Чист грях

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Опасността стана наистина сериозна, когато Нед пристигна два дни по-късно в Шайен, придружен от своите наемници. По време на закуската следващата сутрин Джеймс и графът обсъждаха положението.

— Това не е най-доброто място за една евентуална схватка — каза Джеймс. — Трябва да направим всичко възможно първо да измъкнем Люси и Флора. Щом веднаж те бъдат на сигурно място, ще се справим с Нед и хората му. Трябваше да ги убием още тази пролет — измърмори под носа си той, като добави още една лъжичка захар към кафето си. — Но, — въздъхна той, — Адам беше настроен много по-благосклонно.

— На всичкото отгоре нямаме представа кога пристигат — отбеляза замислено Джордж Бонам. — Пише само, че ще се забавят.

— Дяволска работа.

— Значи просто ще чакаме, така ли?

Графът стана рязко от масата и тръгна към прозореца, който гледаше към улицата. Той погледна надолу към оживения площад, който се простираше пред най-добрия хотел на Шайен и попита:

— А местният шериф?

— Той няма да направи нищо.

Джордж Бонам се обърна към Джеймс при лаконичния му отговор.

— Сигурен ли си?

— Да се захване с бандата на Нед е равно на самоубийство и той го знае много добре. Съдът може да осъди един-двама от убийците, но това няма да му помогне, тъй като вече ще бъде мъртъв. А съдът е доста… да речем мек в присъдите си. По дяволите, та в нашите земи ние дори нямаме нужда от съдии за осъждането и обесването. Преди няколко години „Бдителните“ обесиха трийсет и двама човека във Вирджиния сити. Никой не им попречи. Никой дори не спомена, че трябва да бъдат изправени пред съда.

— С колко хора разполагаме в града?

Главната им сила — група абсароки — беше разположена по-далеч от железопътната линия, под хълмовете северно от града. Тези, които ги бяха придружили до Шайен бяха работници от фермата, така че да не привличат вниманието.

— Осем. Биха били достатъчно, ако знаехме кога пристигат Флора и Адам. Предпочитам да не ходя на гарата да посрещам всеки влак, защото така ще предупредя Нед, че Адам още не е дошъл. Надявам се да мисли, че е изпреварил тялото на брат му.

— Но Кърли все пак наблюдава гарата, нали?

Младият мъж кимна.

— Дано да успее да ни предупреди навреме.

В неделя в хотела пристигна кратка телеграма:

Беше подписано със „Си Си“.

— Адам няма да идва в Шайен — подаде с усмивка телеграмата на графа Джеймс. — Ще го посрещнем в осем сутринта на трийсети в Лукас Ландин, последната спирка на изток от града.

— Сигурен ли си, че е от Адам?

Лаконичното послание имаше много загадъчен вид.

— Си Си е име, което Адам знае, че само аз бих разпознал. Той е проявил предпазливост… и слава Богу… като гледам как наемниците на Нед не изпускат от очи гарата.

— Дали ще можем да се измъкнем незабелязано?

Въпреки че Джеймс и графът не мърдаха от стаите си, Нед може би беше научил за присъствието им в града.

— Хората ни ще могат да се оттеглят от Шайен един по един през следващите двайсет и четири часа. Щом дойде Джоузеф, ще го накарам да ги запознае със съдържанието на телеграмата. Двамата с теб ще тръгнем късно тази нощ и ще се видим утре вечерта в Лукас Ландин.

Когато Джоузеф се появи в апартамента на Джеймс, той също имаше какво да каже. От влака преди малко, в августовската жега и прах, слязла някаква стилно облечена дама. Графиня дьо Шастлю с величествен и светски вид държала копринен чадър, с който се пазела от жаркото слънце и преди още да измине няколко метра по перона, насреща й се изпречила друга позната фигура. Двамата като че намерили много общи теми за разговор. После Нед Сторхъм и Изолда потеглили в един екипаж. А сега били в хотел „Палас“.

Джеймс изруга.

— Не я ли очаквахте? — заинтересува се графът.

Него този факт не го учудваше, защото жени като Изолда никога не се отказваха без дълга борба от парите и титлите.

— Адам беше съобщил, че й е платил, за да го остави намира — завинаги. Очевидно е отишла в Саратога, но не знам подробности по случая.

— Всичко това би се сторило интересно на Флора — каза с усмивка баща й.

Събеседникът му изпъшка.

— Повече от интересно, доколкото познавам Изолда.

— Присъствието й няма да промени плана ни, нали?

— Не, но винаги трябва да се плащат дяволски много пари, когато Изолда е наблизо. Надявам се, че Адам има представа как да действа спрямо нея, защото лично на мен ми идва да я удуша.

Утрото на трийсети беше много слънчево и жегата започваше да се чувства дори в осем сутринта. Джеймс, графът и малка група придружители наблюдаваха отдалеч как двата вагона на Адам бяха откачени и оставени в една странична линия. Нищо в тях не помръдна, докато влакът не се изгуби в далечината. Едва тогава плъзгащите се настрани врати на вагона-конюшня се отвориха и конете бяха изведени навън.

