Джим Тайфуна

Втора глава

Лондон сякаш беше притиснат от оловносивото небе. След падналия през нощта дъжд от листата на дърветата още се процеждаха водни капки. След малко обаче сред сивкавите облаци се появи късче синьо небе и през пролуката отначало плахо, сетне с нарастваща самоувереност надникна слънцето и озари луксозните сгради на Гровнър Скуеър, обитавани от прочути личности. Лъчите му се прокраднаха през площада и достигнаха масивните каменни стени на Дрексдейл Хаус, доскорошната лондонска резиденция на графа, носещ същото име. Сетне преминаха през прозореца на трапезарията и се отразиха от плешивото теме на господин Бингли Крокър от Ню Йорк, който се беше задълбочил във вестника си. Ала не докоснаха госпожа Бингли Крокър, която седеше срещу съпруга си и преглеждаше пощата. Ако си бяха позволили подобно нахалство, тя незабавно щеше да нареди на иконома Бейлис да спусне щорите, защото не понасяше волности нито от страна на природата, нито от ближните си.

Господин Крокър беше петдесетинагодишен, гладко избръснат и приятно закръглен джентълмен. Прочетеното във вестника го накара да се намръщи. Върху гладкото му, добродушно лице се изписа отвращение, изумление, а може би смесица от двете. За разлика от него съпругата му очевидно беше доволна от живота. Един поглед й бе достатъчен да измъкне от купа писма онези, които заслужаваха вниманието й, както с един поглед би измъкнала най-срамните тайни на господин Бингли, ако той криеше нещо от нея. Подобно на сестра си Неста и тя беше способна с поглед да постигне повече, отколкото други жени постигаха с упреци и заплахи. Приятелите на покойния й съпруг, известния питсбъргски милионер Г. Г. ван Брънт, твърдяха, че той машинално се изповядвал от игла до конец, щом видел как тя го наблюдава от снимката върху тоалетката.

Госпожа Крокър вдигна очи от нарастващия куп от прочетени писма и усмивка смекчи суровите й черти.

— Лейди Корстърфайн е изпратила покана за приема си на двайсет и девети.

Съпругът й, който беше погълнат от четивото си, само изсумтя.

— Тя е сред най-изисканите дами в Англия. Поддържа връзки с най-влиятелните личности. Брат й е херцог и е най-дългогодишният приятел на премиера.

— А?

— Херцогинята на Аксминстър пише, че ще се радва, ако й съдействам по време на благотворителната разпродажба в полза на Бедните дъщери на духовенството.

— Какво?

— Бингли, изглежда, не ме чуваш! Какво четеш?

Съпругът й с усилие откъсна поглед от вестника:

— О, нищо особено. Преглеждам статия за мача по крикет, който ме насили да гледам вчера.

— Радвам се, че започваш да проявяваш интерес към тази игра. В Англия това е задължително. Бог знае защо досега отказваше да гледаш крикет. Едно време си падаше по бейзбола, а между двата спорта няма никаква разлика.

Внимателният наблюдател би забелязал как лицето на господин Крокър се изкриви в болезнена гримаса. Жените дрънкат каквото им дойде на ума. И макар да не го правят с цел да засегнат някого, трудно е да преглътнеш обидата.

Откъм коридора се разнесе телефонен звън, сетне се чу гласът на иконома, който отговаряше с обичайната си учтивост. Господин Крокър отново зачете вестника си. Появи се Бейлис и тържествено обяви:

— Лейди Корстърфайн желае да разговаря с вас по телефона, мадам.

Домакинята тръгна към вратата, но внезапно спря, сякаш си спомни нещо важно:

— Господин Джеймс станал ли е, Бейлис?

— Доколкото ми е известно, още не, мадам. Една от камериерките преди няколко минути е минала покрай стаята му и ми съобщи, че отвътре не се чува нито звук.

Госпожа Крокър излезе. Икономът възнамеряваше да последва примера й, но като чу гласа на своя господар, любопитно погледна към масата.

— Да му се не види! Хей, Бейлис, ела за малко. Искам да те попитам нещо.

Икономът се приближи. Имаше впечатлението, че тази сутрин работодателят му сякаш не е на себе си. Лицето му беше изпито, изражението — налудничаво. Бейлис не бе пропуснал да сподели констатацията си с останалите членове на прислугата.

Всъщност заболяването на господин Крокър беше по-скоро душевно. Страдаше от пристъпи на носталгия по родината, които зачестяваха в началото на лятото. Откакто преди пет години се беше оженил и бе напуснал родната си страна, „заболяването“ му беше станало хронично. През зимата и пролетта симптомите не се проявяваха толкова отчетливо, но от средата на месец май страданията му ставаха нетърпими.

