Трета глава

Нашето съзнание е устроено така, че макар да се тревожим за събития от далечното бъдеще, рано или късно се връщаме към разрешаване на по-маловажните проблеми на ежедневието. Мисълта, че следобед се налага да посетим зъболекаря, временно ни кара да забравим опасността от загиването на света през следващата година. След като близо четвърт час Бингли Крокър с нарастващо отчаяние разсъждава върху въпроса за титлите, внезапно се върна към действителността, осъзнавайки, че го заплашва по-страшна участ от тази да бъде посветен в рицарско звание — навярно тази сутрин щяха да го принудят да наблюдава продължението на проклетия мач по крикет и отново да се отегчи до смърт.

Все пак в мрака се прокрадваше светъл лъч на надежда. Господин Крокет беше разбрал, че подобно на бейзбола и крикетът не може да се играе на терен, който е подгизнал от дъжд. През цялата нощ бе валяло, но дали игрището бе достатъчно подгизнало, за да се отложи втората серия на сражението между Съри и Кент? Той стана от масата и забързано излезе в коридора. Възнамеряваше да отиде на площада и да стъпи сред затревената площ в центъра, за да прецени дали теренът е достатъчно разкалян. Тръгна към външната врата, надявайки се краката му да затънат в рядка кал, ала точно когато посегна да я отвори, някой позвъни.

С течение на времето съпругата му го беше отучила от още един лош навик — да отваря, когато на вратата се позвъни. Бингли беше израснал сред хора, които нямаха портиери и лакеи, и Юджиния доста се измъчи, докато му втълпи, че истинският джентълмен не отваря врати, а изчаква прислужникът да изпълни задължението си. Най-сетне той бе усвоил великата истина и напоследък не допускаше грешката, типична за плебейския му произход. Ала тази сутрин съзнанието му беше замъглено от тревожните му мисли, а старите навици трудно се забравят. В момента на позвъняването вече бе хванал валчестата дръжка и сега машинално я завъртя.

На площадката пред парадния вход на Дрексдейл Хаус стояха трима души: висока и заплашително красива жена на около четирийсет години, чието лице се стори странно познато на домакина; шишкаво и разплуто момче, което дъвчеше нещо; на почтително разстояние от жената и хлапето стоеше дребничък мъж на годините на Бингли Крокър. Бе слаб, с прошарена коса и с кафяви очи, които плахо надничаха зад очилата. В сравнение със спътниците си човекът не се набиваше на очи и все пак именно той привлече вниманието на господин Крокър и накара сърцето му, закопняло за родината, лудо да затупти. Непознатият носеше от онези широки костюми с подплънки на раменете, които са „запазена марка“ за американците. Жълтите му обувки поскърцваха и сякаш бодро напяваха за милото отечество. А шапката му беше като дружелюбен поздрав от най-прочутия универсален магазин. От пет години Бингли не беше зървал двуного, за което да е сигурен, че е от американски произход. Ето защо се прехласна и загуби дар-слово, като човек, който след продължително изгнание вижда място, свързано с детските му спомени.

Дамата, която съвсем основателно го беше помислила за иконом, очевидно реши, че с мълчанието си той я подканя да изложи целта на посещението си.

— Госпожа Крокър вкъщи ли е? Уведомете я, че госпожа Пет желае да разговаря с нея.

В съзнанието на Крокър настъпи суматоха, докато поне шест различни мисли се опитваха едновременно да нахълтат в главното помещение, което побираше само една. Разбра защо жената му се е сторила позната. Неканената гостенка беше неговата балдъза Неста Пет, която трябваше да пукне от мъка, като види името в списъка на титулованите личности. Той отправи мълчалива благодарност към Всевишния, задето жената го беше взела за иконома. Тръпки го побиха, като си представи как щеше да реагира Юджиния, ако разбереше, че се е принизил да посрещне на вратата точно госпожа Пет, която и без друго го смяташе за вулгарен простак. Стигаше му скандалът, който му беше вдигнала преди няколко седмици само защото бе отворил на човек, събиращ пари за благотворителни цели. Макар че му прилоша, щом като разбра коя е посетителката, той осъзнаваше, че се налага да поддържа заблудата докрай.

За щастие задачата му беше лека. Известно му бе какви са задълженията на иконома, тъй като от чисто любопитство многократно беше разпитвал Бейлис за тънкостите на професията му. Безмълвно се поклони и поведе към всекидневната процесията, състояща се от тримата Пет. Отвори вратата и пропусна гостите, сетне обяви:

— Ще съобщя на госпожа Крокър за посещението ви, мадам.

