Четвърта главаПриятели-любовници

I

В първия следобед на новата година се събудих след кратка, но освежаваща дрямка с мисълта за една раковина — оранжева с бели петънца. Не бях сигурен дали ми се е присънила или не, но знаех, че ми трябва. Вече бях готов да експериментирам с боите и смятах, че подобна раковина ще пасне идеално на някой от моите „Мексикански залези“.

Отправих се на юг, съпровождан само от сянката си и две-три дузини малки птичета — Илзе ги бе нарекла чикчирикчета, — които щъкаха досами водата в търсене на храна. По-далеч над океана се рееха пеликани, които внезапно свиваха криле и падаха като камъни. Когато излязох от къщи, не мислех за физически упражнения, не се ослушвах за болката в бедрото си и не броях крачките си. За нищо не мислех — съзнанието ми се рееше като пеликаните, преди да забележат апетитна хапка в cardo largo — големия залив. Естествено, когато най-сетне намерих онова, което търсех, и се огледах, бях поразен колко се е смалила „Розовата грамада“.

Стоях, подхвърлях оранжевата раковина и внезапно почувствах как в бедрото ми се забиват стотици парченца натрошено стъкло. Болката се зароди там и запълзя надолу по крака ми. Обаче дирята по пясъка свидетелства, че не съм си влачил болния крак. Изведнъж ме осени, че вероятно несъзнателно съм се разглезвал — в малка или голяма степен… например с глуповатата игра на числа. Днес даже бях забравил да правя разтоварващи упражнения на всеки пет минути. Просто… се бях разхождал. Като всеки нормален човек.

И ето, изправих се пред дилема. Можех да продължа да се глезя, като спирам на равни интервали от време, за да правя упражненията за разтягане, на които ме бе научила Кати Грийн (те пораждаха адска болка, без да ми носят някаква полза), или да продължа да се разхождам. Като всеки нормален, незасегнат от злополука човек.

Избрах втория вариант. Ала преди да поема по обратния път, погледнах през рамо и малко по на юг забелязах раирания шезлонг. На пясъка до него стоеше маса, заслонена с чадър в същия раиран десен. На шезлонга седеше човек. Петънцето, което бях видял от прозорците на „Розовата грамада“, се бе превърнало във висок едър мъж с дънки и бяла риза с навити до лактите ръкави. Вятърът развяваше дългите му коси. Не можех да разгледам лицето му — разстоянието, което ни разделяше, бе твърде голямо. Той забеляза, че го наблюдавам, и ми махна. Аз също му махнах, после се обърнах и закуцуках към къщи, следвайки собствената си диря. Това бе първата ми среща с Уайърман.

II

Последната ми мисъл, преди да заспя тази нощ, беше, че на втория ден от новата година едва ли ще ми е до разходки — очаквах кракът ми да ми го върне тъпкано за увеличеното натоварване, на което го бях подложил. За своя радост обаче открих, че греша — горещата вана разхлаби схванатите ми мускули и ми позволи напълно да възстановя подвижността си.

Ето защо малко след пладне отново излязох на разходка. Не си бях поставил никакви цели; нито пък се съобразявах с разни новогодишни обещания и игри на числа. Просто се разхождах по брега, като понякога пристъпвах тъй близо до водата, че ятата чикчирикчета уплашено запърхаха и политаха във въздуха. От време на време се навеждах, за да взема някоя раковина и да я пъхна в джоба си (само след седмица вече носех със себе си торбичка, в която да държа намерените съкровища). Когато се приближих до шезлонга и достатъчно близо, за да разгледам непознатия — днес той носеше синя риза, панталони в цвят каки и по всяка вероятност беше бос, — се обърнах и закрачих към „Розовата грамада“. Преди това обаче му помахах с ръка и той ми отвърна.

Така положих началото на своите Големи плажни разходки. С всеки следващ следобед те ставаха по-дълги и аз все по-ясно виждах едрия мъж на раирания шезлонг. Беше очевидно, че и той си има строго определен режим — сутрин се появяваше на брега със старицата и буташе инвалидната й количка до дъсчената пътечка, която не можех да разгледам добре от прозорците на Грамадата, а следобед идваше сам. Никога не си сваляше ризата, но ръцете и лицето му бяха потъмнели като стари мебели в аристократичен дом. На масата до него се виждаха висока чаша и кана, в която имаше вода, лимонада или джин с тоник. Непознатият винаги ми махаше и аз винаги му отвръщах.

