Чист грях

ГЛАВА ШЕСТА

Тя го чакаше в стаята му, седнала напълно облечена в средата на леглото.

— Не знаех колко дълго ще стоиш с Джеймс. Не знаех и дали няма да влезе някой от прислугата. Сърцето ми блъскаше в гърдите.

Адам затвори внимателно вратата.

— Разпоредих се тази нощ никой да не ме безпокои.

Тя си отдъхна с облекчение и се отпусна игриво назад върху възглавниците. След това бързо се извъртя на една страна като вихрушка от бяла плът и небесносиня коприна.

— Вие мислите за всичко, нали така, мистър Сер.

Усмивката й внесе топлина в стаята.

— Опитваме се — усмихна се в отговор младият мъж.

Погледът му се насочи към часовника от абаносово дърво и злато върху камината.

— Още е рано. Какво би искала да правим?

— Има ли някакъв избор?

— Винаги.

— Първо бих искала да танцувам с теб.

— Тук?

Тя кимна. Тази идея й беше дошла още през деня, когато по време на пикника някой спомена за Тюйлери и на нея внезапно й се прииска да бъде с Адам в Париж, пред очите на неговите приятели и роднини. Това беше опасна мисъл, която съвсем не беше характерна за нея.

— Ще трябва да пееш.

— Или пък ти.

Веждите му се вдигнаха нагоре, когато се подпря на вратата.

— Искаш прекалено много.

— Ще го направиш ли?

— Ще опитам.

И той превъртя ключа в ключалката.

Когато тръгна към нея, тя усети вече познатото вълнение, което я обхващаше винаги при вида му. Тази вечер той беше много елегантен — с черен редингот и бродирана жилетка, лъскавата му черна коса беше като първобитна украса към модерното му облекло. А когато застана до леглото с протегната в знак на покана ръка, Флора забеляза необуздана чувственост в очите му.

— Струва ми се, че този танц е мой, лейди Флора — каза тихо младият мъж.

Пръстите им се докоснаха, после ръката й легна върху неговата и те се усмихнаха един на друг като двама влюбени, които споделят своето щастие, удоволствия и интимни мигове и ги запечатват завинаги в паметта си. Той я залюля в обятията си, обхванат от същите необуздани емоции, последвали разговора му с Джеймс — нуждата да я докосва и да я прегръща, ненаситния му глад за топлината на тялото й. А Флора обви с ръце врата му и се притисна силно към него, като че въпреки бурната страст и близостта му, минутите на щастието, което изживяваха заедно, намаляваха неумолимо.

Адам остана известно време така неподвижен, силното удоволствие внезапно беше задушено от меланхолия.

— Запомни този момент — прошепна младата жена.

Очите й се напълниха със сълзи. Чувстваше се така, като че вече го беше загубила. Усещането беше толкова силно, че тя докосна бузата му, за да се увери, че наистина е тук.

Той кимна мълчаливо и като обърна глава, докосна пръстите й с устните си.

— Май шейсет и седма — измърмори Флора, усещайки топлия му дъх върху пръстите си.

— Няма да забравя.

— Джеймс ще те отведе оттук.

— Не тази нощ.

— Но скоро.

Той въздъхна. Знаеше колко ограничено беше времето им заедно.

— Зависи… от действията във Вирджиния Сити.

— Може да те ранят.

Младият мъж поклати глава.

— Моят амулет ме пази.

Нежният му глас като че я обвиваше, сякаш духът му имаше силата да утешава.

— А сега ми попей — каза тихо той, като я изправи. — И ние ще потанцуваме двамата през тази пролетна майска нощ.

И Адам се присъедини към нея, топлият му глас беше като милувка, думите на любовната песен възпяваха клетвата за вярност. Той я притискаше до тялото си, движенията им бяха бавни, стаята беше слабо осветена, шумът от стъпките им потъваше в плюшения ръчнотъкан килим.

— Кога си ходила в Тюйлери? — попита младият мъж, като че беше прочел мислите й.

— Два пъти миналата година… по време на сезона.

Той поклати глава, защото миналата зима трябваше да стои тук и да пази табуните си, тъй като индианците Дакота бяха започнали да се придвижват доста по на запад от обичайните граници.

— И предишната година през пролетта.

