Дума Ки

I

„Географското“ предложение на Кеймън се оказа удачно, ала що се отнася до наместването на чарковете в главата ми, изборът на Флорида май бе случаен. Да, пребивавах там, но всъщност не живеех в истинския смисъл на думата. Идеята на Кеймън проработи благодарение на Дума Ки и „Розовата грамада“. С течение на времето за мен тези две места започнаха да съставляват отделен свят.

На десети ноември напуснах Сейнт Пол — с надежда и без очаквания. Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, дойде да ме изпрати. Тя ме целуна по устните, прегърна ме силно и прошепна:

— Дано всичките ти мечти се сбъднат, Еди.

— Благодаря ти, Кати — отвърнах, трогнат до сълзи, макар че от главата ми не излизаше сънят11 с Рийба, куклата за контролиране на гнева, в който тя седеше в обляния от лунна светлина хол на къщата, където бях живял с Пам. Нямах никакво желание този сън да се сбъдне.

— И ми изпрати снимка от „Дисни Уърлд“. Искам да те видя с уши на Мики Маус.

— Непременно — обещах, ала не отидох нито в „Дисни Уърлд“, нито в „Си Уърлд“, „Буш Гардънс“ или на „Дейтона Спидуей“12.

Напуснах Сейнт Пол в първа класа на „Лиър 55“ (голямата пенсия си има своите предимства). Температурата на въздуха бе паднала до пет градуса под нулата и на земята се стелеха първите снежинки, предвестници на дългата зима. В Сарасота обаче бе слънчево, а термометърът показваше двайсет и осем градуса. И още докато куцуках към терминала за чартърни полети, подпирайки се на вярната си червена патерица, сякаш дочух как дясното ми бедро повтаря: „Благодаря ти.“

Спомените за това време ме изпълват с неописуем коктейл от емоции — любов, копнеж, страх, ужас, съжаление и дълбока нежност — каквито могат да изпитат само хора, които са били в единия крак в гроба. Навярно така са се чувствали Адам и Ева. Как мислите, дали са погледнали към райската градина, когато са поели боси по пътеката, довела ги там, където сме сега — в нашия мрачен политизиран свят на куршуми, бомби и сателитна телевизия? Дали са погледнали зад ангела с огнения меч, пазещ райските порти? Според мен са искали да зърнат за последен път зеления свят, който са загубили, свят, където има сладка вода и мили животинки. И змия, разбира се.

II

Островите край западния бряг на Флорида сякаш са амулети на магическа гривна, хвърлена в океана. Ако имате вълшебни ботуши, с лекота ще прекрачите от Лонгбоут на Лидо, от Лидо на Сиеста, а от Сиеста — на Кейси. Следващата крачка ще ви отведе на Дума Ки, разположен между Кейси Ки и остров Дон Педро. Голяма част от територията му е необитаема и представлява джунгла от бананови дървета и австралийски борове, граничеща с неравен, осеян с дюни бряг, охраняван от пояс от морски овес, висок почти колкото човешки бой. „За морския овес разбирам — каза веднъж Уайърман, — но другите треволяци няма как да виреят без изкуствено напояване“ Докато живеех там, единствените други обитатели на острова бяха Уайърман и Невестата на Кръстника.

Бях помолил Санди Смит, моята брокерка в Сейнт Пол, да ми потърси тихо местенце (не помня дали употребих думата „изолирано“, но може и да съм го сторил), което да не бъде твърде отдалечено от благата на цивилизацията. Съблюдавайки съвета на Кеймън, й казах, че искам да го наема за една година и че цената не е от значение (стига да не ми одерат кожата). Да, бях измъчван от депресия и почти несекваща физическа болка, но не исках някой да се възползва от слабостта ми. Санди въведе изискванията ми в компютъра и програмата предложи „Розовата грамада“. Изглежда, бях изтеглил печелившия билет.

Само дето не го вярвах. Защото още в първите ми рисунки имаше нещо… как да кажа, нещо обезпокояващо.

III

В деня, когато пристигнах на Дума Ки (с кола под наем, карана от Джак Кантори младежът, нает от Смит посредством едно от бюрата по труда в Сарасота), не знаех нищо за историята на острова. Нищо, с изключение на факт, че до него може да се стигне от Кейси Ки по подвижния мост, построен още в ерата на УОС13.

След като се озовахме от другата страна, забелязах, че в северната част липсва растителността, типична за острова. Тук територията бе облагородена, което във Флорида означаваше прокарване на напоителни системи и засаждане на палми и трева. Покрай тесния, осеян с асфалтови кръпки път, водещ на юг, бяха наредени половин дузина къщи, последната от които бе голяма, но много елегантна хасиенда.

