Чичо Фред през пролетта

8.

Експресът в два и четирийсет и пет от гара Падингтън за Маркет Бландингс и първа спирка Оксфорд стоеше на перона с онова излъчване на изтънчена студенина, тъй типично за влаковете на Падингтън, а Понго Туисълтън и лорд Икнъм стояха до него и чакаха Поли Пот. Часовникът над щанда за книги показваше трийсет и осем минути след втория час.

Всеки невежа по отношение на разликата между песимист и оптимист би научил не едно и две полезни неща от физиономиите на този племенник и този чичо. Изтеклото време не бе допринесло нищо за облекчаване страданията Понгови относно предстоящата експедиция и изразителните му черти ясно отразяваха загриженост за бъдещето. Както винаги, когато съдбата свързваше действията му с тези на главата на семейството, той се чувстваше като човек, затворен във варел и хвърлен в Ниагарския водопад.

От своя страна, лорд Икнъм беше самата веселост и безгрижие. Наклонил шапката си под предизвикателен ъгъл, той одобрително оглеждаше внушителната гара, в която от толкова години отекваха гласовете на провинциалните семейства.

— За човек като мен — започна той, — постоянен обитател на Хампшир, имащ щастието да влиза в столицата през гара Ватерло, в атмосферата на Падингтън се крие някаква блага нотка на аристократично спокойствие. На Ватерло има шум и блъсканица, а обществото е доста смесено. Тук владее кротък мир и срещаш само най-изтънчени люде — културни мъже, свикнали да дружат с ловни кучета порода басет, и жени в шити по поръчка костюми, които приличат на коне. Погледни онзи човек там. Без съмнение е син на управляващата класа, който се връща от кротка сбирка в Лондон при любимите си лов, стрелба и риболов.

Обсъжданият индивид беше мургав младеж, облегнат на прозореца на съседното купе и разглеждащ Падингтънската сцена през чифт очила в метални рамки. Понго реши, че има вид на калтак и изрази мнението си, а злостният му тон накара лорд Икнъм да му хвърли бърз, укорителен поглед. Самият той се чувстваше като ученик, прибиращ се у дома за коледната ваканция, и искаше около него да има само щастливи, усмихнати лица.

— Ти май не се забавляваш, Понго. Вземи да събудиш празничния си дух. Онзи ден във Вали Фийлдс ти беше душата на компанията. Не обичаш ли да пръскаш радост и светлина?

— Ако под пръскане на радост и светлина разбираш влизането с взлом в чужда къща и…

— По-тихо — предупреди го лорд Икнъм. — И гарите имат уши.

Той поведе племенника си през перона, като се извиняваше с подкупваща усмивка на пътниците, в които последният от време на време се блъскаше поради дълбоката си замисленост. Един от тях — пълен внушителен мъж, при вида на лорд Икнъм спря за миг, сякаш беше на крачка да го познае. Лорд Икнъм го отмина с любезно кимване.

— Кой беше този? — глухо запита Понго.

— Нямам представа — отговори лорд Икнъм. — Имам бегъл спомен за отколешна среща, но нищо повече и не възнамерявам да започвам проучване. Вероятно ще се окаже мой съученик, макар и няколко години по-млад. Когато станеш на моите години, ще се научиш да избягваш подобни възобновени познанства. Последният човек, с когото се видях в качеството му на мой съученик, но няколко години по-млад, имаше дълга бяла брада, в замяна на което нямаше зъби. Това замъглява представата, която градя за себе си като за игрив младеж на прага на живота. А, ето я и Поли.

Той забърза с гъвкава походка и дари момичето с топла прегръдка. На Понго не за първи път му се стори, че този човек няма мяра в стремежа си да целува момичетата. В настоящия случай едно бащинско кимване би свършило същата работа.

— Е, мила моя, ето те и теб. Имаше ли проблеми с измъкването от къщи?

— Проблеми ли?

— Очаквах баща ти да прояви любопитство къде отиваш. Но ти несъмнено си му разказала някаква честна, правдоподобна история за гостуване у съученичка.

— Казах му, че няколко дни ще бъда на гости в твоята компания. Разбира се, той може да си е помислил, че отивам в Икнъм.

— Вярно. Може. Не би било полезно да му разкриваш същинските факти. Може би нямаше да ги одобри. У Горчицата съществува някаква странна, пуританска жилка. Е, явно всичко се подрежда прекрасно. Изглеждаш фантастично, Поли. Ако у онзи херцог гори искрица човещина, не би могъл да не се срути като тон тухли при вида ти. Приличаш ми на лъчезарния дух на Пролетта. От друга страна, Понго не мисли така. Нещо го тревожи и не мога да разбера какво.