— Кога?

Искаше му се да е бил там по същото време.

Флора се усмихна.

— През април, по време на първите конни надбягвания.

— Тогава си видял как Донжан спечелва Кралската купа — измърмори с усмивка на уста той.

— Твоят кон?

Тя внезапно спря на едно място и погледна нагоре, така че да види очите му и да прочете в тях същото удоволствие, което чувстваше тя самата.

— Моят кон — тихо се съгласи той, като я придърпа по-близо до себе си.

В усмивката му се четеше простичко щастие.

— И тази вечер Тюйлери ухаеше на резеда.

— Спомням си тази нощ и сега вече знам защо.

— Душите ни са се срещнали — прошепна той.

Тази нощ се любиха с необичайна нежност, като че телата и емоциите им бяха крехки, като от стъкло, като че меланхолията, която ги беше обхванала тази вечер, беше накарала досегашния им ненаситен глад да замлъкне, като че бяха сами в един сгромолясващ се свят.

— Как се чувстваш? — попита тихо Флора много по-късно същата нощ, докато Адам лежеше отгоре й, затихнал за момент, подпрян на лакти.

Очите му не се виждаха в мрака. Тя нежно докосна една от розовите раковинки на ушите му.

— Ощастливен от боговете, биа.

— Или просто късметлия.

Той завъртя глава леко на една страна и я погледна въпросително.

— Изключваш всичко мистично?

— Защо ги носиш толкова често? — рече вместо отговор тя, като докосна обецата му.

Прагматичното й чувство беше развито прекалено добре, за да остави място за мистицизма.

— Те са дар от майка ми още когато съм се родил. Пазят ме от зло. Много силен талисман са — добави едва чуто той.

Думите му й напомниха за разговорите по време на вечерята за милицията и армията от запасняци, за плячкосване и фортове.

— Ще има ли убийства? — попита уплашено Флора, спокойствието и топлината, които се излъчваха от тялото му бяха точно противоположната страна на войната и смъртта.

— Ще се погрижа да те придружат. Няма защо да се тревожиш.

— Пък и те искат да убиват само индианци…

— Това са предимно приказки на чаша уиски и политически уловки. Това няма да продължи дълго — каза успокоително Адам.

— Страхувам се да не пострадаш.

— Няма. Тихо, сега. Целуни ме.

Думите му бяха последвани от подобаващи действия.

Адам влезе в стаята на Джеймс призори. Затвори тихичко вратата и прокара набързо пръсти през разрошените си коси, преди да се запъти към леглото.

— Изглеждаш уморен — каза братовчед му, като се изправи до седнало положение, — и дяволски разрошен, — добави той, като хвърли поглед към набързо навлечените дрехи на Адам. — Наблюдавах как навън се развиделява — обясни многозначително той, като скръсти ръце зад главата си и отново се излегна върху възглавницата.

— Съжалявам — извини се Адам и се отпусна тежко върху един стол край леглото. — Тя току-що заспа.

— Флора Бонам изглежда по-различна. Ти изглеждаш по-различен.

Джеймс присви леко очи.

— И то толкова скоро след Изолда. Изненадан съм.

— Не толкова, колкото аз — изръмжа тихо братовчед му.

— Чух че сте се запознали у съдия Паркман.

Адам се отпусна още по-ниско в стола си и погледна към братовчед си изпод тъмните си вежди.

— От кого чу това?

— От Аврора Паркман, между другото. Клюката се е разпространила. Тази вечер си пренебрегнал по типичния си неподражаем начин много от най-нормалните условности. Може би не е трябвало да се връщате в балната зала… — той направи многозначителна пауза, — после.

— Първо, съвсем не съм сигурен, че идеята да излезем беше моя — отвърна с лека, предизвикана от спомените усмивка Адам. — Струва ми се, че тя ме помоли да го направим.

— А ти никога не казваш „не“.

— Може да съм си го помислил.

— Но очевидно не за дълго.

— По това време тя вече се събличаше и сериозното обмисляне на един евентуален отказ ставаше изключително трудно.

— Какво щеше да стане, ако някой беше ви заварил? Баща й например?

Адам вдигна рамене.

— Но не ни завари. Така че за какво става дума?

