Джим Тайфуна

Седемнайста глава

Джими още пушеше цигара след цигара и обмисляше положението, когато в трапезарията влезе Ан и възкликна:

— Ето къде си бил! Мислех, че си се качил в стаята си.

— Проведох изключително интересен и приятен разговор със стария ми приятел лорда.

— Божичко! За какво разговаряхте?

— О, засегнахме най-различни теми.

— Но не и за добрите стари времена, нали?

— Не сме се връщали към миналото.

— Той още вярва ли, че си Джими Крокър? Толкова съм нервна, че сякаш нещо ме е стиснало за гърлото.

— Не бива да се тревожиш. Положението е овладяно, всичко върви по мед и масло.

— Точно това ме притеснява. Казват, че много хубаво не е на хубаво. Поемаме страхотен риск, а пък появяването на Скинър и на лорд Уизбийч само усложни нещата. Всеки миг можеше да допуснеш фатална грешка. Слава Богу, че след като икономът и лордът потвърдиха самоличността ти, леля Неста престана да те подозира. Лошото е, че си разговарял с тях само за няколко минути. Ако останеш по-дълго с тези двамата, те също ще усетят, че нещо не е наред. Нямам представа как успя да заблудиш Уизбийч. Страхувах се, че той ще изтърси нещо за времето, когато заедно сте обикаляли увеселителните заведения в Лондон. Не бива да насилваме късмета си. Искам да отидеш при леля Неста и да я помолиш да разреши на Джери да се върне.

— Няма ли да ми разрешиш да участвам в отвличането вместо боксьора?

— Няма! Хайде, отивай при леля Неста!

— Слушам. Ами ако не успея да я убедя да прости на Джери?

— Сигурна съм, че ще изпълни всяко твое желание. Сам видя колко беше любезна с теб по време на обяда. Невъзможно е само за половин час да е променила отношението си.

— Добре. Ще те послушам.

— След като разговаряш с нея, иди в библиотеката и ме чакай там. Обещах да закарам лорд Уизбийч до хотела му. Току-що го срещнах в коридора и той се похвали, че леля Неста го е поканила да й гостува, та бързал да събере багажа си. Няма да се бавя повече от двайсет минути. И запомни — чакай ме в библиотеката.

Новината разтревожи Джим.

— Какво, какво? Добре ли чух, че лордът ще се натресе тук?

— Да. Защо питаш?

— Просто така. Е, отивам да поговоря с леля Неста.

Когато Джими прекрачи прага на гостната, нищо не му подсказа, че само преди минути тук са се разиграли драматични събития. Телефонът беше в скривалището си, стопанката на дома отново седеше на стола, а померанката Ейда пак похъркваше в кошчето си. След като си беше осигурила съдействието на незаменимия господин Стърджис, госпожа Пет се успокои и се зачете в един свой роман. Ала щом зърна младежа, удоволствието от четивото се изпари. Предвид разкритията на лорд Уизбийч й се стори, че долавя нещо заплашително в походката на човека, представящ се за племенника й. Побиха я тръпки. В романа си „Светския гангстер“ (единична цена един долар и седемдесет и пет цента, запазени всички права за превод на чужди езици, включително и на фински) тя бе описала точно такъв мъж — хитър, привлекателен и опасен противник. Докато наблюдаваше Джими, си припомни за коварните планове на своя литературен герой Марсдън Тюк, който едва в последната глава си получаваше заслуженото, и й се стори, че пред нея стои Тюк от плът и кръв. Беше го описала като красив мъж, който използва привлекателната си външност да мами по-лесно жертвите си, и тъй като Джими също бе представителен младеж, тя го отъждествяваше с безчестния Марсдън. Накратко казано, в момента бе най-малко склонна да удовлетвори каквато и да било негова молба. Щеше да го заподозре в задни мисли дори ако я питаше колко е часът.

Ала Джими тънеше в блажено неведение. Стори му се, че лелята го изгледа накриво, но изобщо не се усъмни, че го подозира в измама. Реши с подкупваща усмивка да спечели благоволението й. Едва ли можеше да предприеме по-погрешен ход. Подкупващата усмивка на Марсдън Тюк беше най-смъртоносното му оръжие. Подлъгани от нея, жертвите му бяха поверявали бижутата си и какво ли още не.