Джеймс видя как Адам изнася Люси, докато Хенри помагаше на Флора да слезе. Мисис Ричардс напусна последна вагона. Адам погледна право към братовчед си и се усмихна в стъклото на далекогледа му. След това всички се качиха на конете си, Адам взе дъщеря си в ръце, и малката група се отправи към възвишението, където ги очакваха Джеймс и графът.

Младият мъж нарочно беше скрил хората си зад хълма, за да не би тези, които обслужваха влака, да разпространят, че Адам е бил посрещнат от въоръжени придружители. Нито едно предимство не беше за пренебрегване при дългия път на север, който ги очакваше — имаха само три часа предимство пред Нед Сторхъм. Като се има предвид обаче, че щяха да пътуват с жени и дете, това минимално предимство бързо можеше да се стопи, тъй като преследвачите щяха да яздят много по-бързо.

Изолда прибавяше още едно неизвестно към уравнението.

Присъствието й можеше да промени плановете на всички.

Адам поздрави Джеймс с усмивка, каза „Добро утро, сър“ на бащата на Флора и благодари на всички, че са яздили дотук, за да ги придружат до дома им. Флора прибави своите благодарности към неговите, целуна баща си вместо поздрав, измърмори „Саратога беше съкрушителна“ и се усмихна, когато Люси обяви:

— Джорджи, ние ще се разведем и после ще се оженим за Флора.

Когато чу прибързаното съобщение на дъщеря си, Адам прекъсна разговора си с Джеймс и, като се обърна към графа, рече:

— Съжалявам, сър, имах намерение да поискам съгласието ви по-официално… веднага щом положението се… искам да кажа…

— Няма нужда, момчето ми — прекъсна го Джордж Бонам. — Аз също като Люси съм съучастник, защото аз накарах Флора да отиде в Саратога. Надявам се, че сте изгладили противоречията помежду си.

Нито той, нито Джеймс споменаха нещо за Изолда. Едва по-късно, вече на път, Джеймс намери сгоден случай да поговори за това с Адам, без Флора да ги чува.

— Изолда пристигна в Саратога в неделя — съобщи тихо той, вперил поглед в Люси.

Тя бъбреше с графа, който яздеше от другата страна на баща й.

Адам изви глава, очите му блестяха от гняв.

— Сигурен ли си?

— Кърли я е видял.

— Не знам защо това ме изненадва — рече тихо младият мъж. — Тя е бременна и търси баща за детето си.

— Пак ли ти?

— Мислех, че съм я разубедил, но явно съм сглупил. Проклетата кучка. Веднаж беше предостатъчно и аз й го казах.

— Тръгнала от гарата с Нед Сторхъм.

— Това може да го забави — отвърна с най-леката усмивка, която може да си представи човек, Адам. — Тя пътува с десетина куфара.

— Може ли да му бъде полезна с нещо?

Адам повдигна леко рамене.

— Не бих посмял да гадая за намеренията на Нед. В миналото той разчиташе на убийството повече отколкото на хитростта, но двамата заедно са комбина, която наистина може да обърка всеки. Зависи и какво ще му предложи или ще се престори, че му предлага Изолда.

Джеймс бавно поклати глава.

— Не ми се вярва да захапе стръвта й, каквато и да е тя. Нед си има собствен стил — най-често напада от засада.

— Може би Изолда ще успее да го разубеди.

Точно това се опитваше да стори Изолда още от неделя, но Нед Сторхъм нямаше доверие на жените. Не че имаше нещо конкретно против почтеността на Изолда — съпротивата му се дължеше преди всичко на наивността му спрямо другия пол.

А предложението й се стори много странно дори на грубоватия и див жител на граничните райони.

— Бракът никога не ме е привличал, графиньо — повтаряше за стотен път той, докато разговорът се въртеше около обичайната тема. — Не искам сам да си сложа окови.

— Това ще бъде само една формалност, Нед, колко пъти трябва да го повтарям — уверяваше го Изолда, прикривайки с усилие раздразнението си.

Мозъкът на този човек беше толкова отпуснат, колкото стегнато и силно беше тялото му.

— Ако Адам умре, дъщеря ми ще наследи имотите му — обясни отново тя, седнала изпъната като струна, отрупаните й с пръстени пръсти стиснаха здраво дръжката на чадъра — наистина трябваше да напрегне волята си, за да не удари с него грубото му лице. Колко пъти още щеше да се наложи да му повтаря всичко това?

— Естествено всеки съд би я оставил при мен, под мое попечителство. В крайна сметка аз съм й майка. Каквито и указания да е дал в завещанието си Адам за настойничеството, знам един съдия в Монтана, който би постановил тя да бъде под моя опека. А една добра сума би накарала който и да е друг от колегите му да стори същото. Аз не искам земите на Адам. Ти обаче ги искаш. Желанията ми са насочени към парите му. Така че ако се оженим след като с него се случи някакво нещастие и той умре, като мой съпруг и втори баща на Люси, никой няма да задава въпроси, ако ти отстъпя земите. С благословията на съда аз ще мога да се оправя с богатството на малолетното си дете, така че и двамата ще бъдем доволни. А след известено време ще се разведем — в Монтана законът е толкова снизходителен към разводите. Помисли си, Нед, това не е ли много по-лесно, отколкото да атакуваш Адам и индианците от племето му, където сам ти можеш да бъдеш ранен или дори убит? Той е убиецът на брат ти, можеш да бъдеш сигурен в това, дори и да няма доказателства. А ти може да си следващият.

