Допустим риск

ЧЕТВЪРТЪК, 29 СЕПТЕМВРИ 1994 ГОДИНА

През следващите няколко дни Ким отново и отново се бори с изкушението да посегне към „Ултра“. Вече бе толкова притеснена, че безсънието я тормозеше всяка нощ. Ала всеки път, когато бе на косъм да вземе лекарството, се отказваше в последния момент. Реши, вместо да се тъпче с лекарства, да използва безпокойството като двигател. Всеки ден работеше по десетина часа в замъка и си тръгваше едва след като се стъмнеше и вече и бе трудно да разчита изписаните на ръка страници.

Забелязваше, че учените спят в замъка само по калта пред входовете и на двете крила. Е, съвсем в реда на нещата си бе да цапат, но количеството кал и се стори възмутително и според нея издаваше липса на възпитание и такт.

Едуард пак беше във весело настроение и я обграждаше с внимание. Във вторник дори и прати в къщата огромен букет с бележка, на която пишеше „С обич и признателност“ — съвсем както в доброто старо време.

В четвъртък сутринта точно когато тя се канеше да тръгне към замъка, Едуард нахълта бесен в къщата, хласна вратата и метна тефтерчето с телефоните на масата. Младата жена веднага застана нащрек.

— Да не се е случило нещо?

— То оставаше да не се е случило! — изруга той. — Трябваше да идвам чак до тук, за да говоря по телефона. На онези кретени в лабораторията им дай да подслушват телефонните ми разговори. На път съм да полудея с тях!

— Защо не се обади от телефона в приемната, там няма никой — попита Ким.

— Подслушват ме и в нея.

— През стените ли? — стъписа се тя.

— Налага се да се обадя на онова говедо, шефа на отдел „Лицензи“ от Харвардския университет — продължи да се мята Едуард, без да обръща внимание на думите и. — Запретнал се е, идиотът му с идиот, да ми отмъщава лично. Отвори тефтерчето и намери номера.

— Може би просто си върши работата — престраши се да каже Ким, която знаеше за отколешната вражда между двамата.

— Смяташ, че си върши работата, като ме уволнява дисциплинарно ли? — изкрещя Едуард. — Какъв наглец! И през ум не ми е минавало, че на малкия вироглав книжен плъх ще му стиска да ми извърти такъв номер!

Ким усети, че сърцето и се разбумтява. Едуард говореше точно както онзи път, когато бе метнал чашата с вино в жилището си.

Достраша я да казва каквото и да било.

— Добре де, карай да върви — подхвана той, но вече съвсем спокойно. Дори се усмихна. — Какво да се прави, такъв е животът. Винаги има подеми и спадове. Седна и набра номера.

Ким се поотпусна, но не смееше да отмести поглед от Едуард. Заслуша как той си говори мирно и кротко с човека, когото току-що беше клел и обиждал как ли не. Щом остави слушалката, подметна, че в края на краищата мъжът имал ум в главата си.

— Така и така съм дошъл — обърна се той към нея, — ще изтичам до горе да приготвя дрехите за химическо чистене. Нали ме помоли вчера. Понечи да тръгне нагоре по стълбите.

— Но ти вече ги приготви — напомни му тя. — Сигурно си го направил сутринта, защото когато станах, ги намерих.

Той спря и примига смутено.

— Така ли? — учуди се. Сетне добави: — Е, браво на мен! Тогава се връщам в лабораторията.

— Едуард! — повика го младата жена, преди той да е излязъл от къщата. — Добре ли си? Напоследък все забравяш какво си правил.

— Така си е — съгласи се той. — Много отвеян съм станал. Но никога не съм се чувствал по-добре. Просто съм затънал в работа. Ала вече се вижда светлинка в тунела, ще станем баснословно богати! Включително и ти. Говорих със Стантън да ти дадем малко акции, той няма нищо против. Значи и ти ще участваш в подялбата на голямата печалба.

След час Ким седеше в едно кафене, стискаше пръсти и нервно се оглеждаше в очакване кога ще се появи Кинард. Бе го помолила по телефона спешно да дойде.