Поетите са посветили прочувствени строфи на всички усещания с едно изключение. Възпели са Рут2, робите, тъгуващи за Африка, и мечтите на миньора за родния дом. Ала никой не е увековечил в поема страданията на страстния почитател на бейзбола, който е обречен да живее на хиляди километри разстояние от родината на този спорт. Бингли Крокър беше луд по бейзбола и през летните месеци буквално агонизираше. Вехнеше в страна, където казваха: „Добре отиграно, сър“, вместо да извикат „Браво!“.

— Бейлис, играеш ли крикет? — обърна се той към иконома.

— Попреминал съм възрастта за успешни изяви в тази област, сър. В младостта си…

— Разбираш ли правилата на играта? Интересно ли ти е да я наблюдаваш?

— Естествено, сър. Не пропускам добър мач.

Онези, които само бегло познаваха Бейлис, навярно биха се смаяли от откритието, че не са му чужди човешките слабости, ала господин Крокър не се изненада. От мига, в който бе стъпил в Англия, Бейлис беше за него приятел и брат: той с готовност отлагаше спешната си работа, за да отговаря на въпроси относно хилядите тънкости на обществения живот в Англия. Бингли Крокър с усилие бе свикнал да се съобразява с изискванията на високото си социално положение и макар вече да беше преодолял първоначалната си склонност да нарича иконома „Бил“, в моменти на недоумение търсеше съветите му. Бейлис винаги с удоволствие му се притичваше на помощ, защото го харесваше. В интерес на истината човек по-чувствителен от господин Крокър навярно щеше да забележи, че икономът се отнася към работодателя си като добродушен баща към тъпичкия си син, но все пак си личеше, че го прави с най-добри чувства.

Бингли взе вестника, разгърна го на спортната страница и посочи нещо с дебелия си като наденичка пръст:

— Какво означават тия бръщолевения? Откакто пристигнах в Англия, упорито отказвам да гледам крикет, но вчера насила ме завлякоха на мача между Кент и Съри.

— И аз присъствах на стадиона, сър. Намирам, че срещата беше изключително интересна.

— Интересна ли? Сигурно се шегуваш. Цял следобед се въртях на скамейката с надеждата, че ще ми стане интересно. Слушай, обичайно ли е при играта на крикет да не се случва нищо? Все такава скука ли е?

Икономът потръпна, като че го бяха ударили, но успя да се усмихне. Каза си, че господарят му е невеж американец, който по-скоро е достоен за съжаление, отколкото за порицание. Ето защо се постара да му отговори най-изчерпателно:

— Теренът беше размекнат от дъжда, сър, и състезателите действаха по-предпазливо. Навярно това е причината играта да ви се е сторила бавна.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм, сър.

— Наблюдавал ли си някога бейзболен мач?

— Не съм имал удоволствието, сър.

— В такъв случай, Бил — заяви господин Крокър, който във възбудата си отново бе възприел лошия навик от първите си дни в Лондон, — все едно не си живял! Гледай внимателно, ще ти покажа нещо.

Напълно беше забравил за необходимостта да спазва условностите и да се държи на висотата на общественото си положение. Очите му налудничаво блестяха, пръхтеше като буен кон. Сграбчи иконома за ръкава и го придърпа към масата, сетне енергично се залови да подрежда върху покривката вилици, лъжици, чаши и дори храната от чинията си.

— Бейлис!

— Какво обичате, сър?

— Наблюдавай ме! — заяви господин Крокър с вид на върховен жрец, който възнамерява да посвети начинаещ в тайните на вярата. Извади от кошничката парче хляб и започна лекцията си: — Това е мястото на батъра. Тази лъжица е първата база. Чашата обозначава втората, а парчето шунка третата. Ето го и вътрешното очертание на игрището. Бучките захар са инфилдърите и аутфилдърите. Кетчърът е зад него, а зад кетчъра застава реферът.

— Доколкото разбирам, под „рефер“ разбирате „спортен арбитър“, сър.

— Викай му както искаш. Там, дето съм капнал от мармалада, е позицията на питчъра, ето че и той замахва. Наблюдавай внимателно. Побързай, Майк, давай! Страхотен удар! Батърът поема и хуква към първа база. Аутфилдърът — ей тази бучка захар — пропуска. Ама че тъпак! Батърът достига до втора база. Ще се докопа ли до трета? Не, връщай се! Невъзможно е! Играй предпазливо, приятел. Ред е на втория батър… Бил, гледай какво ще се случи. Това се казва интересна игра, драги. Запомни го от мен, Бил, няма по-вълнуващ спорт от бейзбола!

