Чист грях

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Тъй като времето, нещо характерно за месец юли по тези места, беше много горещо, прозорците на апартамента бяха широко отворени и дантелените завеси от време на време леко се полюляваха от случайно повелия ветрец. Уличните шумове навлизаха безпрепятствено.

Беше понеделник, малко преди полунощ, небето се сивееше зад прозрачните завеси, звуците от нощната веселба бяха намалели, но не и изчезнали напълно. Балдахинът на леглото висеше безжизнено в знойната горещина, тиктакането на часовника беше единственият звук в тъмната стая. Адам и Флора седяха на един стол, който той беше пренесъл до отворения прозорец. Голото й тяло беше сгушено в скута му, главата — подпряна на гърдите му, равномерното й дишане беше в ритъма на спокойния сън.

Младият мъж обаче не можеше да заспи. „От жегата е“ — опитваше са да убеди сам себе си той, като избягваше да мисли за действителната причина, свързана с Флора Бонам. Времето им заедно беше стигнало почти до своя край. Той я наблюдаваше и размишляваше колко по-добре би било, ако я беше срещнал преди години, преди Изолда и всички неприятности, които му беше причинила.

Следващият миг обаче предпазливостта го накара да поохлади малко емоциите си. За топлите му чувства към Флора Бонам вероятно най-голям принос имаше невъздържаният им секс, напомняше си той. Беше невъзможно да ги отдели от интензивните плътски наслади. Ако съдеше по досегашния си опит, още преди настъпването на зимата вече нямаше да си спомня името й. Разумът му се опитваше да го убеди, че това беше поредната преходна връзка, но от друга страна натрапчиви съмнения се опълчваха срещу подобна хладна логика.

Флора се размърда в обятията му и се притисна още по-близо към него, като някое спящо котенце. Устните на Адам се разтегнаха в усмивка. Тя го караше да се чувства щастлив — самото й присъствие можеше да предизвика усмивка на лицето му.

Точно се беше навел, за да я целуне, когато навън отекнаха изстрели, последвани няколко секунди по-късно от викове: „Мар е мъртъв! Мар е мъртъв!“. Те ставаха все по-силни, тъй като вестоносецът явно се приближаваше към хотел „Плантърс хауз“. Прозвуча нова поредица от гърмежи, призоваващи жителите на града към внимание.

Този път пукотевицата разбуди младата жена.

Тя обгърна с ръце врата на Адам, погледна го сънено и прошепна:

— Пак ли престрелка?

— Вестоносец, носещ новината за смъртта на Мар.

Дълбокият глас на младия мъж звучеше абсолютно безизразно. Но той хвана здраво Флора и внезапно се изправи.

— Ще сляза долу за минутка — каза тихо той, докато я носеше към леглото. — Искам да разбера нещо повече.

— Сега вече той няма да преследва клана ти…

Тя все още не беше се събудила напълно и думите й бяха едва доловим шепот.

— Връщам се след няколко минути — рече спокойно Адам, разположи младата жена в средата на леглото и се наведе да я целуне.

Тя се вкопчи в него.

— Ммм… Не отивай.

Обсебена напълно от него, копнееща да го чувства непрекъснато край себе си, тя дръпна надолу главата му.

— Остани… — прошепна в устата му тя.

Той омекна за момент и двамата се сляха в дълга, нежна целувка, която предизвика блажено мъркане от дамата, лежаща под него.

— Моя ненаситна любима — прошепна с усмивка той, като се опитваше да се освободи от прегръдката й. — Дай ми само пет минути и след това ще се върна.

— Сега вече няма да ме забравиш — каза Флора.

Гласът й звучеше ниско и страстно, докато се протягаше по незабравим начин.

— Определено ще си спомням това — прошепна с усмивка Адам. — Не мърдай оттук.

Той се облече с типична мъжка експедитивност и излезе от стаята, като преди това махна с ръка и изпрати въздушна целувка на Флора, докато тя усети първите тръпки на страха.

Ето така щеше да се чувства, когато Адам си отидеше от живота й само след няколко часа — празна, изоставена, лишена от неговата сила и смелост. Тя потрепера в знойната юлска нощ. Положи усилия да се отърси от меланхолията си. Нямаше намерение да се размеква от раздялата с един мъж, колкото и красив и съвършен да беше той. Животът й беше прекалено запълнен и интересен, за да позволи краят на една любовна връзка да я потопи в отчаяние и самосъжаление.