— Ха!

— Не ми хакай, момчето ми. Би трябвало да подрипваш от радост, че отиваш в такова прекрасно място като замъка Бландингс.

— Така ли? Ами лейди Констанс?

— Какво лейди Констанс?

— На отсрещната страна ни чака тя, ако не се лъжа. А приятелчето ми Рони Фиш твърди, че е нещо, което трябва да се види, за да се повярва в съществуването му. Хюго Кармъди пребледня под загара си, когато стана дума за нея. Монти Бодкин силно подозира, че прави човешки жертвоприношения при пълнолуние.

— Глупости. Момчетата преувеличават. Вероятно е кротка, миловидна дама от старата школа, с ръкавички без пръсти на ръцете. Трябва да се бориш с тая твоя склонност да очакваш най-лошото. Не мога да разбера откъде се е взел подобен песимизъм. Не и по моя линия. Нищо няма да се обърка. Усещам го с мозъка на костите си. Убеден съм, че ни чака един от големите ми триумфи.

— Като онзи на кучешките надбягвания.

— Защо не спреш да ме ръфаш за тия кучешки надбягвания. Винаги съм твърдял, че онзи старшина се задейства прекалено прибързано. В наше време допускат в полицията твърде невротизирани типове. Е, ако смятаме да отидем на почивка в замъка Бландингс, трябва да заемем местата си. Забелязвам на перона служител със зелено флагче.

Влязоха в купето си. Очилатият младеж още точеше шия през прозореца. Когато минаха край него, той внимателно ги загледа — всъщност толкова внимателно, че човек би се замислил дали не е открил в тези свои спътници нещо нередно. Но случаят не беше такъв. Рупърт Бакстър, бивш секретар на лорд Емсуърт, настоящ секретар на херцог Дънстабъл, винаги оглеждаше хората внимателно. Беше му навик.

Единственото, което чувстваше в момента, бе, че по-възрастният от двамата мъже изглежда приятен стар глупак, че по-младият явно го гложди скрита мъка и че момичето е хубаво. Имаше и смътното чувство, че вече я е виждал някъде. Но не се задълбочи по въпроса. Замени страховитата си черна шапка с пътническа шапчица, седна на мястото си, облегна се и затвори очи. След малко Рупърт Бакстър заспа.

В съседното купе лорд Икнъм се грижеше за някои дребни подробности.

— Нещо, което трябва да решим преди пристигането — заговори той, — е въпросът с имената. Нищо не е по-трудно от това да измислиш подходящо име на секундата. Спомням си, че онзи път на кучешките надбягвания бяхме почти стигнали до участъка, преди да избера „Джордж Робинсън“ за себе си и да се наведа към Понго и да му прошепна, че той е Едуин Смит5. Но през цялото време усещах, че имената не струват. Не удовлетворяваха артиста в мен. Този път трябва да се справя по-добре. Аз, естествено, автоматично ставам сър Родерик Глосъп. Ти, Поли, ще е най-добре да си Гуендолин. „Поли“ не ми се струва достатъчно тежкарско за човек с твоето положение в обществото. Но какво да правим с Понго?

Понго оголи кътници в горчива усмивка.

— Не бих се тревожил за себе си. Мен ще ме наричат „онзи човек“. „Птармиган“ — ще се обърне лейди Констанс към иконома…

— Птармиган не е лошо име.

— „Птармиган, изпрати Чарлс и Хърбърт да изхвърлят онзи човек. И да се погрижат да падне на нещо остро.“

— Пак същият песимизъм! Поли, сети се за някоя филмова звезда.

— Фред Астер?

— Не.

— Уорнър Бакстър?

— Бакстър би било отлично, но не можем да го използваме. Така се казва секретарят на херцога. Емсуърт ми разказа за него. Би било смущаващо да имаме двама Бакстъровци наоколо. Но, разбира се, сетих се. Глосъп. Както го разбирам аз, сър Родерик Глосъп е един от двама братя и както тъй често се случва, по-младият брат не е успял да постигне успеха на по-големия. Става курат и проспива годинките в далечна енория, а когато умира, оставя в наследство само едно копие от „Сборника с древни и съвременни химни“ и син на име Базил, който увисва на врата на сър Родерик. Тъй че за да извлече някаква полза от катастрофата, той го прави свой секретар. Това наричам аз добра, завършена история. Разправянето й ще ти даде тема за разговор с лейди Констанс на лула тютюн и чаша уиски в будоара й. Ако се добереш до будоара й. Социалното положение на секретарите не ми е твърде ясно. С благородниците ли се мешат, или пребивават при прислугата?

