Дума Ки

I

— Добре, Едгар. Мисля, че сме към края. — Навярно Мери забеляза промяната в изражението ми, защото се засмя. — Толкова ужасно ли беше?

— Не — отвърнах, и наистина — ако имах някакви проблеми, то те бяха с въпросите, отнасящи се до техниката ми. А тя бе следната: виждах нещо и после го пренасях на платното. Не познавах друга техника. Влияния? Какво можех да кажа? Светлината. В крайна сметка всичко се свеждаше до светлината — както при картините, които обичах да гледам, така и при онези, които рисувах. Как светлината въздействаше на външността на хората и повърхността на предметите, как загатваше какво е вътре и как търси възможност да излезе. Обаче не звучеше научно; дори и за мен изглеждаше наивно и глупаво, а какво оставаше за образованите хора…

Седях в мансардния апартамент на Мери в Дейвис Айлъндс — шикозният квартал на Тампа, който ми изглеждаше като световна столица на стила арт деко. Холът представляваше огромно, оскъдно обзаведено пространство. Диван до едната страна, два стола с кожени облегалки — до срещуположната. Нищо друго. Никакви книги, никакъв телевизор. На едната стена висеше голяма картина на Дейвид Хокин106.

С Мери седяхме в двата края на дивана. На скута й имаше бележник, а на подлакътника до нея — пепелник. Между нас стоеше голям сребрист магнетофон марка „Волензак“. Беше произведен най-малко преди петдесет години, но ролките му се въртяха абсолютно безшумно. Немско качество, бейби.

Мери не си бе сложила грим, само устните й блестяха от безцветния гланц. Косата й беше прибрана в небрежен кок, едновременно елегантен, но и като прическа на повлекана. Носеше скъп памучен панталон. Пушеше английски цигари „Оувл“ и пиеше неразреден скоч от висока уотърфордска107 (както ми се стори) чаша.

Предложи уиски и на мен и явно се разочарова, като предпочетох бутилка минерална вода. Лицето й изглеждаше старо, уморено и секси. Навярно е била красавица по времето, когато са прожектирали филма „Бони и Клайд“, ала очите й все още спираха дъха въпреки бръчиците около тях. Имаше очите на София Лорен.

— В библиотеката „Селби“ видяхме двайсет и два диапозитива. На девет бяха рисунки с молив. Изключително интересни, но малки. Тринайсетте с маслени платна, едно от които — „Уайърман гледа на запад“ — ни показахте три пъти (два пъти в едър план и веднъж — под ъгъл). Колко картини още имате? И колко ще представите в „Ското“ следващия месец?

— Не мога да кажа точно, защото работя през цялото време, но мисля, че имам готови… още двайсет.

Изгледа ме така, че изведнъж се почувствах неловко. Размърдах се и диванът изскърца.

— Мисля, че ще бъдат двайсет и една. — Естествено не боях няколко творби. „Приятели-любовници“ например. И онази, която понякога наричах „Кенди Браун спира да диша“. И рисунката със силуета с червени одежди.

— Ясно. Значи общо над трийсет.

Пресметнах наум:

— Там някъде.

— И нямате никаква представа, колко добри са всъщност. На челото ви е изписано, че нямате. — Тя се надигна, изсипа пепелника в кошчето за смет зад дивана и безмълвно се загледа в картината на Хокин, плъзнала ръце в джобовете на скъпия си панталон. На платното бе изобразена къща във формата на куб и син плувен басейн. До басейна стоеше съблазнителна тийнейджърка с черен бански. Изкусителни гърди, дълги загорели бедра, черна коса. Носеше слънчеви очила и по едно миниатюрно слънце блестеше във всяка от стъклата.

— Оригинал ли е? — попитах.

— Естествено. И момичето също е оригинал. Мери Айър, хиляда деветстотин шейсет и втора. — Тя се обърна към мен. Лицето й бе станало сурово. — Изключете магнетофона. Интервюто свърши.

Изключих го.

— Искам да ме изслушате. Става ли?

— Разбира се.

— Някои художници с месеци се трудят над картина, която не и на половина толкова добра колкото вашите. Естествено повечето прекарват сутрините си в борба с махмурлука и забавленията от предишната нощ. Но вие… вие „произвеждате“ картините като на конвейер. Все едно сте илюстратор на списание или… не знам… рисувач на комикси!

— От малък съм научен на трудолюбие. Ако ще вършиш нещо, отдай му се напълно. Това е. Когато ръководех своя компания, работех много, понеже човек няма по-суров шеф от себе си.

Мери кимна:

— Не се отнася за всичко, но е истина за малцината, които засяга. Знам го от опит.

— Аз само пренесох тази… тази норма… към онова, с което се занимавам сега. И усещам, че съм постъпил правилно. Включвам радиото… сякаш изпадам в транс… и рисувам… — поруменях. — Не си поставям за цел световен рекорд по бързина или нещо такова…

— Знам — отсече тя. — Използвате ли блокиране?

— Блокиране ли? — Според мен този термин имаше отношение към баскетбола, а не към живописта… — какво означава?

— Не е важно. В „Уайърман гледа на запад“… потресаваща картина, между другото… този мозък… как нарисувахте лицето?

— Направих няколко снимки.

— Сигурна съм, че сте направили, драги, но когато разбрахте, че сте готов да създадете портрет, как нарисувахте лицето?

— Ами… аз… всъщност…

— Използвахте ли правилото на третото око?

— Правило на третото око? Никога не съм го чувал.

Мери се усмихна, този път добронамерено.

— За да разположат правилно очите, художниците често си представят или даже създават посредством блокиране трето око между двете истински. Ами устата? Центрирате ли я спрямо ушите?

— Не… изобщо не разбирам за какво говорите. — Стори ми се, че съм се изчервил навсякъде.

— Отпуснете се. Не ви предлагам да се съобразявате с шибаните правила на живописта, след като тъй бляскаво сте ги нарушили. Само че… — Тя поклати глава. — Трийсет картини от миналия ноември? Не, дори за още по-кратък срок, понеже сте започнали да рисувате веднага.

— Разбира се, че не. Първо трябваше да си купя необходимите принадлежности.

Мери се разсмя толкова силно, че се закашля и отпи от уискито си, за да се успокои.

— Ако трийсет картини за три месеца са резултатът от почти смъртоносната злополука, май и аз ще трябва да си потърся кран като вашия.

— Изобщо не ви трябва — каза сухо. — Повярвайте ми. — Изправих се, приближих се до прозореца и погледнах към Адалия Стрийт. — Красив изглед.

Тя застана до мен и двамата се загледахме навън. Кафенето на отсрещния тротоар сякаш бе пренесено тук от Ню Орлийнс. Или от Париж. Една жена пристъпваше по плочките, ядеше франзела и червената й пола танцуваше под вятъра. Някой свиреше блус на дванайсетструнна китара и всяка нота звънеше във въздуха.

— Кажете ми, Едгар, когато гледате през този прозорец, как възприемате видяното? Като художник или като строител, какъвто сте били?

— И като художник, и като строител.

Тя отново се засмя.

— Логично. В този квартал всичко е построено от човешка ръка. Плод на въображението на Дейв Дейвис. Той е бил флоридския Джей Гетсби108. Чували ли сте за него?

Поклатих глава.

— Още един пример за това, че славата е преходна. През двайсетте Дейвис е бил смятан за бог от жителите на Слънчевия бряг. — Тя посочи лабиринта от улици долу; гривните на костеливата й китка издрънчаха, някъде в далечината църковна камбана удари два часа. — То построил всичко това върху блатистата земя край устието на река Хилсбъро. Убедил градския съвет на Тампа да премести тук болницата и радиостанцията — през онези времена, когато радиото е било по-важно от здравеопазването. Издигнал странни и прекрасни жилищни комплекси във време, когато изобщо не е съществувало понятието жилищен комплекс. Построил хотели и открил нощни клубове. Пръскал пари, оженил се за победителката в конкурс за красота, развел се с нея и се оженил отново. Притежавал милиони долари във време, когато един милион се е равнявал на дванайсет сегашни. А един от най-близките му приятели живеел на Дума Ки. Джон Истлейк. Познато ли ви е това име?

— Естествено. Познавам дъщеря му. Моят приятел Уайърман се грижи за нея.

Мери запали поредната си цигара.

— Дейв и Джон били приказно богати. Дейв печелел от търговски операции със земя и сгради, а Джон — от фабриките си. Но Дейв бил паун, а Истлейк — сиво врабче. Което се оказало от полза за втория. Знаете какво се случва с пауните, нали?

— Изскубват перата от опашката им?

Тя си дръпна от цигарата, посочи ме с показалци и издиша дима през ноздрите си.

— Абсолютно вярно, сър. През 1925 флоридския бум в областта на недвижимите имоти се спукал като сапунен мехур. Дейв Дейвис бил вложил всичките си пари в това, което виждате наоколо. — Отново посочи към зигзагообразните улици и розовите къщи. — През 1926 година дълговете на Дейвис били четири милиона долара, а парите, с които разполагал — около трийсет хиляди.

Отдавна не бях яздил тигър (така баща ми наричаше ситуацията, когато паричните проблеми те карат да лъжеш кредиторите си и да подправяш счетоводните книги), но никога не бях стигал толкова далеч — дори и през първите години на компанията „Фриймантъл“, когато се налагаше отчаяно да се борим за оцеляването си. Изпитвах съчувствие към Дейв Дейвис, въпреки че отдавна бе покойник.

— Каква част от дълговете си е можел да покрие?

— Отначало се справил. В другите райони на страната интересът към недвижимите имоти продължавал да е голям.

— Доста добре сте запозната със случилото се.

— Историята на Слънчевия бряг е моята страст, Едгар. Моето хоби.

— Разбирам. Значи Дейвис преживял краха на пазара.

— За известно време. Предполагам, че е продавал акциите си на нови играчи и така е покрил първите плащания по дълговете си. А и приятелите му помагали.

— Истлейк?

— Джон Истлейк е бил негов ангел-хранител. Да не говорим за контрабандния алкохол на Дейв, който навярно е бил складиран на Дума Ки.

— Наистина ли е бил контрабандист?