— Дано не ти се натрапвам — рече му още щом той седна на масичката.

— Радвам се да те видя — отвърна Кинард.

— Трябва да те питам нещо — подхвана Ким. — Възможно ли е, ако вземаш психотропно лекарство, да започнеш да забравяш?

— Разбира се. Но съм длъжен да уточня, че човек забравя по много причини. Симптомът не е никак характерен. Какво, нима при Едуард се наблюдава такова нещо?

— Мога ли да разчитам, че ще си мълчиш?

— Казах ти вече, не се притеснявай — увери я мъжът. — Едуард и колегите му още ли вземат лекарството?

Тя кимна.

— Тия не са добре — завъртя глава Кинард. — Търсят си белята. А някакво друго странично действие забелязала ли си?

Ким изсумтя.

— Няма да повярваш — отвърна тя. — Направо са се преобразили. Преди да започнат да вземат лекарството, вечно бяха начумерени и се караха. Сега преливат от щастие и задоволство. Държат се, сякаш са на купон, въпреки че продължават да работят със същото трескаво темпо.

— Значи лекарството им действа добре — каза лекарят.

— В някои отношения — да — съгласи се младата жена. — Но ако поседиш известно време с тях, оставаш със странното усещане, че си приличат като две капки вода и са доста скучновати, макар че уж са весели и много усърдни.

— Звучи ми като в „Прекрасния нов свят“ — отбеляза мъжът и се засмя.

— Хич не се смей — рече Ким. — И аз си помислих същото. Но това е по-скоро философски въпрос и той сега не ме занимава. Притеснявам се, че Едуард забравя съвсем елементарни делнични работи. И нещата като че ли се влошават. Нямам представа дали това важи и за другите.

— Какво ще правиш? — попита мъжът.

— Не знам — призна си младата жена. — Надявах се или да потвърдиш страховете ми, или да ги разсееш. Но както гледам, явно не можеш да направиш нито едното, нито другото.

— Да, със сигурност не мога — призна Кинард. — Но ще ти кажа нещо, върху което да помислиш. Възприятията се влияят изключително много от очакванията. Затова и в медицинските изследвания са въведени така наречените „слепи“ опити, когато количествата и дозите не са предварително известни. Не е изключено очакванията ти да видиш отрицателно въздействие на лекарството върху Едуард да е повлияло за онова, което виждаш. Знам, че Едуард е изключително умен и подготвен, не ми се вярва да поеме неразумен риск.

— Май си прав — съгласи се тя. — Вярно е, че в момента не знам какво точно виждам. Възможно е и да се заблуждавам сама, но… се съмнявам.

Кинард погледна часовника върху стената и се извини:

— Прощавай, но разполагам със съвсем малко време — каза той. — Имам операция. Но ще бъда тук още няколко дни, ако искаш пак да поговорим. Ако пък не успееш да дойдеш — ще се видим в интензивното отделение на Бостънската болница.

Щом се върна в имението, Ким се насочи право към замъка. Около пристройките завари невероятно безредие — пред вратата, по стълбището, та чак до първата площадка беше нанесена кал, съчки, шума, до сами прага се въргаляше картонена кутийка от китайска храна. Сякаш неведома сила бе вилняла и с гняв бе пиляла боклуци където завърне. Младата жена изруга едва чуто и решително се отправи към килера за парцал и кофа. Възмущението от „любезните наематели“ я зареди с достатъчно енергия, за да измие цялото стълбище и да тръшне изтривалката от парадния вход пред вратата на пристройката. Надяваше се това да се приеме като достатъчно ясен намек, та да не се налага да пише гневни бележки, или да се кара открито с безотговорните си гости.

Най-сетне привърши, слезе в дълбоката изба и се залови за работа с архивите. Все още не и бе минал ядът и тя разсеяно прелистваше една папка, когато погледът и попадна върху някакво писмо, забутано между служебните документи. Затаи дъх. Измъкна плика от връзката и го разгъна. Беше от Томас Гудман до Роналд.