През един януарски ден, когато бях съкратил разделящото ни разстояние до двеста и петдесет метра, на пясъка изникна втори раиран шезлонг. А на масата — втора чаша; празна, но подканваща. Махнах на непознатия и той първо ми махна в отговор, после посочи втория шезлонг.

— Благодаря, но още не мога! — извиках аз.

— Елате! — достигна до ушите ми. — Ще ви откарам обратно с количката за голф!

Усмихнах се. Илзе ме бе посъветвала да си купя такава количка, за да бръмча по плажа и да разгонвам чикчирикчетата.

— Днес няма да стане, но съвсем скоро ще ви навестя! И каквото и да е онова в каната, да знаете, че го пия с лед!

— Както кажеш muchacho! — отдаде ми чест мъжът. — Дотогава мами живота и го остави да те мами!

Помня всички изказвания на Уайърман, но в най-голяма степен го асоциирам с това. Може би защото още преди да узная името му и да стисна ръката му, чух: „Мами живота и го остави да те мами!“

III

Тази зима Фриймантъл не само се разхождаше; тази зима той започна да живее отново. И се чувстваше страхотно.

Една ветровита вечер, когато вълните щурмуваха брега, а раковините под къщата не си шепнеха, а направо си крещяха, взех следното решение — в момента, в който се уверях, че новият ми живот наистина е започнал, щях да занеса на брега Рийба, куклата за контролиране на гнева, да я полея със запалителна течност и да я изгоря. Щях да устроя викингско погребение на предишния си живот. И защо не?

Междувременно започнах да рисувам с бои и неусетно акварелите се превърнаха за мен в това, което е водата за пеликаните и чикчирикчетата. След седмица вече съжалявах, задето бях изгубил толкова време с цветните моливи. Изпратих на Илзе електронно писмо с благодарности за „ръчкането“ да си купя бои и тя ми отговори, че в тази насока не се нуждае от допълнително насърчаване. Също така ми писа, че „Колибри“ изнесли концерт в голямата църква в Поутъкет, щата Роуд Айлънд (нещо като загрявка за предстоящото турне) и паството изпаднало в див възторг. Всички бурно ръкопляскали и крещели „Алилуя!“ „Беше пълно с правостоящи, които се поклащаха — прочетох. — Това е баптисткия еквивалент на танцуването.“

Тази зима интернет (като цяло) и търсачката „Гугъл“ (в частност) станаха най-близките ми приятели, въпреки че пишех само с една ръка. Открих обаче само една карта на Дума Ки. Можех да се поразтърся и по-сериозно, ала нещо ме възпираше… засега. В момента се интересувах най-вече от необичайни събития, случили се на хора с ампутирани крайници, и се натъкнах на истинска златна мина.

Длъжен съм да отбележа, че макари да възприемах тези истории с известна доза скептицизъм, не отхвърлих напълно нито една. Защо ли? Защото не се съмнявах, че собствените ми странни преживявания имат пряко отношение към травмите ми — увреждането на зоната на Брока, ампутираната ми ръка или и двете наведнъж. Всеки момент можех да погледна портрета на Карсън Джоунс с неговата фланелка с номера на Тори Хънтър и бях абсолютно сигурен, че пръстенът, подарен на Илзе по случай годежа, е купен от Зейлс. Не тъй конкретни, ала също тъй убедителни доказателства бяха и картините ми, които ставаха все по-сюрреалистични. Наивните драсканици от предишния ми живот нямаха нищо общо с призрачните залези, които рисувах сега.

Изобщо не бях първият човек на света, който бе изгубил част от тялото си и бе получил нещо друго в замяна. Във Фредония, щата Ню Йорк, дървосекач бе отрязал ръката си в гората, ала успял да се спаси, понеже пристегнал кървящата си китка. Занесъл дланта си вкъщи, сложил я в буркан със спирт и я прибрал в мазето. Три години по-късно несъществуващата му длан премръзнала. Мъжът слязъл в мазето и открил, че прозорецът е разбит и зимният вятър духа в помещението, където държал стъкленицата. Когато бившият дървосекач поставил буркана пред камината, усещането за студ в дланта изчезнало.

