Дума Ки

I

Рано на следващата сутрин с Уайърман нагазихме в океана (водата бе толкова студена, че очите ни щяха да изскочат). И двамата държахме чашки с кафе. Той беше по шорти, а аз се наведох, за да навия крачолите си до коленете. Елизабет седеше прегърбена на инвалидната си количка и мрачно се взираше в хоризонта. По брадичката й де стичаше слюнка. Почти не бе докоснала храната на подноса — хапна няколко залъка, а останалото разсипа. Топлият южен ветрец развяваше разпуснатата й коса.

Водата се плискаше около нас. След като привикнах към температурата й, направо се влюбих в ласкавия й копринен допир. Първо вълната създаваше усещането, че по някакво чудо си свалил шест-седем килограма, а после оттеглящият се поток изсмукваше песъчинките между пръстите на краката ти, завихряйки миниатюрни гъделичкащи водовъртежи. Не седемдесет-осемдесет метра от нас два големи пеликана прорязваха утринното небе с плавния си полет. После свиха криле и полетяха надолу като камъни. Накъде на юг в дълбините на острова пронизително изкряска друга птица: „О-о! О-о! О-о!“

Уайърман се обърна към мен. Естествено не изглеждаше на двайсет и пет, но за пръв път ми се стори толкова подмладен, а лявото му око вече не беше зачервено. Бях сигурен, че това око ме вижда, и то с кристална яснота.

— Ще направя за теб всичко, което мога — каза ми той. — Във всеки един момент. Докато съм жив. Повикаш ли ме, веднага ще дойда. Поискаш ли нещо, веднага ще го направя. Все едно ти давам подписан чек без посочена сума. Ясно ли ти е, amigo?

— Да — кимнах аз. Беше ми ясно и друго — когато някой ти дава подписан празен чек, не бива никога, никога да го осребряваш. Но не се наложи да мисля за това. Понякога прозренията заобикалят мозъка и получаваш отговора директно от сърцето.

— Добре тогава — кимна той. — Само това исках да ти кажа.

Елизабет изхърка. Обърнах се и видях, че брадичката й е клюмнала върху гърдите й. Още стискаше препечената филийка, а ветрецът развяваше косата й.

— Изглежда ми отслабнала — отбелязах.

— Свалила е десет кила от Нова година насам. Давам й от онези протеинови коктейли — май „Иншуър“ се казваха, — но тя невинаги ги пие. А с теб какво става? Да не си се преуморил от бачкане, че изглеждаш така?

— Как изглеждам?

— Сякаш Баскервилското куче е отхапало парче от задника ти. Ако се дължи на преумора, може би трябва да позабавиш темпото. — Той вдигна рамене. — „Това беше нашето мнение, ще се радваме да чуем и вашето“, както казват по Шести канал.

Стоях във водата, наслаждавайки се на галещите вълнички, и се чудех какво да кажа на Уайърман. И каква част от истината да му кажа. Не се наложи да търся дълго отговора — всичко или нищо.

— Мисля, че е най-добре да ти разкажа какво се случи снощи. Обаче искам да ми обещаеш, че няма да извикаш хората с белите престилки.

— Добре.

Разказах му как довърших портрета му в тъмното. Как видях двете мъртви момиченца на стълбите и изгубих съзнание. Към края на изповедта ми вече бяхме излезли от водата и вървяхме към Елизабет. Уайърман се зае да почисти подноса й, прибирайки останките от храната в найлонова торбичка, която извади от джобчето на инвалидния стол.

— Има ли нещо друго? — попита накрая.

— Това не е ли предостатъчно?

— Просто питам.

— Няма друго. Спах като къпан до шест часа. После те сложих — сложих портрета ти — на задната седалка на колата и дойдох тук. Впрочем, кога най-сетне ще го погледнеш?

— Всяко нещо с времето си. Намисли си число от едно до девет?

— Какво?

— Направи ми удоволствието, muchacho.

Намислих си.

— Готово.

Известно време Уайърман мълча, загледан в океана, после попита:

— Девет?

— Не. Седем.

— Седем значи. — Той забарабани с пръсти по гърдите си и въздъхна. — Вчера можех да ти кажа верния отговор, а днес — не. Телепатията ми вече я няма. Е, сделката си е съвсем честна. Уайърман отново е такъв, какъвто беше, и ти казва muchas gracias.

— И какви са изводите ти? Ако си направил някакви изводи…

— Направих. Основният е, че не полудяваш. Явно на Дума Ки осакатените хора придобиват по-особени способности, а когато се избавят от недъга си, ги изгубват. Аз се изцелих. Ти обаче още си осакатен.

— Не разбирам накъде биеш.

— Защо усложняваш простото? Погледни пред себе си, muchacho. Какво виждаш?

— Залива. Ти го наричаш caldo largo.

— Какво рисуваш най-често?

— Залива. Залезите в Залива.

— Но какво всъщност рисуваш?

— Предполагам онова, което виждам.

— Без „предполагам“. И какво виждаш на Дума Ки?

Чувствах се като дете, което не е съвсем сигурно в отговора на поставената му задача.

— Особени неща?

— Да. Така че какво мислиш, Едгар? Имало ли е снощи мъртви момиченца в дома ти или не?

Побиха ме тръпки.

— Вероятно е имало.

— И аз така мисля. Мисля, че си видял призраците на сестричките й.

— Изплаших се — прошепнах.

— Едгар… съмнявам се, че призраците могат да наранят някого.

— Да, стига да става дума за обикновени хора на обикновени места.

Той кимна с известна неохота:

— Прав си. Какво смяташ да правиш?

— Знам какво не смятам да правя — да си тръгна оттук. Още не съм свършил.

Не мислех нито за изложбата, нита за мехура сапунен на тленната слава. Залогът бе доста по-голям, ала не знаех повече за него. Все още не знаех. Ако се бях опитал да облека мислите си в думи, щеше да се получи някаква глупост от солта на посланията в китайските курабийки. По всяка вероятност с думата съдба.

— Искаш ли да се преместиш в „Двореца“? Да поживееш с нас?

— Не. — Опасявах се, че така само ще влоша положението. Освен това ми харесваше да живея в „Розовата грамада“. Бях се влюбил във вилата. — Уайърман, ще се опиташ ли да узнаеш колкото се може повече за семейство Истлейк и по-специално за тези две момиченца? Ако вече нямаш проблеми с четенето, може да се поровиш и в интернет…

Той стисна ръката ми.

— Ще се поровя, бъди сигурен. Ти също можеш да направиш туй-онуй. Мели Айър ще вземе интервю от теб, нали?

— Да. Седмица след така наречената ми лекция.

— Попитай я за Истлейкови. Може да удариш джакпота. Навремето госпожица Истлейк направи много за художниците.

— Добре.

Той сграбчи ръкохватките на инвалидната количка и я обърна към къщата с оранжевия покрив.

— А сега да отидем да разгледаме портрета ми. Искам да видя как съм изглеждал, когато все още вярвах, че Джери Гарсия86 може да спаси света.

II

Бях паркирал на двора до сребристия мерцедес на Елизабет Истлейк, модел от времето на войната във Виетнам. Извадих портрета от скромния шевролет и го изправих вертикално, за да го разгледа Уайърман. Докато той безмълвно се взираше в картината, в съзнанието ми изплува странна мисъл — че съм шивач, стоящ до огледалото в ателие за мъжка мода. Скоро клиентът щеше да ми каже, че ушитият от мен костюм му харесва, или щеше да поклати недоволно глава, отказвайки се от него.

Накъде на юг от джунглите на Дума отново се разнесе кресливото птиче предупреждение: „О-о!“

Най-накрая не издържах:

— Кажи нещо, Уайърман. Каквото и да е.

— Не мога. Нямам думи.

— Ти? Не може да бъде.

Ала щом той се обърна към мен, разбрах, че това бе самата истина. Изглеждаше като човек, когото са ударили с чук по главата. Естествено вече бях свикнал с въздействието, което картините ми оказваха върху хората, но реакцията на Уайърман в тази мартенска утрин бе уникална.

Той дойде на себе си едва когато тишината бе нарушена от тракане. Елизабет се бе събудила и барабанеше с пръсти по подноса.

— Цигара! — изхриптя тя. — Цигара! Цигара! — Някои привички явно устояваха и на болестта на Алцхаймер. Онази част от мозъка й, която обожаваше никотина още не бе мъртва. Елизабет щеше да остане заклета пушачка чак до смъртта си.

Уайърман измъкна от джоба си пакет „Американ Спиритс“, извади една цигара, пъхна я в устата си, запали я и я подаде на старицата.

— Ако ви оставя да пушите сама, нали няма да се подпалите, госпожице Истлейк?

— Цигара!

— Отговорът Ви Не Е особено утвърдителна, драга.

В крайна сметка й даде цигарата и Елизабет я стисна между пръстите си. Вдиша дима, после го изпусна през ноздрите си. Облегна се назад — вече не изглеждаше като капитан Блай на палубата на „Баунти“, а като президента Рузвелт на трибуната. Липсваше й само цигаре, което да стърчи между зъбите й. И, разбира се, няколко зъба.

Уайърман отново насочи вниманието си към портрета.

— Нали не смяташ да ми го подариш? Не бива. Картината е просто изумителна.

— Портретът е твой. Точка по въпроса.

— Непременно трябва да го изложиш.

— Не съм убеден.

— Сам каза, че след като го завършиш, вече няма ефект върху…

— Вероятно.

— Това ми е напълно достатъчно. „Ското“ е далеч по-безопасно място от тази къща. Едгар, портретът заслужава да бъде видян от хората. По дяволите, трябва да бъде видян.

— Теб ли съм изобразил, Уайърман? — попитах с неподправено любопитство.

— Да. Не. — Той се взира в картината още няколко секунди, после пак се обърна към мен. — Бих искал да съм. Може би наистина съм бил такъв през най-хубавите дни от най-хубавата година в живота си. — Замълча и след секунда добави: — Когато още бях непоправим идеалист.