— Нещастните хора! — прошепна Ким.

Личеше си, че Томас е объркан и покрусен, задето е притиснат между приятелството и онова, което според него беше истина. Ким почувства как и се къса сърцето за несретната Елизабет, но едновременно с това в писмото се прокрадваше и нещо ново — говореше се за кръв и насилие. Ким бе обзета от смут. Дори не пожела да си представи какво е правила Елизабет с добитъка в обора, но волю-неволю се видя принудена да признае пред себе си, че това не е шега работа.

Отново пробяга с поглед по редовете. Стори и се странно: животните били здрави, но по тях имало кръв; дали пък Елизабет не бе правила нещо със себе си? Ким потрепери при мисълта, че жената може би сама се е осакатила. Подозрението се засилваше от това, че в писмото Томас споменаваше как по пода в къщата имало капки кръв. Но там се описваха и счупени предмети — значи кръвта би могла да е и от случайно получена рана…

Ким въздъхна: губеше се в догадки. Едно обаче беше сигурно. Сега вече въздействието на гъбичката се свързваше и с насилие и младата жена си каза, че трябва незабавно да предупреди Едуард и другите.

Стиснала писмото, тя излезе припряно от замъка и забърза към лабораторията. Когато влезе, беше останала без дъх. И още от прага я чакаше изненада: вътре се вихреше празненство. Посрещнаха я весели възгласи и наздравици с шампанско. Ким се опита да откаже чашата, която и подадоха, но никой не искаше и да чуе. Тя отново изпита чувството, че се е озовала на студентски купон. Проправи си път и отиде до Едуард:

— Боже, каква лудница. Ще ми обясниш ли какво става?

— Току-що Елинор, Глория и Франсоа извършиха същински подвиг в аналитичната химия — обясни и възбудено той. — Вече установиха строежа на един от свързващите белтъци на лекарството. Това е огромен скок напред! Ще ни позволи при нужда да променяме „Ултра“ и да създаваме нови лекарства, производни на изходното.

— Радвам се, но… Искам да ти покажа нещо, което на всяка цена трябва да видиш — отвърна тя и му подаде писмото.

Той го прегледа набързо. Вдигна поглед и намигна на Ким.

— Браво на теб! — поздрави я. — Това е най-интересното. Засега. — Сетне се извърна към другите и се провикна:

— Ей, вие, чуйте ме! Ким е открила най-убедителното доказателство, че Елизабет се е отровила с гъбичната плесен. Писмото ще пасне на статията ми за „Сайънс“ дори повече от записките в дневника на Елизабет.

Учените тутакси го наобиколиха. Едуард им даде писмото и ги подкани да го прочетат.

— Това се казва работа! — възкликна Елинор и го предаде на Дейвид. — Сега имаме автентично, неоспоримо и образно описание колко бързо е действието на алкалоидите. Жената явно току-що е хапнала само залък от хляба, пише си го черно на бяло!

— Добре, че отделихте и премахнахте веригата, предизвикваща халюцинации — намеси се и Дейвид. — Не изгарям от желание да се събудя и да видя, че съм при кравите.

Всички се засмяха, с изключение на Ким. Тя погледна Едуард и след като изчака да се поуспокои, го попита:

— Не те ли притеснява, че в писмото явно се намеква за насилие?

Той взе пожълтелия лист и го прочете още веднъж.

— Знаеш ли, имаш право — рече и. — Като теглим чертата, май е за предпочитане да не цитирам писмото в статията си. Току-виж ни размътило водата. Преди няколко години се вдигна пушилка, понеже в едно телевизионно предаване подметнаха, че лекарството прозак е свързано с насилие. Настана голяма суматоха, но после опасенията бяха опровергани със статистически данни. Само това оставаше — същото да се случи и с нашето лекарство.

— Ако насилието е било предизвиквано от непроменения алкалоид, би трябвало и халюцинациите да се дължат на него — поясни Глория. — Можеш да го изтъкнеш в статията си.