— Става дума за това, че точно сега не е най-подходящият момент да се влюбваш. Положението е наистина много сериозно.

Тъмните очи на Адам се срещнаха с тези на братовчед му.

— Тогава нека те успокоя — това не е любов.

— Олекна ми — отвърна с усмивка Джеймс. — Подобна преданост е нещо необичайно за теб. Можеш да разбереш объркването ми, когато видях как открито я боготвориш.

— Наблюдателността ти ти изневерява — отговори тихо Адам. — Шерман на север ли се движи? — попита той.

Темата за любовните му преживявания беше рязко прекъсната.

— Ще трябва ли да се оправяме и с войска освен с доброволците на Мар?

— Не и на двата въпроса — отвърна братовчед му, разбрал, че разговорът за Флора Бонам беше приключил. — Помощникът на Шерман обаче, майор Луис, е на път за Вирджиния Сити, за да прецени сериозността на индианската заплаха.

— Така че трябва да прекараме лятото, като се опитваме да осуетим политическите амбиции на Мар и се надяваме зимата да настъпи по-рано, така че милицията да се прибере у дома си.

— Нещо такова. За нещастие двата форта, които строят, са прекалено близо.

— А приказките за златото в Йелоустоун може би са от по-голям интерес за доброволците, отколкото войната с индианците — отбеляза Адам. — Тъй като миналогодишните договаряния за отварянето на достъпа в тези земи все още не са ратифицирани, още едно оправдание за нахлуване в района може само да бъде от полза.

— Не забравяй и за интересите на някои хора от построяването на железопътни линии до находищата на въглища.

— Нито пък горещото желание на говедовъдите да пасат животните си на север от Йелоустоун. Проклетият Сторхам и стадата му вече са на границата на земите ни.

В гласа на Адам се чувстваше силно раздразнение.

— Ще отида да прибера оръжието, което поръча във форт Бентън след като занеса новините от телеграмата на Шерман в летния лагер.

— Ще се срещнем във форт Бентън. Да речем — след четири дни?

— Ще бъдеш ли все още жив след четири дни? — попита със саркастична усмивка Джеймс, впечатлен от уморената отпусната поза на братовчед си.

— В случай, че не съм — отвърна усмихнат Адам, — ти ще наследиш най-добрите ми коне.

Джеймс се изсмя.

— Истинска дилема за съвестта ми.

Адам се изправи и се протегна с дълбока въздишка.

— Отивам да поспя някой и друг час. Ще се видим във форт Бентън в четвъртък.

През следващите дни всички мисли, интереси и желания на Адам бяха съсредоточени във Флора Бонам. Беше изчистил дневната си програма от обичайните ангажименти. Беше се посветил изцяло на непрестанен секс с Флора, прекъсван единствено от изпълнението на задълженията на учтив домакин към графа и на предан баща на Люси.

Времето беше ограничено. И двамата бяха наясно с това. И проявяваха типична за двама влюбени изобретателност, за да прекарат възможно повече време насаме. Разменяха си целувки из тъмните ъгли и зад набързо затворени врати, определяха си срещи, за да избягат за миг от суетнята, виждаха се уж случайно в изолирани колиби и сенчести беседки, сред покоя на празните стаи, прекарваха блажени непрекъсвани от никого и нищо нощи заедно, като се събуждаха всяка следваща сутрин със засилващо се чувство на безнадеждност… тъй като още един ден беше изминал.

В сряда, в утринния полумрак, предшестващ изгрева, Адам обърна глава върху възглавницата и видя как вратата към балкона се отваря. На слабата светлина на избледняващата луна се открои някакъв силует, който се плъзна в стаята и когато завесата се върна на мястото си, каза шепнешком:

— Ксатси са1.

Адам измъкна ръката си изпод главата на Флора безкрайно внимателно, отдели се от топлото й тяло и, след като погледна към лицето й, за да се увери, че спи, бавно стана от леглото. Даде знак на чакащия в тъмнината индианец да тръгне към тоалетната му стая, последва го, безшумно затвори вратата след себе си и заговори бързо на езика на абсароките.

— Много наблизо ли са вече? В коя посока се движат?

Знаеше, че опасността е наистина сериозна, щом племето е изпратило човек да го търси тук по никое време.

— Вчера пресякоха река Крейн Днес откъм югозапад — отвърна Бялата Видра.