Руски селянин от Тура — селце, захвърлено сред безкрайните сибирски простори, — изгубил лявата си ръка до лакътя след злополука с някаква селскостопанска машина. Оттогава насетне у него се проявила способността да открива вода. Окажел ли се в близост до подпочвени води, откъснатият крайник изстивал и пораждал усещане за влага. Според прочетените от мен статии намерих три) никога не грешал.

В Небраска живял младеж, който можел да предсказва появата на торнадо по мазолите на ампутирания си крак. В Англия един безкрак моряк помагал на екипажа на траулер в откриването на рибни пасажи. Японец, изгубил и двете си ръце, станал известен и уважаван поет — доста добро постижение за човек, който дори не можел да чете и пише преди железопътната катастрофа.

Най-странната от всички истории обаче се случила с Кирни Джафордс от Ню Джърси, който се родил без ръце. Малко след тринайсетия си рожден ден това иначе кротко момче изпаднало в истерия, крещейки на родителите си, че ръцете го болят и са заровени в една ферма. Казвало, че може да им покаже къде, и семейството пътувало два дни, докато стигнало един черен път в Айова, водещ от никъде за никъде. Хлапето ги завело на една царевична нива и като се ориентирало по хамбар с реклама на тютюна за дъвкане „Мейл Пауч“, им посочило къде да копаят. Родителите се подчинили, но не защото очаквали да намерят нещо; просто искали синът им да се успокои. На метър под земята открили два скелета. Единият бил на момиче около петнайсет години, а другият — на мъж на неопределена възраст. Следователят от окръг Едеър установил, че мъртъвците са престояли в земята около дванайсет години, дори може би тринайсет — на колкото е бил и Кирни. Труповете не били идентифицирани. Девойката била с отрязани ръце. Костите на ръцете й били смесени с костите на мъжа.

Ала колкото и да ме впечатли тази история, две други ми се сториха още по-интересни, особено след като тайно пребърках чантата на Илзе.

Намерих тези истории в статия под заглавието: „Те виждат с онова, което нямат“, публикувана в Северноамериканското списание за парапсихология. Ставаше дума за двама екстрасенси — жена от Финикс и мъж от Рио Галиегос, Аржентина. Жената бе изгубила дясната си длан, а мъжът — цялата си дясна ръка. И двамата помагали няколко пъти на полицията за откриването на изчезнали хора (вероятно имаха и неуспехи, но в статията не се споменаваше за тях).

Според материала и двамата екстрасенси използвали един и същи метод. Носели им част от дрехите на изчезналия или образец от почерка му, те затваряли очи и си представяли, че докосват предмета с липсващата си ръка (в бележката под линия авторът на статията я наричаше „божия ръка“ или „вълшебна ръка“). Американката виждала образ, който описвала на полицаите, а аржентинецът записвал впечатленията си с лявата си ръка — посредством така нареченото автоматично писане. Процес, доста сходен с моето рисуване.

Както споменах, някои от най-невероятните истории, на които се натъкнах в световната мрежа, ме изпълниха със сериозни съмнения за достоверността им, ала нито веднъж не се усъмних, че с мен се бе случило нещо. Мисля, че щях да го вярвам и без да съм виждал снимката на Карсън Джоунс. Може би заради уединения си начин на живот. Ако не се броят идванията на Джак и приветствията на Уайърман (към когото се приближавах с всеки изминал ден) — „Buenas dias, muchacho!“26 — не се виждах с никого и разговарях само със себе си. Когато човек не контактува с външния свят, започва да чува себе си и убива съмненията.

Все пак, за да се уверя окончателно в собствената си правота, реших да проведа един експеримент.

IV

От Efree19 до Pamorama667

9:15

24 януари


Скъпа Пам, имам една необичайна колба към теб. Рисувам и си избирам странни, но забавни обекти (или поне така си мисля). По-просто е да ти покажа, отколкото да ти обяснявам, ето защо ти изпращам няколко снимки на картините си. Сетих се за градинските ръкавици, които използваше — онези с надписа „ДОЛУ“ на едната и „РЪЦЕТЕ“ на другата. Бих искал да ги наложа върху залеза. Не ме питай защо, тези идеи просто ми хрумват. Пазиш ли ги още? Ако е тъй, ще можеш ли да ми ги изпратиш? После с радост ще ти ги върна, ако държиш. Не желая да показваш картините ми на никого от старите ни познати. Бози сигурно ще се прасне от смях, ако ги види.

