Джим Тайфуна

Дванайста глава

Когато в десет и половина на следващата заран Джими се появи в кантората на господин Пет (така и не бе осъществил намерението си да стане рано и да се озове на Пайн Стрийт точно в девет), бе в състояние на пълна бойна готовност. За да се подкрепи за изтощителния разговор с чичото, бе предпочел изисканите ястия в скъп ресторант пред отвратителната закуска в пансиона, с която напоследък оскверняваше стомаха си. Костюмът му беше изгладен, обувките — лъснати до блясък, а лицето му — гладко избръснато. Тези фактори, съчетани с удоволствието от прекрасното утро и с въодушевлението, което деловата атмосфера на търговската част на града предизвиква у човек, комуто не се налага да работи, подсилваха вродения му оптимизъм. Нещо му подсказваше, че събитията ще се развият благоприятно. Разбира се, положението му беше доста сложно — май трябваше да начертае диаграма, за да определи позицията си, но това не го смущаваше. Бе привърженик на теорията, че усложненията в живота стимулират мисловната дейност. Подаде визитката си на бдителния прислужник и лицето му се озари от такава доброта и сърдечност, че момчето, което не бе свикнало да вижда толкова жизнерадостни физиономии, се стресна и глътна дъвката си.

— Занеси това на шефа си, драги ми приятелю — усмихна се Джими. — Хайде, побързай.

Юношата се отдалечи, като си тътреше краката. От мястото зад бариерата, разделяща приемната от канцеларията, се разкриваше необикновена гледка: младежи с делови изражения и с ръкавели се занимаваха със загадъчните си задачи, които явно изискваха изписване на купища листове. Един от служителите така бе затрупан с хартия, че приличаше на плувец сред огромни вълни. Сърцето на Джими се стопли, докато наблюдаваше младите труженици. Усърдието им го радваше. Харесваше му, че около него кипи труд.

Прислужникът се върна, поклони се и каза:

— Моля, последвайте ме.

Поведението му бе много по-почтително. Реакцията на господин Пет при прочитане името на посетителя му беше направила силно впечатление. Най-странното бе, че макар в собствения си дом финансистът да бе кръгла нула, подчинените му дълбоко го уважаваха и се съобразяваха с мнението му.

За Питър Пет съобщението, че Джеймс Крокър чака в приемната, бе равностойно на новина за някакво чудо. Откакто се бяха върнали в Америка, не минаваше ден, без съпругата му да не скърби, задето не са успели да върнат в правия път младия грешник. След като Неста Пет прочете в „Сънди Кроникъл“ статията, описваща боксовия мач между Джими и лорд Пърси Уипъл, се разигра сцена, която сериозно обезпокои господин Пет. За пръв път откакто я познаваше, несломимата му съпруга се поддаде на отчаянието.

От всички някога изречени или написани думи, най-печални са тези две: „пропусната възможност“. Дори силна жена като Неста Пет би рухнала при осъзнаването, че по време на разговора със сестра си е разполагала с оръжие, чрез което да превърне разгрома в победа. Колчем си припомнеше как Юджиния самодоволно бе провъзгласила Пърси Уипъл за най-добрия приятел на заварения си син, докато в същия момент лордът се е възстановявал на легло след запознанството си с Джими Крокър, в сърцето на госпожа Пет сякаш се забиваше нажежено желязо. Мисълта за пропуснатата възможност не й даваше покой. Щом разбра истината, мигновено й хрумнаха поне шест коя от коя по-унищожителни реплики към сестра й, които никога нямаше да има възможност да изрече.

И ето че като по чудо й се предоставяше възможност да възстанови нараненото си самолюбие. При все изявленията на заварената му майка, може би дори напук на желанията й, Джими Крокър беше пристигнал в Америка. Първата мисъл на господин Пет бе, че съпругата му „ще припадне от щастие“. Без да дочака излизането на прислужника, подскочи към младежа като палаво агънце и го потупа по гърба, като преливаше от дружелюбност.

— Скъпо момче! — извика. — Скъпо мое момче! Щастлив съм, че те виждам!

Отначало Джими остана слисан, после изпита облекчение и задоволство. Не беше очаквал толкова сърдечно посрещане. Най-много, на което се надяваше, бе да приемат появата му с хладна учтивост. Намекнали му бяха, че семейство Пет гледат на него като на шугава овца и макар да е възможно да приемеш мършата обратно в стадото, не е задължително да любезничиш с нея.

— Много сте мил — промърмори смутено.

В продължение на няколко секунди двамата мълчаливо се измерваха с погледи. Господин Пет беше приятно изненадан, защото очакваше да види безвкусно облечен и нагъл младеж, подпухнал от алкохола. От своя страна Джими моментално изпита симпатия към чичото. И неговото въображение го беше подвело. Винаги си бе представял милионерите от Уол Стрийт като агресивни мъже с пронизващи очи и остри езици. По време на презокеанското пътуване само няколко пъти бе зърнал господин Пет отдалеч, поради което нямаше представа за характера му. Сега с изненада установи, че пред него стои симпатичен дребничък човек.