Недалеч от моста се виждаше розова къща, кацнала над залива.

— Това ли е? — попитах, мислейки си: „Дано да е тя. Точно нея искам.“ — Това е, нали?

— Нямам представа, господин Фриймантъл — отвърна Джак. — Познавам Сарасота, но за пръв път идвам на Дума. — Той спря пред пощенската кутия, върху която бе написано с червено цифрата 13, и взе папката от конзолата между двете седалки. — Да, това е. Салмън Пойнт номер тринайсет. Надявам се, че не сте суеверен.

Поклатих глава, без да откъсвам поглед от вилата. Не се притеснявах от счупени огледала или черни котки, ала искрено вярвах в… е, не в любовта от пръв поглед (историите в стил „Рет и Скарлет“ са ми доста холивудски), но в мигновеното привличане? Да. Така ме омагьоса и Пам, когато я видях за пръв път. Същото изпитах и щом зърнах „Розовата грамада“.

Издигаше се върху дървени стълбове и бе надвиснала над линията на прилива. Край алеята на килнато колче бе закована табелка с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“, но реших, че това не се отнася за мен. „Подпишете ли веднъж договора за наем, къщата е ваша — беше ми казала Санди. — Дори да я продадат, новият собственик не може да ви изгони, докато договорът не изтече.“

Джак бавно подкара колата към задната врата… която се оказа единствената, понеже фасадата на вилата беше откъм залива.

— Изненадан съм, че са разрешили да бъде построена толкова близо до океана. — Джак поклати глава. — Явно навремето законите са били други. — Под „навремето“ навярно разбираше осемдесетте години на двайсети век. — Ето я колата ви. Надявам се, че е наред.

Вдясно от вилата върху четириъгълна (и напукана) бетонна плоча бе паркиран типичният американски автомобил от среден клас, предпочитан от компаниите за коли под наем. Не бях сядал зад волана от деня, в който госпожа Февъро блъсна Гандолф, ето защо хвърлих на возилото само бегъл поглед. В момента много повече ме интересуваше грамадният розов слон14, който бях взел под наем.

— Няма ли закони, забраняващи строителството в непосредствена близост до брега на океана? — попитах.

— Сега вероятно има, но когато са издигали тази къща, може и да е нямало — отвърна Джак. — Проблемът е в ерозията, която подкопава основите.

Прав беше. Виждах стълбовете, поддържащи остъклената веранда с навеса — така наречената „флоридска стая“. Ако не бяха забити дълбоко в скалата, постройката като нищо щеше да отплава в Мексиканския залив. Всъщност бе въпрос на време и това да се случи.

Джак Кантори сякаш прочете мислите ми и ги изрече на глас. После се усмихна.

— Не се бойте. Сигурен съм, че къщата ще ви предупреди. Ще я чуете да скърца и да стене.

— Като Ъшъровия дом на Едгар По — подхвърлих.

Усмивката му стана още по-широка.

— Със сигурност ще изкара още пет години. Иначе щяха да я съборят.

— Не съм сигурен — измънках.

Джак приближи автомобила на заден ход до вратата, бях взел само три куфара, няколко костюма, лаптопа и раница с минимума, необходим за рисуване — най-вече скицници и цветни моливи. Вече бях приключил с предишния си живот, не исках нищо да ми напомня за него. Прецених, че в новия ще ми трябват най-вече чекова книжка и кредитна карта „Американ Експрес“.

— Какво искате да кажете? — попита спътникът ми.

— Човекът, който е имал достатъчно пари да построи вила тук, навярно би могъл да поухажва служителите от СИ.

— СИ? Какво е това?

Не можах да отговоря веднага. Виждах онези, за които говорех — мъже с бели ризи и вратовръзки, с жълти защитни каски. Виждах дори химикалите в джобовете на ризите им. Дяволът се крие в подробностите, нали? Обаче не можех да си спомня какво означава СИ, въпреки че знаех абревиатурата не по-зле от собственото си име. Внезапно ме обхвана ярост и реших, че най-естественото нещо е да свия лявата си ръка в юмрук и да го стоваря върху адамовата ябълка на младия мъж. Имах пълното право — все пак се мъчех да отговоря именно на неговия въпрос.

— Господин Фриймантъл?