Госпожа Пет подбра пред себе си преживящото хлапе и влезе във всекидневната. Като вземем предвид епитетите, с които беше окичила своя зет, с учудване трябва да отбележим, че първото й впечатление от него беше отлично. След като месеци наред бе търпяла непочтителното отношение на своя иконом, ден преди заминаването си за Англия го беше уволнила. За пръв път завидя на сестра си. Не мечтаеше за богатството й, но с удоволствие би й отнела иконома.

Господин Пет тътреше крака на опашката на процесията, а лицето му беше като буреносен облак. Определено изглеждаше като човек, който ще присъства на скандал между две жени. Само мократа котка, оказала се в непознат заден двор, е по-нещастна от мъжа, озовал се в епицентъра на женския гняв. Той на драго сърце би дал част от огромното си богатство, само и само да бъде другаде в този момент. Толкова беше разтревожен, че когато усети нечия ръка на рамото си, подскочи от изненада и изпусна шапката си. Обърна се и се озова лице в лице с иконома, който жално го гледаше. Сетне странният прислужник прошепна:

— Кой е водачът в бейзболното първенство?

Въпросът, зададен от един английски иконом, би накарал почти всеки да изпадне в недоумение. Ала господин Пет беше надарен със свръхинтелигентност благодарение на изучаването на най-любимия спорт на американците, поради което без колебание отговори:

— „Джайънтс“.

— Супер! — възкликна икономът.

На Питър Пет дори не му хрумна, че положението е твърде странно; толкова голяма бе радостта му да срещне в чужбина сродна душа — запален любител на бейзбола. За пръв път през тази сутрин се почувства щастлив.

— Не дават признаци, че ще изкофтят играта си, нали? — поинтересува се икономът.

— Не, но още е рано за прогнози. Случвало се е до края на август да водят в класирането и да ги изтикат от първото място.

— Вярно е — печално поклати глава икономът.

— Мати е в отлична форма.

— Така ли? Бива ли я ръката му?

— Действа безотказно. В деня, когато параходът отплава от Ню Йорк, Мати допринесе за победата над „Къбс“.

— Браво на него!

В този момент господин Пет най-сетне започна да осъзнава, че не разговаря със свой сънародник, а с някакъв невеж англичанин. Изумено зяпна иконома и попита:

— Как така знаеш толкова подробности за бейзбола?

Прислужникът се вцепени. Приличаше на актьор, който внезапно си е спомнил, че трябва да играе ролята си.

— Извинете, сър. Дано да не съм ви досадил с въпросите си. Едно време работех в дома на джентълмен от Ню Йорк и националният ви спорт ми се стори изключително интересен. Научих и няколко типично американски фрази, които понякога ми се изплъзват. — Той виновно се усмихна.

— Нека се изплъзват, приятелю! — възкликна господин Пет. — Откакто предприехме проклетото пътуване, ти си първият човек, който ми напомня за родината. Виж сега…

— Какво обичате, сър?

— Доволен ли си от службата?

— Ами… О, да, сър.

— Ето ти визитната ми картичка. Ако по някаква причина решиш да напуснеш сегашните си господари, на драго сърце ще те назнача при мен.

— Благодаря, сър. — Господин Крокър се поклони. — Шапката ви, сър.

Преди да я подаде на госта, гальовно я изгледа. Безформената шапка го бе накарала за миг мислено да се пренесе в родината. Господин Пет се запъти към всекидневната, а мнимият иконом го изпрати с поглед и въздъхна.

В този момент по коридора се зададе Бейлис, който крачеше по-бързо, отколкото му беше навик. Когато на вратата се позвъни, тъкмо се беше задълбочил в крайно интересна статия във вестника, поради което бе закъснял да изпълни задълженията си.

— Бейлис — заговорнически прошепна работодателят му, — незабавно съобщи на съпругата ми, че сестра й е дошла на посещение и чака в дневната. Ако те попита, кажи й, че ти си посрещнал гостите. Разбра ли?

— Да, сър — отвърна икономът, който бе доволен, че господарката няма да разбере за провинението му.

— О, още нещо, Бейлис.

— Какво обичате, сър?

— Мислиш ли, че днес теренът ще бъде достатъчно разкалян, че да не се играе проклетият мач?

— Според мен съществува минимална вероятност срещата да се състои, сър. През нощта валя като из ведро.

