LXIV. Пърси

— Япет! — ревна Хиперион. — Не мога да повярвам! Мислех, че още се криеш зад някоя кофа.

— Не съм се крил — промърмори Боб и тръгна напред.

Пърси мина от дясната страна на Портите. Анабет се промъкна от лявата. Титаните не дадоха знак, че са ги забелязали, но Пърси не пое никакви рискове. Остави Въртоп във формата на химикалка и се приведе ниско. Стъпваше колкото се може по-тихо. По-низшите чудовища се държаха на разстояние от титаните, така че имаше достатъчно място, за да заобиколи Портите. Обаче чувстваше погледите на ръмжащата тълпа зад гърба си.

Анабет бе решила да поеме в посоката, охранявана от Хиперион, водена от теорията, че титанът на светлината може да долови присъствието на Пърси. Все пак гаджето й бе последният човек, убил го в света на смъртните. Пърси не възрази. След толкова време в Тартара почти не можеше да погледне към сияйната златна броня на Хиперион, която го ослепяваше.

От неговата страна бе Криос, тих и заплашителен, с рогат шлем, изобразяващ овен, който скриваше лицето му. Придържаше едната котва с крак и натискаше бутона за нагоре с палец.

Боб се изправи пред братята си, заби копие в земята и се опита да изглежда колкото се може по-страховит въпреки котенцето на рамото си.

— Хиперион и Криос. Помня ви и двамата.

— Сериозно ли, Япет? — изсмя се златният титан и погледна към Криос, за да сподели веселието си. — Слава на Гея! Последно чухме, че Пърси Джаксън те е превърнал в безмозъчен разсилен. Как те бе кръстил… Бети?

— Боб — изръмжа Боб.

— Е, време бе да се покажеш, Боб! Криос и аз стоим тук вече месеци наред…

— Седмици — поправи го Криос. Гласът му прозвуча като гърлено ръмжене под шлема.

— Все тая! — кресна Хиперион. — Ужасно тегава работа е да пазиш тези врати и да следиш опашката от чудовища на Гея. В тази връзка, коя е следващата група, Криос?

— Двойно червено — отвърна Криос.

Хиперион въздъхна и пламъците по раменете му станаха още по-жарки.

— Двойно червено. Как така стигнахме от А-22 до Двойно червено! Що за система е това!

Той погледна кръвнишки към Боб.

— Това не е работа за господаря на Светлината! За титана на Изтока! За повелителя на Зората! Защо трябва да кисна тук в тъмното, докато гигантите отиват в битка и обират цялата бойна слава! Е, мога да разбера защо са оставили Криос тук…

— Все ми оставят най-тъпата работа — промърмори Криос, натиснал с палец бутона.

— Но мен! — не му обърна внимание Хиперион. — Това е нелепо! Ти трябва да вършиш тази работа, Япет! Я заеми поста ми за малко.

Боб се загледа в Портите, но очите му бе някак отнесени, все едно е потънал в спомени.

— Ние четиримата задържахме татко — спомни си той. — Аз, Койос и вие двамата. Кронос ни обеща да владеем четирите края на света, ако му помогнем да убие Уран.

— Вярно — съгласи се Хиперион — и с радост го направих! Даже сам щях да развъртя косата, стига да можех! Но ти, Боб, винаги се чудеше дали това убийство е оправдано, нали? Мекушавият титан на Запада, немощен като лъчите на залеза! Защо родителите ни те нарекоха Пронизващия, така и не разбрах. Повече щеше да ти отива Хленчещия.

Пърси се протегна към котвата. Свали капачката от химикалката си и Въртоп блесна в цялата си дължина. Криос не реагира. Цялото му внимание бе погълнато от Боб, който бе насочил върха на копието си към гърдите на Хиперион.

— Все още мога да пронизвам — процеди Боб. Гласът му бе нисък и заплашителен. — Ти много обичаш да се хвалиш, Хиперион. Блещукаш като досадна светулка. Но доколкото си спомням, Пърси Джаксън те размаза. Чух, че си станал на хубаво дръвче в Сентръл Парк.

— Мери си приказките, братко — заблестяха очите на Хиперион.

— Работата на портиер поне е почтена — продължи Боб. — Чистя кочината, която другите оставяте след себе си. И накрая всичко става по-хубаво, дори двореца на Хадес. На теб обаче не ти пука каква свинщина оставяш подире си. Сляпо последва Кронос, а сега покорно следваш и Гея.

— Тя ни е майка! — изкрещя Хиперион.

— Страхотна майка, няма що — отвърна Боб. — Доколкото си спомням, дори не си направи труда да се събуди за нашата война с Олимп. От ясно по-ясно е, че предпочита второто поколение свои деца, гигантите.

— Вярно е — изръмжа Криос. — Чедата на Ямата.

— И двамата да мълчите! — заповяда им Хиперион. Гласът му потрепери от ужас. — Никога не знаете дали мама не слуша отнякъде.

Асансьорът изсвири и тримата титани подскочиха. Нима бяха минали дванайсет минути? Пърси бе изгубил представа за времето. Криос свали пръст от бутона и извика:

— Двойно червено! Къде сте, Двойно червено?

Тумби чудовища започнаха да се бутат едно друго, но никое не приближи напред.

— Казах им да си пазят тъпите билети! — разкрещя се Криос. — Губите реда си, Двойно червено!

Анабет застана на позиция точно зад Хиперион. Вдигна меча от драконова кост над основата на веригите. Осветена от блясъка на титана, тя приличаше на горящ труп.

