Първа главаМоят предишен живот

I

Казвам се Едгар Фриймантъл. Навремето бях голяма клечка в строителния бизнес. В Минесота — в предишния си живот. Научих фразата „моя предишен живот“ от Уайърман. Иска ми се да ви разкажа за него, но чакайте да свърша разказа за Минесота.

Признавам, че постигнах успеха, за който мечтае всяко американско хлапе. Все повече се издигах в компанията, където започнах работа, а щом стигнах до самия връх, напуснах и основах собствена фирма. Шефът ми се изсмя и заяви, че до една година ще фалирам. Мисля, че това е обичайната реакция на повечето шефове, когато някой от младите им енергични подчинени ги зареже, за да си опита късмета.

На мен ми потръгна. Минеаполис и главният град Сейнт Пол процъфтяваха, процъфтяваше и компанията „Фриймантъл“. Когато пазарът се свиваше, не се опитвах да се правя на голям играч. Ръководех се от интуицията си и в повечето случаи тя не ме подвеждаше. Малко преди да навърша петдесет, двамата с Пам вече притежавахме четирийсет милиона долара. И се обичахме като преди. Родиха ни се две момиченца и в края на семейния ни златен век Илзе учеше в частния университет „Браун“, Мелинда преподаваше във Франция в рамките на програма за международен обмен. Преди всичко да се обърне наопаки, с жена ми възнамерявахме да й гостуваме.

Претърпях злополука на строителната площадка. Нищо драматично — просто когато един пикап, дори да е „Додж Рам“ с всичките му екстри, влезе в стълкновение с грамаден кран, пикапът неизменно губи. Отдясно черепът ми само се пукна. Лявата страна на главата ми се удари толкова силно във вратата на доджа, че получих три фрактури. Или май бяха пет. Паметта ми се възвърна донякъде, но не е силна като преди.

Диагнозата бе мозъчна контузия. Ребрата ми бяха счупени. Костта на дясното бедро бе раздробена. Въпреки че запазих петдесет процента от зрението си на дясното око (има дни, през които виждам и по-добре), загубих дясната си ръка.

Вероятно трябваше да загубя живота си, но оцелях. Очакваше се да остана умствено ограничен (какъвто бях в началото), обаче ми се размина. Донякъде. По същото време ме напусна жена ми — не донякъде, а съвсем. Бракът ни бе оцелял цели двайсет и пет години, но нали знаете поговорката, че злото никога не идва само. Навярно няма никакво значение — станалото — станало. Случило се е, край. И понякога е за добро.

Под слабоумен разбирам, че не разпознавах хората (дори жена си), не разбирах какво се е случило с мен и защо ме измъчва толкова нетърпима болка. Сега, четири години по-късно, дори не си спомням характера и степента на тази болка. Знам, че ме терзаеше и че бе непоносима, ала интересът ми вече е чисто теоретичен. Тогава естествено не ми беше до никакви теории. Тогава ми се струваше, че съм попаднал в ада, без да имам представа защо съм там.

„Първо се страхуваш, че ще умреш, а после — че няма да умреш.“ Така твърди Уайърман, а той го знае най-добре; все пак е прекарал цял сезон в ада.

Болеше ме всичко. Постоянно. Жестокото главоболие не ме напускаше, зад челото ми вечно бе полунощ, отмервана от ударите на грамаден часовник. Заради увреденото си дясно око виждах света през кървава пелена и нямах представа що за свят ме заобикаля. Не знаех названията на предметите. Помня деня, в който Пам влезе в стаята ми (още лежах в болницата) и застана до леглото ми. Вбесих се, задето стои права, след като в ъгъла се мъдри онова нещо, върху което се сяда.

— Вземи старчока — казах. — Седни на старчока.

— За какво говориш, Едгар?

Старчока, стареца! — изкрещях аз. — Вземи шибания дъртак, тъпачко! — Главата ми се пръскаше от болка. Пам заплака. Ненавиждах я за този хленч. Защо плачеше? Не тя бе затворена в кафез, нито пък наблюдаваше света през червена пелена. Не тя беше маймунката в клетка. После внезапно ме осени. — Вземай столетника и седни! — Столетник вместо стол — само тази дума изникна в разкашкания ми мозък.

Гневът ми не стихваше. Двете медицински сестри на средна възраст, които нарекох Суха трътка и Суха трътка две, сякаш бяха героини от мръснишки разказ на доктор Сус3.

Доброволката санитарка кръстих Косматото бонбонче — понятие си нямах защо, но май беше свързано със секса. Във всеки случай поне за мен. Щом позаякнах, започнах да налитам на бой. Два пъти се опитах да наръгам Пам и единият опит се оказа успешен, само че ножът беше пластмасов. Въпреки това й направиха два шева на китката. Понякога се стигаше дотам, че трябваше да ме връзват.

Един епизод от тогавашния ми живот се е запечатал в паметта ми: жарък следобед към края на едномесечното ми пребиваване в баровския санаториум за възстановяващи се, скъпият климатик е повреден, аз съм завързан за леглото, по телевизията върви сапунен сериал, хиляди полунощни камбани ехтят в главата ми, болката изгаря като нажежен ръжен дясната половина на тялото ми, липсващата дясна ръка ме сърби, липсващите ми десни пръсти потръпват, трябва да изкарам още време без окситоксин (колко точно не мога да кажа, понеже не познавам часовника); от алената мъглявина изплува медицинска сестра — същество, изпратено да наглежда маймуната в клетката, и ми казва: „Искате ли да видите жена си?“ Аз отговарям: „Само ако носи пистолет да ме гръмне.“

Струва ти се, че болката никога не ще те изостави, ала един ден тя изчезва. Тогава те отвеждат вкъщи и заменят болката с агонията на физиотерапията. Червената мъгла е започнала да се разсейва. Психотерапевтът, специалист по хипнотерапия, ми показа няколко ефективни способа за потискане на фантомните болки и сърбежа в отрязаната ръка. Доктор Кеймън. Именно той ми подари Рийба — едно от малкото неща, които взех със себе си, когато изкуцуках от предишния си живот и започнах този на Дума Ки.

— Този метод за потискане на гнева още не е официално одобрен — предупреди ме доктор Кеймън (по-късно решех, че може би ме е излъгал, за да приема Рийба). Каза ми, че трябва да й дам името на човек, когото мразя, ето защо, въпреки че тя приличаше на Луси Рикардо4, я нарекох на една моя леля, която ми дърпаше ухото, когато не си изяждах морковите. Не минаха и два дни, и аз й забравих името. В съзнанието ми изникваха само мъжки имена, всяко от които ме вбесяваше още повече: Рандъл, Ръсел, Рудолф и така нататък.

Вече си бях у дома. Пам ми донесе закуската и вероятно по изражението ми разгада как се чувствам, понеже се напрегна, готвейки се за взрив от емоции. Макар да бях забравил името на пухкавата червенокоса антигняв-кукла, която психологът ми даде, помнех как да я използвам в подобни ситуации.

— Пам — обърнах се към жена си, — трябват ми пет минути, за да се взема в ръце. Ще се справя.

— Сигурен ли си?

— Да, само махни тоя подгъз и си го заври в напудрената физиономия. Ще се справя.

Не знаех дали ще е така, но тъкмо това трябваше да кажа. Забравил бях името на тъпата кукла, но помнех ключовата фраза: „Ще се справя.“ Типично за края на предишния ми живот — продължавах да повтарям „Ще се справя“, дори когато знаех, че няма и че съм прецакан, двойно прецакан, тотално прецакан и захвърлен на самотек.

