Допустим риск

НАЧАЛОТО НА СЕПТЕМВРИ, 1994 ГОДИНА

През първата седмица на септември лабораторията беше построена и оборудвана с всичко необходимо. Ким бе доволна. Беше в отпуск до края на месеца и не и беше трудно да подписва разписките за пристигащите всекидневно кашони с апаратура, но на драго сърце преотстъпи това задължение на Елинор Йънгман.

Елинор първа започна официално работа в лабораторията. Няколко седмици преди това бе подала в деловодството на Харвардския университет молба за напускане, но и отне още половин месец да приключи с всички проекти и да се пренесе в Салем. Отношенията между нея и Ким малко се позатоплиха, но не твърде. Бяха външно сърдечни, но сдържани. Ким на няколко пъти улавяше, че Елинор скришом я гледа — явно гореше от ревност. Още при първата им среща беше почувствала, че асистентката боготвори Едуард и тайничко копнее за по-близки, по-лични отношения с него. Ким не можеше да се начуди как е възможно той да не го усеща. Загложди я тревога — нямаше как да забрави връзките на баща си с така наречените негови асистентки и секретарки. След това пристигнаха опитните животни. Докараха ги в средата на седмицата вече след полунощ. Едуард и Елинор присъстваха, докато ги разтоварваха от камиона без надписи и ги отнасяха в съответните клетки — Ким предпочете да гледа от прозореца на къщата. Почти не виждаше какво става, но и не и се гледаше особено. Опитите с животни я притесняваха и угнетяваха, макар и тя да съзнаваше, че без това не може.

Бяха се съобразили със съвета на строителния предприемач и архитекта: колкото по-малко знаят жителите на градчето какво става в лабораторията, толкова по-добре. Само това оставаше, да си имат неприятности с властите или със защитниците на животните. Добре, че имението беше прикътано: отвред бе заобиколено от непроходима гора и от висока ограда.

Към края на седмицата започнаха да пристигат и другите изследователи. С помощта на Едуард и Елинор те си наеха стаи в множеството хотелчета, пръснати във и около Салем. Според договора трябваше да дойдат сами и известно време да живеят разделени от семействата си, за да им спестят притесненията — първите няколко месеца щяха да работят едва ли не денонощно. Срещу това им бе обещано да станат милионери с акциите, които щяха да получат.

Пръв се появи Курт Нойман. Някъде към десет — десет и нещо Ким тъкмо се канеше до отиде от къщата в замъка, когато чу приглушения тътен. Отиде на прозореца и видя мощен мотоциклет, който намали скоростта и спря плавно пред къщата. От него слезе мъж горе-долу на нейните години, който вдигна визьора на каската. Отзад на мотоциклета бе привързан куфар.

— С какво мога да ви услужа? — провикна се Ким от прозореца — реши, че е някой доставчик, подминал завоя към лабораторията.

— Извинявайте — отвърна мъжът и с едва доловим немски акцент попита: — Ще ми кажете ли как да стигна до лабораторията на „Омни“?

— А-а, вие сигурно сте доктор Нойман — рече Ким. — Един момент! Идвам ей сега.

Когато и беше казал, че днес чака Курт, Едуард бе споменал мимоходом и за акцента му. Но младата жена се изненада, че знаменитият учен пристига с мотоциклет.

Ким затвори припряно каталозите с мостри на платове и дамаски, оставени върху масичката, вдигна и вестниците от последните няколко дена, нахвърляни по канапето, и изтича да покани Курт Нойман да влезе. Погледна се мимоходом в огледалото в антрето и отвори входната врата.

Курт бе свалил каската и досущ средновековен рицар, я беше долепил до гърдите си. Но изобщо не погледна Ким. Беше извърнал очи към лабораторията. Едуард, изглежда, също беше чул мотора и сега идваше с колата по черния път към къщата. Спря, скочи от автомобила и прегърна Курт, сякаш са братя, които не са се виждали от цяла вечност.

