Допустим риск

СЪБОТА, 1 ОКТОМВРИ 1994 ГОДИНА

Ким се отърси от дълбокия унес, в който беше изпаднала заради приспивателното. Изненадана, видя, че и този ден се е успала — наближаваше девет часът.

Взе си душ, облече се и изнесе котката навън. Гузна, че я лишава от обичайната и разходка, я остави да прави каквото иска. Писаната реши да обиколи къщата. Ким тръгна след нея. Щом излезе откъм задната част на сградата, спря като закована, сложи ядосано ръце на хълбоците си и изруга — и тя беше пострадала от вандалите или звяра, за които я бяха предупредили от полицията. И двете боклукчийски кофи бяха преобърнати, а отпадъците бяха пръснати из целия двор.

За миг забравила за котката, Ким вдигна двете пластмасови кофи. Видя, че капаците и на двете са избити със сила.

— Ама че работа! — възкликна младата жена, докато носеше кофите при къщата, където те обикновено стояха.

Пак ги огледа и установи, че ще се наложи да ги смени с нови — бяха пукнати, разкривени, капаците и на двете не прилепваха плътно.

Хвана котката тъкмо когато тя се канеше да хукне към гората и я отнесе в къщата. Спомни си, че полицаите са помолили да им звънне, ако има нещо, и се обади в участъка. За нейна изненада оттам настояха да пратят човек.

Ким надяна градинарските ръкавици, върна се на двора и половин час събира боклуците. Тъкмо приключваше, когато пристигна и автомобилът на полицейския участък в Салем. Този път в него имаше само един полицай горе-долу на нейните години. Представи се като Том Малик. Беше много сериозен и поиска да види „местопрестъплението“. Ким си каза, че момчето се престарава, но въпреки това го заведе зад къщата и му показа кофите. Обясни, че току-що е събрала отпадъците.

— Трябваше да оставите всичко, както си е — укори я Том.

— Съжалявам — вдигна рамене Ким. Според нея беше все едно.

— Положението при вас е както навсякъде другаде в областта — важно поясни полицаят.

Приклекна до кофите и ги огледа хубаво. Сетне се взря и в капаците. Ким го наблюдаваше изнервена. Полицаят се изправи.

— Направено е от животното или животните — обясни Том. — Не може да са деца. Според мен в горния край на кофите личат следи от зъби. Искате ли да видите?

— Защо не!

Том вдигна един от капаците и посочи няколкото успоредни вдлъбнатинки.

— Трябва да си вземете по-здрави кофи — рече полицаят.

— И бездруго смятах да ги сменям — увери го Ким. — Ще видя какво мога да намеря по магазините.

— Вероятно ще се наложи да ходите чак до Бърлингтън — допълни младежът. — Тук в града напоследък има голямо търсене на кофи, не е изключено и да не намерите.

— Както гледам, проблемът е сериозен — отбеляза младата жена.

— Определено — увери я полицаят. — Градът е заприличал на разбунен кошер. Сутринта не сте ли гледали новините по местния телевизионен канал?

— Не…

— До снощи бе установена смъртта само на кучета и котки — поясни мъжът. — Тази сутрин открихме и първата човешка жертва.

— Какъв ужас! — възкликна Ким, затаила дъх. — Кой е пострадал?

— Един скитник, ние в града си го знаем — отговори Том. — Казва се Джон Мълинс. Намерен е наблизо, при Кърнуд Бридж. Най-ужасното е, че е бил наръфан.

Устата на Ким пресъхна — тя си спомни неволно каква ужасна гледка представляваше кучето на Едуард, проснато върху тревата.

— В кръвта на Джон е открито невероятно количество алкохол — продължи полицаят. — Не е изключено да е бил мъртъв още преди звярът да се докопа до него, но ще знаем със сигурност едва след като получим заключението на съдебния лекар. Изпратихме трупа в Бостън с надеждата при аутопсията да установим с какво животно си имаме работа.

— Звучи ужасно — потрепери Ким. — Не знаех, че е толкова сериозно.

— Първоначално смятахме, че е някой енот — продължи полицаят. — Но след като загина и човек, а вандалщината се шири в града, вече сме на мнение, че вероятно е по-едър звяр, например мечка. Твърде възможно е, тъй като напоследък популацията от мечки в Ню Хампшир се е увеличила значително. Но каквото и да е, свързаната с лова на вещици индустрия в Салем потрива ръце. Хората, които си вадят хляба от нея, твърдят, разбира се, че тук пръст има дяволът и не знам си още какво, и се опитват да втълпят на всички, че отново изживяваме 1692 година. Лошото е, че мнозина се хващат на въдицата.