Мълчахме се. Взирахме се в портрета, а Елизабет изпускаше облачета дим като влакчето Пуф-Паф от едноименната приказка. Като едно престаряло влакче Пуф-Паф.

Уайърман пръв наруши мълчанието:

— Много неща искам да разбера, Едгар. Откакто дойдох на Дума Ки, у мен напират повече въпроси, отколкото в ума на любопитно четиригодишно хлапе. Една от загадките обаче ми се изясни. Вече знам защо искаш да останеш на острова. И аз бих останал тук завинаги, ако можех да сътворя нещо подобно.

— Миналата година по това време само драсках в бележника с телефонните номера, докато чаках да ме свържат — подхвърлих.

— Споменавал си ми. Кажи ми нещо, muchacho. Като гледаш този портрет… и си мислиш за другите си картини… иска ли ти сега не беше станал жертва на злополуката? Би ли променил миналото, ако можеше?

Замислих се как рисувах в „Розовото мъниче“ под съпровода на оглушителен рокендрол. Замислих се за Големите си крайбрежни разходки. Замислих се за голямото хлапе на Баумгартенови, което ми извика „Браво, господин Фриймантъл, страхотно хвърляне“, когато му върнах фризбито. После се сетих как се събудих в болничното си легло, как ми беше ужасно горещо, как се разбягваха и объркваха мислите ми, как понякога не можех да си спомня даже собственото си име. Сетих се за раздиращия ме гняв. За осъзнаването (това се случи по време на „Шоуто на Джери Спрингър“), че част от мен бе дезертирала завинаги. Тогава бях заридал и дълго време не можех да се спра.

— Ако наистина имам подобна възможност — въздъхнах, — бих го промени на мига.

— Разбирам — кимна Уайърман. — Просто ми беше любопитно. — Обърна се към Елизабет, за да й вземе цигарата.

Тя моментално протегна ръце към нея — досущ като бебе, лишено от любимата си играчка.

— Цигара! Цигара! ЦИГАРА! — Той загаси угарката с подметката на сандала си, а само след миг Елизабет се успокои, забравяйки за цигарата; все пак организмът й съвсем скоро бе заситил никотиновия си глад.

— Ще останеш ли с нея, докато занеса портрета в хола? — попита ме той.

— Естествено. Уайърман, исках да кажа, че…

— Знам. Ръката ти. Болката. Жена ти. Самият ми въпрос беше глупав. Без съмнение. Сега ме остави да прибера тази картина на сигурно място. А когато Джак дойде следващия път, кажи му да намине оттук, става ли? Ще опаковаме портрета, за да го закара в „Ското“. Смятам да го покрия целия с надписи „НСП“, преди да замине за Сарасота. Щом ми го подаряваш, значи си е мой. Не искам никой да ми го задигне.

В джунглите южно от нас отново проехтя тревожният птичи крясък: „О-о! О-о! О-о!“

Исках да добавя още нещо, ала Уайърман вече вървеше към къщата. Е, той беше повдигнал тази тема, а не аз. И въпросът му наистина беше глупав.

III

На следващия ден Джак Кантори откара „Уайърман гледа на запад“ в „Ското“ и Дарио ми позвъни веднага щом разопаковал картината. Заяви, че никога не бил виждал нещо подобно и предложи портретът и картините от цикъла да са основни в експозицията. А обстоятелството, че творбите не са за продан, щяло само да разпали интереса на публиката (поне така смятали двамата си Джими). Дадох му съгласието си. Галеристът попита дали се готвя за лекцията и аз отвърнах, че работя по въпроса. Думите ми го зарадваха и той добави, че събитието вече поражда „необичаен“ интерес въпреки липсата на каквато и да е реклама до момента.

— Смята ме да разпратим на всичките си клиенти снимки на картините ви по електронната поща.

— Страхотно — отвърнах, макар че изобщо не се чувствах страхотно. През първите десет дни на март усещах необяснима апатия. За щастие не се отразяваше на работата ми — нарисувах още един залез и още една картина от цикъла. Всяка сутрин се разхождах по брега, преметнал през рамо чантата за находки, която пълнех с раковини и други любопитни предмети, изхвърлени на брега. Сред находките бяха кутийки от бира и газирани напитки (избелени от водата като олицетворения на амнезията), няколко презерватива, пластмасов детски бластер, дамски бикини… И нито една топка за тенис. През останалото време пиех зелен чай с Уайърман под раирания чадър. Убеждавах Елизабет да изяде салатата си от риба-тон и макаронената си салата, обилно полети с майонеза. Карах я да пие със сламка „млечните“ си шейкове „Иншуър“.

Правех всичко друго, освен да подготвям така наречената си „лекция по живопис“, и когато Дарио се обади, за да ми каже, че ще се състои в залата на обществената библиотека, която побирала двеста души, за голяма моя радост импровизираният ми отговор по никакъв начин не издаде обзелия ме ужас.

Двеста души означаваха четиристотин очи, вперени в мен.

Още не бях написал нито една покана, не бях резервирал нито една стая в местния „Риц-Карлтън“ за петнайсети и шестнайсети април и не бях организирал чартърен полет, който да докара приятелите и роднините ми от Минесота.

Самата идея, че някой от тя ще поиска да разгледа цапаниците ми, вече ми се струваше абсурдна.

А идеята, че този Едгар Фриймантъл, който до вчера спореше до изнемога със сейнтполския архитектурен комитет по най-прозаичните строителни въпроси, ще изнася лекция по живопис пред отбрани ценители на изобразителното изкуство, ми изглеждаше направо безумна.

В същото време реалността на картините бе извън всякакво съмнение, а самото рисуване… Господи, с каква наслада ме изпълваше то! Докато стоях пред статива в „Розовото мъниче“ по залез-слънце, само по шорти, слушайки рокендрол и наблюдавайки как изниква бялото платно с плашеща бързина (сякаш изплуваше от гъста мъгла), аз се чувствах неизменно бодър и жив — като човек, който се намира на идеалното място в идеалния момент. Корабът-призрак се бе завъртял още мъничко — вече виждах. Воден от любопитство, написах тази дума в прозорчето на търсачката „Гугъл“ и получих само една интернет страница… май бях направил световен рекорд. Така се наричаше едно частно училище в Англия, чиито възпитаници се наричаха „старите персийци“. Не се споменаваше училището да разполага с кораб, бил той тримачтов или не.

В последната картина от този цикъл в лодката седеше девойка със зелена рокля, чиито презрамки се кръстосваха на голия й гръб, а из спокойната вода около нея се носеха множество рози. Докато я съзерцавах, усетих как ме изпълва лошо предчувствие.

Бях щастлив, когато се разхождах по брега, хапвах или се наслаждавах на студена бира (понякога сам, понякога в компанията на Уайърман). Когато рисувах, също бях щастлив. Дори повече от щастлив. Когато рисувах, ми се струваше, че преди пристигането си на Дума Ки не бях осъзнавал колко пълноценен може да бъде животът. Ала щом се замислех за предстоящата изложба и всичко онова, което трябваше да се направи, за да протече събитието успешно, разумът ми изпадаше в ступор. Не, не беше сценична треска, а истинска паника.

Забравях най-простите неща — например не отварях електронните писма от Дарио, Джими и Алис Окойн от „Ското“. Когато Джак ме питаше дали се вълнувам, че ще изнеса лекция в зала „Гелдбарт“, аз му казвах „О, да“, след което го молех да отиде до „Оспри“, за да зареди шевролета с бензин, и напълно забравях въпроса му. Когато Уайърман ме питаше дали съм говорил с Алис Окойн за подредбата и групирането на картините, аз му предлагах да си подхвърляме топки за тенис, защото Елизабет обожаваше да съзерцава полета им.

Един ден — горе-долу седмица преди лекцията — Уайърман заяви, че иска да ми покаже нещо, което бил направил.

— Държа да чуя мнението ти. Като художник.

На масичката под сянката на раирания чадър (Джак го беше ремонтирал с помощта на изолирбанд) лежеше черна папка. Отворих я и открих вътре гланцирана брошура. Лицевата й страна бе украсена от една от първите ми картини — и аз се удивих колко професионално изглеждаше. Под репродукцията пишеше:

Под „ужасно заета“ имаше стрелка. Погледнах Уайърман, който ме наблюдаваше съсредоточено. Зад него Елизабет се взираше в океана. Не знам дали се ядосах за нахлуването в личния ми живот, или почувствах облекчение. Мисля, че усещах и едното, и другото. И не помнех да съм му споменавал, че наричам голямата си дъщеря Лини.

— Можеш да си избереш какъвто шрифт искаш — каза Уайърман. — Този е малко момичешки според мен, но съавторът ми го хареса. И името в първото изречение винаги може да се промени, за да се получат индивидуални покани. Страхотен кеф е да правиш такива неща на компютъра.

Разтворих мълчаливо брошурата. На едната страница беше „Залез със Софора“, а на другата „Момиче и кораб № 1“. Под репродукциите пишеше:

Под последния ред имаше още една стрелка. Погледнах Уайърман. Както и преди лицето му не изразяваше никакви емоции, но забелязах вената, пулсираща на челото му. По-късно щеше да ми каже. Обърнах на следващата страница. Още две репродукции вляво и неозаглавена рисунка на пощенската ми кутия вдясно. Ебе от най-ранните ми творчески опити, когато използвах най-вече цветни моливи „Вийнъс“, обаче ми хареса цветето, растящо край дървения стълб (яркожълто, с голямо черно „око“ в центъра). В лъскавата брошура рисунката изглеждаше доста добре — сякаш бе дело на човек, който знае какво прави. Или съвсем скоро му предстои да научи.

Надписът под нея бе съвсем кратък:

Ядосах се, обаче не бях глупак. Някой наистина трябваше да стори нещо и явно Уайърман бе решил, че не може да остави нещата на самотек.