Еди

ПС. Ако не желаеш да ми изпратиш ръкавиците, няма проблеми. Това е просто подигравка.

Е.


Отговорът пристигна още същата вечер. Пам вече се бе върнала в Сейнт Пол.

От Pamorama667 до Efree19

17:00

24 януари


Здрасти, Едгар,

Естествено Илзе ми каза за картините ти. Определено са необичайни. Надявам се това ти хоби да просъществува по-дълго от реставрирането на коли. Ако не беше интернет, старият ти мустанг и досега щеше да ръждясва зад къщата.

Прав си, молбата ти е доста странна, но като гледам рисунките, разбирам накъде клониш (съчетаваш различни неща, за да могат хората да ги видят в нова светлина, права ли съм?), пък и бездруго смятам да си купя нов чифт, така ще удовлетворя приумицата ти. Утре ще ти ги изпратя с куриер, само те моля да ми метнеш снимка на „завършената картина“ (☺), ако, естествено, я нарисуваш.

Илзе сподели, че е прекарала страхотно. Надявам се, че ти е изпратила истинска картичка, а не само електронно писмо, макар да не ми се вярва.

И още нещо, Еди, макар че не знам дали ще ти хареса. Изпратих копие от писмото ти на Зандър Кеймън, сигурна съм, че го помниш. Помислих си, че ще му е интересно да види рисунките ти, но най-вече исках да прочете писмото ти и да каже има ли причина за безпокойство, защото продължаваш да допускаш същите грешки. Колба вместо молба и прасне от смях вместо пръсне от смях. Най-долу си написал „Това е просто подигравка“ и аз не можах да разбера какво означава, но доктор Кеймън ми каза, че по всяка вероятност си искал да кажеш прищявка. Просто съм загрижена за теб.

Пам

ПС. Баща ми е малко по-добре, бързо се възстановява (лекарите твърдят, че вероятно са изрязали всичко, но те винаги така казват). В момента си е вкъщи и му назначиха химиотерапия. Вече може да ходи.

Благодаря ти за загрижеността.


Последното изречения от послеписа бе нагледен пример за едно от не толкова очарователните качества на бившата ми жена — умилква се… умилква се… умилква се… след което изведнъж те захапва и „аре, чушката“. По принцип обаче беше права. Можех да й кажа да му предаде най-хубави пожелания от комуникрата по време на следващия им телефонен разговор. На кучия син с раковия гъз.

Цялото писмо бе една симфония на заядливостта — като се започне със споменаването на мустанга, който така и не бях смогнал да ремонтирам, и се свърши със загрижеността й за неправилния ми подбор на думи. И то от жена, която си мисли, че Зандър се пише Зандър.

След като се освободих от гнева (разкрещях се на безлюдната къща), прочетох отново електронното писмо, което бях изпратил на Пам, и… не се почувствах много добре.

От друга страна, може пък наистина да бе само подигравка.

V

С дългокосия мъж вече не само се поздравявахме, но и си разменяхме по няколко думи. Малко странен начин за завързване на запознанство, обаче приятен. В деня след получаването на електронното писмо на Пам с фалшивата й загриженост на повърхността на скрит подтекст („Еди, вероятно си тежко болен като баща ми, а може би си и по-зле“) новият ми познайник се провикна:

— Как мислиш, след колко време ще стигнеш дотук?

— Четири дни! — извиках. — А може би и три!

— Значи твърдо си решил да се върнеш пешком?

— Да! Как се казваш?

Загорялото му от слънцето лице, макар и загрубяло от възрастта, бе все още красиво. Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха, а двойната му брадичка изчезна.

— Ще ти кажа, когато дойдеш! Как ти е името?

— Пише го на пощенската ми кутия!

— Ще почна да чета какво пише на пощенските кутии в деня, в който спрат рекламите по телевизията!

Махнах му и той отвърна на жеста ми, придружавайки го с едно „Hasta mañana!“27.

После се обърна към водата и реещите се над нея птици.