След като изпрати полицая, Ким, доволна, че има с какво да се заеме и си е намерила повод да отскочи до града, хапна набързо и излезе. Продавачът в железарията и каза, че е направила добре, като е дошла веднага.

— И в Бевърли вече имат същия проблем — оживено бъбреше той. — Всички обсъждат какво ли е това животно. Започнаха дори да правят залози, можете да се включите и вие. За нас това е само добре дошло — продажбите веднага скочиха. Продадохме не само цял склад кофи, но и щандът за спортни стоки направи невероятен оборот — амунициите и ловните пушки вървят като топъл хляб.

Докато Ким чакаше да плати на касата, чу, че и всички други клиенти говорят само за това. Във въздуха се носеше почти осезаема възбуда. Младата жена си тръгна от магазина със свито сърце. Притесняваше се, че сега, след като е загинал и човек, това ще се превърне в истерия и могат да пострадат и невинни хора. Потрепери при мисълта как всички наоколо ще дебнат иззад пердетата дали някой — човек или звяр, няма да се доближи до кофите за боклук. А тъй като хлапетиите явно също имаха пръст в тази работа, не бе изключено всичко да завърши с трагедия.

След като приключи с покупката, Ким се отправи към лабораторията. Никак не и се ходеше там, но след като бяха безчинствали в нейния двор, а имаше и загинал човек, тя чувстваше нужда да сподели страховете си поне с Едуард.

Прекоси приемната и влезе в самата лаборатория. И сега я чакаше изненада. Последния път, когато бе идвала, беше заварила празненство, сега пък имаше импровизирано заседание. Изглежда обсъждаха нещо сериозно. Нямаше и следа от веселата, празнична атмосфера, която напоследък цареше тук. Тя беше изместена от мрачно, едва ли не погребално настроение.

— Ужасно съжалявам, че ви прекъсвам — заоправдава се Ким.

— Не се притеснявай, няма нищо — увери я Едуард. — Защо си дошла, за нещо конкретно ли?

Ким им разказа за инцидента в двора и и за посещението на полицая. Описа и вълнението в града, граничещо едва ли не с истерия.

— Единствено в Салем такава дреболия може да приеме подобни размери — засмя се Едуард. — Това градче се издържа изцяло благодарение на събитията от 1692 година: от какво мислиш, че си вадят хляба толкова музеи на вещиците, врачки, гадателки, магазинчета за магьоснически сувенири и туристически агенти, освен от хорските суеверия и страхове?

— Донякъде са прави да се тревожат — възрази Ким. — Нещата вземат нов обрат. Тази сутрин недалеч от тук е намерен мъртъв мъж, тялото му е било наръфано.

Глория пребледня като платно.

— Божичко! — възкликна тя.

— А установили ли са как е починал? — попита Едуард.

— Още не — отвърна Ким. — Пратили са трупа в Бостън. Подозират, че мъжът е починал, преди да бъде нападнат от неизвестния звяр.

— Значи може би става дума за животно, което се храни с отпадъци и мърша?

— Да, но… все пак ми се стори, че не е зле да ви предупредя. Знам, прибирате се посред нощ. Разстоянието е малко, но дали, докато не се изяснят нещата, да не се придвижвате с колите?

— Това е разумно — кимна Едуард.

— И още нещо — престраши се да каже Ким. — В замъка се появи малък проблем — има доста нанесена кал пред входовете и на двете крила. Исках да ви помоля да пазите по-чисто.

— Извинявай — вдигна ръце Франсоа и някак странно изгледа колегите си. — Прибираме се по тъмно, излизаме пак по тъмно и в главите ни е само работата — не сме обърнали внимание. Обещавам от името на всички — ще внимаваме повече.

— Не се и съмнявам — отдъхна си младата жена. — Е, това е всичко. Още веднъж прощавайте, че ви откъснах от работата.

— Не се притеснявай — каза Едуард. После я изпрати до вратата. — Ти също се пази — заръча и. — И не изпускай от очи котката.

След като изпрати Ким, Едуард се върна при другите. Погледна ги. Всички бяха угрижени.

— Това, че е загинал и човек, вече променя нещата — каза Глория.

— Съгласна съм — рече Елинор.

Настъпи кратко мълчание — всички се замислиха. Накрая Дейвид наруши тишината.

— Не можем повече да си затваряме очите. Вероятно ние носим вина за някои от проблемите в околността напоследък.

— Пълен абсурд! — отсече Едуард. — Противоречи на здравия разум.

— Ами фланелката ми? — обади се и Курт. Дръпна едно от чекмеджетата, където я бе пъхнал при внезапната поява на Ким, и я извади. — Изследвах едно от петната. Наистина е кръв.

— Да, кръв, но твоята — напомни му Едуард.