— Ще се справя — повторих; понеже тя отстъпи, без да каже и дума, а чашата върху подноса, който държеше, затрака в чинийката.

Щом излезе, вдигнах куклата и се вгледах в тъпите й сини очи, докато пръстите ми мачкаха тъпото й меко тяло.

— Как се казваш, прилеп грозен? — изкрещях аз. Изобщо не ми хрумна, че Пам ме слуша по интеркома в кухнята заедно с медицинската сестра, дежуреща през деня. Но дори и интеркомът да не работеше, щяха да ме чуят през вратата, толкова силно виках.

Започнах да разтърсвам куклата. Главата й се мяташе, синтетичната й коса се развяваше. Пулеше големите си очи, сякаш казваше: „Ау-у-у-у, мръсник такъв!“ По подражание на Бети Буп5, сладураната от архивните анимации, които чат-пат още се излъчват по кабеларките.

— Как се казваш, кучко? Как се казваш, путко? Как се казваш, жалка парцалена курво? Кажи си името! Кажи си името! Кажи си името, иначе ще ти избода очите, ще ти изтръгна носа, ще ти скъсам пу…

Внезапно се върнах във времето, както често се случва, и сега, четири години по-късно, в град Тамасунчале, щата Сан Луис Потоси в Мексико, в третия живот на Едгар Фриймантъл. В пикапа съм — кутията за храна е под дясната седалка (едва ли бях единственият работещ милионер в Америка, който си носи обяд от къщи, но и такива като мен се броят на пръсти), лаптопът ми е на самата седалка. От радиото женски глас изкрещява с религиозен плам: „Беше ЧЕРВЕНА!“ Само две думи, ала на мен са ми предостатъчни. Те са от песента за бедната жена, която подтиква красивата си дъщеря да стане проститутка. „Фанси“, изпълнявана от кънтри певицата Рийба Макинтайър.

— Рийба — прошепнах и притиснах куклата до гърдите си. — Ти си Рийба. Рийба-Рийба-Рийба. Вече няма да ти забравя името.

Още следващата седмица го забравих, но този път не се ядосах. Не. Притиснах куклата към сърцето си, сякаш беше моята малка възлюбена, затворих очи и си представих пикапа, унищожен при нещастния случай. Представих си малката кутия за храна, потракваща на пода на колата, и отново чух женският глас да крещи от радиото със същия фанатичен плам: „Беше ЧЕРВЕНА!“

Доктор Кеймън го нарече пробив. Беше въодушевен. Жена ми не се въодушеви и ме целуна по страната по задължение. Около два месеца по-късно ми съобщи, че иска развод.

II

Дотогава или болката беше понамаляла, или бях свикнал с нея. Главата пак ме наболяваше, но не толкова често и не тъй силно, часовникът в съзнанието ми вече не отмерваше само полунощ. Още чаках с нетърпение викодина в пет часа и окситоксина в осем — едва куцуках с яркочервените си патерици, ако не пиех тези вълшебни таблетки, но изграденото наново дясно бедро започваше да се възстановява.

Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, идваше в casa Фриймантъл в Мендота Хайтс всеки понеделник, сряда и петък. Разрешаваха ми да приемем допълнителна таблетка викодин преди рехабилитационните процедури, ала въпреки това към края им виковете ми неизменно огласяваха къщата. Залата за фитнес в сутерена бе преустроена в кабинет за лечебна физкултура, снабден дори с джакузи, пригодено за инвалиди. След два месеца изтезания започнах вечер да слизам сам в сутерена, за да повторя упражненията за крака и да направя няколко коремни преси. Кати твърдеше, че час-два гимнастика преди лягане допринася за отделянето на ендорфини и по-здрав сън.

Тъкмо по време на една вечерна тренировка — Едгар в търсене на неуловимите ендорфини — жена ми, с която бяхме живели четвърт век заедно, слезе в сутерена и ми заяви, че иска развод.

Прекъснах заниманието си и я погледнах. Седях на малкото килимче, а тя стоеше на последното стъпало на благоразумно разстояние от мен. Можех да я попитам дали говори сериозно, но лампите (тези жестоки флуоресцентни лампи!)осветяваха лицето й и изражението й бе достатъчно красноречиво. Пък и жените не се шегуват на тази тема, особено жена, чийто съпруг едва не е загинал преди шест месеца. Можех да я попитам защо, ала знаех отговора. Виждах малкия бял белег на китката й, където бях забил пластмасовия нож, и това беше най-малкото. Помислих си как неотдавна й казах да разкара подгъза и да си го завре в напудрената физиономия. Запитах се дали да я помоля да обмисли решението си, но тъкмо тогава гневът ми се завърна. През онези дни безпочвеният гняв, както го наричаше доктор Кеймън, беше моят зловещ приятел. Само че гневът, хич не ми изглеждаше безпочвен.

Не носех риза. Помръднах чуканчето, останало от дясната ми ръка — това беше единственото, което можех да направя, и заявих:

— Показвам ти среден пръст. Махай се, щом искаш. Махай се, предателска бучко.

Сълзите вече обливаха лицето й, но тя се опита да се усмихне. Получи се гримаса.

— Кучка, Едгар. Искаше да кажеш кучка.

— Аз знам най-добре какво съм искал да кажа — отвърнах и подхванах коремните преси. Дяволски трудни са, ако имаш само една ръка — тялото ти непрекъснато се извърта. — Аз нямаше да те зарежа — ето за това говоря. Нямаше да те зарежа. Щях да мина през мръсотия, кръв, пикня и разлята бира.

— Съвсем различно е. — Тя дори не се опита да си избърше сълзите. — Съвсем различно е и ти го знаеш. Не бих могла да те разкъсам, ако побеснея.

— Не мислиш ли, че трябва доста да се озоря, за да те разкъсам, след като съм еднорък? — процедих.

— Искаше да ме прободеш с нож.

Сякаш това беше някакъв аргумент. И двамата добре знаехме, че не решава нищо.

— Ножът бе пластмасов и аз не бях на себе си, но явно това ще бъдат последните ти думи на шибания ти смъртен одър: „Еди ме нападна с пластмасов… нос, сбогом, жесток свят.“

— Опита се да ме удушиш — прошепна Пам тъй тихо, че едва я чух.

Прекратих протестите и я изгледах. Часовникът в главата ми започна да бие. Дзън-дзън-дзън, погРийбален звън.

— Моля? Опитвал съм се да те удуша? Не е вярно!

— Знам, че не помниш, но се опита. И вече не си като преди.

— О, я зарежи! Запази тия простотии за… за своя… — знаех думата и виждах човека, когото исках да обидя, ала не можех да си спомня. — За своя плешив хуй, при когото ходиш често.

— Моят психотерапевт — уточни Пам и естествено ме вбеси още повече — тя помнеше думата, а аз — не. Защото мозъкът й не беше превърнат в желе.

— Искаш развод и ще го получиш. Давай, зарежи ме. Само недей да ми се правиш на алигатор. Махай се.

Тя се изкачи по стълбите и затвори врата, без да се обърне. Едва след излизането й съобразих, че исках да кажа крокодилски сълзи. „Само недей да ми лееш крокодилски сълзи.“

Ще го преглътна и това, въпреки че не е рокендрол. Така казва Уайърман.

В крайна сметка аз се махнах от къщата.