— Защо да рискувам? — не се съгласи ученият. — Нямам намерение да давам и най-малкия повод за съмнение — веднага ще се намери някой пощурял журналист, който да събуди призрака на насилието.

— Но сигурно не е зле да отбележите в клиничните протоколи вероятността от насилие — престраши се да предложи Ким. — Така, ако въпросът възникне някога, вие вече ще разполагате с данни.

— Страхотна идея! — възкликна Глория.

Няколко минути всички обсъждаха възхитени предложението на Ким. Насърчена, че са я чули, тя им подсказа да включат и пропаданията в паметта. И за да им докаже, че е права, посочи няколкото случая, които е наблюдавала наскоро при Едуард. Той се засмя весело заедно с всички.

— Е, чудо голямо! Миел съм си по два пъти зъбите! — подметна ученият, с което за кой ли път ги разсмя.

— Смятам, че не е зле да отбележим в клиничните протоколи не само насилието, но и загубата на памет — намеси се Курт. — Дейвид също забравя напоследък. Направи ми впечатление, понеже живеем един до друг в замъка.

— Присмял се хърбел на щърбел — ухили се Дейвид. После разказа на всички как предната вечер Курт се е обаждал два пъти на гаджето си, понеже бил забравил, че вече и е звънял.

— Обзалагам се, че момичето е било на върха на щастието — отбеляза Глория. Курт потупа закачливо колегата си по рамото.

— Натриваш ми носа само защото предната вечер и ти направи абсолютно същото с жена си.

Докато гледаше как Курт и Дейвид се занасят един с друг, Ким забеляза, че дланите и пръстите на Курт са целите в рани като от порязано и в драскотини. Предложи да ги погледне.

— Благодаря ти, но не е болка за умиране — увери я германецът. — Изобщо не ми пречи.

— Да не си паднал от мотоциклета?

Курт прихна.

— Надявам се, че не. Не помня как е станало.

— Производствена злополука — намеси се пак Дейвид и си показа ръцете — и те бяха издрани, но не толкова много. — Доказват, че направо припадаме от бъхтене.

— Работим по деветнайсет часа в денонощие — обади се Франсоа. — Странно е, че още се държим на крака.

— Според мен обаче това, че забравяте, е странично действие на лекарството „Ултра“ — настоя Ким. — Имам чувството, че се случва на всички ви.

— На мен не — опроверга я Глория.

— Аз също не забравям — присъедини се и Елинор. — Откакто вземам „Ултра“, мисълта ми е много по-пъргава, а паметта — доста по-силна.

— Същото е и при мен — подкрепи я Глория. — Смятам, че Франсоа е прав. Просто прекаляваме с работата.

— Въпреки това Ким има основания — подкрепи я Едуард неочаквано. — Пропаданията в паметта сигурно са свързани с „Ултра“ и затова трябва да бъдат включени в клиничните протоколи. Но това не е нещо, заради което да си губим съня. Дори и да се наблюдава в някои случаи, смятам, че рискът е допустим, като знаем колко благотворно се отразява като цяло лекарството върху умствената дейност.

— Съгласна съм — рече Глория. — Същото е, както при Айнщайн, който, докато е разработвал теорията на относителността, непрекъснато е забравял разни делнични подробности. Умът сам решава какво да съхрани и какво да изхвърли. В края на краищата не е чак толкова важно по колко пъти си миеш зъбите.

Входната врата се затръшна и всички извърнаха очи натам — в лабораторията рядко се отбиваха посетители. Беше Стантън.

— Какво, по дяволите, става тук? — възкликна. — Днес никой ли не работи?

Елинор се завтече да му поднесе чаша шампанско.

— Малка наздравица — каза Едуард и вдигна своята. — Да пием за грижовния ти характер, който ни подтикна да започнем да вземаме „Ултра“. Всеки божи ден се радваме на прекрасните резултати.

Всички прихнаха за кой ли път и отпиха от шампанското.