— Казах навярно. Било е друго време и друга Флорида. Ако човек живее тук достатъчно дълго, ще се наслуша на всякакви истории за сухия режим. Но независимо дали е продавал уиски или не, до Великден 1926 Дейвис е щял да фалира без подкрепата на Джон Истлейк. Джон не бил плейбой, не ходел по нощни клубове и публични домове като Дейвис и приятелите си, но овдовял през 1923… Предполагам, че старият Дейв е осигурявал жени на вдовеца, когато онзи се е чувствал прекалено самотен… Ала през лятото на 1926 година дълговете на Дейвис станали толкова големи, че дори старите му приятели не били в състояние да го спасят.

— И една тъмна нощ той изчезнал.

— Изчезнал, но не през нощта. Дейвис имал друг стил. През октомври 1926, по-малко от месец след като ураганът „Естер“ нанесъл страшни поражения върху делото на живота му, той отплавал за Европа в компанията на своя телохранител и новата си приятелка — манекенка, рекламираща моделите на Мак Сенет109.

Приятелката и телохранителят пристигнали благополучно в Париж, ала Дейв Дейвид — не. Изчезнал безследно в океана.

— Това истинска история ли е?

Тя вдигна ръка в бойскаутски поздрав (макар че димящата между пръстите й цигара не се връзваше много с бойскаутското й излъчване).

— Самата истина. През ноември 1926 там се състояла мемориална служба. — Мери посочи тясната ивичка от океана, която синееше между две розови здания. — Присъствали минимум четиристотин души, повечето жени със слабост към щраусови пера. Сред ораторите бил и Джон Истлейк. Той хвърлил във водата венец от тропически цветя.

Тя въздъхна, лъхна ме миризма на алкохол. Не се съмнявах, че Мери умееше да пие; в същото време бях сигурен и че ако не престане да се налива, тя ще се натряска до козирката.

— Без съмнение Истлейк е скърбял за загубата на приятеля си — продължи, — но съм готова да се обзаложа, че се е поздравявал, задето е оцелял след „Естер“. Както и всички останали. Изобщо не е предполагал, че след шест месеца отново ще хвърля венци във водата. И ще скърби не за една дъщеря, а за две. Може би и три, ако броим и най-голямата. Тя избягала в Атланта. С бригадир от една от бащините фабрики, ако не ме лъже паметта. Макар че това едва ли може да се сравнява със смъртта на двете момиченца в океана. Господи, колко ужасно е било!

— „ТЕ ИЗЧЕЗНАХА“ — казах, цитирайки вестникарското заглавие, за което ми беше споменал Уайърман.

Тя се извърна рязко към мен:

— Май и вие сте поразровили миналото.

— Не аз, а Уайърман. Интересувал се от миналото на жената, при която работи. Но не мисля, че знае за връзката между Джон Истлейк и Дейв Дейвис.

Мери се замисли.

— Интересно какво ли си спомня Елизабет?

— Напоследък не помни и собственото си име.

Тя ме изгледа изпод око, отдалечи се от прозореца и угаси цигарата в пепелника.

— Алцхаймер? Чувала съм туй-онуй.

— Да.

— Ужасно съжалявам. Знаете ли колко ми е разказвала за Дейвис? Когато се чувстваше далеч по-добре. С нея постоянно се виждахме. А аз взимах интервю от всички художници, които отсядаха във вилата на Салмън Пойнт. Само че вие я наричате другояче, нали?

— „Розовата грамада“.

Тя се усмихна.

— Знаех, че вашето название ще ми хареса.

— Много художници ли са отсядали там?

— Да. Някои пристигаха, за да изнесат лекция в Сарасота или Винъс, както и да порисуват… макар че онези, които отсядаха в къщата на Салмън Пойнт, не се претоварваха от работа. За повечето гости на Елизабет пребиваването на Дума Ки беше безплатна ваканция.

— Тоест не е взимала пари от художниците?

— Не, естествено. — Мери се усмихна иронично. — Художническия съвет на Сарасота плащаше лекциите, а Елизабет обикновено отговаряше за настаняването. Предполагам обаче, че това не важи за вас… Може би следващия път, особено при положение, че наистина работите там. Бих могла да назова доста художници, които са живели във вилата и дори не са хващали четката. — Тя отиде до дивана, взе чашата си и отпи. Доста голяма глътка.

— Елизабет има картина от Дали, нарисувана в „Розовата грамада“ — отбелязах аз. — Виждал съм я.

Очите на Мери блеснаха.

— О, Дали. Салвадор се влюби в Салмън Пойнт, но дори той не остана за дълго… макар че преди да си тръгне, кучият му син ме ощипа по задника. Знаете ли какво ми разказа Елизабет след заминаването му?

Поклатих глава. Нямаше как да зная, но ми се искаше да разбера.

— Споделил, че там било „твърде разкошно“. Разбирате ли за какво става дума, Едгар?

Усмихнах се.

— Защо според вас Елизабет е превърнала „Розовата грамада“ в художническа резиденция? Винаги ли е покровителствала изкуството?

На лицето на Мери се изписа изумление.

— Вашият приятел не ви ли разказа? Може би не знае. Според една местна легенда навремето самата Елизабет е била известна художничка.

— Какво значи „според една местна легенда“?

— Чувала съм — но по всяка вероятност това е мит, — че Елизабет била вундеркинд. Че рисувала невероятно, когато била малка, а после изведнъж престанала.

— Питали ли сте я?

— Естествено. Нали това ми е работата — да питам хората. — Вече се олюляваше, а очите й на София Лорен се бяха налели с кръв.

— И какво ви каза?

— Отрече всичко. Точните й думи бяха: „Тези, които могат, рисуват, а онези, които не могат, им помагат. Както правим ние с теб, Мери.“

— Хубав отговор.

— Да, и на мен така ми се стори. — Тя отново отпи от кристалната чаша. — Единственият проблем е, че изобщо не й повярвах.

— Защо?

— Не знам, просто не й повярвах. Имам една стара позната, Аги Уинтърборн, която водеше рубриката „Съвети към влюбените“ в „Тампа Трибюн“, и веднъж й споменах за тази легенда. Беше по времето, когато Дали почете с присъствието си Слънчевия бряг — някъде през 1980. Седяхме в някакъв бар… тогава постоянно киснехме по баровете… и си приказвахме как се раждат легендите. Аз изтъкнах като пример слуховете за малката Елизабет, която уж рисувала като Рембранд, а пък Аги… тя отдавна почина, лека й пръст… отвърна, че според нея въобще не е легенда. Каза ми, че е чела статия във вестника по въпроса.

— Вие проверихте ли?

— Естествено, че проверих. Не пиша за всичко, което знам… — смигна ми я, — но искам да знам всичко.

— И какво открихте?

— Нищо. Нито в „Трибюн“, нито в другите вестници на Сарасота и Винъс. Затова предполагам, че навярно е измислица. Както и слуховете, че баща й криел на Дума Ки контрабандното уиски на Дейв Дейвис — може ли някой да докаже истинността им? Обаче… съм готова да заложа каквато и да е сума на паметта на Аги Уинтърборн. И на изражението на Елизабет, когато я попитах.

— Какво беше изражението й?

— Все едно беше написала на челото си: „Няма да ти кажа.“ Но всичко това се случи тъй отдавна и оттогава е изпит толкова алкохол, че е абсурдно да узнаете нещо от нея, права ли съм? При положение че е зле, както твърдите…

— Сега е зле, но има надежда за просветление. Уайърман сподели, че и преди се е случвало.

— Значи ще стискаме палци — кимна Мери. — Тя е уникална жена. Във Флорида е пълно със старци — неслучайно наричат този щат „чакалнята на Господ“, — ала малцина са израсли тук. Слънчевият бряг, който Елизабет помни — който е помнила — е една съвсем друга Флорида. Различна от хаотично разрастващата се, осеяна с гигантски закрити стадиони и прорязана от магистрали днешна Флорида, и различна от онази, в която съм израсла аз. Моята Флорида е описана от Джон Макдоналд. Тогава в Сарасота съседите се познаваха, а Тамаями Трейл бе най-обикновен междуселски път. Тогава не беше рядкост да се върнеш от църква и да откриеш, че в басейна ти има алигатори, а в боклука ровят рисове.

Осъзнах, че Мери е доста пияна… но това не правеше общуването ми с нея по-малко интересно.

— В онази Флорида, в която Елизабет и сестрите й са израсли, вече нямало индианци, а белият човек още не бил поел контрола над син… ситуацията. Малкият ви остров е изглеждал съвсем различно. Виждала съм снимки. Палми в обятията на смокини-удушвачи, мексиканска лавандула и карибски ели във вътрешността, и вирджински дъб и мангрово дърво на малкото места, където почвата е била по-влажна. Софора и зеленика по земята, но ни следа от гадните джунгли, плъзнали сега из острова. Само брегът си е бил същият… и морският овес, естествено… който го обрамчвал като кант на пола. Подвижният мост е бил в северния край, а на целия остров е имало само една къща.

— На какво се дължи появата на джунглите? — попитах аз. — Имате ли някаква представа? В момента заемат три четвърти от острова.

Мери сякаш не ме чу.

— Само една къща — повтори. — Построена на неголямото възвишение до южния край, тя почти не се е различавала от старинните сгради, които можете да видите в Чарлстън или Мобийл. Колони и застлана с надробен чакъл алея. С разкошен западен изглед към Залива и разкошен изглед към флоридското крайбрежие на изток. Само дето тогава човек е можел да види само Винъс. Спокойно малко градче. — Та осъзна, че езикът й се преплита, и се взе в ръце. — Извинете ме, Едгар. По принцип не пия всеки ден. Приемете… вълнението ми… като комплимент.

— Така и го приемам.

— Преди двайсет години бих се опитала да ви вкарам в леглото, вместо да се напия като глупачка. Може би и преди десет. Сега ми остава само да се надявам, че не съм ви наплашила.

— Никак.

Тя се засмя — дрезгаво и весело.

— Тогава се надявам, че ще ми дойдете пак на гости. Ще ви приготвя пилешка супа с червена бамя. Сега обаче… — Тя ме прегърна и ме поведе към вратата. Тялото й под дрехите бе костеливо, горещо и твърдо като камък, а походката й бе доста нестабилна. — Сега си мисля, че е време да си вървите и да ми позволите да полегна. Съжалявам, но умирам за сън.

Излязох коридора и се обърнах към нея.

— Мери, Елизабет споменавала ли ви е нещо за смъртта на близначките? Тогава е била на четири или пет. Би трябвало да помни подобна трагедия.

— Никога — отвърна жената с очи на София Лорен. — Нито дума.

