че той е единственият мъж в живота й и въпреки че е ходила на бал в компанията на зулуски войни, на последните трябва да се гледа като на средства за развлечение. Уверенията на Поли Пот след сцената на Бохемския бал в Албърт Хол, че Хорас Дейвънпорт е мимолетен фактор в живота й, бяха повлияли дълбоко на Рики. А на всичкото отгоре пристигна и телеграма от чичо му.

Тази телеграма, реши той, можеше да означава само едно. Създаваше се удобен случай чичо му да се почувства задължен спрямо него или можеше да го постави в положение, при което едва ли би се поколебал да му се отплати. Беше убеден, че отношението на херцога към въпроса за съчувствието и помощта му, свързани с лученосупеното начинание, щеше рязко да се промени, след като получи съдействие при решаването на затрудненията, накарали го да изпрати SOS.

Тъй че един бодър и оптимистичен Рики Гилпин бе хванал влака за Маркет Бландингс в пет часа предишния следобед и един весел и окрилен Рики Гилпин се втурна с протегната, подобна на свински бут ръка. Едва тогава забеляза, че дясната ръка на родственика му е превързана и обездвижена.

— Велики Боже, чичо Аларик — извика той с разтреперан от изумление и загриженост глас, — да не си се наранил? Толкова съжалявам. Какъв срам! Колко гадно! Как се случи?

Херцогът изсумтя.

— Замерих с яйце секретаря си и си изкълчих рамото.

Много млади хора при получаването на подобно съобщение биха казали нещо неуместно. Но Рики реагира безупречно. Хвърли вината в правилна посока.

— Как може да те кара да го замеряш с яйца, дявол да го вземе? — възмутено запита той. — Трябва да е пълно магаре. Защо не го уволниш?

— Ще го направя веднага след като поговорим. Едва тази сутрин разбрах, че съм уцелил него. От момента, в който пристигнах — заобяснява херцогът, — някакъв тайнствен мъж непрекъснато си подсвиркваше „Красивите брегове на езерото Ломънд“ на моравата пред прозорците ми. Действаше ми на нервите. Гадна песен.

— Отвратителна.

— Не можех да се примиря с нея.

— Съвсем правилно.

— Запасих се с яйца.

— Много умно.

— За да го замеря.

— Разбира се.

— И снощи, като започна пак онова „Ти тръгваш по планинския път“ и тъй нататък, не издържах. А сутринта пристига Кони и ми заявява, че трябва да се засрамя от поведението си спрямо клетия господин Бакстър.

— Как може да ти говори подобни тъпотии! Коя е тая нещастница?

— Сестрата на Емсуърт. На лорд Емсуърт. Замъкът Бландингс. Отседнал съм там. Естествено, тя е смахната.

— Естествено. Всяка трезва жена веднага би прозряла, че си прав за себе си. Чичо Аларик — топло заяви Рики, — бил си подложен на кампания за предумишлен и целенасочен тормоз и не се учудвам, че си се спрял на мен. Какво искаш да направя? Да хвърля още яйца по Бакстър? Само кажи, и веднага започвам.

Ако ръката му не беше обездвижена, херцогът би потупал племенника си по гърба. Усещаше остри угризения, че през всички тези години тъй грешно го бе преценявал. Рики Гилпин може и да имаше своите недостатъци, например онова малоумно писане на стихове, но сърцето му бе златно.

— Не — отсече той. — След тази вечер няма да има Бакстър, когото да замеряш с яйца. Уволних го преди няколко дни и благодарение на глупавото си добросърдечие го назначих отново, но този път — край. Дойдох тук да си поговорим за свинята.

— За коя свиня?

— На Емсуърт. И това е другата ми тежка обида!

Рики не успя да схване насоката на мисълта на чичо си.

— Да не са насъскали свинята срещу теб? — започна да налучква той.

— Емсуърт обеща да ми я даде.

— А, разбирам.

— Разбира се, не разполагам с нищо в писмена форма, но постигнахме джентълменско споразумение, доброволно прието и от двете страни. А сега той се отмята.

— Какво! — Рики не беше допускал, че човек може да падне толкова ниско. — Потъпкал е свещената си дума? Този човек трябва да е първокачествен гадняр.

Херцогът вече бе напълно сигурен, че е сбъркал абсолютно преценката си за този прекрасен младеж.

— Мислиш ли?

— Така би мислил всеки здравомислещ човек. В края на краищата съществува морален кодекс на поведение.

— Точно така.

— И другите трябва да се съобразяват с него.

— Именно.