Поуспокоен, Бингли Крокър се отправи към кабинета си.

Госпожа Крокър притежаваше умението да прикрива чувствата си под маската на учтиво безразличие. Придобила го бе в резултат на продължителни тренировки и прилежни наблюдения на маниерите на английската аристокрация. Единствено на мъжете бе позволено от време на време да проявяват емоциите си, но дамите винаги запазваха ледено спокойствие. Тя до такава степен се бе усъвършенствала, че почти никога не повишаваше глас. Докато вървеше към всекидневната, беше образец на спокойствието и достойнството, умело прикривайки любопитството, което не й даваше покой. Изключено бе Неста да прекоси океана само за да се помирят, но не й хрумваше друга причина за неочакваното посещение на сестра й.

Когато влезе в дневната, с учудване установи, че посетителите са трима. Бейлис й беше съобщил само да остане госпожа Пет. Внезапно изпита усещането, че домът й е пренаселен с представителите на фамилията Пет. Тъй като сестра й се беше омъжила след скандала помежду им, Юджиния не познаваше зет си, но реши, че плахият човечец, който гледаше да не се набива на очи, е господин Пет. Предположението й се потвърди, когато неканената гостенка заговори:

— Добро утро, Юджиния. Питър, запознай се със сестра ми. Юджиния, това е съпругът ми.

Госпожа Крокър хладно кимна. Първото й впечатление бе, че господин Пет е типичен американец — с отвратителен костюм, грозни обувки, невъзможна шапка и оредяла коса. Този жалък индивид беше напълно лишен от привлекателната външност, изискаността, достойнството и острия ум, които отличават хората от хлебарките.

Когато студеният й поглед се заби досущ като юмрук между очите му, господин Пет изпита чувството, че го изкормва несръчен аматьор. Машинално се запита какъв ли е съпругът на тази високомерна дама. Помисли си, че господин Крокър сигурно е красив, едър индивид с квадратна челюст и с гръмлив глас. Невзрачен мъж едва ли би свързал живота си с толкова властна жена.

На прибежки се добра до стол, намиращ се на безопасно разстояние от домакинята, седна и не се осмели да помръдне, преструвайки се на мъртъв, както постъпва опосумът, за да се защити. Не желаеше да участва по какъвто и да е начин в предстоящата схватка.

— Разбира се, познаваш Огдън — продължи Неста, която седеше така, като че беше глътнала бастун, и толкова приличаше на издялана от камък, че щом отвореше уста, наподобяваше на говореща статуя.

— Познавам го — лаконично отвърна госпожа Крокър. — Моля те, накарай го да остави вазата. Много държа на тази вещ.

Тя се обърна към Огдън, който продължаваше да опипва безценната китайска ваза, и му отправи същия съкрушителен поглед, с който преди малко беше сразила доведения му баща. Но някакъв си поглед не бе в състояние да отклони хлапака от увлекателното му занимание. Той засмука поредния бонбон, изгледа с безразличие домакинята и продължи да жонглира с вазата. Поведението му подсказваше, че пет пари не дава за мнението на някоя си госпожа Крокър.

— Огдън, седни до мен! — нареди майка му.

— Не ща да сядам.

— Дълго ли ще останеш в Англия, Неста? — с леден глас попита домакинята.

— Не зная. Нямаме конкретни планове.

— Тъй ли? — Тя подскочи като ужилена. Хлапакът се беше снабдил с бронзов нож за разрязване на книги и усърдно почукваше с него по вазата. По всичко изглеждаше, че ехтящият звук доставя удоволствие на невинното младо създание. — Ако Огдън твърдо е решил да счупи вазата, ще позвъня на иконома да му донесе чук.

— Огдън, престани! — промърмори госпожа Пет.

— Ама че досада! Не мога да седя като закован! — сопна се хлапакът, отиде до прозореца и се загледа навън. Ушите му помръдваха, което означаваше, че още преживя бонбона.

— Забелязвам, че не се е променил. Все същият чаровник е — процеди Юджиния.

— Не съм дошла тук, за да обсъждаме Огдън — заяви гостенката.

Госпожа Крокър повдигна вежди. Правеше го по-изискано дори от госпожа Ланърс, от която бе възприела този маниер:

— Ще благоволиш ли да ме информираш за целта на посещението си?

— Възнамерявам да си поговорим за заварения ти син Джими Крокър.