— Колко са?

Адам се насочи към гардероба. Стаята беше слабо осветена от керосинова лампа, която оставаше да свети всяка нощ след заминаването на Джеймс.

— Петдесет човека.

— Оръжие? Боеприпаси?

Той отвори една от вратичките на шкафа и извади оттам чифт панталони.

— „Уинчестъри“. Фургонът с мунициите оставя дълбоки следи.

— Днес ще преместим лагера в южната долина. Те няма да могат да я открият, ако имаме солидна преднина пред тях — каза той, докато закопчаваше колана си. — Нашите хора предупредени ли са?

И той се присегна за блузата от лосова кожа.

Бялата Видра кимна.

— Докато стигнем в лагера, всичко вече ще бъде готово за преселването. Събираха вигвамите, когато тръгнах.

Главата на Адам се показа през украсения с мъниста отвор на дрехата.

— Кажи на Монтоя да изведе две понита. След пет минути ще бъда при теб в конюшнята.

— Есх-ка-ка-мах-ху каза, че си намерил нова жълтоока жена — каза Бялата Видра, дяволита усмивка разтегна бронзовото му лице. — И нови неприятности. Ще те пусне ли?

— Няма да я питам — отвърна усмихнат Адам и измъкна чифт украсени с мъниста мокасини.

— Разумен мъж — рече тихо високият абсароки. — Понито си за война ли ще искаш?

— Да — отговори Адам, докато пъхаше крака си в меката кожа.

Малко по-късно на бедрото му висеше пъхнатият в канията нож, на гърба му беше преметнат „Уинчестърът“, а Адам стоеше до леглото, за да се сбогува. Флора спеше с пъхната под бузата си ръка като някое дете, гърдите й се повдигаха леко и спокойно в съня й. Когато се наведе да я целуне нежно, тя се раздвижи в просъница. Младият мъж замръзна на място, докато дишането й се нормализира.

— Приятни сънища, биа — прошепна той.

Той постоя с вперен в лицето й поглед още за миг, докато спомените от изминалите дни изпълваха съзнанието му и после въздъхна тихичко.

— Камба-к’уеуима-тсики — прошепна той, казвайки й „трябва да тръгвам“.

И без това вече се беше застоял прекалено дълго, при положение че милицията беше по петите на хората от неговия клан. А и двамата знаеха от началото, че времето им заедно е ограничено.

И вече беше свършило.

Той се обърна и излезе от стаята.

Когато Адам влезе в детската, той събуди първо Клауди. Тя се изправи стреснато, когато младият мъж докосна рамото й, но веднага го разпозна под индианските му одежди и каза, докато се бореше, за да изправи едрото си тяло:

— Милицията трябва да е наблизо.

— Достатъчно близо, за да трябва да преместим летния лагер по-далеч от пътя им. Бялата Видра е тук. Дойдох да кажа „довиждане“ на Люси.

— Знаете ли кога ще се върнете?

Тя автоматично пооправи нощното си боне и напъха в него изпадалите кичури жълтеникава коса — чувството й за благоприличие присъстваше непрестанно в живота й, дори и когато беше облечена с намачкана нощница.

— Колкото може по-скоро. Грижете се за Люси и заради мен.

— Като че ли е нужно да ми го казвате — подсмръкна леко тя, — та нали съм с нея от деня на раждането й. По-скоро аз трябва да ви кажа да се грижите за себе си, тъй като проклетата милиция само язди насам-натам и гледа да застреля всеки, който й заприлича дори и слабо на индианец. Както ония диваци англичаните, които през 45-та година изклаха целия клан на баба ми и не оставиха незасегнато нито едно шотландско семейство.

— Аз винаги внимавам, мисис Маклауд — отвърна с усмивка Адам. — А и сме добре въоръжени.

— „Ще спечели онзи, който има повече барут“ повтаряше често чичо Роди и сигурно е знаел, тъй като през целия си живот трябваше да се спасява от преследванията на митничарите. Виждам, че бързате, затова отидете да събудите Люси и тръгвайте. Само още нещо — добави припряно тя. — Семейство Бонам ще стоят ли още? Люси се привърза страшно много и към двамата.