— Значи искаш да задигна свинята? — тръсна Рики.

Херцогът ахна. Възторгът от племенника му достигна апогея си. Очакваше да прекара дълги минути в досадни обяснения. Реши, че в днешно време сред младежта рядко се среща подобна светкавична интелигентност, съчетана с възвишени морални принципи.

— Точно така — рече той. — Когато имаш работа с мъже като Емсуърт, не можеш да подбираш методите си.

— Съгласен съм. Всичко е позволено. Е, как да се заема със задачата? Ще ми трябват някои указания.

— Разбира се, разбира се, разбира се. Ще ги получиш. Усилено размишлявах по въпроса. Миналата нощ почти не съм мигнал…

— Срам и позор!

— … и преди да заспя, планът за кампанията беше изпипан в главата ми до последната подробност. Тази сутрин го проверих и ми се стори безупречен. Имаш ли лист и молив?

— Ето. Ще откъсна първата страница. Нахвърлил съм някои сурови проекти за балада.

— Благодаря. Сега — започна херцогът и издуха мустаците си под напора на художественото съчинителстване. — Ще ти начертая карта. Това е замъкът. Това е моята стая. Пред нея има морава. Морава — обяви той, след като нарисува нещо като накриво опържено яйце.

— Морава — повтори Рики, който надничаше зад рамото му. — Разбирам.

— Оттук, около края на моравата, завива алеята. Завоят е в близост до гъст шубрак, това е в далечния край на моравата, а после продължава покрай поляна, която се съединява със зеленчуковата градина. На тази поляна — продължи херцогът, като отбеляза мястото с кръстче — се намира кочината на свинята. Виждаш ли стратегическата важност на този момент?

— Не — отвърна Рики.

— Аз също — мило призна херцогът — до момента, когато тази сутрин си миех зъбите. Тогава изведнъж ме осени.

— Имаш изключителен ум, чичо Аларик. Понякога съм си мислил, че от теб би излязъл велик пълководец.

— Погледни сам. Всеки, измъкнал свинята от кочината, би се шмугнал с нея в шубрака, осигурявайки си по този начин прекрасно прикритие, а единственият момент, когато има опасност да бъде забелязан, е докато прекосява моравата към прозореца ми. Предлагам да изберем момент, когато наоколо няма да има свидетели.

Рики примигна.

— Не те разбирам, чичо Аларик. Да не смяташ да държиш животното в стаята си?

— Точно това ще направя. Тя е на партера, с удобни френски прозорци. Какво по-просто от това да вкараш свинята през тях и да я настаниш в банята?

— Как, ще я държиш там цяла нощ?

— Кой е споменавал нещо за нощ? Ще влезе в банята в два часа следобед. Поразмърдай си мозъка. В два часа всички са на обяд. Иконом, лакеи и тъй нататък. Камериерките ще са привършили сутрешната си работа по стаите и ще са в кухнята, в стаята на иконома или където там ходят. А научих, че свинарят ползва обедна почивка. Пътят ще е чист. Хиляди хора могат да откраднат хиляди свине от кочината на замъка Бландингс в два часа следобед, без никой да ги забележи.

Рики беше впечатлен. Това определено беше генералщабна разработка.

— През целия следобед свинята ще си стои в банята и ще остане там до падането на нощта. Тогава…

— Но, чичо Аларик, някой положително ще влезе в банята преди това. Камериерките с чисти кърпи…

Херцогът войнствено изръмжа.

— Бих искал да видя кой ще се осмели да стъпи в банята ми, след като издам заповед в противен смисъл. Ще остана в стаята си през целия ден и няма да пускам никой да стъпи в нея. Ще поръчам да ми донесат вечерята там на поднос. А ако някоя проклета камериерка си въобрази, че ще може да си пробие път с чисти кърпи, на бърза ръка ще се озове навън с шут отзад. А по време на вечерята ти ще се върнеш. Тук, където пътят завива край шубрака в края на моравата — той заби в нарисуваната карта палец като дирижабъл, — ще те чака кола. Ще вземеш свинята, ще я качиш на колата и ще я откараш в къщата ми в Уилтшир. Това е планът, който разработих. Има ли нещо неясно?

— Няма, чичо Аларик.

— Значи смяташ, че ще можеш да се справиш?

— Със завързани очи, чичо Аларик. И ако мога да добавя, чичо Аларик, не вярвам, че в Англия има друг човек, който би предвидил всичко така, както си го сторил ти. Гениално е.

— Би ли го нарекъл чак гениално?

— Положително.