II

Пред входната врата, в тясната ивица на ефимерната, но приятна следобедна сянка, бяха наредени десетина стола. Половината бяха заети от възрастни хора, които наблюдаваха автомобилите, минаващи по Адалия Стрийт. Сред старците беше и Джак, ала той не обръщаше внимание нито на колите, нито на минаващите жени. Облегнат на розова колона, младежът четеше „ПогРийбална“ наука за начинаещи. Щом ме видя, отбеляза страницата, до която бе стигнал, и се надигна.

— Правилен избор за този щат — подхвърлих, сочейки книгата с традиционното за поредицата опулено човече на корицата.

— Все някога ще трябва да се замисля за кариерата си — отвърна ми Джак, — а като гледам как вървят нещата, май скоро ще стана безработен.

— Не ме предизвиквай, че току-виж ми скимнало да те уволня. — Потупах джоба си, за да проверя дали не съм забравил шишенцето с аспирин. Там беше.

— Всъщност — усмихна се Джак — точно това смятам да направя.

— Бързаш ли за някъде? — попитах докато куцуках по тротоара. Едва пристъпих извън сенчестия участък и жегата веднага ме обгърна. Пролетта вече бе пристигнала на западния бряг на Флорида. Обикновено спираше тук само за чашка кафе, след което се насочваше на север, където я чакаше тежка работа.

— Не, но четири имаме час при доктор Хадлок в Сарасота. Мисля, че ще успеем, ако избегнем задръстванията.

Сложих ръка на рамото му.

— Лекарят на Елизабет?

— Трябва да се прегледате. Едно птиченце ми каза, че го отлагате от доста време.

— Това птиченце може да е само Уайърман — измърморих и прокарах пръсти през косата си. — Уайърман, който не може да понася лекарите! Няма да се оставя да ме води за носа. Ти си ми свидетел, Джак. Никога няма да…

— Не е той, обаче ме предупреди, че ще кажете точно това. — Младежът ме хвана под ръка. — Да вървим, че ще закъснеете.

— Кой? Ако Уайърман не е уговорил срещата, кой би могъл да го направи?

— Другият ви приятел. Големият черен пич. Страшен симпатяга е, много е печен.

Вече бяхме стигнали до шевролета и Джак ми отвори вратата, ала аз бях неспособен да помръдна и в продължение на няколко секунди го зяпах като ударен от гръм.

— Кеймън?

— Точно той. Двамата с доктор Хедлок си поговориха на приема след лекцията ви и доктор Кеймън му изказа своята загриженост, понеже не сте отишли да се прегледате, въпреки че сте обещали. Доктор Хедлок тутакси предложи услугите си.

— Предложил услугите си — измърморих.

Помощникът ми кимна, усмихвайки се под ярката слънчева светлина. Потресаващо млад човек, който стискаше под мишница „ПогРийбална наука за начинаещи“ с канареножълта корица.

— Хедлок каза на Кеймън, че не могат да допуснат нещо да се случи с такъв забележителен, току-що открит талант. И аз напълно съм съгласен с тях.

— Благодаря ти за ласкателството, Джак.

Той се засмя.

— С вас не може да се скучае, Едгар.

— Означава ли, че и аз съм печен?

— Меко казано. Вие сте същинска пещ. Сядайте в колата и да се опитаме да минем по моста, докато все още е възможно.

III

Така се получи, че пристигнахме в приемната на доктор Хедлок на Банева Роуд точно на минутата. По принцип теоремата на Фриймантъл относно чакането в приемна гласи, че действителното време на прегледа е равно на уговорения час плюс трийсет минути, ала този път останах приятно изненадан. Регистраторката обяви фамилията ми още в четири и десет и ме въведе в кабинета за преглед с украса, вдъхваща оптимизъм — на едната стена имаше плакат на сърце, потънало в мазнини, на другата — с почернели бели дробове на заклет пушач. Само таблицата за проверка на зрението (която се намираше точно пред мен) не ме изпълни с неприятни емоции, въпреки че не успях да разчета нищо след шестия ред.

Медицинската сестра, пъхна термометър под езика ми, премери ми пулса и отчете кръвното ми налягане. Когато я попитах дали ще оживея, сухо се усмихна и отвърна: „Всичко е в нормата.“ После ми взе кръв и ме изпрати в тоалетната с пластмасова чашка. Докато свалях ципа на панталоните си, не пропуснах да измърморя няколко добри думи по адрес на Кеймън. Фактът, че си еднорък, не ти пречи да дадеш урина за анализ, но увеличава доста шансовете за неприятел инцидент.

Когато се върнах от тоалетната, сестрата вече я нямаше. Бе оставила папката с името ми на масата, а до нея имаше червена химикалка. Чуканчето ми внезапно бе прорязано от остра болка и аз машинално взех химикалката и я пъхнах в джоба на панталона си. В джоба на ризата си имах синя химикалка „Бик“. Извадих я и я сложих на мястото на червената.

„И какво ще й кажеш, като се върне? — запитах се. — Че е долетяла феята на химикалките и е решила да направи трампа?“

Но преди да си отговоря на този въпрос (и да реша защо изобщо откраднах червената), доктор Джийн Хедлок влезе и ми подаде ръка. Лявата си ръка… което ми направи доста добро впечатление. Почувствах, че го харесвам доста повече, когато не е в компанията на Принсайп, брадатия невролог. Изглеждаше на около шейсет, беше приятно закръглен и имаше прошарени мустачки и учтиви маниери. Накара ме да се съблека по шорти и прегледа травмирания ми крак, обръщайки внимание и на дясната страна на торса ми. Натисна с пръсти на няколко места и попита за усещанията. Полюбопитства дали приемам болкоуспокояващи и се учуди, когато ме казах, че вземам само аспирин.

— Бих искал да погледна остатъка от ръката ви — каза. — Ако не възразявате.

— Да, разбира се. Само бъдете внимателен.

— Не се притеснявайте.

Загледах се в таблицата за проверка на зрението. На седмия ред сякаш пишеше „БОГКАЗАЛ“. Зачудих се какво ли е казал бог.

Почувствах лек натиск.

— Боли ли?

— Не.

— Добре. Не, не гледайте надолу, само пред вас. Усещате ли ръката ми?

— Горе-долу. Слабо. Натиск. — Но не болка. И защо пък трябваше да ме боли? Ръката ми бе получила своето (червената химикалка вече беше в джоба ми) и отново спеше.

— А сега, Едгар? Може ли да ви наричам Едгар?

— Наричайте ме и Боб ако щете, само в печката не ме гответе. Същото. Натиск. Лек.

— Вече можете да погледнете.

Погледнах. Едната ръка на лекаря лежеше на рамото ми, но другата бе отпусната покрай тялото му и изобщо не докосваше чуканчето.

— Божичко!

— Не се тревожете. Фантомните усещания в липсващия крайник са нещо нормално. Изумен съм от бързото зарастване. И от липсата на болка. Все пак го стиснах доста силно. Това е добре. — Той отново обхвана чуканчето с пръсти и го вдигна нагоре. — Така боли ли?

Почувствах едва доловима болка.

— Мъничко.

— Ако не ви болеше, щях да се разтревожа. — Той отслаби хватката си. — Погледнете отново към таблицата.

Подчиних се и видях, че на изключително важния седми ред всъщност пише „БОРКАЗЕЛ“. Най-обикновен набор от букви, какъвто и трябваше да бъде.

— С колко пръсти ви докосвам, Едгар?

— Не знам. — Изобщо не усещах допир.

— А сега?

— Три. — беше стигнал почти до ключицата ми. Изведнъж ми хрумна (идеята беше налудничава, но не пораждаше никакви съмнения), че ако се намирах в някой от безумните си творчески пристъпи, щях да почувствам допира на пръстите му до чуканчето си. Всъщност щях да ги почувствам и отвъд очертанията на израстъка, останал след ампутацията. Мисля, че Джийн Хедлок щеше да почувства ръката ми… след което добрият доктор без съмнение щеше да изскочи с писъци от кабинета.

Той продължи с прегледа — крак, глава… Допря стетоскопа до гърдите ми, надзърна в очите ми и направи още куп неща, които правят лекарите. Когато приключи, ми каза да се облека и да отида в дъното на коридора.

Там ме очакваше уютен, приятно разхвърлян малък кабинет. Хедлок седеше зад бюрото си, облегнат удобно на креслото си. На едната стена висяха снимки. Предимно на близките на доктора, но имаше и изключения на някои той стискаше ръката на Джордж Буш Първи и Мори Попович110 (които според мен са равни в интелектуално отношение), а една фотография го бе запечатала с младата и красива Елизабет Истлейк.

Двамата държаха ракети за тенис. Веднага разпознах корта. Нямаше как да сбъркам двора на хасиендата.

— Предполагам, че ви се иска да се върнете на Дума и да полегнете, за да си почине кракът ви. Сигурен съм, че по това време на деня ви наболява и че доста ви тормози, когато е влажно. Ако ви трябва рецепта за перкосет или викодин…

— Не, аспиринът ми е достатъчен — отвърнах. Нямах намерение да се връщам към болкоуспокояващите, след като бях положил толкова усилия да се откажа от тях.

— Възстановяването ви е просто изумително — отбеляза Хедлок. — Излишно е да ви казвам какъв късмет сте извадили. Можехте да прекарате целия си живот на инвалидна количка.

— Извадих късмет, че изобщо останах жив — уточних аз. — Ако ви разбирам правилно, не сте установили нищо фатално.

— Още нямам резултатите от изследванията на кръвта и урината, но засега мога да ви уверя, че всичко е наред. С удоволствие бих ви пратил на рентген за травмите в дясната част на черепа ви, ако ви тревожат някакви симптоми, но…

— Нищо не ме тревожи — отсякох. Излъгах, но добре съзнавах, че рентгенът няма да установи тези симптоми. Нито пък причините, които ги пораждаха.

Лекарят кимна.

— Обърнах особено внимание на отрязаната ви ръка, понеже не ползвате протеза. Предположих, че имате изострена чувствителност. Или възпален нерв. Но всичко е наред.

— Мисля, че още не съм готов за протеза.

— Вие си знаете най-добре. Като се имат предвид успехите ви, ми идва да цитирам старата мъдрост: „Щом като функционира, недей го ремонтира.“ Картините ви са… забележителни. С нетърпения очаквам изложбата в „Ското“. Ще доведа жена си. Още отсега тръпне в очакване.

— Много се радвам. Благодаря ви. — Отговорът беше банален, но още не знаех как да реагирам на подобни комплименти.