Само изключителното самообладание спаси Юджиния от унижението да захвърли маската на безразличието и да покаже колко е изненадана. Грациозно махна с ръка в умело подражание на херцогинята на Аксминстър (която бе ненадмината в ръкомахането), за да покаже, че цялата е слух.

— За заварения ти син Джеймс Крокър — повтори Неста Пет. — Как го наричат в нюйоркските вестници, Питър?

Човекът-опосум се съживи. Дотолкова бе успял да стане незабележим, че когато го призоваха да се включи в разговора, сякаш труп изскочи от гроба като човече на пружина. Подчинявайки се на своята господарка, отмести надгробния камък и предпазливо надникна навън.

— Разюздания Джим — промърмори едва чуто.

— Ама че нахалство! — възкликна госпожа Крокър.

Макар да се чувстваше като в небрано лозе, Питър Пет се усмихна на забележката й и отбеляза:

— Едва ли ще се стреснат от…

— Питър! — сряза го съпругата му.

Той отново се превъплъти в ролята на скъпия покойник.

— Защо нюйоркските вестници се интересуват от Джеймс? — попита Юджиния.

— Обясни, Питър.

Господин Пет с нежелание надникна изпод мъртвешкия саван. Напразни останаха надеждите му, че Неста ще води разговора.

— Не само се интересуват, ами той е в центъра на новините.

— Защо?

— Когато най-обикновен американски младеж, който дори е работил като журналист, внезапно замине за Англия, за да дружи с херцози и графове и да играе на карти с краля, интересът към него е напълно оправдан.

Изражението на госпожа Крокър стана по-благосклонно.

— Разбира се, това е самата истина. Невъзможно е да попречим на репортерите да си пъхат носа в живота ни. Значи във вестниците се споменава за подвизите на Джеймс сред английската аристокрация.

— „Подвизи“ е най-точното определение — съгласи се господин Пет.

— Трябва да предприемем нещо — намеси се съпругата му, а той побърза да я подкрепи:

— Неста ще се поболее, ако продължават да пишат за младежа.

Юджиния отново повдигна вежди, но с усилие сдържа усмивката си на задоволство:

— Не предполагах, че си толкова завистлива, Неста…

Сестра й гневно се изсмя, звукът напомняше изстрел.

— Ще се поболея от позора.

— Позор ли?

— Как другояче да го нарека, Юджиния? Няма ли да се засрамиш, ако в неделния вестник се натъкнеш на обширна статия, в която се описва как племенникът ти се е напил по време на конните състезания и се е сбил с букмейкъра, как е провалил политическо събрание и как е бил осъден, задето е оттеглил предложението си за брак с някаква барманка?

Госпожа Крокър привидно запази спокойствие, но всъщност беше потресена. Епизодите, за които сестра й намекваше, принадлежаха към миналото, но очевидно им бе съдено да възкръсват на страниците на неделните вестници. В този миг тя твърдо се зарече хубавичко да си поговори с Джеймс и веднъж завинаги да го накара да се откаже от лошите си навици.

— Не стига, че младежът ни прави за смях — продължи госпожа Пет, — ами Бог знае как репортерите са открили, че съм негова леля. Преди две седмици публикуваха моя снимка редом с поредната статия за подвизите му. Нищо чудно това да им стане навик. Ето защо съм тук. Изстъпленията на младежа трябва да бъдат прекратени. Единственият начин е да го отведем от Лондон, където сте го оставили да си разиграва коня. Питър любезно се съгласи да го назначи в кантората си. Мисля, че жестът му е изключително безкористен, защото засега младежът не умее нищо и ще мине много време, докато усвои тънкостите на професията. Ала не виждаме друг изход. Посетихме те, за да те помолим да ни разрешиш да отведем Джеймс Крокър обратно в Америка и да го предпазим от неприятностите, като му дадем възможност да упражнява почтена професия. Какъв е отговорът ти?

Юджиния отново повдигна вежди:

— Какво очакваш да отговоря? Предложението ти е абсурдно.

— Да разбирам ли, че отказваш?

— Отказвам!

— Мисля, че постъпваш неразумно.

— Нима?

Господин Пет се сви на стола си. Чувстваше се като кротък и миролюбив посетител на бар в Дивия запад, който наблюдава как двама каубои посягат към оръжията си. Дамите напълно бяха забравили за съществуването му. Погледите им сякаш бяха остри шпаги, с които се дуелираха. След няколко безкрайни минути госпожа Крокър се изсмя и промълви:

— Удивително!

Сестра й не беше в настроение за префърцунени английски фрази.