— Така е. И все пак откъде се е взела? Не помня нищичко — отвърна Курт.

— Трудно е да обясним и раните и синините, които тази сутрин, когато се събудихме, видяхме по телата си — допълни Франсоа. — По пода около леглото ми имаше дори пръчки и шума.

— Явно ходим насън или нещо такова — каза Дейвид. — Знам, никак не ни се иска да си го признаем.

— Е, аз не ходя насън — натърти Едуард и се вторачи в другите. — Не съм съвсем сигурен, че не си погаждате номера.

— Какви ти номера! Няма такова нещо — възрази Курт и се зае да сгъва изцапаната фланелка.

— При опитните животни не наблюдаваме такава реакция — каза предизвикателно Едуард. — От гледна точка на науката няма никаква логика. Нали точно заради това изследваме и животните — все щяха да се появят някакви последици, които да навеждат на мисълта, че подобно поведение не е изключено.

— Съгласна съм — обади се Елинор. — И аз не съм намерила нищо в стаята си, нямам и драскотини и синини.

— Да де, но и аз не халюцинирам — тросна се Дейвид. — Ето тези рани са съвсем истински! — Той протегна ръце, за да ги видят всички. — Както каза и Курт, това тук не е шега.

— Аз също нямам рани, затова пък, когато се събудих, ръцете ми целите бяха в кал — обясни Глория. — И всичките ми нокти са изпочупени.

— Въпреки положителните резултати при опитните животни тук има нещо гнило — настоя Дейвид. — На никой не му се ще да признае очевидното, аз обаче ще го сторя! Това е резултат от лекарството „Ултра“!

Лицето на Едуард се изопна, той стисна юмруци.

— Борих се два дни, докато призная дори пред себе си очевидното — продължи Дейвид. — Но е съвсем ясно, че без изобщо да помня, съм излизал през нощта. Не знам какво съм вършил, знам само, че сутрин, когато се събудя, целият съм изпоцапан. Уверявам ви, никога през живота си не съм правил подобно нещо.

— Нима намекваш, че няма никакво животно, което да вилнее наоколо? — попита плахо Глория.

— О, я не се занасяйте — скастри ги Едуард. — Стига с тези фантасмагории!

— Не казвам нищо повече от това, че съм излизал през нощта и не помня какво съм правил — заоправдава се Дейвид.

Всички си дадоха сметка за какво става дума и изтръпнаха. Веднага обаче си пролича, че са се разделили на две групи: Едуард и Елинор се притесняваха за бъдещето на изследванията, докато останалите се страхуваха за живота си.

— Дайте да мислим трезво! — прикани Едуард. — Лекарството е направо съвършено. Досега сме получавали само положителни резултати. Имаме всички причини да смятаме, че става въпрос за естествено вещество, което вече съществува в човешкия мозък. При маймуните не се наблюдава склонност към сомнамбулизъм. Лично аз съм много доволен от въздействието на лекарството. Всички побързаха да се съгласят с него.

— Според мен тъкмо на „Ултра“ дължим това, че дори при тези обстоятелства сме в състояние да мислим трезво — продължи Едуард.

— Вероятно си прав — подкрепи го Глория. — Допреди миг място не можех да си намеря от притеснение и отвращение. Сега вече си възвръщам самообладанието.

— Точно това ви казвам и аз — натърти Едуард. — Лекарството е невероятно.

— И въпреки това имаме проблем — настоя Дейвид. — Ако някои от нас наистина ходят насън и това се дължи на лекарството — а според мен друго обяснение не съществува, — става въпрос за странично действие, което не сме отчели. Лекарството явно действа на мозъка по необичаен начин.

— Нека донеса снимките от скенера за томография на емисиите позитрони — прекъсна го най-неочаквано Франсоа.

Изтича при своето писалище, отрупано с какви ли не листове и документи, и се върна след броени минути. Започна да вади една по една снимките, направени със скенер на маймуна, на която е дадено лекарството „Ултра“, белязано с радиоактивни частици.

— Исках да покажа на всички нещо, което забелязах чак днес сутринта — рече той. — Нямах време да го осмисля, пък и нямаше да обърна внимание, ако компютърът не го беше уловил още докато тези изображения бяха в дигитална форма. Ако се вгледате, ще видите, че концентрацията на лекарството „Ултра“ в задния, средния и продълговатия мозък нараства бавно спрямо първоначалната доза, после, щом достигне определено равнище, рязко се увеличава, което означава, че не се достига устойчиво състояние.

Всички се надвесиха над снимките.

— Точката, в която концентрацията се увеличава съществено, съвпада с точката, когато ензимите вече не са в състояние да осъществяват обмяната на веществата — предположи Глория.

— Според мен си права — съгласи се Франсоа.