„Илзе — помислих си. — По всяка вероятност Илзе му е помогнала.“

Очаквах да видя още една репродукция на последната страница, ала се оказа, че греша. Видях нещо друго и сърцето ми трепна от изненада и любов. Открай време полагах повечко усилия с Мелинда, но аз я обичах не по-малко от Илзе и чувствата ми се илюстрираха от черно-бяла снимка, която изглеждаше прегъната по средата и с оръфани краища. Нарочно изглеждаше стара, понеже онази Мелинда, която стоеше до мен, беше на не повече от четири годинки. Тоест снимката бе направена преди осемнайсет години. Дъщеричката ми носеше дънки, каубойски ботуши, ризка в същия стил и сламена шапка. Току-що се бяхме върнали от „Плезънт Хил Фармс“ в Тексас, където тя бе яздила пони на име… Захарче? Май така се казваше понито. Стояхме на тротоара пред първата ни (и доста скромна) къща в Бруклин Парк; аз бях с избелели дънки и бяла тениска, косата ми беше пригладена назад (направо зализана). Държах кутия бира „Грейн Белт“ и се усмихвах. Лини бе пъхнала едната си ръка в джоба на дънките ми и ме гледаше с такава любов — такава силна любов, — че усетих буца в гърлото си. Усмихнах се, както се усмихват хората, когато се опитват да удържат сълзите си. Под снимката пишеше:

Върнах се към лицевата страна на брошурата, която представляваше и писмо, и покана за изложба, и се взирах мълчаливо в нея в продължение на няколко секунди. Боях се да заговоря.

— Естествено, това е само работен вариант. — В тона на Уайърман се долавяше нерешителност, нещо доста изненадващо за него. — Ако не ти харесва, ще я изхвърля и ще започна отначало. Никакъв проблем.

— Не си получил тази снимка от Илзе — изхриптях.

— Не, muchacho. Пам я откри в един от старите ви албуми.

Изведнъж всичко ми се изясни.

— И колко пъти говори с нея, Джером?

Той се намръщи:

— Държиш се гадно, но май имаш право. Пет-шест пъти. В началото й казах, че си попаднал в сложна ситуация, в която са замесени доста хора…

— Боже Господи! — извиках потресен.

— Хора, които ти възлагат големи надежди и вярват в теб, да не говорим за парите, които…

— Ще възмездя „Ското“ за всеки долар, похарчен за…

— Млъкни — прекъсна ме той. Никога не ми беше държал такъв леден тон. И никога не бях съзирал такава пронизваща студенина в очите му. — Не си дръвник, muchacho, така че не се дръж като такъв, става ли? Та да се върнем към разговора с жена ти. Ще оправдаеш ли доверието на галеристите? Ще възстановиш ли репутацията им, ако великият художник, когото са обещали да представят пред потенциалните купувачи, не се появи нито на лекцията, нито на изложбата?

— Уайърман, ще присъствам на откриването, а що се отнася до шибаната лекция…

— Те не го знаят! — изрева събеседникът ми. Викът му ме стресна — не подозирах, че крие в себе си децибелна мощ, способна да спука тъпанчетата на съдебните заседатели. Елизабет сякаш не го чу, ала чикчирикчетата, които щъкаха наблизо, вкупом излетяха. — И без друго вече си мислят, че на петнайсети април няма да има никаква изложба — че ще си прибереш картините и ще останат с празна зала в най-доходния период на туристическия сезон, когато обикновено изкарват една трета от годишната си печалба.

— Нямат никакви основания да мислят така — възразих, но лицето ми пареше като току-що изваден от пещта кирпич.

— Така ли? А как би възприел подобно поведение в предишния си живот, amigo? Какъв извод би направил, ако доставчикът на цимент не го докара навреме? Или отговорникът по водопроводните инсталации на строящата се банка не започне работа в указания в договора ден? Би ли се чувствал уверено, ако си имаш работа с такива хора? Би ли повярвал на оправданието им?

Мълчах.

— Дарио ти изпраща електронни писма с конкретни въпроси по организирането на изложбата, но не получава отговори. Сътрудниците му ти звънят по телефона и какво чуват? „Ще си помисля.“ Това би ги притеснило дори и на твое място да бяха Джими Уайът87 или Дейл Чихули88, а какво става за теб?

Та в техните очи ти си само човекът от улицата… Ето защо се обаждат на мен и аз правя всичко по силите си — нали съм твоят шибан агент, — обаче аз не съм художник, нито пък те. Ние сме просто таксиджии, които се мъчат да докарат родилката навреме в болницата.

— Разбирам.

— Чудя се дали наистина е така — въздъхна тежко Уайърман. — Казваш, че лекцията те изпълва със сценична треска, но със сигурност ще присъстваш на откриването. Знам, че донякъде си вярваш, но трябва да ти кажа, amigo, че дълбоко в себе си нямаш намерение да се появиш в „Ското“ на петнайсети април.

— Уайърман, дрънкаш глу…

— Глупости? Сигурен ли си? Обадих се в „Риц-Карлтън“, за да попитам дали господин Фриймантъл е резервирал стаи за средата на април, и знаеш ли какво ми отговориха? „Non, non, Нанет.“ Ето защо си поех дълбоко дъх и позвъних на бившата ти жена. Номерът й вече го няма в телефонния указател, но твоята брокерка ми го продиктува, когато й казах, че ситуацията е, в известен смисъл, извънредна. И какво става? Веднага усетих, че Пам не е безразлична към теб. Дори е искала да ти се обади и да ти го каже, но се е притеснявала, че ще я пратиш по дяволите.

Облещих се насреща му.

— След като си разменихме дежурните любезности, научих две неща. Първото е, че Пам Фриймантъл не знае за изложбата на мъжа си, чието откриване предстои след пет седмици. А второто… то се изясни след телефонния разговор, който Пам проведе, докато Уайърман я чакаше търпеливо и решаваше кръстословици… е, че бившият й съпруг не е ангажирал чартърен полет при авиокомпанията, чиито услуги е ползвал по-рано. Което ни накара да се замислим над следната хипотеза — ами ако Едгар Фриймантъл вече е взел съдбоносното решение и възнамерява — както казвахме във времената на пропиляната ни младост — да заебе всичко и да се скатае?

— Грешиш — изломотих (крайно неубедително). — Само че тази организационна суетня ми идва малко в повече… затова и отлагах всичко за после.

Ала Уайърман беше неумолим. Казах си, че ако давах свидетелски показания, досега да ме е превърнал в локва от разтопена мазнина и сълзи. И навярно съдията щеше да обяви почивка, за да може да почистят пода.

— Пам ми каза, че ако махнеш силуетите на всички здания, построени от компанията „Фриймантъл“, Сейнт Пол би изглеждал като Демойн от хиляда деветстотин седемдесет и втора.

— Жена ми преувеличава.

Той пропусна думите ми покрай ушите си.

— Как да повярвам, че човекът, ръководил такива строежи, не може да се справи с резервирането на няколко самолетни билета и хотелски стаи? При положение, че само трябва да вдигне слушалката? Защото в другия край на линията ще намери пълно разбиране.

— Те не… аз не… не мога проста да…

— Ядосан ли си?

— Не — излъгах. Предишният ми гняв се бе завърна и искаше да извиси глас, докато го превърне в крясък, достоен за Аксел Роуз. Докоснах с пръсти челото над дясното си око, където бе започнала да се събира болката. Днес не можеше и дума да става за рисуване и вината бе изцяло на Уайърман. Беше ме лишил от възможността да застана пред статива. За момент му пожелах да ослепее. Не наполовина, а изцяло. Изведнъж ми хрумна, че мога да го нарисувам сляп като къртица. И внезапно от гнева ми не остана и следа.

Уайърман видя как посегнах към челото си и посмекчи тона.

— Виж, повечето хора, с които е говорила, вече са дали съгласието си. Бившият ти бригадир Анджел Слоботник е казал на Пам, че ще ти донесе буркан мариновани краставички. Жена ти сподели, че бил във възторг от новината.

— Мариновани яйца, а не краставички — поправих го аз и широкото усмихнато изражение на Големия Анджи мигновено изплува в съзнанието ми. Анджел бе работил за мен в продължение на двайсет години, докато тежък инфаркт не го изпрати в пенсия. Анджел, който на всяка задача, колкото и сложна да беше, реагираше по един и същ начин: „Ще го направим, шефе.“

— С Пам сме уредили всичко около полетите — продължи Уайърман. — Не само от Минеаполис-Сейнт Пол, но и от другите места. — Той потупа с показалец по брошурата. — Полетите на „Ер Франс“ и „Делта“ си остават и Мелинда има резервации за тях. Тя е в течение на събитията. Както и Илзе. Само чакат официална покана. Илзе искаше да ти се обади, но Пам я помоли да почака. Според нея ти си този, който трябва да задвижи нещата, и дори да е допускала грешки в семейния ви живот, за това, muchacho, е абсолютно права.

— Ясно — кимнах. — Слушам те.

— Добре. А сега да поговорим за лекцията.

Изпъшках.

— Ако офейкаш от лекцията, ще ти бъде двойно по-трудно на откриването на изложбата…

Ококорих се насреща му.

— Какво? — учуди се той. — Не си ли съгласен?

— Да офейкам ли? Що за дума?

— Британски жаргон. Ивлин Уо, „Офицери и джентълмени“, хиляда деветстотин петдесет и втора.

— Да ти пикая на фасона — озъбих се. — Едгар Фриймантъл, днешният ден.

Той ми показа среден пръст и отношенията ни отново се затоплиха.

— Ти си изпратил снимките на Пам, нали? По електронната поща?

— Да.

— Как реагира тя?

— Беше зашеметена, muchacho.

Седнах мълчаливо, опитвайки се да си представя зашеметената Пам по принцип се получаваше, но виждах как изумлението и възторгът озаряват едно доста по-младо лице. Бяха минали доста години, откакто я бях виждал в подобно състояние.

Елизабет спеше, но от вятъра косата й сякаш пълзеше по страните й и тя махаше с ръка, като че ли отпъждаше досадни мухи и комари. Надигнах се, взех едно ластиче от джобчето на инвалидния стол (там винаги имаше много в най-различни цветове) и вързах косата й на опашка. Спомените за това как бях правил същото за Мелинда и Илзе бяха едновременно сладости и ужасни.