Тъй като беше изчерпал голяма част от енергията си по време на разпалените обяснения, господин Крокър се стовари на стола и разкваси устни със студено кафе.

— Наистина играта е интересна — почтително отбеляза икономът. — Но след като обяснихте правилата, се досетих, че ми е позната, макар и под друго название. Много е популярна в нашата страна.

Господарят му скочи на крака:

— Не думай! Тук съм от пет години, а да не го знам. Кога е следващият мач?

— В Англия този спорт се нарича „раундърс“, сър. Практикуват го най-вече децата, като използват топка и ракета. Никога не съм предполагал, че е възможно да допадне и на възрастните.

Очите на Бингли Крокър се изцъклиха от изумление.

— Деца ли? — едва чуто прошепна той. — Използват ракети за тенис, така ли?

— Точно така, сър.

Господин Крокър се вцепени, сякаш беше поразен от мълния. От пет години живееше в Англия, но едва сега осъзнаваше, че е самотен като извънземно същество. По волята на съдбата се бе озовал в страна, където наричаха бейзбола „раундърс“ и вместо бухалка използваха ракета за тенис. Никога досега не се беше чувствал толкова изоставен и безпомощен.

Облегна се на стола и се втренчи в стената. Внезапно тя като че изчезна — пред погледа му се простираше затревено игрище, в центъра на което човек в сив спортен екип тъкмо подхващаше танца на Саломе. Наблизо стоеше друг играч, вдигнал яка бухалка, и подозрително наблюдаваше танцьора. Зад човека с бухалката се бяха привели в очаквателни пози двама типа с бели маски. Дървените скамейки на игрището бяха заети от зрители, които бяха захвърлили саката си и възбудено крещяха.

От гърдите на Бингли Крокър се изтръгна звук, наподобяващ на ридание, който разтърси тялото му. Бейлис разтревожено го изгледа. Сигурен бе, че работодателят му е болен. От терзанията на Бингли Крокър би се възползвал всеки проповедник, за да втълпи на скептично настроените си енориаши, че да си богат не винаги означава да си щастлив. А пък поетът е обобщил състоянието му в следния стих:

Господин Крокър никога не беше живял в колиба със сламен покрив, нито бе имал толкова интимни отношения с птиците, обитаващи родината му, но ако вместо „колиба“ поетът бе написал „клуб“ и вместо „птици“ — „членове“, приликата между литературния герой и Бингли Крокър щеше да бъде поразителна.

Преди да се ожени за втори път, той си изкарваше прехраната като актьор — играеше всякакви второстепенни роли, за да свърже двата края. Вечно беше безпаричен, но за сметка на това имаше благ характер и син на двайсет и една. В продължение на четирийсет и пет години тънеше в мизерия и приятно се изненадваше всеки път, когато му оставаха пари за храна. После съдбата го изпрати на борда на един презокеански параход, където той се запозна с вдовицата на Г. Г. ван Брънт — единствена наследница на огромното богатство на финансовия магнат. Бог знае с какво успя да привлече вниманието на заможната дама, но е всеизвестно, че Амур е голям шегобиец и ексцентрик. За предпочитане е да не разследваме причините, а да гледаме резултата. Любовта между актьора и вдовицата пламна и достигна апогея си в течение на десет дни — времето, за което един по-малък параход изминава разстоянието между Ливърпул и Ню Йорк. Господин Крокър беше на борда заедно с театрална трупа, чиято постановка се бе провалила в Лондон. Госпожа ван Брънт бе избрала този параход, защото й бяха казали, че по-малките плавателни съдове са по-безопасни за пътуване. Двамата започнаха пътуването като непознати и го завършиха като годеници — дори на Бингли да му бе хрумнало да се възпротиви срещу нарушаването на ергенското му блаженство, бързо беше осъзнал, че усилията му ще бъдат обречени на неуспех, тъй като ограниченото пространство на борда подпомагаше и без това изумителното упорство на бъдещата му съпруга.