III

В предишния живот нямах други партньори освен Пам. Четирите принципа на успеха (записвайте си, ако желаете) на Едгар Фриймантъл гласяха: никога не взимай назаем сума, надвишаващо коефициента ти на интелигентност, умножен по сто, никога не взимай назаем от човека, който още на първата среща започва да ги говори на малко име, никога не пий алкохол, докато слънцето е високо и никога не си избирай партньор, с когото не искаш да се търкаляш гол върху водно легло.

Обаче имах счетоводител, на когото мога да се доверя — Том Райли. Именно той ми помогна да преместя малкото вещи, които взех със себе си, от Мендота Хайтс във вилата ни на езерото Фалън. Том, който два пъти е губил играта, наречена брак, се кахъреше за мен по време на пътуването до вилата.

— Не си длъжен да напускаш дома си — мърмореше. — Напускането става със съдебно решение. Сега все едно се отказваш от предимството на собствения терен във важен мач.

Бръщолевенията му не ме интересуваха; исках само да шофира внимателно. Изтръпвах всеки път, когато виждах как някоя насрещна кола се приближава до осевата линия. Понякога се напрягах и натисках с крак несъществуваща спирачка. А мисълта да седна зад волана ми се струваше абсурдна. Обаче, както Уайърман казва, Бог обича изненадите.

Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, се е развеждала само веднъж, но подкрепи Том. Помня как седеше по турски, държеше стъпалата ми и се взираше в мен с безмилостна ярост.

— Значи тъкмо излизаш от мотел „Смърт“, изгубил си едната си ръка, а тя иска да те зареже! И то само защото си я боцнал в пластмасово ножче, когато не си могъл да си спомниш името си? Дръжте ме да не падна! Госпожата не си ли дава сметка, че резките промени в настроението и краткотрайната загуба на паметта са нещо съвсем обичайно след черепно-мозъчна травма?

— Страхува се от мен — отвърнах.

— Нима? Е, чуй какво ще ти каже мама, синко Джим — намери си добър адвокат и я накарай да си плати, задето постъпва подло. — Един кичур се беше изплъзнал от конската опашка на проклетата гестаповка и тя гневно го духна. — Трябва да си плати. Чуй добре какво ти казвам: ти нямаш никаква вина.

— И казва, че съм се опитал да я удуша.

— О, да, всеки ще напълни гащите от страх, ако някой еднорък инвалид се опита да го удуши. Стига, Еди, накарай я да си плати. Знам, че не е моя работа, но не ми пука. Тя не бива да постъпва по този начин.

— Мисля, че има и още нещо… не е само ножчето и опитът за удушаване.

— И какво е то?

— Не помня.

Тя какво казва?

— Нищо не казва.

Ала двамата с Пам бяхме живели заедно много години и дори любовта да се бе превърнала в навик, все още смятах, че познавам жена си достатъчно добре, за да знам, че по-рано се бе случило нещо — нещо, което продължаваше да се случва, — и тъкмо от него тя се опитваше да избяга.

IV

Малко след като се преместих във вилата край езерото, момичетата дойдоха да ме видят. Момичетата ли? По-точно млади жени. Носеха кошница с всичко необходимо за пикник. Настанихме се на ухаещата на борове веранда и хапнахме сандвичи, докато се любувахме на гледката. Денят на труда, съвпадащ с началото на учебната година, бе отминал, затова повечето плаващи играчки бяха извадени от водата. В кошницата имаше и бутилка вино, ала аз изпих съвсем малко. В съчетание с болкоуспокояващите алкохолът удряше като чук — една бира и започвах да пелтеча. Момичетата — младите жени — изпиха останалото и езиците им се развързаха. Мелинда, която се връщаше от Франция за втори път след сблъсъка ми с крана, ме попита дали при всички семейни двойки, прехвърлили петдесетте, настъпват такива неприятни моменти и трябва ли да очаква нещо подобно, ако се омъжи. Илзе, по-младата, се разплака, притисна се към мен и попита не можем ли да живеем както преди, не можем ли с майка й да продължим постарому. Лин й се озъби, че моментът не е подходящ за бебешко хленчене, а Илзе й показа среден пръст. Разсмях се — не можех да се въздържа. Накрая и тримата избухнахме в смях.

Сълзите на Или и емоционалният изблик на сестра й не ме радваха, но пък бяха искрени и до болка познати като трапчинката на брадичката на Илзе или едва видимата бръчица между веждите на мръщещата се Лин, която с времето ставаше все по-забележима. Лини се поинтересува какво възнамерявам да правя. Отвърнах, че нямам представа. Бях изминал доста дълъг път до идеята да сложа край на живота си, ала знаех, че реша ли да го сторя, трябва да изглежда като нещастен случай. Не можех да натоваря тези два млади жени, които тепърва започваха живота си, с бремето на вината за бащиното самоубийство. Не можех да стоваря това бреме и върху жената, с която някога пиехме млечен шейк в леглото и слушахме „Пластик Оно Бенд“6 по стереото.

След като освободихме напрежението чрез пълен и изчерпателен обмен на чувства според терминологията на доктор Кеймън, тримата се успокоихме и прекарахме изключително приятен следобед, разглеждайки снимките от старите албуми и припомняйки си старите времена. Мисля, че пак се смяхме, но някои спомени от предишния ми живот са доста мъгляви. Уайърман казва, че всички сме склонни да шмекеруваме по отношение на миналото си.

Илзе искаше да отидем да хапнем някъде, но Лин бързаше за среща в обществената библиотека, аз пък не се чувствах във форма. Възнамерявах да прочета няколко глави от последния роман на Джон Сандфорд7, а после да си легна. Момичетата ме целунаха — отново бяхме приятели — и си тръгнаха.

След две минути Илзе се върна:

— Казах на Лини, че съм си забравила ключовете.

— Доколкото разбирам, не си.

— Прав си. Татко, наранявал ли си мама? Имам предвид напоследък? Съзнателно?

— Не. Никога. По-скоро бих…

— Какво?

— Щях да кажа, че по-скоро бих си отрязал ръката, но се усетих, че ще е нелепо. Никога не съм я наранявал, Или. Уверявам те.

— Тогава защо се страхува от теб?

— Може би… защото съм инвалид.

Тя се хвърли към мен и ме прегърна толкова силно, че за малко щяхме да паднем от дивана.

— Татко, извинявай. Но тази история е толкова… противна.

Погалих я по косата:

— Знам, но запомни — по-лошо не може да стане. — Твърдението ми беше далеч от истината, ала ако внимавах, Илзе никога нямаше да разбере, че съм я излъгал.

Откъм алеята се чу изсвирване на клаксон.

— Тръгвай — казах и я целунах по страната, влажна от сълзи. — Сестра ти бърза.

Тя сбърчи носле.

— Тя все бърза. Няма да прекаляваш с болкоуспокояващите, нали?

— Няма.

— Обади се, ако то потрябвам, татко. Ще хвана първия самолет.

И наистина ще го направи. Тъкмо затова нямаше да й се обадя.

— Сигурен съм. — Целунах и другата й страна. — Преда тази целувка на сестра си.

Илзе кимна и излезе. Седнах на дивана и затворих очи. Грамадния часовник в главата ми биеше ли, биеше.