— Лельо Неста… — Джими се усмихна още по-широко. — Питам се дали да те помоля за една лична услуга.

Тя потръпна от наглостта му. Макар че беше долен тип, Марсдън не би могъл да прояви подобно безочие.

— Слушам те — едва успя да изрече. Гневът и възмущението сякаш я задушаваха.

— Тази сутрин случайно срещнах един стар приятел. Беше безкрайно опечален. Сподели, че си го уволнила… разбира се, съвсем заслужено. Сигурно се досещаш, че става дума за Джери Мичъл.

Госпожа Пет се вцепени от ужас. Заговорът се разрастваше, а заговорниците се увеличаваха. Вече знаеше, че към тях се числят младежът, представящ се за племенника й, довереният иконом и личният треньор на съпруга й, когото вчера бе имала благоразумието да изгони. Кой ли ще бъде следващият? Джери Мичъл не й допадаше, но никога не би предположила, че е шпионин. И все пак сигурно е член на престъпната група, щом мнимият Джими Крокър твърдеше, че с него са стари приятели.

— Мичъл — продължи младежът, без да осъзнава какви чувства предизвиква със споменаването на това име — ми разказа какво се е случило вчера. Повярвай, че е много потиснат. Съжалява, задето е постъпил толкова грубо и без да се замисли. Помоли ме да се застъпя за него, да ти предам, че се разкайва от дъното на душата си и да ти напомня, че е бил безупречен служител. — Джими замълча. Лелята изобщо не реагираше, сякаш разпалената му реч не достигаше до слуха й. Седеше изпъчена, като да беше глътнала бастун, позата й беше някак отбранителна.

— Та както вече споменах, Джери е много опечален и моли за снизхождение — промърмори, установявайки, че красноречието му не я е затрогнало.

Настъпи неловко мълчание, нарушено от госпожа Пет:

— Откъде познаваш Мичъл?

— Едно време работех като репортер в „Кроникъл“ и присъствах на един-два мача на Джери. Той е прекрасно момче, а пък десният му прав е направо уникален…

— Не понасям професионалните боксьори и бях против назначаването на Мичъл — отсече госпожа Пет.

— Няма ли да го върнеш на работа? — плахо попита Джими.

— И през ум не ми минава!

— Той горчиво се разкайва.

— Разбира се, че ще се разкайва, ако в него е останало поне нещо човешко.

Младежът млъкна. Събитията не се развиваха според плана им. Страхуваше се, че за пръв път в живота си Ан няма да получи онова, което желае. За миг му хрумна, че това ще й се отрази благоприятно, после се досети, че навярно ще го обвини заради неуспеха му. Очакваше го доста неприятно преживяване. Ето защо реши да направи последно усилие:

— Всъщност Джери обича Огдън като свой брат.

— Х-м — промърмори госпожа Пет.

— Сигурно горещината го е изнервила. При нормални обстоятелства не би ударил дори бездомно псе. Виждал съм го да го прави.

— Какво да прави?

— Да не удря бездомни псета.

— А-х-х-х! — изтръгна се от устните на Неста Пет. Джими напълно основателно реши, че възклицанието изразява неодобрение, недоверие и гняв. Беше сигурен, че мисията му е обречена на провал, ала реши да прояви нахалство:

— Да му кажа ли, че му прощаваш? Че може да се върне на работа.

— В никакъв случай!

Госпожа Пет не беше от страхливите, но неволно се раз-трепери, докато наблюдаваше как заговорниците плетат мрежата си пред очите й. В този момент вече не беше само благодарна на лорд Уизбийч, а буквално го боготвореше. Ако не й беше разкрил истината за мнимия й племенник, навярно щеше да удовлетвори молбата на самозванеца и да върне боксьора на работа. Макар да мразеше Джери, допреди малко тя бе в толкова добро настроение, задето Джими е дошъл в дома й напук на мащехата си и най-неочаквано мечтата й се е сбъднала, та би изпълнила всяко негово желание. Ала лордът й беше отворил очите за съзаклятниците, които крояха коварен план. Благодарение на него тя беше в изгодната позиция на човек, който знае, че го мамят, и чака удобен момент да разобличи мошениците.