— Каква ирония точно вие да си плащате за престоя в къщата на Салмън Пойнт — отбеляза Хедлок. — Дълги години — вероятно го знаете — Елизабет пазеше тази вила само за художници. После обаче се разболя и позволи да бъде предлагана заедно с другите къщи на острова, макар че настоя минималният срок за наемането й да бъде три месеца. Не искаше пролетните туристи да си устройват купони там. Във вилата, където са отсядали легендарните Салвадор Дали и Джеймс Бама111.

— Не я виня. Къщата наистина е уникална.

— Да, но малцина от знаменитостите са създавали нещо уникално по време на престоя си там. После се появява вторият „обикновен“ наемател, строителен предприемач, и… ами, Елизабет би трябвало да е изключително доволна.

— Ласкаете ме, доктор Хедлок.

— Джийн — поправи ме той. — Хората, които присъстваха на лекцията ви, мислят като мен. Представихте се чудесно. Само съжалявам, че Елизабет не можа да ви чуе. Щеше да се гордее с вас.

— Надявам се да дойде на откриването на изложбата.

Лекарят поклати тъжно глава.

— Съмнявам се. Тя се бори с всички сили, но настъпва момент, когато болестта взема връх. Не защото пациентът е слаб, а защото физическото му състояние е такова. Това е като множествената склероза. Или рака. Щом симптомите се проявят веднъж — обикновено загуба на краткосрочна памет, — броячът започва да тиктака. Мисля, че краят на Елизабет наближава, колкото и да ми е неприятно да го кажа. И ми е ясно, както и на повечето ваши слушатели в аудиторията, че цялата тази суета не ви е по вкуса…

— Точно така.

— … но ако Елизабет можеше да присъства на изложбата, щеше така да се радва за вас! Познавам я почти откакто се помня и знам, че щеше да вземе под контрол всичко, включително и подреждането на картините.

— Съжалявам, че не се запознах с нея по-рано.

— Невероятна жена. Беше на четирийсет и пет, а аз на двайсет, когато спечелихме турнира за любителски тенис по двойки в клуб „Колония“ на Лонгбоут Ки. Бях се върнал от колежа за ваканцията. Още пазя купата си и съм сигурен, че и тя пази своята.

Думите му ми напомниха за фразата „Сигурна съм, че ще я намерите.“ Ала преди да успея да си спомня откъде изскочи тя, в съзнанието ми изплува друга мисъл, свързана с нещо, за което бе станало дума съвсем наскоро.

— Доктор Хедлок — Джийн, — случайно да знаете дали Елизабет е рисувала някога?

— Елизабет? Никога — усмихна се той.

— Сигурен ли сте?

— Да. Веднъж я попита и добре си спомням случая. Норман Рокуел бе дошъл, за да изнесе лекция. Но не отседна във вашата вила, защото предпочете „Риц“. Самият Норман Рокуел, с лулата и всичко останало! — Лекарят поклати глава и усмивката му стана още по-широка. — Господи, какъв шум се вдигна, какъв вой настана, когато Художественият съвет обяви за пристигането на господин „Сатърдей Ивнинг Поуст“112.

Идеята беше на Елизабет и цялата тази врява й харесваше… Разправяха, че желаещите да посетят лекцията, биха напълнили стадион „Грифин“… — Той забеляза недоумението ми и побърза да уточни: — Флоридския университет. Блатото, откъдето живи изпълзяват само „Алигаторите“113.

— Ако говорите за американски футбол, там интересите ми започват с „Викингите“ и свършват с „Опаковчиците“114.

— По време на истерията около Рокуел (между другото, лекцията му се състоя не в зала „Гелдбарт“, а в градския център, и много хора пак не успяха да си намерят места) попитах Елизабет за художническите й заложби. Тя се засмя и ми отвърна, че може да нарисува само човече с кръгче вместо глава и чертички место крайници. Добави, че е като другите заможни възпитаници на колежа, само че се интересува от живопис, а не от футбол. Запомнил съм думите й: „Щом не можеш да бъдеш спортист, тогава поддържай спорта. А ако не можеш да рисуваш, грижи се за художниците, храни ги и им давай подслон.“ Но тя самата да е имала такава дарба? Не, абсурд.

Замислих се дали да не му кажа за Аги Уинтърборн, приятелката на Мери Айър, но докоснах червената химикалка в джоба си и реших, че няма смисъл. Онова, което исках да направя, бе да се върна на Дума Ки и да рисувам. Картината „Момиче и кораб № 8“ беше най-амбициозната от целия цикъл — най-голямата и най-сложната — и ми оставаше съвсем малко, за да я завърша.

Изправих се и подадох ръка на лекаря.

— Благодаря ви за всичко.

— Няма защо. Ако ви потрябват по-силни болкоуспокояващи…

IV

Подвижният мост към Дума Ки бе вдигнат, за да може скъпата яхта на някакъв богаташ да премине безпрепятствено в Залива. Седнал зад волана на малибуто, Джак наблюдаваше с възхищение девойката със зелен бански, която правеше слънчеви бани на палубата. Радиото беше на вълните на „Кост“. Рекламата за автокъщата за търговия с мотоциклети завърши (по „Кост“ вървяха доста реклами за продажби на мотори и ипотечни заеми) и в купето се разнесоха звуците от „Вълшебният автобус“ на „Дъ Ху“115.

Усетих как чуканчето ми изтръпна, след което ме засърбя. Сърбежът бавно се усилваше и пълзеше надолу по несъществуващата ръка. Усилих звука на радиото, бръкнах в джоба си и извадих откраднатата химикалка. Не беше нито черна, нито синя, а червена. Повъртях я под лъчите на залязващото слънце. После отворих жабката и заровичках вътре.

— Да ви помогна ли, шефе?

— Не. Продължавай да зяпаш красавицата. Ще се оправя сам.

Извадих рекламната брошура за безплатен хамбургер („Трябва да ядеш!“ — пишеше отгоре й) и я обърнах. От тази страна нямаше никакви надписи. Рисувах бързо, без да се замислях, и бях готов още преди края на песента. Под скицата изписах пет печатни букви. Самата картина напомняше драсканиците от предишния ми живот, с които се развличах по време на телефонните си разговори. Надписът гласеше „ПЕРСЕ“ — името на загадъчния ми кораб. Само че не бях съвсем сигурен дали се произнася точно така.

— Какво е това? — попита Джак, докато гледаше рисунката, а после сам си отговори. — Малка червена кошница за пикник. Яко. А защо отдолу пише „Персей“?

— „Персей“ ли?

— Не пише ли точно това? — Младежът се вгледа по-внимателно в надписа, но в същия момент бариерата се вдигна и той подкара по моста.

Аз продължих да се взирам в червената кошница за пикник, която бях нарисувал, и се чудех защо ли ми изглежда толкова позната… После се сетих, че не тя ми е позната, а фразата за нея. В нощта, когато докарах Уайърман от Общинската болница на Сарасота, Елизабет беше казала: „Потърси кошничката за пикник на леля еди-коя си.“ Внезапно осъзнах, че това всъщност бе последната нощ, когато бях видял старицата в compos mentis116.

„Тя е на тавана. Червена е.“ И: „Сигурна съм, че ще я намериш.“ И: „Те са вътре.“ Само че когато я попитах какво има предвид, тя не можа да ми отговори. Здравият разум я бе напуснал.

„Тя е на тавана. Червена е.“

— Естествено — измърморих. — Всичко при нас е червено.

— Какво казахте, Едгар?

— Нищо — отвърнах, докато разглеждах откраднатата химикалка. — Размишлявах на глас.

V

Картината „Момиче и кораб № 8“ (последната от цикъла), вече го знаех със сигурност) всъщност бе завършена, но аз продължавах да стоя пред нея, разглеждайки я под намаляващата светлина на западното крайбрежие, а по „Кост“ звучеше „Копърхед Роуд“117.

Работата над това платно бе продължила по-дълго в сравнение с другите от цикъла и започнах да осъзнавам, че тази картина сякаш обединяваше в себе си всички предишни. И ме плашеше. Ето защо всеки път, когато приключвах с рисуването за деня, я покривах. Сега, докато я наблюдавах с безпристрастен (както се надявах) поглед, си дадох сметка, че „плашеше“ не беше точната дума; това мое произведение буквално ме изпълваше с ужас. Струваше ми се, че се взирам в съзнанието на безумец.

А може би не беше съвсем завършена. Със сигурност щеше да се намери място за червената кошница за пикник. Можех да я закача на бушприта на „Персе“. Наистина. И защо не? Тази проклета картина буквално гъмжеше от фигури и детайли. Колко му беше да вмъкна още един предмет?

Тъкмо потапях четката си в червената боя, напомняща кръв, телефонът иззвъня. Можех да не се обадя (както щях да сторя, ако се намирах в някой от безумните си творчески пристъпи), ала случаят не беше такъв. Кошницата за пикник представляваше само малка подробност, една от многото. Ето защо оставих четката и вдигнах слушалката. Обаждаше се Уайърман и явно беше доста развълнуван.

— Днес следобед тя дойде на себе си, Едгар! Възможно е да не означава нищо — опитвам се да не се залъгвам с празни надежди, — но и преди се е случвало. Първо един ясен период, после втори, трети, накрая се сливат и тя отново е с всичкия си, макар и за кратко.

— Знае ли коя е? И къде се намира?

— В момента не, но преди половин час, някъде около пет и половина, знаеше коя е, и кой съм аз. Представи си, muchacho — изпуши сама проклетата си цигара!

— Непременно ще уведомя Министерството на здравеопазването — отвърнах аз, но си помислих, че по същото време двамата с Джак се намирахме пред подвижния мост. А на мен внезапно ми се бе приискало да рисувам.

— Поиска ли нещо друго освен цигара?

— Да хапне. А преди това — да види Порцелановия град. Искаше да разгледа статуетките си, Едгар! Помниш ли кога за последен път си е играла с тях?

Помнех. И се радвах на възторга му.

— Ала щом я приближих до масата, й стана по-зле. Тя се огледа и попита къде е Перси. Каза, че иска Перси, че Перси трябва да влезе в кутията за курабийки.

Вдигнах очи към картината си. Към кораба си. До, вече беше мой. Моят „Персе“. Облизах устните си, които внезапно и се сториха изпръхнали. Същите бяха и когато дойдох на себе си слез злополуката. Когато дори не можех да си спомня кой съм. И знаете ли кое е най-странното? Да си спомниш забравеното. Все едно се взираш в безкраен коридор, облицован с огледала.

