Допустим риск

КРАЯТ НА СЕПТЕМВРИ, 1994 ГОДИНА

Очакванията на Ким, че след всички трусове отношенията между нея и Едуард най-после се оправят, много бързо започнаха да се топят. През седмицата двамата почти не се виждаха. Едуард се прибираше посред нощ, когато младата жена вече си бе легнала, и излизаше още на развиделяване, оставяйки я да спи. Не направи и най-малък опит да се срещнат, макар че Ким непрекъснато му оставяше бележки.

Нямаше връзка с никого в лабораторията и се чувстваше по-откъсната от онова, което ставаше в имението, отколкото в началото на месеца. Дори Бафър се държеше по-отвратително от обикновено — или се зъбеше даже когато тя му поднасяше купичката с храна, или го нямаше никакъв. Налегна я самота. За нейна изненада вече и се ходеше на работа, нещо, което не и се бе случвало никога в края на отпуската. Когато през август бе излязла в почивка, и се струваше, че ще и е много трудно да се върне отново в болницата.

Вече се чувстваше леко потисната и изнервеността и започна да я плаши. Навремето, в началните курсове на колежа, бе страдала от депресия, която едва успя да превъзмогне. От страх да не би симптомите да се възобновят, Ким звънна по телефона на Алис Макмъри, психотерапевтка в болницата, където работеше и тя — беше ходила при нея преди няколко години. Алис се съгласи да и отдели половин час в обедната си почивка на другия ден.

В петък сутринта Ким се чувстваше малко по-бодра — навярно защото смяташе да отскочи до Бостън и мисълта за известно разнообразие при пътуването и действаше добре. Реши да не ходи с колата, а да вземе влака.

Пристигна в Бостън рано. Имаше много време до уречения час, затова отиде пеш от Северната гара до болницата. Есенният ден беше ласкав, с малки бели облачета и грейнало слънце. За разлика от Салем тук дърветата още не бяха започнали да пожълтяват.

Стана и приятно, че е отново тук — особено след като срещна неколцина колеги, похвалили я за слънчевия загар. Усети сигурността на познатата обстановка, опора, която бе и липсвала през последните дни. Тук се чувстваше значима, ценена и на мястото си, а не просто — „приятелката на Едуард“, „домакинята“…

Тя въздъхна и влезе в чакалнята пред кабинета на Алис. Медицинската сестра я нямаше, но с влизането почти на мига вътрешната врата се отвори и лекарката се показа.

— Здравей — каза и тя. — Защо не влизаш? — и тя кимна съм писалището на помощничката си. — Всички са на обяд.

Кабинетът на Алис беше обзаведен пестеливо, но с вкус. Персийският килим, меките фотьойли, палмата до прозореца и окачените по стените гравюри на импресионисти създаваха отпускащ уют.

Самата лекарка беше някак уютна — пълничка, спокойна и сърдечна, тя сякаш излъчваше около себе си доброта. Ким бе чула лично от нея, че цял живот се бе опитвала да отслабне, но без особен успех. Това обаче ни най-малко не съсипваше доброто и настроение и май я правеше още по-добра психоложка, способна да откликва искрено на проблемите на другите.

— Е, с какво мога да ти помогна? — попита Алис, след като се настаниха във фотьойлите.

Ким се впусна да и обяснява сегашния си живот. Опита се да бъде пределно искрена и си призна, че е разочарована, задето нещата не са се развили според очакванията и. Още докато говореше, се усети, че обвинява себе си едва ли не за всичко. Алис също го долови.

— Старата песен на нов глас! — възкликна лекарката, но без укор в гласа.

Сетне разпита що за човек е Едуард и с какво се занимава. Ким се зае да и го описва и начаса усети, че неволно е заела отбранителна позиция — да го защитава и оправдава.

— Не ти ли се струва, че връзката ти с Едуард напомня много на отношенията с твоя баща? — попита психоложката.

Ким се замисли и призна, че онази вечер, когато е готвила вечеря за колегите на Едуард, наистина се е държала, както навремето с баща си.

— Приликата е доста голяма — съгласи се и Алис. — Помня как си споделяла, че преди години си се стремила как ли не да угодиш на баща си. Но както ми се струва, и при двамата работата е над всичко и това измества на заден план личния живот.

— При Едуард това е временно — възрази Ким.

— Сигурна ли си? — усъмни се другата жена. Ким се замисли, после тръсна глава, сякаш да отпъди някакви съмнения: — Човек никога не може да бъде сигурен какво се върти в главата на някой друг.

— Точно така — съгласи се лекарката. — Нищо чудно Едуард да се промени. Но както разбирам, той има нужда от подкрепа и ти му я даваш. В това няма нищо лошо, само дето ми се струва, че в момента потребностите ти не са задоволени.

— Меко казано — призна младата жена.

— Винаги трябва да мислиш какво е добро за теб и да се държиш съобразно с това — посъветва я терапевтката. — Знам, лесно е да го кажеш и трудно — да го направиш. Изпадаш в ужас при мисълта, че можеш да загубиш любовта на Едуард. Но при всички положения трябва поне да помислиш върху това.

— Нима ме съветваш да се разделя с Едуард? — погледна я стреснато Ким.

— Няма такова нещо — възрази лекарката. — Не ми е работа да ти давам такива съвети. Само ти знаеш какво да правиш. Но както сме обсъждали и преди, според мен трябва да помислиш дали не си прекалено зависима.

— Предполагаш, че съм зависима?

— Просто ти подсказвам да помислиш по въпроса — отвърна Алис. — Хора, малтретирани като деца, са склонни да пресъздават в семейството обстоятелствата, при които и в детството са ги обиждали и са засягали чувствата им.