За миг се замисли дали да не приеме Джери обратно. Очевидно присъствието му беше необходимо за осъществяването на заговора. Хрумна й да си поиграе със съзаклятниците като котка с мишка, но се досети, че след като самозванецът Джими и лъжливият Скинър също живеят под покрива й, лорд Уизбийч и детективът ще бъдат заети със следенето им и няма да се зарадват на допълнителното усложнение. Погледна към часовника върху полицата над камината. Стърджис трябваше да се появи всеки момент, ако наистина е тръгнал веднага от службата си. Мисълта й подейства успокояващо. С удоволствие ще повери съдбата си в ръцете на един професионален детектив.

Джими се запъти към вратата, но внезапно спря и се обърна, сякаш се надяваше последните му думи да смекчат сърцето й:

— Никога повече няма да се случи. Вчерашният инцидент няма да се повтори, не бой се.

— Не се боя — кисело промърмори Неста Пет.

— Да го беше видяла как страдаше в деня, когато го беше изгонила…

— Ти пък как го видя? Твърдиш, че си пристигнал тази сутрин, от пристанището си отишъл в кантората на съпруга ми, а оттам — право у дома. Любопитна съм кога си се срещнал с Мичъл.

Веднага съжали за избухването, защото имаше опасност мошеникът да бъде нащрек, ако разбере, че го подозират, ала не успя да се сдържи и със задоволство установи как за миг събеседникът й се обърка.

— Срещнах го, когато се върнах в хотела да си взема багажа — спокойно обясни Джими, който беше възвърнал самообладанието си.

По същия начин би реагирал Марсдън Тюк. Той винаги успяваше да се измъкне от заплетените ситуации. Страхът на госпожа Пет прерасна в ужас.

— Споделих с него — продължи младежът, — че любезно си ме поканила да ви гостувам. Тогава той ми разказа за неволите си и ме помоли да се застъпя за него. Ако беше видяла колко е посърнал и тъжен, щеше да ти домъчнее за него. Състрадателното ти женско сърце…

Разсъжденията му за състрадателното й женско сърце бяха прекъснати от отварянето на вратата и от музикалния, почтителен глас на Крокър-баща:

— Господин Стърджис, мадам.

Детективът влезе с делова крачка, сякаш да подчертае, че времето му е скъпо, което си беше самата истина. — Международната детективска агенция, чийто собственик бе той, процъфтяваше. Стърджис наближаваше петдесетте, беше висок и мършав и кой знае защо приличаше на гладен копой. Очите му бяха хлътнали, устните му бяха тънки. Винаги се обличаше по последна мода, тъй като любимата му аксиома гласеше, че е възможно и детективът да изглежда като джентълмен. Враговете му подхвърляха зад гърба му, че прилича на надзирател във фабрика, който е облякъл официалния си неделен костюм. Външността му заблуди Джими, който преспокойно се оттегли, като помисли посетителя за някой от редовните гости на госпожа Пет.

Детективът изпитателно го огледа. Беше свикнал да оглежда по този начин всички около себе си. Не му струваше нищо и правеше добро впечатление на клиентите.

— Много се радвам, че дойдохте! — възкликна госпожа Пет. — Заповядайте, седнете.

Господин Стърджис се настани на стола, издърпа крачолите си, за да не се развалят ръбовете на панталона му (което един джентълмен никога не би допуснал) и изпитателно огледа домакинята. Сетне попита:

— Кой е младежът, с когото се сблъсках на вратата?

— Тъкмо за него искам да се посъветвам с вас.

Детективът се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си:

— Първо ми обяснете как се е озовал в дома ви.

— Представи се за племенника ми Джеймс Крокър.

— Нима не познавате собствения си племенник?