Сетих се за Дон Фийлд — човекът, който инспектираше поне половината от сградите, построени от компанията ми през деветдесетте години — и в главата ми нещо прещрака. Осъзнах, че съм изпънал гръб, а лявата ми ръка е свита в юмрук. Разбрах защо в гласа на Джак се долавяше тревога. Изглеждах така, сякаш съм получил силен стомашен спазъм. Или сърдечен пристъп.

— Извинявай — казах. — Претърпях злополука. Удар в главата. Понякога паметта ми изневерява.

— Не се притеснявайте — махна с ръка Джак. — Просто питах.

— СИ означава „Строителна инспекция“. Следи за съблюдаването на нормите при строителство. Служителите й решават дали да се събори дадена къща или не.

— За рушвети ли говорите? — намръщи се новият ми познайник. — Сигурен съм, че не се минава без тях, особено пък тук. Парите са всичко.

— Не бъди толкова циничен. Понякога става дума за приятелство. Строители, предприемачи, сътрудници на строителната инспекция, че дори и пичовете от ФУОТ15…

Обикновено пият в едни и същи барове, а преди това са посещавали едни и същи училища. — Засмях се и добавих: — Едни и същи поправителни училища.

— Определиха се за разрушаване две къщи на Кейси Ки, когато ерозията доби застрашителни размери — осведоми ме Джак. — Едната действително рухна във водата.

— Е, както сам каза, отрано ще я чуя да скърца, но засега ми изглежда стабилна. Да внесем багажа.

Отворих вратата и понечих да изляза, ала болният ми крак бе изтръпнал. Ако не бях се подпрял навреме на патерицата си, щях да кажа „здравей“ на „Розовата грамада“, като се просна на каменното стъпало пред вратата.

— Аз ще пренеса вещите ви — каза Джак. — А вие влезте и седнете, господин Фриймантъл. Няма да е зле и да пийнете нещо разхладително. Изглеждате капнал от умора.

IV

Емоционалното и физическо натоварване от пътуването си бяха казали думата и наистина бях капнал. Докато седна на едно от креслата в дневната (накланяйки се наляво както обикновено, за да изпъна десния си крак), погледът ми бе привлечен от остъклената стена на хола, „флоридска стая“ зад нея и Мексиканския залив в далечината. Безбрежна синева, плоска като тепсия в този жарък ноемврийски следобед. Чувах спокойното и равномерно дихание дори през затворената плъзгаща се врата. „Тя няма спомени.“ Тази странна, но същевременно оптимистична мисъл проблесна в съзнанието ми. Когато ставаше въпрос за спомени… и гняв, още имах известни проблеми.

Помощникът ми се върна от малката спалня и седна на страничната облегалка на дивана — поза, типична за млад човек, който няма търпение да си тръгне.

— Разполагате с най-необходимите продукти — докладва ми той, — плюс салата, хамбургери и от ония печени пилета във вакуумирана опаковка — викаме им „пилета-космонавти“. Надявам се да ви допаднат.

— Чудесно.

— Мляко с два процента масленост…

— Отлично.

— … и разбита сметана. Ако искате, следващият път ще ви донеса без захар…

— Искаш да запушиш единствената ми останала артерия?

Той се разсмя.

— В кухненското килерче има всякакви консервирани гадо… храни. Кабелната телевизия е включена, интернет работи… уредил съм ви безжичен, струва малко по-скъпо, но пък е много по-як… и ако искате, мога да ви инсталирам сателитна антена.

Поклатих глава. Добро момче беше, но исках да слушам само как заливът нашепва слова, които няма да помня след минута. Исках да се вслушам и във вилата — да я чуя, ако пожелае да сподели нещо. Незнайно защо имах усещането, че би го сторила.

— Ключовете са в плик на кухненската маса… заедно с ключовете за колата… а на хладилника е закачен списък с най-необходимите телефонни номера. Ходя на лекции в университета в Сарасота всеки ден без понеделник, но винаги нося мобилния си телефон. Ако ви устройва, ще идвам всеки вторник и четвъртък към пет следобед. Съгласен ли сте?

— Да. — Бръкнах в джоба си. — Искам да ти дам малка премия. Справи се отлично.

Той размаха ръце:

— В никакъв случай. И така съм доволен, господин Фриймантъл. Добро заплащане и удобно работно време. Ще се почувствам като гадняр, ако получа и премия.

Засмях се и върнах парите в джоба си:

— Както кажеш.

— Няма да е зле да полегнете. — Той се изправи.

— Имаш право. — Беше ми странно да ме третират като дядка, но май трябваше да свикна. — Какво стана с другата къща на Кейси Ки?