— Това ще рече, че трябва да погледнем схемата, където е отбелязано какво количество „Ултра“ взема всеки от нас — допълни Глория.

Всички се извърнаха към Едуард.

— Логично е — подкрепи я той.

Отиде при писалището си и извади заключена кутийка. В нея имаше картонче, върху което бе изписан кодът със съответните дози.

Всички узнаха, че Курт е на най-висока доза, след него идва Дейвид. В другия край на скалата бяха Елинор с най-малка доза и Едуард, чиято доза беше малко по-голяма.

Обсъдиха надълго и нашироко проблема и стигнаха до извода, че щом достигне определени равнища, концентрацията на лекарството все повече блокира обичайните колебания в равнищата на серотонина, наблюдавани по време на сън, и променя поведението на човека, докато той спи. Глория предположи, че когато концентрацията се увеличи още повече, вероятно до равнището, отбелязано от рязкото покачване на кривата върху графиката, лекарството „Ултра“ блокира излъчването от низшия, или рептилен мозък към по-висшите центрове в мозъчните полукълба. Подобно на другите автономни дейности, и сънят е регулиран от низшите мозъчни сфери, където лекарството се трупа.

Известно време всички мълчаха — обмисляха хипотезата. Макар и да си бяха възвърнали самообладанието, се чувстваха притеснени.

— Ако наистина е така — обади се пръв Дейвид, — какво ще се случи, ако се събудим в момент, когато лекарството е блокирало тези центрове?

— Ще станем свидетели на нещо като ретроеволюция — отговори Курт. — Ще се ръководим единствено от низшите мозъчни центрове. Ще приличаме на хищни влечуги. Всички се вцепениха от това ужасно предположение.

— Я чакайте, чакайте — провикна се Едуард. Опитваше се да вдъхне и на себе си, и на другите малко ведрост. — Правим прибързани заключения, които не почиват на фактите. Всичко това са само догадки. Не забравяйте, не сме наблюдавали такива отклонения при маймуните, които както едва ли някой ще възрази, имат мозъчни полукълба, макар и по-малки, отколкото при хората. Или поне при някои хора — ухили се сам на шегата си. — Дори и да има някакъв проблем с лекарството „Ултра“, не бива да подценяваме и неговите предимства и колко благотворно е повлияло то на нашите чувства, умствени способности, сетива и дори памет. Не е изключено да сме прекалили с дозата и да се налага да я намалим. Може би трябва да намалим дозите до тая на Елинор, защото при нея се наблюдава само положително психологическо въздействие.

— Аз не искам да си намалявам дозата — отсече предизвикателно Глория. — Спирам лекарството още сега. Изпадам в ужас при мисълта, че без дори да подозирам, в тялото ми се спотайва някакво първобитно чудовище, което само чака да се смрачи, за да тръгне да върлува наоколо.

— Изрази се много образно — отбеляза Едуард. — Спри лекарството, щом искаш. Това се разбира от само себе си. Тук нищо не става насила. Знаете го всички. Всеки сам ще реши дали и занапред да взема лекарството. Предлагам следното: за още по-сигурно ще намалим наполовина дозата на Елинор и ще я използваме за горна граница, а останалите дози ще намаляваме постепенно с една стотна от милиграма.

— Разумно и безопасно е — съгласи се Дейвид.

— И аз мисля така — подкрепи ги и Курт.

— Аз също — присъедини се към тях Франсоа.

— Добре тогава — продължи Едуард. — Повече от сигурен съм, че ако предположенията ни са верни, проблемът е свързан с дозите и вероятно има равнище, при което появата на този проблем се вмества в рамките на допустимия риск.

— Въпреки това аз няма да вземам лекарството — беше категорична Глория.

— Разбира се — не възрази Едуард.

— Нали няма да ми се сърдите? — разтревожено попита жената.

— То се знае, че няма да ти се сърдим — успокои я той.

— Тъкмо ще ви контролирам. И нощем ще държа другите под око — добави Глория.

— Чудесна идея — съгласи се Едуард.

— Хрумна ми нещо — намеси се Франсоа. — Дали всички да не вземаме радиоактивно белязано лекарство — така ще следя къде в мозъка лекарството се отлага и концентрира. Твърде възможно е оптималната доза „Ултра“ да е тъкмо дозата, която просто поддържа определено равнище на лекарството, без количеството му да се увеличава непрекъснато.

— Подкрепям те — кимна Курт.

— И още нещо — допълни Едуард. — Всички вие сте професионалисти и съм сигурен, че не е нужно да ви напомням, но все пак не споделяйте за това заседание с никого, включително със семействата си.