Искрица оживление трепна в мрачните очи на Понго.

— Проклет да съм, ако отида при прислугата!

— Добре, ще те пробваме при благородниците — изрече лорд Икнъм със съмнение в гласа. — Но не хвърляй вината върху мен, ако това се окаже грешка и лейди Констанс насочи лорнета си към теб. Бог да ми е на помощ, не можеш да сравняваш днешните лорнети с онези, които познавах като дете. Спомням си как един ден се разхождах по площад Гроувнър с леля Бренда и мопса й Джабъруоки. Към нас се приближи полицай и заяви, че мопсът трябва да е с намордник. Леля ми не даде устен отговор. Само рязко извади лорнета си от калъфчето и погледна полицая, който задавено изпъшка и се свлече върху перилата, без физически увреждания, но с изражение на неописуем ужас в оцъклените очи. Наложи се да викат лекар и макар че успяха да го изправят на крака, той така и не можа да се съвземе. Трябваше да напусне полицията и да се заеме с бакалски бизнес. Ето как сър Томас Липтън6 постави началото на своето богатство.

Млъкна. По време на речта му през прозореца на купето бе надничало нечие лице и сега към компанията им се присъедини едър и пълен мъж с голяма кръгла глава, подобна на кубето на „Свети Павел“. Стоеше на прага на купето с величествен, но доброжелателен маниер.

— А — рече той, — все пак си ти, Икнъм. Стори ми се, че преди малко те познах на перона. Помниш ли ме?

Сега, като го видя без шапка, лорд Икнъм наистина го позна и изглеждаше очарован от щастливата случайност, срещнала ги отново.

— Разбира се.

— Мога ли да вляза, или прекъсвам личен разговор?

— Драги ми приятелю, влез, разбира се. Говорехме си просто за лорнети. Тъкмо обяснявах, че в наше време вече ги няма в истинския, дълбок смисъл на думата. Накъде си тръгнал?

— Непосредствената ми цел е малка гара в Шропшир на име Маркет Бландингс. Като сляза там, ще се отправя към замъка Бландингс.

— Към замъка Бландингс?

— Резиденцията на лорд Емсуърт. Това е крайната ми цел. Знаеш ли го?

— Чувал съм за него. Между другото, не съм ти представил дъщеря си и племенника си. Дъщеря ми Гуендолин и племенникът ми Базил — сър Родерик Глосъп.

Сър Родерик Глосъп се разположи и стрелна остър поглед към Поли и Понго. Държането им бе възбудило професионалния му интерес. От страна на младежа, докато лорд Икнъм изпълняваше церемонията по представянето, се бе изтръгнало гъргорещото грухтене, типично за давещи се плувци, а очите на момичето станаха като паници. В момента дишаше по някакъв странен, хриптящ начин. Не беше времето и мястото сър Родерик да дава професионални съвети, но по негово мнение тези млади хора би следвало да се поставят под грижите на добър невролог.

Лорд Икнъм, очевидно незабелязал сеизмичния трус, превърнал племенника му в купчина развалини, започна любезно да дърдори.

— Е, Глосъп, крайно приятно ми е да те видя отново. Не сме се виждали от официалната вечеря на Верните синове на Хампшир, където така се насмука. Как са откачалките? Трябва да е страшно интересно да сядаш по главите на хората и да крещиш на някого бързо да донесе усмирителната риза.

Сър Родерик Глосъп, който се беше стегнал за миг, се поотпусна. Чудовищното предположение, че е бил опиянен по време на банкета на Верните синове на Хампшир, го бе жегнало дълбоко, не бе му допаднало и изказването, че сяда по хорските глави. Но той беше човек, който съхнеше и вехнеше без разговор, а за да продължи точно този разговор, очевидно се налагаше да се примири с особения начин на изразяване на събеседника си.

— Да — рече той, — работата ми, макар понякога да е тежка, е много интересна, както отбеляза и ти.

— И, предполагам, винаги работиш? Сега несъмнено отиваш в замъка Бландингс да прегледаш някое високопоставено куку?

Сър Родерик присви устни.

— Драги ми Икнъм, опасявам се, че ме караш да откривам лекарски тайни. Но бих могъл да задоволя любопитството ти до известна степен, като ти кажа, че визитата ми е професионална. Приятел на семейството проявява симптоми на свръхвъзбудено нервно състояние.

— Няма защо да играеш на криеница с мен, Глосъп. Отиваш в Бландингс да слагаш лед на главата на човек с нагон да мята яйца.

Сър Родерик трепна.