— Благодаря ти, Едгар. Благодаря ти, mi amigo.

— Как обаче да го направя? — попитах. Бях положил драни върху главата на старицата и усещах гладкостта на косата й, както често бях усещал гладкостта на измитите с шампоан коси на дъщерите ми; когато спомените са дълбоко вкоренени, телата ни се превръщат в призраци и повтарят заучените жестове от далечното минало. — Как да говоря за процес, в който сякаш е намесено нещо свръхестествено?

Да. Най-накрая го казах. Изплюх камъчето.

Ала лицето на Уайърман остана спокойно.

— Едгар! — възкликна той.

— Едгар какво?

Кучият му син се захили.

— Ако им го разкажеш… те ще ти повярват.

Понечих да възразя, но… се замислих за творбите на Дали. Замислих се за „Звездна нощ“ — невероятната картина на Ван Гог. Замислих се за няколко платна на Андрю Уайът89… не за „Светът на Кристина“, а за интериорите в произведенията му — просторни стаи, където светлината изглежда едновременно нормална и необикновена, сякаш струи от два съвсем различни източника.

— Не мога да те науча какво да говориш — продължи Уайърман, — но мога да ти дам нещо такова. — Той вдигна брошурата/покана. — Мога да ти съставя примерен план.

— Така много ще ми помогнеш.

— Наистина ли? Тогава слушай.

И аз го изслушах.

IV

— Ало?

Седях на дивана във флоридската стая. Сърцето ми кънтеше. Беше от онези обаждания (всеки прави няколко такива през живота си), когато се надяваш, че ще вдигнат слушалката, за да разрешиш проблема веднъж завинаги, и в същото време се молиш да не вдигнат, за да отложиш за пореден път тежкия и в повечето случаи болезнен разговор.

Падна ми се вариант номер едно — Пам вдигна слушалката още след първото позвъняване. Оставаше ми само да се надявам, че този разговор ще протече по-добре от последния. И предпоследния.

— Пам, Едгар се обажда.

— Здравей, Едгар — предпазливо ме поздрави тя. — Как си?

— Ами… добре. Говорих с моя приятел Уайърман. Той ми показа поканата, която двамата скришом сте направили.

„Двамата скришом сте направили.“ Това прозвуча малко недружелюбно. С намек за заговорничене. Но как другояче да се изразя?

— И? — Гласът й не издаваше никакви чувства.

Поех си дълбоко въздух и скочих с главата надолу. „Господ мрази страхливците“, както казва Уайърман.

— Обаждам се да ти благодаря. Държах се като идиот. Помощта ви дойде тъкмо навреме.

Мълчанието от другата страна на линията ме накара да се зачудя дали жена ми не бе затворила телефона. После обаче чух:

— Тук съм, Еди… просто се опитвам да дойда на себе си. Не мога да си спомня кога за последен път си се извинявал пред мен…

Извинявах ли се? Е… всъщност не беше чак толкова важно.

— Тогава извинявай за това.

— Аз самата ти дължа извинение. Затова смятай, че сме квит.

— Ти? За какво се извиняваш?

— Том Райли се обади. Преди два дни. Отново пие лекарствата си. И възнамерява да… цитирам „отново да се види с тоя-оня“… Доколкото разбирам, става дума за психотерапевта му. Обади се, за да ми благодари, задето съм му спасила живота. Някой да ти е звънял по такъв повод?

— Не — отвърнах, макар че наскоро ми се бяха обадили, за да ми благодарят за възстановяването на зрението, така че донякъде разбирах за какво говори.

— Да знаеш какво ми каза! „Ако не беше ти, сега щях да съм мъртъв!“ А аз нямаше как да му кажа на кого всъщност трябва да благодари, защото щеше да прозвучи налудничаво.

Стори ми се, че стегнатият ремък, който ме опасваше, внезапно се разхлаби. Понякога събитията се развиват по най-добрия възможен начин. Да, понякога става точно така.

— Радвам се, Пам.

— Разговарях с Илзе за изложбата ти.

— Да, аз…

— Както и с Лин, но когато говорих с Или, насочих разговора към Том и съм сигурна, че тя не знае нищо за случилото се помежду ни. Оказа се, че съм грешала. И междувременно ти показах една от най-лошите си страни.

В този момент осъзнах, че тя плаче.

— Пам, чуй ме…

— След като ме изостави, показах някои от най-лошите си страни на някои хора…

„Не съм те изоставял! — едва не изкрещях. Съвсем малко ми оставаше. По челото ми изби пот от усилията да се сдържам. — Не съм те изоставил, ти поиска развод, пръсна мачавро!“

Ала онова, което казах в слушалката, бе:

— Стига, Пам.

— Обаче ми беше толкова трудно да го повярвам, дори и след като ми спомена за новия телевизор и Пухчо.

Тъкмо щях да попитам кой е Пухчо, но си спомних котарака.

— Опитвам се да стана по-добра. Започнах отново да ходя на църква. Представяш ли си? И веднъж седмично посещавам психотерапевт. — Кратка пауза, след която бентът на удържаните с мъка емоции се пропука. — Тя е много добър специалист. Казва, че човек не може да затвори вратата към миналото — единственото, което е способен да направи, е да внесе някои подобрения и да продължи напред. Разбирам го, но не знам как да внеса подобрения в нашите отношения, Еди.

— Пам, не ми дължиш никакви…

— Според моя психотерапевт не е важно какво мислиш ти, а какво мисля аз.

— Ясно. — Говореше като предишната Пам, явно бе попаднала на добър психотерапевт.

— А после се обади твоят приятел Уайърман и ми каза, че се нуждаеш от помощ… Той ми изпрати и снимките на картините. Нямам търпение да ги видя на живо. Знам, че имаш някакъв талант, понеже рисуваше онези малки книжки за Ли, когато горкичката все боледуваше…

— Рисувал съм? — Помнех годината, в която болестите връхлитаха дъщеря ни една подир друга, докато в крайна сметка тя получи диария, вероятно предизвикана от предозирането с антибиотици. Тогава се наложи да влезе в болница за една седмица и отслабна с пет килограма. Ако не беше лятната ваканция (и блестящият й интелект), щеше да се наложи да повтаря втори клас. Но не си спомнях да съм рисувал илюстрации към детски книжки.

— Рачето Роджър? Камбалата Карла? Лари Ленивия лос?

На Лари Ленивия лос паметта ми сякаш реагира и в дълбините й нещо се размърда, ала нищо повече.

— Не помня — отвърнах аз.

— Анджел беше казал, че трябва да ги издадеш, не си ли спомняш? Но тези картини… Господи. Знаеше ли, че притежаваш такъв талант?

— Не. Започнах да си мисля, че може би си струва да се занимавам с живопис, когато живеех във вилата на езерото Фалън, но нямах никаква представа докъде всъщност ще стигне. — Спомних си „Уайърман гледа на запад“ и лишеният от уста и нос Кенди Браун и си казах, че току-що бях направил признанието на века.

— Еди, ще ми позволиш ли да направя и другите покани по образец на първата? Всяка ще бъде индивидуална и не по-малко красива.

— Па… — за малко да кажа Панда. — Пам, не мога да те моля за това.

— Аз искам.

— Наистина ли? Тогава може.

— Ще направя пробни варианти и ще ги изпратя по електронната поща на господин Уайърман. Ти ще ги прегледаш, преди той да ги разпечати. Твоят Уайърман е истинско съкровище.

— О, работата е ясна. Вие двамата наистина сте се наговорили зад гърба ми.

— Да, наговорихме се. — В гласа й се долавяше радост. — Заради теб. Само че и ти ще трябва да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Ще се обадиш на момичетата, защото много се вълнуват. Особено Илзе. Става ли?

— Става. И виж какво, Пам…

— Какво, скъпи? — Сигурен съм, че произнесе последната дума машинално, без да мисли как ще я изтълкувам. Макар че навярно и тя се чувстваше по същия начин, когато чуваше да я наричам Панда от далечната Флорида, въпреки че с всеки километър нежността в ласа ми се стопяваше.

— Благодаря ти.

— Винаги се радвам да помогна.

Казахме си „дочуване“ и приключихме разговора в единайсет без четвърт. Тази зима времето течеше най-бързо вечер, когато се намирах в „Розовото мъниче“ (седнал пред статива и удивлявайки се на скоростта, с която помръкват багрите на залеза), а най-бавно — тази сутрин, когато най-накрая се осмелих да проведа всички отлагани телефонни разговори. Набирах номерата един след друг, сякаш гълтах предписаните ми таблетки.

Погледнах лежащата в скута ми слушалка на безжичния телефон, измърморих: „Мамицата ти проклета“ и започнах да натискам бутоните.

V

— Галерия „Ското“, на телефона е Алис.

— Здравейте, Алис. Обажда се Едгар Фриймантъл.

— Кажете, Едгар. — Гласът й беше весел, но предпазлив. Бях ли чувал тези нотки преди? Или просто не им бях обърнал внимание?

— Ако разполагате с няколко минути, бих искал да обсъдим подредбата на диапозитивите за лекцията.

— Да, Едгар, на ваше разположение съм. — Сякаш камък бе паднал от гърдите й. Почувствах се като герой. И като подлец.

— Имате ли бележник под ръка?

— И още как!

— Добре. По принцип ми се ще да ги покажем в хронологичен ред…

— Но аз не знам хронологията им. Опитах се да ви кажа…

— Да, знам, ето защо искам да ви продиктувам списъка. Но вижте, Алис, първият диапозитив няма да бъде част от хронологичния ред. Ще започнем с… Записахте ли?

— Записах. — За втори път след запознанството ни чувах в гласа на Алис неподправена радост.

— А сега рисунките с моливи…

Прекарахме в разговор следващия половин час.

VI

— Oui, allô?90

В продължение на секунда-две не казах нищо. Френският ме изненада. Както и обстоятелството, че слушалката бе вдигната от млад мъж.