— Но ти знаеш, че аз не съм била малтретирана — възрази Ким.

— Да, в най-общия смисъл на думата — потвърди лекарката. — Но отношенията с баща ти не са били цветя и рози. Малтретирането може да приеме най-различни форми, защото родителят има много повече власт от детето.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид — отвърна младата жена.

Алис се наведе напред и се подпря с длани на коленете си. Усмихна се ласкаво.

— Както гледам, има някои неща, които не е зле да обсъдим. За жалост половината час изтече. Иска ми се да можех да ти отделя още време, но тъй като се обади в последния момент, не разполагам и с минута повече — отвън сигурно вече чака следващият пациент. Но ти все пак си помисли как би желала да живееш занапред.

Ким се изправи. Погледна си часовника, смаяна колко бързо са отлетели минутите. Благодари на Алис.

— Чувстваш ли се потисната? — погледна я лекарката. — Бих могла да ти предпиша малко ксанакс, ако смяташ, че има нужда.

Ким поклати глава.

— Не, благодаря, добре съм. Пък и са ми останали няколко хапчета от онези, които ми даде преди години.

— Звънни, ако искаш да си запишеш час — рече психоложката и двете сърдечно се сбогуваха.

Във влака за Салем, докато гледаше как пейзажите преминават покрай прозореца, Ким обмисли съвета на психоаналитичката и реши да поговори с Едуард. Никак нямаше да и бъде лесно — подобни обяснения я притесняваха неописуемо. Пък и Едуард беше изнервен до краен предел и едва ли сега беше най-подходящият момент да си изясняват личните отношения и да решават дали и занапред да живеят заедно. Въпреки това Ким беше наясно, че трябва да се престраши и да поговори с него, докато нещата не са се задълбочили още повече.

Вече в колата, на път от гарата към имението, тя погледна към лабораторията и неудържимо и се прииска да е по-самоуверена, да отиде още сега при Едуард и да настоява да поговорят незабавно. Знаеше обаче, че това не е по силите и. Нещо повече дори, бе наясно, че няма да набере смелост дори и Едуард да се прибереше по някое време следобед в къщата, освен ако той не направеше нещо, с което да и вдъхне увереност и смелост да подхване такъв разговор. Донякъде примирена, младата жена осъзна, че е принудена да чака кога Едуард ще е в настроение да обсъждат отношенията си.

Тя обаче не го видя нито в петък, нито целия ден в събота. Той се бе прибрал посред нощ и бе излязъл още по изгрев слънце. Мисълта, че трябва да всяка цена да разговаря с него, я потискаше като буреносен облак и тя почувства, че става още по-напрегната.

В неделя сутринта, колкото да прави нещо, Ким отиде в замъка и се зае да подрежда архива. За това не се искаше кой знае какво усилие, работата я поуспокои и за няколко часа я отклони от тревогите и. Към обяд обаче стомахът и напомни, че е минало доста време от сутрешното кафе и купичката студени овесени ядки.

Ким излезе от сумрачния замък и застанала на мостчето над рова, зарея поглед към есенния пейзаж наоколо. Дърветата вече се бяха обагрили в златисто, но още бяха далеч от великолепието, което щеше да настане след няколко седмици. Чайките се рееха високо в небето и се гонеха лениво с вятъра.

Ким плъзна поглед по границата на имението и по-нататък, към виещия се път. Съгледа в сянката на дърветата предницата на автомобил.

Стана и любопитно кой е спрял там и забърза през моравата нататък. Щом се приближи, се запромъква предпазливо отстрани на колата, за да види шофьора. С изненада разпозна Кинард Монихан.

Щом я забеляза, той скочи от автомобила видимо притеснен. Ким не си спомняше някога да му се бе случвало такова чудо — Кинард да се смути, та чак и да се изчерви…

— Извинявай! — гласът му прозвуча приглушено. — Само не си мисли, че съм някакъв любопитен нахал, седнал тук да дебне. Всъщност събирах кураж, за да дойда в къщата.

— От какво толкова се притесняваш? — учуди се младата жена.

— В последно време се държах доста отвратително… — заоправдава се Кинард.

— Е, било, каквото било — великодушно се усмихна Ким.

— Да, но… Все пак се надявам да не преча?

— Изобщо не пречиш — увери го тя.

— Следващата седмица приключвам с дежурството в местната болница — поясни лекарят. — Двата месеца отлетяха много бързо. След седмица, смятано от утре, се връщам в университетската болница в Бостън.

— И моята почивка приключва — каза Ким и го погледна очаквателно. Питаше се какво ли го е довело тук.

— Минах няколко пъти покрай имението — призна си Кинард, сякаш в отговор на незададения въпрос. — Но все ми се струваше неуместно да ти се изтърсвам ей така, а телефонът ти го няма в указателя.

— И аз на минаване край болницата понякога се питах какво ли правиш… — тя замълча неловко.

— Хубаво ли стана след ремонта? — поинтересува се Кинард.

— Виж сам — покани го Ким. — Стига да искаш, разбира се.

— Искам, и още как! — възкликна мъжът. — Хайде, качвай се. Ще те закарам.

Отидоха до къщата и паркираха отпред. Ким разведе Кинард из стаите. Той огледа всичко с подчертан интерес и я похвали:

— Успяла си да направиш къщата уютна, без да съсипеш колониалния стил.

Бяха на втория етаж и Ким показваше на Кинард как са успели да вместят между спалните малката баня, без да нарушават историческата ценност на постройката. Погледна случайно през прозореца и трепна. Пак се вгледа, за да се увери, че не и се е сторило, и видя, че Едуард идва с кучето през моравата към дома.