— Какво?

— Каза, че едната рухнала във водата. Какво стана с втората?

— Доколкото знам, още е на мястото си. Макар че ако някой силен ураган като „Чарли“ помете острова, от къщата едва ли ще остане нещо. — Той пристъпи към мен и протегна ръка. — Е, господин Фриймантъл, добре дошли във Флорида. Надявам се да сте щастлив тук.

Стиснах дланта му.

— Благодаря ти… — запънах се, но той навярно не забеляза. Не, не бях ядосан — във всеки случай не и на него. — Благодаря ти за всичко.

— Моля — усмихна се Джак. Когато излизаше, в погледа му се четеше недоумение, така че можеше и да е забелязал как се запънах. Е, вече не ми пукаше. Най-накрая бях сам. Вслушах се в хрущенето на раковините и чакъла под гумите на отдалечаващата се кола. В затихващото ръмжене на двигателя остана само спокойното равномерно дихание на океана. И ударите на сърцето ми — приглушени и тихи. Никакви часовници — звънящи, биещи или тракащи. Въздъхнах дълбоко и поех с пълни гърди от застоялия, леко влажен въздух. (Как другояче да мирише помещение, което толкова време е стояло затворено, с изключение на кратките ежеседмични — или веднъж на две седмици — проветрявания?) Стори ми се, че долавям и мирис на морска сол и субтропични растения, чиито наименования още не знаех.

Вслушвах се в шума на прибоя, напомнящ на тежкото дишане на грамадно спящо създание, и се взирах във водата отвъд остъклената стена. Заради стълбовете, върху които бе построена „Розовата грамада“, не виждах брега; усещането бе, сякаш се намирам в рубката на танкер, пътуващ от Венецуела до Галвестън. Под небесния купол бе пропълзяла ефирна мараня, която приглушаваше яркостта на слънчевите лъчи, отразяващи се в повърхността на водата. Вляво на синия фон се открояваха силуетите на трите палми, чиито листа се люлееха под ласките на нежния ветрец; именно тях бях изобразил на първата си картина след злополуката. „Не ми прилича много на Минесота“ — бе казал Том Райли.

Бе достатъчно само да ги погледна, за да ми се прииска отново да рисувам — потребността ми наподобяваше глад, но изгаряше не стомаха, а мозъка ми, предизвиквайки странен сърбеж в съзнанието ми. И още по-странно — в чуканчето на ампутираната ми ръка. „Не сега — казах си. — После. Сега съм като пребит.“

Успях да стана от креслото едва на втория опит. Слава богу, младежът не беше тук, за да ме види как тупвам на задника си, надавайки хлапашки („Мамицата ти гадна!“) вик. Щом се изправих, известно време щъках насам-натам, потропвайки с патерицата си, чудейки се колко уморен съм всъщност. Освен че е клише, изразът „като пребит“ не е нищо повече от цветисто сравнение, ала точно така се чувствах в момента.

Много бавно (нямах никакво желание да се сгромолясам на пода още първия ден) изминах пътя до голямата спалня. Видях двойно легло и повече от всичко ми се прииска да се приближа до него, да седна на ръба му, да замета с патерицата всички идиотски декоративни възглавници (на едната бе избродирано бегло подобие на два подскачащи кокера и стряскащата мисъл „МОЖЕ БИ КУЧЕТАТА СА НАЙ-ДОБРИТЕ ХОРА“), да легна и да поспя два часа. Или три. Вместо това обаче първо пристъпих към раклата в долния му край, като се придвижвах внимателно, понеже знаех колко лесно мога да се озова на земята, когато съм толкова уморен. Младежът бе сложил върху раклата два мои куфара. Естествено този, който ми трябваше, се намираше отдолу; без да се замисля, блъснах на пода другия и дръпнах ципа на външния джоб.

Стъклени сини очи ме стрелнаха с неизменното изражение на укор и удивление: „Аууу, проклетнико! Затвори ме тук цяла вечност!“ Извадих Рийба, куклата за контролиране на гнева, издокарана с красивата синя рокля и черните лачени обущенца.

Проснах се на леглото, като я притисках с остатъка от ампутираната си ръка. Освободих си място сред декоративните възглавнички (най-вече исках да запратя на пода онази с подскачащите кокери), положих Рийба до себе си.

— Забравих му името — промърморих. — Докато пътувахме насам, го помнех, а после изведнъж ми изскочи от главата.