— Allô, allô? — Нотки на нетърпение. — Qui est à l’appareil?91

— М-м-м, май съм сбъркал номера. — Чувствах се не просто глупак, а незнаещ чужди езици американски глупак. — Опитвам се да се свържа с Мелинда Фриймантъл.

— D’accord, набрали сте правилния номер. — После младежът извика, но не в слушалката: — Мелинда! C’est ton papa, je crois, chèrie.92

Чух някакво изщракване и във въображението ми тутакси изникна образ (изключително ярък, изключително злобен и най-вероятно породен от споменатите от Пам книжки с картинки, които рисувах навремето за малкото си болно момиченце) — голям говорещ скункс с барета, мосю Пепе льо Пю, който се разхожда из парижкия pension (ако това бе думата за едностаен апартамент) на дъщеря ми, а над прорязания му от бяла ивица гръб се издигат вълнички, символизиращи специфичната му воня.

После в слушалката се разнесе гласът на Мелинда.

— Татко? Тате? Всичко наред ли е?

Не помнех да съм я чувал толкова развълнувана.

— Разбира се — отвърнах. — Това съквартирантът ти ли беше? — Шегувах се, но по несвойственото за нея мълчание разбрах, че без да искам, съм попаднал в десетката. — Няма значение, Лини. Просто…

— … ми се подиграваш, добре. — Не можах да определя дали е развеселена или ядосана. Връзката не бе толкова добра, че да доловя всички нюанси. — Щом искаш да знаеш, да.

Подтекстът на това изречение бе кристално ясен: „Сега скандал ли ще ми вдигнеш?“

Нямах подобно намерение.

— Е, радвам се, че си намерила приятел. Носи ли барета?

За мое облекчение Лини се разсмя. При нея никога не знаех коя шега ще й подейства — чувството й за хумор бе непредсказуемо като априлски следобед.

— Рик! — извика тя. — Mon papa… — последва нещо, което не можах да разбера, след което: — … si tu portes r bèret!93

До слуха ми достигна далечен мъжки смях. „Ох, Едгар — помислих си. — Даже и отвъд океана се смеят на щуротиите ти, père fou94 такъв.“

— Тате, кажи ми, че наистина ли си добре?

— Чувствам се чудесно. Как е стрептококовата ти инфекция?

— Мисля, че се оправям.

— Току-що говорих по телефона с майка ти. Ще получиш официална покана за откриването на изложбата. Тя ми каза, че ще дойдеш, и аз съм във възторг от тази новина.

— Ти си във възторг? Мама ми изпрати няколко снимки на картините ти и нямам търпение да ги видя в оригинал. Къде си се научил да рисуваш така?

Явно това беше въпросът на деня.

— Ами тук.

— Картините са невероятни. И другите ли са толкова добри?

— Ще ги видиш.

— Рик може ли да дойде?

— Има ли задграничен паспорт?

— Да…

— Ще обещае ли тържествено да не се подиграва на твоя старец?

— Той се отнася с голямо уважение към по-възрастните.

— Тогава нека дойде, стига да си намерите билети за самолета и да сте съгласни да спите в една стая… но според мен ще го преживеете.

Тя се засмя тъй силно, че чак ухото ме заболя, но не отдалечих слушалката. Отдавна не бях чувал Лини Фриймантъл да реагира по такъв начин на нещо, което съм казал или направил.

— Благодаря ти татко… страхотно е.

— Ще се радвам да се запозная с Рик. Може да му свия баретата. Нали вече съм художник…

— Ще му предам. — Гласът й се промени. — Чу ли се с Илзе?

— Не, защо?

— Не й казвай, че Рик ще идва, става ли? Ще й го съобщя сама.

— Нямаш грижи.

— Защото с нейния Карсън… доколкото знам, вече знаеш за него…

— Да, така е.

— Мисля, че имат проблеми. Или ми каза, че „обмисля връзката си“. Точно такива бяха думите й. Рик не е изненадан. Смята, че не можеш да имаш доверие на човек, който се моли публично. Със сигурност малката ми сестричка доста е пораснала през последните месеци, съдейки по изказванията й.

„Същото се отнася и за теб, Лин“ — помислих си. Внезапно я видях, каквато беше на седем годинки — когато беше толкова болна, че двамата с Пам се страхувахме да не умре в ръцете ни, макар и никога да не го изрекохме на глас. Огромните черни очи, бледото изпито лице и косата, мокра от пот. По едно време даже си казах, че ми прилича на череп на пръчка и тутакси се намразих. Още повече се намразих за друго — помислих си, че ако някоя от двете трябва да боледува толкова тежко, по-добре да е Лин. Непрекъснато си внушавах, че обичам еднакво и двете си деца, ала не беше вярно. Вероятно някои родители можеха да го кажат с ръка на сърцето — например Пам, — но не и аз. Дали Мелинда го знаеше?

Разбира се, че го знаеше.

— Естествено, татко. — Представих си я как забелва очи.

— Тогава продължавай в същия дух. Чакам те.

— Тате? — Пауза. — Обичам те.

Усмихнах се.

— Колко пъти?

— Милион плюс още един, за да си имаш под възглавницата — отвърна тя със закачлив тон, сякаш се опитваше да разсмее детенце. Не бе забравила отговора. Поседях известно време, загледан в океана, после набрах още един номер, надявайки се, че ще бъде последното обаждане за деня.

VII

Вече бе пладне и, честно казано, не очаквах да я намеря вкъщи; предполагах, че е излязла да обядва с приятелките си. Ала също като Пам и тя ми вдигна след първия сигнал. Гласът й прозвуча необичайно резервирано, което първоначално ме учуди, но в следващия миг внезапно ми просветна — тя ме мислеше за Карсън Джоунс, който се обажда с молба за втори шанс или възможност за обяснение. Не можех да потвърдя догадката и с никакви доказателство, ала не се и налагаше да го правя. Понякога просто знаеш, че си прав.

— Как си, мое малко момиче?

Тя мигновено се оживи:

— Татко!

— Как си, съкровище?

— Добре съм, макар и не колкото теб. Нали ти казах, че картините са добри? Казах ти го, спомня ли си?

— Да, така е. — Устните ми се разтеглиха в усмивка. Вероятно за Лин гласът й звучеше като на зряла жена, но аз чувах само предишната Или, в която емоциите бълбукаха като мехурчета в току-що налята кока-кола.

— Мама ми каза, че нещо се мотаеш напоследък, но смята да обедини усилия с тамошния ти приятел и да те накара да се размърдаш. — Това ми хареса. И гласът й звучеше като в доброто старо време! — Тя замълча, за да си поеме дъх, после позабави темпото: — Е… не съвсем, но почти като тогава.

— Разбирам какво искаш да кажеш, бонбонче.

— Татко, ти си невероятен. Това е не само завръщане, но и крачка напред.

— И колко ще ми струва твоето ласкателство?

— Милиони — засмя се тя.

— Все още ли смяташ да пътуваш с „Колибри“? — надявах се, че въпросът ми показва единствено бащинско любопитство и не е свързан по никакъв начин с любовния живот на почти двайсетгодишната ми дъщеря.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че задрасках този вариант. — Само пет думи, но в тях почувствах другата, порасналата Илзе, за която в недалечното бъдеще втора кожа щяха да станат официалният костюм, чорапогащникът и обувките с практичните четирисантиметрови токове. Щеше да носи косата си на елегантен кок и да слиза от самолета с кожено куфарче вместо раница на гърба…

— Завинаги или…

— Предстои да разбера.

— Нямам намерение да пъхам носа си в личния ти живот. Просто любопитните бащи…

— … искат да знаят как стоят нещата. Напълно те разбирам, но засега не мога да ти помогна с нищо. Засега знам само, че още го обичам… или си мисля, че го обичам… и той ми липсва, но изборът е в неговите ръце.

Пам навярно би попитала: „Между теб и момичето, което пее?“ Моят въпрос обаче бе следният:

— Нали не забравяш да се храниш?

Тя избухна в радостен смях.

— Отговори ми, Или.

— Тъпча се като прасе!

— Тогава защо не си на обяд?

— Защото планирахме да си направим пикник в парка! Ще вземем лекциите си по антропология и едно фризби. Аз отговарям за сиренето и франзелите. И вече закъснявам.

— Добре. Важното е да се храниш и да не тъгуваш в шатрата си.

— Храня се добре и тъгува умерено. — Гласът й отново се промени и стана като на възрастен човек. Тези резки преходи ме притесняваха. — Понякога лежа нощем, без да мога да заспя, а после се сещам за теб. Как си ти там? Случва ли ти се да будуваш?

— Случва се. Но напоследък все по-рядко.

— Татко, женитбата ти с мама твоя грешка ли беше? Или нейна? Или просто така се случи?

— Не беше ничия грешка, нито пък се случи просто така. Двайсет и четири щастливи години, две дъщери и все още общуваме нормално. Не може да е грешка, Или.

— Би ли искал да промениш нещата?

Май бях абониран за този въпрос.

— Не.

— Ако можеше да се върнеш в миналото и да поемеш по друг път… би ли се върнал?

Не отговорих веднага, но и не проточих паузата твърде дълго. Понякога нямаш време да решиш кой отговор е най-уместен. Понякога можеш да кажеш само истината.

— Не, съкровище.

— Ясно. Липсваш ми, тате.

— И ти на мен.

— Понякога тъгувам по миналото. Когато всичко беше по-простичко. — Тя замълча. Можех да кажа нещо — всъщност исках да кажа, — ала не отворих уста. Има моменти, в които мълчанието наистина е злато. — Тате, животът дава ли ни втори шанс?

Замислих се за моя втори шанс. За това как оцелях след злополуката, която едва не ме изпрати в гроба. И аз не просто оцелях — аз живеех. Почувствах как ме облива вълна на благодарност.

— Непрекъснато.

— Благодаря, татко. Нямам търпение да те видя.

— И аз. Скоро ще получиш официална покана.

— Добре. А сега затварям. Обичам те.

— Аз също те обичам, скъпа.