Обхвана я паника. Боже мой, само това липсваше! Кой знае какво ще си помисли Едуард, когато завари Кинард — бездруго беше все в кисело настроение, та малко му трябваше, пък и не го беше виждала от понеделник вечер.

— Хайде да слезем долу — подкани тя уплашено.

— Какво има? — изненада се Кинард.

Ким не отговори. Място не можеше да си намери от притеснение — и тя беше една, толкова да не предвиди, че Едуард може да се появи! Чудеше се как да се измъкне от неудобното положение.

— Едуард идва — рече накрая на Кинард и му махна с ръка да влезе в хола.

— Да нямаш неприятности? — смути се и той.

Ким се опита да се усмихне.

— Разбира се, че не — увери го тя. Но гласът и трепереше и на гърлото и бе заседнала буца.

Входната врата се отвори и Едуард влезе. Бафър с лай се устреми към кухнята, да провери дали на пода не е паднала храна.

— А, ето те и теб! — каза Едуард, след като я видя.

— Имаме гости — отвърна тя, скръстила ръце върху гърдите си.

— Виж ти! — възкликна Едуард и влезе в хола.

Ким запозна двамата мъже. Кинард се приближи и протегна ръка, но Едуард не се помръдна — мислеше.

— Ама разбира се! — каза и щракна с пръсти. После също се пресегна и се здрависа радушно.

— Помня ви. Работехте в моята лаборатория. После започнахте работа като хирург.

— Добра памет — отбеляза Кинард.

— Помня дори на какво беше посветено изследването ви — допълни Едуард и се впусна да описва темата, по която той бе работил една година.

— Срам ме е, че вие помните по-добре от самия мен — вметна Кинард.

— Ще пийнете ли една бира? — предложи другият мъж. — Имаме ледена „Сам Адамс“.

Кинард премести поглед от Ким към Едуард.

— Не, аз ще си вървя — отвърна той.

— Ама защо бързате толкова! — възкликна Едуард. — Останете, ако разполагате с време. Сигурен съм, че на Ким и е скучно сама. Налага се да се връщам на работа. Отскочих само да я питам нещо.

Ким бе не по-малко изумена, отколкото Кинард. Едуард изобщо не се държеше така, както бе очаквала. Вместо да е избухлив, раздразнителен и да вдигне страхотен скандал, той беше във великолепно настроение. Беше направо неузнаваем.

— И аз не знам как да се изразя — подхвана ученият, — но ми се ще изследователите да се преместят в замъка. Ще бъде къде-къде по-удобно да нощуват в имението, понеже много от опитите изискват денонощно наблюдение. Пък и замъкът е празен, вътре има колкото щеш обзаведени стаи и е смешно учените да бият толкова път до хотелите. Плаща „Омни“.

— Ами не знам… — смутолеви младата жена.

— Хайде, Ким — примоли се Едуард. — Само временно. — Семействата им ще пристигнат съвсем скоро и тогава вече те ще си купят къщи.

— Да наистина, но… в сградата е пълно с ценни за семейството предмети.

— Не се притеснявай за това — успокои я мъжът. — Познаваш ги моите хора. Няма да докоснат нищо и с пръст. Слушай, лично ти гарантирам, че няма да има никакви трудности. Стане ли някой гаф, показвам им вратата, и толкоз.

— Нека помисля.

— Какво толкова има да мислиш? — настоя внимателно Едуард. — Тези хора са ми като роднини. Пък и те като мен спят най-много от един до пет. Дори няма да усетиш, че са там. Нито ще ги чуваш, нито ще ги виждаш. Ще ги настаним в крилата за прислугата и за гостите. — Едуард намигна на Кинард и добави: — Най-добре да отделим мъжете от жените, само това оставаше, да сгазят лука и да си имам разправии със семействата им.

— Няма ли да се разсърдят, че ги пращаме в пристройките? — поинтересува се Ким.

Беше и все по-трудно да устои на прямата, дружелюбна настойчивост на Едуард.

— Какво ти сърдене, ще ти целуват ръце — увери я той. — Не мога да ти опиша колко признателни ще бъдат. Благодаря ти, слънчице! Същински ангел си — възкликна Едуард и целуна Ким по челото, после я прегърна. Пусна я и се извърна към госта. — Кинард! Вече знаеш къде сме, винаги си добре дошъл. Ким се нуждае от компания. За жалост аз сега съм малко зает. — Свирна оглушително, при което Ким настръхна, а Бафър излетя от кухнята с подвита опашка. — Е, хайде, чао! — махна им Едуард. След миг пътната врата се затръшна.

Известно време Ким и Кинард само се гледаха.

— Съгласих ли се? Така и не разбрах — подхвана първа младата жена.

— Всичко се разигра доста бързо — призна Кинард, все още с озадачена физиономия. — Във всеки случай не сме застреляни и даже аз май съм поканен. На това му се вика „по-добрият вариант“ — той се засмя малко неловко.

Ким отиде на прозореца и загледа как Едуард и кучето пресичат моравата. Едуард му метна пръчка — да я погони.

— Той се държи доста по-свободно, по-самоуверено и дружелюбно, отколкото навремето, когато работех в неговата лаборатория — продължи Кинард. — Повлияла си му положително. Преди години беше такъв един скован, сериозен… абсолютен сухар. Всъщност какво да увъртам, направо си беше един вечно отвеян мухльо.

— Работи над голям проект — поясни Ким. — Товари се много, но и постига много, затова наистина има друго самочувствие. Напоследък е под голяма пара… Още гледаше през прозореца. Едуард и Бафър се забавляваха неописуемо с пръчката.