— Коя от тях е Перси?

— Откъде да знам? Когато нареди да хвърля кутията в езерото, винаги слага вътре фигурка на жена. Обикновено пастирката с изстърганото лице.

— Каза ли нещо друго?

— Поиска да хапне. Доматена супа. И праскови. Когато престана да гледа статуетките, разумът й отново се бе замъглил.

Дали разумът й се бе замъглил, защото не бе видяла Перси? Или „Персе“? Може би… ала дори и да имаше порцеланов кораб, никога не го бях виждал. Помислих си (и не за първи път), че Персе е доста странна дума. Не ми вдъхваше доверие. Постоянно се променяше.

— По една време ми каза, че масата тече — продължи Уайърман.

— Течеше ли?

Последва кратка пауза.

— Искахме да се посмеем за сметка на Уайърман, така ли amigo?

— Не, просто ми е любопитно. Какво точно каза?

— Тези две дум. „Масата тече.“ Статуетките обаче са наредени на дървена маса, а не на водна, както ти е добре известно.

— Успокой се. Не прогонвай доброто си настроение.

— Опитвам се, но ти не ми помагаш особено, Едстър.

— Не ми викай Едстър, все едно съм стар форд от музея… Ти й донесе супа и тя… Какво? Пак ли изгуби връзка с реалността?

— До голяма степен, да. Хвърли няколко фигурки на пода. Конче и девойка-каубой. Счупиха се — въздъхна Уайърман.

— Кога каза „Масата тече“ — преди да поиска да яде или след това.

— Какво значение има?

— Не знам — признах аз. — Е?

— Мисля, че преди това. Да, точно така. После изгуби интерес към всичко, дори забрави за статуетката и езерото. Донесох й супата в любимата й купа, но тя я блъсна толкова силно, че я изля върху ръката си. Но сякаш нищо не усети. Едгар, защо ми задаваш тези въпроси? Знаеш ли нещо? — Знаех, че крачи из стаята, притиснал мобилния си телефон до ухото си. Струваше ми се, че го виждам.

— Нищо. Просто опипвам в тъмното…

— Така ли? И с коя ръка?

Запънах се, но бяхме преминали през толкова неща, че не можех да го лъжа, дори и истината да звучеше като безумие.

— С дясната.

— Добре. Добре, Едгар. Щеше ми се да знам какво става. Защото нещо става.

— Може би си прав. Как е тя сега?

— Спи. А пък аз те прекъснах. Ти работиш.

— Не — отвърнах. — Мисля, че картината е завършена, известно време няма да рисувам. До откриването на изложбата смятам само да се разхождам и да събирам раковини.

— Амбициите ти са забележителни, но едва ли ще ги осъществиш. Ти си работохолик, за Бога.

— Грешиш.

— Според мен ти грешиш.

— Добре, де, греша. Няма да ми е за пръв път. Защо утре не ни погостуваш? Бих искал да си тук, ако тя дойде на себе си.

— Непременно ще намина. Може да си подхвърляме топки за тенис.

— С удоволствие.

— Уайърман, искам да те питам още нещо. Елизабет рисувала ли е някога?

Той се разсмя.

— Кой знае? Попитах я веднъж и тя ми каза, че може да нарисува само човече с кръгче вместо глава и чертички вместо ръце и крака. Добави, че се интересува от живопис така, както някои заможни колежани се интересуват от футбол или баскетбол. Накрая се пошегува и заяви, че…

— „Ако не можеш да си спортист, драги, тогава поддържай спорта.“

— Точно така. Откъде знаеш?

— Стар лаф — излъгах. — До утре.

Затворих и се загледах във вечерния пожар, запален от залеза над океана — залез, който вече нямах никакво желание да рисувам. Бе казала същото и на Джийн Хедлок. Не се съмнявах, че ако разпитам и други хора, щях да чуя неведнъж и дваж: „Каза, че може да нарисува само човече с кръгче вместо глава и чертички вместо ръце и крака. Каза, че ако не можеш да бъдеш спортист, тогава трябва да поддържаш спорта.“ И защо? Защото една честна жена понякога може да оплете конците, но опитната лъжкиня няма да отстъпи от своята версия.

Не попитах Уайърман за червената кошница за пикник, защото си казах, че ако наистина е на тавана на „Двореца“, то ще бъде там и утре, и вдругиден. Казах си, че все още има време. Естествено винаги се успокояваме така. Не можем да си представим, че времето изтича, а господ винаги ни наказва за онова, което не можем да си представим.

Изгледах „Момиче и кораб № 8“ с нарастваща неприязън и я покрих с чаршаф. Така и не нарисувах червената кошница за пикник на бушприта — вече не докоснах с четка тази последна безумна потомка на първата ми рисунка, направена в „Розовата грамада“, носеща невинното название „Здравей“. В много отношения номер осем беше най-доброто ми произведение, но така се случи, че напълно я забравих. До самата изложба. Оттогава насетне вече не можех да я забравя, дори и да исках.

VI

Кошницата за пикник.

Тази проклета кошница за пикник, пълна с рисунките.

Тя непрестанно ме преследва.

Дори сега, години по-късно, продължавам да се питам „Какво би станало, ако…“, гадаейки до каква степен събитията щяха да се променят, ако бях зарязал всичко и се бях съсредоточил върху търсенето на кошницата. Тя се намери (Джак Кантори я откри), но вече беше твърде късно.

А може би (не съм съвсем сигурен) нищо нямаше да се промени, понеже някаква сила бе започнала своето дело — както на Дума Ки, така и в съзнанието на Едгар Фриймантъл. Мога ли да кажа, че тази сила ме доведе на острова? Не. А мога ли да кажа, че не тя ме доведе тук? Отново не. Обаче по времето, когато март преля в април, тази сила вече бе започнала да набира ход и неусетно разширяваше зоната на въздействието си.

Тази кошница.

Проклетата кошница за пикник.

Беше червена!

VII

Надеждите на Уайърман, че Елизабет ще започне да възстановява връзката си с реалността, не се оправдаха. Тя седеше на инвалидната си количка, мърмореше си нещо, от време на време се размърдваше и крясваше с продран като на престарял папагал глас, че иска цигара. Уайърман ангажира Ан-Мари Уислър да идва по-често и сега тя му помагаше четири дни в седмицата. Медицинската сестра сне от плещите му голяма част от грижите му, но не му стана по-леко; всеки път, когато го виждах, осъзнавах, че сърцето му се къса.

Междувременно един априлски ден се заменяше от следващия, все тъй слънчев и горещ. И като споменах думата „горещ“… тя се отнасяше не само за времето.

След публикуването на интервюто с Мери Айър се превърнах в местна знаменитост. И защо не? В Сарасота винаги бе имало интерес към художниците. Особено към художници, които преди са строили банки, а сега са обърнали гръб на Мамона. Да не говорим за едноръки художници с блестящ талант — те бяха безценни! Дарио и Джими ми организираха още няколко интервюта, включително и за Шести канал. От сарасотското им студио излязох с главоболие и подарък — стикер за броня с надпис „ШЕСТИ КАНАЛ — ВРЕМЕТО НА СЛЪНЧЕВИЯ БРЯГ“. В крайна сметка го залепих върху магарето за рязане на дърва с надпис „ЗЛИ КУЧЕТА“. Не ме питайте защо.

Занимавах се с организационните въпроси по посещението и настаняването на гостите. По същото време Уайърман хвърляше всичките си усилия в нелеката задача да накара Елизабет да глътне нещо друго освен цигарен дим. Чувах се с Пам на всеки два-три дни, сверявайки списъка с гостите от Минесота и маршрутите на онези, които трябваше да пристигнат от други части на страната. Илзе ми се обади два пъти. Стори ми се, че радостното й настроение е престорено, но можеше и да греша. Мелинда също ми позвъни — да попита каква е обиколката на главата ми. Когато я попитах за какъв дявол й е притрябвала, не пожела да ми отговори. Петнайсет минути след края на разговора ни разбрах всичко — с френския й приятел действително възнамеряваха да ми купят барета! Избухнах в смях.

Срещнах се в Сарасота с репортер от „Асошиейтед Прес“. Той настояваше да се видим на Дума, но не ми хареса идеята някакъв журналист да се разхожда из „Розовата грамада“ и да слуша разговорите на раковините, които вече смятах за свои. Поради тази причина интервюто се проведе в „Ското“, а придружаващият го фотограф направи снимки на три специално подбрани за целта картини: „Рози върху раковини“, „Залез със софора“ и „Дума Роуд“. Аз бях с тениската с щампа „Рибен ресторант «Кейси Ки»“ и тази моя фотография (с обърната назад бейзболна шапка и празен десен ръкав на ризата) бе видяна от цялата страна. От този миг насетне телефонът ми не престана да звъни. Анжел Слоботник се обади и говорихме двайсет минути. По някое време ми каза, че винаги е знаел за дарбата в мен. „Моля?“ — учудих се аз. „Бъзикам се, шефе“ — отвърна ми той и двамата се захилихме като откачени. Кати Грийн също ми звънна. Научих всичко за новия й приятел (не бил кой знае какво) и новия й комплекс от упражнения по лечебна физкултура, които човек можеше да изпълнява самостоятелно (било нещо невероятно). Аз й разказах как Кеймън се появи изневиделица на лекцията и ме спаси от позора. Към края на разговора ни жената се разплака и сподели, че никога не била имала толкова смел, буквално върнал се от оня свят пациент. После ми обеща, че щом се видим, ще ме накара да направя петдесет коремни преси. Добрата стара Кати! Като капак на всичко доктор Том Джеймисън, благодарение на чиито старания не се превърнах в зеленчук, ми изпрати бутилка шампанско и картичка с надпис: „Нямам търпение да видя изложбата ви.“

Ако Уайърман се бе обзаложил с мен, че няма да издържа и ще грабна четката, щеше да загуби. Когато не се готвех за знаменателното събитие в живота си, се разхождах, четях и спях. Споменах му го в един от редките за април следобеди, които прекарвахме заедно под раирания чадър в края на пътечката на „Двореца“ и пиехме зелен чай. До откриването на изложбата оставаше по-малко от седмица.

— Радвам се — отбеляза той. — Имаше нужда от почивка.

— Ами ти, Уайърман? Как се чувстваш?