След като Илзе затвори, аз поседях известно време със слушалката до ухото си, вслушвайки се в нищото.

— Живей живота си и позволи на живота да живее — изрекох на глас.

После сигналът в слушалката се промени и аз реших, че трябва да проведа още един разговор.

VIII

Този път Алис Окойн говореше доста по-ведро и радушно. Реших, че това е добър признак.

— Алис, не обсъдихме названието на изложбата.

— Предположих, че ще е… Добре звучи, живописно…

— Така е — казах, загледан в океана. Повърхността на водата сияеше като полиран синьо-бял поднос. Ослепителният й блясък ме накара да присвия очи. — Но не е съвсем точно.

— Да разбирам ли, че имате по-добра идея?

— Да, така мисля. Бих искал да е „Изгледи от Дума“. Какво ще кажете?

Отговорът й бе светкавичен:

— Блестящо е.

И аз мислех същото.

IX

Тениската ми с надпис „ЩЕ Я ИЗГУБЯ НА ВИРДЖИНСКИТЕ ОСТРОВИ“95 бе подгизнала от пот, въпреки че климатикът в „Розовата грамада“ работеше отлично, чувствах се по-изтощен, отколкото бях след скорошния бърз преход до „Двореца“ и обратно. Ухото ми, до което бях притискал телефонната слушалка, пламтеше и пулсираше. Тревожех се за Илзе (предполагам, че всеки родител се тревожи за децата си, след като станат достатъчно големи, за да ги прибираш вкъщи, щом се стъмни), ала в същото време резултатът от усилията ми ме изпълваше с онази удовлетвореност, с която навремето се връщах след ползотворен ден на строителната площадка.

Не бях много гладен, но се заставих да хапна малко салата с риба тон. Изпих и чаша мляко — от пълномасленото, което е вредно за сърцето и полезно за костите. „Смятай, че сме квит“ — както би казала Пам. Включих телевизора в кухнята и научих, че жената на Кенди Браун ще съди град Сарасота, обвинявайки властите в престъпна небрежност, довела до смъртта на съпруга й. „Желая ти попътен вятър, мила“ — помислих си. Местният метеоролог съобщи, че тази година сезонът на ураганите може да започне по-рано. Второразредните „Девил Рейс“ бяха изяли голям пердах от „Ред Сокс“ в извънсезонен мач. „Добре дошли в жестоката реалност на бейзбола, момчета.“

Помислих си дали да не хапна десерт (пудинг „Джел-О“, който понякога наричат „последната утеха на ергена“), но в крайна сметка се отказах. Оставих чинията в умивалника и закуцуках към спалнята, за да подремна. Възнамерявах да настроя будилника, ала ме домързя; така или иначе щях да се събудя, когато слънцето се спуснеше достатъчно ниско, за да надзърне през гледащия на запад прозорец на спалнята.

Излегнах се на кревата и спах до шест вечерта.

X

За вечеря и дума не можеше да става. Каква вечеря? Раковините под мен шептяха: „Рисувай, рисувай!“

Качих се в „Розовото мъниче“, пристъпвайки като сомнамбул. Бях само по шорти. Включих настроеното на „Кост“ радио, свалих картината от статива и я подпрях до стената. На мястото й сложих чисто платно — по-малко от използваното за „Уайърман гледа на запад“, но достатъчно голямо. Ампутираната ми ръка ме сърбеше, обаче изобщо не се притеснявах; всъщност очаквах с нетърпение познатия сърбеж.

По радиото „Шарк Пъпи“ изпълняваха „Съкровище“. Чудесна песен. С великолепен текст. „Животът не е само любов и лудории.“

Съвсем ясно си спомням как целият свят сякаш ме чакаше да започна. И как усещах невероятната мощ, която ме изпълваше под грохота на китарите и шепота на раковините.

„Съкровището свое дошъл съм да открия.“

Да, съкровище.

Рисувах, докато слънцето залезе и луната обля водната повърхност с бялото си сияние. Продължих да рисувам и когато луната изчезна от небосвода.

Следващата вечер продължих в същия дух.

Както и по-следващата.

И тази след нея.

„Залагай, щом решил си да играеш.“

Изригвах.

XI

Признавам, че изтупаният Дарио — с костюм, вратовръзка и прилежно сресани назад коси — ме изплаши повече от публиката, претъпкала зала „Гелдбарт“. Осветлението бе приглушено, само един прожектор бе насочен към разположената в средата на сцената катедра. А най-много ме изплаши обстоятелството, че Дарио също бе притеснен — докато пристъпваше към катедрата, за малко щеше да изпусне бележките с експозето си.

— Добър вечер, аз съм Дарио Нануци — представи се той. — Аз съм куратор и главен закупчик на галерия „Ското“ от Палм Авеню. И което е по-важно, вече трийсет години участвам в живота на художественото общество на Сарасота. Надявам се, че ще ме извините за краткото ми отклонение, което някои биха нарекли Бобитизъм, ако ви кажа, че в Америка няма по-изискано художествено общество.

Думите му предизвикаха бурни аплодисменти, макар че — както отбеляза в последствие Уайърман — присъстващите в залата хора може и да правеха разлика между Моне и Мане, но не и между Джордж Бабит и Джон Бобит96.

Аз обаче не обърнах внимание на този факт, понеже седях зад кулисите, обхванат от вълнение, и се пържех в чистилището, където се пържат всички оратори, докато чакат да бъдат представени пред аудиторията.

Дарио премести най-горната си бележка под останалите и отново щеше да изпусне всички листове хартия. Като по чудо ги задържа и погледна присъстващите.

— Не знам откъде да започна, но за щастие няма нужда да казвам каквото и да било, понеже истинският талант, който разцъфна неочаквано край нас, говори сам за себе си.

Вместо да се ограничи с тези думи, галеристът продължи да говори за мен още цели десет минути. Аз стоях зад кулисите, стискайки в ръка единствения си лист с бележки за лекцията. До слуха ми долитаха все нови и нови имена. Някои — като Едуард Хопър97 и Салвадор Дали — ми бяха познати.

Други — като Ив Танджи98 и Кей Сейдж99 — не.

Всяко име, което не бях чувал, засилваше усещането ми, че съм самозванец. Страхът, който изпитвах, вече не човъркаше само съзнанието ми; пропълзя надолу и обгърна с ледените си пипала стомаха ми. Коремът ме заболя и ми се прииска да се отърва от газовете в червата си, ала се боях да не напълня гащите. Грижливо подготвеното ми встъпление излетя от главата ми, с изключение на първото изречение, което ми се струваше ужасно изтъркано: „Казвам се Едгар Фриймантъл и нямам никаква представа как се озовах тук.“ Бях си въобразил, че така ще развеселя аудиторията. Вече знаех, че никой няма да се разсмее на плоската ми шега, но поне нямаше да ги излъжа.

И докато Дарио продължаваше да изрежда (Хуан Миро100 това, „Манифестът на сюрреализма“ на Бретон101 онова), бившият строителен предприемач трепереше стискайки жалкото си листче в ледения си юмрук. Езикът ми се бе превърнал в мъртъв плужек, затова бях способен да издавам само нечленоразделни хрипове. Каква ти лекция, особено пред двеста познавачи на живописта, голяма част от които имаха дипломи по изкуствознание, а някои бяха дори професори. Най-зле обаче беше главата ми. Тя се бе превърнала в пресъхнал резервоар, който всеки миг заплашваше да се напълни с безсмислен, бушуващ гняв; думите можеха да избягат, но яростта ми бе винаги готова да изригне.

— Но стига съм говорил! — възкликна радостно Дарио, засилвайки ужаса в кънтящото ми сърце. Стомахът ме сви още повече. Каква картинка бях само — паника в главата и напиращи лайна в червата. Дори на враговете си не бих пожелал подобно съчетание. — Минаха петнайсет години, откакто галерия „Ското“ представи нов творец в изобилстващия от събития пролетен сезон, но никога не сме правили изложба, която да предизвика по-голям интерес. Мисля, че диапозитивите, които сега ще видите, и лекцията, която ще чуете, ще обяснят радостното ни вълнение.

Той направи дълга театрална пауза. Почувствах как предателската роса на потта избива по челото ми и я изтрих с длан. Стори ми се, че ръката ми тежи поне трийсет килограма.

— Дами и господа, господин Едгар Фриймантъл, който преди живееше в Минеаполис-Сейнт Пол, а сега — на Дума Ки!

Присъстващите заръкопляскаха. Сякаш присъствах на артилерийско учение. Заповядах си да си плюя на петите. Заповядах си да припадна. Обаче не направих нито първото, нито второто. Като в някакъв сън — по-скоро кошмар — излязох на сцената. Времето внезапно забави ход. Видях, че всички места са заети, но в същото време всички места бяха и свободни, понеже присъстващите бяха станали на крака и ме аплодираха. На куполообразния свод над мен бяха изобразени летящи ангелчета, реещи се високо над земните дела… Как ми се искаше да съм едно от тях! Дарио стоеше до катедрата с протегната към мен ръка. Погрешната ръка. Явно от притеснение ми бе подал дясната, поради което ръкостискането се получи доста непохватно. Листът с бележките се смачка между дланите ни и се скъса. „Виж какво направи, тъпако!“ — помислих си и за миг се ужасих, че съм произнесъл тези думи пред микрофона и са ги чули всички. После Дарио ме остави сам на подиума. Микрофонът ми приличаше на кобра, надигнала се от кошницата на змиеукротител. Виждах как лъскавата стойка хвърля ярки отблясъци, които се отразяват в ръба на чашата и бутилката с минерална вода „Евиан“, която стоеше до нея. Чух как аплодисментите започнаха да утихват; някои от зрителите вече сядаха по местата си. Давах си сметка, че съвсем скоро ръкоплясканията ще бъдат заменени от нагнетена от очакване тишина. Те щяха да очакват встъплението ми. Но какво можех да кажа? Дори първото изречение избяга от главата ми. Те щяха да чакат и мълчанието да стане неловко. После някой щеше да се закашля нервно, а друг — да измърмори нещо на съседа си. Съседът щеше да му отвърне и скоро недоволният ропот щеше да изпълни залата. Защото всички бяха задници. Сбирщина от задници-сеирджии с гумени шии, които изпъваха до краен предел, за да ме огледат по-добре. И ако изобщо успеех да кажа нещо, от устата ми щеше да се излее поток от сквернословия, сравним само с гневния изблик на човек, страдащ от синдрома на Туре102.