— Никога не знаехме какво ще го прихване в следващия момент — замислено продължи Кинард, все още раздвоен между спомените и впечатлението от неочакваната среща.

Ким се извърна към него. Поклати глава и притеснено разтърка чело.

— В какво пак се забърках! — завайка се тя. — Не ми е особено приятно, че колегите на Едуард ще живеят в замъка.

— Колко души са? — попита Кинард.

— Петима — отвърна тя.

— Замъкът празен ли е?

— Да, там не живее никой, ако ме питаш това — рече младата жена. — Но инак не е празен. Искаш ли да го видиш?

— С удоволствие.

Пет минути по-късно Кинард стоеше насред балната зала с висок таван. Върху лицето му се беше изписало неверие.

— Сега виждам защо се притесняваш — поде той. — Тук прилича на музей. Мебелите са невероятни, а колкото до пердетата, никога не съм виждал толкова много.

— Шити са през двайсетте години на века — поясни младата жена. — Казвали са ми, че платът е дълъг хиляда метра.

— Цял километър! — ахна смаян Кинард.

— Ние с брат ми наследихме замъка от дядо — продължи Ким. — Нямаме никаква представа какво да правим с всичко това тук. И все пак се притеснявам какво ще кажат баща ми и брат ми, задето съм пуснала вътре петима непознати.

— Я да видим къде ще живеят — предложи Кинард.

Огледаха крилата. Всяко имаше свое стълбище и входна врата и по четири стаи.

— Както гледам, няма да се налага да влизат в основната част на къщата — изтъкна Кинард.

— Прав си — съгласи се Ким.

Стояха в една от стаите за прислугата.

— Може би е излишно да се притеснявам. Тримата мъже могат да спят в това крило, а жените — в крилото за гости. Ким надзърна в банята.

— Леле! — възкликна той. — Я ела насам, Ким!

Тя отиде при него.

— Какво има?

Той и посочи тоалетната.

— Няма вода — поясни.

Надвеси се над мивката и завъртя крана. От него не потече нищо.

— Явно има повреда.

Провериха и другите стаи в крилото за прислугата. Вода нямаше никъде. Отидоха и в крилото за гости, там обаче всичко беше наред — повредата беше само във второто крило.

— Ще се обадя на водопроводчика — каза Ким.

Излязоха от крилото за гости и отново прекосиха централната част на къщата.

— Институтът „Пийбоди-Есекс“ ще хареса постройката — отбеляза мъжът.

— На драго сърце ще сложат ръка на архива във винарската изба и на тавана — вметна Ким. — Задръстени са със стари писма и документи отпреди триста години.

— О, трябва на всяка цена да ги видя! — възкликна Кинард. — Може ли?

— Разбира се. Тръгнаха в обратната посока и се качиха по стълбите на тавана. Ким отвори вратата и с театрален жест махна на Кинард да влезе:

— Добре дошъл в архивите на Стюартови.

Кинард тръгна по пътеката в средата, като оглеждаше кантонерките, сандъците и кашоните. Поклати глава. Беше смаян.

— Навремето, като малък събирах марки — подхвана той. — Само да знаеш колко съм мечтал да намеря място като това — истинска съкровищница!

— В мазето има още толкова — допълни домакинята — стана и приятно, че Кинард е изумен.

— Ако ми падне, няма да излизам един месец оттук.

— Може да се каже, че аз вече прекарах сред архива един месец — каза тя. — Издирвах материали, свързани с една от моите прапрабаби — Елизабет Стюард, пострадала по време на лова на вещици през 1692 година.

— Ама наистина ли? — не повярва мъжът. — Това ми се струва невероятно. За мен е страшно интересно — може би не помниш, но преди медицината съм завършил история на САЩ.

— Забравила съм, наистина.

— Докато бях дежурен в местната болница, посетих почти всички забележителности в Салем — обясни Кинард. — Мама ми дойде на гости за кратко и ги обиколихме заедно.

— Защо не си поканил блондинката от спешното отделение? — попита Ким още преди да се е усетила какво говори.

Кинард обаче безгрижно се ухили:

— Нямаше как да я поканя. Налегна я носталгия по дома и тя се прибра в Кълъмбъс, щата Охайо. А при теб как вървят нещата? Както гледам, отношенията ти с доктор Армстронг процъфтяват.

— И ние си имаме своите малки кризи — отвърна уклончиво Ким.

— А как прапрабаба ти е пострадала при лова на вещици? — полюбопитства мъжът.

— Обявили са я за вещица. И са я обесили.

— Защо никога не си ми споменавала за това?

— Защото се бях забъркала в заговор — засмя се Ким. — Но ако говорим сериозно, мама ми е забранила да го споменавам. Сега обаче нещата се промениха. Онова, което за нея е най-съкровена тайна, за мен се превърна в нещо като малък изследователски кръстоносен поход. Искам да науча възможно най-много за случилото се.

— И успя ли да откриеш нещо? — поинтересува се Кинард.

— Да, но не много — отговори младата жена. — Затова пък тук — материали колкото щеш, лошото е, че ми отнема повече време, отколкото очаквах. Кинард сложи ръка върху дръжката на едно от чекмеджетата и погледна Ким.

— Може ли?

— Естествено.

Както повечето сандъци и кантонерки на тавана, и това чекмедже бе пълно с какви ли не пликове, документи и тефтери. Кинард порови, ала не откри никакви марки. Накрая взе един от пликовете и извади писмото.

— Сега разбирам защо тук няма марки — рече той. — Марките са измислени чак в края на XIX век. А това писмо е от 1698 година!

Ким грабна плика. За получател беше посочен Роналд.