V

Следващият ми посетител бе доктор Кеймън — психологът, който ми даде Рийба. Не го бях канил. Изпратила го беше гестаповката Кати, неумолимата повелителка на лечебната физкултура. Въпреки че не бе прехвърлил четирийсетте, Кеймън се движеше като доста по-възрастен човек и дишаше тежко дори когато седеше. Имаше крушовидно шкембе и носеше очила с рогови рамки. Бе много висок чернокож, чертите на лицето му бяха изсечени с такъв размах, че изглеждаха нереални. Изпъкналите му очи, носът, наподобяващ статуя на предната част на старинен ветроход, и плътните устни вдъхваха страхопочитание. Зандър Кеймън приличаше на древен бог с евтин костюм. Приличаше и на кандидат за инфаркт или инсулта, чието сърце ще сдаде багажа преди петдесетия му рожден ден.

Той отказа кафето и кока-колата, които му предложих, с обяснението, че бърза, после сложи куфарчето си на дивана, опровергавайки твърдението си. Тръшна се на канапето, при което туловището му хлътна близо половин метър (и продължи да пропада — чак се изплаших за пружините), погледна ме и тежко въздъхна.

— Какво ви води насам? — попитах.

— Кати сподели, че смяташ да се самоубиеш — преспокойно отвърна той. Със същия тон можеше да каже: „Кати сподели, че ще организираш градинско увеселение и възнамеряваш да черпиш с понички.“ — Има ли нещо вярно?

Понечих да възразя, но се отказах. Веднъж, когато бях на десет и живеех в О’Клеър, взех комикс от въртящата се стойка в магазина и го пъхнах под тениската си. Тръгнах бавно към вратата (чувствах се много горд), но продавачката ме хвана за ръката, запретна тениската ми и попита как списанието се е озовало там. Нито веднъж през четирийсетте години, изминали от този ден, не ми се бе случвало да се запъна на такъв простичък въпрос.

Най-накрая — дадох си сметка, че съм мълчал прекалено дълго, та отговорът ми да прозвучи искрено, измънках:

— Глупости. Не знам от къде й е дошло на ума.

— Глупости ли?

— Да. Да ви налея ли безалкохолно?

— Не, благодаря.

Станах и взех бутилката кока-кола от хладилника в кухнята. Пъхнах я под чуканчето на дясната си ръка (не знам с какво впечатление сте останали от филмите, но в действителност счупените ребра болят много дълго време) и затворих вратата с лявата. Аз съм левичар. В това отношение извади късмет, muchacho8 — често казва Уайърман.

— Изненадан съм, че сте взели насериозно думите й — изтъкнах. — Кати е чудесна рехабилитаторка, но не е психоаналитик. — Седнах и добавих: — Нито пък вие. Формално погледнато.

Кеймън подпря грамадната си длан зад ухото си, голямо колкото чекмедже.

— Някакво дрънчене ли чувам? Май да!

— За какво говорите?

— Да, чувам дрънчене на щит, характерно за очарователното средновековие. — Той се опита да ми смигне, но когато човек има подобно лице, закачливото намигване изглежда карикатурно. Въпреки това разбрах намека му. — А за Кати Грийн сте прав — пълна невежа е. Та нали работи с частично или непълно парализирани хора, с инвалиди с ампутирани крайници, с възстановяващи се от тежки мозъчни травми… като теб. Кати се занимава с това от петнайсет години и е имала възможността да наблюдава реакциите на хиляди осакатени пациенти, сблъскващи се с мисълта, че никога няма да са като преди. Как би могла да разпознае депресията със суицидни тенденции?

Преместих се на продъненото кресло срещу дивана и намусено се загледах в многознайкото. Щях да бера ядове с него. И с Кати Грийн.

Кеймън се опита да се приведе, но шкембето му попречи.

— Чакане му е майката.

Зяпнах насреща му.

— Изненадан си — кимна той. — Да. Но аз не съм християнин, камо ли католик, затова се отнасям толерантно към самоубийството. Обаче също като теб вярвам в отговорността пред другите, затова ще ти кажа — ако приключиш с живота си сега… или след шест месеца… жена ти и децата ти ще разберат. Каквито и мерки да вземеш.

— Аз не…

Той вдигна ръка.

— И от компанията, в която си застраховал живота си за много голяма сума… също ще разберат. Може и да не успеят да го докажат, ала ще направят всичко възможно. Абсолютно всичко. Слуховете, които ще разпространят, ще наранят дъщерите ти, макар да си въобразяваш, че нищо не може да им навреди.

За Мелинда не се тревожех, но Илзе… Когато голямата се ядосаше, наричаше малката слабоумна гъска, но всъщност Или само бе твърде ранима и чувствителна.

— И в края на краищата ще го докажат. — Той сви широките си рамене. — Не смея да гадая с каква сума ще ги одрусат, но съм сигурен, че ще погълне голяма част от наследството им.

Не мислех за парите. Представях си как разни застрахователи си врат носа навсякъде, за да разгадаят какво и как съм нагласил… Изведнъж избухнах в смях.

Кеймън седеше насреща ми, подпрял длани върху коленете си, и ме наблюдаваше. Усмихваше се иронично, сякаш казваше: „Това ми е до болка познато.“ Изчака смехът ми да стихне и попита какво е толкова забавно.

— Вие ми казвате, че съм твърде богат, за да се самоубия.

— Казвам да изчакаш, Едгар, нищо повече. Освен това ще ти направя предложение, което е в разрез с богатия ми опит. Интуицията ми подсказва да ти дам куклата. Разрешението е географско.

— Моля?

— До това прибягват хора в последен стадий на алкохолизъм. Те се надяват, че промяната на местожителството ще им даде възможност да започнат всичко отначало. Да променят коренно живота си.

Почувствах нещо. Не точно надежда, но някакъв проблясък.

— Разбира се, предложението ми не е панацея — продължи Кеймън. — Ветераните от „Анонимните алкохолици“, които имат отговор на всеки въпрос (това е тяхното проклятие и спасение, макар че малцина го осъзнават), често казват: „Качи отрепка на самолета в Бостън и отрепка ще слезе от самолета в Сиатъл.“

— В такъв случай къде съм аз?

— В момента си в околностите на Сейнт Пол. Предлагам следното: намери някое по-отдалечено местенце и отиди там. Положението ти е уникално — спокойно можеш да го сториш, като се имат предвид финансовите ти възможности и семейното ти положение.

— За колко време?

— Най-малко за година. — Лицето му изглеждаше непроницаемо. Казах си, че ако ликът му бе изсечен на гробницата на Тутанкамон, дори археологът Хауърд Картър, който я е открил, щеше да изпадне в сериозно недоумение. — А решиш ли да си посегнеш след това, Едгар… за бога или по-точно заради дъщерите си… направи го така, че да не възбудиш подозрения.

Почти бе изчезнал в дълбините на стария диван, затова бая се озори, като понечи да стане. Пристъпих към него, но той махна с ръка. В края на краищата се изправи на крака, пъхтейки като локомотив, и взе куфарчето си. Изгледа ме от висотата на своите сто деветдесет и пет сантиметра. Изпъкналите му очи с жълтеникави роговици изглеждаха още по-големи зад дебелите стъкла на очилата му.

— Едгар, кога се чувстваш щастлив?

Плъзнах се по повърхността на въпроса (притесняваха ме опасностите, дебнещи отдолу) и отвърнах:

— Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

Всъщност заниманията ми бяха доста сериозни, но оттогава бе минала цяла вечност и се бяха случили толкова много събития. Щастлив брак, успешна кариера… Вече нямах нито едното, нито другото.

— Кога?

— Като юноша.