— Франк е постъпил глупаво.

По този въпрос Изолда беше съгласна с него, но сега не беше подходящо да изказва на глас подобно мнение. Всеки, който се опиташе сам да убие Адам, щеше да умре.

— Може би не е преценил правилно противника си — отвърна любезно тя.

— Дяволски права си. Постъпил е глупаво. Пък и пиеше много.

За първи път беше успяла да се приближи толкова близо до заветната си цел — да се сдобие с богатството на мъжа си, и тя възнамеряваше да се възползва на всяка цена от странното стечение на обстоятелствата, което беше направило възможен фактът Нед Сторхъм да стои до нея и да я слуша. Откъде би могла да знае, че Адам ще убие Франк? Как без намесата на съдбата би пристигнала в такъв подходящ момент в Шайен? Как сама би могла да нареди нещата така, че човекът, който отдавна мечтаеше за долината на мъжа й да бъде толкова наивен в отношението си към жените? Действително за нея беше истинско щастие, че глупостта течеше във вените на всички от семейство Сторхъм.

Нед от своя страна може би наистина беше наивен, когато ставаше въпрос за представителки на аристокрацията, отрупани с диаманти, но затова пък обикновено успяваше да вземе онова, което желае. Точно затова слушаше графинята — тя му предлагаше нагъл начин да се сдобие с долината Аспен. Не беше убеден, че планът й ще успее, нито пък че в крайна сметка няма да се опита да го измами. Независимо дали принадлежеше на мъж или на жена, той разпознаваше прикрития поглед. Графинята никога не гледаше в очите събеседника си. Това веднага му беше направило впечатление.

Той обаче разполагаше с отбрана банда и ако предложението й не успееше, винаги можеше да прибегне до първоначалния си план. Наистина при новината за убийството на графа можеше да избухне скандал, но така или иначе никой не желаеше тази земя да остане на индианците. Всички в околностите мечтаеха да притежават прекрасните пасбища. Миналата година правителството беше направило опит да преговаря за земите на север от Йелоустоун, но той беше завършил безуспешно. Неминуемо един ден тези територии щяха да станат собственост на белите. Това беше въпрос единствено на време.

Именно поради тази причина най-вероятно, разследването за смъртта на графа щеше да бъде само една формалност. В крайна сметка той беше наполовина индианец.

— Ето какво — каза Нед, като опитваше да се усмихне, но без особен успех. — Защо не тръгнеш с нас на север и по пътя ще решим какво да правим.

— Ами, благодаря ви, мистър Сторхъм. Много бих се радвала.

Тя също трябваше да положи усилие, за да се усмихне, но след такава дългогодишна практика, определено беше по-добър актьор от събеседника си.

— Чакам с нетърпение нашия… разговор.

„Убийство“ беше това, за което си мислеха и двамата. Главната им цел беше една и съща, но както става с всички мошеници, другата им цел не беше съвсем ясна.

С типичния си хладнокръвен прагматизъм те гледаха един на друг само като на временни съюзници.

Сътрудничеството между Изолда и Нед Сторхъм даде възможност на Адам, Флора и немалката група приятели да се движат спокойно на север, докато стигнат до лагера на абсароките. Бяха преминали безпроблемно през доста бурната територия по течението на река Паудър Ривър, немалък принос за което имаха и двайсетте индиански воини, които яздеха с тях. Вечерта на четвъртия ден стигнаха селото на Четиримата вождове.

Тук се бяха събрали няколко от родовете на абсароките. Това беше вероятно последната им масова среща преди настъпването на студеното време и началото на лова на бизони. Лагерът беше доста голям и се простираше в посока изток-запад по гористите брегове на реката. Пушекът от огньовете в стотиците вигвами се издигаше в пурпурното небе, обагрено от залязващото слънце.

Джеймс и Адам бяха подкрепени от Флора и баща й в идеята, че голямото индианско село предлагаше прекрасна, макар и временна защита от Нед Сторхъм, а и пребиваването щеше да се отрази чудесно върху възстановяването на Люси след боледуването й.

Въпреки че най-лошото беше преминало, тя все още се уморяваше по-бързо от преди и апетитът й не се беше възвърнал напълно. Седмица-две на чист въздух и слънце щяха да й подействат непременно благотворно.

Впрочем всичко това нямаше да бъде излишно и за баща й. Той все още не беше успял да възстанови предишните си килограми, макар че никой не се осмеляваше да го посъветва да си почине. А перспективата, която се разкриваше пред него — да се бори със съюзените Изолда и Нед Сторхъм, щеше да изисква от всички изключителна издръжливост.

Когато навлязоха в селото, конниците бяха приветствани от всички страни с радостни викове, подсилени от по принцип празничното настроение, което цареше винаги при събиранията на родовете. Алън и Дъглас бяха застанали пред вигвама на графа и се усмихваха, доволни да видят приятелите си отново живи и здрави.

Войните, които ги бяха придружавали се разпръснаха сред семействата си. Адам и Джеймс слязоха от конете си край колибата на Джордж Бонам, заедно със собственика й и дъщеря му, а Люси се втурна да разглежда рисунките на Адам.