Флора рязко стана от леглото и се отправи към дневната, като че искаше да избяга от мястото, станало свидетел на толкова много страст. Трябваше да контролира повече чувствеността си, повтаряше си предупредително тя. Но те се бяха любили навсякъде и из дневната, даде си сметка тя, след като обходи с поглед помещението. Вдигна една риза, захвърлена от Адам върху един стол и я наметна върху тялото си, почувствала внезапна нужда да прикрие голотата си, като че можеше да се скрие от страстта с помощта на ленената дреха. Започна да крачи напред-назад, мъката не й даваше мира, чувствата й бяха в пълен безпорядък. Досега никой от мъжете не беше оказвал подобно влияние върху й. Никога. Те бяха приятно развлечение, но никога не бяха засягали чувствата й. По-скоро никога досега. Флора крачеше неспирно из стаята, без да може да намери покой.

За неин ужас, когато Адам влезе в апартамента няколко минути по-късно, тя спря, погледна го и избухна в плач.

— Съжалявам — хълцаше унизена тя, а сълзите се стичаха по бузите й.

— Какво се е случило? — възкликна младият мъж, като се отправи с големи крачки към нея.

— Нищо… Аз съм добре — задавяше се от ридания тя.

Изглеждаше като малко дете, облечена в прекалено голямата за нея риза, краката й бяха голи, пръстите й потъваха в дебелия килим.

Щом стигна до нея, той я притисна в обятията си.

— Не трябваше да излизам — прошепна самоосъдително той. — Кажи ми какво стана.

Съчувствието му, особената загриженост на думите му само усилиха риданията й. Объркан, той я загледа настойчиво, опитвайки се да види очите й. Но Флора успя да каже само едно задушено: „Нищо не е станало.“, когато очевидно нещо не беше наред. Чудейки се как да я утеши, той се приближи до дивана, седна, като я постави в скута си и каза, преливащ от симпатия:

— Просто ми кажи.

И Адам нежно повдигна брадичката й, така че погледите им се срещнаха.

— Може би ще ти помогна.

— Държа… се… глупаво — заекна тя, като си поемаше дълбоко въздух, опитвайки се да контролира плача си. — Сигурно съм… уморена.

— Идвал ли е някой, докато ме нямаше?

Той внимателно избърса влагата по бузите й.

Тя поклати глава, като все така се опитваше да спре напиращите сълзи.

— Да не си се ударила?

Тя отново кимна с глава в знак на отрицание, а къдриците й погалиха приятно брадичката му.

— Искаш ли да поспиш? Трябваше да те оставям да спиш повече.

— Вината не е твоя — отвърна тихо тя.

Риданията й бяха почти престанали.

— А и наистина не ми се спи.

— Какво искаш да правим? — попита той, опитвайки се да я развесели. — Кажи ми и ще го направим.

— Да отидем в Париж — отговори Флора и за миг на лицето й се появи дяволита усмивка.

— Отивам да приготвя багажа — рече тихо Адам и докосна леко с връхчето на пръста си чувствителното ъгълче на устата й. — Ще вечеряме с Императора.

— И ще ме заведеш и на конните надбягвания.

— Определено ще те заведа и на тях.

Гласът му стана много тих.

— Всички мъже ще ми завиждат.

— Ще стоя в къщата ти.

— Няма да те изпускам от поглед — потвърди той, като я притискаше все така силно към себе си.

— Ще танцуваме в Тюйлери.

— Или в „Сен Клу“.

— И всички жени ще ми завиждат — прошепна Флора.

— Ваканцията ни ще трае вечно.

— Вечно — повтори много, много тихо тя. — А сега ме целуни, преди да съм заплакала отново.

И той го направи толкова нежно, като че тя беше изключително крехка и можеше да се счупи. Целуна влажните следи, оставени от сълзите по розовите й бузи, целуна деликатните й ушни миди и копринени мигли, целуна и изпълнената й с въздишки уста.

Младата жена откри, че целувките му й даваха сила, че мъката й се топеше в обятията му.

— Ти си изключителен — прошепна тя, като прокарваше пръсти в косите му.

Смелостта й се беше възвърнала, усмивката й отново беше станала очарователна.

— Кажи ми как го постигаш.

— На първо място — каза шеговито Адам, — винаги закусвам порядъчно и се старая да спя достатъчно и…

— Ти никога не спиш.

— Понякога спя. Поради очевидни причини това не е един от тези случаи.

— Заради ограниченото ни време.

Той погледна към нея, преди да отговори, тъй като искаше да прецени душевното й състояние.

— Да — каза младият мъж.

Въздишката му разроши леко косите й.

— Сега, след като Мар е мъртъв, трябва да бързам на север — добави тихо той.

— Кога ще тръгваш?

Единствено гордостта й даваше сили.