Запитах се дали да споделя как навремето мечтаех да постъпя в художествено училище (даже си купувах албуми с репродукции, когато можех да си го позволя), ала се отказах. През последните трийсет години приносът ми към изобразителното изкуство се свеждаше до това да драскам на лист хартия, докато говоря по телефона; навярно бяха минали поне десет години, откакто си бях купувал подобна книга, чието място е на масичката в дневната, за да впечатля гостите.

— А после?

Смятах да излъжа, понеже ме досрамя от истината, но в крайна сметка си признах. Едноръките хора трябва да казват истината при всяка възможност. И това не са думи на Уайърман, а мои.

— Отказах се.

— Ами започни отново — усмихна се Кеймън. — Трябва ти преграда.

— Преграда ли? — учудих се.

— Да, Едгар. — Изглеждаше изненадан и разочарован, задето не разбирам мисълта му. — От преграда срещу нощта.

IV

След около седмица Том Райли отново ме навести. Листата на дърветата вече променяха цвета си и продавачките закачаха плакати по случай Хелоуин, когато се отбих в супермаркета да си купя първия скицник, откакто завърших колежа… глупости, откакто бях в гимназията.

Онова, което си спомням най-ясно от посещението на Том, бе, че изглеждаше смутен и объркан.

Предложих му, бира и той прие. Върнах се от кухнята и го заварих да разглежда графиката, която бях сътворил с перодръжка и туш — три палми, открояващи се на фона на океана, а на заден план — част от верандата на къща.

— Не е зле — отбеляза Том. — Ти ли го нарисува?

— Не, елфите — отвърнах. — Идват през нощта. Кърпят ми обувките и понякога рисуват картини.

Той се засмя малко пресилено и остави рисунката на бюрото ми.

— Не ми прилича много на Минесота — подхвърли.

— Прерисувах я от една книга — поясних. Всъщност бях използвал фотография от рекламна брошура на агенция за недвижими имоти. На снимката беше къщата в „местен“ стил в Салмън Пойнт, Флорида. Бях я наел наскоро за една година. Никога не бях ходил в този щат, дори и през отпуските, но фотографията пробуди нещо в мен и за пръв път след злополуката изпитах приятно предчувствие. — Какво те води насам, Том? Ако е свързано с бизнеса…

— Всъщност Пам ме помоли да дойда. — Той наведе глава. — Не ми се искаше, но не можех да й откажа. В името на миналото, нали разбираш?

— Разбирам. — Том говореше за времето, когато компанията „Фриймантъл“ бе само три пикапа, булдозер и много мечти. — Е, казвай. Няма да те изям.

— Взела е адвокат. Настоява да се разведете.

— Не съм и помислял, че ще се откаже. — Това бе самата истина. Още не си спомнях, че съм се опитал да я удуша, ала помнех гневния й поглед, когато разказваше за случилото се. Пък и знаех — науми ли си нещо Пам, никога не се отказва.

— Пита дали смяташ да ангажираш Бози.

Не можех да не се усмихна. Уилям Боузман Трети бе елегантният шейсет и пет годишен адвокат с грижливо оформен маникюр и с папийонка, работещ в юридическата фирма, обслужваща компанията ми. Ако узнаеше, че през последните двайсет години с Том го наричахме Бози, навярно щеше да получи удар.

— Дори не съм мислил за адвокат. Какво иска тя?

Том изпи бирата си и остави чашата до недовършената ми графика. Страните му бяха пламнали.

— Тя се надява, че ще се разделите културно, без скандали. Каза: „Не искам да съм богата и не възнамерявам да се пазаря за всеки долар. Искам само както винаги да се отнесе справедливо към мен и момичетата. Ще му предадеш ли?“ Ето — предадох ти. — Той вдигна рамене.

Станах, отидох до големия прозорец между хола и верандата и се загледах в езерото. Скоро щях да отида в своята „флоридска къща“, каквото и да означаваше това, и да се любувам на Мексиканския залив. Запитах се дали гледката ще е по-хубава и по-различна от тази. Реших, че най-малкото ще е по-различна… поне отначало. Искаше ми се всичко да бъда по-различно. Когато се обърнах, Том Райли се бе променил до неузнаваемост. Първо си помислих, че го е заболял стомахът, после разбрах, че се опитва да сподави сълзите си.

— Том, какво има? — промълвих.

Той поклати глава и понечи да каже нещо, но само изхриптя. Прокашля се и опита отново:

— Шефе, не мога да свикна, че едната ти ръка я няма. Толкова ми е жал за теб.

Думите бяха изречени тъй непринудено, спонтанно и мило, че ме пронизаха право в сърцето. Мисля, че в този момент и двамата бяхме на път да се разплачем като двойка гейове в шоуто на Опра Уинфри.

Досмеша ме и това ми помогна бързо да се взема в ръце.

— И на мен ми е жал, но се справям някак си. Честна дума. Сега си допий тъпата бира, че ще стане на пикня.

Той се засмя и наля в чашата си останалата бира „Грейн Белт“.

— Предай на жена ми моето предложение. Ако е съгласна, ще уредим всичко сами, без адвокати.

— Сериозно ли говориш, Еди?

— Да. Ти ще изчислиш на колко възлизат активите на кампанията. Жена ми и момичетата ще получат седемдесет и пет процента от сумата, останалото е за мен. Що се отнася до развода… в Минесота това не е проблем. Ще отскочим до книжарницата да купим наръчника „Развод за начинаещи“.

Той се опули насреща ми.

— Има ли такава книга?

— Не съм я търсил в каталозите, но ако няма, ще ти изям портите.

— Фразата е „Яж ми шортите“9.

— Не казах ли шорти?

— Няма значение, Еди, ще изгубиш цялото си състояние.

— Дреме ми на питката. Или на патката, ако има някаква разлика. Все още държа на компанията, която процъфтява, понеже се управлява от кадърни хора. Колкото до състоянието ми, ще спестим някой и друг долар от адвокати, които винаги обират каймака за наша сметка. Ако живеем разумно, парите ще са достатъчни за всички.

Том допи бирата си, без да откъсва поглед от мен.

— Понякога се питам дали си същия човек, за когото работех по-рано…

— Този човек загина при злополуката — отвърнах.

VII

Пам прие предложението ми; че дори би се съгласила отново да заживеем заедно — разбрах го по изражението й, което ту се появяваше, ту изчезваше като слънце, криещо се зад облаците, докато обядвахме заедно, за да уточним подробностите — но не повдигнах този въпрос. Мислех си само за Флорида — любимото място на младоженците и старците. Може би и Пам съзнаваше, че така е най-добре. Съзнаваше, че човекът, когото извадиха от смачкания додж рам — човекът със стоманената каска, сплескана като консервена кутия, — не беше същият, който се бе качил в пикапа. Предишният ми живот с Пам бе приключил; всички стаи бяха разгледани, всички коридори — обходени. Изходи обаче имаше. Над вратата на единия имаше табелка с надпис „САМОУБИЙСТВО“, но, както бе казал доктор Кеймън, засега този вариант отпадаше. Следователно ми оставаше другият изход — онзи, над който пишеше „ДУМА КИ“.

Ала преди да мина през тази врата, напускайки предишния си живот, се случи още едно събитие. То бе свързано с Гандолф — симпатичния териер на Моника Голдстийн.

VIII

Сгрешили сте, ако сте си представяли настоящото ми убежище като уединена вила на брега на езерото, кацнала в края на междуселския път, лъкатушещ из северните гори. Всъщност тя се намираше в околностите на Сейнт Пол и в края на Астър Лейн, асфалтираната улица встрани от Ист Хойт Авеню. В съседната къща живееха семейство Голдстийн.