— Хич не мисли, че не работим — успокои го Едуард. — Работим, и още как! При това напредваме главоломно. Вече си вземаме кръв, заделяме и урина за изследванията.

— Всички без Франсоа — уточни Глория, колкото да се заяде. — Той вечно забравя.

— Да, в това отношение имаме известни затруднения с непокорния му нрав — потвърди Едуард. — Но ги преодоляхме, като залепихме капаците на тоалетните чинии с тиксо и сложихме надпис „ЗАДРЪЖ“.

Всички пак избухнаха в смях. Глория и Дейвид дори оставиха чашите, за да не ги разплискат.

— Весело си живеете — изгледа ги Стантън.

— Имаме си причина — отвърна Едуард.

После го посвети в откритието за строежа на свързващия белтък и не пропусна да отбележи, че тъкмо на лекарството „Ултра“ се дължи явно подобрената умствена дейност на всички в екипа.

— Е, това наистина е чудесна новина! — успокои се Стантън и с ентусиазъм се зае да наваксва пропуснатото количество питиета от началото на купона. Ким се възползва от появата на Стантън, за да се извини и да си тръгне.

Насочи се към замъка. Смяташе най-напред да прибере писмото на Томас Гудман в кутията за библии, където бяха всички останали документи, свързани по един или друг начин с Елизабет. Когато наближи величествената сграда, видя, че иззад дърветата излиза полицейска кола. Човекът на волана, изглежда, също я видя, понеже автомобилът на мига свърна по пътя към замъка и се насочи към младата жена.

Ким спря и зачака. Колата спря и от нея слязоха същите двама полицаи, отзовали се и на повикването след смъртта на Бафър. Били докосна козирката на шапката си и поздрави Ким.

— Дано не ви притесняваме — подхвана полицаят.

— Да не се е случило нещо? — обезпокои се тя.

— Искахме да питаме дали след смъртта на кучето сте имали други неприятности — обясни Били. — В околността има доста прояви на вандализъм, да си рече човек, че маскарадът по случай Вси светии е започнал месец по рано.

Тук, в Салем, маскеният бал за Вси светии наистина е страхотен — поясни вторият полицай, Хари. — За нас това е най-неприятното време.

— За какъв вандализъм говорите? — поинтересува се Ким.

— Обичайните дивотии — отвърна първият полицай. — Преобърнати боклукчийски кофи, разпилени отпадъци. Изчезнали са и още домашни любимци, открихме трупчетата на някои от тях по алеите в гробището „Грийнлон“.

— Още се притесняваме да не би в околността да върлува побесняло животно — вметна и Хари. — По-добре дръжте котката вътре в къщата, още повече че имението ви е голямо и залесено.

— Според нас са се развихрили местните хлапетии. Всичко това не може да е направено само от един звяр. Така де, колко кофи за боклук може да обърне миеща мечка за една нощ! — подсмихна се полицаят.

— Признателна съм ви, че сте били толкова път, за да ме предупредите — рече Ким. — След смъртта на кучето не сме имали главоболия, но ще внимавам котката да не излиза навън.

— Ако се случи нещо, обадете ни се — каза полицаят. — Трябва да държим нещата под контрол, докато не е станало късно.

Ким загледа как полицейската кола прави обратен завой и потегля към портата на имението. Понечи да влезе в замъка, когато чу, че Стантън я вика. Обърна се и видя, че той върви към нея откъм лабораторията.

— Какво, по дяволите, търси полицията тук? — заразпитва тревожно братовчед и веднага щом наближи. Ким му обясни, че се притеснявали да не би в околността да върлува болно от бяс животно.

— Вечно изниква нещо, човек дъх не може да си поеме — изпъшка братовчед и.

— Слушай, искам да си поговорим за Едуард. Имаш ли малко време?

— Разбира се — отвърна младата жена и се запита какво ли има пак. — Къде искаш да поговорим?