— Изглеждаш крайно добре информиран.

— Пих направо от извора. Емсуърт ми каза.

— А, значи познаваш Емсуърт?

— Отблизо. Вчера обядвах с него, преди да дойде при теб. Но когато го срещнах по-късно през деня, ми намекна, че нещата между двама ви не са протекли твърде гладко и в резултат си отказал да се заинтересуваш от неуравновесения яйцехвърляч.

Сър Родерик се зачерви.

— Напълно си прав. Поведението на Емсуърт не ми остави друг избор, освен да отклоня поръчението. Но тази сутрин получих писмо от сестра му, лейди Констанс Кийбъл, което беше тъй очарователно, че просто нямаше как да не променя решението си. Познаваш ли лейди Констанс?

— Какво, добрата стара Кони? Как да не я познавам! Приятели сме от детинство. Племенникът ми Базил гледа на нея като на своя втора майка.

— Тъй ли? Самият аз не съм я виждал.

— Не си ли? Прекрасно!

— Моля?

— Това удоволствие все още ти предстои — обясни лорд Икнъм.

— Лейди Констанс изрази силно желание да отида в Бландингс и аз реших да подмина нелюбезността на Емсуърт. Повикването за съжаление идва в крайно неудобно време, защото утре следобед имам изключително важно съвещание в Лондон. Но като прегледах разписанието на влаковете, видях, че има един, който тръгва от Маркет Бландингс в осем и двайсет сутринта и пристига на Падингтън малко преди обяд, тъй че ще успея да прегледам пациента и да се върна навреме.

— Но само един преглед едва ли ще оправи нещата.

— О, мисля, че ще ги оправи.

— Бих искал да имам ум като твоя — заяви замечтано лорд Икнъм. — Изумително нещо. Предполагам, че можеш да минеш покрай редица хора, да им хвърлиш по един поглед и да отделиш козите от овцете като грахови зърна от шушулка… „Шантав… нешантав… Този трябва да се държи под око… Този е читав… Не откъсвай поглед от този. Не му позволявай да се доближава до ножа за хляб…“ Невероятно. Какво точно правиш? Въпроси ли задаваш? Започваш разговори по определени теми и наблюдаваш реакциите?

— Да, общо казано, това е методът, който използвам.

— Ясно. Например насочваш разговора към темата за птичките и ако човекът заяви, че е канарче и започне да чурулика, значи нещо му кука. Да, разбирам. Е, струва ми се, че щом е толкова просто, можеш да си спестиш грижите около предстоящия преглед.

— Не те разбирам.

— Имаш късмет, Глосъп. Човекът, когото Емсуърт иска да прегледаш, е в този влак. Ще го откриеш в съседното купе. Мургав мъж с очила. Емсуърт ме помоли да го държа под око по време на пътуването, но ако се интересуваш от мнението ми, на човека му няма нищо. Кони винаги е била толкова притеснителна, милата душица, Бог да я благослови. Предполагам, че някоя негова случайна забележка за яйца й е внушила идеята, че е изразил желание да ги мята по градинарите и на бърза ръка се е хванала за сърцето. Защо не отидеш да го ангажираш в разговор и не си отбележиш резултатите? Ако му има нещо, шестото ти чувство ще ти помогне да го забележиш за секунда. От друга страна, ако нищо му няма, можеш да слезеш от влака в Оксфорд и спокойно да се прибереш в Лондон.

— Възхитителна идея.

— Естествено, не бива да споменаваш името ми.

— Драги Икнъм, можеш да разчиташ на безупречната ми дискретност. Всичко ще е крайно небрежно. Ще отпочна простичкия ни разговор съвсем естествено, като го запитам може ли да ми услужи с кибрит.

— Гениално! — рече лорд Икнъм.

Мълчанието, надвиснало над купето след излизането на сър Родерик, бе нарушено от стенанията на Понго.

— Знаех си, че ще стане нещо такова — изпъшка той.

— Но, мило мое момче — запротестира лорд Икнъм, — какво толкова се е случило, като изключим това, че бях ободрен от интелигентен разговор с възвишен ум и получих някои указания за поведението на психиатрите, които ще ми бъдат от неоценима полза? Старата напаст Божия ще слезе в Оксфорд…

— Аз също!

— И ще се върнеш в апартамента си? Интересно дали ще завариш Ърб да те чака пред вратата.

— О, по дяволите!

— Да, както си знаех, беше пропуснал този момент. Вземи се в ръце, драги Понго. Вирни брадичка, поразмърдай кръвообращението си. Всичко ще е наред. Изглеждаш ми замислена, Поли.