Можех да помоля да покажат на екрана първия диапозитив. Май трябваше да започна именно оттам, а после картините ми щяха да говорят вместо мен. Оставаше ми само да се надявам, че ще го сторят. Щом погледнах към листа си обаче, видях, че не е просто скъсан — буквите така се бяха размазали от потта, че не можех да разчета и една дума. Или стресът бе блокирал информационните канали между очите и мозъка ми. А и кой беше първият диапозитив? Рисунката на пощенската кутия? Страхувах се, че е друг.

Хората вече бяха седнали, никой не ръкопляскаше. Бе дошло времето американският примитивист да нададе своя вой. На третия ред до пътеката седеше устатата бучка Мери Айър с бележник (както ми се стори) на коленете. Огледах се за Уайърман. Той ми бе натресъл всичко това, но не таях глоба към него. Просто исках да му се извиня с поглед за случващото се.

„Ще бъда на първия ред — беше ми обещал той. — В средата.“

И наистина беше там. Вляво от него седяха Джак, домашната ми помощница Хуанита, Джими Йошида, Алис Окойн. А вдясно, до самата пътека…

Мъжът в креслото до пътеката можеше да бъде само халюцинация. Примигнах, ала той остана на мястото си. Широкото му лице излъчваше неземно спокойствие, а гигантското му тяло изглеждаше загнездено в плюшеното кресло и навярно можеше да бъде извадено оттам само с помощта на кран. Зандър Кеймън ме гледаше през огромните си очила с рогови рамки и повече от всякога приличаше на древен бог. Внушителният му корем висеше над коленете му, а върху него бе положена украсена с панделка кутия за подаръци, дълга около метър. Той забеляза изумлението ми (какво ти изумление, беше направо шок!) и вместо да ми махне с ръка, ме поздрави със странен жест — първо допря върховете на пръстите си до масивното си чело, после до бузите и накрая протегна длан към мен, разпервайки пръсти. Усмихна ми се, сякаш присъствието му на първия ред в зала „Гелдбарт“ бе най-естественото нещо на света, и устните му беззвучно произнесоха четири думи: „Можеш да се справиш.“

И вероятно можех. Ако насочех мислите си другаде.

Замислих се за Уайърман — по-точно за „Уайърман гледа на запад“ — и си спомних първото изречение.

Кимнах на Кеймън и той ми кимна в отговор. После обходих с поглед залата и видях, че пред мен има само хора. Всички ангели, изрисувани на купола, сега се рееха в тъмнината. Що се отнася до демоните, повечето от тях навярно обитаваха само съзнанието ми.

— Здравейте… — подхванах и се отдръпнах от микрофона, стреснат от силата, с която прозвуча гласът ми. Неколцина от присъстващите се засмяха, но този смях не ме разгневи, както би станало само преди минута.

„Мога да се справя.“

— Здравейте — повторих. — Казвам се Едгар Фриймантъл и вероятно няма да изнеса кой знае каква лекция. В предишния си живот се занимавах със строителство. Знам, че се справях добре, понеже получавах поръчки. В настоящия си живот рисувам картини. Досега обаче никой не ми е казвал как се справям с изнасянето на лекции.

Този път се засмяха повече хора.

— Възнамерявах да започна, като кажа, че нямам никаква представа как се озовах тук, но всъщност не е така. И това е добре, понеже нямам какво друго да кажа. Разбирате ли, не познавам историята на живописта, теорията на живописта или оценяването на живописта. Някои от вас вероятно познават Мери Айър.

Присъстващите захихикаха, сякаш бях казал: „Някои от вас вероятно са чували за Анди Уорхол.“ Дамата се огледа наперено. Седеше изпъната, сякаш бе глътнала бастун.

— Когато за първи път донесох някои от картините си в галерия „Ското“, госпожица Айър ги видя и ме нарече „американски примитивист“. Това не ми хареса, защото всеки ден си сменям бельото и си мия зъбите преди лягане…

Отново смях. Краката ми отново станаха крака, а не циментови плочи. Усещах, че вече съм в състояние да избягам от залата, ала желанието и необходимостта да го направя бяха изчезнали. Не бе изключено присъстващите да намразят картините ми, но аз нямах никакви проблеми с това, понеже аз не мразех тези хора. Нека да се смеят, нека ме освиркват, нека покажат неодобрението си (или да се прозяват); ала щом всичко свършеше, аз щях да се прибера вкъщи и отново да рисувам.

А ако картините ми им харесат? За мен нищо нямаше да се промени.

— Но ако тя е искала да каже, че съм човек, който прави нещо, което не разбира и не може да изрази с думи, понеже никой не го е научил на правилните термини, тогава е съвършено права.

Кеймън кимаше доволно. По същия начин — кълна се в Бога — изглеждаше и Мери Айър.

— Ето защо остава само историята за това как попаднах тук… за моста, по който минах, за да стигна от предишния си живот до този, който водя сега.

Кеймън беззвучно пляскаше с месестите си длани. Това ме ободри. Самото му присъствие ми действаше ободряващо. Не знаех какво би станало, ако не присъстваше в залата, ала не изключвах варианта, който Уайърман наричаше „mucho feo“ — „доста отвратителен“.

— Няма да влизам в подробности, понеже моят приятел Уайърман казва, че всички сме склонни да шмекеруваме, когато става въпрос за миналото ни, и аз съм убеден, че е точно така. Разказваш твърде много и… м-м-м… не знам, изкарваш миналото такова, каквото би искал да бъде?

Погледнах надолу и видях, че Уайърман кима.

— Да, точно така — изкарваш го такова, каквото би искал да бъде. Затова, казано накратко, ето какво се случи с мен — претърпях злополука на строителната площадка. Нещастен случай с тежки последствия. Подемният кран смачка пикапа, в който седях, а заедно с него смачка и мен. Изгубих дясната си ръка и едва не изгубих и живота си. Бях женен, но след инцидента жена ми ме изостави. Нямах никаква представа какво да правя с живота си. Сега го виждам доста по-ясно, но тогава знаех само, че ми е много, много зле. Друг мой приятел — Зандър Кеймън — ме попита няма ли нещо, което да ме направи щастлив. Няма ли нещо…

Замълчах. Кеймън се взираше в мен от първия ред. Спомних си онзи далечен ден на езерото Фалън — износеното му куфарче, ивиците есенна слънчева светлина, пресичащи диагонално пода… Спомних си мислите си за самоубийство и милиардите пътища, водещи към мрака — магистралите, шосетата и забравените от всички тесни черни друмища.

Паузата се бе проточила, ала аз вече не се боях от тишината. И слушателите ми нямаха нищо против. Имах пълното право да се вглъбя в себе си. Нали бях художник, мамка му.

— Самата идея за щастие — особено пък в моя живот — бе нещо, за което отдавна бях престанал да мисля. Мислех за това как да осигуря всичко необходимо на семейството си, а после, когато основах своя собствена компания — как да не подведа хората, работещи за мен. Също така мислех как да постигна успех и работех усилено в тази насока, най-вече защото мнозина очакваха да се проваля. След злополуката всичко се промени. Открих, че нямам…

Потърсих думите, които ми трябваха, протягайки и двете си ръце, въпреки че присъстващите виждаха само едната. И — навярно — потръпващото чуканче в забодения с безопасна игла ръкав.

— … че нямам опора. А що се отнася до щастието… — вдигнах рамене. — Казах на моя приятел Кеймън, че навремето рисувах, ала отдавна не съм се занимавал с това. Той ми предложи да опитам отново, а когато го попитах защо, отвърна, че имам нужда от стена, която да ме защити от нощта. Тогава не разбирах какво иска да каже, понеже мислите ми бяха объркани и болката не ме изоставяше и за минута. Сега го разбирам по-добре. Хората казват, че нощта се спуска, но тук тя се издига. Издига се от океана слез залеза на слънцето. Бях изумен, щом го зърнах.

Още по-изумен бях от собственото си красноречие. Дясната ми ръка се държеше съвсем прилично.

— Може ли да изгасим всички лампи? Включително и таз, която ме осветява?

Алис се втурна към пулта. Насоченият към мен лъч внезапно изгуби яркостта си (въпреки че не угасна напълно) и аудиторията потъна в гъст мрак.

— И ето какво открих, когато прекосих моста между двата си живота — продължих аз. — Понякога красотата избуява точно тогава, когато изобщо не я очакваш. Тази мисъл изобщо не е оригинална, нали? Даже е доста банална… като флоридския залез. Въпреки това е самата истина, а истината заслужава да бъде казана… ако човек може да я каже по нов начин. Аз се опитах да я кажа с картина. Алис, може ли да покажем първия диапозитив?

Образът грейна на големия екран, широк три и висок два метра — три гигантски разцъфнали рози, издигащи се от килима на тъмнорозовите раковини. Бяха тъмни, понеже се намираха под къщата, в нейната сянка. Присъстващите ахнаха — звукът наподобяваше кратък, но силен порив на вятъра. Чух го и разбрах, че Уайърман и сътрудниците на „Ското“ не бяха единствените, които разбираха. Които виждаха нещо в картините ми. Всичките ми слушатели ахнаха, както се случва с хората, които са потресени от нещо напълно неочаквано.

После заръкопляскаха. Аплодисментите продължиха почти цяла минута. Аз стоях, подпрян на катедрата, зашеметен от бурната реакция на аудиторията.

Прожекцията на диапозитивите продължи още двайсет и пет минути, но всичко ми беше като мъгла. Струваше ми се, че сънувам. Всеки миг очаквах да се събудя в болницата, изгарящ от треска, гърчейки се от болка и крещейки за морфин.