— Ама че късметлия си! — възкликна тя. — Да знаеш колко съм ровила, само и само да открия писмо като това, а ти още влязъл, не влязъл и го намираш!

— Радвам се, че съм ти помогнал — отвърна мъжът.

Подаде и и писмото.

Тя го прочете на глас:

— Ама че работа! — изруга Ким, след като прочете писмото.

— Какво те смущава? — учуди се Кинард.

— Това проклето доказателство — отвърна тя и посочи писмото. — И тук става дума за доказателството, използвано срещу Елизабет. В документ, който открих в архивите на окръжния съд на Есекс, то е определено като окончателно, което ще рече, че е неоспоримо и присъдата, издадена въз основа на него, не може да бъде обжалвана. Споменава се в още няколко писма, но никъде не е описано. Та основната цел на моя кръстоносен поход е да разбера какво е представлявало.

— Имаш ли някакви предположения? — поинтересува се Кинард.

— Според мен е свързано с окултизма — отговори младата жена. — Вероятно става въпрос за книга или кукла.

— Мен ако питаш, от писмото по-скоро излиза, че е било книга — сподели мъжът. — Но нямам представа какво според тях би могло да е „страховита“ книга. Първият готически роман е написан чак през XIX век.

— Ами ако е книга, където е описано как се приготвя магьосническа отвара, за която се използват човешки органи?

— Не съм се сетил за това — рече Кинард.

— В дневника си Елизабет споменава, че са майсторели кукли — поясни Ким. — Тъкмо заради кукла е осъдена Бриджет Бишоп. Според мен една кукла става „страховита“ или ако е осакатена, или ако има сексуален подтекст. При онзи морал на пуританите нищо чудно доста неща, свързани със секса, да са били смятани за страховити.

— Заблуждаваме се, като смятаме, че пуританите са били противници на секса — каза Кинард. — Помня от лекциите по история, че като цяло са смятали греховете, свързани със секса преди брака и с похотта, за по-допустими от лъжата и интересчийството, защото според тях лъжата и себичността влизат в разрез с Божия завет.

— Значи от времето на Елизабет нещата са се преобърнали — засмя се язвително Ким. — Онова, което за пуританите е било смъртен грях, в днешното общество се смята едва ли не за добродетел. Достатъчно е да послушаш някое от заседанията на един или друг държавен орган.

— Значи се надяваш да разрешиш загадката около доказателството, като прегледаш всички тези документи — махна с ръка мъжът към тавана.

— Да, като прегледам архива тук и във винарската изба — потвърди Ким. — Занесох едно от писмата на Инкрийс Мадър в „Харвард“, понеже в него пишеше, че доказателството е в сбирките на университета. Но ударих на камък. Библиотекарките не откриха никъде името на Елизабет Стюарт от XVII век.

— Ако се съди от писмото на Джонатан, е трябвало да търсиш „Рейчъл Бингам“ — напомни Кинард.

— Да, сега вече знам. Но и това нямаше да ми помогне. През зимата на 1764 е бушувал пожар, изпепелил университета и неговата библиотека. Изгорели са не само всички книги, но и картотеките и показалците. За нещастие никой няма представа какво точно е било унищожено. Опасявам се, че и в „Харвард“ няма как да ми помогнат.

— Жалко. Но все пак можеш да се надяваш да откриеш нещичко сред тези документи — опита се да я успокои Кинард.

— Това е последната ми надежда — съгласи се младата жена. — Ще помогнеш ли?

Показа му как реди материалите по години и теми. Дори го заведе на мястото, където бе работила сутринта.

— Непосилна задача — изпъшка той след половинчасово ровене и изтупа ръце от праха. После си погледна часовника. — Трябва вече да тръгвам. Имам следобедна визитация.

Ким го изпрати до колата. Кинард предложи да я закара до къщата, тя обаче отказа — смятала да поработи още няколко часа на тавана и да прегледа най-вече чекмеджето, където той с такава лекота бе открил писмото ла Джонатан.

— Сигурно не бива да питам — подхвана Кинард, вече след като отвори вратата на автомобила, — но какво правят Едуард и екипът му?

— Така си е, не бива да питаш — потвърди домакинята. Заклеха ме да си мълча. Но е публична тайна, че разработват лекарство. Едуард преустрои някогашната конюшня в лаборатория.

— Не е вчерашен, знае какво прави — отбеляза мъжът. — Това място е страхотно за научна лаборатория.

Понечи да се качи в колата, но Ким го спря.

— Искам да те питам нещо. Противоречи ли на закона учените да вземат експериментално лекарство, което още не е минало клинични изследвания?

— Според правилника на Службата за лекарствени средства такова лекарство не може да се дава на доброволци — отвърна Кинард. — Но дори и учените да го вземат, Службата няма право да им забрани. Няма и да ги накаже, но не е изключено да им правят въртели, когато подадат молба за регистрирането на новото лекарство.

— Лоша работа — поклати глава Ким. — Надявах се да е противозаконно.

— Едва ли е нужно да съм Нобелов лауреат, за да се досетя защо питаш.

— Не съм казала нищо — заоправдава се младата жена. — Ще ти бъда признателна, ако и ти си мълчиш.

— И на кого според теб ще хукна да разправям! — възкликна риторично мъжът. Поколеба се и допълни: — Всички ли вземат лекарството?

— Не подпитвай, няма да ти кажа — отсече Ким.

— Ако го вземат, може да възникне сериозен етичен въпрос — предупреди Кинард. — Току-виж ги обвинили, че върху по-нископоставените членове на екипа е оказана принуда.

— Според мен тук няма принуда — възрази тя. — Виж, май има нещо като групова истерия, но не и принуда.