— Става и тук — отвърна мъжът. — Откъде ли да започна? — Извърна поглед, сетне се взря в очите на Ким. — Напоследък съм озадачен от Едуард, а и от другите. Отбия ли се в лабораторията, винаги се чувствам натрапник. Допреди половин месец тук беше като в морга. Сега пък са го ударили на веселба. Все едно са във ваканционно селище, с тази разлика, че се скъсват от работа.

Стантън се засмя, сетне продължи:

— Ами Едуард? Станал е толкова нагъл и напорист, че е заприличал на самия мен.

Ким сложи длан върху устата си и също се засмя на самоироничната прозорливост на братовчед си.

— Никак не е смешно! — скастри я Стантън, въпреки че и той се смееше. — Нищо чудно утре Едуард да оповести, че смята да става едър предприемач. Навил си е на пръста на всяка цена да забогатее, за нещастие средствата ни съвсем са изтънели. Сега се караме като дърти цигани откъде да намерим капитал. Нашето благородно докторче е станало толкова ненаситно, че не иска да дели с никого печалбата. За една нощ се преобрази — от отдаден на науката аскет се превърна в капиталист, ламтящ за печалба.

— Защо ми казваш всичко това? — изненада се Ким. — Нямам нищо общо с „Омни“. А и не искам да имам.

— Надявах се да поговориш с него — поясни братовчед и. — Сърце не ми дава да вземам чрез чужди банки мръсни пари от разни перачи, сега си скубя косата, че изобщо съм споменал за тази възможност. Прекалено опасно е, и то не само във финансовия смисъл на думата. Току-виж ни очистили. Просто не си струва. Нека Едуард си гледа научните изследвания и да остави на мен финансите.

— А направи ли ти впечатление, че е започнал да забравя? — попита младата жена.

— Не — отвърна Стантън. — Умът му сече като бръснач. Но не разбира нищичко, опре ли до финансовата страна на нещата.

— А аз съм го хващала, че забравя — поясни Ким. — Е, да, дребни делнични неща. Същото важи и за останалите — и те си признаха, че са разсеяни.

— Не ми е правило впечатление Едуард да е разсеян — възрази братовчед и. — Но май го е хванала параноята. Ето и одеве настоя да сме поговорели извън лабораторията, за да не ни подслушвали.

— Че кой ще седне да ви подслушва? — изненада се тя.

Стантън сви рамене.

— Вероятно другите от групата. Едуард не ми каза, аз не го питах.

— Тази сутрин дойде чак в къщата, за да се обади по телефона, понеже не искал да го подслушват — оплака се и Ким. — Не искал да звъни и от приемната, и там, видите ли, щели да го подслушват през стените.

— Е, това ако не е параноя, здраве му кажи! — отсече мъжът. — Но в негово оправдание ще кажа, че му набих в главата колко важно е на този етап да не разгласяваме нищо.

— Вече се безпокоя, Стантън — сподели братовчедка му.

— Недей да ми говориш така! Дошъл съм да ме успокоиш, а не да раздухваш притесненията ми.

— Страхувам се, че тази мания за преследване и пропадания в паметта са странично действие на лекарството — продължи Ким.

— Не искам да слушам такива неща! — отсече Стантън и демонстративно си запуши ушите.

— Не бива да вземат лекарството на този етап! — настоя пак младата жена. — И ти го знаеш. Спри ги.

— Аз? Да ги спра?! — ахна Стантън. — Нали току-що ти казах, че отговарям само за финансите. Не им се меся в изследванията, още повече след като ми казаха, че ако вземат лекарството, ще ускорят нещата. Пък и леката параноя и пропаданията в паметта вероятно се дължат на това, че бъхтят до припадък. Едуард си знае работата. Божичко, той е най-добрият в своята област!

— Хайде да сключим сделка — неочаквано подкани братовчедка му. — Ако ти убедиш Едуард да спрат да вземат лекарството, аз пък ще се опитам да го убедя да не ти се бърка с парите.

Стантън така сбърчи физиономия, сякаш някой го беше наръгал с нож в гърба.

— Я не ставай за смях! — вкиснато рече той. — Само това оставаше, да се пазаря с братовчедка си.