Когато научиха за предстоящата сватба, двамата родственици на щастливите годеници реагираха по различен начин. След като го осведомиха, че баща му се е врекъл във вярност на вдовица милионерка, Джими Крокър демонстрира изключително задоволство и ентусиазъм. Набързо организира за колегите си от вестника прощална вечеря, продължила до шест сутринта, когато бяха изхвърлени от летящата бригада сервитьори, с които изисканият ресторант с право се гордее. Пред събратята си по перо младежът тържествено обяви, че от този момент нататък никога няма да омърси ръцете си с работа. С изискани и прочувствени фрази намекна, че провидението бди над добродетелните младежи и ги спасява от пагубната необходимост в разцвета на младостта си да бъдат принесени в жертва на Молох — алчния капиталистически бог. След като изрази съчувствие към поканените, задето не ги е застигнало подобно щастие, той ги подкани да удавят мъката си в алкохол, което те на драго сърце сториха.

Различна бе реакцията на Неста Пет, сестра на годеницата, която се обяви против брачния съюз. По време на последния разговор със сестра си госпожа Пет нарече бъдещия си зет „жалък просяк“, „отвратителен използвач“, „стремящ се да впримчи богата наследница“, „разорен скитник“ и „ловък мошеник“, което подкрепяше предположението, че не изпитваше топли чувства към него. Когато бъдещата госпожа Крокър заяви, че няма да й проговори до края на живота си, Неста Пет обяви, че това само може да я радва. Веднага след сватбата Юджиния си събра партакешите и отпътува заедно със съпруга си и със заварения си син за Лондон, където заживя щастливо. Когато се случваше да заговори за Америка, в тона й се долавяха неприязън и презрение. Общуваше само с англичани и с всяка изминала година в кръга на приятелите й се включваха все повече представители на английската аристокрация. Беше си наумила да стане водеща фигура в лондонското висше общество и вече имаше забележителни успехи. Познаваше всички важни личности, живееше в богаташки квартал, казваше онова, което събеседниците й очакваха да чуят, дори в мислите си се стремеше да се хареса на околните. През пролетта на третата година от пребиваването си в Лондон дори отучи съпруга си от навика да започва всяко изречение с думите „виж сега“. По всичко изглеждаше, че успехът й е неизбежен и е постигнат с изумителна лекота.

Ала нещо й пречеше да бъде напълно щастлива и доволна от живота — поведението на заварения й син Джими.

Когато приключи телефонния разговор с високопоставената си приятелка, тя се върна в трапезарията с намерението да обсъди проблема със съпруга си. Бейлис мълчаливо се бе оттеглил, а господин Крокър още седеше на масата с мрачното изражение на човек, чиито гемии са потънали.

— Ще ти съобщя чудесна вест, Бингли — изчурулика тя. — Много мило от страна на скъпата лейди Корстърфайн да ми се обади. Оказва се, че вчера следобед нейният племенник лорд Пърси Уипъл се е завърнал в Лондон, след като е прекарал три години в Ирландия. Лейди Корстърфайн обеща да го запознае с Джеймс. Много държа двамата да се сприятелят.

— Юджиния — заговори съпругът й с немощен глас, — известно ли ти е, че тук наричат бейзбола „раундърс“?

— Джеймс започва да ме тревожи. Задължително е да намери приятели сред представителите на висшето общество.

— И вместо бухалка използват тенис ракета — промърмори господин Крокър.

— Моля за вниманието ти, Бингли, особено когато говоря за Джеймс. Недодялан е като всички американци и с всеки изминал ден маниерите му загрубяват, вместо да станат по-изтънчени. Вчера обядвах в „Карлтън“ със семейство Делафийлд. Не щеш ли, забелязах, че недалеч от нашата маса се бе разположил Джеймс в компанията на някакъв младеж в крещящо облекло. Истински позор е синът ти да се явява на обществено място, придружен от подобни съмнителни типове. Въпросният екземпляр имаше счупен нос и говореше гъгниво. Не стига това, ами крещеше така, че всички се обръщаха. Хвалеше се, че имал най-страхотния удар. По-късно капитан Рокстън ме осведоми, че събеседникът на Джеймс бил второкласен професионален боксьор от Ню Йорк на име Спайк Дилън. А нашето момче го беше поканило на обяд, и то в „Карлтън“.

Господин Крокър остана безмълвен. От опит знаеше, че няма смисъл да се обажда, когато жена му говори.