— Естествено, че няма да споделяме — възкликна Дейвид. — Само това оставаше, да изложим на опасност бъдещето на „Ултра“! Дори и от време на време да се натъкваме на трудности и спънки, това пак си остава лекарството на столетието.

Ким смяташе да прекара още малко време в замъка, но когато се върна в къщата, видя, че вече е станало обяд. Докато се хранеше, иззвъня телефонът. За нейна изненада се обаждаше Катрин Стърбърг, библиотекарката от Харвардския университет, която се занимаваше с изучаването на Инкрийс Мадър.

— Може би имам добри новини за вас! — приповдигнато започна Катрин. — Току-що се натъкнах на препратка към труд на Рейчъл Бингам.

— Чудесно! — отвърна Ким. — Вече се бях отчаяла, не очаквах помощ от „Харвард“.

— Стараем се — засмя се другата жена.

— Как намерихте препратката? — полюбопитства Ким.

— Това е най-интересната част — отвърна библиотекарката. — Върнах се назад и прочетох още веднъж писмото на Инкрийс Мадър, което разрешихте да преснимаме. В него се говори за юридическия факултет, затова влязох в базата данни на факултета и името изскочи. Така и не проумявам защо го няма в общия каталог. Но добрата новина е, че както личи, трудът е оцелял от пожара през 1764 година.

— Останах с впечатлението, че всичко е било изпепелено — каза Ким.

— Почти всичко — поправи я Катрин. — За наш късмет някъде към двеста от общо петте хиляди тома в библиотеката са били спасени, понеже са били дадени на читатели. Излиза, че някой явно е четял книгата, която търсите. При всички положения от препратката, която открих, се разбира, че през 1818-а, една година след основаването на юридическия факултет, тя е била преместена там от общата библиотека на Харвардския университет.

— А самата книга намерихте ли? — попита развълнувана младата жена.

— Не, не ми остана време — отвърна библиотекарката. — Пък и си казах, че е по-добре вие да я вземете от тук. Препоръчвам ви да звъннете по телефона на Хелън Арнолд, архиварката в библиотеката на юридическия факултет. В понеделник, още щом дойда на работа, ще я потърся, за да я предупредя, че или ще минете, или ще и се обадите.

— Ще мина оттам още в понеделник, веднага след работа — каза нетърпеливо Ким. — Свършвам в три часа.

— Ще предупредя Хелън — обеща повторно Катрин.

Ким горещо и благодари и затвори.

Беше на върха на щастието. Изобщо не се надяваше книгата да е оцеляла при пожара в „Харвард“ и бе неописуемо доволна, че в понеделник следобед най-после ще разбере какво точно представлява доказателството, използвано срещу Елизабет. После се запита откъде ли Катрин е толкова сигурна, че става въпрос именно за книга. Дали го е пишело в препратката?

Добрата новина подтикна Ким да се нахвърли се с подновен ентусиазъм върху камарата документи в замъка. Разбира се, накрая умората все пак си каза думата и Ким се замисли колко ли още ще и отнеме, за да подреди материалите. Преброи сандъците и кашоните, които и оставаше да прегледа, прибави към тях още толкова — според приблизителните и изчисления количеството кантонерки и шкафове, които трябваше да подреди и във винарската изба, — и видя, че ще и е нужна още цяла седмица, при положение, че работи по осем часа на ден.

Това донякъде я обезсърчи. Тя започваше отново работа в болницата и щеше да и е трудно да заделя толкова време. Тъкмо да се откаже да търси повече този следобед, когато изненада сама себе си: откри нещо със същата лекота, с каквато и Кинард се бе натъкнал на онзи, документ. Отвори наслуки едно от чекмеджетата и извади писмо до Роналд!

Разположи се на един сандък при прозореца и извади писмото от плика. Отново беше от Самюъл Суол. Ким погледна датата и видя, че писмото е писано броени дни преди екзекуцията на Елизабет.

Известно време Ким гледа през прозореца. Есенният ден беше ярък и слънчев, сега обаче откъм запад се задаваха тъмни облаци. Виждаше се и къщата, сгушена сред брезите, обсипани с яркожълти листа. Загледана натам, Ким се пренесе триста години назад във времето и усети какъв ужас е царял заради надвисналата над Елизабет беда и предстоящата и екзекуция. Макар че писмото, което току-що бе прочела, бе писано не от Роналд, а до него, Ким остана с впечатлението, че то е отговор на друго писмо, което Роналд е пратил в отчаян опит да спаси живота на жена си.

Очите на Ким се напълниха със сълзи. Беше и трудно да си представи мъката, която е изпитвал Роналд. Укори се, че в началото, когато научи за Елизабет, е била склонна да вини него за горчивата и участ.