При завръщането ми в „Розовата грамада“ по навик погледнах монитора и видях, че имам ново писмо. Беше от Кеймън.

От KamenDoc до Efree19

14:49

25 януари


Едгар, Пам ми изпрати последното ти писмо и снимки на картините ти. Първо, аз съм ПОРАЗЕН от бързината, с която се развиваш като художник. Представям си как в момента се мръщиш в типичния си стил, но друга дума няма. НЕ ТРЯБВА ДА СПИРАШ. Що се отнася до тревогите й, не се притеснявай. Обаче една МРТ28 няма да ти навреди. Имаш ли си лекар във Флорида? Съветвам те да си направиш пълни изследвания.

Кеймън.


От Efree19 до KamenDoc

15:58

25 януари


Кеймън, радвам се да получа вест от вас. Ако искате да ме наричате художник (или даже майстор), кой съм аз, че да споря? Засега нямам познати сред флоридските хирурзи. Можете ли да ми препоръчате някого или да потърся чрез доктор Тод Джеймисън, който наскоро бърника в мозъка ми?

Едгар


Предполагах, че ще ми препоръча някой лекар и може би дори щях да се обърна към въпросния специалист, ала за момента не виждах проблем в няколко объркани думички. В списъка с първостепенните ми задачи, в който влизаха разходите и стремежът да достигна раирания шезлонг, най-важни бяха ровенето в интернет и рисуването. Предишната вечер например бях сътворил „Залез с раковина № 16“.

На двадесет и седми януари се доближих на сто и петдесет метра до бленувания шезлонг, преди да тръгна обратно към „Розовата грамада“. Заварих пред вратата си колетна пратка. Вътре намерих две градински ръкавици — черни, с избелели червени надписи „ДОЛУ“ на едната, и „РЪЦЕТЕ“ на другата. Бяха износени от многогодишна употРийба, ала бяха чисти — бившата ми жена ги бе изпрала, както очаквах. Както всъщност се надявах. Интересуваше ме не онази Пам, която ги бе носила в щастливите периоди на брака ни, и даже не тази Пам, която навярно ги бе използвала миналата есен в градината ни в Мендота Хайтс, когато аз вече се бях преместил във вилата край езерото Фалън. Отлично познавах тази Пам, но… „Ами нека тогава ти съобщя един друг факт — бе ми казала моята дъщеря, без да подозира как в този момент бе заприличала на майка си. — Откакто е пристигнала в Палм Дезърт, тя прекарва прекалено много време с един съсед.“

Ето коя Пам ме интересуваше — онази, която прекарваше „прекалено много време“ с човек от същата улица. Името му беше Макс. Ръцете на тази Пам бяха изпрали ръкавиците, а след това ги бяха сложили в бялата кутия, от която ги извадих току-що.

Именно с тази Пам бе свързан моят експеримент… или поне така си мислех, ала понякога сме толкова добри в самозаблуждаването, че бихме могли да го превърнем в своя професия. Така казва Уайърман и често е дяволски прав. Може би твърде често. Дори и сега.

VI

Не дочаках залеза, защото не се заблуждавах, че искам да рисувам картина; възнамерявах да рисувам информация. Взех неестествено чистите градински ръкавици (жена ми сигурно ги бе удавила в белина), занесох ги в „Розовото мъниче“ и седнах пред триножника. Там ме очакваше чисто платно. Вляво имаше две маси. Върху едната държах снимките, които правех с цифровия си фотоапарат, и различните си плажни находки, а другата е покрита със зелен брезент и отгоре й стояха десетина бурканчета с бои, няколко с терпентин и три-четири бутилки с вода, с която миех четките си. Работна маса.

Сложих ръкавиците в скута си, затворих очи и си представих, че ги докосвам с дясната си ръка. Не се случи нищо. Не почувствах нито болка, нито сърбеж, нито съприкосновение на фантомните си пръсти с грубата, износена материя. Седях, призовавайки го с цялата сила на волята си — каквото и да беше, ала усилията ми не даваха никакъв резултат. Със същия успех можех да си заповядам да се изходя по нужда, когато не ми се ходеше. След пет безкрайни минути отново отворих очи и погледнах ръкавиците в скута си: ДОЛУ… РЪЦЕТЕ…

Безполезни боклуци. Шибани безполезни боклуци.

