Чист грях

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Уханието на камелии беше като предупреждение, но той го усети с няколко секунди закъснение. Вече беше влязъл в апартамента си. Или, по-точно, Изолда вече беше в него.

Пък и, предупреден или не, не можеше да избяга, при положение, че Люси спеше в стаята си.

Той застана неподвижно, поставил ръка на резето, подпрял гръб на затворената врата, изтощен, нетърпелив, давайки си сметка, че Изолда беше дошла, за да поиска висока цена срещу оттеглянето си.

— Как успя да влезеш? — попита тихо той.

Младата жена се беше разположила удобно на канапето, откъдето впери поглед в него.

— Нощният пазач стана изключително услужлив, когато разбра че съм ти съпруга.

Тази нощ тя беше буквално отрупана с диаманти. Богатият й тоалет му навя неприятни спомени за сватбата им, когато вестниците публикуваха предполагаемата главозамайваща цена на бижутата й, както и други подробности от аристократичната церемония.

— Къде е мисис Ричардс?

Адам говореше изключително тихо, а ръцете му, отпуснати от двете страни на тялото, като че бяха готови всеки момент да грабнат пистолета.

— Със скъпата ни дъщеря, естествено. Не е нужно да гледаш така, и двете са невредими.

Думата „невредими“ го накара да застане нащрек.

— Кой друг е тук? — попита той.

— Само кочияшът и камериерката ми, скъпи.

— Къде са?

Той обходи с поглед стаята.

— Пазят Люси и мисис Ричардс.

В отговора й се таеше заплаха.

— Очевидно искаш нещо от мен, Изолда — рече предпазливо той, примирил се, че ще трябва да преговаря с нея. — Защо да не се споразумеем, така че ти да можеш да си вървиш по пътя.

Искаше да я види как излиза от апартамента и как се отдалечава колкото се може повече от Люси. Беше готов да плати и най-висока цена, за да предпази дъщеря си.

— Сигурно искаш пари. Никога не си искала друго от мен. Кажи ми колко ти трябват.

— Колко циничен си станал, любов моя. Тази развратница, с която си се хванал, очевидно ти оказва лошо влияние.

— Слушай, Изолда — прошепна той, като се бореше с желанието си да я удуши и така да приключи веднаж завинаги с нея. — Можем да си разменяме обиди цяла нощ, но аз нямам никакво време, така че ще ти бъда признателен, ако говориш откровено с мен. Връщам се в Монтана с влака, който тръгва в осем сутринта.

— Това ме устройва прекрасно. Идваме с теб.

— Не.

Отговорът му прозвуча рязко като удар с чук.

— Скъпи — порица го мило Изолда. — Колко си груб. Да не би да искаш да ми кажеш, че не мога да пътувам до Монтана заедно с вас?

— Точно това имах предвид.

Трябваше да успее да предпази Люси и да не позволи на Изолда да нахлуе отново в живота им.

— В такъв случай се страхувам, че ще се наложи да не се съглася с теб — отвърна спокойно тя и извади пистолет изпод диплите на широките си поли.

За част от мига Адам не можа да повярва на очите си. „Два пъти за по-малко от час“ — помисли си той. Очевидно тъмните духове искаха кръвта му тази нощ. Пое дълбоко въздух, издиша бавно и каза невъзмутимо:

— За какво, по дяволите, е всичко това, Изолда? Знаеш, че ако ме убиеш, няма да станеш по-богата. Ти си напълно изключена от завещанието ми, с изключение на повече от щедрата сума, която се бяхме уговорили да ти плащам до края на живота ти.

— Нужно ми е да правя секс с теб тази нощ.

По същия начин би могла да каже и „Подай ми солта“, толкова безизразен беше тонът й.

— Да не си си загубила ума?

Въпреки че се славеше с хладнокръвието си, този път не можа да скрие напълно голямото си изумление.

— Хайде, скъпи — отбеляза меко тя. — Никога не си отказвал на някоя дама да я позабавляваш. Няма да ти отнеме много време.

— Аз съм пас.

Със същото твърдо убеждение би се отказал и от гилотината.

— Не си спомням да съм искала съгласието ти.

— Това представление, изпълнено по заповед ли ще бъде?

— Просто необходимост.

— Няма да го направя при никакви условия. Застреляй ме — завърши лаконично той.

Този пистолет можеше най-много да го рани. Затова пък неговият револвер можеше да я убие без проблем.

— Защо вместо това да не кажа на слугите си да застрелят мисис Ричардс — рече Изолда, като че ставаше въпрос коя от многото шапки да избере. — Тя не е чак толкова незаменима като теб.

Беше способна да го стори. Когато ставаше въпрос за Изолда, не можеше да бъде сигурен в нищо. Веднаж я беше видял да бие една слугиня с камшика си за езда и ако не се беше намесил, за да я спре, момичето можеше да пострада сериозно.

— Тук на дивана ли ще искаш да те чукам? — осведоми се хладно Адам. — Или предпочиташ някъде другаде?

— Диванът ще свърши чудесна работа. Чакай първо да извикам двамата си свидетели.