— Никога не съм го виждала, пък и не ми е кръвен родственик. Преди няколко години сестра ми се омъжи за втори път. Не одобрявах брака й и отказах да се запозная с бъдещия й съпруг (който беше вдовец) и със сина му. Наскоро предприех пътуване до Англия, където те живеят, и помолих сестра ми да разреши на момчето да се върне в Америка и да работи в кантората на съпруга ми. Тя категорично отказа и ние се върнахме в Ню Йорк. Представете си колко се изненадах, когато съпругът ми телефонира, за да ми съобщи, че Джими Крокър неочаквано е пристигнал и в момента се намира в службата му. Дойдоха тук и отначало не се усъмних в самоличността на младежа. Държеше се разюздано, както би се държал истинският Джими според онова, което знам за него.

Детективът кимна:

— И аз четох статията в „Кроникъл“. Продължавайте.

— Може да ви се стори странно, но още щом го зърнах, разбрах, че не му е чиста работата. Вярно е, че той успя напълно да заблуди съпруга ми и племенницата ми, която също живее тук. Но аз бях нащрек поради причини, които засега предпочитам да запазя в тайна. Подозрението ми се възбуди след твърденията на господин Пет, че е забелязал младежа по време на пътуването ни с „Атлантик“, докато „Джими“ настояваше, че е пристигнал тази сутрин с „Карония“.

— Сигурна ли сте в изявлението му, че параходът му е пуснал котва в пристанището днес сутринта?

— Упорито защитаваше тази версия. За съжаление не бих могла да го улича в лъжа, тъй като по време на пътуването ни не излязох от каютата… нали разбирате, заради морската болест. Обаче нещо ми подсказваше, че не казва истината. Не знаех как да проверя твърденията му, после се досетих, че новият ми иконом Скинър доскоро е работил при сестра ми.

— Сигурно е онзи, който ме посрещна на вратата.

— Точно така. Само преди няколко дни пристигна от Лондон. Реших да изчакам срещата му с младежа и да наблюдавам реакцията му. Нали разбирате, когато измамникът за пръв път прекрачи прага на дома ми, не видя иконома, защото съпругът ми сам си е отключил вратата.

— Ясно — промърмори детективът и изпитателно огледа Ейда, която душеше глезените му. — Решили сте, че ако Скинър познае младежа, ще получите доказателство за самоличността на неочаквания гост.

— Именно.

— И той го е познал, така ли?

— Да, но още не сте чули цялата история. Наистина го позна и временно се успокоих, но все ми се струваше, че и на този Скинър не му е чиста работата. Откровено казано, се съмнявах и в него, тъй като лорд Уизбийч ме беше предупредил да не се доверявам на непознати. Лордът е мой добър приятел, с когото се познаваме от години. Потомък е на благородната фамилия Уизбийч от Шропшир.

— Не се и съмнявам — вметна господин Стърджис.

— Бил е близък и с племенника ми Джими. Днес го бях поканила на обяд и той ме изправи лице в лице с измамника. Престори се, че го познава, за да не възбуди подозренията му, сетне насаме ми довери, че никога през живота си не е виждал този човек.

Тя замълча, сякаш очакваше детективът да коментира думите й. Стърджис загадъчно се усмихна.

— Но това не е всичко — възбудено продължи Неста Пет. — Съпругът ми имаше нещо като личен треньор, някой си Джери Мичъл. Вчера го уволних заради провинение, което не желая да обсъждам. А днес… всъщност минути реди да дойдете, самозваният Джими Крокър се опита да ме убеди да върна на работа онзи тип. Не мислите ли, че е безкрайно подозрително?

Детективът отново загадъчно се усмихна. Сетне се втренчи в госпожа Пет и заговори:

— Радвам се, че потърсихте помощта ми. Случаят изисква намесата на професионалист като мен. Ще ви доверя нещо, госпожо. Прочут съм като добър физиономист. Казвате, че младежът е пристигнал тази сутрин, а пък аз преди повече от седмица го видях в едно заведение на Бродуей.

— Не думайте!

— При това разговаряше с Джери Мичъл. Познавам по физиономия вашия бивш служител, който беше известен боксьор.

Госпожа Пет изстена.