— Може и да си прав.

— Знам, че съм прав. Това е най-ненадминатият пример на хладнокръвно обмисляне, с който някога съм се сблъсквал. С какво се занимаваше през Голямата война14, чичо Аларик?

— Ами с туй-онуй. Дейност от национално значение, знаеш.

— Включиха ли те в Генералния щаб?

— О, не. Нищо подобно.

— Каква загуба! Каква престъпна загуба!

Във фоайето на „Гербът на Емсуърт“ цареше извънредно сърдечна атмосфера. Херцогът заяви, че е много мило от страна на Рики да го ласкае така. Рики отвърна, че „ласкаене“ не е точната дума, защото просто е изразил искреното си мнение, което би било и мнението на всеки, който би разпознал гениалността, когато я срещне. Херцогът се заинтересува дали Рики би пийнал нещо. Рики с дълбока благодарност отговори, че е малко раничко. Херцогът го запита пише ли нещо в момента. Рики обясни, че точно в момента не, но през следващия месец в „Поетичен преглед“ ще излезе негов сонет. Дяволски интересна работа са това сонетите, изкриви си душата херцогът и попита Рики дали има определени редовни часове за седене на писалището, или чака вдъхновение. Рики разкри, че най-подходящата за него политика е да се спотайва, докато се яви някоя идея и след това да се нахвърли върху й и да й стъпи на врата. Херцогът призна, че дори да му платят милион лири не би могъл да напише сонет. Рики скромно призна, че писането на сонети е детска игра и не може да се сравни с работата, която изисква истински, трудни размишления като разработването на кампания за кражба на свиня например. За да постигне това, настоя Рики, човек трябва наистина да е нещо.

На практика сцената, разиграваща се в сумрачното фоайе на „Гербът на Емсуърт“, можеше накратко да се опише като „Пир на любовта“. И толкова по-жалко бе, че Рики продължи разговора по начин, който разруши хармонията.

Поетите като класа са делови мъже. Шекспир описва окото на поета като блуждаещо във възвишен унес от небето към земята и от земята към небето, без да дава на нищо място и име, но на практика ще откриете, че едното ъгълче на това око определено е устремено към заплащането на авторските права. Рики не правеше изключение. Като всички поети и той имаше своите периоди на унес, но издател, който би му изпратил чек за една лира вместо за гвинеята15, договорена като цена за най-новото му творение, нямаше да остарее с много, преди да открие на бюрото си остро писмо или да усети, че ухото му пламти от излияния по телефонната жица. И сега, като прие мисията и я обсъди в общи линии, Рики бързаше да уреди условията.

— Между другото, чичо Аларик… — започна той.

— Ъ? — откликна херцогът, прекъснат насред дума в предългия си разказ за човек, когото бе познавал в Южна Африка, веднъж написал хумористично петстишие.

Рики, макар да усещаше, че подобен род преговори е най-добре да се оставят в ръцете на компетентен агент, беше непоклатим.

— Остана една дреболия — рече той. — Кога ще ми дадеш чека — преди да свърша работата или след това?

Дружелюбното сияние, излъчвано от херцога, бе угасено от внезапна ледена струя. Сякаш тъкмо с наслада се сапунисваше в гореща баня и нечия зла ръка бе спряла топлата вода.

— Чекът ли? Какъв чек?

— За двеста и петдесет лири.

Херцогът рязко се отдръпна в стола, а мустаците му, запенили се нагоре, сякаш подети от бурна хала, се разбиха като вълна в суровия скалист бряг на Дънстабъловия нос. По-малко величествен мустак би се изтръгнал из корен под въздействието на това бързо, агонизиращо издишване. Доскорошното му ласкаво мнение за племенника бе претърпяло рязко преосмисляне. Макар да имаше много въпроси, по които душите им не се срещаха, херцогът си приличаше като две капки вода с господин Пот по отношение на раздялата с парични суми. Само човек с крайно силен чар би задържал одобрението му след претенцията към двеста и петдесет лири.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — кресна той.

Рики приличаше на човек, изправил се лице в лице с тигър, без да е сигурен, че може да разчита на здравината на клетката, но въпреки това твърдо продължи.

— Приемам, че сега няма да ми откажеш парите за бара за лучена супа. Помниш ли, че обсъждахме въпроса преди няколко дни в Лондон? Тогава цената беше петстотин, но след това човекът я намали на двеста и петдесет при условие, че му дам парите в брой до края на седмицата. Естествено, за мен ще е най-удобно да напишеш чека още сега. Така ще мога да му го изпратя веднага по пощата и той ще го получи утре рано сутринта. Все пак, постъпи както решиш. Щом успея да получа парите до петък…

— През целия си живот не съм чувал подобна глупост!