Всичко му се изясни веднага. Двамата свидетели й бяха нужни, за да потвърдят нормалните съпружески отношения помежду им. Възможно ли беше да е предвидила желанието му да анулира брака им след срещата си с Флора? Но тъй като бракове се анулираха дори при съществуването на деца, какво толкова голямо значение можеше да имат съпружеските връзки? Съществуваше втора хипотеза — възможно бе Изолда да е бременна и да търси законен баща. Баронът вероятно се беше измъкнал от задълженията си. Втората възможност му се струваше по-правдоподобна.

Каква ирония. Жената, която обичаше не можеше да има деца, а съпругата, която презираше, искаше той да стане баща на детето й. Отново.

Когато слугите на жена му влязоха в дневната от стаята на Люси, красивият млад кочияш направи впечатление на Адам и той си помисли, че предполагаемото дете може би беше негово. Слугинята на Изолда беше някакво безсрамно създание, което го изгледа продължително и възхитено, а после облиза устни, като че перспективата за това, което й предстоеше да види, й доставяше истинско удоволствие.

Адам наблюдаваше невъзмутимо как съпругата му накара слугинята си да заключи вратата към стаята на Люси, да не би на мисис Ричардс да й хрумне да избяга. Хвърли поглед и към часовника на камината, защото възнамеряваше на всяка цена да бъде на влака при потеглянето му. С Люси и мисис Ричардс и без допълнителния багаж, който щеше да представлява за него Изолда и нейният антураж. Вече не ставаше въпрос за преговори, а за оцеляване.

— Всичко готово ли е? — попита с явен сарказъм младият мъж, когато съпругата му подаде пистолета си на слугинята, а кочияшът извади на свой ред револвер от джоба си. — Не мога да си спомня кога за последен път съм правил подобни изпълнения пред публика. Струва ми се, че беше по време на юношеството ми, когато развратът сам по себе си ни привличаше.

Слугата не можеше да прикрие похотливостта в погледа си, докато наблюдаваше Изолда по време на тези обяснения и Адам реши, че бащинството на детето не подлежеше на съмнение.

— Ако обичаш, Адам, можеш да започнеш да правиш това, което правиш така добре — подкани го с леден тон жена му, изрита от краката си копринените пантофки и се излегна на дивана, — след което всички ще можем заедно да потеглим към Монтана.

— Бях забравил колко романтична можеш да бъдеш — измърмори младият мъж и тръгна към нея. — Поведението ти определено ме предразполага към настроение за любов.

— Доколкото си спомням, настроенията ти нямат нищо общо с предразположението ти към любовни авантюри. Единственото, от което се нуждаеш, е да имаш жена под ръка.

— Е, сега със сигурност ще разпространим на всеослушание резултатите от теста, нали, скъпа? Моля се на Бога да не те разочаровам. Все още ли пискаш по време на оргазъм? — попита той, поглеждайки косо към младия кочияш.

„Очевидно все още“ — помисли развеселен той, тъй като лицето на слугата бе порозовяло.

Той седна на канапето откъм краката на Изолда, изу обувките си, усмихна се на свидетелите и обяви иронично:

— А сега внимавайте, нямам намерение да повтарям всичко това.

След това се обърна към жената, която беше превърнала живота му в ад през последните пет години, с думите:

— Затвори очи и мисли за пари.

После се наведе напред, вдигна полите й с две ръце и като я хвана за рамената, направи движение, като че искаше да се намести отгоре й. Лявата му ръка обаче се стрелна надолу, провря се под единия крачол, стисна кокалената дръжка на ножа му и го измъкна от ножницата. След това вдигна Изолда до изправено положение, извъртя я така, че да може да вижда присъстващите в стаята и допря острото като бръснач острие до гърлото й. Две капки кръв се търкулнаха по бялата й шия.

— Така — започна спокойно Адам, — нека да обсъдим положението. Внимавай, Изолда, при най-малкото движение ножът ще се забие в гърлото ти. Поне засега не гарантирам за действията си.

Истинско удоволствие му достави страхът, който видя в широко отворените й очи. През всичките години на брака им никога не беше вдигал ръка срещу нея, но тя вече бе преминала всякакви граници.

— Първо ми подайте онези два пистолета — нареди на слугите той, като измъкна от кобура собствения си револвер и го насочи срещу кочияша. — Не се мотай. Наистина би ми доставило удоволствие да убия съпругата си. А и нищо не ми пречи да го сторя — добави замислено той, — но ако ми сътрудничите, — продължи с крива усмивка младият мъж, — няма да убия поне вас.

В действителност имаше намерение да използва оръжието си само в краен случай. Като се има предвид ограниченото време, с което разполагаше до потеглянето на влака, той не можеше да си позволи бъркотията, която щеше да последва след евентуална стрелба в „Кларъндън“.

Пистолетите бяха незабавно предадени, защото никой от двамата слуги нямаше желание да умре заради господарката си. След като ги обезоръжи, Адам им каза да се приближат до чекмеджето в бюрото му, където стояха последните му печалби от играта на покер.

— Може да поделите парите помежду си — каза той, — и веднага след това да напуснете Саратога. Ще има предостатъчно и за двама ви.