— И това не е всичко, както сама казахте преди малко. Знам нещичко и за тъй наречения Скинър. Може би ви е известно, че когато издирват човек, преследван от закона, големите агенции като „Андерсън“ си сътрудничат с по-малки детективски служби. По този начин се спестява време и се разширява обсегът на действие. Моята агенция е удостоена с честта да сътрудничи на „Андерсън“. Преди няколко дни ме посети колега от тази прочута фирма и ми показа фотографии, които са му били изпратени от Лондон. Не зная дали човекът на снимките се издирва от частно лице или от Скотланд Ярд. От Англия се обърнали към „Андерсън“ с молба да го открият и да съобщят местонахождението му. Хората от тази агенция често са се възползвали от способността ми да помня физиономии. Внимателно разгледах фотографиите и задържах две за справка. Случайно ги нося. — Извади снимките от вътрешния джоб на сакото си и добави: — Познавате ли тази личност?

Госпожа Пет изумено се втренчи във фотографиите. И на двете беше заснет нисичък и набит човек на средна възраст с добродушно лице, който съсредоточено се взираше в обектива.

— Скинър! — простена тя.

— Именно. — Детективът взе снимките и ги прибра обратно в джоба си. — Познах го още когато ми отвори вратата.

— Но… почти сигурна съм, че той ни посрещна, когато посетихме сестра ми в Лондон.

— Долавям колебанието ви. Навярно не сте обърнали особено внимание на онзи иконом.

— Имате право.

— Хора с подобна невзрачна външност се срещат под път и над път. Опитният измамник може да се гримира така, че да заприлича на иконома на сестра ви и да заблуди онзи, който го е виждал само веднъж, и то за няколко секунди. Още не знам какво целят тези двамата, но фактите доказват, че човекът, представящ се за вашия племенник, и мнимият иконом са комбина и че Джери Мичъл е техен съучастник. Когато сте уволнили боксьора, безсъмнено сте провалили плановете им. Ето защо младежът се опитва да го върне в дома ви.

— Според лорд Уизбийч те се домогват до изобретението на моя племенник. Може би сте научили от публикациите в пресата, че Уили Партридж успешно е завършил опитите си да създаде експлозив, който е много по-мощен от всички познати досега взривни вещества. Баща му, Дуайт Партридж, сигурно сте чували за него…

Господин Стърджис кимна.

— Баща му от години работеше върху изобретението, но за съжаление почина. Уили продължи делото му и днес по време на обяда ни показа епруветка, съдържаща експлозива. Накарах го да я заключи в сейфа, намиращ се в библиотеката. Лордът е убеден, че престъпниците се интересуват от взривното вещество и че ще се опитат да откраднат епруветката. Ала интуицията ми подсказва, че участват в поредния заговор за отвличане на Огдън. Вие на какво мнение сте?

— Не разполагам с достатъчно доказателства, за да изразя категорично становище. Безсъмнено е, че съществува някакъв коварен заговор. Надявам се, че сте отказали отново да назначите Мичъл.

— Да. Мислите ли, че съм постъпила разумно?

— Разбира се. Сигурно отсъствието му обърква плановете им, иначе нямаше да са толкова настоятелни.

— Какво ще правим?

— Да разбирам ли, че искате да поема случая?

— Ще ви бъда безкрайно признателна.

Детективът се замисли, сетне отсече:

— Присъствието ми в дома ви е невъзможно. За съжаление самозванецът, който се представя за вашия племенник, ме видя. Ако се настаня тук, ще възбудя подозрението му и той ще си отваря очите на четири. — Стърджис затвори очи и отново потъна в размисъл. Внезапно възкликна: — Госпожица Тримбъл!

— Моля?

— Госпожица Тримбъл ще ви свърши идеална работа. Тя е най-способната ми служителка. Никой няма да се справи със случая по-добре от нея.

— Не съм чувала за жена детектив — недоверчиво заяви госпожа Пет.

— Жена като нея се среща веднъж на милион.

— Но мислите ли, че една дама ще успее да се справи с трима главорези?