Куклата се взираше в застиналите перки на вентилатора на тавана. Бях забравил да го включа. Изобщо не я интересуваше как се казва младият човек, работещ за мен в свободното си от лекции време — Айк, Майк или Анди ван Слайк16.

Беше й все едно, тя представляваше само парцали, които някое експлоатирано дете, я от Камбоджа, я от шибания Уругвай, беше напъхало в розовото телце.

— Как се казваше? — попитах Рийба. Въпреки умората почувствах как в гърдите ми се надига познатата противна паника. Познатият противен гняв. И страхът, че това ще продължи до края на живота ми. Или ще стане още по-зле! Накрая щяха да ме върнат в санаториума, който се различаваше от преизподнята по пресния слой боя.

Куклата мълчеше — тази тъпа парцалена мръсница.

— Мога да се справя — подчертах, макар че сам не си вярвах. И си казах: „Джери. Не, Джеф. После се поправих: — Не, мислиш си за Джери Джеф Уокър17, говедо. Джонсън? Джералд? Великата Джанис Джоплин?“

Усетих, че задрямвам въпреки гнева и паниката. Тихият шепот на океана ме унасяше.

„Мога да се справя — не се отказвах аз. — Напрегни се. Както когато си спомни какво означава СИ.“

Спомних си как младежът каза: „Определиха за разрушаване две къщи от северната част на Кейси Ки, когато ерозията доби застрашителни размери“ и в тези думи се криеше нещо. Сърбежът в чуканчето ме подлудяваше. Насилих се да мисля, че това се случва на съвсем друг човек в съвсем друга вселена, а пък аз трябваше да се съсредоточа върху това нещо, този парцал, тази кост, тази връзка…

… унасяйки се…

„Макар че ако някой силен ураган като «Чарли» помете острова, от къщата едва ли ще остане нещо…“

И бинго!

Ураганът „Чарли“… Когато последния ураган застрашаваше крайбрежието, като всички американци и аз включвах Метеорологичния канал, а коментаторът се казваше…

Вдигнах Рийба. Както бях сънен и изтощен, ми се стори, че тежи поне десет килограма.

— Коментаторът по ураганите се казва Джим Канторе — заявих. — А моят помощник е Джак Кантори. Шибаният случай е приключен. — Пуснах куклата на леглото и затворих очи. Навярно съм слушал диханието на океана още десет-петнайсет секунди, после заспах.

Събудих се по залез-слънце. От осем месеца насам за пръв път сънят ми не беше обезпокояван от кошмари.

V

В самолета почти не докоснах храната и естествено се събудих прегладнял. Вместо двайсет и пет упражнения за разтягане на травмираното си бедро направих само дванайсет, отскочих до тоалетната, после се затътрих към кухнята. Подпирах се на патерицата, но не толкова тежко, както очаквах след толкова часа дълбок сън. Възнамерявах да си направя сандвич, а защо не и два? Надявах се в хладилника да има нарязан пушен колбас, но и всякакъв местен продукт щеше да ме задоволи. След вечерята смятах да се обадя на Илзе, че съм пристигнал благополучно. Тя щеше да информира по електронната поща всички останали, които се интересуваха от битието на Едгар Фриймантъл. После щях да изгълтам вечерната си доза обезболяващи и да проуча новото си жилище. Още не се бях качил на втория етаж.

Но щом застанах до прозореца, обърнат на запад, забравих плановете си. Гледката се бе променила.

Слънцето бе залязло, но над плоската повърхност на океана, простиращ се чак до хоризонта, сияеше ярка оранжева ивица. Прекъсваше само на едно място от някакъв голям кораб. Силуетът му напомняше рисунката на първолак. Между носа му и контролната кула бе опънато дебело въже, оформяйки искрящ триъгълник от светлина. По-нагоре оранжевото зарево преливаше в спиращо дъха синьо-зелено, сякаш излязло от платната на Маскфийлд Париш18.

Никога не бях виждал такива цветове, същевременно изпитвах усещане за déjà vu, като че ли все пак ги бях виждал, може би насън. Навярно всички ние сънуваме подобни небеса, ала събудилият се мозък не може да подбере точните названия на тези фантастични багри.

Най-горе в сгъстяващата се чернота вече сияеха първите звезди.

Вече не изпитвах глад. Изчезна и желанието да позвъня на Илзе. Искаше ми се само едно — да нарисувам онова, което виждах пред себе си. Знаех, че няма да ми се удаде да пресъздам на хартия магичното му великолепие, ала изобщо не ми пукаше дали ще се получи или не… и тъкмо това беше най-хубавото. Привличаше ме самият процес.