Младият мъж долови в гласа й нотки на съчувствие. Той се поколеба за миг, тъй като не знаеше със сигурност какви са плановете на графа и дъщеря му, но най-вече не беше сигурен, че в крайна сметка няма да се върне в спалнята си и да каже „Не си отивай“ на Флора. Не беше сигурен и относно намеренията на Клауди.

— Може да им предложите да останат още малко, ако мислите, че Люси ще бъде доволна. Завръщането ми зависи от обстоятелствата.

— Изстреляйте един куршум в някое от тези „обстоятелства“ и заради мен и Господ да ви пази.

Адам се усмихна.

— Изненадан съм, че методистките ви богове са толкова кръвожадни.

— Презвитериански, милорд, и те нямат нищо против наказването на злонамерените люде от време на време.

Не напълно разбудена, Люси погледна баща си, който я взе в ръце и сънено измърмори с типичната детска доверчивост:

— Донеси ми моята люлка за бебето Дий-Дий.

Привикнала с внезапните заминавания на баща си, тя не се беше изплашила ни най-малко от среднощната му поява.

— Обещавам. А ти помагай на Клауди да се грижи за имението.

— И също и за Джорджи и за Флора. Мога ли да им сервирам чай във всекидневната?

— Ще кажа на мисис О, че докато ме няма ти ще бъдеш домакинята — каза Адам и се усмихна на дъщеря си.

— Връщай се по-бързо, татко, защото обеща да ни заведеш да плуваме във вира, пък още не си го направил и Флора и Джорджи умират от желание да го видят.

Милицията на доброволците и злите им намерения не фигурираха в бележника с ангажиментите на детето му. А това наистина даваше известна утеха на баща й.

— Ще си дойда при първа възможност. Сега целуни татко.

След като двамата млади мъже излязоха от границите на земите на ранчото, след като бяха обсъдили подробностите, около успешното преместване на лагера на по-безопасно място, часове по-късно, когато те все още яздеха на север, Адам с изненада откри, че въпреки волята му мислите му се въртяха непрестанно около образа на Флора Бонам във вира — картините бяха толкова истински, толкова въздействащи, че по едно време той разтърси глава, опитвайки се да се отърси от тях. Подсъзнанието му обаче не можеше да бъде толкова лесно повлияно и Флора, под пъстрата сянка на върбите, излизаше усмихната от водата, показвайки все по-голяма част от пищната си голота и разтваряше ръце към него — тази тема се развиваше в най-различни вариации — като се движеше сред въображаемите пейзажи в мозъка му.

Малко преди да пресекат реката и да се появят в демонтирания лагер, изведнъж му дойде на ума, че Флора можеше и да е забременяла. Очевидно сериозността на предстоящото прибързано преселване не беше в състояние да подчини подсъзнанието му.

Обикновено жените, с които се свързваше единствено заради удоволствието, бяха опитни и също като него не бяха склонни да се занимават с каквито и да било последствия от взаимната си страст. Флора обаче не си беше послужила с никоя от известните му предпазни мерки, а неговото желание така и не беше успяло да изстине достатъчно, за да се сети за тази подробност.

Което направи едва сега силно изумен.

Докато конят му прецапваше през плитчината, вдигайки пръски вода, в мозъкът му непрекъснато се носеше мисълта, че Флора Бонам може би вече носеше детето му. Беше преживял този феномен единствено заедно с Изолда. И тогава тази новина му беше прозвучала като слагане на белезници за цял живот. Странно, но вероятността Флора да носи детето му му се стори… приятна.

Мечтанията му бяха прекъснати от приветствени викове. Бяха достигнали средата на реката и от отсрещния й бряг подвикваха деца, жени им махаха с ръце, няколко млади индианци навлязоха във водата, за да ги посрещнат, кучетата лаеха гръмогласно.

— Добре дошъл, Тсе-дитсира-тси — каза бодро един млад воин, чийто кон яздеше до този на Адам. — Готови сме да се бием заедно с теб.

— Ако се наложи — отвърна с усмивка Адам. — И тогава ще видим как Мар ще удържи пред добре въоръжена група войни. Есх-ка-ка-мах-ху още ли е тук?

И блажените размисли за Флора Бонам и нейното бебе бяха изместени от нетърпящите отлагане въпроси за оцеляването.