— Госпожа Тримбъл е по-голяма специалистка по карате дори от японеца, който я е обучавал. Освен това е истинска здравенячка — навремето е била циркова акробатка — и отлично си служи с револвер. Не се съмнявам, че блестящо ще изпълни задачата си. Питам се обаче под какъв предлог да я настаним в дома ви. Имате ли нужда от прислужница?

— Още една няма да ми е в повече.

— Прекрасно. Госпожица Тримбъл е ненадмината в ролята на домашна прислужница. Къде е телефонът?

Госпожа Пет посочи към плюшения бухал. Детективът се свърза със службата си:

— Обажда се Стърджис. Повикайте госпожица Тримбъл… Ало! Ти ли си, Тримбъл? Обаждам се от семейство Пет, къщата им се намира на Ривърсайд Драйв. А, значи си я виждала. Ела веднага. Вземи такси. Позвъни на задната врата и кажи, че госпожа Пет е обещала да те назначи за прислужница. Ясно ли е? Добре… И още нещо… Ало? Не бързай да затваряш. Спомняш ли си снимките, които вчера ти показах? Да, онези от „Андерсън“. Открих човека, когото издирват. Работи тук като иконом. Хубавичко го разгледай, когато ти отвори. А сега тичай да вземеш такси. Госпожа Пет ще ти обясни всичко. — Затвори телефона и се обърна към домакинята: — По-добре да не се задържам тук, иначе има опасност престъпниците да се усъмнят, че са разкрити. Имам пълно доверие на госпожица Тримбъл. Довиждане, госпожо.

След излизането му Неста Пет отново се зачете и установи, че книгата й е безинтересна. Животът й поднасяше толкова вълнуващи ситуации, че в сравнение с тях художествената измислица (макар и излязла изпод собственото й перо) й се видя банална и скучна. Запита се защо ли се бави всесилната госпожица Тримбъл. Дали не е тръгнала пеш вместо да вземе такси? Погледна часовника и с удивление установи, че са изминали едва пет минути, откакто детективът бе напуснал гостната. Отиде до прозореца и се загледа към улицата. Не я сдържаше на едно място.

Най-сетне на ъгъла спря такси, от което слезе млада жена и тръгна към къщата. Ако това бе госпожица Тримбъл, Стърджис не беше преувеличил, когато я хвалеше. Беше набита и широкоплещеста и дори отдалеч се виждаше, че на интелигентното й лице е изписана решителност. Зави към задния вход, а след броени минути господин Крокър цъфна на прага на гостната:

— Някаква млада персона желае да разговаря с вас, мадам. Името й е Тримбъл. — Мелодичният му глас накара госпожа Пет да потръпне. Колко жалко, че този образцов иконом всъщност беше мошеник. — Твърди, че сте обещала да я назначите на работа.

— Покани я тук, Скинър. Това е новата домашна прислужница. Ще я изпратя при теб да я инструктираш, след като поговоря с нея.

— Слушам, мадам.

Когато служителката от детективското бюро влезе в гостната, госпожа Пет си помисли, че поведението на младата жена е някак предизвикателно. Госпожица Тримбъл бе яростна защитничка на теорията, че материалните блага трябва да се разпределят поравно между хората и разкошно обзаведените домове й действаха както червеното наметало действа на бик. Господин Крокър се оттегли и безшумно затвори вратата.

Посетителката се огледа и презрително изсумтя, изразявайки пренебрежението си към постижението на декоратора, който не беше щадил средства и бе вложил цялото си умение в обзавеждането на гостната. Госпожа Пет любопитно се втренчи в нея и се убеди в първоначалното си впечатление, което бе добила, докато наблюдаваше младата жена през прозореца. Детективката изглеждаше не само интелигентна и решителна, но и опасна. Изпод плътните й вежди проблесваха очичките й, досущ като диви зверчета, дебнещи в гъсталака. Впечатляващото им въздействие се подсилваше от факта, че докато лявото око бдително се взираше в целта си, дясното имаше по-всеобхватни функции; сега колегата му отляво зорко наблюдаваше госпожа Пет, а то блуждаеше към тавана.