Обсъдиха набързо червения металик на мотоциклета марка „Бе Ем Ве“ и чак тогава Едуард забеляза, че Ким стои на вратата. Представи я на Курт. Тя се ръкува с учения. Беше едър като канара, близо три пръста по-висок от Едуард, с русолява коса и лазурносини очи.

— Курт е родом от Мюнхен — поясни Едуард. — Завършил е „Станфорд“ и Калифорнийския университет. Мнозина, включително аз, смятаме, че е най-надареният биолог в Щатите, който се е специализирал по реакции на лекарствени средства.

— Престани, Едуард — примоли се Курт — беше се изчервил като рак.

— Извадих късмет — успях да го открадна от „Мърк“! — продължи Едуард. — фирмата толкова искаше да го задържи, че обеща да му построи собствена лаборатория.

Ким гледаше състрадателно как Курт се мъчи като грешен дявол, притеснен от панегириците на Едуард — също както се бе притеснявала и тя на онази вечеря, когато я запознаха с Едуард и Стантън я беше превъзнасял на възбог. Курт и се стори прекалено срамежлив за огромния си ръст, външност на манекен и слава на прочут учен. Германецът не смееше дори да я погледне в очите.

— Но стига сме дрънкали празни приказки! — рече накрая Едуард. — Да тръгваме, Курт. Ти карай след мен с адската си машина. Отиваме да ти покажа лабораторията. Това ще е място за велики дела, казвам ти!

Ким изпроводи с поглед малкия керван, отправил се през моравата към лабораторията, и се прибра мълчаливо. По-късно същия ден, докато Ким и Едуард обядваха, пристигна и вторият от екипа. Още щом чу колата, Едуард скочи от масата и се втурна навън. След малко се върна заедно с висок и слаб, ала мускулест мъж. Беше красив, със силен слънчев загар и Ким си помисли, че и прилича по-скоро на професионален тенисист, отколкото на учен. Едуард го представи като Франсоа Льору. За изненада на Ким изследователят понечи да и целуне ръка, всъщност обаче само я доближи до устните си и тя усети с кожата на дланта си дъха му. Едуард започна и него да превъзнася. За разлика от германеца обаче Франсоа не се смути ни най-малко от славословията. Докато Едуард говореше, той впи тъмни пронизващи очи в Ким и тя трепна, усети как стомахът и се свива.

— Всъщност Франсоа си е гений — заяви Едуард. — Той е от Лион, но е завършил биохимия в Чикагския университет. За разлика от колегите си е специалист и по ядрен магнитен резонанс, и по рентгенова кристалография. Успява да съчетае две технологии, които по принцип взаимно се изключват.

Ким забеляза, че върху лицето на Франсоа играе усмивка. Беше навел глава към нея, сякаш за да и покаже, че е точно такъв, какъвто го описва Едуард, а дори и много повече. Ким извърна очи — французинът беше прекалено галантен, за да и е симпатичен.

— Благодарение на Франсоа ще спестим много време с изследванията на лекарството — допълни Едуард. — Наистина ни провървя много, че успяхме да го привлечем. Франция загуби, ние само спечелихме.

След няколко минути Едуард поведе новодошлия към лабораторията — изгаряше от нетърпение да му я покаже и да го запознае с Курт. Ким видя през прозореца как двамата се качват в колата. Не можеше да се начуди как двама души с толкова различен темперамент успяват да се сработят и да вършат едно и също нещо.

Последните двама от екипа пристигнаха в събота. Дойдоха с влака от Бостън. Едуард и Ким отидоха да ги вземат от гарата и застанали на перона досущ като комитет по посрещането, загледаха как композицията забавя ход и спира. Едуард видя учените пръв и им махна. Докато те вървяха към тях, Ким на шега попита Едуард дали си е подбирал сътрудниците и по външния вид.

— За какво, по дяволите, говориш? — учуди се той.

— Всичките ти хора са много красиви.