— Не много добре, но ще оцелея… Глория Гейнър118, хиляда деветстотин седемдесет и осма. Тъгата ме убива, muchacho — въздъхна той. — Ще я изгубя. Залъгвах се, внушавах си, че ще стане по-добре, но… истината е, че ще я изгубя. Не е като с Хулия и Есмералда, слава Богу, но пак е тежко.

— Съжалявам — промълвих и покрих дланта му със своята. — И за нея, и за теб.

— Благодаря ти. — Той се загледа във вълните. — Понякога си мисля, че тя никога няма да умре.

— Никога?

— Никога. Мисля си, че за нея ще дойдат Моржа и Дърводелеца и просто ще я вземат със себе си, както направиха с доверчивите Стриди. Ще я поведат по брега. Помниш ли какво казваше Моржа?

Поклатих глава.

— „Не бива, друже, да им причиняваме това — след този тежък път те уморени са сега.“ — Той избърса сълзите си. — Виж ме, muchacho, плача досущ като Моржа. Не съм ли глупак?

— Не.

— Мразя самата мисъл, че този път си е отишла завинаги… че най-добрата й част вече е поела покрай брега заедно с Моржа и Дърводелеца, а тук е останало само едно тлъсто старо парче плът, което още не е забравило да диша.

Замълчах. Той отново изтри очите си, изхлипа и си пое дълбоко въздух.

— Опитах се да намеря нещичко за Джон Истлейк и да разбера как точно са се удавили дъщерите му, какво се е случило после… нали помниш, че ме помоли за това?

Да, наистина го бях помолил, но беше толкова отдавна, че вече ми се струваше без значение. Сега обаче си мисля, че нещо искаше да разсъждавам точно така.

— Порових се из интернет и попаднах на златна мина. Статии от стари броеве на вестници, спомени на очевидци… Един е озаглавен — не фантазирам, muchacho — „Разходки с лодка и пчелен восък — моминство в Нокомикс“. Авторката се казва Стефани Уайдър Грейвъл-Милър.

— Явно е предприела дълго пътешествие по алеята на спомените.

— Точно така. Пише за „щастливи чернокожи, събиращи портокали и пеещи прости песнички за възхвала на Господа с мелодичните си гласове“.

— Доколкото разбирам, това е било преди Джей Зи119.

— И тук си прав. Но това не е всичко. Поговорих си с Крис Шанингтън, който живее на Кейси Ки — може да си го виждал. Колоритен старчок — не излиза без чворестия си бастун и голямата си сламена капела. Баща му Елис Шанингтън е бил градинар на Джон Истлейк. По думите на Крис именно Елис е откарал Мария и Хана, големите сестри на Елизабет, в училището „Брайдън“ десет дни след удавянето на близначките. Той казал: „Сърчицаата на тия пиуленца са къъсат за маулките им сестриученца.“

Уайърман изимитира толкова добре южняшкото произношение на стареца, че аз отново се сетих за Моржа и Дърводелеца, крачещи покрай брега с малките Стриди. Аз самият помнех единствено тази част от стихотворението, в която Дърводелеца им казва, че са си направили чудесна разходка, ала Стридите не могли да му отговорят, понеже били изядени — до последната.

— Искаш ли да чуеш какво открих? — попита събеседникът ми.

— Имаш ли време да ми разкажеш?

— Естествено. Ан-Мари ще бъде на поста си до седем вечерта, макар че от практически съображения напоследък се грижим за Елизабет по двойки. Защо не влезем вътре? Събрал съм всичко в папка. Не е много, но има една снимка, която според мен си струва да видиш. Крис Шанингтън я е пазил в кутията с бащините му книжа. Двамата отидохме до библиотеката на Кейси Ки и й направих копие. — Той помълча. — Снимката е на „Гнездото на чаплата“.

— Тоест искаш да видя как е изглеждала хасиендата тогава?

Вече крачехме по пътечката, но Уайърман внезапно спря.

— Не, amigo, не ме разбра. Говоря за първоначалното „Гнездо на чаплата“. „Дворецът на убийците“ е второто „Гнездо“. Построен е двайсет и пет години след смъртта на близначките. По това време състоянието на Джон Истлейк се увеличило от десет-двайсет милиона на сто и петдесет. Или повече. „Войната е доходен бизнес, инвестирай живота на сина си в нея.“

— Лозунг на движението срещу войната във Виетнам. Хиляда деветстотин шейсет и девета. Често се срещаше редом с друг лозунг: „На жената й е необходим мъж, колкото на рибата — велосипед.“

— Браво, amigo. — Уайърман посочи към буйната растителност, покрила острова на юг от нас. — Първото „Гнездо на чаплата“ се намираше там. Светът беше още млад и плавниците шляпаха по водата: пляс-пляс-пляс.

Сетих се за Мери Айър, която бе прекалила с почерпката си, и думите й: „Само една къща. Построена на неголямо възвишение до южния край, тя почти не се е различавала от старинните сгради, които можете да видите в Чарлтън или Мобийл.“

— И како е станало с него?

— Доколкото ми е известно, нищо. Оставили го на произвола на стихиите и времето. Когато Джон Истлейк изгубил надежда, че ще открият телата на близначките, той се сбогувал с Дума Ки. Разплатил се с работниците си, събрал вещите си, качил трите си живи дъщери в ролс-ройса (наистина е притежавал ролс-ройс) и си заминал. Ненаписаният роман на Ф. Скот Фицджералд — това ми каза Крис Шанингтън. Също така ми каза, че Истлейк не намерил покой, докато Елизабет не го върнала отново тук.

— Смяташ ли, че този Шанингтън наистина знае нещо или препредава слухове?

— Quien sabe120? — Уайърман отново се спря и посочи към южната част на острова. — Там не е имало никакви джунгли. От първата къща е можело да видиш континента, а от континента — къщата. Доколкото знам, amigo, тя все още е там. Или онова, което е останало от нея. Стои и гние. — Той хвана дръжката на кухненската врата и се обърна към мен. Лицето му бе съвсем сериозно, без намек за усмивка. — Ей това трябва да нарисуваш, не смяташ ли? Кораб-призрак на сушата.

— Може би — промърморих. — Може би наистина трябва да го направя.

VIII

Той ме отведе в библиотеката със старинните оръжия и рицарските доспехи. На масичката до телефона имаше папка с надпис „ДЖОН ИСТЛЕЙК“/„ГНЕЗДОТО НА ЧАПЛАТА“. Уайърман отвори папката и извади снимката. Фотографирана беше къща, която приличаше доста на онази, в която се намирахме в момента — все едно бяха първи братовчедки. В едно отношение обаче двете доста се различаваха и сходствата им (един и същ архитектурен план, еднакви покриви и яркооранжеви керемиди) само подчертаваха разликата.

Сегашният „Дворец“ се криеше от света зад висок зид и имаше една-единствена порта — нямаше дори параден вход. Поради тази причина прекрасният вътрешен двор можеше да бъде видян само от малцина избрани с изключение на Уайърман, Ан-Мари и градинарят, който идваше два пъти седмично. Напомняше тялото на красива жена, скрито под безформени дрехи.

Първото „Гнездо на чаплата“ беше съвсем различно. Също като порцелановото здание на Елизабет и тази сграда беше с шест колони и с широка гостоприемна веранда. От двете страни на дъгообразна алея се простираше морава. Алеята не бе посипана с чакъл, както ми бе казала Мери Айър, а с натрошени розови раковини. Първият дом на семейство Истлейк сякаш казваше „добре дошъл“ на целия свят, а неговият наследник (El Palacio) не пускаше никой да премине прага му. Веднъж двамата с Илзе станахме свидетели на това (тя веднага го забеляза), но през този ден зърнахме хасиендата от пътя. Оттогава моето мнение се промени значително, защото неусетно свикнах да я наблюдавам от брега. Да се приближавам към нея откъм незащитената й страна.

Първата къща, назована „Гнездото на чаплата“, също бе висока (три етажа при фасадата и четири — откъм задната срана), ето защо, ако наистина е била построена на възвишение, както твърдеше Мери Айър, от най-горния етаж човек е можел да се любува са спиращата дъха панорама на Мексиканския залив, континента, Кейси Ки и остров Дон Педро. Но моравата изглеждаше неподдържана — дори запустяла, — а в шпалира от декоративни палми от двете страни на сградата зееха празноти. Вгледах се и видях, че някои от прозорците на горните етажи за заковани. И покривът изглеждаше някак странно. След няколко секунди разбрах причината. От едната му страна имаше комин, а от другата — не.

— Кога е направена снимката? — полюбопитствах. — След като са заминали, нали?

Уайърман поклати глава.

— Според Шанингтън къщата е била фотографирана през март 1927 година, преди близначките да се удавят, когато всички са били живи, здрави и щастливи. Това, което виждаш, не е занемаряване, а резултат от разрушенията, нанесени от „Алис“.

— Измисляш си.

— Ни най-малко. „Естер“ — най-силният ураган през двайсет и шеста — изобщо не засегна Дума, ала през март двайсет и седма „Алис“ премина през острова. После връхлетя континента и наводни Глейдс. Щетите, които виждаш на снимката, са резултат от природното бедствие. И в интерес на истината не са особено големи — няколко изкоренени палми, разръфана ливада, изпочупени прозорци… От друга страна, последствията от бурята се усещат и сега, понеже съм почти сигурен, че именно „Алис“ е довела до смъртта на близначките Теси и Лора, както и до всичко останало. Включително и нашето идване на острова.

— Обясни.

— Помниш ли тази снимка?

Той извади друга фотография от папката си. Естествено, че я помнех — нали увеличеното й копие висеше на стълбищната площадка на втория етаж. Тази беше далеч по-малка и поради тази причина доста по-ясна. Цялото семейство Истлейк начело с Джон Истлейк по черен бански костюм. Изглеждаше като второразреден холивудски актьор, който обикновено се снима в криминални или приключенски филми. С едната си ръка придържаше Елизабет, а в другата стискаше харпун и маска с шнорхел.

— Съдейки по Елизабет, бих казал, че фотографията е направена през двайсет и пета — отбеляза Уайърман. — Изглежда на две-две годинки и половина. А Адриана… — той посочи най-голямата — е на видима възраст между седемнайсет и трийсет и четири. Не смяташ ли?

Събеседникът ми беше съвсем прав. Дори старомодният бански костюм, който не показваше почти нищо, не можеше да скрие разцъфналата й женственост.