Накрая се изправи. Върна писмото в плика и го занесе във винарската изба, за да го сложи при другите материали в кутията за библии. После излезе от замъка и се отправи към къщата.

Някъде по средата на пътя забави крачка. Извърна очи към лабораторията и спря. Погледна си часовника. Още нямаше четири часът. Изведнъж и хрумна, че ще бъде мило от нейна страна, ако се опита да поразнообрази малко храната на учените. Сутринта, когато се бе отбила при тях, и се бяха сторили потиснати — сигурно им беше втръснало да се тъпчат с пици. Ким си каза, че няма да я затрудни кой знае колко, ако ги нагости с пържоли и риба.

Промени посоката и се насочи към лабораторията. Влезе и остави вратата да се затвори подире и. Никой не се завтече да я посрещне. Обхвана я смут — тук никога не знаеше какво да очаква.

Отправи се към мястото, където работеше Едуард. Мина покрай Дейвид, който и кимна мило, но не така възторжено, както преди няколко дни, поздрави и Глория, която, подобно на Дейвид, отвърна на поздрава и веднага насочи вниманието си към работата.

Ким продължи нататък, но усети как сърцето и се свива все повече. Откакто бяха пристигнали, Дейвид и Глория се държаха най-човешки от всички, но и в тяхното поведение се долавяше промяна.

Едуард се бе залисал и се наложи Ким да го потупа два пъти по рамото, докато привлече вниманието му. Забеляза, че той прави нови капсули с лекарството „Ултра“.

— Какво има? — попита ученият и се усмихна.

— Дошла съм да ви направя едно предложение — подхвана младата жена. — Не искате ли да повторим вечерята отпреди няколко седмици? Нямам нищо против да отскоча до града. Стига сте се тъпкали само с тая пица!

— Много мило! — възкликна Едуард. — Но нека да не е довечера. Бързаме.

— Обещавам, че няма да ви отнеме много време — започна да го убеждава тя.

— Казах — не! — изсъска през зъби Едуард и Ким отскочи крачка назад. Той обаче веднага се овладя и отново и се усмихна.

— Ще хапнем пица.

— Ваша работа — произнесе Ким объркана и притеснена.

Преди броени секунди Едуард бе на косъм от това да си изпусне нервите.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Да-а да! Добре съм! — сопна се той, но веднага побърза да се усмихне. — Затънали сме до гуша. Натъкнахме се на спънки, но сме на път да ги преодолеем.

Ким отстъпи още няколко крачки назад.

— Добре, ако размислиш до час, час и нещо, пак мога да отскоча до града — рече тя. — Ще бъда в къщата. Само ми звънни.

— Наистина нямаме и миг за губене — повтори Едуард. — Ти вечеряй без мен. Благодаря ти все пак за поканата. Ще предам на всички, че мислиш за нас.

Докато Ким вървеше към изхода, никой не се сбогува с нея, никой дори не я погледна. Вече отвън тя въздъхна и поклати глава. Умът и не го побираше какви са тези хора, чието настроение се мени час по час, и как търпят сами себе си! Ким вече бе на път да заключи, че като характер няма нищо общо с учените и трудно намира общ език с тях.

След като вечеря, още бе съвсем светло и тя можеше да се върне в замъка и да поработи още, но нямаше сили да иде там. Отпусна се пред телевизора. Надяваше се безсмислените телевизионни сериали да я поразсеят и тя да забрави случката в лабораторията, но колкото повече си мислеше за отношенията с Едуард и с другите, толкова повече изпадаше в тревога.

Опита се да чете, ала все не можеше да се съсредоточи. Съжали, че още днес следобед не е успяла да отскочи до юридическия факултет на Харвардския университет и да провери за какво става дума. Ставаше все по-нервна. По едно време се сети за Кинард. С кого ли беше, какво ли правеше? Дали и той си мислеше за нея?

За да се поуспокои и да укроти тревожните си мисли, Ким отново бе взела хапче ксанакс, но въпреки това се събуди. В стаята беше тъмно като в рог, тя погледна часовника и видя, че е спала съвсем малко. Облегна се на възглавницата и се заслуша, опитвайки се да разбере какво я е изтръгнало толкова рязко от сън.

Точно в този миг чу откъм задната страна на къщата глухо тътнене, сякаш някой блъскаше новите, покрити с каучук боклукчийски кофи, в облицованата с дъски стена. Ким се вцепени — представи си как някоя грамадна черна мечка рови из двора на метри от нея.

Запали нощната лампа и скочи от леглото. Заметна се с халата и нахлузи пантофите. Чу отново блъскането и притича през малкия коридор до стаята на Едуард. Запали лампата колкото да види, че леглото му е празно. Реши, че сигурно още е в лабораторията, и се притесни как ще се прибере в тъмното, затова се върна в стаята си и набра номера на лабораторията. След десетото позвъняване се отказа.