Младият ми помощник (за секунда пак забравих името му, но веднага си помислих: „Метеорологичният канал. Джак шибаният случай е приключен.“) бе оставил в малката стая раницата с принадлежностите за рисуване. Нарамих я и закуцуках с патерицата към „флоридската стая“. Любопитен ветрец разроши косата ми. Мисълта, че топлият ветрец и снегът в Сейнт Пол съществуват едновременно в един и същи свят, ми изглеждаше абсурдна… като от научнофантастичен роман.

Оставих раницата върху дългата грапава дървена маса и за миг се поколебах дали да включа осветлението, но в крайна сметка се отказах. Можех да рисувам, докато виждам какво правя, а когато станеше прекалено тъмно, щях да спра. Наместих се непохватно на стола, придърпах ципа и извадих скицника. „Художник“ — гордо провъзгласяваше надписът на корицата. „Ега ти шегичката — помислих си. — Голям художник съм, няма що.“ Порових в раницата и извадих кутията с цветните моливи.

Рисувах и оцветявах бързо, почти не гледах какво правя. Запълвах с жълто пространството над набързо прокараната линия на хоризонта, нанасяйки щрихите с необуздана страст, от време на време пожълтявах и кораба (явно му бе писано да стане първият танкер в света, пипнал жълтеница), ала изобщо не ми пукаше. Когато приключих с изобразяването на залеза (който вече съвсем догаряше), взех оранжевия молив и започнах да го нанасям върху жълтото. После се върнах към кораба, без да се замисля, и прокарах отгоре му черни пресичащи се линии. Такъв го виждах.

Приключих, когато мракът вече закриваше всичко.

Вляво шумоляха листата на трите палми.

Накъде надолу, океанът въздъхна уморено, сякаш бе имал тежък ден, а му предстоеше още работа.

Над мен сияеха хиляди звезди и докато ги съзерцавах, пред очите ми изникваха нови и нови.

„И така е било винаги“ — помислих си и в съзнанието ми изплува фразата, която Мелинда произнасяше, когато чуеше по радиото любима своя песен: „Сякаш ми казва здравей.“ Тъкмо това написах с малки букви под недодялания танкер: „Здравей“. Доколкото си спомнях (напоследък паметта ми бе доста по-силна), за пръв път в живота си назовавах картина. И понеже стана въпрос за названия, това бе чудесно, не мислите ли? Въпреки всички последвали нещастия аз все още смятам, че е идеално има на картина, нарисувана от човек, който полага усилия да преодолее болката и тъгата… който се опитва да си припомни какво означава щастие.

За днес бях приключил. Оставих молива на масата и в същия миг „Розовата грамада“ ми проговори за пръв път. Гласът й беше по-тих от диханието на океана, ала все пак го чух.

„Чаках те“ — прошепна ми тя.

VI

През тази година често си говорех сам и дори си отговарях. От време на време се обаждаха и други гласове, но вечерта на първия ми ден във Флорида разговорът се водеше само между мен и моя милост.

— Хюстън, тук е Фриймантъл, чувате ли ме, Хюстън? — Ровех се из хладилника и си мислех: „Господи, ако това са най-необходимите продукти, не искам да си представя какво щеше да стане, ако хлапето реши да напълни хладилника. Май разполагам с достатъчно провизии, за да преживея Третата световна война.“

— Прието, Фриймантъл, чуваме ви.

— Имаме пушен салам, Хюстън, и смятаме да го унищожим, разбрано?

— Разбрахме ви, Фриймантъл, чуваме ви ясно. Каква е ситуацията с майонезата?

И майонезата беше налице. Приготвих си два сандвича с кръгчета колбас, наредени върху дебел пласт майонеза (когато бях малък, ни казваха, че майонезата, пушеният салам и белият хляб са храната на боговете), и ги погълнах на един дъх. В килера намерих два вида готови пайове (с ябълков и боровинков пълнеж) и се замислих дали да променя завещанието си в полза на Джак Кантори.

След като се натъпках до пръсване, отидох в дневната, запалих всички лампи и се загледах в картината, наречена „Здравей“. Не беше особено добра, ала в нея имаше нещо. Небрежно тушираното вечерно зарево сякаш сияеше отвътре. Корабът не приличаше на онзи, който бях видял, ала моят изглеждаше по-интересен и някак загадъчен, нещо като кораб-призрак. Бях го нарисувал доста неумело, но жълтите и оранжеви нюанси създаваха усещането, че е прозрачен и лъчите на залязващото слънце минават през него.