Късият, чип нос на тази забележителна жена бе олицетворение на агресивността; устата й изглеждаше враждебна и заплашителна като затворената врата на вагона на метрото, който потегля под носа ти. Сякаш предупреждаваше всекиго да стои на разстояние, за да не си изпати. Госпожа Пет се гордееше със силния си характер, ала се почувства като мекотело в присъствието на тази жена, която бе стотици пъти по-опасна от всеки представител на силния пол. За миг дори съжали злощастните съзаклятници, срещу които бе насъскана безпощадната девица. Толкова се смути, че не знаеше как да подхване разговора.

Госпожица Тримбъл обаче не схвана какво поразяващо впечатление е направила на домакинята и че я е лишила от дар слово. И без това предпочиташе първа да заговаря събеседника си. Устните й се открехнаха и думите изтрещяха като картечен откос. Госпожа Пет забеляза, че детективката предпочита да говори през стиснати зъби, поради което всяко нейно изявление прозвучаваше като заплаха.

— Дрробър ден — каза младата жена, а госпожа Пет инстинктивно се сгуши в дълбините на креслото си, сякаш някой я беше замерил с тухла.

— Добър ден — отвърна с треперещ глас.

— Драгор ми е да спознаем, ’спожо Пет. Гос’ин Стърдж ме зпраща. Рече, че имат работа з’мен. Дойдох колкот’ можно по-бързо.

— Моля?

— Колкот’ можно по-бързо. Таксито е вновно.

— О, разбрах.

Дясното око на госпожица Тримбъл обходи гостната като лъч на електрическо фенерче, а лявото остана приковано към лицето на събеседничката й.

— К’во се е случило? — Блуждаещото й око за миг се спря на шедьовъра на Коро, окачен над камината, и тя повторно изсумтя: — Хич не е чудно, че с’имате непрятности. Всички богаташи с’имат непрятности. Нямат с кво да се занмават, затуй се з’бъркват в непрятности. — Втренчи се в картина на Канапето и неодобрително се намръщи.

— Струва ми се, че изпитвате неприязън към богатите — заяви госпожа Пет с възможно най-високомерния си тон. Ала детективката стори с високомерието й онова, което тежкотоварен камион би сторил с изпречило се на пътя му пиле — прегази го и го изравни със земята. Сетне процеди:

— Мрразз’ ги.

— Моля? — смирено се обади госпожа Пет. Тази жена започваше да й лази по нервите.

— Ддолу богатите безделници! Чела л’си Бърнард Шоу? А? Или Ъптон Синклер? Прочти им книгите. Ш’те накарат да си размърдаш мозъка. Е, казвай къв е проблемът.

Госпожа Пет вече горчиво съжаляваше, задето е телефонирала на Стърджис. Познаваше много детективи, бе описала в романите си много детективи, но никога не беше попадала на чудовище като госпожица Тримбъл. Ала нямаше право да протестира. Все пак детективите се наемат заради тяхната проницателност и експедитивност, не заради доброто им възпитание и изисканите им маниери. Детектив, който през стиснати зъби сипе обиди, е за предпочитане пред некадърник, пък бил той забавен компаньон. Също като мнозина госпожа Пет подсъзнателно вярваше, че неучтивите хора са по-способни. Рядко се среща човек, който да не се възхищава от грубостта.

Неста Пет потисна гнева си от предизвикателния тон на госпожица Тримбъл и опита да си внуши, че трябва да я изтърпи в името на крайната цел. Резултатите са по-важни от добрите маниери. По-лесно се примиряваше с грубостите на госпожицата, когато я гледаше в лицето. Не беше красива, но липсата на физическа привлекателност се компенсираше от решителното изражение. Беше лице на жена, която няма да се спре пред никакви трудности.

— Искам да се настаните тук и да държите под наблюдение двама мъже — заобяснява госпожа Пет.

— Мъже! Така си и помислих! Гдето има непрятности, все са зарад’ мъже.

— Май изпитвате неприязън и към мъжете.

— Мразз’ ги. Суфражетка съм! — Измери с поглед домакинята, при което лявото й око сякаш изхвръкна изпод рошавата й вежда. — А ти?