— На лицето й вече е изписано онова нацупено-надменно изражение, което сякаш казва: „Искам да съм някъде другаде.“ Чудя се дали баща й наистина се е изненадал, когато е избягала с онзи тип? И дали тайно не се е зарадвал на бягството й. — Той отново взе да имитира провлачения изговор на Крис Шанингтън: — Да избяяга в Атлаунта с моумък с вратоузка… — ала внезапно млъкна. Досетих се, че бе натъжен от смъртта на момиченцата, въпреки че трагедията се бе разиграла преди повече от осемдесет години. — Двамата с новоизпечения й съпруг се върнали, но по това време вече не им оставало нищо друго, освен да търсят труповете.

Докоснах с пръст суровото лице на чернокожата бавачка.

— А тази коя е?

— Мелда или Тилда, а може би Хекуба, ако се доверим на Крис Шанингтън. Баща му е знаел името й, обаче Крис не го помни.

— Красиви гривни.

Уайърман ги изгледа без особен интерес.

— Щом казваш.

— Може да е била любовница на Джон Истлейк — предположих. — Може гривните да са подарък от него.

— Quien sabe? Богат вдовец, млада жена… не е изключено.

Потупах с показалец по кошницата за пикник, която бавачката държеше с две ръце, сякаш бе доста тежичка. Подозирах, че вътре нямаше сандвичи, а цяло печено пиле и няколко бутилки бира за господаря, с които да утоли жаждата.

— Какъв цвят е кошницата? Тъмнокафява? Или червена?

Въпросът ми го учуди.

— Снимката е черно-бяла, трудно е да ти кажа…

— Разкажи ми как бурята е довела до смъртта на момиченцата.

Той извади от папката копие от стара вестникарска статия, придружена с фотография:

— Това е от „Гондолиър“, броят е от 28 март 1927. Самата информация намерих в мрежата. Джак Кантори се обади в редакцията, помоли ги да направят копие и да ми го изпратят по факса. Впрочем, този Джак е истинско съкровище.

— Няма две мнения — отвърнах и се вгледах в снимката. — Кои са тези девойчета? Не, не ми казвай. Вдясно от Джон е Мария, а вляво — Хана.

— Получаваш шестица. Хана е тази с големите гърди. През двайсет и седма е била на четиринайсет.

В продължение на няколко секунди мълчаливо се взирахме в листа хартия. Разпечатката на файл, получен по електронната поща, би изглеждал по-добре. Вертикалните черни линии дразниха и някои букви бяха размазани, ала заглавието се виждаше достатъчно ясно: „БУРЯ РАЗКРИВА СЪКРОВИЩА ПРЕД ГМУРКАЧ-ЛЮБИТЕЛ“. Самата фотография бе в добро състояние. Видях, че косата на Джон е оредяла, но пък мустаците му бяха доста по-дълги — като на морж. Банският му костюм си беше същият, обаче явно му бе отеснял… дори ми се стори, че се е сцепил под едната му мишница, ала можеше и да греша — все пак изображението не беше толкова ясно. Джон Истлейк определено бе загладил косъма между 1925 и 1927 (ако беше актьор, щеше да се наложи да се откаже от десертите и да ходи по-често на фитнес, за да запази професията си). Момичетата до него не излъчваха сексапила на най-голямата си сестра (погледнеш ли Адриана, изпитваш желание да си легнеш с нея, погледнеш ли сестрите й, започваш да се питаш дали са си написали домашното), но изглеждаха по детски симпатични и много развълнувани.

И как да не са развълнувани, когато на пясъка пред тях лежаха съкровища?

— Не виждам какво е извадил — оплаках се. — Много е замъглено.

— В чекмеджето има лупа, но ще ти спестя усилията. — Уайърман взе химикалката и посочи с върха й. — Това е шишенце от лекарство, а това — патрон за пушка… така поне е казал Истлейк на репортера. Мария е сложила ръката си върху ботуш… или онова, което е останало от ботуша. До ботуша има…

— Очила — прекъснах го. — И… нещо като огърлица?

— Според статията е гривна. Не знам. Мога да се закълна, че е от метал и е покрита я с ръжда, я с мръсотия… Най-голямото момиче обаче определено държи обица.

Набързо прочетох статията. Освен находките на снимката Истлейк бил намерил кухненски прибори… четири чаши в „италиански стил“ (по думите му)… пиростия… сандъче с разни принадлежности (каквото и да означава това)… и множество гвоздеи. Плюс половината от порцеланова кукла, която липсваше на снимката. В материала се казваше, че Истлейк се гмуркал от петнайсет години сред рифовете на запад от Дума. Понякога за риболов, но по-често за да се любува на подводния свят. Споделил пред журналиста, че бил виждал всевъзможни боклуци, но нищо, което да привлече вниманието му (поне досега). Според Джон „Алис“ (точно така я бе нарекъл) предизвикала огромни вълни, които разместили пясъците между рифовете и острова и разкрили съкровището.

— Не споменава за корабокрушение — промърморих.

— Защото не е имало кораб — обясни Уайърман. — Не открил останки от плавателен съд — нито той, нито десетките мъже, които му помагали в търсенето на близначките. Само отделни вещи. Ако е имало кораб, са щели да го намерят. На югозапад от Дума до риф Кит дълбочината не надхвърля шест-седем метра. Водата и сега е бистра, но през онези дни е била прозрачна като кристал.

— Някакви хипотези как находката се е озовала тук?

— Естествено. В една от теориите се споменава потъващ ветроход, който се е взривил преди двеста или триста години. А може и самите моряци да са изхвърлили зад борда едно-друго в стремежа си да задържат кораба над водата. След бурята са запушили пробойните и са продължили плаването. Това обяснява защо Истлейк е намерил цял куп предмети, но нищо ценно. Вероятно съкровищата са останали на кораба.

— И рифа не е пробил кила на ветрохода, експлодирал тук през осемнайсети век? Или даже през седемнайсети?

Уайърман вдигна рамене.

— Крис казва, че никой не може да каже какъв е бил риф Кит преди сто и петдесет години, какво остава за повече…

Вгледах се в наредените на пясъка находки. В усмихнатите дъщери. В усмихнатия баща, който съвсем скоро трябваше да си купи нов бански костюм. И внезапно реших, че не е спял с бавачката. Не. Всяка любовница би му казала, че не бива да се снима за вестника в такива дрипи. Тя щеше да прояви достатъчно такт при обяснението; аз обаче виждах истинската причина след всички тези години, въпреки не до там възстановено зрение на дясното си око. Просто беше напълнял. Обаче нито той го виждаше, нито децата му. Любящите очи не забелязват такива подробности.

Беше напълнял. Ала имаше и още нещо, нали? Някое А, което непременно изискваше Б.

— Изненадан съм, че изобщо е разказал за откритието си — подхвърлих. — Ако днес се случи нещо подобно и Шести канал го разтръби, половината население на Флорида ще се юрне тук с моторници и металотърсачи с надеждата да открие златни кюлчета и дублони.

— Така е, но не забравяй, че това е била съвсем друга Флорида — отвърна Уайърман и аз си спомних, че бях чул същите думи от устата на Мери Айър. — Джон Истлейк е бил богат човек, а Дума Ки — неговият частен резерват. Освен това не са намерили нито дублони, нито златни кюлчета — само старинни предмети, които едва ли биха заинтригували някого. В продължение на седмици се гмуркал за тези предмети, разпилени по дъното на залива. Шанингтън ми каза, че при отлив можеш да ги достигнеш и без леководолазен екип. Със сигурност е искал да открие нещо ценно — фактът, че си богат, не те имунизира срещу желанието да намериш съкровище.

— И аз така мисля.

— Вероятно бавачката е била с него, когато е изследвал дъното в търсене на съкровищата. И трите момиченца, които са били в къщата — близначките и Елизабет. Мария и Хана са се върнали в училището в Брейдънтън, а най-голямата е избягала в Атланта. Вероятно Истлейк и децата му са си устройвали пикници на брега.

— Често и? — Вече си представях къде и как се е случвало.

— Да. Може би всеки ден, когато са попадали на богата плячка. Отъпкали са пътека от къщата до мястото, известно като Сенчестия бряг. Било е на почти километър от „Гнездото“.

— Пътека, по която две жадни за приключения малки момиченца биха могли да тръгнат самички…

— И един ден са го направили. За всеобща скръб. — Той прибра снимките в папката. — Тук има история, muchacho… Предполагам, че е по-интересна от това как едно малко момиченце се е задавило със стъклено топче, но трагедията винаги е трагедия, а в същината си всички трагедии са нелепи. „Сън в лятна нощ“ е сто пъти по-велика от „Хамлет“. Всеки глупак с нормални дробове, чиито ръце не треперят, може да построи къщичка от карти и да я събори с едно духване, но само геният може да накара хората да се смеят.

Той потъна в размисъл, после продължи:

— Ето какво се е случило според мен. Един априлски следобед през 1927 година, когато Теси и Лора трябвало да са в креватчетата си, те тайно излезли от къщата и минали по пътечката, за да търсят съкровища на Сенчестия бряг. Вероятно са искали да влязат във водата само до колене, както им разрешавали — една от вестникарските статии цитира Джон Истлейк, който сам го казва, а Адриана го поддържа.

— Омъжената дъщеря, която се завърнала.

— Точно така. Двамата със съпруга й дошли за ден-два преди официалното приключване на издирването. Така ми каза Шанингтън. Така или иначе, навярно едното момиченце видяло на дъното нещо блестящо и нагазило по-навътре. Там обаче било по-дълбоко и то започнало да се дави…

— И другата сестра се хвърлила да спасява близначката си. — Да, виждах го съвсем ясно. Само че вместо момиченцата Истлейк видях малките Лин и Илзе. В продължение на три-четири години бяха неразделни.

Уайърман кимна.

— И течение ги завлякло. Няма как да е било другояче, amigo, и затова не са открити телата им. Водата ги е отнесла далеч-далеч в caldo largo.

Преди да успея да кажа каквото и да било, в съзнанието ми нахлу романтичната, но изпълнена с мощ картина на Уинслоу Хоумър121 „Подводно течение“.

В този миг интеркомът на стената внезапно забръмча и двамата се сепнахме. Уайърман рязко се обърна, ръката му закачи папката и я събори на пода. Ксерокопията и факсовете се разпиляха.

— Господи Уайърман! — Беше Ан-Мари Уислър. — Господин Уайърман, тук ли сте?

— Да — отвърна той.

— Господин Уайърман? — Сестрата явно беше превъзбудена. После добави, сякаш на себе си: — Господи, къде сте?