В средата на октомври най-накрая се вслушах в съвета на Кати Грийн и започнах да се разхождам. Не бяха грандиозните крайбрежни походи, които предприех по-късно — позволявах си само кратки разходки и всеки път пострадалото ми дясно бедро молеше за пощада (нерядко упражнението бе съпроводено от сълзи в очите ми), но все пак бяха стъпки в правилната посока. Тъкмо се връщах след една такава разходка, когато госпожа Февъро блъсна любимото куче на Моника.

Тъкмо бях изминал три четвърти от обратния път и тази Февъро профуча покрай мен с джипа си „Хамър“, боядисан в нелеп жълтеникав цвят. Държеше мобилен телефон в едната ръка и цигара в другата и както обикновено караше твърде бързо. Всичко се случи мълниеносно; не забелязах кога Гандолф изскочи на улицата, понеже вниманието ми бе съсредоточено върху Моника Голдстийн с парадна скаутска униформа, която вървеше по отсрещния тротоар. Освен това ме пронизваше и болка в бедрото, възстановено от лекарите след злополуката. Обикновено след всяка разходка чувствах, че това така наречено чудо на съвременната медицина е натъпкано с най-малко десет хиляди остри стъклени отломки.

Изведнъж чух скърцане на гуми и момичешки писък:

ГАНДОЛФ, НЕ!

В този миг ясно видях крана, който едва не ме беше убил, а светът около мен бе погълнат от нещо жълто, значително по-ярко от хамъра на госпожа Февъро, в което плуваха непрекъснато уголемяващи се четири букви „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“.

Гандолф също изпищя и видението от миналото (доктор Кеймън би го нарекъл натрапчив спомен) изчезна. Преди този октомврийски следобед не бях предполагал, че кучетата могат да пищят.

Забързах напред, непохватен и тромав като рак, потраквайки по тротоара с червената си патерица. Сигурно отстрани изглеждах доста нелепо, но едва ли някой ми обръщаше внимание. По средата на платното Моника Голдстийн бе коленичила до териера, проснат пред джипа. Лицето й бе мъртвешки бледо. На лентата на гърдите й бяха прикрепени значки и медали, краят й бе потопен в увеличаващата се локва от кръв на Гандолф.

Госпожа Февъро се смъкна от абсурдно високата седалка на хамъра. В същия миг Ава Голдстийн — боса и с разкопчана блуза — изскочи от къщата си, викайки дъщеря си.

— Не го пипай, мила, не го пипай — смотолеви госпожа Февъро и нервно дръпна от цигарата си.

Моника сякаш не я чу. Погали Гандолф и кучето отново изпищя. Да, изпищя. Момичето закри с длани лицето си и заклати глава.

Госпожа Февъро понечи да докосне Моника, но се отказа. Отстъпи две крачки назад, облегна се на джипа си и зарея поглед в небето.

Госпожа Голдстийн коленичи до дъщеря си:

— Миличка, миличка моя, моля те, недей…

Гандолф лежеше на платното в локва кръв и виеше. Изведнъж си спомних звука, издаван от крана. Не беше „бийп-бийп-бийп“, както би трябвало, понеже сигналът, предупреждаващ за движението назад, не работеше. Не, вместо него в паметта ми нахлу вибриращото ръмжене на дизеловия двигател и скриптенето на веригите, изораващи земята.

— Прибери я у вас, Ава — казах аз. — Прибери я в къщата.

Госпожа Голдстийн прегърна дъщеря си през раменете и се опита да я вдигне.

— Хайде, миличка. Да идем вкъщи.

Не и без Гандолф! — изкрещя Моника. Те бе на единайсет, доста развита за годините си, ала в този момент сякаш се бе превърнала в тригодишно момиченце. — Не и без кученцето ми! — Лентата със значките — по-точно последните осем сантиметра от нея — вече бе подгизнала от кръвта и когато се допря до полата й, на бедрото й остана червена ивица.

— Моника, обади се на ветеринаря — намесих се. — Кажи му, че Гандолф е блъснат от кола. Да дойде веднага. Аз ще остана при кучето.

Тя ме изгледа. В погледа й се четеше не мъка, не шок, а безумие. Познавах добре този поглед. Често го виждах в огледалото.

— Обещавате ли? Заклевате ли се в майка си?

— Заклевам се в майка си. Тичай.

Тя затича към дома си, но преди да изкачи стъпалата на верандата, се обърна, хвърли последен поглед към териера и изстена съкрушено. Хванах се за бронята на хамъра и коленичих до Гандолф, като се стараех да не свивам дясното си коляно повече от необходимото. Въпреки това извиках сподавено и се запитах дали ще се справя без чужда помощ. На госпожа Февъро не можех да разчитам — тя се заклатушка по улицата, наведе се, сякаш се кланяше на кралска особа, и заповръща в канавката.

Погледнах Гандолф. Колата го беше блъснала отзад, гръбнакът му бе счупен. Кръв и екскременти се точеха между строшените му задни крака. Погледна ме и надеждата, която зърнах в очите му, ме изпълни с ужас. Леко близна китката ми. Езикът му беше студен и грапав като шкурка. Щеше да умре, но не веднага. Всеки момент Моника щеше да излезе от дома си и не ми се искаше кучето да близне нейната китка.

Знаех какво трябва да сторя и никой нямаше да ме вини. Моника и майка й бяха в къщата, госпожа Февъро беше с гръб към мен. Ако съседите погледнеха през прозорците или излезеха на моравите, нямаше да видят понеже джипът ме закриваше. Разполагах с броени секунди и ако продължавах да разсъждавам, щях да пропусна шанса си.

С единствената си ръка повдигнах Гандолф и изведнъж се пренесох на строителната площадка на Стърн Авеню, където компанията „Фриймантъл“ щеше да строи четирийсететажна сграда. Седя в пикапа си. По радиото Рийба Макинтайър пее „Фанси“. Внезапно осъзнавам, че шумът от крана е прекалено близо, въпреки че не съм чул сигнала за движение на заден ход, а щом поглеждам надясно, виждам, че светът зад страничния прозорец, който би следвало да си е там, го няма. Светът е заменен от нещо жълто. И в това жълто се реят черти букви, образуващи думите „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“. Те все повече се уголемяват. Рязко завъртам наляво волана на доджа, макар да осъзнавам, че е прекалено късно. Скърцането на смачкан метал заглушава песента, кабинката започва да се смалява отдясно наляво, понеже кранът нахлува в моето пространство, заграбва моето пространство и пикапът се накланя. Опитвам се да отворя вратата, но е невъзможно. Трябваше да го направя веднага, ала прекалено рано стана твърде късно за каквото и да било. Светът пред мен изчезва, защото предното стъкло се превръща в замъглено езеро, прорязано от хиляди пукнатини. После строителната площадка се завръща и продължава да се върти около оста си, а предното стъкло изскача от рамката си. Изскача ли? Изхвърча като огъната по средата карта за игра. Лягам върху волана и с лакти натискам клаксона — дясната ми ръка ми служи за последен път. Ревът на крана почти заглушава клаксона. Надписът „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“ продължава да се приближава, притиска предната дясна врата и огъва пода под нея, таблото се пръска на десетки пластмасови отломки. Предметите от жабката се разлетяват като конфети, радиото замлъква, кутията за храна пак дрънчи, а надписът „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“ продължава да се движи. Вече е над мен — ако изплезя език, ще оближа идиотското тиренце. Закрещявам, защото започва да ме притиска. Разкъсва дясната ми ръка. Кръвта плисва върху скута ми като гореща вода, чувам как нещо хрущи. Вероятно ребрата ми. Пращят като настъпени пилешки кости.