Не се ядосвай, вземи се в ръце — казах си. После ме осени нова мисъл: — Твърде късно е. Вече съм бесен. На тези ръкавици и на жената, която ги е слагала. Колкото до това да се взема в ръце…

— Вече е късно — изрекох и погледнах чуканчето. — Вече никога няма да мога да се взема в сърце.

Пак обърках думите. Не спирах да ги бъркам и така щеше да е до края на света. Изведнъж ми се прииска да съборя на пода всичко, което бях наредил върху двете маси.

— Ръце — прошепна бавно и отчетливо. — Вече никога няма да мога да се взема в р-р-ръце, защото съм еднорък. — В думите ми нямаше нищо смешно (нито пък рационално), но гневът ми започна да отслабва. Помага да се чуеш как произнасяш правилната дума. Поне в повечето случаи.

Мислите ми се върнаха към ръкавиците на Пам. „ДОЛУ РЪЦЕТЕ“29, точно така.

С въздишка — най-вероятно на облекчение, макар че не съм съвсем сигурен — ги сложих на масата, където държах снимките и плажните си находки, извадих четката от буркана с терпентин, избърсах я, изплакнах я и погледнах към чистото платно.

Изведнъж идеята, че изобщо мога да рисувам, ми се стори абсурдна и нелепа. Та аз бях абсолютен бездарник! Ако бях топнал четката в черната боя, навярно щеше да се получи само поредица от маршируващи фигурки: „Десет малки негърчета си хапнаха добре, задави се едното, сега са девет те. Девет малки негърчета до късно поседяха…“

Бе доста страшничко. Потреперих и бързо станах от стола. Внезапно изгубих всякакво желание да бъда тук — в „Розовото мъниче“, в „Розовата грамада“, на Дума Ки, в своя тъп, безсмислен, осакатен, самотен, изгубен живот. Колко ли лъжи бях наговорил на самия себе си? Че съм художник? Какъв абсурд! Кеймън можеше да пише с главни букви „ПОРАЗЕН СЪМ“ и „НЕ ТРЯБВА ДА СПИРАШ“, но неговата работа бе да залъгва жертвите на тежки злополуки и да им внушава, че жалкото подобие на живот, което водят, по нищо не се различава от истинския. Станеше ли въпрос за укрепване на позитивното мислене, Кеймън и Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, се превръщаха в сплотен отбор. Бяха БЛЕСТЯЩИ СПЕЦИАЛИСТИ и повечето им благодарни пациенти крещяха: „НЕ ТРЯБВА ДА СПИРАШ!“ Казвах ли си, че съм екстрасенс? Че имам фантомна ръка, способна да надзърне в невидимото? Това вече не бе абсурдно, а направо жалко. И налудничаво.

В Нокомис имаше денонощен магазин. Реших, че мога да се доверя на шофьорските си умения, за да ида дотам, да си купя два стека бира и да се напия. Може би на другия ден щях да видя всичко в по-добра светлина… през пелената на махмурлука. Пресегнах се за патерицата и здравият ми крак се заклещи под стола. Залитнах встрани. Другият крак се подгъна и аз полетях към пода, протягайки дясната си ръка, за да смекча удара.

Направих го машинално, разбира се… само че тя наистина смекчи удара. Наистина. Не го видях (бях затворил очи, както затваряш очи на стадиона, когато противниковият отбор нанася опасен удар), но ако не го бе смекчила, щях да получа сериозни травми въпреки дебелия килим. Можех да си изкълча врата и дори да го счупя.

В продължение на няколко секунди останах да лежа на пода, за да се уверя, че все пак съм жив, после коленичих (бедрото ми крещеше от болка) и вдигнах пред очите си пламналата си дясна ръка. Нея я нямаше. Изправих прекатурения стол, подпрях се на него с лявата си длан… наведох глава и захапах дясната си ръка.

Почувствах как зъбите ми се впиха в нея малко по-надолу от лакътя. Заболя ме.

Почувствах и нещо повече. Устните ми се допряха до плът. Вдигнах глава, дишайки тежко, и възкликнах:

— Господи! Господи! Какво става? Какво е това?

Буквално очаквах да видя дясната си ръка. Не я видях, ала беше там. Пресегнах се през облегалката на стола за една от четките. Почувствах как пръстите ми я стиснаха, но четката не се помръдна. „Ето какво е да си призрак“ — помислих си.