На слугите на Изолда им беше нужно доста време, за да преброят съдържанието на чекмеджето, но когато сумата беше разделена по равно, те напуснаха доволни апартамента на Адам.

— Би трябвало да плащаш по-добре на помощниците си, Изолда — посъветва я съпругът й, когато вратата се затвори след тях. — Тогава може би щяха да направят някакъв опит да те защитят.

Той я пусна, отблъсна я от себе си, отвратен от машинациите й, истински уморен, притиснат от малкото време, което му оставаше да подготви заминаването си.

— Ако имаш нужда от пари — каза той, като се облегна на дивана, умората в гласа му се чувстваше ясно, — кажи ми и ще ти дам чек. Но не искам да те виждам повече.

— Няма да можеш да се отървеш от мен толкова лесно, Адам — отвърна жена му с неприятна усмивка на лицето. — Ние сме женени и ще си останем женени, каквито и да са желанията ти.

Решаващата карта беше в нейни ръце, тази, която не можеше да се оспорва, тъй като разводът не беше разрешен във Франция.

— Годежът ти с онази англичанка ще бъда вечен.

Тя се подпря на страничната облегалка на канапето с толкова непринуден вид, като че си приказваха за най-приятни неща.

— Може би просто трябва да те убия още сега — рече с погнуса младият мъж, отвратен до смърт от порочния й характер, от невероятната й користност и себичност. — Бих могъл да те удуша, да те напъхам в един сандък и да те изхвърля от влака още през първата нощ от пътуването. Не предизвиквай съдбата. Ако искаш пари, просто ми кажи. Повече няма да ти предлагам.

Гласът му звучеше с мрачна решителност, която Изолда не беше чувала преди. Тъй като беше проницателен наблюдател на мъжкия род и бизнесмен по сърце, тя отвърна разумно:

— Петдесет хиляди.

— Иди в „Морисей“ сутринта и те ще осребрят чека.

Гласът му беше само един шепот, очите му — полузатворени. Младата жена взе пантофките си, обу ги и като се изправи, пооправи дрехите си, все едно че досега само си бяха приказвали.

— Знаеш, че разводът е невъзможен — обяви ледено тя, — дори и да бях решила да ти дам такъв. А знаеш и какво мислят братята ти по този въпрос.

— Тяхното мнение не ме интересува. Ако приличах на тях, сега щях да живея по същия начин като тях и главните ми интереси щяха да бъдат дворцовата политика и спечелването на благоразположението на императора.

— Наполеон ги направи изключително богати.

— Баща ни остави големи богатства. Приятелството на Наполеон само е помогнало те да се увеличат. Може би си сбъркала брата, който трябваше да оплетеш в мрежите си.

— Не обичам кралските дворове.

— Това е достатъчна причина, струва ми се — изрече саркастично той.

Той я гледаше и се опитваше да разбере кое я караше да бъде толкова злобна. Въпреки че, тъй като познаваше семейството й, този факт не му се струваше необясним.

— Нямам желание да обсъждам каквото и да било с теб — произнесе бавно той и, като стана от дивана, се отдалечи от него.

Повдигаше му се от уханието на камелия, което се носеше край нея.

— Единственото, което искам, е да се махнеш оттук.

— Не предполагах, че някога ще те видя влюбен, Адам — каза тя, защото не можеше да се лиши от удоволствието да направи за последен път някой неприятен коментар. — Това се вижда безпогрешно. Като малко момче — порица го тя. — Но аз няма от какво да се оплаквам — продължи с подигравателна усмивка тя. — В резултат на това си станал по-щедър от обикновено.

Той се обърна с гръб към нея, защото не беше сигурен за реакцията си и се съсредоточи върху осветената от луната градина, която се виждаше през прозорците на дневната. А когато чу вратата да се захлопва, въздъхна дълбоко, като че току-що бяха отменили смъртната му присъда.

Отключи спалнята на Люси едва след като се увери, че добре е залостил вратата на апартамента след майка й. Като че ли беше възможно духът й да се върне пак и да навреди на дъщеря му.

Адам намери мисис Ричардс седнала до леглото на момиченцето, което спеше блажено.

— Отидоха си — каза тихо той. — Люси разбра ли…

— Скъпото дете спа през цялото време — прекъсна го готвачката. — И слава Богу. Знаех си, че ще успеете да ги пратите да си вървят по пътя, щом се върнете, мистър Сер, но трябва да призная, че прислугата й ме караше да се чувствам неспокойна. Те са способни да откраднат златния зъб от устата на мъртвец.

— Много съм ви благодарен, че сте се погрижили така добре за Люси. Дълбоко съм ви задължен.

— Тя ще се връща ли в Монтана? — попита с презрителен тон мисис Ричардс.

— Не — заяви уверено Адам.

— Добре! — заяви готвачката и стана от стола си. — В такъв случай отивам да довърша опаковането на багажа. Бях почти готова, когато тя влезе — отбеляза мрачно добрата жена.

— Вземи само това, което бихме могли да носим с нас. Останалото ще бъде изпратено след това. Не бих искал отпътуването ни да привлече вниманието.

— Добре, сър, разбирам, сър.