— Вече бяхме престанали да се надяваме, че ще се завърнете в родината — заяви Питър Пет.

Джими реши, че няма да е зле да изиграе ролята на разкаял се грешник:

— Не очаквах толкова радушно посрещане. Смятах, че имате много лошо мнение за мен.

С небрежно махване господин Пет погреба миналото и попита:

— Кога пристигнахте?

— Тази сутрин. С „Карония“.

— Как мина пътуването?

— Прекрасно. През цялото време не се появи нито една голяма вълна.

Отново замълчаха. На младежа му се стори, че чичото го оглежда по-внимателно, отколкото е необходимо да оцени физическата му привлекателност. Тъкмо се канеше да се осведоми за здравето на госпожа Пет или да опише делфините, които е видял по време на пътуването, за да придаде колорит и правдоподобност на разказа си, когато осъзна, че е направил гаф, и сърцето му едва не престана да бие. Като мнозина неопитни заговорници, двамата с Ан се бяха впуснали в много подробности. Сторило му се бе гениално да твърди, че е пристигнал тази сутрин и на пръв поглед идеята наистина си я биваше. Ала едва сега му хрумна, че щом е видял господин Пет на „Атлантик“, то и чичото го е забелязал. След миг подозренията му се потвърдиха.

— Сигурен съм, че съм ви виждал някъде — замислено отбеляза финансистът. — Но не мога да си спомня къде е било.

— Всички роднини добре ли са? — попита Джими.

— Сигурен съм.

— С нетърпение очаквам да ги видя.

— Виждал съм ви някъде…

— Нищо чудно.

— А? — попита господин Пет и подозрително го изгледа, след като не успя да разгадае смисъла на думите му. Младежът побърза да смени темата:

— На млад човек като мен, на когото предстои да поеме по житейския си път, гледката на една съвременна канцелария действа изключително стимулиращо. Колко трудолюбиви са вашите служители.

— Така е — отсече финансистът. — Точно така. — Доволен бе от обрата, който беше взел разговорът. Изгаряше от нетърпение да обсъди бъдещето с този младеж.

— Всички се трудят освен татко — подхвърли Джими.

Господин Пет недоумяващо го изгледа:

— Моля?

— Нищо.

Чичото усети смътно безпокойство. Подозираше, че му се надсмиват, но не схващаше по какъв начин. Престана да се усмихва и се превъплъти в ролята на делови човек.

— Вярвам, че щом сте се завърнали в родината, ще улегнете и здраво ще се захванете с работа.

— Работа ли? — изумено го изгледа младежът.

— Ще ви осигуря служба в моята кантора, както обещах на мащехата ви.

— Почакайте. Не проумявам нищо. Нима възнамерявате да ме назначите на работа?

— Разбира се. Убеден съм, че сте дошли при мен, защото сте осъзнали как пропилявате живота си и искате да ви дам възможност да се реализирате в моята кантора.

На езика на Джими бе да запротестира, да обясни на симпатичния човечец, че жестоко се е излъгал. Ненадейно си спомни за Ан и си замълча. Не бива да предприема нищо, което да провали плана й. На всяка цена трябва да умилостиви чичото. За миг усети прилив на нежност към младата жена. Дано тя да разбере на каква жертва е готов в нейно име. Притежаваше вродено отвращение към всякаква работа и гледката на неуморните труженици в кантората го бе вдъхновила само защото му беше напомнила, че не е принуден да се занимава с подобна дейност. Ала като си помисли, че ще бъде една от тези трудолюбиви пчелички, спектакълът престана да бъде забавен и се превърна в трагедия. И все пак заради Ан бе готов дори на това. Съмняваше се, че който и да било рицар е правил подобна жертва в името на дамата на сърцето си.

— Съгласен съм — промърмори. — Бройте ме за свой служител. Да разбирам ли, че заемам същата длъжност като онези момчета отвън?

— Да.

— Не искам да ви се бъркам, но предлагам да ме назначите за помощник на онзи, дето още малко ще се удави сред купищата от хартия. Когато минавах покрай него, само носът му се подаваше на повърхността. Никога през живота си не съм виждал толкова усърдни служители. Стараят се да ги забележите, а? Сигурно се чувствате като техен надзирател.

Господин Пет се намръщи. Не му се нравеше пренебрежителното отношение към свещенодействието, което се извършваше в кантората му. Джими не се отнасяше с подобаваща сериозност към новия си живот. Питър Пет бе обсъждал с мнозина младежи назначаването им в своето предприятие, но никой не се беше държал като завърналия се блуден син.

— Предстои ви повратен момент в живота — заговори поучително. — Ще имате възможност да направите кариера, да се издигнете…

— В кърпа ми е вързано да се вдигам всяка сутрин в седем — прекъсна го младежът.

— Лекомислието няма да…

— Смея се, за да не заплача — обясни Джими. — Представете си какъв стрес ще бъде това за умен младеж, който се отвращава от работата. Бъдете мил с мен. Помолете надзирателите първоначално да правят компромиси с мен. Предполагам, че ще се справя с възложените ми задачи, но не искайте от мен да ги изпълнявам с удоволствие. Вашата е лесна. Вие сте шефът. Прииска ли ви се да напуснете работа и да отидете на бейзболен мач, трябва само да обявите, че имате неотложна среща с господин Рокфелер. Докато аз ще се зария в купища хартия и ще изскачам на повърхността за глътка въздух само когато опасността да се задуша стане прекалено голяма.