— Не съм обърнал внимание — вдигна рамене Едуард.

После, когато пристигналите дойдоха при тях, я запозна с фармаколожката Глория Херера и Дейвид Хърш, имунолог.

Подобно на Елинор, и Глория не се вместваше в представите на Ким за жена, посветила се на научните изследвания. Това обаче беше единственото, по което двете си приличаха. Като цвят на кожата и поведение бяха пълна противоположност. Елинор беше руса, със светла кожа, а Глория — мургава, с коса, черна като на Ким, и очи, тъмни и пронизващи като на Франсоа. Освен това, за разлика от асистентката, която се държеше хладно и резервирано, Глория изглеждаше сърдечна и пряма.

Дейвид Хърш приличаше малко на Франсоа — също така висок, снажен, със загар и телосложение на спортист. Но не бе така дързък и освен симпатична усмивка имаше и чудесно чувство за хумор.

След като пристигнаха в имението, оставиха Ким пред къщата и докато автомобилът се отдалечаваше, тя чу как продължават да се смеят. Радваше се за Едуард. Беше убедена, че Глория и Дейвид ще разведрят обстановката в лабораторията.

На следващия ден, единайсети септември, Едуард и другите петима учени си организираха малко празненство, на което поканиха и Ким. Отвориха бутилка шампанско, чукнаха се и пиха за началото, за бъдещия успех… Само няколко минути по-късно те вече се впуснаха шеметно в работа.

През следващите няколко дни Ким често се отбиваше в лабораторията — искаше да бъде полезна с нещо, опитваше се да помага. В средата на седмицата разреди значително посещенията — не искаше да изглежда като досадна домакиня, или бдителна хазайка. А в края и почти не стъпваше там, понеже я обхвана чувството, че се натрапва.

Едуард не се опита да я успокои. Нещо повече — направо и заяви в очите, че предпочитал тя да не ходи толкова често в лабораторията, защото ги разсейвала. Ким не се засегна — виждаше под каква пара са и колко бързат час по-скоро да получат резултати. Но все пак не и стана приятно…

Иначе имаше доста работа. Вече бе свикнала с новата къща и и харесваше да живее в нея. От време на време пак и се случваше да плувва в студена пот, усетила нечие незримо присъствие, но сега това чувство не я притесняваше толкова, както в онази първа нощ. Беше се отдала на страстта си към вътрешното обзавеждане — бе купила десетки книги за тапети и подови настилки и с модели за пердета и мебели. Тия дреболии я разтоварваха и успокояваха. Навред из помещенията бе разхвърляла купища мостри. Ала най-приятно и беше да обикаля из магазините за старинни предмети в града и околността, където търсеше обзавеждане в колониален стил.

Прекарваше доста време и в замъка — на тавана или във винарската изба. Дневникът на Елизабет, който бе открила, и беше вдъхнал нови сили. Беше разсеял и разочарованието, че времето е изтрило всяка следа. В самото начало на септември, още първия път, когато отиде в замъка след откриването на дневника, младата жена се натъкна на друго писмо. Беше в същия корабен сандък. Адресирано бе до Роналд и бе написано от Джонатан Коруин, съдията, живял навремето в Къщата на вещиците.

Едва сега Ким осъзна истински, че почти всичко в огромния архив на тавана и във винарската изба има историческа ценност. И младата жена се запретна да го подрежда. Задачата бе едва ли не непосилна, ала и носеше удовлетворение.

Така неусетно се изниза първата половина на септември: Ким прекарваше приятно времето си в обзавеждане на къщата и подреждане на архива в замъка. В средата на месеца вече не стъпваше в лабораторията и рядко виждаше учените. Почти не се засичаше и с Едуард — той се прибираше все по-късно вечер в къщата, а сутрин излизаше все по-рано.

Аз просто трябва да съм търпелива — напомняше си всеки ден младата жена и преглъщаше натрупаното огорчение. А долу, в лабораторията, кипеше трескава работа.