— Струва ми се съвсем разумно — възрази Ким. — Така взаимно ще си помогнем.

— Не обещавам нищо.

— Аз също — каза и младата жена.

— Кога ще говориш с него? — погледна я Стантън изпод вежди.

— Довечера. А ти?

— Мога още сега да се върна и да разговарям — отвърна той.

— Споразумяхме ли се?

— Ами… хм-м… споразумяхме се — потвърди от немай-къде братовчед и. — Абе вие тука всичките кога станахте такива изпечени бизнесмени! Не може да се преговаря с вас…

Въздъхна с горчива усмивка, потупа я по рамото и се обърна.

Ким го загледа как се връща в лабораторията. За разлика от обикновено не стъпваше напето, а тътрузеше нозе и беше отпуснал ръце, сякаш носеше огромни тежести. На Ким и домъчня за него — личеше си, че е потиснат. Беше закъсал здраво: в разрез с безпрекословните си разбирания за бизнеса бе вложил всичките си пари в „Омни“, до последния цент.

След като се качи на тавана, младата жена отиде при една от капандурите с изглед към лабораторията — точно в този момент Стантън влезе в сградата. Тя не се надяваше особено братовчед и да успее да убеди Едуард да не вземат повече лекарството, но поне съвестта и беше чиста — бе направила всичко по силите си.

Тази вечер реши да не заспива, докато Едуард не се прибере. Вече минаваше един след полунощ, тя още четеше, когато чу как входната врата се затръшва и той се качва по старото скърцащо стълбище.

— И таз добра, не си заспала! — възкликна мъжът, след като надзърна в стаята и. — Книгата явно е много увлекателна, щом те държи будна до среднощ.

— Не съм уморена — отвърна Ким. — Ела, де!

— Едвам се държа на крака — изпъшка Едуард. Влезе в стаята и докато се прозяваше, помилва разсеяно котката. — Искам час по-скоро да си легна. Мине ли полунощ, и като по часовник веднага ми се доспива ужасно. И най странното е, че налегне ли ме умората, заспивам на мига. Трябва да внимавам да не заспя както седя. А легна ли, край, пиши ме заспал.

— Забелязах — потвърди тя. — В неделя вечер дори не беше угасил лампата.

— Сигурно трябва да ти се сърдя — усмихна се Едуард. — Но не съм злопаметен. Знам, че ми мислиш доброто.

— За какво говориш? — учуди се Ким.

— Защо се преструваш на невинно агънце, Кума Лисо? Сякаш не знаеш! — заяде се Едуард. — Говоря ти, че ни в клин, ни в ръкав Стантън се загрижи за моето здраве. Още щом си отвори устата, бях наясно, че ти имаш пръст в тази работа. На братовчед ти не му е в стила да е чак толкова състрадателен.

— Каза ли ти какво сме се споразумели?

— Какво?

— Той прие да се опита да те накара да не вземаш лекарството, ако аз пък те убедя да не се бъркаш във финансите на фирмата.

— И ти ли, Бруте! — възропта с комична театралност ученият. — Сега я втасахме! Двамата души, които смятам за най-близки, ми кроят шапка!

— Както сам каза, за твое добро е — възрази младата жена.

— Все мога да реша кое е за мое добро — подметна Едуард, но не беше ядосан.

— Въпреки това си се променил — настоя тя. — Дори според Стантън си заприличал на него.

Ученият се засмя от все сърце.

— Това се иска! Открай време съм си мечтал да бъда оправен и непукист като него. Жалко, че баща ми вече не е сред живите. Може би най-сетне щеше да остане доволен от мен.

— Това не е шега работа.

— Изобщо не се шегувам — възрази Едуард. — Предпочитам да съм пробивен, отколкото свит и срамежлив.

— Да, чудесно наистина, но аз ти говоря за друго: че е опасно да вземаш лекарство, което не е било изпробвано. Освен това не се ли запитваш дали е морално да се кичиш с черти, които не си придобил от горчив собствен опит, а от някакво лекарство? Така все едно лъжеш другите. Едуард приседна на крайчеца на леглото и.