Притиснах Гандолф към гърдите си и си помислих: „Вземи старчока, седни на старчока, седни на шибания ДЪРТАК, тъпачко!“

И ето че седя на столетника, седя на шибания дъртак, намирам се у дома, но нямам усещането, че съм си вкъщи, понеже всичко часовници на света звънят в пропукания ми череп и не мога да си спомня името на куклата, която ми даде Кеймън, сещам се само за мъжки имена: Рандъл, Ръсел, Рудолф. Жена ми влиза с подноса с плодовете и гадното сирене; казвам й да ме остави на мира поне пет минути. „Мога да се справя“ — заявявам, понеже съм научил тази фраза от Кеймън, това е сигналът бийп-бийп-бийп, който предупреждава: „Пази се, Пам, Едгар се движи на заден ход.“ Тя обаче се пресяга за салфетката от подноса с обяда, за да изтрие потта от челото ми, и аз я сграбчвам за шията — убеден съм, че е виновна, задето не мога да си спомня името на куклата; че е виновна за всичко, включително и за „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“. Сграбчвам я с единствената си ръка. В продължение на няколко секунди ми се иска да я убия и може би се опитвам. Знам едно — предпочитам да си спомня всички катастрофи по света, отколкото погледа й, докато се мъчи да се изтръгне от хватката ми. В съзнанието ми проблясва фразата „Беше ЧЕРВЕНА!“… и пускам Пам.

Прегръщах Гандолф, както някога прегръщах невръстните си дъщери, и си повтарях: „Мога да се справя. Мога да се справя. Мога да се справя.“ Усетих как кръвта на териера облива панталона ми като гореща вода и си помислих: „Хайде, мухльо скапан, излез най-накрая от пикапа.“

Прегръщах Гандолф и си спомнях какво е да те смачкат жив, как кабината на пикапа изяжда въздуха и вече не можеш да си поемеш дъх, как кръвта ти шурти от носа и устата ти и последният звук, който долавя помръкващото ти съзнание, е хрущенето на кости — на ребрата, на ръката ти, на бедрото, на скулата, на шибания ти череп.

Прегръщах кучето на Моника и си мислех, изпълнен с горчив триумф: „Беше ЧЕРВЕНА!“

За миг потънах в мрак, прорязан от това червено, после отворих очи. Държах Гандолф с лявата си ръка, а очите му бяха вперени в лицето ми…

Не в лицето ми, а встрани. И встрани от небето.

— Господин Фриймантъл? — към мен се приближаваше Дон Хейстингс — старецът, който живееше през две къщи от семейство Голдстийн. Носеше кепе от туид и пуловер без ръкави, сякаш се готвеше да се катери по хълмовете на Шотландия, само лицето му, изкривено от ужас, разваляше това впечатление. — Едгар? Пусни кучето. Мъртво е.

— Да — кимнах и разхлабих хватката си. — Ще ми помогнете ли да стана?

— Не знам дали ще мога. По-вероятно е и за да падна…

— Идете да видите как са Голдстийн.

— Кученцето е на малката — въздъхна старецът. — Надявах се… — Той поклати лава.

— Нейно е — кимнах. — Не искам да го види мъртво.

— Разбира се, но…

— Аз ще му помогна — обади се госпожа Февъро. Изглеждаше малко по-добре и бе захвърлила цигарата. Понечи да ме хване под мишницата на отрязаната ръка, но се поколеба. — Ще ви заболи ли?

Щеше да ме заболи, но по-малко, отколкото ако продължавах да лежа на земята, затова поклатих глава. Докато Джон крачеше към къщата на семейство Голдстийн, аз се хванах за бронята на хамъра и с помощта на госпожа Февъро се изправих на крака.

— Да ви се намира нещо, с което да покрием кучето… — измънках.

— Всъщност в багажника имам едно старо одеяло.

— Чудесно. Ще свърши работа.

Тя понечи да заобиколи джипа (предвид размерите му й предстоеше доста път), но внезапно се обърна към мен:

— Слава богу, че кучето умря, преди да се върне момиченцето.

— Да — кимнах. — Слава богу.

IX

Трагедията с кучето се разигра недалеч от вилата ми, която се намираше в края на улицата, обаче както обикновено обратният път ми отне доста време. Лявата ми ръка пулсираше от болка, която наричах „отмъщението на патерицата“, а кръвта на Гандолф бе засъхнала върху ризата ми.

Между мрежата против комари и касата на ватата бе затъкната картичка. Извадих я. Под картинката на усмихнато момиченце със скаутска униформа пишеше следното:

ЕДНА ПРИЯТЕЛКА ОТ КВАРТАЛА ДОЙДЕ ДА ВИ ДИВИ И ДА ВИ ПОЧЕРПИ С ВКУСНИ СКАУТСКИ КУРАБИЙКИ!

МАКАР ЧЕ ДНЕС НЕ ВИ НАМЕРИ, Моника ЩЕ НАМИНЕ ПАК!

ДО СКОРО!

Вместо точка над i-то в името си Моника бе нарисувала усмихнато личице. Смачках картичката и я хвърлих в кошчето за смет, докато куцуках към банята. Хвърлих в коша за смет ризата, джинсите и бельото, които бяха изцапани с кръв. Не исках да ги виждам повече.

X

Моят автомобил „Лексъс“, модел отпреди две години бе паркиран на алеята, но не бях шофирал след злополуката на строителната площадка. Пазаруваше ми младеж от близкия колеж. Кати Грийн също отскачаше до супермаркета или ме закарваше до книжарницата преди сеансите ни по инквизиция (след упражненията нямах никакви сили). Ако някой ми бе казал, че още тази есен ще седна зад волана, щях да се разсмея. И причината не беше наболяващия ми крак; при мисълта да шофирам неизменно ме обливаше студена пот.

Ала ето че през този ден, след като взех душ и се преоблякох, направих тъкмо това. Седнах зад кормилото, включих двигателя и като поглеждах през рамо, потеглих на заден ход по алеята. Бях взел четири таблетки окситоксин вместо обичайните две и се надявах да стигна до магазин СПРИ И КУПИ, намираш се преди кръстовището между Ист Хойт и Истшор Драйв, без да прегазя никого.

Приключих бързо в супермаркета. Така или иначе нямах намерение да се запасявам с храна. Взех месо и закуцуках към експресната каса — не пазарувах с купони за намаление, които ползваха повечето домакини. Въпреки това карах обратно до вилата в състояние на наркотично опиянение. Ако някое ченге ме беше спряло, щеше да ме глоби за шофиране в нетрезво състояние.

Това обаче не се случи. На минаване край къщата на семейство Голдстийн видях, че всички прозорци светят, на алеята бяха паркирани четири коли, а най-малко половин дузина бяха наредени на тротоара. Майката на Моника ебе повикала роднини да утешат момичето и явно доста се бяха отзовали. Тази отзивчивост бе от полза както за тях, така и за малката.