Взе електрическото фенерче, което държеше в нощното шкафче, и тръгна надолу по стълбите — смяташе да светне с фенерчето през прозореца на кухнята, под който бяха сложени кофите за смет, и да стресне животното, което се навърташе там.

Но когато зави по стъпалата и вече можеше да види антрето, застина като попарена. Бе съгледала нещо, от което кръвта и се смрази. Входната врата зееше отворена.

В началото не можеше дори да помръдне. Беше скована от ужасната мисъл, че звярът — какъвто и да беше той, — е проникнал в къщата и сега я дебне от тъмното.

Нададе ухо, но единственото, което чу, бе хорът на жабите. През отворената врата подухваше хладен ветрец. Навън ръмеше.

Къщата тънеше в гробна тишина и това обнадежди Ким, че звярът все пак не е проникнал вътре. Младата жена заслиза предпазливо надолу. На всяко стъпало спираше и отново се ослушваше дали няма да чуе издайнически звук, по който да разбере, че животното е тук. Но в къщата продължаваше да е тихо.

Ким слезе при вратата и хвана дръжката. Погледна към тъмната трапезария, сетне и към хола и понечи да затвори вратата. Движеше се много предпазливо, за да не я нападнат. Почти беше затворила вратата, когато надзърна навън и застина.

Котката се беше разположила на около пет-шест метра от къщата, насред покритата с плочник пътека. Блажено не обръщаше внимание на дъждеца, лижеше предната си лапка и я търкаше о върха на главата си.

В началото Ким не повярва на очите си — беше и се сторило, че току-що я е видяла на леглото си. Но котката, изглежда, беше усетила, че входната врата е отворена, и се бе възползвала от случая, за да се шмугне навън.

Ким си пое няколко пъти дълбоко въздух с надеждата да се отърси от уплахата, замъглила мозъка и. Ужасена от онова, което може би я дебнеше в мрака, не смееше да повика котката, която и бездруго сигурно нямаше да и обърне внимание.

Видя, че няма избор, и излезе крадешком навън. Огледа се припряно и се втурна към котката, след което я грабна и се обърна, колкото да види как входната врата се захлопва под носа и.

Простена едва чуто „не“ и се завтече към вратата, ала вече беше късно. Ким натисна дръжката, но вратата се беше заключила. Натисна я безуспешно с рамо — пак не успя да я отвори.

Сгърбена под студения дъжд, тя се извърна бавно към непрогледната нощ. Потрепери от страх и студ — не можеше да се начуди как е допуснала да се окаже в такова нелепо положение. Беше по пижама и халат, бе оставила вратата да се затвори пред лицето и и сега стоеше в дъждовната нощ, гушнала в едната ръка дърпащата се котка, а в другата стиснала фенерчето, което не и вършеше никаква работа. А някъде от храсталака я дебнеше незнайна нощна твар.

Котката продължаваше да се дърпа, та господарката и да я пусне на земята, по едно време започна и да мяука. Ким успя криво-ляво да я накара да млъкне. Отдалечи се малко от къщата и огледа прозорците по фасадата, но всички бяха затворени и заключени. Младата жена се извърна и погледна към лабораторията, но и там не светеше. Извърна очи към замъка. Той беше по-далеч, ала Ким знаеше, че поне вратите на крилата не са заключени.

В този момент чу как някакво огромно същество тътри крака по чакъла вдясно от къщата. Осъзна, че и миг не бива да стои повече тук, и хукна в обратната посока, вляво от къщата, за да се отдалечи от приближаващата мечка или онова, което бе ровило из двора.

Натисна отчаяна дръжката на кухненската врата. Но и тя беше заключена — Ким се бе погрижила за това. Удари я няколко пъти с рамо, ала вратата не поддаде. Котката се размяука.

Младата жена се обърна с гръб към къщата и съгледа бараката. Притисна животинчето още по-силно до гърдите си и стиснала фенерчето така, сякаш държи бухалка, хукна колкото и крака държат натам. Свали резето, с което беше подпряна вратата, отвори я и се шмугна в мрака вътре.

Затвори плътно подире си. Точно вдясно от нея имаше малко прозорче, от което се виждаше част от двора зад къщата. Единствената мъждива светлина идваше откъм прозореца на спалнята.

Вперила очи към двора, Ким видя, че откъм същата посока, от която бе дошла и тя, се задава сгърбен силует. Беше не звяр, а човек, но се държеше твърде странно. Младата жена забеляза как човекът спира и точно като звяр души въздуха. За неин ужас се извърна към нея и сякаш се вторачи в бараката. В мрака не се виждаше нищо повече от очертанията на тялото му.