Качих се на стола. Парещата болка пронизваше дясното ми бедро, но сега ме занимаваше друго. С лявата си ръка взех четка, която бях изплакнал, и я затъкнах зад ухото си. Почистих втора и я сложих на поставката на статива. Изплакнах трета и я поставих до втората. Зачудих се дали да не измия и четвърта, ала реших, че няма смисъл. Отново бях обхванат от тази треска… от този глад. Бе внезапен и необясним като пристъпите ми на гняв. Ако детекторите за дим на приземния етаж се бяха задействали, известявайки, че къщата гори, нямаше да им обърна никакво внимание. Скъсах целофановата обвивка на нова четка, потопих я в черното и започнах да рисувам.

Подобно на случаят с Краят на играта, почти не си спомнях как бях нарисувал „Приятели-любовници“. Знам само, че създаването на картината беше като взрив и че залезите нямаха никакво отношение към нея. Преобладаваха черно и синьо (цветовете на синина върху кожата), а когато приключих, лявата ръка ме болеше от прекомерното натоварване. Отгоре на всичко бе изцапана с боя чак до китката.

Завършената картина напомняше кориците на джобните криминалета от типа „черен“ роман, които бях виждал в детството си. Обикновено на тях бе изобразена фатална жена, запътила се към ада. Само че художниците им отдаваха предпочитание на двайсетинагодишни блондинки, докато аз бях нарисувал брюнетка, отдавна прехвърлила четирийсетте. Тази жена беше моята бивша съпруга.

Седеше на разхвърляно легло и беше само по сини бикини. Сутиен в същия цвят бе преметнат върху бедрото й. Бе свела глава, но лицето й се разпознаваше безпогрешно. Бях успял да го пресъздам ГЕНИАЛНО с няколко щриха, напомнящи китайски идиограми30.

Над зърното на едната й гърда се виждаше единственото по-светло петънце — татуировка на роза. Можех само да гадая кога Пам си я бе направила и защо. Пам с татуировка би ме потресла не по-малко от Пам, участваща в състезание по планинско колоездене, но не се съмнявах, че се е татуирала; приемах го като съвършен факт подобно на фланелката на Карсън Джоунс с номера на Тори Хънтър.

Освен бившата ми жена на картината бяха изобразени и двама голи мъже. Единият стоеше до прозореца и бе обърнат в профил. Тялото му бе типично за петдесетинагодишен представител на средната класа, какъвто можем да видим в съблекалнята на всеки фитнес център — закръглено коремче, плосък задник, все още стегнати гърди. По лицето му личеше, че е интелигентен и добре възпитан. Меланхоличното му изражение сякаш казваше: „Тя си тръгва“ и „Уви, не мога да я накарам да остане“. Това бе Макс от Палм Дезърт. Знаех го със сигурност. Знаех го със сигурност, както щях и да го знам, ако носеше на шията си табелка с името си. Този Макс бе загубил своя баща миналата година. Този Макс първо й бе предложил кафе, после нещо друго. Пам бе приела кафето и другото, но не и всичко, което той жадуваше да й даде. Изражението му го казваше. Макар че виждах само част от лицето му, то изглеждаше по-разголено и от голия му задник.

Вторият мъж се облягаше на вратата. Беше се поизпъчил, излагайки на показ внушителната си мъжественост. Бе поне с десет години по-възрастен от Макс, но в по-добра физическа форма. Никакво коремче. Никакви паласки. Релефни бедрени мускули. Бе скръстил ръце на гърдите си и наблюдаваше Пам с лека усмивка. Добре познавах тази усмивка, понеже трийсет и пет години Том Райли би мой счетоводител и приятел. Ако в семейството ни нямаше обичай бащата да бъде шафер на сватбата на дъщеря си, Том щеше да е първият, когото да предложа.

Сега на моята картина той стоеше гол до вратата и гледаше жена ми, а аз си спомнях как ми помагаше да принеса нещата си във вилата на езерото Фалън. Спомних си и думите му: „Не си длъжен да напускаш дома си. Все едно се отказваш от предимството на собствения терен във важен мач.“

Друг път каза със сълзи в очите: „Шефе, е мога да свикна, че едната ти ръка я няма. Толкова ми е жал за теб.“

Дали вече я е чукал? Може би не. Но…

„Ще те помоля да й предадеш моето предложение“ — му бях казал същия ден. И той го предаде. Навярно не се бе ограничил само с това.