Поставих рисунката върху телевизора, като я подпрях на табелката с надпис: „СОБСТВЕНИКЪТ НА ИМОТА МОЛИ ВИЕ И ГОСТИТЕ ВИ ДА НЕ ПУШИТЕ В КЪЩАТА“. Продължих да я гледам още няколко секунди, мислейки си, че на преден план липсва нещо — но не исках да рисувам повече. Освен това всяка добавка би могла да наруши крехкото обаяние на картината. Ето защо вместо молива взех телефона, като предварително се успокоих, че винаги мога да потърся Илзе по мобилния, ако апаратът не работеше. Джак обаче отново се оказа на висота.

Предполагах, че ще попадна на телефонния й секретар (в колежа момичетата са вечно заети), ала тя вдигна още на първото позвъняване.

— Татко? — Така се изненадах, че не можах да проговоря, и тя повтори: — Татко?

— Да — отвърнах. — Как разбра?

— На дисплея се изписва телефонния код — 941. Това е регионът, където се намира Дума. Проверих.

— Съвременни технологии. Не мога да им свикна. Как си, малка моя?

— Върхът. Въпросът е как си ти.

— При мен всичко е наред. Даже повече от наред.

— Човекът, когото нае…

— Ненапразно получава парите си. Леглото е оправено, хладилникът е пълен. Когато пристигнах, спах пет часа.

Настъпи тишина, а когато Илзе я наруши, в гласа й се долавяше нещо повече от загриженост:

— Не взимаш много обезболяващи, нали? Защото окситоксинът е като троянски кон. Не че ти казвам нещо, което не знаеш…

— Не, приемам предписаните дози. Фактически… — замлъкнах.

— Какво, татко? Кажи ми. — По гласа й си личеше, че е готова да пристигне с първия самолет.

— Едва сега си дадох сметка, че съм пропуснал викодина в пет. — Погледнах часовника си. — И окситоксина в осем. Невероятно.

— Болката силна ли е?

— Две таблетки тиленол ще й видят сметката. Поне до полунощ.

— Може би е заради промяната на климата — предположи Илзе. И дрямката ти.

Не се съмнявах, че и първото, и второто бяха повлияли на болката, но едва ли бяха изиграли решаваща роля. Макар и да звучеше налудничаво, подозирах, че решаващият принос е на рисуването. Дълбоко в себе си бях сигурен в това.

Поговорихме си още известно време и аз почувствах как загрижеността напуска гласа на Илзе. Замести я тъга. Вероятно бе осъзнала какво всъщност се е случило и как майка й и баща й нямат никакво намерение една сутрин да се събудят с мисълта да опитат отново. Обаче ми обеща да се обади на Пам и да изпрати електронно писмо на Мелинда, уведомявайки ги, че все още съм жив.

— Имаш достъп до електронна поща там, нали, тате?

— Да, то днес ти ще я заместиш, миличка.

Тя се засмя, изхлипа и пак се изсмя. Понечих да я попитам дали плаче, но се отказах. Беше по-добре да не задавам излишни въпроси.

— Илзе? Да приключваме, а, съкровище? Искам да взема душ и да си легна.

— Добре, но… — отново мълчание. После стаеното в душата й внезапно се изля: — Не издържам, че си сам във Флорида! Ами ако паднеш под душа? Не е честно!

— Скъпа, при мен всичко е наред. Честна дума. Този младеж… казва се… — „Урагани — помислих си. — Метеорологичният канал.“ — Казва се Джим Кантори. — попаднах на точния ред, но на неправилното място. — Исках да кажа Джак…

— Не е същото и добре го знаеш. Искаш ли да дойда?

— Не, освен ако не искаш майка ти да ни скалпира и двамата. Искам да останеш там, където си сега, и да се пазиш, съкровище. Редовно ще ти се обаждам.

— Добре. И ти се пази. И никакви глупости.

— Разбрано. Никакви глупости. Прието, Хюстън.

— Моля?

— Няма значение.

— Искам да ми обещаеш, тате.

За един плашещ и изключително странен миг видях Илзе на единайсет години — Илзе със скаутска униформа и вперила в мен изпълнените с ужас очи на Моника Голдстийн. Преди да се спра, се чух да казвам:

— Обещавам. Заклевам се. В името на майка си.

Дъщеря ми се засмя.

— Никога не съм те чувала да говориш така.

— Има много неща, които не знаеш за мен. Пълен съм с тайни и загадки.