Споменаването на любимата му игра смекчи сърцето на господин Пет. Когато отново заговори, тонът му вече не беше леден:

— Едно не ми е ясно — защо сте пътували чак дотук, щом нямате намерение да промените начина си на живот.

— Изпълнявам своя дълг. В живота на всеки от нас настъпва миг, когато се налага да избираме между удоволствието и задължението.

— Подозирам, че след тази история с лорд Пърси Уипъл оставането ви в Лондон не е било твърде желателно.

— Предположението ви не е лишено от известна доза истина.

— Хрумвало ли ви е, млади човече, какъв риск поемам, като ви назначавам в моята кантора?

— Не се бойте. Минималното количество работа, която ще върша, няма да съсипе предприятието ви.

— Колебая се дали да не ви изпратя обратно в Лондон.

— Не може ли да постигнем компромис?

— Какъв?

— Да речем, че ми измислите някаква секретарска длъжност. Мисля, че от мен ще излезе способен секретар.

— Моите секретари са затрупани с работа.

— Схванах намека ви. Предложението отпада.

Господин Пет замислено потърка брадичката си.

— Честно казано, доста ме озадачавате.

— Точно така, винаги говорите честно — одобрително кимна младежът.

— Проклет да съм, ако знам как да постъпя с вас. Предлагам да дойдете у дома и заедно с леля ви да обсъдим положението. Най-важното е да престанете да се излагате.

— Не ми цепите басма, но за съжаление констатациите ви са правилни.

— Естествено ще живеете с нас.

— Много благодаря за поканата. Тъкмо се чудех как да ви помоля за подслон.

— Ще поговоря с Неста за вас. Все ще ви измислим някаква работа.

— Нямам нищо против да ви стана партньор — услужливо предложи Джими.

— Защо отново не се захванете с репортерство? Казват, че сте се справяли отлично.

— Едва ли в „Кроникъл“ ще ме посрещнат с отворени обятия. Навярно гледат на мен като на герой от скандалните хроники, не като на колега.

— Имате право. Вижте сега, защо станахте за смях пред цял Лондон, та и в Ню Йорк? Като си помисля за скандала с онази барманка…

— Да погребем миналото — прекъсна го Джими. — Но не съм толкова голям грешник, както се опитват да ме изкарат. Знаеш как е, чичо Пит. — Интимното обръщение накара финансиста да се сепне, но навреме се овладя и си замълча. — Когато, тласкан от благородни подбуди, се опитваш да защитиш бедната девойка и да разнообразиш ежедневието й, тя решава да съдере кожата ти. Освен това не беше барманка, а работеше в цветарски магазин.

— Не разбирам какво значение има професията й.

— Има, и още как. Представи си каква е разликата между земното и романтичното. Дали някога си изпитвал върху себе си хипнотичното въздействие на магазин за цветя? Запомни го от мен, чичо Пит, всяка девойка е досущ ангел, когато е заобиколена от великолепни цветя. Действах безразсъдно под влияние на романтичната обстановка. Не бях на себе си. Прозрях грешката си едва когато видях девойката извън работното й място. Но тази глава от живота ми завинаги е приключена. Вече съм нов човек — трезвомислещ и сериозен.

Междувременно господин Пет беше набрал някакъв телефонен номер. От слушалката се разнесе женски глас. Чичото затвори телефона и промърмори:

— Леля ви нареди веднага да отидем у дома.

— Готов съм. Пък и ти ще имаш оправдание да напуснеш работното си място. Обзалагам се, че си доволен от пристигането ми. Колата чака ли отвън или ще вземем метрото?

— С метрото ще стигнем по-бързо. Леля ви е много изненадана и много щастлива, че сте тук.

— Днес ощастливявам всеки, когото срещна — промърмори Джими, забеляза изпитателния поглед на събеседника си и продължи: — В главата ти се върти нещо, но не знам какво е. Защо ме гледаш така?

— Мислех си за нещо.

— Джими — подкани го младежът.

— А?

— Говори ми на „ти“. По този начин ще се отпусна и ще преодолея стеснението си.

— Стеснението ли? — изсмя се господин Пет. — Ако имах твоето нахалство… — Млъкна, тежко въздъхна и дружелюбно изгледа младежа. — Мисля, че си добро момче. Не в общоприетия смисъл, разбира се, но си различен от онази паплач… от онези хора в дома ми.

— Какви хора?

— Леля ти е нещо като покровителка на гениите в литературата. Напълнила е къщата ни с поети и тем подобни. Присъствието ти ще бъде за мен истинско удоволствие. Ще виждам поне едно нормално човешко същество. Не виждам как ще те вкараме в правия път, Джими, но съм много щастлив, че си тук.

— Добре го каза, чичо Пит! — възкликна младежът. — От мен да го знаеш, че си върхът. Ти си най-свестният финансов магнат, когото съм срещал.