Положението стана неловко, когато Хенри започна да сваля багажа на Флора от коня й и след това да се колебае къде да го отнесе, тъй като не знаеше къде ще остане да спи младата жена.

— Защо да не се съберем всички заедно за вечеря — предложи тя. — Дотогава ще прекарам времето си с татко, за да чуя какво се е случило докато ме нямаше. Ще доведем Люси с нас, когато дойдем.

Всички приеха охотно дипломатичното й предложение. Хенри занесе багажа й в колибата на Бонам, а Джеймс и Адам временно се разделиха с тях.

— Е, кажи ми сега — рече графът, като хвана дъщеря си за ръката и я поведе към едно приятно местенце край някаква дива череша, — доволна ли си, че отида в Саратога?

— Винаги си бил толкова далновиден, татко — каза тя, като се отпусна в прохладната трева. — Не бих могла да бъда по-щастлива.

— И не се сърдиш, че се намесих? През цялото време се опасявах, че може би съм те накарал да направиш нещо, което не ти е приятно.

— В сравнение със Сара си начинаещ аматьор, когато става дума за оказване на натиск. Тя беше решена на всяка цена да види Адам оплетен в мрежите ми.

— И очевидно е успяла.

— О, да. И мисля, че това й достави истинско удоволствие.

— Сигурен съм.

Внезапната промяна в погледа му издаде, че нещо го тревожеше.

— А как ще се оправяш със съпругата на Адам? Неприятно ми е да споменавам това, но все пак тя съществува.

— Джеймс започна да се занимава с анулирането на брака им.

Сериозността изчезна от очите му.

— Така ли? В такъв случай бъдещето ти не е толкова неясно.

Дълготрайната извънбрачна любовна връзка беше често срещано явление там, където разводите не бяха разрешени, но той щеше да бъде много по-спокоен, ако положението на Флора беше по-определено, а не така неустановено и половинчато.

— Възнамеряваме да се оженим веднага след анулирането на брака им.

— Ще се погрижа Прендъргаст също да вземе участие в случая. Той се ползва с огромно влияние на всички нива във Ватикана. Така че всичко върви на добре — каза с видимо задоволство той.

Щастието на Флора беше от първостепенно значение за него.

— Всичко се развива чудесно, татко. Връщаме се в ранчото след кратък престой тук.

— Юкатан отлага ли се?

— Временно.

— Имаш ли нещо против?

— Не, защото то няма да трае дълго, а и Адам обеща да пътува с мен. Много съм доволна.

— Люси те харесва. А това е много важно.

— Както и теб — каза дъщеря му. — Така че в крайна сметка все пак ще имаш внучка, татко — добави по-тихо тя.

— Това никога не ме е притеснявало, скъпа. Ти си ми напълно достатъчна, за да бъда щастлив.

— Ще останеш ли известно време с нас в Монтана?

Графът се усмихна.

— Много лесно можеш да ме убедиш. Тук открих тази необятна, нова за мен култура, която чака да бъде изследвана. Така че имам две причини, за да остана.

— Прекрасно. В такъв случай всички заедно ще живеем и ще бъдем щастливи в долината Аспен — каза с широка усмивка Флора. — Точно както в романите на мисис Бърнет, които винаги имат хубав край.

По всичко личеше, че Адам не беше споменавал пред нея за смъртта на Франк Сторхъм и очакваните поради това неприятности, мислеше си Джордж Бонам. Както и за присъствието на Изолда по тези места. Във всеки случай имаше достатъчно време дъщеря му да научи за тези неприятности. И без това пътуването им дотук беше изпълнено с достатъчно тревоги.

— Нямам търпение да отидем в ранчото — отвърна с усмивка той.

Докато Флора и баща й обсъждаха събитията от последните няколко седмици, Джеймс и Адам подготвяха стратегията си срещу Нед Сторхъм. И двамата бяха единодушни, че Флора и Люси щяха да бъдат в по-голяма безопасност, ако останеха в индианското селище до разрешаването на конфликта.

Освен това мислеха, че трябва да отидат да намерят Нед, преди да е успял да събере прекалено голяма банда.

— Сега е във Вирджиния сити или в Елена, за да търси хора — отбеляза Адам. — След почивката, дадена ни вследствие разтурването на милицията на Мар…

Той вдигна рамене.

— …има достатъчно много индиански бойци, които очакват да бъдат използвани — допълни саркастично братовчед му.

— Тръгваме след три дни — обяви Адам. — Искам да бъда сигурен, че Люси се е оправила окончателно, преди да я оставя. Доктор Потс ни предупреди неколкократно, че е възможно връщане на болестта. Пък и — усмихна се той, — вероятно ще ми е нужно не по-малко време от това, за да убедя Флора да остане да ме чака.

В същото време, когато двамата братовчеди избираха датата за потеглянето си, Изолда пътуваше към Елена. Вече трети пореден ден беше горещо като в пещ. Въпреки че спираха често, за да дават почивка на конете, пътуването беше истинско изпитание за крехката Изолда. Тя яздеше настрани, както подобаваше на една дама. Шевиотът, от който бяха ушити дрехите й за езда, представляваше солидна бариера срещу всеки повей на ветреца. Условията, при които трябваше да живее през последните дни, бяха нещо съвсем ново за графинята, която винаги беше гледала на всяка физическа дейност като на нещо, което беше задължително единствено за работническата класа.