— При всички положения не е особено мъдро да вземат лекарство, което не е преминало всички изследвания — настоя Кинард. — Съществува голяма опасност да се появи странично действие, това не е шега…

— Радвам се, че се видяхме отново — рече Ким, за да смени темата. — Драго ми е, че си останахме приятели.

Кинард се усмихна.

— Не бих могъл да го изразя по-добре.

Сетне подкара, а Ким му махна. Изпрати го с поглед, докато той се скри зад дърветата. Домъчня и че си е тръгнал. Ненадейното му посещение я беше поразведрило.

Върна се в замъка и се качи на тавана. Още се радваше на топлотата, останала в душата и след срещата с Кинард, когато се сети озадачена за случката с Едуард. Помнеше ясно как първия път, когато бе споменала името на Кинард, Едуард бе изревнувал. От това реакцията му днес следобед я стъписа още повече. Ким се запита дали следващият път, когато го види, той няма със закъснение да и вдигне скандал. Надвечер Ким реши да прекрати търсенето. Излезе от замъка и се насочи през моравата към къщата. Слънцето се бе снишило в небето на запад. Беше есен, скоро и зимата щеше да почука на вратата.

Вече наближаваше, когато дочу в далечината превъзбудени гласове. Обърна се и видя, че Едуард и другите изследователи са напуснали усамотението си в лабораторията.

Загложди я любопитство: загледа как групата се приближава. Дори отдалеч си личеше, че учените се държат като палавници, пуснати в междучасие. Чу ги да се смеят и да крещят. Мъжете си подхвърляха топка.

Първото, което и хрумна бе, че са направили някакво невероятно откритие. Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурна беше тя в това. Но когато ги деляха само някакви си десетина крачки, Едуард я опроверга.

— Погледни ми екипа! — провикна се той. — Току-що им съобщих, че си предложила да отседнат в замъка, и те направо пощръкляха.

— Хип, хип, ура! — възторжено ревна развеселената група и избухна в смехове.

Тя също се усмихна. Обхваналото ги веселие беше заразително. Приличаха на колежани, отишли на купон. Започнаха един през друг да и благодарят и да я обсипват с комплименти.

— Днес си облечена много шик — намигна и германецът.

Ким погледна коженото яке и дънките си. Дрехите и определено не бяха нищо особено.

— Благодаря — отвърна с недоумение тя.

— Искахме да те успокоим за мебелите в замъка — намеси се и Франсоа. — Разбрахме, че са семейна реликва, ще внимаваме много, и — честна мускетарска — дори прашинка няма да падне върху тях! — французинът се поклони с шеговита церемониалност, размахал въображаема шапка с перо пред изнесения си напред крак. Елинор пристъпи напред и ни в клин, ни в ръкав прегърна Ким.

— Трогната съм от безкористния ти принос за каузата — прочувствено изрече тя. После стисна Ким за ръката и я погледна в очите. — Много ти благодаря. Ти си върхът, да знаеш!

Младата жена кимна смутено. Не знаеше какво да каже. Внезапно и се стори, че има нещо зловещо в тоя изблик на патос, но тя бързо прогони нелепото хрумване. Господи, а тя се бе противила на идеята тези хора да дойдат тук. Почувства се дребнава.

— Ким! — повика я Едуард. — Дали ще е удобно колегите сега да идат в замъка, за да им покажеш стаите, които си им определила?

— Защо не! — кимна тя.

Младата жена се обърна и поведе превъзбудените изследователи към замъка. Дейвид и Глория избързаха напред и тръгнаха до нея. Обсипаха я с въпроси, надпреварваха се да изразяват възторга си. Щом влязоха във величествената сграда, всички започнаха да ахкат и да охкат, особено в просторната бална зала и в официалната трапезария с гербовите флагове.

Ким им показа пристройката за гостите и предложи там да се настанят жените.

Сетне отидоха и в крилото за прислугата. Мъжете веднага се споразумяха кой къде ще спи, въпреки че някои от стаите бяха по-хубави. Ким се възхити от разбирателството им.

— Мога да помоля да включат и телефона — каза младата жена.

— Не си прави труда — отвърна Дейвид. — Признателни сме ти, но не е нужно. Ще идваме тук колкото да спим, а ние не спим много. Ще използваме телефона в лабораторията.

След обиколката из замъка обсъдиха какво да правят с ключовете и решиха сега-засега да не заключват входните врати на крилата. Ким обеща да извади ключове час по-скоро.

Учените отново започнаха да и благодарят как ли не, оживлението продължаваше да държи висок градус, сякаш всички бяха постигнали мечтата на живота си. Не след дълго се отправиха към хотела, за да вземат багажа си. Ким и Едуард отидоха в къщата. Той беше в чудесно настроение.

— Скъпа, ти наистина помогна да се промени обстановката в лабораторията — рече и. — Както виждаш, всички са на върха на щастието. И понеже душевното състояние е много важно, сигурен съм, че то ще се отрази благотворно и върху работата. Разбираш ли, твоят принос в начинанието е огромен!

— Радвам се, че съм помогнала с нещо — отвърна Ким, озадачена и смутена от високопарните му думи. Господи, сякаш говореше не Едуард, а друг, непознат човек. Стигнаха къщата. Младата жена се изненада, когато и Едуард влезе с нея вътре. Мислеше, че той, както ставаше напоследък, веднага ще се върне в лабораторията.

— Много мило, че този Монихан намина да те види — усмихна се младият мъж и я прегърна здраво. После се вгледа настойчиво в очите и. — Ким, скъпа…

Ким го зяпна с отворена уста — трябваше да се насили, за да я затвори.

