Домът на Хадес

LXXII. Анабет

— Пърси, помогни ми! — извика Анабет.

Тя опря тяло в лявата врата и започна да я притиска към центъра. Пърси направи същото отдясно. Нямаше дръжки или нещо друго, за което да се хванат. Докато асансьорът се издигаше, Портите се разклатиха и опитаха да се отворят, заплашвайки да ги изхвърлят в безкрайната празнота между живота и смъртта.

Раменете на Анабет изгаряха от болка. Приятната музика от вътрешността на асансьора не им помагаше. Неслучайно чудовищата винаги бяха готови да унищожат света — песните за пиня колади19 и танци в дъжда определено ги настройваха на такава вълна.

— Изоставихме Боб и Дамасин — изграчи Пърси. — Те ще умрат за нас, а ние просто…

— Зная — отвърна тя. — Богове, Пърси, зная.

Анабет бе почти доволна от това, че трябва да притиска Портите. Ужасът не напускаше сърцето й и това я поддържаше да не се поддаде на депресията. Да изостави Боб и Дамасин бе най-трудното нещо, което бе правила досега.

С години се бе ядосвала, че други лагерници отиват да извършват подвизи, а нея оставят в хижата. Бе гледала как другите се покриват със слава… или не се завръщат. От седемгодишна си бе мислила — Защо не мога да докажа уменията си? Защо не ми дават да извърша подвиг?

Сега осъзна, че най-голямото изпитание за едно дете на Атина не бе да извърши подвиг или да влезе в смъртоносна битка, а да вземе стратегическото решение да отстъпи и да остави някой друг да се жертва. Някой приятел. Трябваше да приеме факта, че не може да спаси всички. Че не може да реши всеки проблем.

Мразеше се заради това, но нямаше време за самосъжаления. Преглътна сълзите си.

— Пърси, Портите — предупреди тя.

Вратите опитваха да се отворят и през процепите навлизаше полъх… Озон? Сяра?

Пърси натисна с всичка сила от своята страна и цепнатината се затвори. Очите му пламтяха от ярост. Надяваше се, че не й е сърдит, но нямаше да го обвинява, ако е. Ако това го поддържаше на крака, нека.

— Ще убия Гея — процеди той. — Ще я разкъсам с голи ръце.

Анабет кимна, но си мислеше за самодоволството на Тартара. Той не можеше да бъде убит. Нито пък Гея. Пред такава сила дори титаните и гигантите бяха безпомощни. Героите пък нямаха никакъв шанс.

Освен това си спомни предупреждението на Боб.

„Това може би няма да е последната жертва, която правите, за да спрете Гея.“

Усети до мозъка на костите си, че тези думи са истинни.

— Дванайсет минути — промърмори тя. — Само дванайсет минути.

Помоли се на Атина Боб да успее да задържи бутона толкова дълго. Помоли се още за сила и мъдрост. Чудеше се какво ли ще намерят от другата страна на ескалатора. Ако приятелите им не бяха там, за да им отворят…

— Можем да успеем — каза Пърси. — Трябва.

— Да — отвърна Анабет. — Трябва.

Те задържаха вратите затворени, асансьорът се клатеше, а музиката не спираше да свири, докато някъде под тях един титан и един гигант жертваха живота си, за да им позволят да избягат.