— Веднага след теб. В лагера сигурно вече са научили новината, но поне още известно време трябва да наглеждаме милицията. А после, ако нещата вървят добре, ако доброволците се разпръснат скоро, се надявам да успея да закарам конете си на състезанията в Саратога през август.

— Люси ми каза, че този път щяла да отиде с теб — каза Флора.

Любезността й служеше като щит срещу разкъсващите я чувства.

— И аз чух нещо подобно. Иска да види Магнус на състезанията.

— Би трябвало да победиш с него.

„Наистина е невероятно“ — мислеше си тя, — „как усмивката се появява на устните ми в контраст с емоциите.“

— Разчитам на това.

— Ако трябва да тръгваш по-рано за лагера…

— Не — прекъсна я припряно той.

— Сигурен ли си? Не искам да се чувствам отговорна за някакви глупави неуредици.

— Ако можех, бих останал по-дълго.

Гласът му беше мек като кадифе.

В усмивката й се четеше предишната увереност.

— Във всеки случай имаме още четири часа.

— Четири и половина — усмихна се Адам. — Какъв шоколад да ти поръчам този път? С амбра?

— Да ме съблазниш ли се опитваш?

Гласът й беше пеещ, съблазнителен.

— Разбира се, че не — прошепна с едва забележима усмивка той. — Само до те утеша.

Брийа Саварен пишеше за шоколада с амбра като за шоколада на нещастните, способен да успокои всякакъв вид страдание.

— Или предпочиташ руски шоколад?

— И двата — отвърна тихо Флора. — Тук ли ще ми го даваш или на леглото?

Той я погледна за момент, в черните му очи пламнаха огънчета, като че никога досега не беше я докосвал, като че беше някой буен юноша, който за първи път щеше да бъде с жена.

— Ще видя кое ти харесва повече — прошепна младият мъж, припомняйки си всички места, където я беше глезил и хранил.

Беше й давал шоколадов мус на стола край прозореца един следобед, когато тя се молеше за докосването му, беше й предлагал малките шоколадчета, гарнирани с разбит на сняг белтък и с бадеми, докато Флора лежеше на дивана — разбира се в замяна на целувките й. А тортата „Добош“, която изядоха заедно в леглото, винаги щеше да им напомня за последвалото незабравимо къпане.

— Много си добър с мен — прошепна тя.

Дори сега в гласа й звучаха кокетни нотки.

— Няма причина да не бъда. Ти си несравнимо съкровище.

Младата жена се усмихна.

— Поне за следващите четири и половина часа.

— Не — отвърна тихо той, съзнавайки колко силно влияние беше оказала тя върху живота му. — Завинаги в сърцето ми…

Все пак Флора остана с половин ден повече от уговорката, защото не беше способна да си тръгне, както и Адам не можеше да я остави. А когато тя най-после събра сили, за да направи това, раздялата се стори много трудна и на двамата.

— Съжалявам — рече тихо Адам, като все още не я пускаше от обятията си.

Беше се облегнал на вратата, така че младата жена да не може да си тръгне.

— Прекалено скоро е — отвърна едва чуто тя, разбрала загадъчните му думи, свързани с объркването в душата на Адам, причинено от несполучливия му брак.

— След съжителството с Изолда — съгласи се печално той, — винаги може да ми се струва прекалено скоро.

Понякога, в пристъп на меланхолия, той се питаше дали белезите от предишния му брак щяха да зараснат някога.

А всичко му беше направило рани: причините за тоя брак, всекидневната мъка, която му беше причинил, горчилката, която му беше останала в наследство.

Никога нямаше да може да се освободи напълно от Изолда.

— Разбирам — отговори Флора.

Прагматизмът, рационализмът отдавна бяха се превърнали в нейни пътеводители.

— Благодаря ти за всичко — рече с усмивка тя.

След това се протегна, бавно отмести ръцете му от талията си и отстъпи назад.

Адам въздъхна пред неизбежността на това, което трябваше да се случи и отвърна на усмивката й.

— Няма за какво — каза тихо той. — И аз също ти благодаря за рядкото удоволствие, което изживях с теб. Ще липсваш и на двама ни с Люси.

Той се отдръпна от вратата и дръпна резето, за да може да я отвори.

Внезапно на Флора й стана по-трудно да се усмихва, тъй като и на нея двамата щяха да й липсват много. Животът й обаче никога не се беше въртял около някой мъж. И не възнамеряваше да замени свободата си срещу подобна зависимост, колкото и силно да беше усещането й за загуба.

— Довиждане, Адам — прошепна тя.

И младата жена взе куфара си и излезе от стаята.