— Ако случайно заспя, повикай кулокран да ме премести оттук — засмя се отново той. За кой ли път се прозина и се опита да затули с юмрук устата си. — Слушай, съкровище — подхвана мъжът. — Лекарството „Ултра“ не е неизпробвано, просто не е изпробвано докрай. Но е доказано, че не е токсично, и това е най-важното. Ще го вземам и занапред, освен ако не се появи сериозно странично действие, в което искрено се съмнявам. Колкото до втория ти довод, за мен е повече от ясно, че някои неприятни черти на характера, в моя случай срамежливостта и саможивостта, само се засилват с опита. Прозак — донякъде, и сега „Ултра“ в по-голяма степен, разкриха истинската ми същност, човека, чийто характер е бил потискан от низ неприятни житейски изживявания. Характерът ми, какъвто е той сега, не е бил изобретен от „Ултра“ и аз не лъжа никого — това е моето истинско „Аз“, незамъглено от житейските обстоятелства. — Едуард се усмихна и потупа Ким през завивките по крака. — Уверявам те, никога не съм се чувствал така добре. Не се притеснявай. Единственото, за което се безпокоя, е колко трябва да вземам „Ултра“, та сегашното ми „Аз“ да не изчезне в мига, в който го спра, за да бъде изместено от предишното ми саможиво, свито „Аз“.

— В твоите уста звучи толкова разумно! — въздъхна Ким.

— То си е разумно — потвърди ученият. — Така искам да бъде. По дяволите, нямаше сега да се налага да се променям, ако баща ми не беше такъв кретен.

— Ами параноята и това, че понякога забравяш?

— Каква параноя? — изненада се Едуард.

Ким му напомни как сутринта е идвал чак до къщата, за да се обади по телефона, и е накарал Стантън да разговарят извън лабораторията.

— Това не е никаква параноя — възмути се той. — Онези, моите в лабораторията, са се превърнали в най-ужасните клюкари, които някога съм срещал. Просто се опитвам да се предпазя, за да не си врат носа, където не им е работа.

— Но и на мен, и на Стантън ни прилича на параноя.

— Е, не е параноя, уверявам те — усмихна се Едуард. Беше се подразнил, че го обвиняват в мания за преследване, но сега вече му беше минало. — Виж, наистина забравям някои неща, но изобщо не страдам от параноя.

— А защо да не спреш сега лекарството? Ще продължиш да го вземаш по време на клиничната фаза.

— С теб не може да се излезе на глава! — възропта мъжът. — А и сега не ми е до препирни. Останал съм без капчица сили, очите ми се затварят. Извинявай. Ще продължим утре, ако желаеш. А сега трябва да си лягам.

Наведе се, целуна Ким по бузата и се запъти сънено към стаята си. Няколко минути обикаляше из помещението, после всичко утихна. Ким го чу как диша дълбоко.

Изумена от бързата промяна, стана от леглото. Заметна се с халата и отиде по коридора между двете спални при Едуард. Той беше нахвърлял дрехите си както падне из стаята и се беше проснал върху леглото. Както и в неделя вечерта, бе забравил лампата да свети.

Ким се приближи и я угаси. Беше учудена от силното хъркане на Едуард — недоумяваше как не се е будила от него, докато са спали заедно.

Върна се в леглото си. Угаси нощната лампа и се опита да заспи. Но сън не я ловеше. Мъчеха я какви ли не мисли, тя чуваше хъркането на Едуард, сякаш той беше в същата стая.

След половин час младата жена стана и отиде в банята. Намери старото флаконче ксанакс, което пазеше от години, и извади едно от розовите хапчета с форма на лодка. Никак не и се искаше да го взема, но инак нямаше да мигне до сутринта.

Излезе от банята и затвори вратите и на стаята на Едуард, и на своята спалня. Пак си легна — още чуваше хъркането му, но сега много по-приглушено. След петнайсетина минути се унесе блажено, сетне потъна в непробуден сън.