— Много добре знаеш — заговори разпалено, — че ако остане тук, Джеймс Крокър ще се провали. В негово име, ако не заради мен…

Юджиния отново се изсмя… всъщност подигравателно се изкиска, с което успя да вдигне кръвното на Неста Пет:

— Не говори глупости! Щял да се провали — как ли пък не! Вярно е, че преди години, когато беше по-млад и не познаваше условностите на лондонското висше общество, Джеймс беше малко необуздан, ала младежките му простъпки вече са в миналото. Известно му е… — Тя замълча, сякаш събираше сили да нанесе последния удар, — че всеки момент баща му може да бъде предложен за благородническа титла…

Думите й оказаха желаното въздействие. Поразената Неста едва чуто промълви:

— Какво?

Госпожа Крокър прикри с ръка прозявката си, при което великолепните й пръстени проблеснаха:

— О, нима си изненадана? Всъщност не се учудвам, че не знаеш новината, след като живееш на края на света. Почти сигурно е, че съпругът ми ще бъде включен в списъка на хората, които ще бъдат удостоени с височайшата чест. Естествено Джеймс е наясно, че трябва да се държи подобаващо и да не си позволява волности. Скъпото ми момче! Първоначално беше попаднал в неподходяща среда, ала сега най-добрият му приятел е лорд Пърси Уипъл — син на един от най-влиятелните аристократи в кралството, който е и близък с премиера.

Госпожа Пет беше смазана от пороя от титли, но се окопити достатъчно, за да отвърне подобаващо:

— Нима? С удоволствие ще се срещна с него. Сигурна съм, че познава нашия скъп приятел лорд Уизбийч.

За миг Юджиния се смути. Дори не предполагаше, че сестра й разполага с тайно оръжие.

— Нима познаваш лорд Уизбийч?

— Разбира се — с престорено безразличие отвърна сестра й, която отново беше усетила почвата под краката си. — Посещава ни всеки ден. Твърди, че у нас се чувствал като в родния си дом. Не познава почти никого в Ню Йорк и навярно много държи на приятелството ни.

Юджиния, която бе възвърнала самообладанието си, с престорено състрадание промълви:

— Горкичкият Уизи!

Сестра й стреснато я изгледа:

— Защо го съжаляваш?

— Май си е все същият добродушен, но глуповат и безхарактерен човек. Преди заминаването си обяви, че ще предприеме околосветско пътешествие, а ето, че се е погребал в Ню Йорк. Типично за него!

— Нима и ти го познаваш? — попита Неста.

За кой ли път госпожа Крокър повдигна вежди:

— Да го познавам ли? Мисля, че след лорд Пърси Уипъл лорд Уизбийч е най-добрият приятел на Джеймс.

Госпожа Пет се изправи. Държеше се достойно, макар да беше претърпяла поражение. Не изрече нито дума, но като видяха изражението й, Огдън и господин Пет последваха примера й. Дори на разглезения хлапак беше ясно, че сега не е моментът да й противоречи.

— Ама защо бързаш толкова? — невинно попита сестра й. — Много мило, че си си направила труда да дойдеш чак от Америка. Напоследък американците изобщо не посещават Европа. Колко удивително!

Кортежът, състоящ се от тримата Пет мълчаливо се изтегли от дневната. Госпожа Крокър беше позвънила за иконома, но опечалените не дочакаха появата му. В момента не им беше до изискани маниери. Искаше им се да се озоват някъде другаде, и то възможно най-бързо. Напуснаха къщата още преди икономът да е влязъл в дневната.

— Бейлис — обърна се към него Юджиния, която сияеше от задоволство, — нареди на шофьора да приготви колата.

— Веднага, мадам.

— Господин Джеймс станал ли е?

— Доколкото ми е известно, не е, мадам.

Тя се качи в стаята си на горния етаж. Идваше й да запее, което, разбира се, бе немислимо поради присъствието на иконома. Благоразположението й се разпростираше дори върху заварения й син, макар да не бе променила намерението си здравата да го насоли. Ала неприятното преживяване можеше да почака. В момента беше настроена за разходка с автомобил из парка.

Няколко минути след оттеглянето й по стълбите се дочуха бавни стъпки и в коридора се появи младеж. Бейлис, който вече бе телефонирал да докарат лимузината пред главния вход и възнамеряваше да се оттегли, за да дочете вестника си, се обърна и обикновено сериозното му лице се озари от усмивка. Поклони се и каза:

— Добро утро, господин Джеймс.

Загрузка...