— Само се питах защо лорд Емсуърт го е нарекъл Пъпка.

— Искаш да кажеш, че сега не е пъпчив? Да, и на мен ми направи впечатление — потвърди лорд Икнъм. — Често става така. Навлизаме в живота с повече пъпки, отколкото са ни нужни, и с безгрижното нахалство на младостта си мислим, че ще траят вечно. Но настъпва денят, когато внезапно откриваме, че са намалели до дузина. А след това ни напускат и те. Какъв урок за всички нас. А, Глосъп, какви са новините?

Сър Родерик излъчваше доволство.

— Ти се оказа напълно прав, драги Икнъм. Няма му абсолютно нищо. Никаква индикация за вманиачаване на тема яйца. Тревогите на лейди Констанс са съвършено безпочвени. Бих описал човека като крайно интелигентен. Но се учудих, че е толкова млад.

— Всички сме били.

— Вярно. Но от писмото на лейди Констанс останах с впечатлението, че е доста по-възрастен. Не помня споменаваше ли го, или не, но представата ми беше за връстник на Емсуърт.

— Вероятно младее. Въздухът в провинцията си казва думата.

— А — неопределено откликна сър Родерик. — Е, ако ще слизам от влака в Оксфорд, трябва да се върна в купето си и да си взема багажа. Голямо удоволствие беше да те видя отново, Икнъм, и съм ти безкрайно задължен за умното предложение. Признавам, че мисълта да се връщам толкова рано сутринта не ме блазнеше. Довиждане.

— Довиждане.

— Довиждане — рече Поли.

— Довиждане — обади се Понго последен и с пресъхнала уста. От известно време седеше, потънал в мълчание, прекъсвано сегиз-тогиз единствено от остро, хрипливо поемане на въздух. Сър Родерик отнесе със себе си впечатлението за мрачен и затворен младеж. По-късно го спомена в една лекция пред Майките от Западен Кенсингтън като пример за склонност към мрачна меланхолия, очертаваща се у следвоенната младеж.

Лорд Икнъм също усети, че Понго има нужда от ободряване, и прекара останалата част от пътя, без да пести усилията си, да забавлява и развлича. През целия следобед поддържаше висок дух, преливащ от веселие и безгрижие, и едва когато слязоха на гара Маркет Бландингс, беше принуден да внесе тревожна нотка.

Гара Маркет Бландингс по правило не беше оживено място, но тази вечер се отличаваше с необичайна пустота и изоставеност. Единствените й обитатели бяха хамалин и котка. Мургавият младеж слезе и отиде в дъното на влака, където носачът започна да сваля куфари от вагона. Поли тръгна да се побратимява с котката. А лорд Икнъм, след като купи на Понго карамелена пръчка от автомата, започна да коментира небрежността на домакина и домакинята си, забравили да изпратят посрещач на толкова изтъкнат гост, но точно тогава на перона се появи едър мъж към средата на трийсетте си години. Последните отблясъци на залеза заляха лицето му и точно в този момент лорд Икнъм внесе тревожната нотка.

— Понго, не знам дали си спомняш — започна той — как онзи ден в Икнъм ти споменах, че амбицията на живота ми е да измамя някого. Поради цялата суматоха около работите на Емсуърт забравих да ти кажа, че вчера сутринта ми се представи сгоден случай.

— Какво!

— Да. Преди да дойда в „Търтеите“, се отбих да видя Хорас Дейвънпорт и като разбрах, че го няма, го почаках малко на улицата пред дома му. И както чаках, се появи един приличен младеж и ми се стори, че ако държа изобщо да направя този експеримент, моментът е настъпил. У него имаше нещо, което ми подсказваше, че никога няма да намеря по-добър обект. Така се и оказа. Подаде ми портфейла си и аз изчезнах с него. Цялата работа беше триумф на ума над материята и доста се гордея с нея.

За Понго открай време беше аксиома, че чичо му Фред е един от хората, които не бива да се пускат на свобода, но никога не беше подозирал, че причините за това са толкова основателни. Хвана се за главата.

Също като в деня на кучешките надбягвания този човек сякаш го бе въвлякъл в царството на кошмарите.

— Естествено, изпратих му портфейла обратно. Интересът ми към експеримента беше чисто научен. Не съм целил вулгарна печалба. Визитната картичка на младежа беше вътре и му го изпратих с обратна разписка. А причината, поради която ти споменавам случката е… Виждаш ли човека, който върви по перона?

Понго обърна към него пепеливото си лице.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Да — потвърди лорд Икнъм с вятърничава лекота, която клъцна племенника му като нож, — това е младежът.