Болките й започнаха през нощта и на следващата сутрин, когато смени бельото си, тя забеляза кървави петна по него. Дори Нед Сторхам не беше отказал да вземат един от куфарите й, така че тя имаше възможност да сменя дрехите си всеки ден. Останалата част от багажа й ги следваше някъде назад.

Тези първи кървави петна съвсем не я изплашиха. Напротив, тя ги посрещна с истинско облекчение. Ако успееше да се избави от детето на кочияша си, това щеше да й спести многобройните неприятни моменти през оставащите седем месеца бременност, а след това и задължението да търси някаква ферма, където да остави бебето. Нямаше намерение да се занимава с отглеждане на незаконното дете на своя слуга.

Изолда се усмихна доволно, докато разглеждаше петната. Като че всичките й проблеми се разрешаваха от само себе си.

След като го беше допуснала в леглото си, младият й слуга започна да си въобразява, че всичко му е позволено. Скоро щеше да й се наложи да го подкупи, за да се махне, но Адам й беше спестил тези разходи.

А ако сега това кървене доведеше до спонтанен аборт, когато стигнеше в Елена, тя вече щеше да е в удобна позиция, за да изисква да си остане съпруга на Адам.

Разбира се, само за известно време.

А после, след грижливо подготвения „нещастен случай“ със съпруга й, тя щеше да бъде свободна да харчи парите му в Европа. Щеше да изпрати Люси в някой интернат. Може би в Англия. Така щеше да бъде достатъчно далече от нея.

По време на вечерята във вигвама на Адам, тази вечер цареше празнично настроение. Храната беше приготвена от многобройните му роднини. Разговорът се въртеше предимно около предстоящия лов на бизони и Флора успяваше да разбере голяма част от това, което се говореше, а останалото й превеждаше Адам. Баща й, както и Алън, и Дъглас, също бяха станали доста компетентни и тя разполагаше с доста помощници, когато искаше на свой ред да каже нещо.

Компанията включваше и няколко жени — братовчедки, лели, съпруги на мъжката част от присъстващите. С верния усет на влюбена жена забелязваше всеки поглед или усмивка, разменяни между Адам и една хубава млада индианка. Очевидно имаше нещо в миналото им, което ги свързваше, вероятно случайна близост помежду им. Припомняха си с много шеги за юношеството, прекарано заедно.

Името й беше Пролетна Лилия. Тя очевидно беше вдовица, а децата й като че бяха от специално значение за Адам.

Флора полагаше усилия да прикрие ревността си по време на дългата вечеря. Адам трябваше да се справя с доста сериозни проблеми и не трябваше да го занимава с дребнавата си ревност. Не трябваше да му създава допълнителни трудности и да се държи като избухливо дете. Заплахата от Нед Сторхъм висеше като Дамоклиев меч над главите им, а разводът с Изолда щеше да бъде истинско изпитание за търпението и богатството му. Затова трябваше да се справи с ревността си като възрастен човек. Адам я обичаше. Какво значение имаше, че те като че се познаваха доста добре с Пролетна Лилия? Той също като нея имаше право на свое минало. Това беше разумно разрешение на въпроса. Като на голям човек. Справедливо.

Неведнъж обаче по време на вечерята усмивката на Флора ставаше изкуствена. Въпреки опитите си да се контролира, недоволството й ставаше явно, когато Пролетна Лилия се приближаваше прекалено много, или пък се усмихваше прекалено интимно, или пък когато двамата се връщаха към общи спомени. А когато младата индианка си тръгна, Адам я целуна шумно по бузата, а тя му хвърли изкусителен поглед.

И естествено си тръгна последна. „Сигурно би предпочела да остане с Адам“ — мислеше гневно Флора. Което и каза с доста разгорещен тон веднага след като останаха сами.

Адам хвърли поглед към заспалата върху купчина кожи в един ъгъл на вигвама Люси, хвана здраво за китката младата жена и я дръпна към изхода. Тъй като поради жегата покривалото, което служеше за врата стоеше постоянно отворено, той я помъкна към брега на реката извън лагера, тъй като не искаше съседите да станат свидетели на спора им.

— Тя е влюбена в теб, нали? — изсъска Флора, като се опитваше да измъкне ръката си.

Разсъжденията на „зряла жена“ бяха забравени.

— Приятели сме — избоботи тихо той, като оглеждаше съседните колиби.

Беше все още рано — никой освен децата не спеше.

Направи й впечатление, че не трябваше да уточнява за коя жена ставаше дума. „Дявол да го вземе!“ — помисли гневно тя. Разбираше прекрасно за кого говори.

— Предполагам, че имаш доста приятелки тук — отвърна ядосано тя. — И всички те чакат само да дойдеш в летния лагер, за да те прелъстят. Пролетна Лилия твоята любимка ли е?

— Така е — съгласи се той, но нямаше намерение да изравя томахавката на войната с Флора.

Вместо това я прегърна.

— Защото беше жена на брат ми — обясни той, като крачеше в мрака, без да изпуска съпротивляващата се Флора.