Без да взема патерицата, закуцуках към големия прозорец. До залеза оставаха още няколко часа, ала слънцето вече се снишаваше към хоризонта и лъчите му се отразяваха във водната повърхност. Заставих се да наблюдавам тази сияйна диря, като от време на време избърсвах очите си.

Опитах се да си внуша, че тази картина е само плод на все още болно съзнание. Обаче знаех истината. Пам се бе изчукала с Макс в Палм Дезърт, а когато й бе предложил по-сериозна и дълбока връзка, му бе отказала. Пам се бе изчукала и с моя стар приятел и делови партньор, а може би се чукаше с него и сега. Единственият въпрос без отговор беше кой от двамата я бе накарал да татуира роза на гърдите си.

— Трябва да сложа кръст на миналото — изрекох и допрях горещото си чело до стъклото. Пред мен слънцето гореше в Мексиканския залив. — Наистина трябва да му сложа кръст.

„Тогава щракни с пръсти“ — помислих си.

Щракнах с пръстите на дясната си ръка и чух характерния рязък звук.

— Добре сторено-забравено! — добавих. Щом затворих очи обаче, видях Пам да седи на леглото — на нечие легло — само по бикини, а сутиенът й бе преметнат върху бедрото й като мъртва змия.

Приятели-любовници.

Шибани приятели-любовници.

VII

Тази вечер не се любувах на залеза от прозорците на „Розовото мъниче“. Подпрях патерицата на стената на вилата, затътрих се по пясъка и нагазих до колене във водата. Беше студена, защото сезонът на ураганите бе приключил съвсем скоро, ала това изобщо не ме притесняваше. Слънчевата пътека на повърхността на океана бе станала тъмнооранжева и вниманието ми бе погълнато изцяло от нея.

— Страшен експеримент, мамка му! — изсъсках. Вълните ме люлееха и аз изпънах ръка за равновесие. — Набутах си го сам!

Над главата ми една чапла се стрелна в притъмняващото небе като безшумен издължен снаряд.

— Долно шпиониране — продължиш. — Долно шпиониране и нищо повече. И си плати за него.

Така си беше. И ако отново ми се искаше да я удуша, то вината бе изцяло моя. „Ако не искаш да се ядосваш не надзъртай през ключалката“ — казваше скъпата ми майка. Аз надзърнах, ядосах се, точка по въпроса. Сега бившата ми имаше свой живот и всичко, което правеше, си беше нейна работа. Моята работа бе да й сложа кръст. Но дали щеше да се получи? Да заличиш предишния си живот е по-трудно от това да щракнеш с пръсти; бе по-трудно дори от това да щракнеш с пръстите на несъществуващата си ръка.

Надигна се вълна, достатъчно голяма, за да ме събори. За миг потънах и водата нахлу в гърлото ми. Вдигнах глава над повърхността и се закашлях. Оттегляйки се, вълната се опита да ме вземе заедно с раковините и пясъка. Започнах да се изтласквам към сушата със здравия си крак, като от време на време си помагах с травмирания. Можех да не разбирам някои неща и да се съмнявам в други, но не исках да се удавя в Мексиканския залив. Безусловно! Някак си изпълзях на брега — косата ми бе увиснала пред очите, кашлях и плюех вода, влачейки подире си десния си крак като подгизнал денк.

Добрах се до сухия пясък, легнах по гръб и се загледах в небето. Полумесецът царствено се рееше в тъмносиньото кадифено небе над „Розовата грамада“. Изглеждаше самодоволен и спокоен. А под него, на пясъка, лежеше човек, който се чувстваше като пълна противоположност на спокойствието и хармонията — треперещ, съкрушен и озлобен. Завъртях глава, за да погледна чуканчето си, и отново се взрях в луната.

— Никакво шпиониране! — зарекох се. — От тази вечер започва новият живот. Без шпиониране и без експерименти!

Бях решен да го сторя. Ала както вече казах (цитирайки Уайърман), понякога сме толкова добри в самозаблуждаването, че бихме могли да го превърнем в своя професия.

Загрузка...