— Пие ми се бира — внезапно промени тона си Едуард. — Ти искаш ли?

Тя поклати глава. Бе изгубила дар-слово. Докато вървеше след Едуард към кухнята, се мъчеше да събере смелост и да отвори дума за отношенията им. Отдавна не го беше виждала в такова настроение. Той отиде при хладилника. Ким седна на един от високите столове без облегалки. Тъкмо да заговори, когато Едуард отвори бирата и отново я смая.

— Извинявай, че последния месец се държа като келеш — рече и. Отпи от бирата, оригна се, извини се още веднъж. — От ден-два си мисля за това — сега си давам сметка какъв неблагодарник и дръвник съм бил. Не че си търся оправдание, но наистина съм под страхотна пара: и Стантън, и онези от „Харвард“, и колегите ми късат нервите — дори самият аз си усложнявам живота. Но не биваше да допускам това да застава между нас. Прости ми.

Ким беше стъписана от признанието му. Изобщо не го беше очаквала.

— Виждам, че си разстроена — продължи той. — Не ми казвай нищо, ако не искаш. Знам, че ти е криво и ми се сърдиш.

— Но аз искам да поговорим — настоя младата жена. — И то от доста време… В петък отскочих до Бостън, до една психоаналитичка, при която съм ходила преди години.

— Браво на теб! — поздрави я Едуард.

— След разговора с нея се замислих за нашите отношения — продължи Ким и се вторачи в дланите си. — Запитах се дали сега наистина не е по-добре и за двамата… да не живеем заедно.

Едуард остави бирата и взе ръцете и в своите.

— Разбирам те — каза и. — Разбирам защо се чувстваш така. Но осъзнавам грешките си и смятам, че мога да ги отстраня.

Ким понечи да го прекъсне, но той поклати глава и продължи:

— Единственото, за което те моля, е още няколко седмици нещата да си останат така — аз да спя в моята, а ти — в твоята стая. Решиш ли в края на този пробен период, че не бива и занапред да живеем заедно, ще се пренеса в замъка, при другите.

Ким се замисли — бе трогната от угризенията и прозорливостта на Едуард. Предложението му и се стори разумно.

— Добре — съгласи се тя накрая.

Едуард се пресегна и дълго я прегръща. Ким обаче не успя да се отпусне. Беше и трудно да смени толкова светкавично посоката.

— Хайде да го полеем — предложи той. — Искаш ли да идем някъде на вечеря — само ние двамата?

— Знам, че нямаш време — напомни му Ким. — Но ти благодаря за поканата.

— Дрън-дрън, нямал съм време! — възрази Едуард. — Все ще откопча някой и друг час. Хайде пак да идем в онова заведенийце, където бяхме първия път! Помниш ли го?

Тя кимна. Едуард обърна на един дъх бирата.

Докато се отдалечаваха с автомобила от имението, Ким хвърли поглед към замъка и си припомни щастливите лица на екипа.

Самият Едуард изглеждаше неузнаваем — лицето му сияеше, доскоро скованите му и опънати от нерви черти сега бяха отпуснати и излъчваха удовлетворение.

— Започнахте ли да вземате лекарството „Ултра“? — внезапно се обади младата жена.

— Разбира се. Още във вторник.

Ким понечи да сподели какво и е казал Кинард, но размисли — Едуард щеше да се ядоса, че е обсъждала с външен човек изследванията.

— Вече научихме нещо интересно — оповести той с усмивка. — Тъканното равнище на лекарството не може да бъде критично, защото при всички ни се наблюдават еднакво добри резултати, макар че дозите се различават съществено.

— Дали еуфорията, в която сте изпаднали и ти, и другите, не е свързана с лекарството? — предположи младата жена.

— Разбира се, че е свързана — кимна той. — Ако не пряко, то поне косвено. Само двайсет и четири часа, след като взехме първата доза, всички се почувствахме освежени, успокоени, бодри, уверени и дори… — Едуард затърси думата. Накрая каза: — Доволни. Отърсихме се като с вълшебна пръчка от тревогата, потиснатостта, умората, сприхавостта, които ни мъчеха, преди да вземем „Ултра“.

— Ами страничното действие?

— Единственото странично действие, което установихме, е пресъхването на устата, но и то се наблюдаваше само в началото. Единствено при мен се забелязваха известни затруднения със зрението от близко разстояние, но и те изчезнаха след едно денонощие, освен това ми се е случвало и друг път при преумора.

— Научили сте много… Дали да не спрете да вземате лекарството? — предложи плахо Ким.

— Не се налага — възрази Едуард. — Получаваме отлични резултати. Нося дори на теб, може би искаш да опиташ?

Той бръкна в джоба на сакото си и извади флаконче с капсули. Подаде го на Ким. Тя се дръпна като попарена.

— Не, благодаря!

— За Бога, поне вземи шишенцето! — възкликна ученият. От немай-къде тя му позволи да го пусне в ръцете и. — Помисли само! Нали помниш, преди доста време си говорехме, че сме саможиви и се притесняваме пред хора. Е, с „Ултра“ няма такова нещо. Взимам го по-малко от седмица, а вече успях да изявя истинската си същност — вече съм такъв, какъвто винаги съм мечтал да бъда. Защо не опиташ? Нямаш какво да губиш.

— Не ми се струва редно да вземам лекарство, за да променям нещо в характера си, което не харесвам — поклати глава младата жена. — Личността се изгражда с опит, а не с химия.