— Тя не би имала нищо против да бъде и нещо повече, можеш да ми вярваш — възрази възбудено младата жена, като не се отказваше от опитите си да се освободи. — Видях как ти се усмихна, преди да си тръгне.

— Напълно съм способен да кажа „не“.

Вече бяха отминали и последните колиби, така че Адам отново говореше с нормален глас.

— Значи вече ти е предложила? — възкликна Флора. — „Вземи ме, по дяволите, вземи ме веднага!“

— Съжалявам.

Гласът му беше нещо средно между ръмжене и мъркане. Той продължаваше да я води към реката.

— Ей сега ще разясним някои от недоразуменията си — рече натъртено той. — Като започнем с ненужната ревност. Откакто те познавам дори не съм погледнал друга жена.

— Точно така. А как би определил целувката, която залепи на бузата на Пролетна Лилия, когато тя си тръгна?

— Любезност.

— Сигурна съм, че е оценила учтивостта ти — отвърна хапливо Флора. — Доколко любезен възнамеряваш да бъдеш към другите жени, стремящи се към твоето благоволение? Още утре можеш да ме отведеш в ранчото си. Поне там няма да се налага да гледам копнежа в очите им.

Реката, към която се приближаваха, проблясваше на лунната светлина. Лекият нощен ветрец шумеше сред растителността по бреговете й. Без да отговаря, Адам я поведе към възвишението пред тях и щом стигнаха на върха му, се загледа за миг в сребърната лента, движеща се на запад.

— Не би трябвало да се караме заради това — каза тихо той. — Виж, луната е обградена от сияние. Наближава буря.

И той се отпусна върху меката ухаеща трева, като че без да усеща тежестта на Флора в ръцете си.

— Обичам те — прошепна младият мъж, без да я изпуска от обятията си.

Очите му не се виждаха в мрака.

— Никога досега не съм обичал друг, освен Люси. Казах на всички в лагера, че ще се женя за теб, а че жените ме гледат така, не е по моя вина. Важното е, че аз не отвръщам на погледите им — не по начина, по който те го правят. Не знам как да се изразя по-ясно.

Колко простичко звучеше всичко в неговата уста, без да се усложнява от бушуващите в съзнанието й емоции.

— Не съм привикнала на това, Адам — измърмори Флора.

Враждебността й беше укротена от неговата искреност, негодуванието й започваше да затихва.

— Доскоро не ми бяха познати нито любовта, нито ревността.

Тя въздъхна.

— Мразя се, че реагирам като някоя от онези разглезени дами, на които винаги съм се присмивала и чието държание съм намирала за детинско. Извинявай.

Усмивката й светна на лунната светлина.

— Все пак не направих сцена по време на вечерята.

— Ценя въздържанието ти. Спести ми безкрайните шеги, които щях да слушам до края на живота си. Предполага се, че един мъж трябва да може да контролира жена си.

— Небето не позволи да те поставя в такова неудобно положение.

Гласът й като че ли секна.

— Няма нищо, скъпа — отвърна припряно Адам. — Това е само мъжката гледна точка. Жените също имат своите разбирания. Въпреки че и двамата знаем на кого се падат всички отговорности, — продължи да говори все така нежно той, като се усмихна закачливо, — нали така?

— Да — отговори тихо Флора.

— На по-силния — прошепна младият мъж, като бързо се завъртя, така че Флора остана под него и я притисна към земята.

— На по-умния — каза тя, като повдигна глава и докосна с устните си неговите.

— На по-силния и по-умния — измърмори Адам, като се привдигна, подпря се на единия си лакът и бавно вдигна нагоре полата й, така че ветрецът погали голите й крака. — Ммм, прекрасно е на пипане…

Ръката му продължи нагоре, плъзна се между бедрата й, пръстите му бавно проникнаха в нея. Тя повдигна леко крака, за да може той да се убеди, че е готова.

— Питам се — каза беззвучно тя с почти контраалтов глас, — дали ако успея да се изразя правилно и да развълнувам в достатъчна степен мъжествеността ти, би… ме любил.

Тя погали твърдата издутина под панталоните му, пръстите й се плъзнаха по кожата, от която бяха ушити и стиснаха това, което се намираше отдолу.

Той изохка дълбоко, гърлено и очите му се затвориха.

— Това е само една мисъл — продължи тя, без да отслабва натиска си.

След доста дълъг интервал, през който младият мъж потрепваше под ръката й, той се протегна и отмести дланта й, очите му се отвориха бавно и, като я погледна, измърмори:

— Убеди ме.

— Виждаш ли.

Тя се усмихна скромно като невинна млада девица.

Адам се разсмя.

— Един на нула за теб, скъпа — рече благосклонно той, — но ми се струва, че резултатите могат да се обърнат в моя полза малко по-късно… — усмихнатите му очи я наблюдаваха внимателно, — когато — как да кажа — се засили интересът ти към… оргазма.

— Не си особено любезен.

— Но затова пък съм на твое разположение.

— Нямам нужда от теб.

— Защо да не проверим…

Пръстите му отново проникнаха дълбоко в нея и леко се раздвижиха. Както беше очаквал, отговорът й беше незабавен.

— Ммм…

Дишането й се учести.

— Може би… бихме могли да… се споразумеем.

— Слушам.

Тази игра под огряното от луната лятно небе беше наистина много вълнуваща.