Вцепенена от страх, Ким забеляза как човекът тръгва към нея с бавна тромава походка, като продължи да души въздуха, все едно се движеше по следа. Когато от бараката го деляха някакви си три-четири метра, Ким се дръпна още по-навътре и се долепи до инструментите и велосипедите.

Вече чуваше и стъпките по чакъла. Приближиха се, после спряха. Настана мъчителна тишина. Ким затаи дъх.

Изведнъж вратата изскърца и се отвори с трясък. Съвсем обезумяла от ужас, Ким се разпищя. Котката измяука и се отскубна от ръцете и. Човекът също изкрещя.

Младата жена стисна фенерчето с две ръце и го насочи право към лицето на мъжа. Той се закри с длани от внезапно блесналата ослепителна светлина. Стъписана, Ким видя с облекчение, че пред нея стои Едуард.

— Слава Богу! — пророни тя и наклони надолу фенерчето.

Измъкна се иззад укритието си от велосипеди, косачки и стари кофи за боклук, изтича от бараката и обви ръце около Едуард. Лъчът на електрическото фенерче заигра напосоки сред дърветата. Едуард продължи да стои като вцепенен. Погледна я с невиждащ поглед.

— Боже мой, не мога да ти опиша колко се радвам, че виждам лицето ти! — възкликна Ким и се взря в тъмните му очни ябълки. — Никога през живота си не съм изпитвала такъв страх.

Той не промълви нищо.

— Едуард! — повика го младата жена уплашено и извърна глава, за да го вижда по-добре. — Какво ти е?

Мъжът въздъхна шумно.

— Добре съм — отвърна накрая. Беше ядосан. — Но не благодарение на теб! Какво, по дяволите, търсиш посред нощ в бараката? И си само по пижама. Изкара ми ангелите.

Ким започна да се извинява, като пелтечеше, осъзнала колко го е уплашила. Обясни му какво се е случило. След като млъкна, видя, че Едуард се усмихва.

— Няма нищо смешно — укори го тя, но също се усмихна, почувствала се в безопасност.

— Не мога да повярвам, че си изложила на опасност живота си заради някаква пиклива проскубана котка — рече Едуард. — Хайде, ела! Да не стоим повече под този дъжд.

Ким се върна под навеса и потърси с фенерчето котката. Тя се бе спотаила в най-далечния ъгъл, зад няколко лопати и гребла. Ким я примами и я гушна. После се прибра с Едуард в къщата.

— Премръзнала съм — каза му тя. — Един билков чай няма да ми дойде зле. Ти искаш ли?

— Ще поседя малко с теб — кимна Едуард.

Докато Ким чакаше водата да кипне, той и изложи своята версия за случилото се.

— Смятах да работя цяла нощ. Но към един и половина се примирих, че няма да стане. Толкова съм свикнал да заспивам към един, че очите ми направо се затваряха. Пак добре, че се добрах от лабораторията до къщата, без да се просна на тревата. Щом влязох в антрето, се сетих, че съм носел найлонов плик с остатъците от пица, които трябваше да хвърля в нашата кофа. Върнах се да го взема и да го сложа при боклука. Сигурно тогава съм оставил вратата отворена — а не биваше да го правя ако не за друго, то поне заради комарите. Но както и да е, така и не успях да махна капаците на кофите — колкото повече се мъчех, толкова повече се вбесявах. Дори ги ударих един-два пъти.

— Нови са — вметна Ким.

— Дано имат упътване — ухили се Едуард.

— На светло не е чак толкова трудно.

— Накрая вдигнах ръце и се отказах — продължи Едуард. — Когато се върнах при входната врата на къщата, видях, че е затворена. Стори ми се, че надушвам парфюма ти. Откакто вземам „Ултра“, обонянието ми се е подобрило значително. Последвах миризмата и така се озовах при бараката. Ким си наля чаша топъл билков чай.

— Сигурен ли си, че не искаш? — попита пак тя.

— Не мога да гледам. Трудно ми е дори да седя тук — извини се Едуард. — Трябва веднага да си лягам. Имам чувството, че тялото ми тежи пет тона, а клепачите ми са от олово.

Изправи се от стола и се олюля. Ким се пресегна и му помогна да се закрепи.

— Няма ми нищо — успокои я Едуард. — Но съм капнал от умора. Едвам се държа на крака.

Ким го чу как тътри нозе нагоре по стълбите. Прибра чая и меда, взе чашата и също се качи горе. Надзърна в стаята на Едуард. Беше заспал облечен.

Младата жена влезе в стаята, съблече с доста мъки панталоните и ризата му и го зави. Угаси лампата. Дори му завидя за лекотата, с която — за разлика от нея — заспива.