Неста Пет беше против даването на избирателни права на жените, но и през ум не й минаваше да изкаже на глас мнението си. Представяше си какви ще бъдат последствията, ако влезе в спор с тази жена. Побърза да се върне към проблема, заради който й се беше наложило да потърси помощта на Стърджис:

— Днес в дома ми се появи младеж, който твърди, че е племенникът ми Джими Крокър, но всъщност е измамник. Вашата задача е да го държите под непрекъснато наблюдение.

— К’ва му е играта?

— Нямам представа. Според мен е намислил да похити сина ми Огдън.

— Няма проблем. Ще се спрравя — самоуверено заяви храбрата Тримбъл. — Ама да знайш, че и икономът е мошеник.

Неста Пет реши, че макар и грубовата, младата жена си разбира от работата.

— Нима вече сте го разбрала?

— Още кат’ го зърнах. — Детективката отвори чантата си. — Ей го на снимката. Точно него го търсят, ш’знайш.

— С господин Стърджис стигнахме до заключението, че той е съучастник на човека, който се представя за мой племенник.

— Абсолютно! Няма прроблем. Щ’ го оформя. — Тя прибра снимката в чантата си и щракна закопчалката, сякаш да подчертае думите си.

— Съществува още една възможност — продължи госпожа Пет. — Друг мой племенник на име Уилям Партрид е изобретил мощен експлозив и може би двамата измамници ще опитат да откраднат лабораторните проби.

— Кат’ едното нищо. Мъжете са способни на всичко. Набутай ги всички в пандиза и няма да има нито едно престъпление. — Тя кръвнишки изгледа Ейда, която се бе измъкнала от кошчето си и се разсънваше с гимнастически упражнения собствено изобретение, сякаш подозираше, че и померанката е от мъжки пол. Госпожа Пет неволно се запита каква ли трагична случка в далечното минало на госпожица Тримбъл я е превърнала в такава мъжемразка. Не беше жена, която ще се остави да я измами някой представител на противоположния пол, нито път имаше вид на наивница, която мъж (освен ако не е много късоглед или много глупав) ще успее да извози. Неста Пет още размишляваше по този въпрос, когато госпожицата отново заговори:

— Хайде, давай нататък.

— Моля?

— ’Зплюй камъчето. Дай ми факти…

— Разбрах — побърза да я прекъсне госпожа Пет и набързо сподели подозренията си, поради които беше потърсила съдействието на детективската агенция.

— Кой е тоз лор’ Узбийч? — прекъсна я младата жена.

— Много добър семеен приятел.

— Гарн’тираш ли за него? Не е ли мошеник, а?

— Разбира се, че не е! — възмутено възкликна домакинята. — Той е сред най-добрите ми приятели.

— Хубаво. Т’ва е всичко, нали? Да се хващаме на работа.

— Веднага ли ще се пренесете тук?

— ’Стествено. Ж’вея на две крачки. Вземам си прислужническата ун’форма и след десет минути съм тук. Носех същата ун’форма като се занимавах с развода на Марлингови. Знаш ли ги тез Марлингови? Богати търтеи! Ама и тях ги заформих. Хайде, доскоро. Нямаме време за губене.

Госпожа Пет се облегна назад. Беше напълно изтощена.

На излизане госпожица Тримбъл спря и разгледа великолепната статуя, поставена в подножието на стълбището. Ала вместо да изпита естетическа наслада от прекрасното произведение на изкуството, тя потръпна от отвращение и презрително промърмори:

— Богати търтеи! Б-р-р!

В този момент пълничкият господин Крокър се зададе откъм задната стълба. Лявото око на госпожицата се прикова към лицето му. Той забеляза погледа й и сърцето му се сви от страх. Изпита чувство на вина, за което философите твърдят, че терзае всички извършители на престъпления. Нямаше представа защо толкова го обезпокои погледът на тази жена. Никога досега не я беше виждал, следователно не съществуваше опасност да бъде разобличен. И все пак се разтревожи.

— Да знайш, че ме н’значиха за прислужница — осведоми го младата жена.

— Ъ-ъ… — нима? — едва чуто произнесе той.

— Р-р-р — изръмжа госпожицата и за негово облекчение временно го освободи от присъствието си.