— Искаш да кажеш, че няма да ми дадеш двеста и петдесет лири?

— Точно това искам да кажа — отсече херцогът, като възстанови нормалното положение на мустаците си и започна да ги дъвче. — Га! — резюмира положението той.

Край на пира на любовта. Над фоайето на „Гербът на Емсуърт“ надвисна напрегнато мълчание.

— Надявам се, че повече няма да чуя тази глупост — наруши го херцогът. — За какво, за Бога, ти е притрябвал бар за лучена супа?

Вероятно споменът за доскорошната им близост — две другарчета, които си бъбрят за сонети, поощри Рики към откровеност. Докато говореше, съзнаваше, че откровеността е качество, с което може да се прекали и което в настоящия случай може да има тежки последици, но ако искаше да подобри отношението на опонента си, трябваше да извади някакъв силен аргумент. А съществуваше вероятност (господин Пот в дните си на букмейкър би я оценил като сто към осем) думите му да докоснат чичовото сърце. В края на краищата понякога и сърцата на най-костеливите орехи се разтапят от историята за една истинска любов.

— Искам да се оженя — обяви той.

Ако сърцето на херцога започваше да се топи, грубата му външност по никакъв начин не отрази този факт. Очите му изхвръкнаха като на скарида, а мустаците отново се запениха под рифа на носа.

— Да се жениш ли? — извика той. — Как така ще се жениш? Не ставай глупак.

Рики бе започнал деня с нежност към всички твари и се надяваше да успее да запази това свое отношение, но не можеше да не отчете, че Провидението, създало чичо му Аларик, го изправяше пред твърде тежко изпитание.

— Никога в живота си не съм чувал подобна глупост. Как, по дяволите, можеш да си позволиш да се жениш? От наследството на майка си имаш около два пенса годишен доход, а едва ли печелиш от тия твои сонети дори за цигари.

— Точно затова искам да купя бара за лучена супа.

— И ще се правиш на глупак, като продаваш лучена супа.

С огромно усилие Рики се въздържа от коментар. Стори му се, че мълчанието е за предпочитане. Колкото и дразнещо да беше да остави събеседникът му да поведе по точки в дебата, беше за предпочитане пред изгарянето на всички мостове към помирението с някоя язвителна забележка. Толкова повече, че в момента не можеше да измисли такава.

Мустаците на херцога се издигаха и спадаха като водорасли по време на прилив.

— А какъв глупак ще изглеждам аз, като тръгна да обяснявам на всеки, че имам племенник, който разнася супи на поднос. Достатъчно лошо беше като те извинявах пред приятелите си, че пишеш стихове. „С какво се занимава напоследък племенникът ти? — продължи херцогът, имитирайки любопитен приятел с кой знае защо тънък фалцет. — В Националната гвардия ли е? В дипломатическите служби? Учи за държавни изпити по право?“ — „Не — отвръщах аз. — Пише стихове“, след което настъпваше гробно мълчание. А сега искаш да допълня обясненията си с това, че си станал сервитьор на супа? Га!

Ярка червенина бе обагрила лицето на Рики. Темпераментът му, винаги склонен да рипне, започна да напряга мускулите му като на акробат, готвещ се за скок.

— Що се отнася до тая твоя идея да се жениш… За какво ти е да се жениш? А? За какво?

— Ами за да обидя момичето. Не мога да я понасям.

— Какво!

— Защо смяташ, че искам да се оженя? Защо обикновено се женят хората? Искам да се оженя, защото открих най-прекрасното момиче на света и я обичам.

— Но нали каза, че не можеш да я понасяш?

— Опит да се пошегувам.

Херцогът налапа шепа мустаци, подъвка ги, остана недоволен от вкуса и ги изплю с поредното могъщо пуфтене.

— Коя е тя?

— Не я познаваш.

— Добре тогава, кой е баща й?

— Ами нищо особено.

Внезапно зловещо спокойствие налегна херцога и от това маниерът му заприлича на вулкан, който с усилие на волята се сдържа да не изригне.

— Няма нужда да ми обясняваш повече. Всичко е ясно. Пипнала те е някаква отрепка.

— Нищо подобно!

— Недей да спориш. Е, това решава нещата. Няма да получиш нито пени от мен.

— Добре. А ти няма да получиш свиня от мен.

— Ъ?