— От какво си готова да се откажеш?

„От всичко — помисли си тя, — стига да мога да те усетя в себе си.“

— Ще измисля нещо утре — отвърна вместо това уклончиво тя. — Махни това.

И тя започна да развързва връзките на панталоните му.

Той отстрани ръката й и я покри я със своята, като не й позволяваше да се освободи.

— Не съм съгласен — рече нежно той. — Ти не ми сътрудничиш.

Настана кратко мълчание, след което тя заговори толкова тихо, че той едва я чу.

— Няма да създавам проблеми във връзка с Пролетна Лилия.

Адам се усмихна. Това наистина беше огромна отстъпка.

— А аз ще те оставя да даваш нареждания — отвърна очарован той, за да й се отблагодари.

— Колко мило.

— Точно така.

— А сега ще пристъпим ли към действия?

— Точно си мислех, че бихме могли.

— А ако ни видят?

Тревистото възвишение край реката беше открито и всеки, който решеше да се разходи насам, щеше да ги види.

— Отказваш ли се?

Знаеше предварително какъв ще бъде отговорът.

— Колко безцеремонно звучиш.

Защото вече имаше достатъчно опит, помисли си младият мъж, но вместо тази забележка, която щеше да предизвика спорове, каза:

— Ще те покрия с тялото си.

— Това би ми допаднало — прошепна тя.

Искаше й се да го усети върху себе си, и по себе си, и в себе си. Искаше й се да бъде притежавана, да усети силния му гръб под дланите си, искаше й се силата на бясното му, необуздано желание да я накара да се почувства слаба и изгаряща от копнеж.

— Побързай — каза Флора.

— Цялата нощ е пред нас. Няма защо да бързам.

— Ще го направиш заради мен.

Думите й прозвучаха заплашително.

— Ммм — промърмори с усмивка Адам. — Това ми се струва познато. Да не би да мислиш да проявяваш сексуална взискателност.

— И то винаги.

Миглите му се спуснаха надолу, така че от очите му останаха да се виждат само две тесни цепки.

— Това звучи много приятно.

— Надявах се да бъде така.

Младият мъж се усмихна широко.

— Може би именно заради това те обичам.

А след това изражението му се промени. По осветеното му от луната лице се четеше безкрайна нежност.

— Заради това, както и поради хиляда други причини.

Шепотът му беше като кадифе.

— Или десет хиляди — измърмори Флора. — Чувствам се беззащитна — прошепна тя, без да отделя устните си от неговите. — Безпомощна в любовта.

— А аз съм тук, за да ти помогна.

Гласът му беше тих, съблазнителен.

Той хвана връзките на панталоните си и започна да ги развързва.

Нетърпелива, водена от непознати импулси, пробягващи в кръвта й, младата жена смъкна с пестеливи жестове полата си, измъкна блузата и долната риза през главата си с такова рязко движение, че деликатната долна дреха се разпра в единия си край.

— Това надпреварване ли е? — пошегува се Адам, взе блузата и разпраната риза от ръцете й и ги хвърли на тревата.

Тя пое дълбоко дъх, за да поукроти бесния порив на кръвта във вените си.

— Би могло да се каже.

Гласът й потрепваше леко.

— Имаш ли нещо против?

Той се усмихна.

— Скъпа, та всеки мъж мечтае за това.

— Добре тогава — отвърна с известна доза нахалство тя.

Той отново се засмя.

— Очевидно дамата няма интерес към предварителната игра.

— Адам…!

Звукът беше нещо средно между заповед и стенание.

Тя получи оргазъм в мига, в който младият мъж проникна в нея.

Още в първата секунда.

Разтърсена от незабавния си, зашеметяващ оргазъм, Флора се учудваше доколко беззащитна беше станала заради любовта си. Адам обаче все още не беше свършил и само след секунди този въпрос беше изместен от удоволствието.

Тя повдигна леко бедра. Адам, който винаги разпознаваше женските желания, дори и безгласно изречените, отвърна веднага на повика й, като първо започна да се движи по-внимателно, давайки й време да се съвземе след току-що изживяната кулминация. Постепенно движенията му станаха по-невъздържани.

След като тя достигна за рекордно кратко време втори и трети път до върховния момент, Адам се почувства наистина учуден от трескавите й, пламенни реакции. И той галантно й даде възможност да изживее още на два пъти същите силни усещания, преди сам да стигне до края. Когато Флора най-после отвори очи и примигна срещу бляскавата луна, тя погледна към лежащия до нея мъж и прошепна:

— Толкова те обичам. Като зашеметена съм от силния си копнеж по теб. Изгарям от желание за докосването ти, за целувките ти, за близостта ти.

И тя го погледна ужасена — очевидно не само той беше забелязал невъздържаността й тази вечер.

— Това ме плаши.

— Това е любовта, скъпа — отвърна тихо Адам, като че се опитваше да я успокои, защото беше се стреснала насън.

Докосна бузата й с пръст. Разбираше прекрасно бясното й желание, неуправляемите чувства, които владееха и него, сладката отрова, която го беше накарала да забрави дори дълбоко вкоренения в него страх от женитбата.

— Кажи, че винаги ще ме обичаш.