Вдигна три пръста, готова да преброи. Трябваше да срежат веригите преди следващата група да стигне асансьора. Трябваше обаче и да са сигурни, че титаните няма да ги забележат.

— Просто чудесно — изруга Хиперион. — Това тотално ще обърка опашката.

След това се озъби на Боб.

— Направи избора си, братко. Бий се с нас или ни помогни. Нямам време за лекциите ти.

Боб погледна към Пърси и Анабет. Пърси помисли, че ще започне битка, но вместо това той вдигна върха на копието си.

— Добре тогава. Ще застана на пост. Кой иска да си почине малко?

— Аз, разбира се — отвърна Хиперион.

— Не, аз! — скара му се Криос. — Натискам бутона от толкова много време, че палецът ми ще окапе!

— Аз пък стоя тук от по-отдавна — изсумтя Хиперион. — Вие пазете Портите, а аз ще се кача горе в света на смъртните. Имам да си отмъщавам на някои гръцки герои!

— Само ти ли! — оплака се Криос. — Онова гадно римлянче, което лети към Епир, ме уби на късмет. Сега е мой ред да го довърша!

— Глупости! — изтегли меча си Хиперион. — Внимавай да не те довърша аз, овча главо!

— Само опитай! — вдигна собствения си меч Криос. — Няма да остана нито миг повече в тази смрадлива яма!

Анабет срещна погледа на Пърси и отвори уста. Едно… Две…

Но преди да удари веригата, се разнесе неистов крясък, звук, по-оглушителен от излитането на ракета. Пърси можа само да си помисли „Олеле!“, след което хълмът избухна. Ударната върна го събори назад, а върху Криос и Хиперион избухна черен шрапнел18, който ги разкъса като хартия.

СМРАДЛИВА ЯМА — разнесе се гробовен глас сред полята. Подобната на трескава плът земя се разтърси.

Боб се изправи на крака. По някаква причина експлозията не го бе засегнала. Той размаха копието пред себе си и се опита да намери източника на гласа. Малък Боб се бе сгушил в комбинезона му.

Анабет се бе приземила на около шест метра от вратите. Когато се изправи, Пърси се почувства толкова облекчен, че му отне известно време да осъзнае, че тя изглежда като себе си. Мъртвешката мъгла се бе изпарила.

Погледна към ръцете си. Неговата маскировка също я нямаше.

ТИТАНИ — процеди презрително гласът. — НИЗШИ ТВАРИ. СЛАБИ. НЕМОЩНИ.

Въздухът пред Портите на Смъртта натежа и помръкна. Създанието, което се появи, бе толкова масивно и излъчваше такава омраза, че на Пърси му идеше да се скрие някъде и да заплаче.

Вместо това обаче той се насили да погледне право към фигурата на бога, като започна от черните ботуши, големи колкото ковчези. Краката бяха покрити с броня от черен метал, а плътта бе пурпурна и мускулеста като земята наоколо. Ризницата му бе изградена от хиляди почернели, криви кости, вплетени в едно и поддържани от колан от усукани чудовищни ръце.

Върху нагръдника изникваха и потъваха неясните лица на клети уроди — циклопи, горгони, великани и дори дракони, — които сякаш се мъчеха да излязат.

Ръцете на воина бяха голи — мускулести, червеникаволилави, лъщящи и огромни като кранове.

Но най-ужасна от всичко бе главата, покрита с шлем от разтопени скала и метал, сляти в едно безформено цяло от шипове и пулсираща магма.

Цялото му лице бе като водовъртеж — спирала от завихрен мрак. Пърси видя с очите си как и последните останки на Криос и Хиперион потъват в търбуха на чудовищния воин.

— Тартара — някакси успя да прошепне героят.

Воинът нададе звук като от планина, която се разцепва на две, за да потъне дълбоко в земните недра. Дали това бе рев или смях, момчето не можеше да прецени.

ТАЗИ ФИГУРКА Е САМО ПРОЕКЦИЯ НА НИЩОЖНА ЧАСТ ОТ ИСТИНСКАТА МИ СИЛА — каза богът. — НО Е ПОВЕЧЕ ОТ ДОСТАТЪЧНА, ЗА ДА СЕ СПРАВИ С ВАС. РЯДКО СЕ НАМЕСВАМ ПРЯКО, МАЛКО ГЕРОЙЧЕ. ПОД ДОСТОЙНСТВОТО МИ Е ДА СЕ БОРЯ С БЪЛХИ КАТО ВАС.

— Аз… — Пърси усети как краката му омекват. — Не искахме да те безпокоим.

ОКАЗАХТЕ СЕ НЕОЧАКВАНО ДОСАДНИ — отвърна Тартара. — СТИГНАХТЕ ТВЪРДЕ ДАЛЕЧ. НЕ МОГА ПРОСТО ДА ВИ ПОЗВОЛЯ ДА СЕ ИЗМЪКНЕТЕ.

Тартара разпери ръце и навсякъде в околната долина хиляди и хиляди чудовища зареваха и заудряха оръжията си едно в друго, сигурни в победата си. Портите на Смъртта потрепериха в оковите си.

ОКАЗВА ВИ СЕ ГОЛЯМА ЧЕСТ, ГЕРОИ — каза богът на Ямата. — ДОРИ ОЛИМПИЙЦИТЕ НИКОГА НЕ ЗАСЛУЖИХА ВНИМАНИЕТО МИ. ВИЕ ОБАЧЕ ЩЕ БЪДЕТЕ УНИЩОЖЕНИ ЛИЧНО ОТ ТАРТАРА!

Загрузка...