Тежки окови ръцете ми стягат,
пранги железни на краката ми лягат,
тялото ми върху маса за мъчения е приковано,
съзнанието ми в едно и също положение остава сковано…
Какъв е този затвор, къде съм попаднал,
защо в ямите пъклени пак съм изпаднал?
Плътта ми — овързана, мъчена, гладна,
умът ми — изпразнен, оглупял, мислещ все бавно…
И всеки ден е така — вече години наред,
искам, да изляза оттук, но все не идва моят ред,
оставам обаче в Ада свой окован,
крещя, но никой не чува гласа ми там…
Кой ме прокле със тази тежка прокоба,
защо — някому зло съм направил или просто от злоба,
Дали някой ден ще намеря покой?
вероятно не — все ще живея в затвора, в Пъкъла свой…