— Шибаният бутон — измърмори събеседникът ми и се втурна към апарата на стената. Натисна бутона и извика: — Тук съм. Какво има? Да не е паднала?

— Не! — възкликна Ан-Мари. — Събуди се! Будна е и е на себе си! Пита за вас! Ще дойдете ли?

— Веднага. — Уайърман се обърна към мен с грейнало лица. — Чу ли, Едгар? Да тръгваме! — Той се спря. — Какво гледаш.

— Това — казах гледайки двете снимки на Джон Истлейк по бански — на едната бе заобиколен от всичките си дъщери, а на другата (направена две години по-късно) от двете му страни стояха само Мария и Хана.

— Остави ги сега… не чу ли? Госпожица Истлейк се завърна! — И той се спусна към вратата. Сложих папката на масата и го последвах. Бях намерил връзката между двете снимки, но само защото през последните месеци бях усъвършенствал умението си да виждам.

— Уайърман! — извиках. Той вече бе прекосил коридора и тъкмо преполовяваше стълбите. Аз се тътрех подире му с цялата бързина, на която бях способен, но разстоянието помежду ни се увеличаваше. Той се спря и ме изчака, но усещах, че няма търпение да продължи нагоре. — Кой му е казал за съкровището?

— На Истлейк ли? Предполагам, сам го е намерил. Нали подводното плуване му е било хоби…

— Съмнявам се… От снимката си личи, че отдавна не е обличал банския си костюм. В началото на двайсетте може да е бил страстен гмуркач, но някъде около 1925 си е намерил друго хоби — обилното хапване. Така че кой му е казал?

Ан-Мари се появи зад една врата в края на коридора. Лицето й бе озарено от такава усмивка, че изглеждаше не на четирийсет, а на двайсет и пет.

— Влизайте. Това е просто невероятно…

— Още ли е на себе си?

— Още — достигна до нас дрезгавият глас на Елизабет. — Влез, Уайърман, и ми позволи да видя лицето ти, докато още мога да го разпозная.

IX

Аз останах в коридора с Ан-Мари, несигурен как точно да се държа в подобна ситуация. Затова се заех да разглеждам украшенията и голямото старо платно на Фредерик Ремингтън122, изобразяващо индианци на коне.

После Уайърман ме извика. Нетърпеливо, с треперещ от вълнение глас.

В стаята цареше сумрак. Щорите бяха спуснати, климатикът шепнеше. На масичката до леглото имаше лампа с абажур от зелено стъкло. Самото легло сякаш бе излязло от някоя болница и горната му част бе повдигната така, че Елизабет да седне. Лампата я обливаше с меко сияние. Прошарената й коса беше разпиляна върху розовата й нощница, Уайърман седеше до кревата и я държеше за ръката. Над главата й висеше единствената картина в стаята, чудесна репродукция на „Единайсет сутринта“ на Едуард Хопър — квинтесенция на самотата, стояща до прозореца и търпеливо чакаща промяна… някаква промяна.

Някъде тиктакаше часовник.

Елизабет ме погледна и се усмихна. В същия миг ме споходиха три мисли, които ме удариха като камъни, всеки по-силно от предишния. Първата — колкото бе отслабнала. Втората — колко уморена изглеждаше. И третата — че не й оставаше дълго.

— Едуард… — обърна се тя към мен.

— Не съм… — подхванах, ала тя вдигна ръка (плътта над лакътя й висеше като снежнобяла торба) и аз замълчах. Защото бях осенен от друга мисъл и тя ме удари по-силно от всички — сякаш беше не камък, а цяла скала. Наблюдавах самия себе си. Точно такъв ме виждаха хората след злополуката, когато се опитвах да събера разпилените отломки от паметта си — съкровището, което в този разголен и хаотичен вид приличаше на смет и мръсотия. Сетих се как бях забравил името на куклата си и вече знаех какво ще последва.

— Мога да се справя — рече тя.

— Знам, че можеш.

— Ти докара Уайърман от болницата.

— Да.

— Толкова се страхувах, че ще го задържат там. Щях да остана самичка.

Не казах нищо.

— Едмънд ли се казваш? — попита смирено старицата.

— Госпожице Истлейк, не се напрягайте — намеси се деликатно Уайърман. — Това е…

— Тихо, Уайърман — прекъснах го. — Тя може да се справи.

— Ти рисуваш.

— Да.

— Нарисува ли вече кораба?

Нещо странно се случи със стомаха ми. Не се сви, а сякаш направо изчезна, оставяйки празнина между сърцето и останалите ми вътрешности. За сметка на това по гърба ми пробяга хлад. И ампутираната ръка ме засърбя.

— Да — кимнах. — И неведнъж.

— Ти си Едгар.

— Да, Елизабет. Аз съм Едгар. Радвам се за теб, мила.

Тя се усмихна. Навярно отдавна не я бяха наричали мила.

— Моят разум е покривка с огромна дупка, прогорена в средата. — Тя се обърна към Уайърман. — Muy divertidoq si123?

— Трябва да си починете — отвърна той. — Сега за вас би било най-добре да dormir como un tronco124.

Тя се усмихна.

— Като пън. Да. И мисля, че като се събудя, все още ще съм тук. Поне за известно време. — Тя поднесе ръцете му към лицето си и ги целуна. — Обичам те, Уайърман.

— И аз ви обичам, госпожице Истлейк — рече искрено той.

— Едгар… Едгар ли беше?

— А ти как мислиш, Елизабет?

— Да, разбира се. Ще имаш изложба, нали? Говорихме за това, преди да… — тя затвори клепачи, имитирайки сън.

— Да, в галерия „Ското“. Наистина трябва да си починеш.

— Тя скоро ли ще бъде? Изложбата ти?

— След по-малко от седмица.

— Картините ти… картините с кораба… те на континента ли са?

Двамата с Уайърман се спогледахме. Той вдигна рамене.

— Да — отвърнах аз.

— Добре — Елизабет се усмихна. — Тогава ще си почина. Всичко друго може да почака… докато не мине изложбата. Твоят миг на слава. Ще ги продадеш ли? Картините с кораба?

С Уайърман отново се спогледахме. Посланието в очите му беше пределно ясно: „Не я разстройвай.“

— Отбелязани са с „НСП“. Това означава…

— Знам какво означава, Едгар. Не съм вчерашна. — Очите й проблеснаха — сините й очи, обкръжени от дълбоки бръчки и загнездени в лице, белязано с клеймото на смъртта. — Продай ги. Колкото и да са, трябва да ги продадеш. Макар да не ти се иска. Продай ги на различни хора. Разпръсни ги по света. Разбираш ли ме?

— Да.

— Ще го направиш ли?

Още не знаех дали ще го направя или не, но долових признаците на нарастваща възбуда, характерни и за самия мен в не тъй далечното минало.

— Да. — В този момент можех да обещая и да скоча на Луната със седемлевговите ботуши на Палечко, ако това щеше да я успокои.

— Но дори и разпръснати по света могат да бъдат опасни — прошепна старицата. Гласът й бе изпълнен с ужас.

— Достатъчно — погалих я по ръката. — Не мисли за това.

— Добре. Ще си поговорим повече след изложбата ти. Тримата. Тогава ще бъда по-силно… с ясен ум… и ти, Едгар, запомни думите ми. Имаш ли дъщери? Май да.

— Да, но те ще останат на континента с майка си. В „Риц“. Вече е уредено.

Тя се усмихна, обаче ъгълчетата на устните й внезапно се отпуснаха. Сякаш устата й започна да се топи.

— Помогни ми да си легна, Уайърман. Бях в тресавището… четирийсет дни и четирийсет нощи… така се чувствам… толкова съм уморена.

Той спусна горната част на леглото и Ан-Мари донесе някакво лекарство. Ала Елизабет не го изпи — вече се бе унесла. Над главата й най-самотната девойка на света седеше на стол и се взираше през прозореца — гола, с обувки на бос крак и с лице, скрито под водопада на косите й.

X

Към мен обаче сънят не беше никак благосклонен. Навести ме едва след полунощ. Отгоре на всичко имаше отлив и раковините мълчаха. За разлика от гласовете в главата ми.

„Друга Флорида — шепнеше Мери Айър. — Било е друго време и друга Флорида.“

„Продайте ги. Колкото и да са, трябва да продадете всичките.“ — Елизабет, разбира се.

Възрастната Елизабет. Чух и другата Елизабет, но понеже трябваше да си измисля гласа й, тя прозвуча като Илзе, когато беше съвсем малка.

„Там има съкровище, татко — прошепна гласът. — Можеш да го извадиш, ако си сложиш маската и шнорхела. Аз ще ти покажа къде да търсиш.“

„Нарисувах всичко.“

XI

Събудих се на разсъмване. Мислех, че ще мога отново да заспя, но не се получи. Потънах в сън едва след като глътнах таблетка окситоксин и проведох един телефонен разговор. Щом набрах номера на „Ското“ обаче, се включи телефонният секретар. Трябваше да предположа, че по това време в галерията няма да има никой — повечето хора на изкуството не са ранобудни.

Въпреки това не се отказах. Натиснах 11 (вътрешният номер на Дарио Нануци) и след звуковия сигнал казах:

— Дарио, безпокои ви Едгар. Размислих за картините от цикъла „Момиче и кораб“. Искам да ги обявя за продажба. Условието е само едно — да бъдат закупени от различни хора, ако е възможно. Благодаря ви.

Затворих и се върнах в постелята. Полежах петнайсетина минути, наблюдавайки лениво въртящия се вентилатор и слушайки шепота на раковините. Въпреки хапчето не се унасях в сън. И знаех защо.

Знаех точно защо.

Станах, натиснах бутона за повторно набиране, чух телефонния секретар и отново набрах вътрешния номер на Дарио. Записаният глас отново ме прикани да оставя съобщение след сигнала.

— Освен номер осем — казах. — номер осем си остана „НСП“.

И защо беше „НСП“?

Не защото картината беше гениална, макар и да бях убеден в това. И не защото всеки път, когато я погледнех, сякаш се заслушвах в история, разказвана от най-тъмната част на сърцето ми. Причината бе друга — струваше ми се, че нещо ме беше оставило да живея, за да нарисувам тази картина, и да я продам означаваше да се отрека от собствения си живот и да забравя всичките страдания, през които бях преминал.

Да, ето защо.

— Тази картина е моя, Дарио.

Отпуснах се в леглото и този път заспах.