— Щом казваш… — поредното мълчание. После тя каза: — Обичам те.

— И аз теб.

Затворих телефона и дълго се взирах в него.

VII

Вместо да си взема душ в банята, излязох на брега. Бързо открих, че в пясъка патерицата повече ме затруднява, отколкото да ми помага, ала щом свих зад къщата, се оказа, че от водата ме делят само двайсетина крачки. Не бързах, така че ги преодолях без усилие. Прибоят бе слаб, а вълните — високи едва няколко сантиметра. Беше ми трудно да си представя същата тази вода, стоварваща се с унищожителна ярост върху брега по време на ураган. Не, абсурд. След време Уайърман щеше да ми каже: „Бог винаги ни наказва за онова, което не можем да си представим.“

Това изречение бе сред най-добрите му попадения.

Обърнах се, за да се върна във вилата, и се спрях. Бе достатъчно светло, за да видя дебел килим от раковини — нанос от раковини — под така наречената „флоридска стая“. Внезапно осъзнах, че по време на прилив предната част на новото ми жилище се превръща в нещо корабен бак — онази част от палубата, намираща се между носа и първата мачта.

Спомних си думите на Джак, че своевременно ще бъда предупреден, ако океанът реши да погълне вилата, че ще чуя скърцане и стонове. Вероятно казваше истината… но и на строителната площадка се предполагаше, че отрано ще бъдеш предупреден за движещата си към теб тежка техника.

Дотътрих се до патерицата, която бях подпрял на стената на къщата, и закуцуках по дъсчената пътечка към вратата. Възнамерявах да взема душ, но в крайна сметка си напълних ваната. Спуснах се във водата извънредно внимателно, прилагайки техниките, научени от Кати Грийн в предишния си живот. Двамата ги бяхме упражнявали, когато десният ми крак приличаше на зле отрязано парче месо. Сега нещата се бяха променили — грозните рани се бяха заличили по чудодеен начин. Естествено белезите щяха да ми останат за цял живот, но дори те бяха започнали да избледняват.

След като се подсуших и си измих зъбите, се върнах в голямата спалня и огледах двойното легло. Декоративните възглавнички вече ги нямаше.

— Хюстън — казах, — лягаме да спим. Прието, Фриймантъл — отвърнах си сам. — Веднага в кревата.

И защо не? Едва ли щях да заспя след дългата следобедна дрямка, ала можех поне да полежа. Кракът не ме болеше въпреки експедицията до водата, но пък усещах някакъв възел в кръста и друг в шията. Легнах. Не, за сън не можеше да става дума, обаче реших да не включвам нощната лампа. Исках да дам малко почивка на очите си. Смятах да полежа, докато вратът и кръстът ми се поотпуснат, после да извадя книга от куфара си и да почета.

Само да полежа, докато мускулите ми се отпуснат…

Наистина се отпуснах и… неусетно заспах дълбоко. Не ме споходиха сънища.

VIII

Събудих се посред нощ. Усещах силен сърбеж в дясната си ръка, сякаш бе изтръпнала, нямах представа къде се намирам, а някъде под мен нещо огромно стържеше, стържеше и стържеше. Отначало си помислих, че е някаква машина, ала звукът бе твърде неравномерен. И — както ми се стори — типичен за живо същество. В съзнанието ми изникна асоциация със скърцащи зъби, но толкова огромни зъби не съществуваха. Най-малкото в познатия ни свят.

„Дихание“ — помислих си и май бях прав, ала що за същество би могло да издава такъв всепроникващ стържещ звук, докато си поема въздух? А сърбежът ме подлудяваше — сърбеше ме цялата предмишница чак до сгъвката на лакътя, но естествено нямаше ни лакът, ни предмишница. Пръстите ми докоснаха чаршафа.

Това окончателно ме разсъни и аз седна в леглото. Въпреки че стаята бе тъмна, звездната светлина, проникваща през прозореца, бе достатъчна, за да различа долния край на кревата, където единият ми куфар още стоеше върху раклата. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Бях на Думи Ки, недалеч от западното крайбрежие на Флорида, убежището на младоженците и старците. Намирах се в къщата, която вече бях нарекъл „Розовата грамада“, а стържещият звук…

— Раковините — измърморих и легнах по гръб. — Раковините под вилата. Водата е придошла. Има прилив.

Обикнах този звук от първия миг, когато се събудих и го чух в нощния мрак, когато не знаех къде се намирам, кой съм, кои части на тялото ми са непокътнати. Беше мой.

Обсеби ме още с първото си „Здравей“.