Херцогът се сепна. Рядко му се случваше да се оказва в положението да потушава открит метеж сред подчинените. В интерес на истината досега не беше му се случвало и за един кратък миг се обърка. Но на бърза ръка се взе в ръце и в оцъклените му очи се върна старият тираничен израз.

— Не ми дръж такъв тон, млади човече.

— Няма да докопаш никаква тъпа свиня — заяви Рики. — Цената ми е двеста и петдесет лири на свиня и щом не желаеш да посрещнеш условията ми, сделката се разваля. Ако, от друга страна, се съгласиш да ми платиш тази крайно скромна сума за твърде неприятната и мъчителна работа, аз на свой ред съм склонен да забравя обидните ти думи по адрес на момиче, което би ти направило чест, ако се съгласи да влезе в семейството ти.

— Прекрати тия глупости. Тя очевидно е пълен отпадък. Начинът, по който племенниците се обвързват с отрепките на човешката раса, може да докара апоплексия всекиму. Абсолютно ти забранявам да се жениш за тая мърша.

Рики пое дълбоко дъх. Лицето му приличаше на буреносен облак, а очите му се забиха като свредели в чичото.

— Чичо Аларик — изрече той, — само белите ти коси те пазят. Ти си възрастен човек, с единия крак в гроба…

Херцогът трепна.

— Как така с единия крак в гроба?

— С единия крак в гроба — твърдо повтори Рики. — И аз не възнамерявам да положа там и другия ти крак, като ти нанеса удара по ченето, за който плачеш с всяка твоя дума. Но държа да кажа следното. Несъмнено ти си най-тежкият случай на злобар, получавал някога затлъстяване на сърцето поради полувековно тъпкане с храна и вина, изтръгнати от устата на гладуващия пролетариат. Повръща ми се от теб. Ти тровиш въздуха. Довиждане, чичо Аларик — отсече Рики и подчертано се отдръпна. — Най-добре е да приключим този разговор, защото не отговарям за себе си.

С прощален поглед, какъвто никой племенник не би трябвало да отправя към своя чичо, Рики Гилпин се понесе към вратата и излезе. Херцогът остана на мястото си. Усещаше, че в момента не може да стане.

Беше достатъчно лошо за един тираничен мъж да понесе непокорството на голобрадо момче, а решимостта на племенника му, въпреки възраженията му, да остане вкопчен в балеринката или каквато там беше, с която се беше обвързал, би била достатъчна да го вкара във временна кома. Но още по-парализираща бе мисълта, че отблъсквайки Рики Гилпин, бе отблъснал единствения човек, който можеше да му осигури Императрицата. Свинекрадците не се срещаха под път и над път.

Херцог Дънстабъл имаше ум, който лесно падаше в лапите на маниакалността и макар здравият разум да се мъчеше да го убеди, че в живота има цена, която не може да се плати дори под заплахата от загубата на свиня, продължаваше да усеща, че щастието и задоволството му са свързани именно с нея. Беше човек, който искаше това, което иска, веднага, щом го поиска, а желаното в момента беше Императрицата на Бландингс.

До рамото му заговори студен глас, който го изтръгна от унеса.

— Извинете, ваша светлост.

— Ъ? Какво има?

Рупърт Бакстър продължаваше да говори студено. Изпитваше мрачна ненавист към стареца. Не обичаше хора, които го замерят с яйца. Нито пък беше човек, който би се смилил от спортсменска възхита пред хвърляне, което несъмнено би направило чест всекиму, показващо изключителна точност на мерника при полеви условия.

— Току-що един полицай ме информира, че трябва да преместя колата от вратата на странноприемницата.

— Нима? Е, кажи му да върви по дяволите.

— С разрешение на ваша светлост смятам да я преместя зад ъгъла.

Херцогът не проговори. Осени го внезапно светкавично вдъхновение.

— Ей, ти — рече той, — я седни.

Рупърт Бакстър седна. Херцогът внимателно го загледа и реши, че вдъхновението му е оправдано. Забеляза, че секретарят има стройна, яка фигура, прекрасно пригодена за изпълнението на задача като отмъкването на свине от кочини. Миг по-рано беше убеден, че след като Рики го е изоставил, напразно ще търси помощник за черната работа. Но сега му се стори, че го е открил. Не очакваше съпротива от този източник. Много добре знаеше колко силно цени работата си Рупърт Бакстър.

— Крал ли си някога свине? — хвана той бика за рогата.

— Не съм — студено отвърна Рупърт Бакстър.

— Е, от днес започваш — уведоми го херцогът.