Джим Тайфуна

Четиринайста глава

Младежът спря като ударен от гръм. Неочакваната й поява го стресна. Докато вървеше насам, мислеше само за нея, но не очакваше да я види как препуска към него и отчаяно размахва ръце.

— Какво се е случило? — попита.

Младата жена го дръпна в съседната уличка:

— Не бива да се връщаш у дома. Всичко се обърка!

— Така ли? Аз пък си мислех, че съм завладял сърцата им. Във всеки случай това още важи за чичо ти. Разделихме се като първи приятели. Уговорихме се утре да отидем на бейзболен мач. Той ще излъже в службата, че има среща със самия Карнеги.

— Проблемът не е в чичо Питър, а в леля Неста.

— Признавам, че вината е моя. Май бях доста нетактичен с нейния любим Огдън. Сигурно ми е сърдита, задето поощипах тлъстото хлапе…

— Няма нищо общо с Огдън — нетърпеливо го прекъсна Ан. — Положението е критично — леля Неста се е досетила, че не си истинският Джими Крокър.

— Не може да бъде!

— Опитах се да й хвърля прах в очите, обаче тя не миряса. Решила е да те подложи на изпитание — ще престане да те подозира, ако икономът Скинър потвърди самоличността ти. Ако ли не, ще те обяви за измамник.

Джими озадачено смръщи чело:

— Сигурно се е побъркала. Не бях чувал за подобно изпитание. Представи си да обвини някого в измама само защото икономът й не го познава. Убеден съм, че има стотици почтени люде, когото въпросният капацитет никога не е виждал.

— Скинър пристигна от Англия преди няколко дни. Напуснал е службата си при госпожа Крокър, за да работи при леля Неста. Схващаш ли връзката?

Младежът смаяно я зяпна. Ан говореше бавно и отчетливо, ала все пак му се стори, че не е разбрал правилно. Как е възможно някой си Скинър да е бил иконом в дома на мащехата му, след като Бейлис работеше за семейство Крокър откакто се бяха установили в Лондон?

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Тъкмо този Скинър ги е посрещнал, когато са посетили Юджиния Крокър. Чичо Пит се похвали, че има лична заслуга за привличане на този ценен кадър. Поговорили си в коридора и открил, че икономът е страстен почитател на бейзбола…

Невероятна мисъл прониза като мълния съзнанието на Джими. Беше толкова абсурдна, че той моментално я отхвърли. И все пак… напоследък се случваха изключително странни събития. Възможно ли бе…

— Как изглежда този Скинър?

— Нисък, набит, гладко избръснат. Допада ми. Мислех, че хората с неговата професия са като бездушни автомати, но той е симпатяга. Защо питаш?

— От любопитство.

— Сигурно си наясно, че не можеш да се върнеш в къщата. Икономът ще заяви, че не си Джими Крокър, и ще те арестуват.

— Не виждам причина за паника. Щом толкова приличам на Крокър, че чак приятелите му се припознават, защо и икономът да не се припознае?

— Но…

— Не бива толкова лесно да се отказваме. Ако този Скинър не ме познае, когато ни отвори, ще се убедим, че сме разкрити и ще имаме достатъчно време да изчезнем. Ако ли пък приликата ми с Джими Крокър го подведе, ще продължим да действаме според предварителния план. Предлагам да позвъним, а когато Скинър се появи, ще му кажа: „Радвам се да те видя, стари приятелю“ или нещо подобно. Той ще ме изгледа озадачено или ще започне да се умилква като вярно куче. Ще съобразим по-нататъшните си действия с реакцията на господин иконома.

Позвъниха на вратата. Дочуха се стъпки. Ан се вкопчи в рамото на Джими и прошепна:

— Настъпи часът на истината!

Вратата се отвори и подозренията на младежа се потвърдиха: на прага застана баща му, издокаран с фрак и почтително се поклони. Бог знае как и по каква причина се бе озовал в дома на семейство Пет, но присъствието му беше факт.

Джими знаеше колко чужди са му сдържаността и тактичността. Крокър старши беше от онези прями хора, които не умеят да прикриват чувствата си и ако попаднат в заплетена ситуация, незабавно искат да им бъде разяснена. Налагаше се да действа мигновено, докато изуменият му родител, откривайки го където най-малко е очаквал, не произнесе фаталните думи, които ще провалят всичко. Още миг и баща му щеше да възкликне: „Джими, момчето ми!“

Махна с ръка и небрежно подхвърли:

— О, Скинър, здравей. Госпожица Честър ми съобщи, че си напуснал службата при мащехата ми. Сигурно си прекосил океана с предишния параход. Аз пристигнах с „Карония“. Май не си очаквал да ме видиш толкова скоро, а?