XII

Усещането, че спя, не изчезна и на приема след лекцията, който се проведе в галерия „Ското“. Едва изпих първата си чаша шампанско (всъщност малко повече от напръстник) и тутакси тикнаха в ръката ми втора. Чувах „наздраве“ от хора, които не познавах. Разнасяха се възгласи: „Браво! Браво!“, някой даже извика: „Маестро!“ Огледах се за новите си приятели, но не ги видях.

Не че имах много време да се оглеждам. Отвсякъде ме засипваха поздравление както за диапозитивите, така и за лекцията. Поне не се наложи да изслушам пространни анализи на техниката ми. Защото самите картини (плюс няколко рисунки с молив, които да им правят компания) се намираха под ключ в две от големите складови помещения. Направих и едно важно откритие — как еднорък човек може да оцелее на прием, устроен в негова чест. За този цел бе необходимо само едно — да не изпускаш увитата в бекон скарида, която държиш в единствената си ръка.

Мери Айър се приближи до мен и ме попита дали уговорката ни за интервюто все още е в сила.

— Естествено — отвърнах аз. — Макар че не знам какво още мога да ви споделя. Мисля, че тази вечер си казах всичко.

— О, все ще измислим нещо — отвърна тя и проклет да бъда, ако не ми смигна зад очилата тип „котешко око“, които бяха на мода през петдесетте. После подаде празната си чаша на един сервитьор и ми кимна. — Вдругиден. А bientôt, monsieur103.

— На ваше разположение съм — отвърнах, въздържайки се да й кажа, че трябва да отложи френския за момента, в който ще сложа барета ала Мане.

Тя се отдалечи, целуна Дарио по бузата и напусна галерията, потъвайки в благоуханната мартенска нощ.

При мен дойде Джак, понесъл два бокала с шампанско. Съпровождаше го Хуанита, моята домашна помощница, която изглеждаше стройна и изящна в розовия си костюм. Тя си взе печена на шиш скарида, но отказа шампанското. Тогава Джак подаде чашата на мен, чакайки търпеливо да доям своя ордьовър. Двамата се чукнахме.

— Поздравявам ви, шефе — вие им взехте акъла.

— Благодаря ти, Джак. Ти си критик, който без проблеми разбирам. — Изгълтах шампанското (във всяка чаша имаше горе-долу по една глътка) и се обърнах към Хуанита.

— Днес изглеждате просто прекрасно.

— Grasias, господин Едгар. — Тя се огледа. — Тези картини са хубави, но вашите са много по-добри.

— Благодаря.

Джак подаде на Хуанита още една скарида.

— Ще ни извиниш ли за секунда?

— Естествено — отвърна тя.

Помощникът ми ме отведе зад една от веселяшките скулптури на Дейвид Гърстейн.

— Господин Кеймън попита Уайърман дали може да остане малко в библиотеката, след като всички си тръгнат.

— Така ли? — разтревожих се аз. — Защо?

— Прекарал е почти целия ден в пътуване и добави, че той и самолетът хич не се разбрали. — Джак се усмихна. — Каза на Уайърман, че му писнало да седи и има нужда да си полегне за малко.

Замислих се. В същото време се чувствах трогнат. За човек с подобни габарити пътешествието с обществен транспорт си беше цяло изпитание… и сега, след като се замислих над нещата, изведнъж осъзнах, че Кеймън дори не би могъл да седне в тези миниатюрни самолетни тоалетни. Малката нужда едва ли му беше проблем, но голямата? Масивните телеса просто не биха се побрали върху тясната тоалетна чиния.

— Във всеки случай Уайърман реши, че господин Кеймън си е заслужил правото на отдих. Каза, че вие ще разберете.

— Така е — кимнах аз и извиках Хуанита. Изглеждаше ми толкова самотна — бе дошла тук заради мен, облечена в най-хубавата си рокля, а всички тези „културтрегери“ сновяха около нея, без да й обръщат никакво внимание. Прегърнах я и тя ми се усмихна. Тъкмо я бях убедил да си вземе чаша шампанско (употребих думата pequeno104, което я накара да се усмихне, когато в галерията влязоха Уайърман Кеймън. Последният (който продължаваше да държи продълговатата кутия) засия, щом ме зърна, и реакцията му ме зарадва повече от аплодисментите, които бях получил тази вечер.

Взех бокал шампанско от подноса на най-близкия сервитьор и забързах през тълпата към Кеймън. Подадох му чашата, след което го обгърнах с ръце (доколкото можех, естествено) и го притиснах към себе си. Той ми отвърна с мечешка прегръдка, от която всичките ми ребра завиха от болка.

— Изглеждаш в страхотна форма, Едгар. Бог е добър, приятелю. Бог е добър.

— Вие също. Как се озовахте в Сарасота? Уайърман ли ви извика? — Обърнах се към моя compadre105 по чадър. — Ти си бил, нали? Обадил си се на Кеймън и си го помолил да стане Тайнствения гост на лекцията ми…

Уайърман поклати глава.

— Обадих се на Пам. Бях изпаднал в паника, muchacho, защото виждах как ти треперят партенките с наближаването на лекцията. Тя ми каза, че единственият човек, когато си слушал след злополуката, бил доктор Кеймън. Ето защо му звъннах. Не вярвах, че ще успее да дойде, без да е бил известен отрано, но… ето че е тук.

— И не само съм тук, но и ти нося подарък от дъщерите — усмихна се Кеймън и ми подаде кутията. — Макар че ще трябва да се задоволиш с онова, което имах под ръка, понеже нямах никакво време да пазарувам. Боя се да не останеш разочарован.

Внезапно разбрах какъв беше подаръкът и устата ми пресъхна. Въпреки това пъхнах кутията под чуканчето си, дръпнах панделката и разкъсах хартията. Под хартията имаше картонена кутия, която ми заприлича на детски ковчег. Естествено. На какво друго можеше да прилича? На капака пишеше: „ПРОИЗВЕДЕНО В ДОМИНИКАНСКАТА РЕПУБЛИКА“.

— Браво, докторе — отбеляза Уайърман.

— Боя се, чу нямах време за нищо по-добро — отвърна Кеймън.

Гласовете им сякаш идваха някъде отдалеч. Хуанита вдигна капака. (Предполагам, че го даде на Джак.) В следващия момент от кутията ме погледна Рийба, този път с червена рокля вместо синя, но на същите бели точки. И обувките й бяха същите — черни и лъскави, — и синтетичните червени коси, и сините очи, които сякаш казваха: „Ау-у-у, мръсник такъв, да знаеш откога лежа тук!“

— Илзе ми се обади и предложи да ти подаря кукла — сякаш насън чух гласа на Кеймън. — След като би обсъдила идеята със сестра си.

„Естествено, че Илзе ще я предложи — помислих си аз. Монотонното бучене на разговорите в галерията ми напомняше за шепота на раковините под «Розовата грамада». Усмивката тип «Господи, колко мило!» не слизаше от лицето ми, но ако някой ме побутнеше по гърба, щях да изкрещя. — Нали тя ще дойде на Дума Ки. Тя бе с мен в колата, когато минахме покрай «Двореца на убийците».“

Въпреки своята проницателност Кеймън едва ли усети, че нещо не е наред. Все пак бе прекарал целия ден в пътуване и не беше в най-добрата си форма. Уайърман обаче ме наблюдаваше изпитателно, килнал леко главата си и смръщил вежди. Вече ме познаваше доста по-добре от психиатъра.

— Тя знаеше, че вече имаш една — продължи доктор Кеймън. — Хрумнало й, че две кукли ще ти напомнят за двете дъщери, и Мелинда се съгласила. Аз обаче разполагах само с Лусита…

— Лусита ли? — прекъсна го Уайърман, вземайки куклата. Розовите й крачета се залюляха. Безизразните й очи се втренчиха в мен.

— Не ви ли прилича на Лусил Бол? Подарявам ги на пациентите си и те им измислят имена. Как нарече своята, Едгар?

За миг мозъкът ми бе скован от вледеняващ хлад и аз си помислих: „Ронда, Робин, Рейчъл, сядай в старчока, сядай в стареца, сядай в шибания СТОЛЕТНИК.“ После си казах: „Беше ЧЕРВЕНА.“

— Рийба — отвърнах аз. — Като кънтри певицата.

— Още ли е при теб? — поинтересува се Кеймън. — Илзе ми каза, че я пазиш.

— О, да. — Спомних си как Уайърман ми разказваше за лотарията — как затваряш очи и слушаш как топките с печелившите числа тупват по местата си. Так, так, так. Струваше ми се, че сега и аз ги чувам. Вечерта, когато завърших „Уайърман гледа на запад“, в „Розовата грамада“ дойдоха гости — две малки момиченца, търсещи подслон в бурята. Удавените сестри на Елизабет — Теси и Лора Истлейк. Сега в къщата отново щеше да има близначки… и защо?

Защото нещо бе пожелало така. Нещо бе достигнало съзнанието на дъщеря ми и й бе подхвърлило тази идея. Още една топка с печеливш номер бе тупнала в гнездото си.

— Едгар? — попита загрижено Уайърман. — Добре ли си, muchacho?

— Всичко е наред — усмихнах се аз. Светът се завърна с цялата си пъстрота и яркост. С усилие на волята се протегнах и взех куклата от Хуанита, която я разглеждаше недоумяващо. Не ми беше никак лесно, ала се справих. — Благодаря, доктор Кеймън. Зандър.

Той вдигна рамене и разпери ръце:

— Благодари на дъщерите си и най-вече на Илзе.

— Непременно. Кой иска още шампанско?

Оказа се, че има много желаещи. Върнах куклата в кутията, обещавайки си две неща. Първо, че дъщерите ми никога няма да узнаят колко силно ме изплаши проклетата кукла. Второ, че тези две сестри — двете живи сестри — нито веднъж няма да се озоват на Дума Ки по едно и също време. Нещо повече — щях да направя всичко по силите си, за да не стъпят никога там.