— Вече сме водили този разговор — засмя се Едуард. — Но като химик сигурно гледам различно на нещата. Постъпи както смяташ за добре. Гарантирам ти обаче, че ако опиташ, ще се чувстваш по-самоуверена. И това не е всичко. Смятаме, че лекарството засилва паметта и притъпява умората и безпокойството. Ето, и днес сутринта се убедих в това. Звъннаха ми от „Харвард“ — били завели съдебно дело срещу мен. Вбесих се, но ми мина за някакви си пет минути. Лекарството разсея гнева и вместо да блъскам по стените, бях в състояние да обмисля нещата спокойно и да взема съответните решения.

— Радвам се, че ти помага — обади се плахо тя. — Но въпреки това не искам да го вземам. Опита се да му върне флакончето, той обаче изтласка ръката и.

— Задръж го. Моля те само да помислиш хубаво. Почнеш ли да вземаш по една-едничка капсула на ден, направо няма да повярваш — ще се преобразиш!

Ким видя, че Едуард е непреклонен, и пусна шишенцето в дамската си чанта.

По-късно в ресторанта, застанала пред огледалото в тоалетната, зърна флакончето в чантата си. Извади го и махна капачето. Взе една от сините капсули и я разгледа. Не и се вярваше това нищо и никакво хапче да е в състояние да сътвори всички чудеса, за които Едуард и бе разказал.

Погледна се в огледалото и волю-неволю си призна, че би дала всичко, само и само да има по-голямо самочувствие и да се отърси от страха. Призна си, че наистина е доста изкусително да се опита да разсее тревогата, която, макар и слаба, се бе загнездила в душата и. Погледна пак капсулата. Сетне поклати глава. Без малко да се поддаде на съблазънта, после обаче върна хапчето във флакончето и си повтори, че решението не е в лекарствата. Нима някога бе вярвала в бързите, лесни решения? Върна се в салона на ресторанта. С годините бе прозряла, че най-добрият начин да разреши проблемите е да поеме по стария изпитан път — да помисли върху нещата, да ги изстрада, да положи усилия. Вгледа се някак отсъстващо в скупчените край масите усмихнати хора и внезапно осъзна иронията на ситуацията: „Няма такова нещо като безплатна вечеря, каза си Ким. И даром даденото все някога се плаща, по един или друг начин“. Странно, но тази мисъл някак я успокои.

По-късно същата вечер, докато четеше в леглото, Ким чу как входната врата се затръшва и трепна. Погледна часовника — още нямаше единайсет.

— Едуард? — повика притеснена.

— Аз съм! — обади се той, както изкачваше по две стъпала наведнъж. Надзърна в стаята на Ким. — Дано не съм те уплашил.

— Не е трудно — отпусна се тя.

— Добре ли си?

— По-добре от това — здраве му кажи! — засмя се мъжът. — Преливам от сили, а съм станал по никое време, още в пет.

Отиде в банята и от там продължи да бъбри оживено и да разказва какви смехории са се случили тази вечер в лабораторията — все едно, че учените само това и вършеха: да си погаждат безобидни номера.

Докато той говореше, Ким си помисли колко различно е нейното настроение от настроението на всички останали в имението. Въпреки очевидния обрат в отношението на Едуард, тя още се чувстваше малко потисната и притеснена.

Щом приключи в банята, Едуард се върна в стаята и и приседна на крайчеца на леглото. Протегна ръка и я плъзна по косата на Ким.

— Лягаш ли си вече? — попита тя. Нима наистина щеше да си тръгне сега, когато напрежението помежду им бе започнало да се топи?

— Да — кимна той. — Налага се да ставам в три и половина заради един опит, който провеждам. Тук нямам аспиранти, които да ми вършат черната работа.

— Не си доспиваш — усмихна му се загрижено Ким.

— Няма такова нещо — възрази той. Сетне внезапно смени темата — Колко пари си наследила заедно с имението?

Ким примига. Напоследък, отвореше ли уста, Едуард все я изненадваше. Изобщо не му беше в стила да задава такива нетактични въпроси.

— Ако се притесняваш, не е задължително да ми казваш — допълни той, видял, че младата жена се колебае. — Питам те само защото искам и ти да спечелиш нещичко от дивидентите на „Омни“. Не желая да продаваме още от акциите на фирмата, но ти си друго. Ще направиш добри пари, ако вложиш в лекарството.

— Не разполагам със свободни средства, всичко вече е вложено — успя да изпелтечи тя.

— Не ме разбирай погрешно. Не се правя на търговски пътник Просто искам да ти се отблагодаря за помощта, която оказваш на „Омни“ — все пак разреши лабораторията да бъде построена тук, искам да ти направя малка услуга.

— Признателна съм ти.

— Дори и ако решиш да не влагаш пари, ще ти направя подарък и ще ти дам малко акции — продължи ученият. Потупа я през завивката по крака и стана. — Ь, да лягам Смятам четири часа да спя непробудно — очите ми се затварят. Откакто вземам „Ултра“ спя толкова дълбоко, че и четири часа са ми предостатъчни — наистина. Дори не съм предполагал, че сънят може да е така сладък.

С пружинираща стъпка се върна в банята и пак се зае да си мие зъбите.

— Не прекаляваш ли? — провикна се Ким.

Той пак надникна в стаята и.

— Какво?

— Вече си ми зъбите — напомни му младата жена.

Едуард погледна четката, сякаш тя е виновна. Поклати глава и се засмя.

— Превръщам се в разсеяния професор от вицовете — подметна той и излезе.

След час в стаята на Едуард още светеше. Надзърна, но видя, че той вече е заспал. Явно се беше унесъл още преди да успее да угаси лампата.

Младата жена отиде до леглото, дочула тежкото му дишане. Не беше учудена, че Едуард спи толкова дълбоко — знаеше, че е капнал от умора. Угаси лампата и се върна в своята стая.