След по-малко от минута завих по алеята към вилата. Въпреки лекарствата десният ми крак пулсираше от болка заради честото преместване на стъпалото ми от педала за газта и обратно. Главата също ме болеше, най-вероятно от напрежение. Още по-неприятен обаче бе гладът, заради който бях предприел рискованото пътуване. Всъщност гладът бе меко казано. Вълчият ми апетит нямаше да бъде задоволен от престоялата лазаня в хладилника. Месото в това ястие беше прекалено малко.

С помощта на патерицата изкуцуках по коридора (съзнанието ми още беше замъглено от болкоуспокояващото), влязох в кухнята, извадих тигана, сложих го на котлона и пуснах газта на максимум. Дори не чух звука от възпламеняването, дотолкова се бях съсредоточил върху разкъсването на опаковката на бургера с длан, после извадих шпатула от шкафа до печката.

По-рано следобед, докато пусках душа, след като изхвърлих окървавените си дрехи, реших, че ми е зле, защото ми се повдига. Обяснението ми се стори съвсем логично и правдоподобно. Но докато топлата вода обливаше сапуна, спазмите прераснаха в несекващо ръмжене, сякаш мощен двигател работеше в стомаха ми на празни обороти. Болкоуспокояващите го заглушиха донякъде, ала сега то се завърна, и то по-силно отпреди. Най-странното беше, че не си спомнях някога да съм изпитвал такъв глад.

Обърнах месото в тигана и реших да броя до трийсет. Предполагах, че половин минута на силен огън е стъпка към действието, която се нарича пържене на месо. И ако се бях сетил да включа абсорбатора и да разсея влудяващия аромат, навярно щях да издържа до края. В крайна сметка обаче не стигнах и до двайсет. На седемнайсет грабнах картонена чинийка, прехвърлих в нея бургера и се нахвърлих на полусуровото месо. Ометох го почти до половината, едва тогава червеният сок, процеждащ се от него, ми напомни за Гандолф — как той ме погледна, докато от него течаха кръв и екскременти и полепваха по счупените му задни лапи. Стомахът ми обаче дори не се сгърчи конвулсивно, само изръмжа нетърпеливо за още храна. Бях гладен.

Много гладен.

XI

През нощта ми се присъни, че съм в спалнята, която в продължение на толкова много години бях споделял с Пам. Жена ми спеше до мен и не чуваше дрезгавия глас откъм приземния етаж: „Младоженци, старци, младоженци, старци.“ Звучеше като развалена грамофонна плоча. Разтърсих леко съпругата си, но тя само се обърна на другата страна. Обикновено сънищата казват истината, нали?

Станах и заслизах по стълбите, като се държах за перилата, понеже десният крак не ме държеше. Усещах нещо странно в начина, по който се държах за познатото перило, и когато преодолях последното стъпало, разбрах какво ме смущава. Справедливо или не, живеем в свят на десничари — китарите, училищните чинове и таблата на американските коли са пригодени за тях. Перилата в семейната къща не бяха изключение — намираха се вдясно, защото, макар и моята фирма да ги бе изградила по моите чертежи, жена ми и дъщерите ми бяха десничарки, а мнозинството управлява.

Странното бе, че липсващата ми дясна ръка се плъзгаше по парапета.

„Естествено — помислих си. — Защото сънувам. Също като този следобед. Нали разбираш? Гандолф не беше сън“ — изникна в съзнанието ми нова мисъл, а гласът на непознатия (който се чуваше все по-отчетливо) не спираше да повтаря: „Младоженци, старци.“ Който и да беше, явно беше в дневната. Не исках да влизам там.

Не. Гандолф изобщо не беше сън — отново си помислих аз. А може би това бяха мислите на фантомната дясна ръка? — Единственото, което ми се присъни този следобед, бе, че го убих.“

Значи не е умрял от ръката ми. Това ли се опитваше да ми каже гласът? Защото аз не вярвах, че Гандолф е напуснал сам нашия свят.

Влязох в някогашната дневна. Не усещах как движа краката си — вървях, както се ходи насън, когато ти се струва, че светът стремглаво се носи назад като на екстравагантен зрителен киноефект. На стария бостънски люлеещ се стол на Пам седеше Рийба, куклата за контролиране на гнева, само че сега „пораснала“ колкото дете. Полюшваше зловещите си меки розови крака, обути с черни лачени обувки с каишки. Безизразните й очи се взираха в мен. Червеникавите й къдрици пружинираха. Устата й беше изцапана с кръв. Не! Макар да сънувах, разбрах, че всъщност не е кръв, а сокът от полусуровия бургер… сокът, който облизах от картонената чинийка, след като изгълтах месото.

Лошата жаба ни гонеше! — изкрещя Рийба. — Имаше ЖЪБИ!

XII

Думата ЖЪБИ още отекваше в съзнанието ми, когато седнах в леглото. В скута ми блестеше студено езерце от октомврийска лунна светлина. Понечих да изкрещя, но от гърлото ми не излезе нито звук. Сърцето ми биеше до пръсване. Пресегнах се към лампата на нощното шкафче и като по чудо не я съборих на пода, макар че щом я включих, видях, че съм я избутал почти до ръба. Радиочасовникът показваше 3:19.

Стъпих на пода и посегнах към телефона. „Ако ти потрябвам, позвъни — беше казал Кеймън. — По всяко време на деня и нощта.“ Ако номерът бе в паметта на телефонния апарат, вероятно щях да се обадя, но добрия чичо доктор. Реалността обаче постепенно взе връх — намирах се във вилата на брега на езерото, а не в къщата на Мендота Хайтс, и от долния етаж не се чуваха грачещи гласове, затова преодолях първоначалния порив.

Куклата Рийба на бостънски люлеещ се стол? Куката за потискане на гнева? Защо пък не? Наистина бях гневен, но не на клетия Гандолф, а по-скоро на госпожа Февъро, и нямах понятие каква е връзката между зъбите на жаби и цената на фасула на бостънската борса. Доколкото разбирах, всичко се въртеше около кучето на Моника. Бях ли го убил, или то бе умряло от раните си?

А може би проблемът беше друг — защо после бях огладнял толкова? Вероятно това бе най-важният въпрос.

Защо изпитвах такова желание за месо?

— Взех го на ръце — прошепнах.

„По-точно «на ръка», понеже сега имаш само една ръка.“

Ала споменът ми беше как вземам кучето на ръце. Множествено число. Как отклонявам гнева си

(беше ЧЕРВЕНА)

от тъпачката с цигарата и мобилния телефон и го насочвам към себе си, заплитайки някаква идиотска примка… и как го вземам на ръце… Без съмнение халюцинация, но споменът беше прекалено ярък.

Взех го на ръце!

Облегнах главата му на сгъвката на левия си лакът, за да го удуша с дясната си ръка.

Да го удуша и да го избавя от страданията му.

Бях гол до кръста и трябваше само да завъртя глава, за да погледна чуканчето на мястото на липсващата ръка. Можех да го мърдам, ала нищо повече. Повторих движението няколко пъти и вперих поглед в тавана. Сърцебиенето ми сякаш позатихна.

— Кучето умря от получените травми — казах. — И от шока. Аутопсията ще го потвърди.

Само че никой не правеше аутопсии на кучета, премазани от хамъри, шофирани от безотговорни и разсеяни жени.

И докато се взирах в тавана, изведнъж ми се прииска животът ми да приключи. Злощастния ми живот, който бе започнал толкова щастливо. Помислих си, че тази нощ едва ли ще заспя отново, ала неусетно се унесох в крайна сметка винаги се избавяме от тревогите си.

Поне така казва Уайърман.

Загрузка...