По лицето на господин Крокър сякаш премина спазъм, сетне той възвърна невъзмутимото си изражение. Бяха му подали реплика и припомняйки си актьорския занаят, „Скинър“ моментално се вживя в ролята си. Усмихна се и учтиво отвърна:

— Наистина съм изненадан, сър.

Сетне отстъпи встрани и ги покани да влязат. Джими забеляза облекчението на Ан, а възхищението, с което го изгледа, докато минаваше край него, замая главата му като силно вино. Не можа да се въздържи и зад гърба й одобрително потупа баща си по гърба. Пошляпването беше толкова силно, че отекна като изстрел на пистолет.

— Това пък какво беше? — възкликна Ан и се обърна.

— Май изгърмя ауспухът на кола — обясни Джими.

— Как мислиш, Скинър?

— Струва ми се, че не грешите, сър.

Когато младежът тръгна нагоре по стълбището, дочу шепот:

— Браво, момчето ми!

Господин Крокър му даваше бащината си благословия.

Ан влезе в гостната с гордо вдигната глава и победоносно изгледа нищо неподозиращата си леля.

— Току-що присъствах на трогателна сцена, лельо Неста. Идваше ми да се разплача, като наблюдавах срещата между верния стар служител и младия господар. Скинър едва не се побърка от радост, като видя Джими.

Госпожа Пет не успя да прикрие изненадата си.

— Искаш да кажеш, че Скинър е познал… — Тя млъкна, без да се доизкаже.

Младата жена се засмя:

— Разбира се, че позна Джими. Та нали само допреди десетина ни са били заедно в Лондон!

— Паметно събитие! — намеси се Джими. — Напомни ми за повторната среща на Одисеи с кучето Аргос, за която този умник — той потупа Огдън по главата (ненавистен за хлапака жест) — безсъмнено е чел, докато е изучавал класическата литература. Аз бях Одисеи, Скинър играеше ролята на пощурелия от радост пес.

Госпожа Пет не можеше да определи дали изпитва облекчение или разочарование, задето подозренията й са се оказали безпочвени. Все пак може би облекчението беше преобладаващото чувство.

— Безсъмнено се е зарадвал отново да те види. Сигурно е бил и много изненадан.

— Имаш право, лельо Неста.

— След минута-две ще имаш удоволствието да се срещнеш с друг стар приятел.

Младежът, който тъкмо се канеше да се настани на най-удобното кресло, се вцепени в абсурдна поза.

— Друг ли? — промълви отчаяно.

Госпожа Пет погледна часовника си:

— Поканила съм на обяд лорд Уизбийч.

— Та той не познава Джими! — възкликна Ан.

— Когато разговарях с Юджиния в Лондон, тя ме осведоми, че лордът е сред най-добрите ти приятели, Джеймс.

Ан безпомощно погледна към Джими. Отново почувства, че не ще понесе ударите на съдбата, че е безсилна да преодолява препятствията, които провидението поставяше на пътя й.

Джими пък проклинаше лошия си късмет, който бе изпречил лорд Уизбийч на пътя му. Знаеше, че е достатъчно да го познаят още един-двама приятели на Джими Крокър и Ан ще се усъмни в историята му за случайната прилика. За щастие го беше видяла на гарата заедно с Бейлис, когото бе помислила за негов баща, но заблуждението й нямаше да трае вечно. Лорд Уизбийч беше празноглав и досаден дърдорко, който сигурно щеше да се впусне с такива подробности в спомени за добрите стари времена, че само след пет минути тя щеше да прозре истината.

Вратата се отвори и икономът провъзгласи:

— Лорд Уизбийч.

— Боя се, че закъснях, госпожо Пет — промърмори новодошлият.

— Напротив, точен сте като истински англичанин. Милорд, приятно ми е да ви представя един ваш стар приятел, Джеймс Крокър.

Джими се поколеба за частица от секундата, сетне пристъпи към него и му подаде ръка:

— Здравей, Уизи! Как я караш, старче?

— З-з-здравей, Джими!

Двамата младежи се спогледаха. В погледа на лорда се четеше облекчение, примесено с удивление. Лицето му, което допреди миг беше мъртвешки бледо, постепенно възвърна нормалния си цвят. Имаше вид на човек, който едва се съвзема от уплаха. Джими, който любопитно го наблюдаваше, не бе изненадан от реакцията му. Нямаше представа в каква игра е забъркан този човек, но в едно бе сигурен — че не го е виждал никога през живота си.

— Обядът е сервиран, госпожо — със звучен глас провъзгласи господин Крокър.