Никога не беше усещала подобно безпокойство — чувстваше се цяла, пълноценна само в обятията му.

— Сигурно съм уморена — добави смутено тя, търсейки някакво логично обяснение за уязвимостта си.

— Винаги ще те обичам — каза простичко той, изпълнен със симпатия към емоционалната борба, която водеше тя — той самият беше преживял нещо подобно в Саратога. — Ще те обичам повече от най-високите върхове на дърветата — добави нежно той, гласът му беше притихнал като лятната нощ. — Повече от най-високите върхове на планината… сега, в този миг — утре… и завинаги.

— Добре — отвърна с въздишка тя. — Сигурен ли си? О, Господи — измърмори неспокойно тя, — чувствам се толкова странно…

— Любовта е като жива — каза тихо Адам. — Тя стимулира и възбужда, тя оцветява всяко едно кътче на света. Тя прави цветята да изглеждат по-нежни, небето — по-синьо, променя представата за щастие…

— Набързо слага край на живот, изпълнен с пътувания — намеси се Флора.

— Или пък го изпълва с неизмерима радост — добави младият мъж. — Ние се открихме един друг и ще изживеем живота си заедно. Няма от какво да се плашиш.

Той се усмихна.

— Нямам търпение да ти дам възможност да проявиш вкуса си при избора на новите мебели.

Флора се усмихна в отговор.

— Всичко, което може да се сгъва, да се пакетира или което Хенри може да купи мимоходом.

Устните й се присвиха леко.

— Което означава, че трябва да променя някои от навиците си, щом искам да се опитам да пусна някъде корени.

— Всеки, който може с оръжие в ръка да си проправи път сред група китайски бандити, би се справил успешно с тази задача, сигурен съм в това — увери я Адам.

— В такъв случай объркването ми е само временно явление?

— Вероятно все още си уморена от дългото ни пътуване — отвърна любезно младият мъж, тъй като разбираше прекрасно несигурността, която я измъчваше. — Искаш ли да поспиш? Тук или във вигвама?

— Всъщност — не.

В гласа й звучаха познатите възбудени нотки, отражение на вълнението, което я обземаше отново.

— Наистина… — започна шеговито той.

— Уморен ли си?

Тя протегна ръка и прокара длан по широките му рамена, надолу по мускулестото му тяло — ребрата му все още се брояха след наскоро прекараната болест.

— Би ли имал нещо против… искам да кажа — ако не си много уморен… въпреки че може би е прекалено скоро…

— Погледни — прекъсна опитите й да прояви тактичност младият мъж и погледна надолу.

— О…

Тихо възклицание, израз на учудване.

— По всяко време, скъпа.

Усмивката, която се появи на лицето й, изразяваше искрената й радост.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Призори, след една незабравима нощ, Адам се търкулна по изпотъпканата трева, затършува из дрехите си и подаде на Флора украсена с мъниста торбичка.

— Мислех да ти го дам след като гостите ни си тръгнат.

— Аз обаче провалих плановете ти.

Той се усмихна.

— Не се оплаквам, биа.

Тя развърза кесийката и, оглеждайки я, я обърна надолу. В ръката й падна бляскава брошка.

На дланта й с диаманти беше написано „блаженство“. Семпъл деликатен дизайн, изработен с големи скъпоценни камъни.

— Много е красиво — прошепна тя, обзета от спомени за тяхната първа нощ във влака, изпълнена с нежност.

— Ти си моето блаженство — каза тихо Адам. — Исках да го знаеш.

— Ще се разплача — промълви с усилие младата жена, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. — А аз никога не плача.

— Нямам нищо против да си поплачеш.

Винаги се беше учудвал от нейното себеотрицание и сила. Той я вдигна, постави я в скута си, обгърна я с ръце и започна леко да я полюлява, както правеше с Люси, за да я успокои.

— Чувствата ми са в пълен безпорядък — извини се тя, като хълцаше, подпряла глава на гърдите му, а сълзите й се стичаха по лицето й. — Не знам защо плача.

После изтри мокрите си бузи.

— Просто те обичам толкова много.

— Тогава сме квит. Защото и аз те обичам толкова, че чувствата ми са неуправляеми. Кажи, хареса ли ти?

И той докосна бляскавите диаманти, лежащи в дланта й, за да я поразсее.

— Прекрасно е — прошепна Флора, като облиза една сълза, потекла към ъгълчето на устата й. — И ти си прекрасен, толкова си нежен, но не мога да си обясня как… как успя…

— Джеймс го направи — прекъсна я той, обърса бузите й с опакото на ръката си и я целуна по челото. — Поръчал да изработят брошката, докато чакаше пристигането ни в Шайен. Изпратих му по телеграфа инструкциите си.

— Мислиш ли, че сме прекалено щастливи? — попита с треперещ глас Флора, свръхчувствителна към най-незабележимите нюанси на емоциите, пияна от любов, измъчвана от нетипичен за нея страх.

Тревожеше я подозрението, че животът може би не е чак толкова съвършен и че по-късно щеше да се наложи да плащат за блаженството, което изпитваха сега.

— Не, просто сме истински щастливи. Това е — заяви убедено Адам, а ръцете му я притиснаха още по-силно.

И той възнамеряваше твърдо да направи всичко възможно щастието им да продължи.