— Трябва да накараме Джеймс да осъзнае отговорностите си. Ще поговоря най-сериозно с него. Представяш ли си, онзи ден научих за един достоен човек, който щедро субсидира партията ни и на когото е било присъдено само рицарско звание заради недостойното поведение на сина му. Членовете на кралската фамилия са много консервативни. Джими трябва да си опича ума и да внимава какво прави. Случва се дори младежите от каймака на обществото да постъпват неразумно, но прегрешението им се прощава, ако е извършено в подходяща компания. Публична тайна е, че по време на следването си в Оксфорд младият лорд Дачет редовно е бил изхвърлян от кабарето „Емпайър“, но никой не му се сърди, а роднините му често се шегуват с подвизите му. Но нашето момче се движи в неподходяща компания. Професионални боксьори, пфу! Едно време беше модно младежите от висшето общество да се сприятеляват с подобни личности, но тази мода отдавна е отминала. Непременно ще разговарям с Джеймс. Ще го предупредя, че за нищо на света не бива да привлича вниманието на клюкарските вестници. Надявам се репортерите да са забравили как преди три години той развали годежа си, но дори най-невинното му провинение отново ще накара в печата да се заговори за „подвизите“ му и това ще бъде фатално. Евентуалният наследник на благородническа титла трябва да е изключително предпазлив…

Както вече споменахме, Бингли нямаше навик да прекъсва монолозите на съпругата си, но този път го стори:

— Виж сега…

Госпожа Крокър смръщи вежди:

— Колко пъти съм ти казвала да не започваш всяко изречение с тези думи. Представи си, че се изпуснеш и когато произнасяш реч пред камарата на лордовете. Репортерите ще те съсипят от подигравки.

Съпругът й конвулсивно преглъщаше, сякаш вече беше застанал пред лордовете и гърлото му беше пресъхнало. Подобно на Савел от Тарс3 той като че бе загубил зрението си от ослепителната светлина, проблеснала след изявлението на жена му. Откакто се бяха заселили в Лондон, често се питаше защо Юджиния е предпочела да живеят в чужда страна. Тя не предприемаше нищо без определена цел, но до този момент Бингли не беше прозрял мотивите й за доброволното им изгнание. Дори и сега идеята му се струваше твърде невероятна. И все пак в думите й се съдържаше ужасяваща истина, която го накара да изгуби ума и дума.

— Виж сега… извинявай, няма да го чуеш повторно… Юджиния, нали не си намислила… нали не се стремиш да ме направят лорд?

— Откакто сме тук не се стремя към нищо друго.

— Но… защо? Защо? Обясни ми защо.

Красивите очи на съпругата му войнствено проблеснаха.

— Ще ти обясня, Бингли. Малко преди двамата с теб да се оженим, разговарях със сестра ми Неста. Поведението й беше непростимо. Нарече те с какви ли не оскърбителни прозвища, за което никога няма да й простя. Позволи си дори да спомене, че се омъжвам за човек от много по-долна класа. Ето защо ще ти издействам благородническа титла, та ако ще да пукна от работа. После ще изпратя на Неста изрезка от вестника със списък на посветените в рицарско звание. Е, вече знаеш причината.

Възцари се гробно мълчание. Господин Крокър отпи от изстиналото си кафе. Очите на съпругата му продължаваха победоносно да блестят — навярно си представяше славното бъдеще.

— Това означава ли, че трябва да остана тук, докато ме направят лорд? — плахо попита той.

— Да.

— Никога ли няма да се върнем в Америка?

— Не и докато не постигна целта си.

— Божичко! Мамка му! Да му се не види! — възкликна Бингли, в миг разкъсал оковите на доброто възпитание.

Макар да беше до болка амбициозна, Юджиния имаше добро сърце. Влизаше в положението на съпруга си и бе готова да му прости нецензурните възклицания, стига той да осъзнаеше великата й идея. По-късно щеше да изисква от него безпрекословно подчинение, но сега трябваше да му позволи да се окопити от удара.

— Радвам се, че си поговорихме, Бингли — подхвана с меден глас. — Най-добре е да знаеш истината — така ще осмислиш отговорностите си. Като споменах за отговорности, отново си спомних за Джеймс. Слава Богу, че лорд Пърси Уипъл е в града. Връстник е на Джими и казаното от лейди Корстърфайн ме навежда на мисълта, че е идеалният приятел за нашето момче. Навярно си наясно, че той е син на херцог Девайс. Баща му е най-близкият приятел на премиера и почти еднолично съставя списъка на хората, които ще получат благороднически титли. Ако Джеймс и лорд Пърси станат неразделни, смятай битката за спечелена. Лейди Корстърфайн обеща да запознае младежите. Междувременно ще предупредя Джеймс да внимава.

Бингли Крокър извади от джоба си молив и започна да пише върху хартиената салфетка.

Косата му настръхна, щом прочете ужасяващите думи. Внезапно му хрумна нещо, което го накара да изтръпне.

— Юджиния!

— Казвай.

— Как ли ще реагират приятелите ми от клуба?

— Реакцията им ни най-малко не ме интересува.

— Сигурен бях — мрачно промърмори бъдещият барон.